Приказки за чудатите

Момичето, което можеше да укротява кошмари

Имало някога едно момиче на име Лавиния, което от всичко на света най-много искало да стане лекар като баща си. Била надарена с остър ум и добро сърце и обичала да помага на хората. От нея би излязъл чудесен доктор… само дето баща ѝ настоявал, че не е възможно. Той също имал добро сърце и просто искал да спаси дъщеря си от разочарованието, защото по това време в Америка почти нямало жени лекари. Изглеждало невъзможно да бъде приета в медицинския университет и той се опитал да я подтикне към по-прагматични решения.

— Има и други начини да се помага на хората — рекъл. — Можеш да станеш учителка.

Но Лавиния мразела учителите. В училище, докато момчетата се занимавали с наука, Лавиния и останалите момичета трябвало да се учат да шият и плетат. Лавиния обаче не била от онези, които се отказват лесно. Тя крадяла учебниците на момчетата и ги поглъщала от край до край. Шпионирала през ключалката, докато баща ѝ преглеждал пациенти в кабинета си, и не му давала мира с безброй въпроси за работата му. Правела вивисекция на жаби, които ловяла в двора, за да изучава вътрешностите им. Един ден, заклела се тя, щяла да открие лечение за някоя болест — един ден щяла да стане известна.

Ала нямала ни най-малка представа колко скоро ще настъпи този ден, нито по какъв начин. Дъглас, по-малкото ѝ братче, страдал от кошмари и напоследък положението се влошавало. Често се будел с викове, убеден, че идват да го изядат чудовища.

— Няма никакви чудовища — опитала да го успокои една нощ Лавиния. — Докато заспиваш, опитай се да мислиш за малки сладки животинки или как Чейки се рови в градината. — Тя потупала тяхната стара хрътка, която лежала свита на пода. И така, докато заспивал на следващата нощ, Дъглас се помъчил да си мисли за Чейки и за малки, сладки пиленца, но в съня му кучето се превърнало в чудовище, което отхапало главите на пилетата, и той отново се събудил с викове.

Изплашен, че синът му се е разболял, баща им надзърнал в очите и ушите му и го прегледал за обриви, но не открил нищо, което да не е наред, поне отвън. Ала кошмарите на Дъглас продължавали да се влошават и тогава Лавиния решила да го прегледа сама, просто в случай че баща ѝ е пропуснал нещо.

— Но ти не си доктор — възразил Дъглас. — Ти си само моя сестра.

— Млъквай и стой мирно — отвърнала тя. — А сега кажи ааааа.

Тя прегледала гърлото му, носа и ушите, и като осветила ушния канал, забелязала там някаква странна черна маса. Бръкнала с пръст и когато го извадила, около върха му било навито нещо, наподобяващо черен конец. Тя отдръпнала ръка и от ухото продължавала да се размотава още от същата черна материя.

— Ей, гъделичка ме — закискал се брат ѝ.

Тя навила конеца на топка. Когато го стиснала в шепата си, той се сгърчил, сякаш е живо същество.

Лавиния го показала на баща си.

— Странно — рекъл той, разглеждайки го на светлината.

— Кое му е странното?

— Не съм сигурен — намръщил се озадачено баща ѝ. Конецът се измъкнал бавно от ръката му и се пресегнал към Лавиния. — Но мисля, че те харесва.

— Може би това е ново откритие! — възкликнала развълнувано тя.

— Съмнявам се — отвърнал баща ѝ. — Във всеки случай не е нещо, за което да се безпокоиш. — Той я потупал по главата, прибрал черното кълбо в чекмеджето и го заключил.

— Ще ми се да го огледам по-внимателно — рекла тя.

— Време е за обяд — отвърнал баща ѝ и я побутнал към вратата.

Тя изтичала обидено навън. И всичко можело да свърши така, ако не се случило следното: тази нощ Дъглас нямал кошмари, нито пък следващата, и обявил, че причината за оздравяването му е само и единствено Лавиния.

