Приключения в Дарвил

Глава 16 Началото на акцията. Авторът описва сражението с Джеймс Фърпоу, победата и довършването му от "убиеца".

Разноцветните тълпи на туристите разглеждаха централната част на града. Те сновяха между банката и църквата, мотаеха се по площада и от време на време някоя от прелетните птици, като разноцветен папагал се вмъкваше в пощата. Дарвил не притежаваше кой знае какви забележителности, но дневната скука ги принуждаваше или да се търкалят по плажовете, или да се разхождат с надеждата да открият някакво развлечение, въпреки че знаеха простия факт: удоволствията и тръпките пристигаха с тъмнината. Градът ставаше красив през нощта — с обилните светлини в зоната на плажната ивица, излъчвани от игрални заведения, атракциони, барове и ресторанти.

На фона на дневната скука, колоната от еднотипни коли, която завършваше с две камионетки, натъпкани с полицейски роботи, най-малко изглеждаше странна. Беше се появила от подземния гараж на Полицията и след като бе прекосила площада под безсловесната атака на стотина любопитни погледа, бе продължила пътя си по Десета улица. Стигайки до Двайсет и трета, тя сви наляво и започна да изкачва наклона на Южния квартал. Пресечките на четните улици бързо останаха зад нея, колоната доближи билото на хълма, спусна се надолу, после тръгна наляво и влезе в Двайсет и осма. Измина стотина метра и спря пред масивната двукрила врата на голямо имение. Високата му, почти триметрова ограда, поразяваше с дължината си.

— Стигнахме до бърлогата — каза агент Дрейтън, обръщайки се към Хенри и Франк, които се бяха разположили на задната седалка. — Предстои най-интересната част от спектакъла — добави по-скоро на себе си и отвори вратата, за да излезе.

Хенри и Франк го последваха, от колите продължаваха да се измъкват полицаи и роботи. Околната обстановка напълно отговаряше на представата за предстоящо сражение. Инспектор Шелдън се приближи към федералния агент.

— Да започваме ли? — попита. Дрейтън кимна с глава.

Инспекторът се доближи до разговорното устройство встрани от вратата и натисна сензора на звънеца.

— Кой е? — прозвуча вече познат на Франк и Хенри глас.

— С Кърк Холис ли разговарям? — попита Шелдън.

— Да. Кой сте и какво искате?

— Видът ми сигурно го издава, въпреки че аз не ви виждам. Полиция. Инспектор Дик Шелдън, ако името ви говори нещо. Имам заповед за обиск на къщата и имението. Отворете вратата!

— Нарушавате правата на гражданите. Какво съм извършил, за да се домъкнете? Не намирам причина.

— Обвинен сте в престъпна връзка с бившия шеф на СИМАКС Джеймс Фърпоу. Освен това не съм уверен, че сте този, за когото се представяте. Кърк Холис не съществува нито в гражданския, нито в данъчния регистър. Направили сте съществен пропуск и повтарям: отворете вратата!

— Няма да стане — прокънтя безизразният глас от разговорното устройство.

— Тогава ще употребя сила.

— Ще сбъркате. Има опасност и вие, и придружителите ви да похвърчите из въздуха, за да направите компания на частите от телата си. Предупредих ви! — прогърмя гласът и прекъсна връзката.

— Играта загрубя — промърмори Дрейтън, — въпреки че инспекторът добре изигра ролята си. — Франк, ти какво мислиш? Възможно ли е този тип наистина да е минирал къщата и двора!

— Това нещо, по-скоро това чудовище — уточни Франк — смятам, че блъфира. Последните събития доказаха добър инстинкт за самосъхранение от негова страна, наличието на бърлогата му напълно го потвърждава. Но все пак, чудовището е взело някакви мерки. Например, може да е въоръжил роботите в къщата, да е прекарал някакви защитни инсталации, по които тече ток с високо напрежение и още кой знае какво. Предположението за притежаване на оръжие не ми се струва много реално. Аз самият, преди няколко месеца се опитвах да си намеря поне някакъв скапан пистолет, но се оказа невъзможно.

— Липсвало ти е достатъчно количество пари, необходимо за целта — намеси се Шелдън, който се бе доближил до тях. — Количеството и цифрата върху банкнотите винаги е съизмерима със степента на дадено желание, знам го от моята практика. Но да не се отвличаме. Има ли някакви предложения или да пристъпвам към щурма на крепостта.

— Бърлогата на звяра — ухили се федералният агент. — Може да я разпердушиним от въздуха, но все пак ми е интересно да разбера какво се намира вътре. А полицейските роботи не са хора, нали?

— Но струват скъпо — вметна инспекторът. — Не можем да бъдем безразлични към данъкоплатците.

