Приключения в Дарвил

Глава 14 Франк Гарсиа пристъпва към конкретни действия. Програмата убиец, предложена от бъди, влиза в действие. Появата на Джеймс Фърпоу. Арестуването на Джони Блиш и пожарът в дома на Хенри.

"Добре, Франки, добре го направи. Още малко усилие и ще постигнеш резултат" — говори вътрешният ми глас, а аз мълчаливо се съгласявам с него. Хората и по-специално психиатрите имат определено мнение за такива като мен, които често говорят със себе си. Но аз избягвам да разговарям на глас, освен това даже и да го правех, пак нямаше да ми пука. "Франк, ти си особен вид човек, не се притеснявай! — успокоява ме гласът в мен. — Ние всъщност сме едно цяло." Приемам, че е така, изглежда, все още не съм психясал напълно, а Джули съвсем няма да позволи това да стане.

Видеофонът промърква, включвам екрана му и срещам уплашения й поглед.

— Какво става, скъпи? Цяла нощ не си се прибирал.

— Работим, за да убием чудовището. Копието на свети Георги е почти готово, остава да наточим острието му.

— Престани с глупостите. Кога ще се прибереш? Продължавам да нижа успокоителни слова и успявам да доведа изражението на лицето й до обичайното, накрая тя прекъсва връзката. Въпреки разговора, Бъди продължава да спи на донесения от Хенри стол, преди това беше успял някак си да убеди родителите си да го оставят при нас. Но момчето си е момче и към четири часа сутринта капитулира. Джони се е заровил в листовете хартия. Пише, задрасква и отново пише. Лявата му ръка отново започва да трепери, смилявам се над него и му подавам поредна кутия бира. Виждам, че се намира на границата на издръжливостта си, но след видяното по холовизията вероятно е решил да отдаде всичките си сили за праведното дело и спасението на собствената душа.

— Ела тук — казва той по едно време и аз отивам при него. — Какво мислиш за този алгоритъм?

Мозъчните ми клетки страхливо се свиват и се опитвам да осмисля написаното. Липсата на достатъчен талант и неупражняването на собствената ми професия ме хващат за гърлото, въпреки това се старая да изстискам последните остатъци от мозъчно вещество, за да добия някакво мнение.

— Защо не огледаш предишната връзка? — изтърсвам внезапно.

Умореното лице на Джони светва. Зарадван, той отново се нахвърля върху листата, без да знае, че предположението ми не се базира на нещо съзнателно обмислено, а по-скоро върху някаква интуиция, която винаги ми е била под ръка в трудни моменти. Разбирам, че въпреки алкохолизма си, Джони продължава да си остава гений, изглежда, мозъчните му клетки винаги са били в излишък. Франки, ти още тогава не вникваше в разработките му, сега още по-малко. Той пред очите ти създава изкуствен живот, без да съзнава е влязъл в ролята на Бог, а ти се пулиш като горила в клетка, решетките на която са изградени от собственото ти невежество. "Е, стига толкова — намесва се вътрешният глас. — Не е чак толкова зле, нали ти доведе събитията дотук?"

Разсъжденията ми се прекъсват от съненото лице на Хенри, което се промъква през вратата, придружено от кой ли поред поднос със сандвичи и кафе. Горкият, доброволно прие ролята на келнер, вместо да ме напсува и да се сгуши някъде с Хелън. Нали аз го оставих без работа и заради мен едва не го пречукаха? Но хората постъпват странно, особено по-малката част от тях, надарена със склонност към алтруизъм. Ако съществуваше червена книга на добродетелите, би следвало Хенри да бъде вписан като изчезващ вид.

Бъди се събужда, разтърква очи и се прозява няколко пъти. после плахо се приближава до Джони и наднича през рамото му със страхопочитание. Сцената предизвиква чувство на умиление: малкото генийче до голямото. Интересно дали Бъди някога също ще се пропие и ще започне да пропилява таланта си?

Наближава десет. Въпреки разходките на Хенри в близката околност усещам, че комбинацията кафе-бира не е от най-удачните и главата ми се стреми към постоянно увиснало положение.

— Бъди, сядай да помагаш! — стряска ме гласът на Джони.

Поглеждам нататък. Очите му имат трескав, налудничав вид. Момчето застава пред компютъра и двамата започват почти ненормален за обикновеното човешко ухо разговор, придружен от пиукащи звуци.

— Ла не би да се справи, Джони? — запитвам сънено.

— По-късно ще разберем резултата, но смятам, че постигнах нещо — отвръща той и се накланя към Бъди.

Едва сега до умореното ми съзнание достига мисълта, че те съставят набелязаната програма.

— Готово! — стряска ме хоров вик и ме принуждава да се ококоря.

Поглеждам часовника, спал съм около два часа и вече е обедно време.

— Какво направихте? — питам през прозявка.

— Току-що се роди Анти Джеймс Фърпоу, кръстихме го "Убиецът" — трескаво изговори Джони. — Вече го пуснахме по една от компютърните мрежи, сега Бъди го вкарва в останалите.

— Поздравления! — прозявам се отново, след това осъзнавам важността на момента и посягам към две кутии бира. — Шампанското липсва, но ето "Кола" за Бъди.

Хенри се е запилял някъде, сигурно е отишъл при любимата си или тя е при него и изпусна великия момент. Вратът на Бъди изглежда толкова зачервен, че сякаш ще подпали косата му, но това не пречи да продължава да набира телефонни номера и да вкарва по кабели и оптични влакна незримата информационна плът на "Убиеца".

