Приключения в Дарвил

Глава 10 Буреносен ден в Дарвил. Авторът описва перспективите на тримата заговорници, които провеждат експеримента си и последвалата неприятна развръзка. Представителите на властта са лишени от възможността да се появят. Бягството от СИМАКС

В началото на деня утринното слънце и ясното небе, с нищо не предвещаваха предстоящото бедствие, което според метеоролозите скоро щеше да настъпи. Зародилият се преди няколко дни в зоната на Антилите ураган, кръстен с нежното име "Бети", след като бе преминал пролива Юкатан, беше завил на североизток и бе започнал да опустошава крайбрежието на Мексиканския залив. Холовизията и радиостанциите даваха непрекъсната информация за придвижването на центъра му, а коментаторите бълваха лавина от съвети, отправени към населението. Като общо, те се свеждаха до запасяваме с вода и хранителни продукти и до укрепване на прозорци в жилищни помещения. Голяма част от жителите на Дарвил не вярваха на прогнозите и бяха настроени доста скептично, но към десет часа сутринта с почерняването на небето те изпаднаха в паника. В интерес на истината, от основаването си досега градът не бе изпитал подобно нашествие — ураганите в зоната на Мексиканския залив не бяха често явление.

Около обед Чарлз Медоу бе успял да изтърпи участие в пет безплодни съвещания с началници на отдели. За същото време Хенри Биши се справи с отпушването на две запушени тоалетни чинии, а Франк Гарсия прочете до половината дълга и сладникава любовна история, чието качество бе подобрено от изпиването на няколко бири.

Когато челната ударна вълна на урагана разтърси сградата до основи, тримата приятели се намираха в барчето на единайсетия етаж и се занимаваха с поглъщане на хамбургери.

— Земетресение! — извика Чарлз и скочи уплашено от стола си.

— Сядай! — успокои го Франк. — Това беше предният фронт на урагана, преживял съм го във Флорида. Страшно е, но не чак толкова. Сега ще завали като из ведро.

— Вижте навън! — рече Хари стреснато и те насочиха погледи към помътнелия прозорец, чието стъкло сякаш се подуваше от напъните на вятъра. Из въздуха летяха клони на дървета, придружени от деформирани парчета ламарини. Съвсем притъмня и автоматиката на сградата включи осветлението.

— Става опасно! — възкликна Чарлз. — Предлагам да слезем в стаята на Хенри,

— Не ми пука, и тук съм добре — заяви Франк.

— Предложението беше разумно — възпротиви се Хенри.

— Мистър Медоу! — прекъсна спора барманът зад тях. — Шефът ви търси по видеофона!

— За какво съм му, по дяволите! — изруга Чарлз, но става и се запъти към бара. В помещението зад него го посрещнаха воднистите очи на Джеймс Боулдинг Фърпоу.

— Налага се веднага да върнете визитата на Ед Питър Картър. Той вече ви очаква в местния офис на "Дженеръл Илектрик".

— Мислите ли, че е възможно? — изсъска Чарлз.

— Не забелязвам нещо, което да попречи.

— По улиците хвърчат клони от дървета и ламарини. Вятърът сигурно е превишил скорост от 130 километра в час!

— По тях се движат превозни средства. — Светът винаги е бил пълен с достатъчно количество идиоти. Не принадлежа към тяхната общност и отказвам да изпълня нареждането.

— Ще бъдете санкциониран.

— Както обичате — отвърна Чарлз, въпреки че му се искаше да отвърне: "Върви на майната си!".

Все пак се почувства доволен от дребната победа. Той се върна на масата и разказа краткия епизод.

— Мръсен тип, гадно никакво нещо! — съчувствено изруга Франк. — Скоро ще му видя сметката!

— Продължава ли да е валидна уговорката за днес? — попита Хенри. — Аз лично мисля, че външните условия не са причина за провалянето и.

— Да сверим часовниците — предложи Чарлз. — В криминалните филми винаги се прави така, въпреки че едва ли ще установим някаква разлика. Съвременните технологии винаги ги произвеждат да вървят точно.

Предложението му се оказа вярно, часовниците на тримата показваха еднакво време.

