Принцът на Глупците

13.

От момента, в който се събудих и се надигнах сепнато, внезапно уплашен, че съм заспал с чакащите наблизо убийци на Едрис, до момента, в който напуснахме града под изсветляващото небе, все се озъртах през рамо.

— Няма да ги пропуснеш — увери ме Снори.

— Така ли? — С радост бих пропуснал всичко в Роун. Макар че може би сега, когато кесията ми отново беше издута и дрънчеше, тази нация щеше да разтвори обятията си за мен и да благоволи да покаже на един гостуващ принц малко развлечения.

— Ще са прекалено много, за да се скрият. — Гласът на Снори затрепери от друсането, щом кобилата му ускори ход.

— Откъде знаеш? — Въпросът ми прозвуча раздразнено. Не ми харесваше да ми напомнят открито за проблемите ни. А при Снори проблемите винаги бяха поставяни на видно място, за да се справи с тях. Моят стил беше по-скоро да ги замета под килима, докато подът не стане прекалено неравен, за да ходя по него, а после да сменя къщата.

— Този Едрис беше прекалено самоуверен. Значи са поне дузина.

— Мамка му. — Дузина! Това ме накара да пришпоря крантата си малко по-бързо. Бях кръстил скопеца Рон, на Роналдо Удивителния, чийто неразумен облог със Снори беше финансирал ранния етап на пътешествието ни.

Продължихме да яздим през долината с прилична скорост, достатъчно бързо, за да подплашим овцете в пасищата, предизвиквайки вълни от рунтава паника. Трябва да отбележа, че колкото и невдъхновяващ да беше Чами-Никс, околностите му изглеждаха прелестно, обагрени в розово-червената светлина на утрото. Роун става хълмист, като се движиш на север. Хълмовете се превръщат в планини, планините — във върхове, а от Чами-Никс можеш да видиш белите висини на Аупите, които са толкова огромни, че разделят империята по-сигурно от меч. В известен смисъл империята винаги си е била разделена и Аупите са мечът, който я дели.

Час по-късно, когато набрахме височина и пътят назад към Чами-Никс се просна пред очите ни, забелязах преследвачите.

— Дявол да го вземе, изглеждат доста повече от дузина! — А дузина беше доста повече от броя, с който бихме могли да се справим. Всъщност дори да бяха само Едрис, Дараб и Мийган, пак щяха да са прекалено много. Стомахът ми се сви на студен възел. Спомних си Аралския проход. Не е възможно един разумен човек да приема перспективата някой да се опита да го разпори с остро лезвие по друг начин, освен с ужас. Усетих се, че оглеждам по-големите камъни с надеждата, че бих могъл да се скрия под някой от тях.

— Двайсет. Достатъчно близко. — Снори върна поглед към пътеката пред нас и пришпори Слейпнир. Беше ми казал, че оригиналният носител на името в неговите езически предания имал осем крака. Може би на такова свръхнадарено животно дори Снори би имал шанс да надбяга бандата, която ни следваше. Но на нормален кон просто нямаше начин.

— Може би ако просто оставим медальона тук… — Отне ми около три секунди, докато решителността ми се изпари. Бих могъл да изоставя Снори и да подложа бандата на Едрис на по-сериозно изпитание. Така щях да взема преднина, но Рон далеч не беше най-добрия кон, а на такъв планински терен лесно можеш да осакатиш животното си, ако го пришпорваш прекалено. В такъв случай щеше да ми се наложи да се изправя срещу бандата сам — разбира се, ако преживея смъртта на Снори, предвид магията, която ни обвързваше. Да им оставя медальона изглеждаше най-лесният начин.

Снори просто се изсмя, сякаш се бях пошегувал.

— Трябва да запазим един от тях жив — каза. — Искам да знам кой ги е насъскал срещу нас.

— Ама разбира се. — Луд, пътувах с луд човек! — Ще гледам да запазя някой дребничък за по-късно.

Изглежда, Снори беше също толкова способен да се самозаблуждава относно предстоящите битки, колкото аз — относно стойността на медальона си. Може би точно това представлява храбростта, вид самозаблуда. В такъв случай ми беше много по-лесно да го разбера.

— Трябва ни подходящо място, където да ги посрещнем. — Снори се огледа, сякаш това би могло да е въпросното място. Можех да му кажа с доста голяма увереност, че такова място не съществува — никъде. Но вместо това опитах различна тактика.

— Трябва да се изкачим по-нависоко. — Посочих голите склонове над нас, където оскъдната тревица изчезваше и скалите се устремяваха към небето. — Ще ни се наложи да изоставим конете, но и на тях също, и тогава фактът, че си пълна дупка в язденето, няма да има никакво значение. — А ако станеше, както го мислех, щяхме да се изплъзнем от групата на Едрис сред хаоса от хребети и дерета, да се измъкнем и да си купим отнякъде по-свестни коне.

