Принцът на Глупците

6.

Първо да проверя къде ми е кесията и да опипам за медальона. Това е навик, който съм развил. Когато човек се събужда на местата, на които се събуждам аз, и в компанията, за която често си плащам… ами, добре е да си държи парите подръка. Леглото беше по-твърдо и по-буцесто, отколкото ми харесва. Всъщност твърдо и буцесто като калдъръм. И миришеше на лайна. Прекрасният момент на безметежност между съня и будното състояние свърши. Претърколих се на една страна, стиснал носа си. Или не бях прекарал дълго време в безсъзнание, или вонята беше държала дори просяците настрани. Вонята, както и суматохата по пътя ми, дирята от експлодирали граждани, горящата опера, ослепителната пукнатина. Пукнатината! При тази мисъл се изправих и се олюлях; очаквах да видя назъбена линия, водеща през уличката право към мен. Нищо. Или поне нищо, което може да се види на светлината на звездите и четвъртинката луна.

— Мамка му. — Носът ме болеше повече, отколкото ми се струваше редно. Спомних си две свирепи очи под навъсено чело… и как после същото това чело се заби в лицето ми. — Снори…

Севернякът отдавна беше изчезнал. Защо стените не бяха украсени с малки овъглени късчета от нас, не можех да кажа. Спомних си как пукнатините се движеха една до друга, като постоянно се кръстосваха и във всяка пресечна точка следваше взрив. Тъмната беше минала през Снори, бях я видял върху лицето му. Светлата…

Опипах се трескаво за наранявания. Светлата беше минала през мен. Дръпнах нагоре крачолите си, но това разкри само мръсни пищяли, без никаква следа от златиста светлина, грееща през пукнатини. По улицата обаче също нямаше следа от пукнатините. От тях не бе останало нищо освен нанесените поражения.

Пропъдих от ума си мислите за ослепителната златиста светлина. Бях оцелял! Спомних си писъците от операта. Колко ли хора бяха загинали? Колко от приятелите ми? От роднините ми? Дали сестрите на Ален бяха били там? Молех се на Бога Мейрес Алус да е бил. Да е била една от онези нощи, когато се правеше на търговец и използваше парите си, за да си купи достъп до социалните кръгове далеч над неговото положение. Засега обаче се налагаше да увелича разстоянието между себе си и пожара. Само че къде да ида? Магията на Мълчаливата сестра ме беше преследвала. Дали тя нямаше да ме причаква в двореца, за да довърши работата?

Когато се съмняваш, бягай.

Хукнах отново по тъмните улици. Бях се изгубил, но знаех, че рано или късно ще стигна до реката и ще си възвърна ориентацията. Тичането на сляпо е много вероятно да ти докара счупен нос, а тъй като аз вече си имах такъв и не горях от желание да разбера какво следва, поддържах скоростта си от разумната страна на главоломна. Обикновено установявам, че като си дам зор на краката и оставя няколко мили зад себе си, това доста подобрява нещата. Но сега, докато тичах, дишах през устата и притисках длан отстрани към тялото си, където някакъв мускул постоянно се схващаше, се чувствах все по-зле. Безпокойството ми растеше от минута на минута и се превърна в дълбок, парализиращ смут. Зачудих се дали това не е съвестта. Не че нещо от случилото се беше по моя вина. Не можех да спася никого дори да се бях опитал.

Спрях за малко и се подпрях на една стена, за да си поема дъх и да опитам да се отърся от онова, което ме измъчваше. Сърцето ми продължаваше да пърха зад ребрата, сякаш бях преминал в спринт, а не бях спрял. Всяка част от мен изглеждаше някак крехка, чуплива. Ръцете ми също бяха странни, прекалено бели, прекалено леки. Затичах се пак, още по-бързо, оставил зад себе си всякаква умора. Излишна енергия извираше от кожата ми, бушуваше в мен, караше зъбите да вибрират в устата ми, а косата ми сякаш се бе изправила. У мен имаше нещо нередно, повредено; не бих могъл да забавя ход, дори и да исках.