Баща им не бил сигурен. Малко по-късно обаче негов пациент се оплакал от безсъние и кошмари и когато нито едно от лекарствата, които докторът изписал, не му помогнало, той помолил неохотно Лавиния да прегледа ушите на заболелия. Само на единайсет и дребничка за възрастта си, тя трябвало да се покатери на стол, за да надзърне. И наистина, дълбоко в ухото забелязала буца от същото черно вещество, която баща ѝ не успял да види. Тя пъхнала кутре вътре, завъртяла го лекичко и измъкнала черния конец от ухото. Бил толкова дълъг и тъй здраво захванат към вътрешността на главата, че за да го освободи, трябвало да слезе от стола, да запъне крака в пода и да го дръпне с две ръце. Когато най-сетне го откъснала, тя тупнала по гръб на пода, а пациентът се претърколил от кушетката.

Баща ѝ намотал черния конец и побързал да прибере кълбото при другото в чекмеджето.

— Но той е мой — възразила Лавиния.

— Всъщност е негов — рекъл баща ѝ и посочил мъжа на пода. — А сега иди да си играеш с братчето си.

Мъжът се върнал след три дни. Нямал нито един кошмар, откакто Лавиния извадила конеца от ухото му.

— Дъщеря ти може да твори чудеса! — обявил той, като говорел на баща ѝ, но се усмихвал на нея.

Мълвата за мистериозната дарба се разпространила и къщата им започнала да се посещава постоянно от хора, които искали Лавиния да ги отърве от кошмарите. Лавиния била възхитена, може би това бил начинът, по който щяла да помага на хората18.

Но баща ѝ ги връщал и когато тя поискала обяснение, рекъл: „Не е прилично една млада дама да пъха пръсти в ушите на непознати“.

Лавиния заподозряла друга причина за неговото неодобрение — повече хора идвали да търсят нея, а не баща ѝ. Той ревнувал. Огорчена и ядосана, Лавиния решила да изчака как ще се развият събитията. Станало така, че след няколко седмици повикали баща ѝ по важна работа. Пътуването било неочаквано и той нямал време да намери кой да наглежда децата.

— Обещай ми, че няма да… — рекъл ѝ той и си посочил ухото. (Не знаел как да нарече заниманието ѝ и не обичал да говори за него).

— Обещавам — кимнала Лавиния, но със заключени зад гърба пръсти.

Докторът целунал децата, взел си чантата и потеглил. Нямало го едва от няколко часа, когато на вратата се почукало. Лавиния отворила и открила, че на прага стои посърнала млада жена, бледа като смъртта, с хлътнали очи, заобиколени от тъмни кръгове.

— Вие ли сте тази, която гони кошмарите? — попитала тя смирено.

Лавиния я поканила да влезе. Кабинетът на баща ѝ бил заключен и Лавиния отвела младата жена в гостната, казала ѝ да легне на дивана и извадила от ухото ѝ огромно количество от черния конец. Когато приключила, жената заплакала от благодарност. Лавиния ѝ дала кърпичка, отказала каквото и да било възнаграждение и я изпратила до вратата.

След като жената си тръгнала, Лавиния установила, че брат ѝ я гледа от коридора.

— Татко ти каза да не го правиш — укорил я той.

— Това е моя работа, а не твоя — отвърнала Лавиния. — Няма да му кажеш, нали?

— Може и да му кажа — рекъл заядливо той. — Още не съм решил.

— Ако го направиш, ще върна това нещо, откъдето го извадих! — рекла тя и му показала кълбото черен конец, сетне направила жест с ръка сякаш го пъха обратно. Дъглас се обърнал и избягал от коридора.

Докато стояла там и се чувствала малко гузна, че го изплашила, конецът в ръката ѝ се изопнал и насочил нататък по коридора.

— Какво има? — попитала тя. — Отиваме ли някъде?