Снори потърка късата си брада, присви устни, хвърли поглед назад към далечните преследвачи и кимна.

— По-добре всички да сме на два крака.

Поех напред, като насочих Рон встрани от пътеката, към хребетите невъзможно високо над нас. Отвъд тях се издигаха побелели от сняг върхове, блестящи на слънцето. Свеж ветрец ни следваше по склона, побутваше ни услужливо, и за кратко почувствах как надеждата впива жестоките си нокти в мен.

Жилавата планинска трева отстъпи място на камънаци и сипеи; копитата на Слейпнир се подхлъзнаха и тя падна и зарита, така че за момент изглеждаше, че може наистина да има осем крака. Снори се стовари на земята, изпъшка и се освободи от добичето, докато Слейпнир се мъчеше да се изправи.

— Боли. — Изтупа бедрото си, където го беше притиснала Слейпнир, а после се зае да изчопли с пръсти забитите в плътта му камъчета. — Нататък ще вървя пеш.

Аз останах в седлото още пет-десет минути, докато Снори куцукаше край мен, без да се оплаква. Накрая обаче теренът стана прекалено стръмен за Рон, дори и с моето майсторско водачество. Вместо да чакам неизбежното падане, което вероятно щеше да доведе до съвместното ни търкаляне надолу по склона до мястото, където беше паднал Снори, слязох от коня.

— Чупката, Роналдо. — Катеренето, което ни предстоеше, би подложило на изпитание и планинска коза. Плеснах го по хълбока и продължих нататък, натоварен отново с малкото си вещи. Мечът, който ми беше дал Снори, бе най-тежката част от товара и непрекъснато се опитваше да ме спъне. Задържах го предимно за да угодя на северняка, макар че в краен случай планирах да захвърля всичко и да моля за милост, ако ме спипат натясно.

С изкачването ни вятърът стана по-недружелюбен, студен и капризен. В един момент ни притискаше към скалите, а в следващия се опитваше да ни откъсне от тях, за да се търкулнем обратно там, откъдето сме дошли. Начесто спирах, за да проверя как напредват преследвачите ни. Те бяха яздили по-настървено от нас и изоставиха конете си по-късно. Лош признак. Тези хора бяха упорити. Пред мен Снори стигна билото на хълма, което беше нашата цел по време на дългото катерене. Все още куцукаше, но травмата му не изглеждаше по-зле, отколкото в началото.

— Мътните го взели! — Аралският проход минаваше между две гигантски планини в Свредела, верига по границата със Скорон. Винаги бях смятал, че планините не стават по-големи от това — скалите в основата им със сигурност не биха могли да крепят такава тежест. Но грешах. Аупите над Чами-Никс мамят окото. Едва когато навлезеш в тях разбираш колко абсурдно големи са. Един цял град не би бил нищо повече от цвъчка на склона на най-голямата от тях. Зад хребета, в който се бяхме вкопчили в момента, съпротивлявайки се на убийствения вятър, се издигаше втори и трети, и четвърти, всички те разделени от дълбоко врязани клисури, а склоновете им варираха между различно смъртоносни със сипеи и непреодолимо стръмни. Всички възможни пътища, разкриващи се пред нас, бяха насечени от по-малки клисури и осеяни с камънаци с размерите на здания, всеки от тях готов да рухне.

Снори пое надолу и изпъшка още веднъж, когато кракът му се опита да се изплъзне изпод него. Знаех, че ако започне да ме бави, ще го изоставя. Нямаше да ми се иска и щях да се мразя, задето съм го сторил, но нищо на света не би ме накарало да се изправя срещу двайсет наемници. Така звучеше по-добре. По-приемливо. „Двайсет наемници.“ Истината беше, че нищо на света не би ме накарало да се изправя и срещу един наемник, но двайсет изглеждаха по-добро извинение да зарежа приятел. Приятел ли? Замислих се върху това по пътя надолу. „Познат“ звучеше по-добре.

Докато ни се наложи да поемем отново нагоре, вече малко части от тялото не ме боляха. Развил съм доста прилична издръжливост, когато става дума за езда. За ходене пеш не чак толкова. За катерене пък хич.

— Ч-чакай малко — изпъшках, мъчейки се да си открадна някой дъх от вятъра — не толкова свиреп тук в долината, но все пак настойчив. Въздухът изглеждаше по-рядък и не желаеше да изпълни дробовете ми. Снори сякаш не забелязваше — дишането му почти не се бе учестило, откакто започнахме да се катерим.