— Ще слезем ли при мене? — запита Хенри.

— Няма смисъл. Всеки ще се върне на мястото си — отсече Франк. — Сградата е достатъчно стабилна, не виждам място за притеснения. И не забравяйте — точно в три!

Пред асансьорите те се разделиха. Чарлз Медоу тръгна Нагоре, Франк и Хенри в обратна посока.

— Точно в три — повтори Франк, преди да напусне кабината.

Хенри кимна и продължи надолу.

В три без пет следобед Чарлз вече не го свърташе на едно място и тръгна към последния етаж.

Две минути по-късно Хенри застана пред асансьора и в този момент осветлението угасна. След трийсет секунди аварийният генератор се включи и възстанови захранването на сградата с електричество. Той изчака отварянето на вратата, влезе и десет секунди по-късно тръгна нагоре.

Точно в три часа Франк Гарсиа махна бръмбарчето под телекамерата, отвори следващата кутия бира и се излегна блажено върху бюрото.

В три без четири минути Чарлз беше прекосил коридора на двайсет и петия етаж и бе тръгнал по тясната стълба към последния. В три без три той премина по слабо осветен коридор и се спря пред някакъв непонятен уред, който препречваше пътя му. Успя да прецени, че се намира над кабинета на Големия бос или над нещото, което наричаха така, и тропна няколко пъти върху бетонния под. Тъкмо възнамеряваше да се разсмее от удоволствие, когато върху уреда пред него светна екран и студените очи на Джеймс Фърпоу се впиха в него.

— Провалихте се, Чарлз Медоу. Не трябваше да идвате тук и ще бъдете наказан.

Едва забележимите врати отляво и отдясно се плъзнаха безшумно по водачите си и от открилите се ниши излязоха два робота, които бързо протегнаха манипулаторите си и го сграбчиха в стоманена хватка.

Докато го влачеха надолу към двайсет и петия етаж той онемя от ужас. Започна да крещи едва след като го помъкнаха към персоналния асансьор на Големия бос, за който нямаше спомени някога да е бил използван. После вратата му се отвори, но вътре липсваше кабина. Роботите го блъснаха в черния отвор, Чарлз изкрещя за последен път и викът му заглъхна в асансьорната шахта.

В три без трийсет Хенри Биши излезе от вратата на най-крайния асансьор и стана ням свидетел на сцената. След предсмъртния вик на Чарли се почувства парализиран от страх и се измъкна от вцепенението си едва след като манипулаторите на роботите се повдигнаха застрашително и те тръгнаха към него. Той изкрещя и хукна към стълбите, но за нещастие входната врата към преддверието им се оказа блокирана. Роботите застрашително приближаваха, оставаше му свободното пространство до края на коридора, но там нямаше нито врата, нито прозорец. Усети, че го облива студена пот, сърцето "му заби като на хванато птиче. Неочаквано светлината отново угасна. Ръката му все още отчаяно дърпаше дръжката на вратата и тя се отвори.

Хенри се хвърли в полутъмата и запрепуска надолу по стълбите, като механично броеше етажите. По едно време се спря и се ослуша — никой не го преследваше. След като стигна до четвъртия и влезе в коридора, той се затича към стаята на Франк в инстинктивно търсене на защита.

— Какво се е случило? Дори в тъмното забелязвам вида ти. Да не са те гонили призраци? — ухили се приятелят му и хвърли празната кутия от бира в кошчето за отпадъци.

— Престани, Франки! Току-що Чарли загина!

И той задъхано разправи за перипетиите си.

В полутъмата чертите на физиономията на Франк се смениха. Изостриха се и той придоби вид на хищник. Стана, отиде до някакъв шкаф, бръкна в едно от отделенията и извади внушителен на вид чук. Прибави към него къса метална щанга и ги постави върху бюрото си. После отвори чекмеджето и към съдържанието на предметите се присъединиха металната кутийка и електрическо фенерче.

— Сега е моментът, Хенри. Да тръгваме, няма да има друга възможност! Отиваме на последния етаж.