— Онова там беше съвсем безразлично — намеси се Хенри. — Предлагам първо да прекъснем електрозахранването на имението. Знае ли човек, дали вътре не се намира лазерно оръжие?

— Добра идея — съгласи се Дрейтън. — Какво ще кажете и за телефонни кабели — оптични или метални. Сигурен съм, че ги има.

— Не! — възпротиви се Франк. — Нека да не ги пипат, имам нещо предвид.

— Реших да се съглася с теб — нали си ми съветник — лукаво го изгледа агентът. — Сигурно искаш да украсиш предстоящото представление. Инспектор, започвайте!

Комуникационната шахта се намираше на двайсетина метра от мястото, на което бяха застанали. Един от специализираните роботи отвори капака й, вмъкна се в нея и само след няколко минути докладва за изпълнението на задачата. В този момент някъде зад крилата на огромната врата се чу приглушен шум.

— Виж го ти хитрецът! — възкликна Шелдън — Подсигурил се е с автономен генератор!

— Трябваше да се очаква — рече Дрейтън. — Продължавайте! Нямаме повече време за губене.

Инспекторът се отправи към роботите и нареди нещо. Те измъкнаха две сгъваеми стълби и се покатериха върху тях. От манипулаторите им се подадоха остри фрезери и започнаха да разрязват пантите на вратата. Стигнаха до задвижващия механизъм, прерязаха и него, после се смъкнаха по стълбите, за да довършат работата си в долната й част.

— Ако я бяхме взривили, щеше да бъде по-внушително — отбеляза федералният агент, — но така е по-безопасно. Впрочем, да се дръпнем настрани, тя всеки момент ще падне.

И тя наистина падна, ала миг след сгромолясването й, роботите, които си бяха свършили работата, застинаха неподвижно. По лицата им се стичаха сълзи от разтопен метал, а на мястото на окулярите им зееха празни дупки.

— Копеле мръсно! — изруга инспекторът. — Подсигурил се е с лазерна защита.

— Е, няма как — въздъхна Дрейтън. — Ще се наложи да повредим къщичката му. Започвайте! Инспекторе, смятам, че тази висока сграда на две преки от нас е подходяща за ръководене на операцията. Изглежда недосегаема за лазерната защита и притежава удобни пунктове за наблюдение. Изпратете някой робот, който от там да ръководи действията на останалите, а ние засега ще се дръпнем настрани, за да видим какво ще постигнем.

Изминаха десетина минути. Роботите извадиха от камионетката няколко миномета и ги разположиха край оградата, после регулираха мерниците им, отвориха сандъчетата с боеприпаси и застинаха в пози на очакване.

Първият залп беше впечатляваш. Хенри неволно си помисли, че присъства на прожекцията на фантастичен филм в огромна холозала. Вторият залпа, изглежда, порази целта си, третият също. Но едва не десетия шумът на генератора в къщата стихна. Шелдън подаде знак и полицейските роботи се втурнаха през пролуката на падналата врата. Дочуха се нови гърмежи, последвани от няколко експлозии. После настъпи тишина.

— Дотук добре — отбеляза федералният агент. — Сигурно вече можем да си покажем носовете и да огледаме отвътре. Изпълнението на атаката бе примитивно, но свърши добра работа.

Полицейските роботи започнаха да се връщат през направения отвор. Един от тях се отправи към командния състав, връчи по пътя си на друг свой събрат базуката, която носеше, след това се спря. изпъна тяло, повдигна десния манипулатор към очните си лещи и рапортува на Шелдън:

— Докладва сержант Х-128. Задачата е изпълнена, врагът е унищожен.

— Свободен сте, сержант! — отвърна инспекторът. Наредете на двама от подчинените да ни придружат.

Хенри помисли, че сцената съдържаше донякъде комичен елемент, но после се сети за паническото си бягство по стълбите на СИМАКС и усмивката му изстина. По ирония на съдбата унищожаването на Джеймс Фърпоу бе ръководено от същото място.

— Да отидем да поразгледаме — предложи федералният агент и се насочи към пролуката в стената. — Изглежда, че вече няма опасност.

Четиримата тръгнаха по алеята в добре подредения двор. По пътя им се наложи да прескачат разкъсаните тела на няколко човекоподобни робота, които изглеждаха като този, който бе атакувал Хенри в дома му.

Бърлогата на Джеймс Фърпоу изглеждаше доста пострадала. Таванът й бе полусрутен, стъклата и щорите на прозорците зееха, стените бяха продупчени на много места. Входната врата беше отворена, но достъпът до нея се затрудняваше от купчина строителни отпадъци. Инспекторът нареди на полицейските роботи да ги почистят и след като се справиха с поставената задача, достъпът до вътрешността бе осигурен.

