Приказки за чудатите

Принцесата с радвоения език

Имало една принцеса в древното кралство Франкенбург, която пазела чудата тайна — в устата ѝ се криел дълъг раздвоен език, а гърбът ѝ бил обсипан с блещукащи люспи със сърцевидна форма. И тъй като тя се сдобила с тези змийски принадлежности през юношеските си години и отваряла рядко уста от страх да не бъде разкрита, успяла да запази тайната си от всички, освен от личната си прислужница. Дори баща ѝ, кралят, не знаел.

Самотен бил животът на принцесата и тя рядко общувала с когото и да било от страх да не зърнат раздвоения ѝ език. Ала истинският проблем тепърва назрявал — било отредено да се омъжи за принца на Галатия5. Двамата не се били срещали досега, но красотата ѝ я прославила тъй надалеч, че той склонил на уговорката и предстояло да се срещнат за първи път на сватбения ден, който бързо наближавал. Брачният им съюз щял да укрепи връзките между Франкенбург и Галатия и да осигури просперитет на двата региона, както и договор за взаимопомощ срещу техния омразен общ враг, войнолюбивия управник на Фризия. Принцесата си давала сметка за политическата необходимост на този брак, но изпитвала ужас при мисълта, че принцът ще го разтрогне в мига, когато разкрие тайната ѝ.

— Не берете грижа — успокоявала я любимата ѝ прислужница. — Като види хубавичкото ви личице и опознае доброто ви сърце, ще ви прости за останалото.

— А ако не ми прости? — упорствала принцесата. — Ще изгубим едничката надежда за мир, а аз ще си остана стара мома до края на живота!

Междувременно кралството вече се готвело за царска сватба. Дворецът бил украсен с копринени драперии, придошли изкусни готвачи от всички краища, за да се надпреварват в гозбите. Най-сетне пристигнал и принцът със своята свита. Слязъл от каретата и поздравил сърдечно краля.

— И къде е моята бъдеща булка? — попитал той.

Въвели го в залата за приеми, където принцесата вече го очаквала.

— Принцесо! — провикнал се той. — Вие сте по-красива, отколкото ме караше да вярвам славата ви!

Принцесата се усмихнала и поклонила, ала не посмяла да отвори уста, за да отговори.

— Какво има? — попитал принцът. — Да не би да сте занемяла пред красивия ми лик?

Принцесата се изчервила и поклатила глава.

— Ах — въздъхнал принцът. — В такъв случай мълчите, защото ме намирате за грозен, нали?

Разтревожената принцеса отново поклатила глава — не това имала предвид, — но виждала, че с поведението си само влошава още повече нещата.

— Кажи нещо, момиче — скастрил я кралят, — не е сега моментът да мълчиш!

— Прощавайте, господарю — намесила се прислужницата, — но може би принцесата ще се почувства по-спокойна, ако може при първата им среща да разговаря с принца насаме.

Принцесата кимнала с благодарност.

— Не е прилично — изръмжал кралят. — Но като се имат предвид обстоятелствата…

И стражите отвели принцесата и принца в една стая, където можели да останат сами.

— Е? — подканил я принцът, след като останали двамата. — Какво е мнението ви за мен?

Тя прикрила устата си с ръка и отвърнала:

— Мисля, че сте много красив.

— Защо прикривате уста, когато говорите? — попитал принцът.

— Имам такъв навик — рекла тя. — Простете, ако го намирате за странен.

— Наистина сте странна. Но мога да се науча да живея с вас, като се има предвид красотата ви!

Сърцето на принцесата запърхало, ала миг след това отново се свило като уплашено птиче. Макар че можела да изчака да мине сватбената церемония, преди да му се разкрие напълно, тя знаела, че не е редно да го мами.

— Трябва да ви призная нещо — продължила тя, все тъй с прикрита уста. — Но се боя, че като узнаете за какво става дума, няма да ме искате повече за жена.

— Глупости — погледнал я принцът. — Какво има? Чакай — да не сме първи братовчеди?

— Не е това.

— Ами тогава — кимнал принцът, — не виждам какво може да ми попречи да се оженя за вас.

— Надявам се, че сте човек, който държи на думата си — въздъхнала принцесата, а след това свалила ръка и му показала раздвоения си език.

— Боже милостиви! — възкликнал принцът и се отдръпнал.

— И това не е всичко — продължила принцесата и смъкнала едната презрамка на роклята си, за да му разкрие обсипания си с люспи гръб.

Отпърво принцът бил сащисан, сетне се разгневил.