И поела в указаната посока. Когато стигнала дъното на коридора, конецът се завъртял и кимнал наляво — към кабинета на баща ѝ. Стигнали вратата и той се изпънал към ключалката. Лавиния повдигнала капачето и позволила на конеца да се пъхне вътре. След няколко секунди бравата изщракала.

— Божичко — възкликнала тя. — Ти си един малък хитър кошмар, а?

Тя се промушила през вратата и я затворила. Конецът се измъкнал от ключалката и скочил в дланта ѝ, след това посочил към бюрото и чекмеджето, където баща ѝ прибрал останалите кълба. Искал да е с приятелите си!

Лавиния се поколебала, защото нарушила обещанието пред баща си, но бързо прогонила това чувство — в края на краищата просто прибирала това, което ѝ принадлежи. Когато застанала пред чекмеджето, конецът повторил номера с вратата и бързо се справил с ключалката, след което чекмеджето се отворило. Веднага щом се зърнали, новият конец и старите настръхнали и се надигнали. Те се заели да обикалят един около друг по бюрото, сякаш се душели като кучета. Сетне всеки, изглежда, решил, че другият е приятел, и те побързали да се намотаят на кълбо, голямо колкото юмрук.

Лавиния се разсмяла и плеснала с ръце. Невероятно! Удивително!

През целия ден идвали хора да търсят помощта на Лавиния — майка, измъчвана от видения за изгубеното си дете; дечица, доведени от разтревожените си родители; старец, който всяка нощ преживявал сцени на кървави сражения от война, в която участвал много отдавна. Тя извадила десетки кошмари и ги прибавила към досегашните. След три дни кълбото станало голямо колкото пъпеш. След шест достигнало размера на тяхното куче Чейки, което оголвало зъби и ръмжало всеки път, когато го виждало. (Ала по някое време кълбото също му изръмжало и тогава Чейки скочил през прозореца и повече не се вяснал.)

Лавиния оставала до късно през нощта да изучава кълбото. Пробождала го с игли, разплитала го и разглеждала части от конеца под микроскоп. Прелиствала учебниците на баща си с надеждата да открие някое място, където да се споменава конец, обитаващ ушните канали, но не намерила нищо. Това означавало, че е направила научно откритие — че може би самата Лавиния е това откритие! Преизпълнена с радостно вълнение, тя мечтаела да отвори собствена клиника, където да използва дарбата си, за да помага на хората. Щели да я посещават всички — от сиромаси до президенти, и един ден, може би, кошмарите щели да се превърнат в спомен от миналото! Тази мисъл я ощастливила дотолкова, че през този ден сякаш ходела в облаците.

Брат ѝ, междувременно, предпочитал да я избягва. Плашело го кълбото — това, че не спирало да помръдва, да се вие и заплита, както и неприятната миризма на развалени яйца, която издавало, ниското, постоянно бръмчене, което се чувало нощем надалеч из къщата. Начинът, по който следвало сестра му, как докосвало краката ѝ като влюбено кутре, как се качвало при нея на леглото и чакало търпеливо да го почеше — дори се блъскало във вратата на банята, докато тя не излезе отвътре19.

— Трябва да се отървеш от това нещо — рекъл ѝ той. — Това са само боклуци от човешки глави.

— Харесва ми, когато Бакстър е край мен — отвърнала тя.

— Ти си му дала име?

Лавиния свила рамене.

— Мисля, че е сладък.