— Джони, какво смяташ, че ще стане, след като новата програма си свърши работата? — питам.

— Ще загине с достойнство. Ще се самоунищожи с чувство за изпълнен дълг, ако достигне нивото на изкуствен интелект, в което почти се съмнявам.

— За колко време ще стане?

— За доста кратко. Тя ще спести самообразователния период на Джеймс Фърпоу, тъй като директно ще изсмуче хилядите му файлове и леко ще ги преобразува, което ще доведе до разграждане на личността му. Или ще го накара да се самоубие, или ще го доведе до състояние на компютърен идиот, неспособен да направи каквото и да е самостоятелно действие. Но все пак има нещо, което ме безпокои.

— Какво е то?

— Помисли само. За да изгради собствен синтетичен образ, Джеймс Фърпоу трябва да разполага с милиони битове информация, които винаги са му под ръка. Той не може да бъде навсякъде, разбираш ли? Необходимо му е постоянно убежище, натъпкано с микрочипове, способни да съхранят тази информация. Нима мислиш, че е бил толкова глупав, да се напъха в паметта на някой от суперкомпютрите, обслужващи централните мрежи? Така много лесно би могъл да бъде заловен. Ако беше на негово място, ти какво би направил?

"Напълно логичен въпрос" — мисля си и отново напъвам мозъчните си клетки. Викам на помощ интуицията, и за мое облекчение, тя отново пристига.

— Бих изградил собствено информационно убежище — отвръщам. — Но подобно начинание изисква огромно количество средства.

— Ха, ха — уморено се засмя Джони. — Нали в това се състоеше моето отмъщение. Програмата СИМАКС бе субсидирана от Правителството и притежаваше банкова сметка. Първоначалното ми намерение беше да я накарам сама да изтегля части от тези субсидии, да си измисли собствено име и да ги прехвърля по други сметки, като същевременно попълва откраднатото чрез намеса в междубанковите операции. Представяш ли си, програмата бе създадена, за да облекчи бюрократичните отношения във Военното, а по-късно и в други ведомства, а тъпите бюрократи, които работеха в тях, дори не се сетиха да анулират банковата й сметка и това продължи няколко години след въвеждането й в действие. Така че Джеймс Фърпоу е притежавал достатъчно време да се самофинансира и само Господ и Държавният бюджет знаят колко милиона са изтекли без някакво реално покритие или, поточно казано, са се изпарили.

— Следователно смяташ предложението ми за възможно?

— Да — потвърди той. — И в това е бедата. "Убиецът" не е в състояние да го ликвидира толкова бързо, той също трябва да намери място, където да се загнезди, за да започне да действа. Това изисква известно време, а като прибавим сумарния период, необходим за приемане на милионите, бих казал милиарди, битова информация…

— И все пак колко, по твоя приблизителна оценка?

— Зная ли? В най-добрия случай ден, два, може и три.

— Гггледайте какккво става! — извика Бъди и те извърнаха глави към него.

От екрана на компютъра ги гледаха воднистите очи на Джеймс Боулдинг Фърпоу, а под брадичката му се нижеше следният надпис:

"Точно така, идиоти. Предположенията ви бяха съвсем правилни за кретени като вас. Все още имам време да ви създам достатъчно неприятности, преди да се скрия — разбира се временно. После отново ще потърся начин да ви ликвидирам".

Изображението изчезна от екрана и ги остави онемели.

— Тттоку-що бях приключил с вкарването на програмата в пппоследната инффформационна систттема — заекна момчето. — И тттози се пппояви!

— Почакайте, тук нещо не е в ред — едва не заеквам и сивото ми вещество като никога заработва по-бързо от обикновено. Той е дочул всичките ни разговори!

— Което означава… — не се доизказа Джони. — Че сме били подслушвани — довършвам аз.

— Естествено, Франки, как може да си толкова тъп. Фантомът е използвал поставеното в работилницата подслушвателно устройство, нали Хенри ти разказа за подпитванията на федералния агент. Толкова е елементарно, а още по-елементарно е да го монтират в слушалката на факса и да го включат в телефонната линия — подобни неща са правени и преди сто години. Но това означава, че старият ти приятел Джони е напълно изгубен, докато само преди едно денонощие те изобщо не подозираха за него. Как си със съвестта, Франки? Дали ще го уведомиш?

Изглежда, няма нужда, той вече уплашено се озърта, като хванато в капан животно. Вратата на работилницата се отваря и рамката й се запълва от масивната фигура на инспектор Шелдън.

— Джон Хемит Блиш — прогърмява гласът му, — вие сте арестуван!

Докато му слага белезниците, аз се опитвам да правя някакви окуражителни знаци, но едва ли постигам положителен ефект. Лицето на Джони добива цвета на бяло платно и докато инспекторът го изкарва, отвън неочаквано долита мирис на изгоряло, което ми напомня за съвсем скорошна случка. Затичвам се след двамата, подушвам с нос като куче, после повдигам глава и се втренчвам към горния етаж на къщата. Зад стъклата на кухнята вилнеят пламъци, уплътнителите на прозорците димят.

Внезапно изникналите полицаи също са забелязали бедствието, някъде отдалеч вече се чува сирената на пожарната кола.

"Франк Гарсиа — промърморва вътрешният ми глас, — ти носиш на приятелите си само беди."