Отпред улицата се раздвояваше и звездната светлина очертаваше само силуета на сградата, която я делеше. Кривнах първо на едната страна, после на другата, несигурен по кой път да поема. Отместването наляво ме накара да се почувствам по-зле, скоростта ми се увеличи до спринт, ръцете ми почти засияха, главата ме заболя така, сякаш щеше да се пръсне, ярка светлина проряза взора ми. Като кривнах вдясно, нещата се върнаха мъничко към нормалното. Свих по дясното разклонение. Изведнъж вече знаех посоката. Нещо ме теглеше още от момента, в който се бях надигнал от калдъръма. И сега, сякаш бе грейнала някаква лампа, знаех в коя посока ме тегли. Ако се отклонях от нея, неразположението ми се усилваше. Ако се движех право натам, симптомите отслабваха. Имах посока.

Каква беше крайната цел обаче не можех да кажа.

Днес, изглежда, ми бе писано да търча презглава по улиците на Вермилиън. Сега пътят ми следваше лекия наклон към река Селийн, която се влачеше мудно през града. Започнах да подминавам пазарите и товарителниците зад големите складове покрай кейовете. Дори и в този час хора сновяха насам-натам, сваляха сандъци от мулешки каручки, товареха фургони, трудеха се на оскъдната светлина на фенерите, за да тласкат търговията по тесните вени на Вермилиън.

Пътят ме преведе през един опустял вонящ на риба пазар и ме изправи пред дълга стена — една от най-старите сгради в нашия град, сега използвана като пристанищен склад. Тя се простираше на над сто разкрача и в двете посоки, а аз нямах интерес към нито една от тях. Напред. Пътят ми лежеше право напред. Натам ме теглеше чувството. Някаква врата от широки дъски се открехна на няколко метра от мен и преди да се усетя, се озовах до нея, дръпнах я рязко и се мушнах покрай ошашавения слуга, който още протягаше ръка да я бутне. Пред мен се простираше коридор, водещ в моята посока, затова хукнах по него. Отзад се разнесоха викове — някакви мъже хукнаха да ме хванат. Тук горяха Строителски глобуси и пръскаха студената бяла светлина на древните. Досега не бях осъзнавал колко точно стара е тази сграда. Независимо от всичко продължих да се нося напред, профучавах покрай множество арки, всяка от които водеше към галерии със Строителско осветление, пълни с буйно разлистени растения, наредени по скамейки и рафтове покрай стените. Когато някъде по средата на склада една дъсчена врата се отвори точно пред мен, за да ме халоса, единственото, което имах време да си помисля, преди да изгубя съзнание, беше, че сблъсъкът със Снори вер Снагасон болеше повече.

Дойдох на себе си отново в хоризонтално положение. Болеше ме на толкова много места, че пропуснах момента с блаженото неведение и минах направо на задаването на тъпи въпроси.

— Къде съм? — Гласът ми беше носов и колеблив.

Ярката, но примигваща светлина и слабото неестествено жужене ми помогнаха да си спомня. На някакво място със Строителски глобуси. Понечих да се надигна и открих, че съм вързан на някаква маса.

— Помощ! — Това прозвуча малко по-силно. Паникьосан, напрегнах сили срещу въжетата и открих, че изобщо не поддават. — Помощ!

— По-добре си пести дъха! — Гласът дойде от сенките край вратата. Примижах. На стената се подпираше някакъв здравеняк и ме гледаше.

— Аз съм принц Джалан! Ще ти взема шибаната глава за това! Развържи тези въжета.

— Тц, нема да стане. — Той се приведе напред. Дъвчеше нещо. Трепкащата светлина засия по плешивото му теме.

— Аз съм принц Джалан! Не ме ли познаваш?