Но истината била, че Лавиния не знаела как да се отърве от него. Опитала се да го затвори в един сандък, за да не се мъкне подире ѝ, когато излиза в града, ала той счупил капака. Крещяла му и му се карала, но Бакстър само подскачал на място, сякаш е щастлив, че му обръщат внимание. Дори го завързала в торба, отнесла го в покрайнините на града и го хвърлила в реката, но Бакстър успял да се освободи по някакъв начин и се върнал същата нощ — пропълзял през отвора за писма, изтърколил се нагоре по стълбите и скочил на гърдите ѝ: мръсна и подгизнала буца. В края на краищата кръщаването на една разумна топка от кошмари поне правело постоянното му присъствие не тъй обезпокоително. От известно време Лавиния била спряла дори да ходи на училище, но вече не можела да отсъства повече. Знаела, че Бакстър ще я последва и за да не се налага да обяснява на учители и съученици, че това е топка от кошмари, тя напъхала Бакстър в торба, метнала я на рамо и го понесла със себе си. Докато торбата била близо до нея, Бакстър стоял спокойно вътре и не създавал проблеми. Ала не само той бил източник на неприятности. Мълвата за необичайната дарба на Лавиния се била разнесла сред учениците и когато учителят обърнал гръб на класа, един дебелобуз заядливец на име Глен Фаркъс нахлузил на главата на Лавиния магьосническа шапка, направена от картон.

— Чини ми се, че това е твое! — рекъл той и момчетата взели да се кикотят.

Тя разкъсала шапката и я хвърлила на пода.

— Не съм вещица — троснала се тя. — Аз съм доктор.

— Брей, тъй ли било? — ухилил се той. — Затова ли те пращат да се учиш да плетеш, докато момчетата кълват науката?

Момчетата се разсмели още по-силно, това ядосало учителя и той ги накарал да преписват от речника. Докато работели мълчаливо, Лавиния бръкнала в торбата, измъкнала един конец от Бакстър и му зашепнала. Конецът се спуснал надолу по крака на чина, стрелнал се по пода, изкатерил чина на Глен Фаркъс и му влязъл в ухото.

Той дори не забелязал. Никой не видял. Но на следващия ден Глен дошъл в клас бледен и разтреперан.

— Какво има, Глен? — попитала го Лавиния. — Да не си изкарал тежка нощ?

Момчето се ококорило. После се извинило на учителя и напуснало класната стая. Повече така и не се върнало.

Същата вечер Лавиния и Дъглас получили вест, че на другия ден ще се прибере баща им. Лавиния знаела, че трябва да намери начин да скрие Бакстър от него, поне за известно време. Използвайки това, което научила в часовете по плетиво, тя размотала Бакстър, изплела от него чифт чорапи и ги нахлузила на краката си. Макар че от чорапите получила ужасни сърбежи, надявала се баща ѝ да не забележи нищо.

Той се завърнал следващия следобед, прашен и изнурен от пътя, и след като прегърнал и двете си деца, отпратил Дъглас, за да може да разговаря с Лавиния насаме.

— Беше ли послушно момиче? — попитал.

— Да, татко — отвърнала Лавиния, ала точно в този момент краката започнали да я сърбят ужасно. Тя зачесала единия в другия.

— Тогава аз се гордея с теб — продължил баща ѝ. — Защото преди да тръгна, пропуснах да ти обясня причината, поради която не искам да използваш своята дарба. Но мисля, че сега ще мога да го сторя.

— Така ли? — погледнала го Лавиния. Почти не го чувала, влагала всички сили и воля в това да не се наведе и да не зачеше краката си с ръце.

— Кошмарите не са като туморите и гангренясалите крайници. Вярно, те са неприятни, но понякога неприятните неща си имат предназначение. Може би не трябва да бъдат премахвани.

— Искаш да кажеш, че кошмарите могат да вършат добро? — За миг, докато търкала единия си крак в крака на масата, Лавиния почувствала слабо облекчение.

— Не точно добро — отбелязал баща ѝ. — Мисля, че някои хора си заслужават кошмарите, а други не — но откъде да знаеш кой от тях кой е?

— Мога да позная — заявила уверено Лавиния.

— Ами ако сгрешиш? Вини, зная, че си умно момиче, но всеки понякога греши.

— Тогава ще ги върна на място.

Баща ѝ я погледнал слисано.

— Можеш да връщаш обратно кошмарите?