— Никога не бих се оженил за чудовище като теб! — извикал той. — Не мога да повярвам, че двамата с баща ти ме измамихте.

— Той не е виновен — отвърнала тя. — Баща ми не знае нищичко за това!

— Е, скоро ще узнае! — гневял се принцът. — Това е нечувано!

Той изхвърчал от стаята, за да съобщи на краля, а принцесата тичала подире му и го молела да не го прави.

Тъкмо в този момент петима фризийски убийци, които пристигнали облечени като готвачи, измъкнали кинжали от тортите си и хукнали към кралските покои. Принцът тъкмо си поел дъх, за да разкаже на краля за видяното, когато те нахлули вътре. Докато убийците се разправяли с охраната, страхливият крал се шмугнал в гардероба и се скрил зад купчина дрехи.

Убийците се насочили към принца и принцесата.

— Не ме погубвайте! — провикнал се принцът. — Аз съм само вестоносец от далечна земя!

— Хубав опит — ухилил се главатарят на убийците. — Ти си принцът на Галатия и си дошъл тук, за да се ожениш за принцесата и да сключиш съюз срещу нас. Подготви се да умреш!

Принцът изтичал при прозореца и се опитал да го отвори, оставяйки принцесата насаме с убийците. И докато те я приближавали с окървавените си ножове, тя внезапно усетила странен напън зад езика.

Един по един те се нахвърлили върху нея. Принцесата пък изстрелвала една след друга струи с отрова в лицата им и всички освен един паднали на земята, загърчили се и издъхнали. Петият убиец успял да избяга ужасен от покоите.

Принцесата била учудена не по-малко от всички останали. Случилото се било нещо, на което не знаела, че е способна, ала и никога преди не била изпадала в смъртна опасност. Принцът, който вече почти висял от прозореца, се дръпнал обратно в стаята и изгледал втрещено мъртвите убийци и принцесата.

— Сега ще се ожените ли за мен? — попитала го тя.

— За нищо на света — отвърнал той. — Но в знак на благодарност няма да призная пред баща ти защо.

Той вдигнал един окървавен кинжал от земята и изтичал при убийците, като ги промушвал един по един.

— Какво правите? — попитала обърканата принцеса.

В този момент кралят излязъл от гардероба.

— Мъртви ли са? — попитал той с разтреперан глас.

— Да, Ваше величество — изпънал се принцът и вдигнал кинжала. — Аз ги избих всичките!

Принцесата била шокирана от думите му, но си сдържала езика зад зъбите.

— Великолепно! — извикал кралят. — Момчето ми, ти си героят на Франкенбург — при това на сватбения си ден!

— А… като стана дума за това — завъртял глава принцът. — За съжаление, няма да има сватба.

— Какво! — опулил се кралят. — Защо да няма?

— Току-що ми съобщиха, че с принцесата сме първи братовчеди — пояснил принцът. — Колко жалко, наистина!

И без да губи повече време, принцът напуснал покоите, повикал свитата си и отпрашил с каретата.

— Възмутително! — кипнал кралят. — Това момче е толкова братовчед на дъщеря ми, колкото аз съм чичо на трона. Няма да позволя да се отнасят по такъв начин със семейството ми!

Кралят бил толкова разярен, че заплашил да обяви война на Галатия. Принцесата си давала сметка, че не може да допусне това да се случи, и затова още същата вечер помолила баща си за аудиенция и му разкрила тайната, която пазела толкова дълго. Той се отказал от плановете за война, но бил толкова отвратен, че наредил да я затворят в най-тъмната килия на зандана.

— Не само си лъжкиня, но и чудовище — рекъл ѝ, плюейки през решетките на килията. — Никой на този свят няма да те вземе за жена!

Казал го, сякаш нямало по-голям грях от този.

— Но, татко — казала принцесата, — все още съм ваша дъщеря, нали?

— Вече не — отвърнал кралят и ѝ обърнал гръб.

Принцесата знаела, че може да използва разяждащата отрова, за да изгори ключалката на вратата на килията и да избяга, но вместо това решила да почака, надявайки се, че баща ѝ ще се усмири и ще ѝ прости6. Месеци наред тя преживявала с овесена каша и мръзнела нощ след нощ на каменния под, ала баща ѝ така и не се появил. Единственият, който я навестявал, била нейната прислужница.

И тъкмо тя един ден донесла новината.

— Да не би баща ми да ми е простил? — попитала принцесата, като зърнала развълнуваното ѝ изражение.

— Боя се, че не — отвърнала прислужницата. — Извести поданиците си, че сте мъртва. Погребението ви е утре.