— ’Се едно знам как изглеждат принцовете. М’че аз даже имената им не зная! За мен си само няк’во конте, дет се е натряскало и е отишло да поплува в канализацията. Ама по няк’ъв лош късмет си се озовал тук. Хорас обаче май те знаеше отнякъде. Каза да те държа тук и излезе. „Дръж го под око тоя, Давийт — тъй ми рече. — Пази го хубавичко.“ Сигур си няк’ва важна клечка, инак досега щеше да плуваш по реката с клъцнато гърло.

— Ако ме убиете, баба ми ще сравни този квартал със земята. — Безочлива лъжа, но като я изрекох с такава убеденост, се почувствах по-добре. — Аз съм богат човек. Пусни ме и ще те осигуря до живот. — Признавам, че имам дарба в лъжите. Най-неубедително звуча, когато казвам истината.

— Парите са убаво нещо — рече мъжът. Отдели се от стената и пристъпи напред, така че светлината да озари свирепото му лице. — Ама ако те пусна, без Хорас да ми е наредил, нема да имам пръсти, с които да ги броя. Пък ако се окаже, че наистина си принц, и те пуснем без разрешението на шефа, и двамата с Хорас ще си мислим, че загубата на пръстите е била лесната част. — Той оголи зъби срещу мен — честно казано, дупките бяха повече от зъбите, — и се дръпна обратно в сенките.

Останах да лежа, като стенех от време на време и задавах въпроси, които той пренебрегваше. Е, поне странният подтик, накарал ме да се втурна презглава в тази каша, беше отслабнал. Все още изпитвах онова чувство за посока, но нуждата да я следвам бе намаляла и се чувствах повече като старото си „аз“. Което в случая ще рече изпълнен с ужас. Но дори в ужаса си забелязах, че посоката, която ме тормозеше, се мени, извърта се и желанието да я следвам гасне с всяка минала минута.

Поех си дълбоко дъх и огледах обстановката. Намирах се във възмалка стаичка, не в някоя от онези дълги галерии. Значи в тях отглеждаха растения? Това ми изглеждаше пълна безсмислица. Тук обаче растения нямаше. Сигурно примигващата светлина правеше мястото неподходящо за целта. Имаше само една маса и аз, вързан на нея.

— Защо… — Вратата се отвори и пресече деветнайсетия ми въпрос.

— Мили боже, как смърди тук! — каза един спокоен и смразяващо познат глас. — Я изправете нашия гост и да видим дали не можем да отмием от него част от тази гнусотия.

Мъже се надвесиха над мен от двете страни, силни ръце сграбчиха масата и светът се завъртя под прав ъгъл, така че масата застана върху единия си ръб, а аз се озовах в изправено положение, все още вързан за нея. Кофа студена вода в лицето ме остави без дъх и зрение, преди да съм имал възможност да се огледам. Бързо я последва втора. Стоях и се мъчех да си поема въздух — нелека задача, когато носът ти е запушен от кръв и вода, — докато около краката ми се разстилаше уханна кафява локвичка.

— Да му се не види! Под всички тези нечистотии имало скрит принц. Диамант в калта, както казват. Макар и доста нискокаратов.

Тръснах глава, за да отметна мократа коса от очите си, и ето го пред мен: Мейрес Алус, облечен в най-скъпите си дрехи, сякаш се беше подготвил за височайша компания… и може би за опера?

— А, Мейрес! Надявах се да те видя. Имах да ти предам още нещо дребничко по нашата спогодба. — Никога не го наричах „дълг“. „Нашата спогодба“ звучеше далеч по-добре. Намекваше, че проблемът е и на двама ни, не само мой.

— Нима? — Съвсем слаба подигравателна усмивка изви ъгълчетата на устата му. Усмихваше се по същия начин, когато един от биячите му ми счупи показалеца. Болката още ме пронизваше в студените утрини, когато посягах към гарафата слаба бира, оставена край леглото ми. Сега отново прониза същия пръст, вързан здраво към тялото ми.

— Да. — Дори не заекнах. — Носех го в операта. — По мои сметки работата със Снори ми беше спечелила шестмесечна отсрочка, само че никога не вреди да демонстрираш желание. Освен това най-важното, когато си вързан на маса от престъпници, е да им напомниш колко по-ценен си за тях, когато не си вързан на маса. — Златото беше в джоба ми. Май обаче съм го изгубил в суматохата.