— Ами, да… — Тя едва не му разказала за Глен Фаркъс, но бързо размислила. — Аз… мисля, че мога.

Той си поел дълбоко дъх.

— Това е прекомерно голяма отговорност за дете на твоята възраст. Обещай ми, че няма да го правиш, докато не пораснеш. Докато не станеш голяма.

— Обещавам! — побързала да отвърне тя, защото отново я засърбяло нетърпимо. Сетне изтичала нагоре по стълбите, за да смъкне чорапите. Веднага щом хлопнала вратата, свалила роклята си и задърпала чорапите — но те отказвали да се изхлузят. Бакстър обичал да се притиска към кожата ѝ и колкото и да дърпала и теглела, чорапите не помръдвали. Опитала дори с нож за отваряне на писма, ала металният му край се изкривил, без Бакстър да помръдне дори на сантиметър.

Накрая запалила клечка кибрит и я доближила до крака си. Бакстър взел да скимти и да се гърчи.

— Не ме карай да го правя! — рекла тя и доближила още пламъка.

Бакстър неохотно се изхлузил и се намотал на кълбо.

— Лош Бакстър! — скарала му се тя. — Това беше лошо!

Бакстър се посплеснал малко, засрамен от постъпката си. Лавиния се изтегнала на леглото и се замислила над думите на баща си — че да измъкваш кошмари от хората е голяма отговорност. Той несъмнено имал право. Бакстър вече бил доста едричък и колкото повече кошмари изваждала, толкова по-голям щял да става. Какво ще прави с него? Тя се изправила внезапно в леглото, споходена от нова идея. Някои хора си заслужават кошмарите, рекъл баща ѝ, и тя осъзнала, че след като ги измъква навън, не е задължително да ги запазва. Би могла да стане Робин Худ на сънищата, да освобождава добрите хора от кошмарите и да ги праща на лошите — и в добавка няма да разполага с топка от кошмарени конци, която да я следва навсякъде!

Не било трудно да се определи кои са добрите хора, но трябвало да внимава с разпознаването на лошите — не можела да си позволи да прехвърля кошмари не комуто трябва. И така, тя седнала на бюрото и съставила списък на лошите хора в града. Най-отгоре поставила госпожа Хенепин, управителката на местното сиропиталище, за която се знаело, че налага питомците си с камшик за езда. След нея бил на ред господин Бити, касапинът — хората говорели за него, че убил жена си. После Джими, кочияшът, който прегазил кучето на слепия господин Фергюсън, тъй като карал пиян. Сетне всички хора, които се държали грубо и неприятно, ала списъкът станал твърде дълъг и това хич не се понравило на Лавиния.

— Бакстър, при мен!

Бакстър се изтърколил до мястото, където седяла.

— Искаш ли да ми помогнеш с една важна задача?

Бакстър заподскачал ентусиазирано.

Заели се още същата нощ. Облечена в черно, Лавиния пъхнала Бакстър в торбата и го метнала на рамо. Когато часовникът ударил полунощ, те се измъкнали безшумно навън и тръгнали из града, раздавайки кошмари на хората от списъка — започнали от най-лошите, като слизали надолу. Лавиния вадела нишки от кълбото на Бакстър и ги пращала да пълзят нагоре по водосточните тръби и през отворените прозорци на набелязаните жертви. Малко преди зазоряване вече били навестили десетина къщи и Бакстър се бил смалил до размерите на ябълка — достатъчно малък, за да се побира в джоба на Лавиния. Тя се прибрала у дома изтощена и заспала дълбоко и щастливо в мига, когато главата ѝ опряла на възглавницата.

След няколко дни станало ясно, че ще има последствия от постъпката на Лавиния. Когато една сутрин слязла долу, тя заварила баща си да чете местния вестник и да пуфти. Джими, кочияшът на омнибуса, попаднал в ужасна катастрофа, тъй като бил изтощен от недоспиване. На следващия ден Лавиния научила, че по някаква неизвестна причина госпожа Хенепин изпаднала в бяс и пребила няколко от питомците си, които сега лежали в кома. По-следващата сутрин дошъл ред и на господин Бити, за когото се говорело, че убил жена си. Хвърлил се от моста.

