Приказки за чудатите

Жената, която се сприятеляваше с призраци

Имало една чудата жена на име Хилди. Гласът ѝ бил висок и писклив, когато се смеела, кожата ѝ — мургава, и можела да вижда призраци. Хич не се бояла от тях. Имала сестра близначка, която се удавила, когато били деца, и след като Хилди пораснала, призракът на сестра ѝ станал най-добрият ѝ приятел. Двете вършели заедно всичко — търчали из маковите полета, които заобикаляли къщата им, играели челик на селската поляна и стояли вечер до късно, за да си разказват страшни истории за живи хора. Призракът на сестрата на Хилди дори ходел на училище с нея. Обичал да я разсмива, като прави смешни физиономии на учителя, които, разбира се, никой не можел да види, и ѝ помагал да взема изпитите, като надзъртал в тетрадките на другите деца и ѝ прошепвал отговорите. (Би могъл и да ги извика, разбира се, тъй като никой освен Хилди не можел да го чуе, но предпазливостта изисквала все пак да се спазва приличие.)

На осемнайсетия рожден ден на Хилди повикали сестра ѝ по някакво призрачно дело.

— Кога ще се върнеш? — попитала Хилди натъжено. Двете не се били разделяли откакто сестра ѝ починала.

— След дълги години — отвърнала сестра ѝ. — Ще ми липсваш страшно много.

— Не повече, отколкото ти на мен — рекла начупено Хилди.

Сестра ѝ я прегърнала и по лицето ѝ се търкулнали призрачни сълзи.

— Потърси си приятели — посъветвала я тя.

Хилди се опитала да се вслуша в съвета ѝ, ала досега не била имала жив приятел. Приела поканата да отиде на вечеринка, но не успяла да си поговори с никого. Баща ѝ уредил среща на чай с дъщерята на един негов колега, но Хилди се държала вдървено и несръчно и единственото, което успяла да каже, било: „Играла ли си някога на челик?“

„Това е детска игра“ — отвърнала младата жена и си тръгнала при първа възможност. Скоро Хилди установила, че предпочита компанията на призраци пред тази на живи хора, и решила да си намери приятели сред тях. Проблемът бил как да го стори. Макар Хилди да можела да вижда призраците, не било никак лесно да ги заговориш. Виждате ли, призраците са донякъде като котките — никога не са до теб, когато ти потрябват, и рядко идват, ако ги повикаш11.

Хилди отишла на гробищата. Чакала там с часове, но нито един призрак не дошъл да поговори с нея. Гледали отдалече, надменни и подозрителни. Помислила си, че е защото са умрели отдавна и са се научили да не вярват на живите. Надявайки се, че по-пресните сред мъртъвците ще бъдат по-приветливи, започнала да посещава погребения. Тъй като хората, които познавала, не умирали често, ходела на погребения на непознати. Когато опечалените я питали защо е там, Хилди трябвало да лъже, че е далечна роднина, а после да пита дали починалият е бил приятен човек и дали е обичал да тича сред макови поля и да играе на челик. Опечалените я намирали за странна (което, честно казано, било истина), а призраците, усетили неодобрението на своите роднини, отхвърляли опитите ѝ за общуване.

Някъде по това време родителите на Хилди починали. „Може би те ще са моите приятели призраци“ — помислила си тя, но не — те поели на път да търсят мъртвата ѝ сестра и Хилди останала сама.

Хрумнала ѝ нова мисъл — да продаде къщата на родителите си и вместо нея да купи друга, обитавана от призраци! Хилди тръгнала да търси къща. Посредниците за продажба на недвижими имоти, към които се обръщала, я сметнали за отчаяна и странна (каквато в действителност си била), защото всеки път, когато ѝ показвали нова къща, Хилди питала дали в нея се е случвало нещо ужасно, като убийство или самоубийство, още по-добре убийство и самоубийство, и не обръщала внимание на добре обзаведените кухни, озарените от естествена светлина стаи, нито пък отивала да види тавана или мазето.

Най-сетне тя открила истинска къща с призрак и я купила. Едва след като се настанила в нея, открила, че призракът, който вървял с къщата, се вясвал там само от време на време, колкото да подрънчи с вериги и да тряска врати.

— Не си тръгвай — помолила го Хилди следващия път, когато го зърнала да напуска къщата.

— Съжалявам, но съм обвързан с още няколко къщи — отвърнал той и излязъл забързано.