— Да не си се побъркал? След всичко, което се случи…

— Зная какво правя, мой човек, имай ми доверие. Излизай, обещавам ти пълна безопасност!

Доста объркан, Хенри го последва. След петнайсетина минути те се озоваха във фаталния за Чарлз коридор.

— Дръж, осветявай пред мен! — Франк подаде фенерчето.

Сетне хвана щангата и я вмъкна между цепнатината на един от панелите на непонятния уред, който преграждаше пътя им. Дочу се кратко изщракване, капакът на панела отхвръкна и разкри невероятно стълпотворение от електронни платки и елементи, преплетени от хиляди разноцветни кабелчета. Острието на щангата се вмъкна в пролуката на следващия панел, после същата участ постигна останалите. Франк замени щангата с чука и го стовари първото попаднало открито пространство, изглеждаше като обхванат от бяс. По пода се сипеха смачканите произведения на твърде напредналата човешка технология. Вътрешността на уреда постепенно се превърна в символ на разрушение, Франк продължи да стоварва чука, докато силите го напуснаха.

— Престани, мисля, че е достатъчно — върна го към действителността Хенри. — Предлагам да се връщаме.

— Смачках една от главите на дракона — промърмори несвързано приятелят му. — Но това няма да върне Чарли.

Той се отпусна и седна на пода, за да си почине. В настъпилата тишина се промъкна воят отвън. Проникваше през покрива на сградата, променяше тоналността си и създаваше усещането, че се намират в нереален свят. Ураганът "Бети" навлизаше в апогея на сатанинското си шествие.

Бледата светлина на фенерчето подпомагаше обратния им път. Когато стигнаха до партерния етаж, блясъкът на твърде по-мощните му събратя ги заслепи. Аварийният генератор отново бе влязъл в действие.

Франк се насочи към пропуска, отвори страничната му врата и се оказа срещу насочено към гърдите си оръжие.

— Нито крачка повече! — просъска служителят в униформа. — Нямате право да влизате тук.

— Не ме интересуват заплахите ви. Току-що беше убит човек и искам да повикате полиция!

Екранът в съседство оживя.

— Франк Гарсиа е уволнен — съобщи образът на мис Фелоу. — Хенри Биши, също. Те са лишени от привилегията да бъдат служители на СИ МАКС. Вземете идентификационните им жетони и ги накарайте да напуснат сградата.

— Не изпълнявайте нарежданията на този захаросан робот! — изрева Франк. — Свържете се незабавно с полицията!

Разнесе се мелодичният звук на вътрешния комутатор. Въоръженият мъж докосна сензора за връзка.

— Ако не изпълните нареждането на мис Фелоу, също ще бъдете уволнен! — прогърмя от репродуктора гласът на Големия бос. — Направете, каквото ви наредиха! — Чухте, предполагам — рече объркан служителят от охраната. — Предайте жетоните си и напуснете сградата!

— Слушайте внимателно! — озъби се Франк. — Какво предпочитате? Уволнение от СИМАКС или престой в затвора? Съветвам ви незабавно да уведомите полицията.

Служителят изпадна в затруднение. След кратка вътрешна борба, вследствие на която по челото му избиха капки пот, той протегна ръка към видеофона и набра някакъв номер. За изненада на Франк разговорът се осъществи. Служителят постави обратно слушалката в гнездото й и заяви: — Не са в състояние да пристигнат.

— Ще ги изчакаме, докато получат такава възможност. Взехте добро решение, мистър…

— Стигинс. Пърси Стигинс. Все още не съм наясно дали не сгреших.

— Постъпихте съвсем правилно, скоро ще се убедите.

Франк се върна във фоайето и седна до Хенри. Внезапно вратите на асансьорите се отвориха, от тях излязоха няколко робота и заплашително се насочиха към тях.

— Настъпи последното за днес сражение — уморено се подигра Франк и включи в действие конструираната от него кутийка.

Роботите застинаха в различни пози.

— Не са в състояние да изпълняват полученото нареждане, вече няма кой да координира действията им. Знаех си, че това нещо ще работи — погали той нежно кутийката. По-нататъшният ни престой тук зависи от нейната издръжливост. След изтощаването на батерията ще се наложи да излезем навън — независимо дали това ще ни хареса.