Измъчвана от чувството за вина, Лавиния се заклела да използва дарбата си само когато порасте достатъчно, за да може да се доверява на преценките си. Хората продължавали да я търсят, но тя ги отпращала — дори тези, които я молели със сълзи на очи.

— Засега спрях да приемам пациенти — рекла им тя. — Съжалявам.

Но те не преставали да прииждат и тя започнала да губи търпение.

— Не ме интересува, вървете си! — крещяла и затръшвала вратата в лицата им.

Не било вярно — интересувало я, — но се държала така, за да се предпази от заразната болка на другите. Трябвало да огради сърцето си със стена, инак рискувала да извърши още злини.

След няколко седмици ѝ се сторило, че започва да овладява чувствата си. Сетне, късно една нощ се почукало на прозореца на спалнята ѝ. Тя дръпнала завесата и видяла млад мъж на озарената от лунна светлина поляна. Бил същият, когото пропъдила по-рано през деня.

— Не ти ли казах да си вървиш? — прошепнала тя през полуотворения прозорец.

— Извинявай — рекъл той. — Но съм в отчаяно положение. Ако не можеш да ми помогнеш, поне ми подскажи кой друг би могъл да го стори. Боя се, че кошмарите ще ме подлудят.

Почти не погледнала младия мъж предния път, когато го отпратила, ала сега нещо в изражението му я накарало да го огледа внимателно. Имал благородно лице и добри очи, но дрехите му били мръсни и косата разчорлена, сякаш бил преживял някаква беда. Макар че нощта била топла и суха, той треперел. Знаела, че трябва да го отпрати наново и да дръпне завесата. Но вместо това изслушала подробния разказ на младия мъж за кошмарите, които го измъчвали: дяволи и чудовища, зли духове и призраци, сцени сякаш измъкнати направо от ада. Дори само докато го слушала, тя също започнала да трепери — а не била от тези, които лесно се плашат. Но въпреки всичко не била склонна да му помогне. Не искала повече от кошмарните конци, колкото и да ѝ било мъчно за него.

— Върви си — рекла му тя. — Късно е, родителите ти ще се тревожат.

Младият мъж избухнал в сълзи.

— Не, няма — изхълцал той.

— Защо? — попитала тя, макар да осъзнавала, че не бива да го прави. — Да не би да се държат лошо с теб? Бият ли те?

— Не. Те са мъртви.

— Мъртви! — възкликнала Лавиния. Майка ѝ била починала от скарлатина, когато Лавиния била малка, и тя го преживяла много тежко. Но да изгубиш и двамата си родители! Усетила, че в бронята ѝ се появява пролука.

— Може би щях да го понеса, ако си бяха отишли от болест — продължил младият мъж. — Но те бяха убити — при това пред очите ми. Ето откъде се вземат ужасните сънища.

Лавиния разбрала, че трябва да му помогне. И ако това означавало, че Бакстър ще порасне отново — какво пък, просто ще го покаже на баща си и ще му признае какво е направила. Той ще я разбере, помислила си тя, когато чуе историята на момъка. Тя го поканила вътре, сложила го на леглото и измъкнала от ухото му изумително дълъг черен конец. Той имал повече намотани в главата кошмари от всеки друг, когото била лекувала, и щом приключила, конците покривали пода на стаята ѝ като черна гърчеща се черга. Младежът ѝ благодарил, надарил я със странна усмивка и се измъкнал от прозореца толкова припряно, че си разкъсал ризата на дръжката.

Час по-късно, когато зората се пуквала, Лавиния все още размишлявала над странната му усмивка. Новият конец не се намотал на кълбо, а скритият в джоба ѝ Бакстър потрепвал изплашено.