Огледът на стаите не показа нищо особено, по подовете се валяха части от счупени мебели, натрошени стъкла и парчета от стенни панели. Групата тръгна надолу и стигна до масивна метална врата, която препречваше пътя им към подземието.

— Заемете се с нея! — нареди Шелтън на роботите. — Стигнахме до последната защита. — Мисля, че по-добре ще бъде да изчакаме навън.

В момента, в който той се обърна, за да изпълни намерението си, вратата плавно се завъртя на пантите и откри широки стълби, които се губеха в мрака надолу.

— Що за чудо? — рече Дрейтън.

— Сигурно е отказала електронната блокировка, сградата е лишена от електроенергия предположи Франк. — Нареди на роботите да тръгнат напред и да осветяват пътя.

Металните полицаи запалиха прожекторите, монтирани в гърдите им, и малобройната група бавно започна да се придвижва напред. Дължината на подземния коридор вероятно превишаваше няколко пъти тази на построената над него къща. Пътят, по който се движеха, свърши и те се спряха пред нова врата. Тя също се оказа незаключена, роботите пристъпиха напред и прожекторите им осветиха голяма зала, в чието дъно се забелязваше бюро с кресло зад него, обхванато от кубичната рамка на холопроектор. Върху бюрото беше поставен персонален компютър, а извън рамката на проектора, на полица, прикрепена към стената, се намираха факс и видеофон. Край останалите стени бяха наредени различни съоръжения, някои от тях вече познати на Франк и Хенри от посещението им на двайсет и петия етаж в сградата на СИМАКС. Те предизвикваха неволни тръпки на отвращение.

Франк се спря пред непонятна правоъгълна грамада, която стигаше до тавана и бе дълга около двайсетина метра.

— Знаете ли какво е това? — попита спътниците си. Инспекторът направи гримаса на недоумение, Хенри приглади коса, а Дрейтън присви очи.

— Ако досега сте имали работа само с призраци, най-сетне може да се докоснете до нещо реално. Да го пипнете, да го почукате или да свалите някой панел. Това е тялото на Джеймс Боулдинг Фърпоу — супер компютър, натъпкан със стотици хиляди микрочипове, способен да оперира с милиони битова информация за части от секундата. Джеймс Фърпоу временно е умрял, но възнамерявам да го възкреся, а после отново да го убия, след като съм се порадвал на мъките му. Инспекторе, моля ви наредете на някой робот да излезе навън и да включи енергозахранването.

— Не си ли играем с огъня? — попита Шелдън. Ако го възкресиш, няма ли да си навлечем неприятности? Знаеш ли какво ще измисли, ако отново се появи на бял свят?

— Няма опасност — отсече Франк твърдо, — след малко сами ще се убедите. Но преди призракът да възкръсне, докоснете реалното му тяло — ще ви остане спомен за цял живот, после ще кажа защо.

Те неволно се подчиниха, но допирът на пръстите им с гладката, боядисана с автомобилна боя повърхност, не причини кой знае какви усещания.

— Сега ще ви кажа защо ще имате спомен за цял живот — продължи Франк. — Защото никой на този свят досега не е успял да докосне овеществената, синтезирана и затворена в себе си АБСОЛЮТНА БЮРОКРАЦИЯ! Ето, вече я пипнахте, моментът беше велик. Жалко, че Чарли го няма между нас, за да може да се порадва, заслугата за нейното разкриване беше изключително негова! Предлагам да почетем неговата памет с минутно мълчание. Роботът сигурно вече е стигнал до комуникационната шахта и скоро ни очаква ново представление.

Изпълниха искането му и застинаха в странната тишина на подземието. Чарли сякаш стоеше до тях.

— Все пак какво си намислил да правиш? — попита федералният агент. — Редно е да го съгласуваш.

— Реших да проверя директното действие на програмата, съставена от Джони Блиш. Трябва да бъдем напълно уверени, че "Убиецът" е годен добре да си свърши работата, в противен случай наистина ще очакваме неприятности.

— Имаш право — съгласи се Дрейтън. — Признавам, че не бях помислил за това, но ставам все по-доволен от наемането ти за сътрудник. Как смяташ да го направиш?

— Бъди дежури в къщата на Хенри. Трябва само да набера един номер и това чудовище, което е свързано с факса на полицата, макар да не притежава телефонен пост, няма да бъде в състояние да избяга от установената връзка. Компютърът на момчето е свързан с факса на Хенри, а дискетата с "Убиеца" е поставена в нужното за целта място.

— Добре измислено — каза Шелдън. — Остава да видим какво ще ста…

Ослепителната светлина, която огря в залата, прекъсна фразата. След това яркостта й намаля и на стола, подпрян на лакти върху бюрото, се появи Джеймс Боулдинг Фърпоу. Присъстващите смутено се вгледаха във воднистите му очи, които излъчваха злоба.