Хилди се почувствала измамена. Нуждаела се от нещо повече от временно пребиваващ призрак. Положила толкова усилия да открие тази къща, а ето че и тя не била достатъчно призрачна. Решила, че ѝ трябва най-обитаваната от призраци къща на света. Набавила си книги за подобни къщи и се заела да проучва въпроса. Консултирала се и със своя временен призрак, макар да се наложило да тича след него от стая в стая и да крещи с цяло гърло, за да надвика дрънченето на веригите. (Той винаги се държал сякаш закъснява за някакво важно призракуване, но Хилди се опитвала да не приема отношението му твърде лично.) Накрая призракът произнесъл нещо от типа на „Квимбра“, сетне изчезнал. Хилди установила, че това всъщност е град в Португалия — произнасял се Коимбра, — и след като се добрала до тази информация, не било трудно да открие коя е най-обитаваната от призраци къща в града. Разменила няколко писма с човека, който живеел там, и той се оплакал, че призраците не му дават мира денем и нощем с крясъците си, летящите над масата шишета и прочее. В отговор тя му написала, че всичко това звучи много приятно. Той го сметнал за странно, ала същевременно харесал начина, по който тя се отнася към проблема. Когато в следващото писмо му предложила да купи къщата, мъжът отказал любезно. От поколения принадлежала на семейството му, обяснил, и така щяло да си остане. Къщата била негово бреме и той щял да си го носи.

Хилди отново започнала да се отчайва. В този момент дори ѝ хрумнала мисълта да убие някого, защото духът му щял да я преследва — но пък не ѝ се сторило подходящ начин да започне приятелство и тя бързо изоставила идеята.

Накрая решила, че щом не може да купи най-обитаваната от призраци къща на света, ще си я построи сама. Първо избрала място, за което се знаело, че често е посещавано от призраци — това бил върхът на един хълм, превърнат в масово гробище при последната чумна епидемия. След това си набавила строителни материали, за които е известно, че са предпочитани от призраците — дърво от потънал кораб без оцелели, каменни колони от приют за бедни, в който изгорели стотици нещастници, тухли от крематориум и прозорци от двореца на умопобъркан принц, който изтровил цялото си семейство. Хилди украсила къщата с мебели, килими и произведения на изкуството от други призрачни къщи, включително и от тази на човека в Португалия, който ѝ пратил старинно бюро, издаващо всяка нощ точно в три часа бебешки плач. За да се подсигури, позволила на опечалени семейства в продължение на цял месец да изпълняват нощни бдения и едва след това, една нощ, точно когато часовникът ударил дванайсет, а навън бушувала страховита буря, се нанесла.

Хилди не останала разочарована — поне не и отначало. Имало призраци навсякъде! Нещо повече, стаите сякаш едва ги побирали. Призраци се навъртали в мазето и на тавана, а пред банята неизменно се виела опашка. (Призраците, естествено, не ползват тоалетна, но обичат да си оправят косата пред огледалото, за да са сигурни, че е разчорлена и плашеща.) Часове наред танцували на моравата — не защото призраците си падат по танците, а тъй като хората, погребани под къщата, измрели от Танцуващата чума12. Призраците тракали с метални тръби, хлопали прозорците и събаряли книги от лавиците. Хилди влязла в една стая и се представила.

— Вие можете да ни виждате? — попитал призракът на един млад мъж. — И не се боите от нас?

— Ни най-малко — отвърнала Хилди. — Аз харесвам призраци. Някога да сте играли на челик?

— Не, съжалявам — промърморил призракът и си тръгнал.

Изглеждал разочарован, сякаш всичко, което жадувал, било да изплаши някого, а тя му отнела този шанс. Ето защо, когато срещнала следващия призрак — възрастна женица, караща ножовете в кухнята да хвърчат — Хилди се престорила на изплашена.

— Аххх! — извикала Хилди. — Какво става с ножовете ми? Трябва да съм се побъркала!

Призракът на старицата изглеждал доволен и затова отстъпил назад и разперил ръце, за да накара ножовете да се вдигнат още по-нависоко, но се спънал в друг призрак, който пълзял зад него. Призракът на жената се пльоснал на пода и ножовете изпопадали наоколо.

— Какво си мислиш, че правиш? — креснал призракът на старицата на пълзящия дух. — Не виждаш ли, че се опитвам да работя?

— А защо не внимаваш къде стъпваш? — отвърнал троснато другият призрак.

— Да внимавам къде стъпвам?

Хилди не могла да се сдържи и избухнала в смях. Двата призрака престанали да се карат и се облещили в нея.

— Мисля, че тя ни вижда — рекъл пълзящият призрак.

— Да, очевидно — съгласил се призракът на старицата. — И никак не е изплашена.

— Напротив — бях! — опитала се да ги успокои Хилди, като се превивала от смях. — Честно!

Призракът на старата жена се надигнал от пода и се изтупал от прахта.

— Виждам, че ми се подигравате! — рекъл той. — Никога след смъртта си не съм била унижавана толкова!