Баща ѝ повикал децата за закуска. Лавиния осъзнала, че още не е напълно готова да му признае какво е направила. Нощта била дълга и първо имала нужда да се подкрепи. Напъхала конеца под леглото. Затворила вратата, заключила я и слязла долу.

Баща ѝ седял на масата, погълнат от своя вестник.

— Ужасно — промърморил той и поклатил глава.

— Кое? — попитала Лавиния.

Той оставил вестника.

— Толкова е отвратително, че се колебая дали изобщо да ти казвам. Преди няколко седмици мъж и жена му са били убити хладнокръвно.

Значи младежът ѝ бил казал истината.

— Да, чух — кимнала тя.

— Е, това не е най-лошото — продължил баща ѝ. — Изглежда, полицията най-сетне е идентифицирала главния заподозрян — това е осиновеният им син. В момента го издирват.

Лавиния усетила, че ѝ се завива свят.

— Какво каза?

— Виж сама.

Баща ѝ побутнал вестника през масата. Там имало фотография на младия мъж, който я навестил предната нощ. Лавиния се отпуснала тежко на стола и стаята се завъртяла пред очите ѝ.

— Не ти ли е добре? — попитал я баща ѝ.

Преди да успее да отговори, от спалнята ѝ долетял силен тропот. Новата топка кошмари се била навила докрай и сега искала да е близо до нея.

Бум. Бум.

— Дъглас, ти ли го правиш? — извикал баща ѝ.

— Тук съм — отвърнал Дъглас и се подал от кухнята. — Какъв е този шум?

Лавиния изтичала към стаята си и отворила вратата. Новият Бакстър бил огромен — почти наполовина колкото нея и широк като вратата. И освен това бил зъл. Той се изтърколил около Лавиния, сумтял и я душел, сякаш се чудел дали да не я изяде. Когато баща ѝ дотичал по стълбите, новият Бакстър се нахвърлил върху него. Лавиния протегнала ръка и успяла да улови един от конците, и задържала съществото, използвайки цялата си сила. Издърпала го в стаята и захлопнала вратата. Сърцето ѝ думкало изплашено, докато го гледала как поглъща стола ѝ и разхвърля след себе си като екскременти дървени стърготини.

О, този Бакстър бил лош. Ужасно лош. Не само изглеждал като бясно куче в сравнение със стария Бакстър — в края на краищата той не бил слепен от кошмарите на невинно дете, а от гузните видения на безжалостен убиец, — но освен това някъде вън, на воля, бил самият убиец и благодарение на нея сега бил освободен от всякакви страхове и задръжки. Ако убиел отново, донякъде вината щяла да бъде и нейна. Не можела просто да хвърли новия Бакстър в огъня и да се отърве от него. Трябвало да го върне там, където му е мястото — в главата на младия мъж.

Тази мисъл я ужасила. Как ще го намери? И ако го открие, какво ще му попречи да убие и нея? Не знаела отговора — а само, че трябва да се опита.

Тя извадила няколко конеца от новия Бакстър и ги увила около ръката си като каишка. След това го дръпнала към отворения прозорец. На земята отвън все още лежало парче от скъсаната риза на младия мъж. Тя дала на новия Бакстър да го подуши.

— Вечеря — рекла.

Резултатът не закъснял: новият Бакстър едва не измъкнал ръката ѝ от ставата, толкова рязко и силно я дръпнал през двора към пътя. През целия ден новият Бакстър вървял по следата на младия мъж, водейки Лавиния в кръг из града, сетне от другата му страна. Поели по един селски път, който сякаш не водел никъде. Накрая, малко преди залез-слънце, стигнали голяма изолирана сграда — сиропиталището на госпожа Хенепин.

От долните прозорци бълвали пушеци. Къщата горяла. Лавиния чула изплашени викове от вътре. Тя се втурнала нататък, като дърпала след себе си новия Бакстър. Пет сирачета махали от прозореца на втория етаж, полузадушени от дима. На земята под тях стоял младия мъж и се смеел.