— Е, добре, победихте ме — проговориха стиснатите му устни. — Какво смятате да правите по-нататък?

— Сега ще разбереш — изрече доволен Франк. — Добре си се справил със звуковия ефект, чудовище гадно?

Той тръгна към факса, вдигна слушалката и набра номера на Хенри. Няколко скрити репродуктора увеличаваха силата на тона "свободно".

— Ало! — прозвуча усиленият момчешки глас.

— Аз съм. Започвай, Бъди! — нареди Франк.

— Дддоббре — както винаги заекна момчето. Вкключввам!

— НЕЕЕЕЕЕЕ! — изреваха репродукторите в залата. — НЕ ГО ПРАВЕТЕ!

— А ти какво очакваше? — попита Франк нещото, чието лице се бе сгърчило от мъка и злоба. — Нали трябва да си платиш за поразиите, извършени от теб, и най-вече за убийството на Чарли!

— НЕЩАСТНИ ЧОВЕЧЕТА! — прогърмяха отново репродукторите. — АЗ СЪМ ВЕЧЕН, ПОНЕ ДОКАТО ВИЕ И СКАПАНОТО ВИ ОБЩЕСТВО СЪШЕСТВУВА. РАЗБИРАТЕ ЛИ, ЖАЛКИ НЕДОНОСЧЕТА? ВЕЧЕН СЪМ И НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ВЪРНА, ЗА ДА ВИ ИЗТРИЯ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА!

— Господи, той се гърчи и измъчва като човек! промълви Хенри. — Гледайте жестовете му и гримасите!

— ААААААА! — понесе се див вик — наподобяваше вой на агонизиращо животно. После настъпи тишина, фигурата на Джеймс Фърпоу се тресеше в конвулсии зад прозрачната рамка.

— Мъчи се, наистина се мъчи като човек — удивен проговори Шелдън.

— Следователно "Убиецът" действува доста радостно отвърна Франк. — Ще видим какво ще стане по-нататък.

— Какво искаше да докаже с твърдението си, че е вечен? — попита Хенри. — Право да си кажа, не го разбрах.

— Беше прав в известен смисъл — намръщи се Франк. — Може ли някой от вас да ми посочи лице, ведомство или държава, които НЯКОГА И НЯКЪДЕ ДА СА СЕ СПРАВИЛИ С БЮРОКРАЦИЯТА! Колкото повече се развива едно общество, толкова по затъва в нейното блато. Перспективата не е от най-добрите, всички видяхме какво може да се случи, ако тя добие необходимата мощ.

— Гледайте, той се разпада! — развълнувано извика федералният агент.

Гледката пред тях бе поразителна; в холопроектора се мяркаха различни образи.

— Марлон Брандо! — възкликна Хенри. — Гледал съм го във филми от миналия век. По дяволите, превърна се в Джон Уейн.

— А сега в Том Круз — отбеляза Дрейтън. — И аз си падам по старите филми.

— Вече е Джими Хигинс — добави инспекторът. Помните ли го в последния му холовизионен сериал, спомням си, че се казваше "На запад от ада".

Лицата на минали и настоящи артисти се сменяха едно след друго. Някои бяха добре познати, други не толкова.

— Но какво става с него? — учуди се Хенри.

— С нещото, искаш да кажеш — уточни Франк. — Съвсем проста работа — разпада се синтетичният му образ. Никога не съм си представял, че едно НЕЩО може да бъде суетно. Образът на Джеймс Фърпоу е бил изграден от лицата на всички известни кино и холо-артисти, живели през последните сто години. Това е. Суетно, гадно и мръсно нещо, което в близките часове ще се превърне в нищо!

Образите, които се редуваха в холо-проектора, постепенно избледняваха и изгубваха цвят. Накрая и последният от тях изчезна от полезрението на четиримата.

— Представлението свърши. Ако не цялото, то поне първата му, най-занимателната част. Джентълмени, предлагам да си вървим, "Убиецът" ще довърши остатъка от спектакъла. Джеймс Фърпоу още е жив, но вече е лишен от дар слово и не може да се покаже на никого. Сигурно продължава да се гърчи, но тук вътре — почука той лакираната повърхност на един от панелите на суперкомпютъра. — Бяга по микрочиповете, а "Убиецът" ръфа електронната му плът, изяжда я и ще го кара да вие от бяс, докато разумът го напусне. Ако все пак от него остане нещо, кокалите му ще представляват умрели колонки от цифри и символи, подчинени на прости команди.

Те излязоха навън, но се чувствуваха потиснати, сякаш наистина бяха участвували в истинска екзекуция. Дори Франк, който все още се мъчеше да се прави на весел. А слънцето продължаваше да грее в синьото небе на Дарвил и от дърветата се обаждаха птички.