Приказки за чудатите

Гълъбите на „Свети Павел“

В едно отминало чудато време, много преди в град Лондон да е имало кули или камбанарии, или всякакви високи сгради, всички гълъби живеели високо по дърветата, където можели да се откъснат от шумотевицата и глъчката на човешкото общество. Не ги било грижа за това как миришат хората, нито за странните звуци, които издавали с уста, и за мръсотията, която произвеждали, но затова пък харесвали напълно годните за ядене неща, които те изхвърляли на улицата или на бунищата. Ето защо гълъбите предпочитали да живеят близо до хората, но не твърде близо.

После Лондон започнал да расте — не само настрани, но и нагоре — и хората се заели да вдигат наблюдателни кули и църкви с камбанарии, както и други неща, които нахлули в територия, смятана от гълъбите по право за тяхно царство. Това накарало гълъбите да свикат всеобщо събрание и няколко хиляди от тях се събрали на пуст остров в средата на река Темза16, за да решат какво да правят с хората и техните непрестанно извисяващи се сгради. Като демократични същества, гълъбите първо оставили желаещите да се изкажат, след което поставили въпроса на гласуване. Една малка група предложила да се споразумеят с хората и да си поделят въздуха. Друга, още по-малочислена от първата, имала идеята да напуснат Лондон и да се заселят някъде, където няма да е толкова многолюдно. Но мнозинството гласувало да обявят война.

Разбира се, гълъбите си давали сметка, че не могат да спечелят война срещу хората — нито пък го искали. (Кой ще им хвърля трохи и корички, ако хората загинат?) Ала гълъбите са експерти в изкуството на саботажа и с умела комбинация от разрушения и вандализъм подхванали проточилата се векове борба да задържат хората на повърхността, където им е мястото. В началото било лесно, защото хората строяли всичко от дърво и слама. Достатъчни били няколко пламтящи въгленчета, пуснати върху сламен покрив, и поредната постройка се превръщала в пепел. Но хората не спирали да строят — те се оказали досадно необезкуражими — и гълъбите били принудени да палят дву-, три и четириетажни сгради с бързината, с която хората ги издигали.

С течение на времето хората си взели поука и започнали да изграждат кулите и камбанариите от камък, което ги правело далеч по-трудни за опожаряване — затова гълъбите се заели да пречат на конструирането им. Те кълвели главите на строителите, събаряли скелетата и цвъкали върху плановете на архитектите. Това забавяло донякъде напредъка, но не го спирало и след няколко години насред Лондон била издигната огромна каменна катедрала. За гълъбите тя била не само грозна, но и поставяла под въпрос превъзходството им в небето. Катедралата ужасно ги дразнела.

За късмет скоро след това викингите нахлули в града и я съборили — както и половината град. Гълъбите харесали викингите, които не си падали по високи сгради и оставяли навсякъде вкусни боклуци. Но след няколко години викингите си тръгнали и строителите на камбанарии отново запретнали ръкави. Избрали един висок хълм, откъдето се разкривала гледка към реката, и иззидали там огромна катедрала, несравнима с всичко, вдигано преди това. Нарекли я „Свети Павел“. Отново и отново се опитвали гълъбите да я подпалят, но хората организирали истинска малка армия от пожарникари, които да я бранят, и всички опити на гълъбите се проваляли.

Ядосани и обезсърчени, гълъбите започнали да разпалват огньове в съседство с катедралата, на места, откъдето вятърът ще прехвърли пламъците върху каменната постройка, надявайки се пожарищата да се разпространят. Рано сутринта на 2 септември 1666 опитите им се увенчали с катастрофален успех. Гълъб на име Несмит подпалил фурната на половин миля от „Свети Павел“. Докато пламъците поглъщали къщата, надолу по хълма се извил силен вятър и прехвърлил огъня върху катедралата. Тя изгоряла напълно — главният кораб, камбанарията — и след четири дни на опустошение същата съдба сполетяла останалите осемдесет и седем църкви и повече от десет хиляди къщи. Градът бил превърнат в димящи руини.17

Гълъбите не били предвиждали разрушение с такива мащаби и се почувствали много зле заради случилото се. Това било съвсем различно от набезите на викингите. Макар че пораженията били сравними, този път вината била изцяло тяхна. Те свикали събрание и се заели да обсъждат дали да не напуснат Лондон завинаги. Може би, изтъкнали някои, вече не заслужавали да обитават този град. Гласовете се разделили поравно и гълъбите решили да се върнат на следващия ден и отново да обсъдят въпроса. Ала същата нощ хората отвърнали на удара. Някои от тях, изглежда, разбрали, че вината за пожара е на гълъбите, и решили да ги прогонят. Те накиснали корички хляб в арсеник и се опитали да ги изтровят. Посекли любимите им дървета и съборили на земята гнездата им. Преследвали гълъбите с пръти и сопи и ги прострелвали с мускети. След тази нощ нито един гълъб не пожелал да напусне града — тези птици са известни със своята горделивост. Вместо това гласували да встъпят във война.