— Хайде. — Каза го с усмивка, макар че изражението му бе помрачняло, докато вървяхме. — Добре е да ги посрещнем на някое високо място. Полезно е за битката. Полезно е за душата. Ще го направим славен край. — Озърна се назад към хребета, от който се бяхме спуснали. — Нощес сънувах мрачни сънища. Напоследък всичките ми сънища са мрачни. Но няма нищо мрачно във воини, срещнали се за битка на планински склон под просторното небе. Това, приятелю, е материал за легенди. Валхала ни очаква! — Тупна ме по рамото и се обърна да продължи катеренето. — Децата ми ще простят на баща си, ако загине, докато се сражава, за да е с тях.

Последвах го, като потривах рамото си и хълбока, където вече бях получил бодежи. Ако питате мен, тия негови глупости за „воини, срещнали се под просторното небе“, си бяха съвсем мрачни, но докато полагахме всички сили да не срещнем наемниците където и да било, щяхме да се разбираме чудесно.

На места ни се налагаше да пълзим, така приведени, че почти целувахме планината, и да търсим процепи в скалите, за които да се уловим и да се издърпаме нагоре. Дъхът ми излизаше накъсан, студеният въздух режеше дробовете ми като с нож. Гледах как Снори избира пътя уверено, разсъдливо, без никакъв признак на умора, но все пак отдаваше предпочитание на здравия си крак. Беше споменал за сънищата си, но нямаше нужда. Аз бях спал до него и бях слушал мърморенето му — той сякаш цяла нощ спореше с някого и когато се събуди тази сутрин на пода на хана, очите му, обикновено бледо небесносини, бяха черни като въгленчета. Но докато стане за закуска, не беше останала и следа от промяната и можех да се престоря, че това е било трик на сенките в помещението, озарено само от смътна външна светлина. Знаех обаче, че не съм си го въобразил.

Зърнах първите преследвачи да се появяват на хребета зад нас, докато изминавахме последните стотина метра до нашия хребет. Загубихме ги от поглед, когато се спуснахме в следващата клисура, и това ме накара да се почувствам по-добре. Бедите са достатъчно тревожни и без да ти се налага да ги гледаш непрекъснато. Надявах се, че катеренето ще се окаже също толкова трудно за тях, колкото и за мен, и че поне няколко от тия мръсници ще предприемат последното търкаляне в живота си.

Сенките започнаха да се удължават и да нашарват склоновете с ивици. Тялото ми ми казваше, че се катерим най-малко от месец, но умът ми с изненада откри, че денят едва-що е свършил. Нощта поне щеше да ни даде възможност да спрем и да си откраднем малко отдих. Никой не би могъл да се движи по такива склонове в тъмното.

Планините са красиви отдалеч, но съветът ми е никога да не им позволявате да се превърнат в нещо повече от пейзаж. Ако ви се налага да вдигнете глава, за да видите нещо, значи сте прекалено близо. Докато приближавахме върха на третия пореден хребет, вече на практика пълзях. Всякакви нелоялни мисли за изоставяне на Снори с ранения му крак бяха захвърлени някъде далеч долу. Бях го издигнал до ранга на свой най-добър приятел и човека, който е най-вероятно да ме носи. На места не стръмнината ме караше да пълзя, а пълното изтощение. Болящите ме дробове не можеха да си поемат достатъчно въздух, за да задвижат крайниците ми. Пътят ни минаваше по поредица от широки корнизи, осеяни със скали, които варираха от такива с човешки размери до такива, пред които и слон би изглеждал дребен, като на всеки от тях търсехме начин да се изкатерим до следващия.

— Хайде. Лесно е. — Снори сведе поглед към мен от горния корниз и ми протегна ръка. Бях се спрял на около две трети от разстоянието, върху стръмнина от хлабави натрошени от студа камъни, покрили плътната скала отдолу. Направих крачка напред и посегнах към подадената ми ръка.

— М… — Започнах да казвам „Мамка му“, но докато ботушът ми продължаваше да се плъзга, думата се проточи във вой, който се превърна в писък и завърши с едно „Уф!“ и тупване по задник.

— Опитай пак — каза Снори, услужлив както винаги.

— Не мога — процедих през стиснати зъби. Глезенът ми се бе изпълнил с гореща течна болка. Бях усетил как ставата се прегъва отвъд ъгъла, който трябва да прави един глезен. Може да е имало и пукот, заглушен от крясъка ми, или пък само разкъсване, но и в двата случая идеята да отпусна тежест върху него не ми харесваше.

— Ставай! — изрева ми Снори, като че ли бях прост войник на парад. От него би излязъл добър старшина, защото се озовах на крака още преди здравият разум да ме спре. Залитнах напред и рухнах с крясък; поех си дъх само за да го изпусна в поредица от все по-мощни вопли.