— Каква трагедия. — Мейрес вдигна ръка, сгъна леко пръсти и един мъж излезе от сенките и застана до него. Движението му беше придружено от тихо шумолене, което секна, щом той спря. Този човек изобщо не ми хареса. Изглеждаше прекалено доволен да ме види. — Още един пожар без оцелели.

— Ами… — Не ми се искаше да противореча на Мейрес. Очите ми се плъзнаха към мъжа до него. Мейрес е дребен човечец, невзрачен, от онези, които можеш да откриеш надвесени над счетоводните книги в офиса на някой търговец. Грижливо подстригана кафява коса, очи, които не са нито добродушни, нито жестоки. Всъщност на възраст и външен вид ужасно приличаше на баща ми. Спътникът му обаче имаше вид на мъж, който би давил котенца за развлечение. Лицето му ми напомни за черепите в катакомбите на двореца. Ако опънеш върху някой от тях кожа и му бучнеш две бледи вторачени очи, ще получиш този човек, с прекалено широка усмивка и прекалено дълги и бели зъби.

Мейрес щракна с пръсти, което ме накара бързо да върна вниманието си към него.

— Това е Джон Резача. Докато идвахме насам, тъкмо му разправях какво злощастие е, че си видял моята операция тук.

— О-о-операция ли? — изпелтечих. В дадения момент победата ми можеше да се измерва с факта, че не напълних гащите. Джон Резача беше име, което всички знаеха, но малцина твърдяха, че са го виждали. Мейрес го използваше, когато искаше да нарани хората по-изобретателно. Когато счупен пръст на ръката, отрязан пръст на крака или един хубав пердах не бяха достатъчни, когато Мейрес искаше да утвърди авторитета си, да остави своя отпечатък върху някоя бедна душа, Джон Резача бе човекът, който се заемаше с това. Някои му викаха „творчески подход“.

— Маковете.

— Не съм видял никакви макове. — Редици и редици зелени неща, растящи тук под Строителските светлини. Чичо ми Хертерт — „сигурният ненаследник“, както го наричаше баща ми — беше предприел безброй инициативи с цел да прекрати доставките на опиум. Пращаше стражари с лодки да патрулират по бог знае колко мили по река Селийн, убеден, че опиумът пристига нагоре по реката от марсилското пристанище. Само че Мейрес си ги отглеждаше сам. Тук, под носа на чичо Хертерт, и готов да влезе във всички други носове. — Нищичко не съм видял, Мейрес. Блъснах се в една врата, за бога. Бях пиян до слепота.

— Изтрезняваш забележително добре. — Той вдигна към носа си златно флаконче с парфюм, като че ли вонята ми го отвращаваше. Което вероятно си беше така. — Както и да е, не мога да поема този риск, а щом се налага да се разделим, по-добре да го направим паметно събитие, нали? — И кимна към Джон Резача.

Това бе достатъчно, за да си изпусна мехура. Не че някой забеляза, както бях прогизнал и смърдящ.

— С-стига де, Мейрес, шегуваш се! Аз ти дължа пари. Кой ще ти плати, ако аз… ако аз не ти платя? — Той имаше нужда от мен.

— Виж сега, Джалан, работата е там, че не мисля, че можеш да ми платиш. Ако някой ми дължи хиляда крони, значи го е загазил. Ако ми дължи сто хиляди, значи аз съм го загазил. А ти, Джалан, ми дължиш осемстотин и шест крони, от които ще приспаднем някаква малка сума за забавния ти северняк. Всичко това те прави дребна риба, която не може нито да ме излапа, нито да ме нахрани.

— Но… аз мога да си платя. Аз съм внук на Червената кралица. Дългът ми е добре подплатен!

— Един от многото, Джалан. Прекалено голямо количество от всяка валута снижава стойността ѝ. Бих казал, че в наши дни принцовете са твърде надценена стока в Червения предел.