Хилди не знаела какво да прави. Опитала се да не изневерява на себе си, но не се оказало от полза, опитала се да се държи с призраците както смятала, че ще им хареса, ала и от това не излязло нищо. Обезкуражена, тя се върнала в коридора, където призраците чакали на опашка пред банята.

— Някой иска ли да станем приятели? — попитала тя. — Аз съм много мила и зная доста страшни истории за живи хора, с които ще ви забавлявам.

Но призраците само пристъпвали от крак на крак и не вдигали вперени в пода погледи. Сигурно усещали отчаянието ѝ и това ги карало да се чувстват неловко. След продължително мълчание тя си тръгнала с пламнало от срам лице. Седнала на верандата и се загледала в танцуващите на моравата призраци. Изглежда, отново се била провалила. Не можеш да накараш хората да се сприятелят с теб — дори мъртвите.

Да се чувства пренебрегната било дори по-лошо, отколкото да е сама, и затова Хилди решила да продаде къщата. Първите петима, които дошли да я огледат, се изплашили още преди да стигнат входната врата. Хилди се опитала да намали степента на призрачност в къщата, като пратила част от мебелите на първоначалните им собственици. Написала писмо и на мъжа в Португалия, в което го питала дали е съгласен да си получи обратно ревящото бюро. Той отговорил незабавно. Не искал бюрото, но се надявал, че тя е добре. И подписал писмото с „Твой приятел, Жоао“.

Известно време Хилди гледала втренчено подписа. Можела ли наистина да нарече този човек свой приятел? Или той просто се държал… дружелюбно? Тя му отговорила. Постарала се тонът ѝ да е лек и безгрижен. Излъгала и му съобщила, че се справя чудесно, и после попитала как вървят нещата при него. Писмото подписала с „Твоя приятелка, Хилди“.

Жоао и Хилди разменили още няколко писма. Те били кратки и повърхностни, просто обичайните любезности и коментари за времето. Хилди все още не била сигурна дали Жоао я смята за своя приятелка, или просто се държи любезно. Но после той завършил поредното писмо с думите: „Ако ти се намира път към Коимбра, за мен ще бъде чест да ме навестиш“.

Още същият ден тя си взела билет за влака за Португалия, натъпкала един сандък с дрехи и на следващата сутрин дошла карета, която да я откара на гарата.

— Довиждане, призраци! — провикнала се тя жизнерадостно от входната врата. — Ще се върна след няколко седмици!

Призраците не отговорили. Чула нещо да се разбива на парчета в кухнята. Хилди свила рамене и се отправила към каретата.

Отнело ѝ цяла гореща и прашна седмица да стигне до къщата на Жоао в Коимбра. По време на дългото пътуване се опитвала да се подготви за евентуалното разочарование. Двамата с Жоао се разбирали чудесно в писмата, но тя знаела, че шансът да я хареса на живо е малък, защото никой не я харесвал. Разумно било да го очаква, инак ѝ предстояло поредното болезнено отхвърляне, което щяло да я съкруши.

Най-сетне се изправила пред къщата — масивна постройка с призрачен изглед, вдигната на хълм и с прозорци, иззад които сякаш я гледали безброй очи. Докато прекосявала верандата, от мъртвия дъб в двора с крясъци се разлетели черни врани. Тя забелязала един призрак да виси на бесило от балкона на третия етаж и му помахала. Призракът отвърнал смутено на поздрава ѝ.

Жоао я посрещнал на вратата и я поканил вътре. Бил много мил и внимателен, взел прашното ѝ наметало и я поканил на маса, където вече бил сервиран чай с мляко, подправено с канела, и сладкиши. След това подхванал разговор, питайки я за пътуването, за това какво е било времето по пътя и дали там, откъдето идва, пият чай. Но Хилди непрестанно се обърквала в отговорите и била абсолютно сигурна, че се държи като глупачка, и колкото повече мислела за това, толкова по-нескопосана ставала. Накрая, след една особено дълга и неловка пауза, Жоао я попитал: „Дали не те обидих с нещо?“ и Хилди разбрала, че е опропастила най-добрия шанс да си намери приятел. За да скрие сълзите, които напирали, тя скочила от масата и изтичала в съседната стая.

Жоао не я последвал, давайки ѝ време да остане насаме. Тя стояла изправена в ъгъла на кабинета му и ридаела безшумно в шепите си, едновременно ядосана на себе си и засрамена от своето поведение. После, след няколко минути, чула нещо да изтрополява отзад и се обърнала. До бюрото стоял призракът на младо момиче, който събарял моливи и мастилници на пода.

— Престани веднага! — спастрила я Хилди, докато си бършела сълзите. — Защо разхвърляш къщата на Жоао?