Когато най-сетне млъкнах, чух звука на плъзгащи се камъни и секунда по-късно Снори се извиси над мен, затъмнявайки светлината.

— Аз не изоставям другарите си — заяви той. — Хайде, ще ти помогна.

Да ви кажа, не съм човек, който си пада по мъже, но в онзи момент мускулестата и потна прегръдка на Снори ми беше хиляди пъти по приятна от всяка, която бих могъл да получа от Чери или Лиза. Той ме вдигна на рамо и тръгна. Близостта ни накара онази странна пропукваща енергия да започне да се трупа между нас, но бях готов да поема този риск като по-малко фатален от Едрис и неговите убийци.

— Благодаря — изломотих, почти не на себе си от болка. — Знаех си, че няма да ме изоставиш. Знаех… — Снори спря и ме свали на земята: нагласи ме да стоя на един крак, с гръб опрян в някаква канара. — Какво?

— Тук е добре. — Той огледа скалите и ширината на корниза. — Ще свърши работа. Оставам.

— Не искам да оставаш! — изсъсках през стиснати зъби. — Продължавай напред, тъпако! — „Само ме вземи със себе си!“ Тази последната част я преглътнах. Не защото Снори можеше да си помисли лошо за мен, а просто защото не вярвах, че това ще промени решението му. Разбира се, ако той наистина понечеше да си тръгне, веднага щях да повдигна въпроса да мъкне и мен. Но засега щях да се преструвам на герой, за да го правя щастлив и да увелича вероятността да положи някакви усилия да ме защити в моето небоеспособно състояние.

Снори откачи брадвата си. Без съмнение щеше да е по-доволен да разполага с широкия полумесец на северната брадва, пригодена за сечене на крайници. Оръжието, което носеше, бе с тежко клиновидно острие, предназначено да пробива дупки в броня. Но ако наемниците имаха някаква сериозна броня и въпреки това успееха да се покатерят дотук, значи можехме направо да се предаваме, защото щяха да са свръхчовеци.

Малко по-назад корнизът се стесняваше и една огромна канара го препречваше почти целия, с изключение на две-три стъпки. Беше ни се наложило да се промъкваме оттам, долепени до скалата, със зейнала край нас десетметрова пропаст до долния корниз. Сега Снори приклекна на място, където идващите по този тесен път не биха могли да го видят.

— Това ли е планът? Изненадваш първия и ни остават само деветнайсет, с които да се справим?

— Да. — Той сви рамене. — Бягах само защото знаех, че ще останеш с мен, Джал, а не исках смъртта ти да тежи на моята съвест. Сега сме в това заедно, както боговете сигурно са искали от самото начало. — От усмивката, с която ме дари, ми се прииска да го фрасна.

— Те не ни виждат. Можем да се скрием. Ще ни подминат, ще се пръснат, ще ни изгубят, ще се откажат. Не могат да ни проследят по скалите! — Не споменах, че ще се наложи да ме носи.

Снори поклати глава.

— Могат да чакат, докато се покажем. Ако опитаме да се махнем от корнизите, ще ни забележат върху откритите склонове. Така е по-добре.

— Но… — „Те са двайсет човека, идиот такъв!“

— Те са се разтеглили, Джал. Един свестен водач би ги държал заедно, но те са прекалено уверени в себе си, жадни да убиват. Четиримата или петимата в челото са на почти четвърт миля от последния. — Той плю, сякаш за да покаже отвращението си от лошата им тактика. Аз също бих плюл, но устата ми беше прекалено суха.

— Чакай, дай да го обмислим…

Снори изсъска и вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. От долния корниз се донесе трополене на камък по камък. И ругатня. Досега не бях осъзнал колко съм бавил северняка; преследвачите ни се намираха само на минути зад нас. Облегнах се на студената скала. Дали това щеше да е мястото на сетния ми покой? Вероятно щях да умра на не повече от метър от него. На тази височина планината нямаше нищо общо със света, който познавах — само гол напукан камък, прекалено изложен на стихиите, за да има лишеи или мъх, без никаква клонка, стръкче трева или каквато и да било зеленина, на която да спреш погледа си. Най-самотното място, което бях виждал. Може би по-близо до небето, но забравено от Бога.

На запад слънцето се спускаше към високите увенчани със сняг върхове, а цялото небе около тях аленееше.

Снори ми се ухили. Очите му отново бяха ясни и сини, вятърът си играеше с черната коса около врата и по раменете му. Той гледаше на смъртта като на избавление. Сега го виждах. Прекалено много му бе отнето. Никога нямаше да се предаде, но се наслаждаваше на невъзможното съотношение на силите. Усмихнах му се в отговор — струваше ми се, че това е единственото, което мога да направя… освен да се опитам да избягам с пълзене.