— Но… — Винаги съм знаел, че Мейрес Алус е делови човек, без съмнение жесток и неумолим, но все пак разумен. Сега обаче ми се стори, че зад тези тъмни очички се вихри лудост. Във водата имаше прекалено много кръв, за да може акулата в него да продължи да кротува. — Но… каква полза ще имаш, ако ме убиеш? — Той не би могъл дори да каже за това някому. Смъртта ми не можеше да му послужи по никакъв начин.

— Ти си загинал в пожара, принц Джалан. Всички го знаят. Не е мое дело. А ако в разговорите из Вермилиън се промъкне някакъв смътен слух, че може да си умрял другаде, при още по-неприятни обстоятелства, заради един дълг… е, тогава какви ли нови висини ще достигнат клиентите ми в старанията си да не ме разочароват в бъдеще? Може би някои дами с лоша репутация ще разпознаят най-новата гривна на Резача и ще разпространят вестта със същата охота, с която си разтварят краката? — Той хвърли поглед към Джон Резача, който вдигна дясната си ръка. Около нея бяха увити съсухрени ивици блед хрущял, които шумоляха една в друга. Бяха десетки, започваха от китката и стигаха до над лакътя.

— Ка-какво? — Не разбирах какво виждам, а може би някаква част от моя мозък умишлено ми пречеше да разбера.

Джон Резача описа с пръст кръг около устните си. Докато го правеше, трофеите по ръката му зашушнаха.

— Отвори широко. — Гласът му беше мазно-хлъзгав, сякаш изобщо не бе човек.

— Не трябваше да идваш тук, Джалан — заговори Мейрес сред тишината на моя ужас. — Голямо нещастие е, че не можем да променим факта, че си видял маковете ми, но светът е пълен с нещастия. — Той отстъпи назад, за да застане до Давийт на вратата. Светлината, трепкаща по лицето му, му придаваше единствения живец — призрачна усмивка, която ту се появяваше, ту изчезваше.

— Не! — За първи път ми се искаше Мейрес Алус да не си тръгва. Всичко беше по-добро от това да ме оставят с Джон Резача. — Не! Няма да проговоря! Няма! Никога! — Вложих известен гняв в тона си — кой би повярвал на хленчещо обещание за сила? — Нищо няма да кажа! — Задърпах въжетата и масата се залюля назад. — Изтръгнете ми ноктите, няма да продумам. Нажежени клещи няма да изкопчат нищо от мен.

— А какво ще кажеш за студени? — Джон Резача вдигна железните клещи с къса дръжка, които държеше в другата си ръка.

Тогава заревах насреща им и се замятах безрезултатно във въжетата. Ако един от хората на Мейрес не бе стъпил върху краката на масата, тя щеше да се катурне напред и да забия лице в каменния под, което, колкото и зле да звучи, щеше да е много по-безболезнено от онова, дето ми го гласеше Джон Резача. Все още ревях и пищях, като бързо клонях към хленчове и молби, когато нещо мокро и горещо плисна в лицето ми. Това беше достатъчно, за да ме накара да отлепя очи и да спра ревовете си. Макар вече да не крещях, врявата продължаваше все така оглушителна, само че сега писъците не бяха мои. Бях пропуснал трясъка на отварящата се врата, прекалено погълнат от ужас, за да го забележа. Сега там стоеше само Давийт, очертан в рамката. Докато го гледах, се обърна, разпорен от ключицата до хълбока, а червата му се сипеха по пода. Вляво някаква едра фигура се движеше по ръба на полезрението ми. Когато завъртях глава, действието се пренесе зад масата; нов писък и една бледа ръка, опасана с гривни от човешки устни, тупна на пода на около стъпка от мястото, където главата на Давийт се фрасна в камъка, когато той се спъна във вътрешностите си. И в миг настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен виковете на хора някъде далеч по коридора. Изглежда, Давийт беше загубил съзнание от удара или пък бе умрял от загуба на кръв. Дори да тъгуваше по ръката си, Джон Резача не се оплакваше. Виждах още един от хората на Мейрес да лежи мъртъв. Другите можеха да са мъртви зад мен или, внезапно възприели моята житейска философия, да тичат към хълмовете. Ако не бях вързан за проклетата маса, аз самият щях да ги застигна по пътя.