Принцесата била съсипана. Още същата вечер си проправила път навън от тъмницата, избягала от двореца и заедно със своята прислужница прекосила границата на кралството, оставяйки зад себе си стария си живот. Месеци наред двете пътували инкогнито, скитайки се по голямата земя и се прехранвали с домашна работа — където им я предложат.

Принцесата намазала лицето си със сажди, за да не могат да я познаят, и не разговаряла с никого, освен с прислужницата, която съобщавала на другите, че спътницата ѝ е няма.

Един ден до тях достигнала мълвата за някакво далечно царство на име Тракия, чийто принц приемал тъй странни форми с тялото си, че тази история заплашвала да се превърне в национален скандал.

— Възможно ли е да е истина? — запитала се принцесата. — Може ли и той да е като мен?

— Ако питате мен, заслужава си да проверим — отвърнала прислужницата.

И тъй, двете се отправили на дълъг път. Отнело им две седмици да прекосят с коне Безжалостния пущинак и други две, за да прехвърлят с кораб Великия порой. Когато най-сетне пристигнали в Тракийското царство, двете били изгорели от слънцето, обветрени от ветровете и почти без пукнат грош в джоба.

— Не мога да се изправя в този вид пред принца! — оплакала се принцесата и те дали последните си парици, за да идат на баня, където се изкъпали, парфюмирали и намазали с благоуханни масла. Когато излезли навън, принцесата била тъй красива, че всеки, който я видел — бил той мъж или жена, — извръщал след нея глава.

— Сега ще види баща ми дали ставам за женене! — рекла тя. — Да идем да се срещнем с този чудат принц!

Двете отишли в двореца и попитали за принца, но отговорът, който получили, ги разочаровал.

— Той се разболя от загадъчна болест и почина снощи — промърморил пазачът. — Всичко се случи внезапно.

— Точно това каза, че се е случило с теб, и кралят — прошепнала прислужницата на принцесата.

Същата нощ двете се промъкнали в тъмницата на двореца и в най-затънтената и мрачна килия открили огромен градински охлюв с глава на много красив млад мъж.

— Вие ли сте принцът? — попитала го прислужницата.

— Аз — отвърнал отвратителният човек. — Но щом се чувствам отхвърлен, тялото ми се преобразява в тази пихтиеста, потрепваща маса. Когато накрая майка ми узна, тя нареди да ме затворят тук долу и сега, както виждате, се превърнах в охлюв почти от главата до петите. — Принцът запълзял към решетките на килията, оставяйки след себе си лигава диря. — Но съм сигурен, че скоро ще привикне с мисълта и ще ме пусне да изляза.

Принцесата и нейната прислужница разменили сконфузени погледи.

— Да знаете, имаме за вас добра и лоша новина — заговорила прислужницата. — Лошата е, че майка ви каза на всички, че сте мъртъв.

Принцът започнал да хленчи и да стене, и почти веднага на челото му се появили две потрепващи антени. Сега дори главата му наподобявала охлюв.

— Почакайте! — спряла го прислужницата. — Забравихте добрата новина!

— О, да, забравих — рекъл принцът и антените спрели да растат. — Каква е тя?

— Това е принцесата на Франкенбург — отвърнала прислужницата. Принцесата пристъпила в осветения кръг и за първи път принцът видял невероятната ѝ хубост.

— Вие сте принцеса? — възкликнал той и се облещил.

— Точно така — потвърдила прислужницата. — И е тук, за да ви спаси.

Принцът я изгледал развълнувано.

— Не мога да повярвам! — рекъл той. — Как?

Антените му се прибрали в челото и дори горната част на пихтиестия му торс започнала да придобива формата на рамене. За броени секунди той отново започнал да приема човешка форма.

— Ей така! — казала принцесата и изстреляла поток от разяждаща киселина право в ключалката на килията. Металът взел да съска и дими, докато ключалката се топяла.

Принцът се дръпнал уплашено.

— Какво сте вие? — попитал той.

— Чудата, като вас! — обяснила принцесата. — Когато баща ми узна моята тайна, той също ме затвори. Зная много добре как се чувствате.

Докато говорела, езикът ѝ се стрелкал от устата.

— Ами езикът ви — посочил принцът. — Накрая е… И той ли?

— Това също — принцесата отпуснала едната презрамка на роклята и му показала люспестия си гръб.

— Ясно — поклатил натъжено глава принцът. — Трябваше да се досетя, че е прекалено хубаво, за да е истина.