— Ти можеш да ме виждаш? — изненадало се момичето.

— Да, и виждам, че си достатъчно възрастна, за да спреш с тези детинщини.

— Добре, госпожо — кимнало момичето и изчезнало през стената.

— Ти разговаря с нея — обадил се Жоао и Хилди с изненада установила, че се е изправил на вратата.

— Да. Мога да ги виждам и да разговарям с тях. Тя няма да те безпокои повече — поне днес.

Жоао бил изумен. Той седнал на един стол и ѝ разказал как призраците му вгорчават живота — будят го нощем, плашат гостите му, чупят разни неща. Той самият се опитвал да им говори, но те никога не го слушали. Веднъж дори повикал свещеник с надеждата да се отърве от тях, но това само ги разгневило още повече и следващата нощ те се нахвърлили да трошат с ново настървение.

— Трябва да си твърд с тях и същевременно да проявяваш разбиране — обяснила Хилди. — Не е лесно да си призрак и като всеки друг те искат да бъдат уважавани.

— Мислиш ли, че можеш да ги вразумиш вместо мен? — попитал смирено Жоао.

— Мога да опитам — отвърнала Хилди. И после си дала сметка, че разговарят най-свободно от няколко минути, без никакви неловки паузи.

Хилди се захванала за работа още на следващия ден. Призраците се опитвали да се скрият от нея, но тя знаела къде обичат да ходят и един по един ги прикотквала на разговор. Някои от разговорите продължавали часове, като Хилди спорела и настоявала, а Жоао гледал с безмълвно възхищение. Отнело ѝ три дни и три нощи, но в края на краищата Хилди убедила повечето призраци да напуснат къщата и помолила малцината, настояли да останат, поне да не вдигат гюрултия, докато Жоао спи, а ако трябва да събарят разни неща от масите, да не са от семейните ценности.

Къщата на Жоао претърпяла невероятна промяна, както и самият той. Три дни и три нощи той гледал как Хилди се занимава с призраците и през цялото това време чувствата му към нея се задълбочавали. Хилди също започвала да се привързва към него. Тя установила, че може да разговаря с него с лекота на всякакви теми и вече не се съмнявала, че двамата са истински приятели. Въпреки това се безпокояла от надигащите се в нея чувства и от страха, че може би прекалява с неговото гостоприемство. Ето защо на четвъртия ден тя си събрала багажа и се сбогувала с Жоао. Решила да се прибере у дома, да си намери незаселена от призраци къща и да се опита да се сприятели с живи хора.

— Надявам се, че пак ще се срещнем — рекла Хилди. — Ще ми липсваш, Жоао.

— Защо не идваш да ми гостуваш от време на време?

— С удоволствие — заявила тя.

Отвън вече я чакала карета с кочияш, за да я откара на гарата.

Хилди помахала с ръка и заслизала по стълбите.

— Чакай! — извикал Жоао. — Не си тръгвай!

Хилди спряла и се обърнала към него.

— Защо?

— Защото те обикнах — отвърнал Жоао.

В мига, когато го казал, Хилди осъзнала, че тя също го обича. Веднага изтичала нагоре по стълбите и се хвърлила в обятията му. При тази сцена дори призракът, който висял обесен от терасата на третия етаж, не могъл да сдържи усмивката си. Хилди и Жоао се оженили и тя се пренесла в неговата къща.

Неколцината призраци, които останали да живеят там, се отнасяли приятелски с нея, макар че тя вече не се нуждаела от приятели призраци, след като си имала Жоао. Не след дълго им се родила дъщеря и после син, и животът на Хилди станал по-хубав, отколкото някога мечтала. И като че ли това не било достатъчно, та една нощ на вратата се почукало и кого си мислите, че открила Хилди да се поклаща на прага? Призраците на нейната сестра и родителите ѝ.

— Вие се върнахте! — извикала Хилди, преизпълнена с радост.

— Върнахме се много отдавна — отвърнала сестра ѝ. — Само че ти се беше преместила. Отне ни цяла вечност да те намерим.

— Няма значение — обадила се майката на Хилди. — Важното е, че пак сме заедно!

А след това на вратата дошли двете деца на Хилди, които търкали сънено очички, и с тях бил Жоао.

— Тате — обърнала се дъщеричката на Хилди към Жоао, — мама защо говори с въздуха?

— Не говори с въздуха — отвърнал Жоао и се усмихнал на своята съпруга. — Скъпа, дали не е това, което си мисля?

Хилди прегърнала мъжа си с една ръка и сестра си с другата и докато сърцето ѝ лумкало толкова силно от радост, та се бояла да не се пръсне, тя представила мъртвото си семейство на живото.

А след това всички заживели щастливо заедно.