Приключения в Дарвил

Глава 12 Утешителното пристанище, наречено Хелън, и погребението на Чарлз Медоу. Хенри Биши се среща с агент от ФБР, който спасява живота му. Новите заплахи на Джеймс Фърпоу

Събитията от последните дни ме накараха да се почувствам малко объркан и същевременно извънредно щастлив. Дали аз намерих Хелън, или тя ме намери, в крайна сметка нямаше значение. По-важното бе, че всички останали неприятности престанаха да ме интересуват. Липсата на работа и предстоящите трудности изгубиха остротата си, бях като младенец, току-що прохождаща лепкавото тресавище на жизненото поприще. Сякаш бях аз и същевременно съвсем друг човек, намерил нещо отдавна жадувано и мечтано. Съдбата ми бе поднесла подарък, който не знаех дали заслужавам.

Погребението на Чарли премина спокойно, дори тривиално. Слънцето огрявате околните гробове, небето беше синьо, без нито едно облаче. Групичката смълчани хора вървеше след погребалната кола, като участници в скучен стар филм, отдавна гледан по холовизията. Без някакви особени художествени претенции и без помпозност. Едва тогава се запознах с Майката на Чарли, оказа се същата възрастна жена, с която Франк се бе сблъскал в моргата. Изглеждаше съсипана от сполетялото я нещастие, очите й бяха зачервени, пресъхнали от плач. Помислих, че може би така са изглеждали всички останали майки по света, изгубили децата си, независимо от тяхната възраст. Когато с Франк останахме последни до гроба, тя извърна глава към нас и попита:

— Бяхте ли близки приятели?

— Да — потвърдих смутено.

— Искам да узнаете нещо — продължи смазаната от болка женица. — Никога не съм била омъжена за баща му, но той основа Дарвил.

Не знаехме какво да отвърнем. Тя ни напусна и изпратихме с поглед самотната й фигура. Така и не разбрахме откъде е пристигнала, с какво се е занимавала досега и накъде отива. Тихо напуснахме гробището и нямахме желание да се съберем заедно, въпреки че случаят го налагаше. Джули и Франк се прибраха у тях, Хелън отиде в училището, а аз се насочих към собствения си дом. Не постъпихме правилно, но не можехме да направим нищо със себе си — всеки от нас се чувстваше по своему виновен за смъртта на Чарли.

Приближавайки към имота на стареца, който беше и мой, с изненада установих, че пред входната врата ме очаква елегантно облечен мъж на около четиридесет години.

— Федерален агент Дрейтън — представи се той и се легитимира. — Искам да поговоря с вас.

Сетих се за полицейския инспектор, провел вчерашния ми разпит, и най-правилното решение беше да го поканя да влезе. Предполагах, че няма да се забави много и оставих входната врата незаключена. Заведох го във всекидневната на горния етаж, стори ми се подходяща за случая.

— Какво знаете за Франк Гарсиа — започна той с въпросите. — Разбрах, че ви е приятел.

— Защо лично не го разпитате? Той би могъл да ви каже повече за себе си.

— Методите ни са такива — разсмя се агентът. — Започваме от по-отдалече.

— Какво искате да узнаете?

— Желая да бъда разбран правилно. Нямаме нищо против него и намерението е да допълним портрета му. Изглежда се е добрал до нещо от национална значимост и може да бъде полезен на обществото. Затова се намирам тук, вашите сведения са в състояние да допринесат за изясняването на извънредно важен проблем.

— Говорете по-ясно!

— Как да ви кажа. Франк Гарсиа се е докоснал до нещо важно, което касае федералния бюджет. Не мога да бъда по-конкретен, налага го секретността на операцията.

— Какво точно ви трябва?

— Характеристика на приятеля ви. Навици, привички, характер. Длъжен сте да го направите, като честен данъкоплатец. Ние трябва да преценим бъдещото му ниво на полезност във връзка с предстоящото разследване.

Притиснат от мъглявите обяснения на агент Дрейтън, бях принуден да си отворя устата. Разказах му за запознанството с Франк, за съвместната ни работа и за последните перипетии, довели до смъртта на Чарлз Медоу. Не премълчах и за събитията по време на урагана За моя изненада, агентът остана доволен от чутото, макар че горе-долу същото бях казал и на инспектор Шелдън.

— Имате ли някакви предположения относно феномена, наричан Джеймс Боулдинг Фърпоу? — попита накрая.

— Никакви — признах честно. — Но мога да добавя, че в действията си той определено се изявява като личност.

Агент Дрейтън въздъхна.

— Не сте ли в състояние да добавите повече? — попита почти умолително.

— Не, за съжаление. Природата не ме е надарила с богата фантазия. Извинете за любопитството, вашето ведомство не се ли добра до него? — осмелих се на свой ред да задам въпрос. — Той е важен свидетел на последните събития в СИМАКС.

— Как да ви кажа, мистър Биши. Докато на книга СИМАКС все още съществува, Джеймс Фърпоу е напълно изчезнал. Няма го и толкова. Това е един от основните ми проблеми и не съм в състояние да дам повече сведения.

От долния етаж се дочу някакъв шум и федералният агент внезапно наостри уши. Докато пъхаше ръка под сакото си, аз се чудех каква може да бъде причината и щях да продължавам да витая в сферата на догадките, ако вратата на помещението не се беше отворила и в него не бе нахлула едра фигура, която се хвърли към мен в директна атака.