Вятърът вече донасяше слабите звуци на катерещи се мъже. Трополене на камък, хлъзнал се под ботушите, дрънчене на оръжия, ругатни към спътниците и към света като цяло. Изпробвах глезена си и едва не си отхапах езика, но само едва — значи беше навехнат, а не счупен. Направих една бърза крачка на него и се опомних облегнат пак на скалата, след като за миг бях загубил съзнание. Вероятно бих могъл, подтикван от ужаса, да измина късо разстояние с куцукане и подскачане, но щяха да ме спипат съвсем скоро, и то без Снори за защита. Въпреки всичко в момента, щом той паднеше, щях да побягна, с надежда или без.

„Намери си хубаво местенце, Джалан.“ Заподскачах около скалата, като се опитвах да си спомня последните си моменти с Лиза де Вийр. По тясната пътечка между канарата и пропастта заехтяха стъпки. Падането беше най-малката им грижа, макар че те не го знаеха. Приклекнах, преглъщайки болката, и надзърнах иззад своята скала, за да видя пристигането им. Бих се подмокрил, само че планинският въздух е силно обезводняващ.

Първият, който се появи, беше Дараб Воар, точно какъвто го помнех от кръчмата, гологлав здравеняк, нашарен с белези в традициите на някои африкански племена, с пот блестяща по тъмната му кожа. Така и не видя Снори. Брадвата на северняка се спусна в дъга успоредно на повърхността на канарата. Винаги съм смятал, че главата е плътно нещо, но докато брадвата на Снори минаваше през тази на наемника, бях принуден да размисля. Острието проникна в черепа изотзад, близо до темето, и излезе под брадичката. Лицето на мъжа буквално се изду, главата му сякаш се разстла настрани и той се катурна през ръба без никакъв вик или възражение, само оплиска камъните.

И тогава Снори изрева. Яростта в рева му би накарала и слона на Тапрут да се поколебае, но не в това се криеше ужасът му. А в чистата, неподправена радост в него. Снори не изчака да се появи някой друг. Вместо това се хвърли зад ъгъла, тъпият край на брадвата му смаза черепа на следващия мъж и го залепи към канарата. После той се втурна напред и буквално ги прегази — нанасяше къси бързи удари, като че ли въртеше не брадва, а рапира, лека като върбова клонка. Двама, трима, четирима мъже полетяха в пропастта или бяха блъснати в скалата и във всеки от тях имаше достатъчно голяма дупка, за да пъхнеш юмрука си в нея.

Някъде извън полезрението ми Снори намери миг спокойствие и започна да декламира — не някакъв северен боен стих, а древните „Песни за Рим“:

Още едно усилно изпъшкване, звън на метал в камък. Звук от падащи тела.

Проклет варварин. Той се наслаждаваше на тази лудост! Мислеше се за Хораций на тесния мост пред портите на Рим, който удържа мощта на етруската армия! Запълзях по-надалеч оттам. Срамът е онова, което ни убива. Срамът е котвата, най-тежкият товар, който трябва да изнесеш от бойното поле. За щастие аз никога не бях страдал от него. Зачудих се обаче, докато слушах как Снори минава към следващия куплет от епическата си поема, дали пък той не би могъл да се отбранява там вечно. При условие, че те не носят лъкове… Разбира се, ако този Едрис беше що-годе приличен водач, щеше да прати хора да заобиколят противника. Никой не би могъл да издържи сам срещу множество врагове, ако те го нападат от две страни. Аз лично бих заобиколил…

— Виж ти, какво имаме тук?

Вдигнах поглед и срещнах бледите втренчени очи на Мийган — втория другар на Едрис от снощи. Залязващото слънце го очертаваше в кървава светлина. В кръчмата си бях помислил, че е последният, когото бих искал да срещна в някоя тъмна уличка. Подобно на Джон Резача, той имаше вид на човек, който стои малко встрани от останалия свят, сякаш гледа на всички ни през решетката на изповедалня. От такива хора стават добри мъчители.

До рамото на Мийган стоеше закален воин с прошарена коса и гол меч в ръката. Вероятно още мъже, пратени да ни заобиколят, се приближаваха в момента по корниза, докато ние с Мийган мигахме един срещу друг, аз на четири крака, а той — приведен сякаш с любопитство напред.

Каквото и да правите в опасни ситуации, най-важното е да го правите бързо. Винаги съм твърдял, че само защото ти се е паднало да си страхливец не означава, че не бива да се опитваш да го правиш добре. Татко ме е учил да се стремя към съвършенство във всичко. А съвършенството в бъзливостта означава да имаш светкавични реакции. Ако искаш да избягаш бързо, първата ти работа е да се втурнеш в посоката, в която си обърнат в момента.