Пронизителен звук прекъсна речта му. "Бети" изцяло бе завладяла външното пространство и вилнееше така, Както единствено ураган с женско име може да вилнее. Дочу се тъп удар, последван от звън на стъкло. Във входа на СИМАКС се появи обезобразеното тяло на кола, долетяла от паркинга. Беше пробила дванайсетсантиметровото бронирано стъкло на входната врата.

— Не става за излизане — отбеляза Хенри и се намръщи. — Бедният Чарлз, не ми излиза от главата — промълви. — Какво беше онова нещо, което съсипахме на последния етаж? Вероятно заради него е бил убит, забелязах на пода носната му кърпичка, но бях толкова потресен, че после реших да ти кажа.

— И да ми беше казал, нещата нямаше да се променят. Сигурно си прав, загинал е невинен. Големия бос е помислил, че тайната му е отгатната.

— Не ми отговори. Какво разгромихме?

— Генератор на образи, по точно последно поколение компютър с възможности за обработка на милиони байто.ве информация в секунда. Компютри от този тип се използват в холографната анимация, а вероятно той е създавал образа на Джеймс Фърпоу. Но както се убеди фантомът, не е загинал и продължава да съществува. Скрил се е някъде, по-точно ПРИСТИГА ОТНЯКЪДЕ!

— Откъде? — учуди се Хенри.

— Не зная и докато не узная, няма да бъда спокоен. Знай, че ако се наложи, земята ще изровя, но ще го открия и унищожа. Повярвай, наистина ще го направя!

Хенри се огледа вътрешно съгласен с думите на приятеля си. Отвън и отвътре обстановката бе кошмарна. Застиналите в заплаха роботи, предметите, които се мяркаха пред светлините на сградата, забитата във входа кола и непрекъснатият вой на вятъра, всичко това действаше на нервите. Ако не беше поредната авария в електроснабдяването, сигурно нямаше да се намира между живите. Дали ангелите-хранители съществуваха? Бдяха ли и над Хелън? След като снощи я изпрати, тя го покани на чаша чай. Спомените от предишната нощ сгряваха душата му и го караха да се тревожи за нея. А Джули? Франк какво ли изпитваше сега? Бяха затворени като мишки в капан и собствената им сигурност зависеше от дълготрайността на една батерия. Всъщност, добре че не си купи нова кола, ураганът щеше да я превърне в парче тенекия.

Нелепостта на последната мисъл го накара да настръхне, психиката му излизаше извън рамките на нормалното.

Във фоайето започнаха да прииждат служители, работният ден беше приключил. Огромната фигура на Марвин Джоунс се насочи към тях и Хенри, кой знае защо, изпита облекчение. Присъствието на повече хора създаваше измамен усет за безопасност.

— Каква е тази бъркотия? — избоботи шефът на "Перспективно развитие".

— Не виждате ли, мистър Джоунс. Ураган, сплескана кола и роботи-убийци.

— Какви ги разправяте? Откъде накъде роботи убийци?

— Такива са. Преди малко ликвидираха Чарлз Медоу. Хвърлиха го в празна асансьорна шахта.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно. Усмихвам се от нерви, притежавам такъв недостатък — като при японците. Джеймс Фърпоу или това, което се нарича така, нареди да го убият.

— Вие се шегувате!

— Ни най-малко не ви задължавам да вярвате. Може би и вашият живот зависи от действието на тази кутийка, тя ги спира да ни нападнат. Погледнете ги! Да не мислите, че са замръзнали в различни пози за собствено удоволствие?

Лицето на Марвин Джоунс пребледня, той се добра до съседното кресло и рухна на него. Под натиска на страха гордата му осанка изгуби голяма доза привлекателност.

— А вие? — успя да попита. — Какво възнамерявате да предприемете?

— Засега нищо — отвърна Франк. — Очакваме пристигането на полиция, а дотогава се надяваме да оживеем. Сигурността ни кротува в това уредче. Спре ли да работи, ще се принудим да излезем навън. Ако желаете, съобщете го на околните.