— Лягайте на пода! — изкрещя Дрейтън, после ушите ми писнаха от дузина гърмежи. Дупките от куршумите задимяха по дрехите на неканения гост, а под тях проблесна метална повърхност. Той се бе доближил до прозореца и се намираше само на крачка от мене, когато агентът с див вик стовари крака си в областта на гърдите му. Неочакваният посетител изгуби равновесие и тялото му изчезна всред струя от хиляди парченца стъкла, които някога в целостта си ми осигуряваха възможността да наблюдавам навън, без да ме духа вятър.

Заедно с федералния агент се надвесих през отвора в ликвидирания прозорец. Непознатият кротко лежеше върху керамичните плочки, покрили късата алея пред трите храста, засети някога от краткотрайната съпруга на стареца, която би следвало да бъде и моя майка. От спуканото му тяло се подаваха електронни платки и разноцветни кабелчета. Беше робот, изпратен да ме убие. Чувствах го интуитивно, а агент Дрейтън ме беше спасил и трябваше да му благодаря.

Тънкото пиукане на факса ме извади от състоянието на вцепенение, от апарата излизаше парченце хартия. Преборих се със себе си и се заставих да отида до апарата и да я откъсна. Лекият трепет на ръцете ми не попречи да прочета: "Няма да останеш ненаказан. Ще бъдеш унищожен заедно с Франк Гарсиа. Мислех те за по-лесен от двамата, но се излъгах. За в бъдеще ще наказвам всеки и всички, тръгнали срещу мен."

Федералният агент взе неприятното послание от ръцете ми, прочете го и по челото му се появиха дълбоки бръчки. В гънките на собствения ми мозък внезапно просветна бледа лампичка и въпреки слабото й действие, успях да изясня същността на ситуацията, в която бях попаднал. Франки, Чар ли и аз започнахме войната, Големия бос я продължаваше. Нещото, което не съществуваше и същевременно беше изчезнало.

— От днес ще бъдете охраняван — каза агентът и съчувствено ме потупа по рамото. Веднага ще се свържа с инспектор Шелдън.

След петнайсетина минути в задното дворче се появиха хора с униформи, играта загрубяваше. Цивилни експерти пощеха вътрешността на робота, извършваха непонятни за мен действия, сортираха микрочипове и ги поставяха в различни прозрачни пликове. Па едно време издебнах удобен момент и дръпнах федералния агент за ръкава.

— Извинявайте — промърморих. — Нямам понятие колко дълго ще трае това. Ще мога ли да се виждам с близките и приятелите си?

— О, да, разбира се — малко изкуствено се усмихна той. — Но все пак ще запознавате инспектор Шелдън с действията си. Ако възникне нещо допълнително, обезателно му докладвайте или по-меко казано, споделяйте с него проблемите си. Надявам се да се Доберете до нещо повече, имам предвид да се сетите за нещо, което досега е убягвало на самите вас. Естествено, от днес нататък ще забравите за собствени тайни, целта е обща. Ще добавя, че вашите познати също ще бъдат под наблюдение в интерес на тяхната сигурност. Помнете какво ви казвам: всеки детайл, който би довел до изясняването на личността Джеймс Боулдинг Фърпоу е от национално значение. Довиждане засега — приключи той и свойски ме потупа по рамото.

Не разбрах какво става наоколо, изглежда, че мозъкът ми продължаваше да работи на бавни обороти. От това състояние го извади стройният силует на Хелън, застанал встрани от околната бъркотия. Спуснах се към нея и я прегърнах, сякаш за да я утеша за нещо, но утехата беше моя. Околните полицаи ме гледаха със снизхождение, усетих, че се засрамвам и я поканих в къщи.

— О, скъпи — проплака тя в обятията ми. — Не мога да свикна с мисълта, че щях да те загубя.

Въпреки мелодраматичността на сцената се почувствах изпълнен от благодарност. Вероятността на събитието, за което тя се притесняваше, беше твърде голяма. Всъщност кой друг на този свят досега бе помислил за мен? Последвалите целувки и прегръдки отново ме върнаха към нормалното ми състояние.

— Гладен ли си? — зададе тя още по-нормален въпрос и се запъти към хладилника в кухнята.

Докато наблюдавах действията й в мен се засилваше желанието да мина и без приготвената храна, но строгият й учителски поглед ме възпираше.

— Снощи до късно гледах холовизия — заяви тя, докато пълнеше чиниите с приготвеното от нея. — Знаеш ли? Аферата СИМАКС се превръща в Национален проблем.

— И какво казаха? — попитах тъпо и с пълна уста.

— СИМАКС непрекъснато е изтеглял средства от федералния бюджет, а личността Джеймс Боулдинг Фърпоу не съществува.

— Именно тази несъществуваща личност днес се опита да ме убие.

— Разбрах. Изпратил е програмиран робот, поне така говореха полицаите. А в цялата история, забъркана от Франки, Чарли и тебе се крие нещо чудовищно. Ще мога ли да те виждам за в бъдеще?

— Да, мила, независимо от охраната. Но ти също Ще бъдеш под наблюдение.

— Не ме интересува.

Вълната от обич, която ме заля, не бе сравнима с нищо изпитано досега. Докато устата ми се занимаваше с късовете бифтек, приготвен от нея, очите ми я поглъщаха. Обичах я.