— Уууф! — беше единственото, което успя да каже Мийган, докато го прегазвах, и това се дължеше на факта, че голямо количество въздух трябваше да напусне бързо дробовете му. Оттласнах се напред със здравия си глезен и забих рамо в дребното копеле. В такива случаи да си едро копеле помага. Мъжът зад него отстъпи назад и се препъна.

Хубавото, когато човек пада в планината — или поне когато някой друг пада в планината, — е, че почти с гаранция ще си удари главата в камък. Мийган не даде никакви признаци, че се кани да стане отново. Другият обаче успя да се приземи по задник и скочи пъргаво с ругатня на уста. Изведнъж и двамата открихме, че се взираме един в друг над лъскавото острие на меча ми, протегнат между нас, държан в единия край от ръката ми, стиснала дръжката, а в другия край от ребрата му, обхванали върха. Нямах спомен да съм го вадил, камо ли да съм го насочвал към него.

— Съжалявам. — Не ме питайте защо се извинявах. В този напрегнат момент пренебрегнах оплакванията на глезена си и подминах бързо наемника, като измъкнах стоманата от плътта му с гаден мляскащ звук и стържене на острието по кокал. Видях още фигури да се приближават по осеяния с камънаци корниз пред мен и бързо се врътнах кръгом на здравия си глезен, за да закуцукам с цялата възможна скорост към мястото на засадата, където бях видял за последно Снори.

Срещнах го да идва в обратната посока. Или по-точно, хвърлих се на земята, когато той изскочи иззад един ъгъл, целият оплискан в кръв и държащ брадвата с острие до ухото си и дръжка до гърдите си. Мълчаливата му решителност бе ужасяваща — а после той нададе бойния си рев и изведнъж реших, че я предпочитам мълчалива. Миг по-късно осъзнах какво крещи:

— Зад теб!

Четирима мъже ме гонеха по петите и вече бяха почти достатъчно близо, за да ме намушкат. Снори се хвърли сред тях с безразсъдно пренебрежение към чиято и да било безопасност, включително моята и неговата. Брадвата му описа дъга изотдолу и се заби в слънчевия сплит на един мъж така, че разцепи гръдната му кост. Снори се вряза с рамото напред в друг, отлепи го от земята и го блъсна в един остър каменен ръб. Трети мушна към него, но великанът някак си съумя да се извърти встрани и оръжието на наемника проряза въздуха между лакътя и гърдите му. Снори продължи въртенето си и приклещи острието, за да изтръгне меча от ръката на нападателя. Последният от четиримата обаче беше хванал Снори натясно. С брадва, забита в един враг, и счепкан с друг, той стоеше открит за копието на мъжа.

— Снори! — Защо изкрещях такова безполезно предупреждение, и аз не знам. Снори виждаше проблема достатъчно добре. Копиеносецът се поколеба за част от секундата. Не мисля, че моят вик го разсея. По-вероятно бе стреснат от окървавения великан пред себе си, с алено лице, разсечено от свирепа усмивка. Част от секундата не би трябвало да е достатъчна, но Снори изрева и с невъзможно усилие изтръгна брадвата си от гръдния кош на своята жертва, разпилявайки по земята най-разнообразни вътрешности. Успя да отсече върха на копието точно преди то да стигне до шията му. Обратният му замах смачка физиономията на мъжа с тъпия край на брадвата. И кълна ви се, желязото оставяше след себе си тъмна диря, докато цепеше въздуха. Къдрави струйки нощ, които се разсейваха като дим. Последният наемник, останал без меч, се врътна и побягна. Снори се обърна към мен с абсолютно черни очи, задъхан, озъбен, невиждащ.

Претърколих се на крака — добре де, на крак. Мечът висеше в ръката ми и за миг двамата просто стояхме един срещу друг. Зад рамото на Снори последното пламтящо късче на слънцето се скри зад планините.

— Имаш парченце от… — Потърках се с ръка по брадичката, за да му покажа. — Ъъъ… нещо в брадата. Струва ми се, че е бял дроб.

Той посегна бавно и докато го правеше, очите му се избистриха.

— Възможно е. — Бръсна парченцето и се ухили. Пак си беше старият Снори.

— Дали ще дойдат и други? — попитах.

— Има и други — каза той. — Но дали ще дойдат, тепърва ще видим. Мисля, че остават осем. — Избърса лицето си, размазвайки аленото. Там, където се показа чиста кожа, изглеждаше твърде бледа — дори за северняк. Кръвта отляво под ребрата му беше тъмна и течеше, което намекваше, че не всичката е чужда.

— Едрис? — попитах.

Снори поклати глава.

— Него щях да го запомня, ако го бях убил. Сигурно върви най-отзад, за да е сигурен, че някой от изоставащите няма да реши, че планината е прекалено стръмна. — Облегна се на скалата с увиснала в ръката брадва. Плътта му вече беше съвсем бяла под аленото, а вените — странно тъмни.