В полезрението ми пристъпи Снори вер Снагасон. И възкликна:

— Ти!

Закачулената роба, която беше носил, когато се блъснах в него, висеше полусъдрана от раменете му; кръв бе опръскала гърдите и ръцете му и капеше от аления меч в юмрука му. Още кръв се стичаше по лицето му от плитка резка на челото. Не би било трудно да го сбъркаш с демон, въстанал от ада. Всъщност на тази трепкаща светлина, целият в кръв и със свиреп блясък в очите, беше много трудно да не го сбъркаш с такъв.

— Ти? — Красноречието, демонстрирано от Снори в тронната зала на баба, го бе напуснало изцяло.

Той посегна към мен и аз се дръпнах назад, но не много, защото шибаната маса ми пречеше. Докато едрата му длан се приближаваше, усетих боцкане по скулите, устните, челото, като от иглички, сякаш се трупаше някакво напрежение. Той също го почувства — видях как очите му се разшириха. Посоката, която ме бе водила, целта, която ме бе теглила… това беше той. Същата сила, която бе довела Снори тук, за да се озове сред хората на Мейрес. Сега и двамата я познахме.

Севернякът забави ръката си и пръстите му се доближиха на три-четири сантиметра от врата ми. Кожата там зажужа, почти запращя от… нещо си. Той спря, обзет от нежелание да разбере какво ще стане, ако ме докосне, гола кожа по гола кожа. Ръката му се отдръпна, а после се появи пак, стиснала нож, и той започна да реже въжетата ми.

— Идваш с мен. Тази работа можем да я изясним някъде другаде.

Остави ме сред парчета нарязано въже и се върна до вратата, като поспря само за да стъпи на шията на някого. Не на Мейрес, за съжаление. Надникна навън и бързо се дръпна. Нещо изсвистя покрай входа, даже няколко неща.

— Арбалети. — Снори се изплю върху трупа на Давийт. — Мразя стрелците. — Хвърли поглед към мен. — Грабвай някакъв меч.

— Меч ли? — Този човек явно си мислеше, че още се намира в пустошта, сред прекалено окосмения народ на Севера. Огледах касапницата наоколо, надникнах зад масата. Джон Резача лежеше проснат там и чуканчето на ръката му потръпваше едва-едва, а на челото му имаше грозна рана. Но не се виждаше и следа от Мейрес. Изобщо не можех да си представя как се е измъкнал.

Никой от мъжете не притежаваше по-страшно оръжие от петнайсетсантиметров нож: носенето на нещо по-голямо в очертанията на града просто не си заслужаваше неприятностите със стражата. Взех камата на Джон Резача и го сритах няколко пъти в главата. Заболяха ме пръстите, но смятах, че цената си заслужава.

Заобиколих пак с куцукане масата, стиснал новото си оръжие, и си спечелих един изпепеляващ поглед от северняка. Той вдигна вратата.

— Дръж! — Не успях да я уловя съвсем. Докато подскачах на здравия си крак, притиснал длан към лицето си, и ругаех, Снори набързо отсече краката на масата и тръгна към коридора, носеше я пред себе си като голям щит. — Прикривай ми гърба!

Страхът да не ме изоставят и да попадна пак в ръцете на Мейрес ме накара да се раздвижа. С известно усилие вдигнах вратата и двамата със Снори избутахме заедно щитовете си в коридора, преди да застанем между тях. И в двата моментално се забиха арбалетни стрели, железните им върхове щръкнаха частично през дървото.

