Глава 7 Хенри Биши най-сетне се убеждава за необходимостта от предстоящите действия. Той среща странен човек

Тази седмица не изобилстваше с много задачи. Започна с изкачване до осмия етаж и дребна поправка на телефона на Бен Калъди — шефа на снабдителния отдел. Използвах случая и му връчих списък с необходимите ми консумативи, след това се смъкнах до "кабинета" си и запрелиствах рекламен материал на "Форд", изпъстрен с лъскави стерео-снимки на последни модели коли. Напоследьк работите вървяха добре и приличните суми, получавани от фирмата, водеха до душевна отпуснатост — изглежда, типична за хората без проблеми. "Ако всичко ти е о’кей, очаквай да стане лошо" — казваше моят старец, а мрачната му философия непрекъснато доказваше своята валидност.

Не харесвах подобни съждения, въпреки че шестото чувство дращеше в главата ма като невъзпитана котка и противно мърмореше: "Такива като тебе са алергични към постоянни периоди на благоденствие!". За жалост, прегледът на досегашното ми битие го потвърждаваше и знаех причините: нерешителност, честност, граничеща с глупост, недостатъчна пресметливост и слаба инициатива. Тези качества на характера ме избутваха на заден план в борбата за съществуване, а редките успехи се дължаха на малката доза късмет, която съдбата милостиво ми предоставяше. Запознанството с Чарлз Медоу бе един от благосклонните й капризи, целящ да поддържа в мен определен жизнен тонус.

Вниманието ми бе привлечено от два от моделите в каталога, реших още на следващия ден да направя покупката, но същото бях решил и предишната седмица. Добрите ми намерения винаги се разтягаха като ластици, а пелените на времето майчински обгръщаха слабите им зародиши и търпеливо изчакваха някога да поникнат. Отвратителните ми качества ги поливаха с присъщата си импотентност, естествено това не бе най-добрата субстанция за превръщането им в решителни растения, годни да сътворят нещо полезно.

След втората среща с Хелън се почувствах глупав до неузнаваемост. Анализирайки себе си, реших, че държанието ми съвсем не отговаряше на възрастта на човек, преминал през брачното ложе и придобил някакъв опит с жените. А намеренията на Джули бяха достатъчно ясни и Хелън определено ми харесваше. Същевременно често се изчервявах като някоя от нейните ученички, ако все още бяха способни да го правят. Може би бяха виновни темите за разговор — създаваха хлъзгава почва под краката ми. Джули и Хелън предимно обсъждаха въпросите на съвременната литература — опасно за мене тресавище. От време на време Чарлз Медоу умело се намесваше и правеше комични забележки, след първата чаша на Франк му беше все тая, а аз се потях под мишниците, заел позата на абсолютен дръвник. Мълчах, страхувах се да не изтърся някоя глупост, макар че обичах да чета класиците на фантастичния я криминалния жанр.

Какво друго можех да направя освен да мълча? Да разказвам тъпия си живот, да.хваля жената, която избяга от мен, или да изброявам прашните уреди в работилницата? Исках да се изявя с нещо, но само отправях нещастни погледи към Хелън, а тя правеше плахи опити за контакт. "Как мислите, мистър Биши? Нали така, мистър Биши?". "Разбира се, мис Хелън. Напълно съм съгласен с вас!" И толкова. От подмишниците ми вече се разнасяше воня, присъща за всеки идиот и неунищожима от какъвто и да е дезодорант. А този идиот притежаваше нещо над раменете си, надарено със способността да мисли, да Мечтае и да се надява на бъдеща близост; най-вече да разбере, че Хелън не е безразлична към него.

След първоначалната ни среша дори не запомних двете й имена. Нейната суховато-тъничка фигура и учителският й манталитет да говори с тон, по-висок от нормалния, създаваха неприятно впечатление, но няколкото минути, прекарани заедно, заличиха тези недостатъци. Те се компенсираха от златистите й очи и обаятелната усмивка, придружени от усета за изтънчен интелект. Още тогава разбрах, че се стремя към нея, оставаше само да го покажа, което не направих.