— Трябва да им дадем храна за размисъл — казах. Познавах силата на страха по-добре от повечето хора, а Снори беше оставил след себе си страшна касапница. Хванах онзи, от когото бе изтръгнал брадвата си, за да се спаси от мушкащото копие. Левият му ботуш се оказа най-малко хлъзгавата част и аз го повлякох към ръба на корниза. Успях да го преместя на около педя, преди да открия, че макар слепият ужас да е чудесно обезболяващо на момента, ефектът му бързо се разсейва, щом непосредствената опасност отмине. Рухнах, стиснал глезена си, и се заех да изобретявам нови ругатни, които да предадат по-сполучливо страданията ми.

— Шибаговнарщина!

— Искаш да хвърлим труповете през ръба ли? — попита Снори.

— Това може да ги накара да се позамислят. — Мен лично би ме накарало, и въпросната мисъл щеше да е: „Ще се върна по-късно.“

Снори кимна, хвана двама мъже за глезените и ги метна през ръба. Те се приземиха със звук, който беше хем влажен, хем хрущящ, и стомахът ми се преобърна. Ариергардът на наемниците вероятно щеше да мине по този път — същия, по който бяхме минали и ние. Единствено звуците на битка бяха накарали Мийган и неговите спътници да поемат по алтернативния и доста по-стръмен маршрут. Разумното желание да заобиколят Снори, вместо да се изправят срещу него един по един в теснината, която бе избрал за защитна точка, ги бе подтикнало към по-опасния път.

Все още по задник, аз хванах друг от труповете за китката, опрях здравия си крак в един скален ръб и почнах да го влача сантиметър по сантиметър към пропастта. Преместих го на около крачка за времето, което бе нужно на Снори да разчисти околността от всички други освен един.

— Този е още жив. — Снори се наведе над Мийган и го срита в ребрата. — Само че е в несвяст. — Погледна ме с одобрителна усмивка. — Запазил си един дребен за разпит, както обеща.

— Всичко според плана — изпъшках аз, докато издърпвах трупа на още няколко сантиметра. Беше копиеносецът. За щастие лежеше по лице. Влаченето му по камъните оставяше червена диря. Стисках го за китката, тъй като нямах желание да докосвам все още топлите му мъртви пръсти.

— Аз ще се оправя с другите. — И Снори тръгна да се погрижи за онези жертви на първоначалната си атака, които не бяха паднали през ръба.

— Не, аз съм добре. Хич не си прави труда да ми помагаш. — Не получих отговор; Снори се намираше прекалено далеч, за да ме чуе, а останалите ми слушатели бяха мъртви или в безсъзнание, така че сарказмът ми отиде на вятъра. — Тегли! — И аз дръпнах отново. Трупът се плъзна на още няколко сантиметра. Мъртвите пръсти забърсаха кожата ми, потръпвайки конвулсивно като паешки крака, и погалиха вените и сухожилията на китката ми. Пуснах бързо ръката, но не достатъчно бързо — тя ме стисна, мъртвецът вдигна глава и смазаното му лице се ухили насреща ми с кървава усмивка. Под висящата плът се виждаше белият череп. Страхът придава сила на човек, но явно и смъртта също. Дръпнах толкова силно, че го извлякох на метър по-нататък, но не се освободих, само го докарах достатъчно близо, за да посегне към гърлото ми. Успях да надам уплашен вик, преди мъртвите, все още топли пръсти да го задавят с желязна хватка.

Едва когато започнат да те душат разбираш колко ужасно е това. Не е нужна огромна сила, за да прекъсне притока ти на въздух — а силата на мъртвеца беше огромна! Когато не ти дават да си поемеш дъх, изведнъж дишането се превръща в единственото, което те интересува. Задращих по китката под брадичката си, вкопчих се в пръстите, но щом някое лице може да целуне брадвата на Снори и все още да се усмихва, то ноктите едва ли ще го впечатлят. Опрях крак в рамото на мъртвата твар и натиснах с всички сили. Имах чувството, че шията ми ще се откъсне, но хватката не отслабна. Черни петна заиграха пред очите ми и се сляха в плътна стена от мрак. Ослепителни пукнатини пробягаха през чернотата, сърцето ми блъскаше в гърдите и вонята на изгоряла плът изпълни ноздрите ми, въпреки че не можех да си поема въздух през тях.

И тогава, също толкова внезапно, колкото ме бе сграбчила, ръката изчезна. Снори се надвеси над мен, хвана ме под мишниците и ме издърпа встрани. Ако гърлото ми не беше толкова хлъзгаво от потта на ужаса, подозирам, че все още щях да го виждам стиснато в пръстите на мъртвеца, червени и кървящи.