— Накъ… — Снори вече бе прекалено далеч, за да ме чуе, дори и да не крещеше бойния си вик. Беше се втурнал по коридора зад мен. Последвах го с цялата възможна бързина, като се опитвах да държа вратата зад гърба си, като се препъвах подире му, привел глава и извил ръце над раменете си, за да крепя импровизирания щит. Викове и писъци отпред показаха, че Снори е докопал омразните му стрелци, но докато стигна дотам, от тях бяха останали само кръв и парчета месо. Трудността се състоеше в това да не се подхлъзна на кървищата. Още няколко стрели се забиха в масата зад гърба ми със силни тупвания, а една изсвистя между глезените ми, давайки ми да разбера, че съм оставил пролука. За щастие до изхода оставаха само десетина крачки. С вратата, стържеща по пода зад мен, така че да се подават само петите ми, изхвърчах навън. Традиционният ми миг на триумф от поредното измъкване беше прекъснат от една мускулеста ръка, която се протегна от мрака и ме дръпна рязко встрани.

— Имам лодка — изръмжа Снори. Обикновено когато се казва, че някой е изръмжал, това е само израз, обаче Снори наистина вложи в гласа си нещо животинско.

— Какво? — Изтръгнах ръката си, или пък той я пусна; и на двамата не ни харесваше парещото и боцкащо усещане от докосването.

— Имам лодка.

— Разбира се, нали си викинг. — Всичко ми се струваше доста сюрреалистично. Може би бях получил прекалено много удари по лицето, откакто Ален се опита да ме докопа в операта само преди час-два.

Снори поклати глава.

— След мен. Бързо!

И се втурна в нощта. Звукът от хора, приближаващи се по коридора на склада, ме убеди да го последвам. Пресякохме голяма открита площ, осеяна с бурета и сандъци, подминахме десетки висящи мрежи, а над речната стена край нас се подаваха мачти и платна. На лунната светлина изтичахме по някакъв кей и се спуснахме по каменните стъпала към водата, където една лодка бе вързана за голяма желязна халка в стената.

— Имаш лодка — казах.

— Вече бях на миля надолу по течението, волен и свободен. — Снори хвърли меча си в лодката, след което го последва и хвана едното гребло. — Но ми стана нещо. — Млъкна и се взря за момент в ръката си, макар че в нея имаше само мрак. — Нещо… разболявах се. — Седна и хвана и двете гребла. — Знаех, че трябва да се върна — знаех посоката. А после намерих теб.

Продължавах да стоя на стъпалата. Магията на Мълчаливата сестра беше направила това. Знаех го. Пукнатината беше минала през нас — светлата част през мен, а тъмната през него, и когато двамата със Снори бяхме разделени, някаква свръхестествена сила се бе опитвала — и беше успяла — да събере отново тези две линии, тъмната и светлата. Бяхме се раздалечили, докато реката бе отнасяла Снори на запад, и скритите пукнатини бяха започнали да се отварят наново, да разкъсват и двама ни, за да се освободят и съберат. Добре помнех какво ставаше, като се съберяха. Не беше красиво.

— Не стой като идиот. Отвързвай лодката и скачай вътре.

— Аз… — Лодката се раздвижи, когато течението се опита да я отскубне от въжето. — Не ми изглежда много стабилна. — Винаги съм гледал на лодките като на тънка дъска между мен и удавянето. Понеже съм разумен човек, никога не бях поверявал живота си на лодка, а отблизо ми изглеждаха още по-опасни. Тъмната река мляскаше покрай греблата, сякаш беше гладна.

Снори кимна към стъпалата и пролуката в речната стена, към която водеха.

— След броени мигове там ще се появи човек с арбалет и ще те убеди, че чакането е било грешка.

При тези думи скочих в лодката доста пъргаво и Снори трябваше да я балансира с теглото си, за да не я преобърна. Най-накрая успях да седна.

— Въжето? — попита той. Над нас отекнаха викове, приближаваха се.

Извадих ножа и ударих по въжето, при което едва не изтървах оръжието в реката. Опитах пак и накрая застъргах нишките, докато те не се предадоха и не се отделихме от кея.

Течението ни пое и стената се стопи в мрака заедно с всякакви признаци за земя.