Приказки за чудатите

Историята на Катберг

Имало в едно чудато време, в една гора, древна и дълбока, много скитащи животни. Сред тях се срещали зайци, лисици и елени, също както във всяка гора, но освен тях имало и далеч по-редки животни, като кокилести страхомечки, двуглави рисове и говорещи емурафи. Тези чудни животни били любима цел за ловците, които обичали да ги отстрелват и окачват на стените си, за да се фукат с тях пред другарите си, но били харесвани и от звероукротителите, които пък ги затваряли в клетка и ги показвали за пари. Вие сигурно бихте си помислили, че е далеч по-добре да бъдеш затворен в клетка, отколкото да те гръмнат и опънат на стената, но за да са щастливи, необикновените създания трябвало да тичат на воля и след известно време духът на пленените помръквал и те започвали да завиждат на красящите стената свои бивши събратя.

По това време по земята още крачели великани, както е било в отдавнашната Алдинска епоха, макар че вече били по-малко на брой и на изчезване25. Случило се така, че един от тези великани живеел близо до гората. Той бил много кротък, говорел тихо, хранел се с растения, а името му било Катберт. Един ден Катберт отишъл в гората да събира боровинки и видял ловец да гони една емурафа. Катберт вдигнал малката емурафа за вратлето и като се изправил в целия си ръст и дори на пръсти, което правел рядко, защото така старите му кокали пукали, той успял да се протегне много на високо и да постави емурафата на планинския връх, където била вън от опасност. После, за да довърши започнатото, смачкал ловеца на желе с пета.

Вестта за добрината на Катберт се разнесла из гората и скоро чудатите животни взели да го навестяват всекидневно и да го молят да ги пренесе на върха, за да са далече от опасност. А Катберт им казвал:

— Аз ще ви пазя, малки братя и сестри. В замяна искам само да разговаряте с мен и да ми правите компания. На света не са останали много великани и понякога се чувствам самотен.

А те отвръщали:

— Разбира се, Катберт, ще го правим.

И така всеки ден Катберт спасявал все повече чудати животни от ловците, вдигал ги на планината за вратлетата и постепенно горе се събрала цяла менажерия. Животните били щастливи там, защото най-сетне можели да живеят на спокойствие, Катберт също бил доволен, тъй като, когато се изправел в целия си ръст и подпирал брадичка на върха на планината, можел да разговаря на воля с новите си приятели. Но една сутрин вещица дошла да навести Катберт. Той се къпел в малкото езерце в сянката на планината, когато чул гласа ѝ:

— Ужасно съжалявам, но сега трябва да те превърна в камък.

— И защо ще правиш подобно нещо? — попитал великанът. — Аз съм много добър. Аз съм от великаните, които помагат.

— Нае ме семейството на ловеца, когото си смачкал — обяснила тя.

— Ах — рекъл той. — Забрави за него.

— Ужасно съжалявам — повторила вещицата, махнала с брезово клонче и бедният Катберт се вкаменил.

Изведнъж той станал много тежък — толкова тежък, че започнал да потъва в езерото. Потъвал и потъвал, и не спирал да потъва, докато водата не стигнала до шията му. Неговите приятели животните видели какво се случило и макар да се чувствали ужасно, решили, че няма с какво да му помогнат.

— Зная, че не можете да ме спасите — извикал Катберт на приятелите си, — но поне елате да разговаряте с мен! Заклещен съм в това езеро и съм ужасно самотен!

— Но ако слезем долу, ловците ще тръгнат подире ни! — извикали му те.

Катберт знаел, че са прави, но въпреки това продължавал да ги моли.

— Говорете с мен! — викал им той. — Моля ви, елате да си говорим.

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекалено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

Но те не дошли. А той продължавал да ги зове, докато гърлото му се превърнало в камък, както останалата част на тялото.

Животните се опитвали да пеят и да викат на нещастния Катберт от върха на планината, ала били твърде далеч, а гласовете им прекадено слаби, та макар ушите на Катберт да били гигантски, той долавял само тих далечен шепот.

— Хайде, говорете ми, де! — умолявал ги той. — Елате да си говорим!

След известно време животните започнали да страдат за своя приятел, особено емурафата.

— О, за бога — ядосвала се тя. — Той не иска нищо повече от малко компания. Толкова ли е много?

— Бих казала, че е много — рекла страхомечката. — Опасно е да се слиза долу, а сега, когато Катберт е превърнат в камък, кой ще ни върне обратно на безопасния връх?

— С нищо не можем да му помогнем — поклатил двете си глави рисът. — Освен ако не знаеш как се обезсилва проклятие на вещица.

— Разбира се, че не зная — отвърнала емурафата. — Но това няма значение. Всички ще умрем един ден и може би днес е дошъл редът на Катберт. Но не бива да го оставим да умре сам. Не ще мога след това да живея със себе си.

Вината наистина изглеждала по-голяма, отколкото животните биха могли да понесат, и скоро те всички решили да се присъединят към емурафата въпреки опасностите, които ги дебнели долу. Водени от нея, те сплели стълба от телата си, като се уловили за ръце, крака, лапи и копита, и се спуснали по стръмния склон. Как щели да се върнат обратно бил въпрос, който оставили да обмислят по-късно. Изтичали при Катберт и се заели да го утешават, а великанът заплакал от радост, докато бавно се вкаменявал.

Те не спирали да му говорят, но гласът му ставал все по-тих и по-тих, устните и гърлото му се втвърдявали и накрая едва успявали да помръднат. Гласът му бил толкова слаб, че животните се зачудили дали не е умрял. Емурафата притиснала глава към гърдите на Катберт.

След малко обявила:

— Все още чувам сърцето му да бие.

Мушитрънчето, което можело да се преобразява в жена, се покатерило върху ухото на Катберт и се провикнало:

— Можеш ли да ни чуеш, приятелю?

И от каменното гърло долетял звук, който приличал по-скоро на повей на вятър:

— Да, приятели.

Всички закрещели от радост. Вътре в каменната си кожа Катберт бил все още жив. Проклятието на вещицата било силно, но не достатъчно, за да го вкамени напълно. Сега животните се грижели за Катберт, както някога той за тях — правели му компания, събирали храна и я пускали в отворената му уста, не спирали да му приказват по цял ден. (Той отговарял все по-рядко, но те знаели, че е жив, защото сърцето му биело.) И макар че безкрилите между тях нямали възможност да стигнат безопасния връх, Катберт успял да ги опази по друг начин. Нощем те спели в каменната му уста и ако наблизо се появявали ловци, се спускали в гърлото и издавали оттам ужасяващи звуци, които ги прогонвали. Катберт станал техен дом и убежище и въпреки че не можел да помръдне нито едно мускулче, бил щастлив както преди.

Много години по-късно сърцето на великана най-накрая спряло да тупти. Той издъхнал в мир, заобиколен от приятели — един щастлив великан. Мушитрънчето пораснало и сега вече било имбрин, която решила, че са твърде много, за да продължат да обитават вътрешността на каменния гигант, и затова отвела всички чудати животни в примка на времето, която създала на върха26. Тя разположила входа за примката вътре в Катберт. По такъв начин той никога нямало да бъде забравен и всяко влизане и излизане било възможност да отдадат почит на техния стар приятел.

Всеки път, когато тя или някое от животните минавали през Катберт, те го потупвали по рамото и казвали: „Здрасти, приятелю“. Ако пък се спирали и се заслушвали внимателно и ако вятърът духал в подходяща посока, можели да чуят звуци досущ като „здравейте“.