"Дръж се, Хенри! — окуражавах себе си. — Ти можеш да говориш за толкова други неща, да говориш добре и увлекателно. Предприеми първата стъпка, нужно е!" Усещах, че малодушието постепенно ме напуска, изтласквано от натиска на неимоверно желание. Беше парливо и сладко, все още изпълнено с доста страхове.

— С какво се занимаваш, момче? — прозвуча от интерфона гласът на Франк и грубо ликвидира бленуването и.

— Довършвам нещо — излъгах неволно, чувствах се като крадец, хванат на местопрестъплението.

— Защо не прескочиш към мен, за да обсъдим предстоящи задачи?

— Добре, идвам след малко.

— Чакам те! — произнесе той настойчиво и прекъсна връзката.

Сетих се за какви предстоящи задачи ставаше дума и ми стана неприятно. Въпреки това се надигнах от стола и се запътих към неговия етаж. Когато влязох в стаята му, заварих го да прелиства списание. Липсата на бира ме учуди, явно беше преминал към по-добро занимание.

— Пристигна бързо — отбеляза Франк, но не ти е радостно да ме видиш.

— Защо? Откъде накъде? — запротестирах вяло.

— Физиономията ти го издава — отбеляза той иронично. — Знаеш какво ще искам от теб и се страхуваш да го направиш. А твоят шеф е напълно съгласен с предложения план за действие.

— Не разбирам защо трябва да дразним Големия бос? В крайна сметка той ни плаща добре.

— Изплю камъчето накрая. Утре някой тъп робот може да те убие, но ти си се хванал за заплатата. Ясен си ми.

— Все пак са предположения, Франки!

— Не са предположения, а увереност. От проверката на Джеймс Фърпоу зависи всичко останало. Искам да зная дали е такъв, за какъвто се представя.

— Отново го увърташ. Какъв друг може да бъде?

— Запазвам си временното право да го държа в тайна. Какво нарушение на дисциплината си измислил?

— Никакво.

— Още като те видях да влизаш, така си помислих. Добре, ще трябва да се напъна вместо тебе. Какво ще кажеш за малка разходка из неговия етаж? Все едно, че случайно си се объркал?

Предложението изглеждаше приемливо.

— А твоите действия? Какви ще бъдат? — попитах неуверено.

— Обикновени. Ще пия бира, излегнат върху бюрото си, свалил бръмбарчето под телевизионната камера. Престъплението ще бъде по-тежко от твоето.

— Говори ли с Чарли?

— Нямам понятие какво е решил. Достатъчно умен е сам да измисли нещо. В определения ден, например в три следобед, ти трябва да излезеш от асансьора на последния етаж. Разгледай табелките по вратите, помотай се две– три минути и изчезвай обратно.

— Каква е целта, Франки? Извинявай, не се досещам.

— Трябва да установим дали в течение на няколко минути той ще регистрира нарушенията на тримата. Разбираш ли, това е невъзможно за една нормална човешка личност. Поразсъждавай малко: сградата има двайсет и пет етажа, като изключим последния, забранен за Простосмъртни. Слагам средно по четиридесет стаи на етаж, включвам складове, компютърни зали, ресторант и ремонтни отделения, това прави над деветстотин и осемдесет наблюдателни пункта. Мислиш ли, че възможностите на един човек позволяват непрекъснато да следи какво става навсякъде? А Големия бос няма екип от надзиратели и същевременно е в течение на всички нарушения на дисциплината. Как си го представяш като възможно? Според мен превишава способностите на нормална човешка личност!

— А на какво тогава?

— Скоро ще разбереш, засега нищо не мога да ти кажа — рече Франк и хитро присви очи. — Предчувствам сладостта на бъдещи феноменални разкрития и ти си поканен да допринесеш за тях. Разбрахме се и не забравяй: ще проведем акцията точно в три след обед, денят ще се уточни допълнително.

Напуснах го доста объркан, той ме задължаваше да извърша нещо в противоречие със собствените ми принципи. Но щом Чарлз Медоу също се бе съгласил, донякъде се чувствах оправдан. Последиците от авантюрата едва ли щяха да бъдат приятни и трябваше да свиквам с мисълта за бъдещи санкции, за да ги понеса по-леко.