По бузата му се търкулнала една сълза и почти веднага тялото му отново започнало да се превръща в аморфна маса.

— Защо се натъжихте? — попитала принцесата. — Ние сме идеалната двойка! Заедно ще докажем на родителите си, че не само можем да заживеем в щастлив брачен съюз, но и не е трябвало да ни хвърлят в тъмница. Можем да обединим кралствата си и един ден, може би, да заемем полагащите ни се места на троновете!

— Трябва да сте си изгубили ума! — извикал принцът. — Как бих могъл да ви обикна? Та вие сте отвратителен урод!

Принцесата се сащисала. Не можела да повярва, че чува тези думи.

— О, толкова е унизително! — продължавал да се вайка принцът и антените отново щръкнали на челото му, а лицето му се скрило под пихтиестата маса, която продължила да потрепва и да се тресе, докато ревял без уста.

Принцесата и прислужницата се обърнали със свити сърца и напуснали неблагодарния принц и неговата тъмница.

— Мисля, че завинаги приключих с принцовете — рекла принцесата. — Чудати или не.

Те прекосили отново Великия порой и Безжалостната пустош и се завърнали във Франкенбург, за да открият, че страната претърпяла война с Галатия и Фризия, които се обединили срещу родината им. Кралят бил свален и хвърлен в тъмница и на негово място фризианците поставили да управлява един техен херцог. Тъй като херцогът бил ерген, веднага щом властта му се укрепила и страната се успокоила, започнал да си търси жена. Пратеник на херцога забелязал принцесата, която работела в един хан.

— Ей, вие! — провикнал се той, докато почиствала близката маса. — Херцогът си търси жена.

— Пожелавам му късмет — отвърнала тя. — Не ме интересува.

— Мнението ви няма значение — продължил пратеникът. — Тръгвате незабавно с мен.

— Но аз не съм от знатно потекло! — излъгала тя.

— Това също няма значение. Херцогът нареди да му намерим най-красивото момиче в кралството и това може да сте вие.

По това време принцесата вече гледала на хубостта си като на проклятие.

Дали ѝ красива рокля и я отвели при херцога. Когато зърнала лицето му, по гърба ѝ преминали хладни тръпки. Този фризиански херцог се оказал един от убийците, пратени да видят сметката на баща ѝ — същият, който успял да избяга.

— Познавам ли те отнякъде? — попитал херцогът. — Струва ми се, че съм те виждал.

Принцесата била уморена от лъжи и игра на криеница и затова му казала истината.

— Веднъж се опитахте да убиете баща ми. Аз бях принцесата на Франкенбург.

— Мислех ви за мъртва! — възкликнал херцогът.

— Не — поклатила глава тя. — Това беше измислица на баща ми.

— Значи не само аз съм се опитвал да ви убия — рекъл той и се засмял.

— Май е така.

— Харесва ми честността ви — казал херцогът, — както и силата на духа. Имате характер, а ние фризианците умеем да го ценим. Не мога да ви взема за съпруга, защото бихте могли да ме убиете, докато спя, но ще ви предложа поста на мой съветник. Уникалните ви способности ще бъдат безценни.

Принцесата се съгласила с радост. Преместила се отново в двореца, заедно със своята прислужница, и никога вече не прикривала уста, докато говорела, защото не се налагало да пази в тайна коя е.

След известно време навестила баща си в тъмницата. Не приличал много на крал с дрипите, които носел.

— Махай се оттук — изръмжал той. — Няма да говоря с теб, ти си предателка.

— Е, аз пък имам да ти казвам нещо — отвърнала принцесата. — Макар че още съм ти сърдита, искам да знаеш, че ти простих. Най-сетне разбрах, че това, което направи с мен, бе акт не на зъл, а на елементарен човек.

— Добре, благодаря за чудесната реч — озъбил се кралят. — А сега си върви.

— Както желаеш — кимнала принцесата. Понечила да си тръгне, но се спряла на прага. — Между другото, за утре е определено да те обесят.

При тази новина кралят се свил на топка и започнал да трепери и плаче. Гледката била толкова тъжна, че принцесата почувствала жалост. Все пак той ѝ бил баща, въпреки всичко, което направил, и сякаш в миг горчивината ѝ се стопила. С помощта на отровата тя разтопила ключалката, измъкнала го от тъмницата, предрешила го като просяк и го пратила към границата на кралството, както някога била направила и тя. Той не ѝ благодарил, дори не я погледнал на изпроводяк. А след като си тръгнал, тя била завладяна от внезапно, диво щастие — тъй като състрадателната ѝ постъпка освободила и двама им.