Едрият човек замълча. Или продължаваше да е изпълнен с недоверие към чутото, или не бе склонен да всява паника. Отвън продължаваха да се изливат тонове вода, фоайето на СИМАКС се бе превърнало в спасителен остров, събрал стотици корабокрушенци, пристигнали от горните етажи. Поради липса на достатъчно места за сядане, някои от тях се бяха настанили на пода, други, неподозиращи за опасността, се мотаеха около роботите. Разговорите постепенно затихнаха, обстановката потискаше всички. Вътрешно всеки се надяваше пороят да спре и вятърът да утихне, но стихията не спираше да беснее.

Изминаха шест часа, наближаваше полунощ. Воят на урагана се сливаше с непрекъснатите струи вода, които се изливаха върху Дарвил. Отнякъде нахлу мирис на изгоряло.

Франк инстинктивно се размърда, излезе от полудрямката, в която беше изпаднал и тикна пръст в ребрата на Хенри. Той се измъкна от прегръдката на нежен за него сън и отвори очи.

— Усещаш ли нещо? — попита го Франк.

— Не. Защо ме събуди?

— Защото смятам, че Джеймс Фърпоу предприема поредната си атака. Иска да ни унищожи и същевременно да заличи следите си. Решил е да ни опече, вместо да ни удави. Кое от двете по ти харесва?

Хенри разтри очи и едва сега съзна смисъла на казаното.

— Като че ли наистина усещам миризма. Какво ще правим?

— Ще останем по местата си, докато е търпима. И тогава, щем не щем, ще опитаме прелестите на "Бети", нямаме друга възможност.

Неприятният мирис се усилваше. Откъм асансьорите се появи дим, насядалите в близост до тях хора започнаха да кашлят.

— Време е да дадем пример, Хенри. Моментът за измъкване настъпи и Бог да ни е на помощ! Ще се помъчим да се вмъкнем в някоя кола и най-подходяща за целта ли се струва моята, ако не е отнесена от вятъра, разбира :е. Тръгвай!

Последвалите минути наподобяваха лош сън. Нагазиха в образуваното навън езеро, падаха в плитката вода и отново се надигаха, вятърът ги подмяташе като парцалени кукли. Накрая с полуптълзене-полуплуване се добраха до паркинга. Все още бяха живи, а срещу тях, макар запокитена на една страна, колата на Франк съществуваше. Летеше върху стръмното хълмче под единственото дебело дърво наоколо, останало защитено от закона. Неустойчивото равновесие, в което се намираше, позволи сравнително лесно да я върнат в нормално положение. След това се вмъкнаха в нея, като в райско убежище и едва сега обърнаха погледи назад. През пелената на дъжда прозорците на огромната сграда бълваха пламъци. Противопожарната инсталация сигурно беше блокирана от Джеймс Фърпоу.

Изглеждаше невероятно, но моторът запали.

— Сега.накъде, Франки?

— У нас, естествено. Мисля, че все пак ме очакват.

Единадесета улица приличаше на река, ала Франк реши да я прекоси. Компютърът на колата се бореше с необичайните външни условия, червеният авариен сигнал нееднократно се появяваше и изчезвате от арматурното табло. Вълните подмятаха корпуса на колата, водата стигна до глезените им, въпреки претенциите на завода производител за херметичност на купето. Хенри се прекръсти и може би това помогна да стигнат до отсрещния бряг.

— Успяхме! — извика Франк и смени командата. — По-нататък ще се придвижваме по четните улици, те нямат наклон към океана.

Ураганът продължаваше да си играе с тях. Гумите поднасяха, на някои от пресечките колата се опитваше да се завърти около собствената си ос. Компютърът коригираше курса, после всичко се повтаряше. Фасадите на околните сгради понасяха удари от най-различно естество, но все пак донякъде намаляваха силата на ураганния вятър. Изтръпнали от напрежение, те бавно се приближаваха към целта си, накрая успяха да я достигнат. Последното нещо, запечатано в измореното съзнание на Хенри, бяха лицата на Джули и Хелън, които му се усмихваха, докато го влачеха към някакво канапе. След това потъна в непробуден сън.