Остатъкът от деня премина в разходки по етажите. Наистина СИМАКС разполагаше с прекалено нови помещения, в които някакви хора пишеха, натискаха клавиши на компютри, имаха съсредоточен вид и не ставаше ясно с какво точно се занимават.

Обикновено имах работа с техните шефове, мнозинството от тях оставаха непознати. В сградата витаеше дух на мистичност, несъвместим с бедните ми познания за основните дейности, които се извършваха в нея.

Когато седнах в пикапа и напуснах пределите й, до оградата на паркинга забелязах странен човек и най-много ме порази изражението на лицето му. Докато завивах, успях да го разгледам по-добре. Нестабилните му крака показваха, че се намира в нетрезво състояние, носеше скъсани джинси и раздърпана тенис-фланелка, над която се развяваше дълга чорлава коса. След това вниманието ми се насочи към пътното движение и бързо го забравих. Същата вечер реших да отида в бара на Тед Донаван, където на чашка можех да дообмисля превземането на сладката за мен крепост, наречена Хелън.

Необичайно за денят от седмицата, барът се оказа претъпкан. В мрачните очи на Тед се мяркаше задоволство, той кимна и ми посочи клиент пред него, който приключваше със сметката. Успях да се настаня, Тед ме обслужи бързо. Разменихме няколко приказки, след това той се отправи към другия край на бара. Отпих глътка, огледах се и с изненада установих, че съседът ми по място е съшият странен тип, който бях забелязал до оградата на паркинга. Полулегнал на бар-плота, беше навлязъл във фазата на забравата. Насочените към мен очи сякаш гледаха в празно пространство, а от устата му излизаха почти нечленоразделни звуци, но честото повтаряне на една дума ме накара да наостря уши.

СИМАКС, ха, СИМАКС — фъфлеше той. — Мръсните копелета… Мухльовци… Върнах им го, по дяволите… Нищо, нищо… Докато разберат, доста от паричките им ще са се изпарили… СИМАКС гарантира стабилност… — продължаваше да ломоти. — Тъпи говеда… Още нищо не са разбрали…

Неочаквана кашлица задави думите му, налетите му с кръв очи щяха да изскочат от орбитите си. Пристъпът продължи доста дълго — достатъчно, за да ме стресне. Помислих, че човекът умира. Въпреки пренебрежителния жест на Тед скочих от столчето й се наведох към него.

— Мога ли да помогна с нещо — изрекох полууплашен, без да зная какво да предприема.

— Остави го, ще му мине като на куче! — пренебрежително махна с ръка Тед. Не си ли наясно? От онези е, дето се тровят с долнопробни цигари. Купуват ги с лошо качество от черния пазар, пушат ги като шантави, после се давят и викат за майките си. Омръзнало ми е от боклуци, всяка вечер ги гледам.

Изпитах неудобство от думите му, аз също пушех, макар и не "долнопробни". Почервенял като варен рак, човекът до мене с труд си поемаше дъх. Изглежда, пристъпът на кашлица го беше накарал да поизтрезнее. — Какво има? — проговори хрипливо.

— Исках да помогна с нещо, намирахте се в затруднено положение.

— Я виж ти!… Намират се и такива. Джони Блиш — протегна ръка той. — Или това, което е останало от него. Погледът му отново се замъгли. — Чух да споменавате СИМАКС, работя там. Джони сякаш се напъна, за да излезе от помътнялото си състояние.

— Работите? — ухили се той, после едва отново не се задави от пристъп на необуздан смях. — Нима там може да се работи?

— Не разбирам.

— И никога няма да разберете, много малко са тези, които ще разберат. Но ще почакам, свикнал съм да чакам. Интересно ми е, дали кретените някога ще се усетят.

Той отпи нова глътка, и след миг очите му заиграха. — Оставете ме… моля ви! Оставете ме на мира!

Свих рамене и изпълних молбата му. Въпреки мизерния си вид и брадясалата физиономия, не изглеждаше лош човек. Върнах се на мястото си и допих чашата, после платих на Тед и си тръгнах.


Загрузка...