Снори грабна брадвата си, докато си поемах въздух през сламката, която душенето ми бе оставило вместо гърло. Мъртвецът се изправи, без да спира да се хили, и вдигна ръце към нас. Китките и предмишниците му бяха странно обгорели и от тях още се издигаха струйки дим. Снори понечи да пристъпи напред, но две фигури се метнаха на гърба му. Той се олюля, отчаяно мъчейки се да запази равновесие. Две от жертвите му се бяха вкопчили в него, а от смъртоносните рани, нанесени от брадвата му, все още се процеждаше кръв.

Задъхан и изнемощял, аз задрапах по задник между скалите, по-надалеч от копиеносеца, който напредваше, без да бърза. Снори също изглеждаше в беда: една от тварите висеше на гърба му, а другата го бе обхванала през кръста и се опитваше да си прогризе път до стомаха му.

— Помощ. — Квиченето ми излезе не по-силно от шепот. Не мисля, че Снори изобщо го чу. Тъкмо се беше блъснал с всичка сила в скалната стена към горния корниз, за да смачка яхналия го труп между широките си плещи и камъка. Той може и да не чу вика ми за помощ, но аз ясно чух пращенето на ребра и гръбнак.

— Мффгл. — Мъртвият копиеносец се опита да заговори точно преди да ме връхлети. Разкъсаната плът и счупената челюст правеха думите му неразбираеми.

— Помощ! — Този път успях да вложа малко повече мощ в гласа си и като очаквах отново да почнат да ме душат, хванах китките на създанието. Силата му бе потресаваща, а изгорялата плът се хлъзгаше и късаше под пръстите ми.

Отсреща, точно зад главата на моя нападател, видях как Снори съсича живия труп, който бе смазал — не му разцепи главата, а просто направи врата му на кайма с два бързи удара на брадвата. При втория удар у моя противник настъпи ужасяваща промяна. Силата му нарасна и вместо както досега да натиска неумолимо ръцете ми назад, той просто помете всичките ми опити за съпротива и сключи отново пръсти около насинения ми врат.

Обезобразеното му лице се приближи към моето. От него капеше кръв, езикът се гърчеше през натрошените зъби, а в очите му блестеше кошмарен разум. Някъде зад него Снори сграбчи с две ръце главата на последния си противник и с ругатня я изтика от себе си. Наложи му се да използва цялата си сила, сякаш неговият враг също бе станал по-могъщ, и от алената уста, която се откъсна от хълбока му, се проточиха кожа и жилки плът. Снори заби коляно право в лицето на създанието, отхвърли го с ритник от себе си, а после го последва, вдигнал високо един голям камък, за да му смаже главата.

И пак, сякаш труповете деляха някаква обща некромантска жизненост, която сега се стече от унищожения мъртвец в последния оставащ съсъд, силата на моя враг се удвои. Той се изправи и ме вдигна, сякаш не тежах нищо. По всякаква логика би трябвало да ми скърши врата, но макар че силата на ръцете му бе нараснала, хватката му всъщност отслабна.

Сведох очи и видях, че там, където дланите ми се бяха впили в мъртвата кожа, пламти ослепителна светлина. Бялата жега на пустинно слънце се процеждаше между пръстите ми, а костите ми представляваха просто сенки в розовата мъгла от пулсираща кръв и жива плът. Мъртвата твар се изпичаше, където я докосвах. Мазнини изкипяваха и плътта се овъгляваше, оголвайки сухожилия, които почваха да димят, а после се сгърчваха.

Бях толкова смаян, че едва не я пуснах.

Снори дотича, стиснал отново брадвата. Замахна към главата на чудовището, но някак си то пусна едната си ръка от гърлото ми и я улови за дръжката. Тя срещна дланта му с тъп дървен звук. Снори се помъчи да я изтръгне, но макар да изтегли мъртвеца на няколко метра заедно с мен, стегнат в задушаващата му хватка, не успя да надделее над силата на създанието.

Севернякът се поколеба, след което плъзна ръка към края на дръжката, а с другата хвана острието и използва брадвата като лост, за да извие китката на копиеносеца. Костите се скършиха със силен пукот, сухожилията поддадоха, плътта се разкъса. Снори заряза брадвата си в счупената ръка, събори противника си на земята и се зае да млати хилещото се лице с един голям камък.

Освободен, аз се претърколих настрани. Мъчех се да вдишам. Ръката, която ме беше стискала, в момента се държеше на две почернели кости, стърчащи от предмишницата на мъртвеца. Но аз пак не можех да си поема дъх. Загубих съзнание, докато в главата ми се въртеше отнесената мисъл, че даже не съм знаел, че в човешката предмишница има две кости.