— Какво си направил? — извикала Лавиния.

— Освобождавам света от кошмари, също като теб — отвърнал той.

Новият Бакстър се дърпал към него.

— Дръж го! — извикала Лавиния и пуснала каишката.

Новият Бакстър се затъркалял по земята право към младия мъж — но вместо да го изяде, той скочил в ръцете му и го заблизал по лицето.

— Здрасти, стари приятелю! — посрещнал го засмяно младият мъж. — Сега нямам време да си играем, така че — донеси!

Той взел една пръчка и я метнал. Новият Бакстър я последвал в пламтящата сграда. Миг по-късно оттам долетели нечовешки писъци — новият Бакстър бил погълнат от огнените езици. Обезоръжена, Лавиния се опитала да избяга, но младият мъж я уловил, съборил я на земята и впил пръсти в гърлото ѝ.

— Сега ще умреш — произнесъл спокойно. — Ужасно съм ти задължен, че ме отърва от тези досадни кошмари, но не мога да ти позволя да ми се изпречваш на пътя.

Лавиния се мъчела да си поеме дъх. Усещала, че губи съзнание. И тогава нещо подскочило в джоба на панталона ѝ.

Старият Бакстър.

Тя го извадила и го пъхнала в ухото на младия мъж. Той освободил хватката и се помъчил да го измъкне оттам, но било късно — старият Бакстър вече бил пропълзял в главата му.

Младият мъж се загледал в далечината — сякаш там имало нещо, което само той можел да види. Лавиния се извивала под тежестта на тялото му, но все още не можела да се освободи. Младият мъж я погледнал с усмивка.

— Клоун, няколко гигантски паяка и Торбалан под леглото. — Той се разсмял. — Детски сънища. Колко сладко — ще им се порадвам! — И отново я стиснал за гърлото.

Тя го ритнала с коляно в корема и за кратко хватката му се отслабила. Той свил ръка в юмрук, готвейки се да я удари, но преди да успее, тя извикала:

— Бакстър, при мен!

И Бакстър — старият, верен Бакстър — изхвърчал от ухото на младия мъж, а също от очите и устата му, с цели потоци от кръв. Младият мъж паднал назад с предсмъртно хъркане, а Лавиния седнала.

Децата продължавали да крещят за помощ.

Тя събрала кураж, станала и влязла в къщата. Черният дим я задушавал. Госпожа Хенепин лежала мъртва в дневната, от едното ѝ око стърчала забита ножица. Вратата към горния етаж била запречена от гардероб — несъмнено дело на младия мъж.

— Бакстър, помогни ми, бутай!

С помощта на Бакстър тя успяла да прекатури гардероба, отворила вратата и се закатерила нагоре, където пожарът бушувал още по-яростно. Едно по едно изнесла децата от къщата, като прикривала очите им, когато минавали край госпожа Хенепин. Когато всички били в безопасност, се тръшнала до тях на тревата, полузадушена и покрита с изгаряния.

Събудила се по-късно в болницата, а баща ѝ и брат ѝ стояли надвесени над нея.

— Вини, ти си герой — рекъл баща ѝ. — Толкова се гордеем с теб.

По лицата им виждала, че имат хиляди въпроси, но засега не ѝ се искало да им отговаря.

— Мяташе се насън и бълнуваше — вметнал Дъглас. — Мисля, че имаше кошмари.

Така било — и продължило години след това. Лесно би могла да пъхне пръст в ухото си и да ги извади — но не го правела. Вместо това Лавиния се посветила на изучаването на човешкия ум и въпреки трудностите успяла да стане една от първите жени доктори по психология в Америка. Основала успешна практика и помагала на много хора и макар че неведнъж виждала от ушите им да се подават крайчетата на черни конци, никога не ги вадела. Вече знаела, че има и по-добри начини.