Гълъбите кълвели и цвъкали, разпространявали болести и правели всичко, което им е по силите, за да вгорчат живота на хората. На свой ред жителите на града утроили усилията си по прогонването и изтребването им. Вярно, гълъбите не можели да направят нещо повече от това да дразнят хората, но когато те започнали да строят наново катедралата — истинския символ на тяхната арогантност, — гълъбите разпалили тотална война. Хиляди от тях се спускали върху строежа, рискувайки живота си, за да прогонят работниците. Ден след ден се заформяли свирепи битки между птици и хора и колкото и гълъби да избивали жителите на града, те сякаш само се множали. По някое време се стигнало до патово положение. Строежът бил спрян, изглеждало, че никога вече няма да бъде вдигната катедрала на мястото на „Свети Павел“ и лондонските гълъби ще бъдат преследвани и избивани вечно.

Изтърколила се една година. Гълъбите продължавали да се бият, въпреки че редиците им се топели, и докато лондончани постепенно възстановявали останалата част на града, сякаш се били отказали от строежа на катедралата. Но това не сложило край на насилието, тъй като омразата се вкоренила дълбоко у гълъбите и хората.

Един ден, докато гълъбите провеждали поредната си среща на техния остров, от брега се приближила лодка със самотен пътник. Гълъбите се разтревожили и вече се готвели да му се нахвърлят, когато той вдигнал ръце и извикал: „Идвам с мир!“.

Скоро узнали, че той не бил като повечето хора — макар и не особено правилно, с дълги паузи, можел да говори древния език на чирикане и чуруликане. Казал им, че знае много за птиците и най-вече за чудатите птици, тъй като майка му била такава. Нещо повече, той симпатизирал на каузата им и искал да бъде техен посредник в постигането на мир.

Гълъбите били изумени. Те гласували и решили да не му изкълват очите — поне не веднага. Този човек се казвал Рен и бил архитект. Хората му били възложили задачата да се опита да вдигне отново катедралата на хълма.

— Губиш си времето — заявил Несмит, подпалвачът и водач на гълъбите. — Прекадено много от нас загинаха, за да позволим това да се случи.

— Разбира се, нищо не може да се построи, без да е постигнат мир — отвърнал Рен. — А нито един мир не настъпва без разбирателство. Дойдох да потърся разбирателството между вашия род и нашия. Първо — ние признаваме въздуха за ваше царство и няма да строим нищо там без вашето разрешение.

— Че защо да ви даваме разрешение?

— Защото сградата, която ще построим, ще е различна от всички досегашни. Тя няма да е предназначена само за хората. Ще бъде и ваша.

Несмит се разсмял.

— И за какво ни е притрябвала вашата сграда?

— Почакай, Несмит — обадил се друг гълъб. — Ако имаме наша сграда, можем да се крием от студовете и дъждовете, когато времето се развали. Можем да гнездим там и да стоим на топло.

— Не и когато около нас има хора, които да ни пречат — възразил Несмит. — Нуждаем се от наше място.

— Ами ако ви го обещая? — попитал Рен. — Ще построя катедралата толкова висока, че хората няма да се интересуват от горната ѝ половина.

Рен не само им обещал. Върнал се на следващия и на по-следващия ден, за да обсъди с тях плановете, и дори ги променил съобразно техните желания и прищевки. Те настояли да има всякакви кътчета, пролуки, арки и кулички, които щели да са безполезни за хората, но уютни и гостоприемни за гълъбите — високо над земята, където ще са недостижими за безкрилите. В замяна гълъбите обещали да не пречат при строежа, а след като бъде завършен, да не вдигат силен шум по време на службите, нито да цвъкат върху молещите се.

И така било постигнато историческо съглашение. Гълъбите и хората преустановили войната и се върнали към първоначалното си състояние на взаимна неприязън. Рен построил своята катедрала — тяхната катедрала, — висока и величествена сграда, и гълъбите никога вече не се опитвали да я разрушат. Нещо повече, те изпитвали такава гордост заради „Свети Павел“, че се заклели да я пазят — и го правят до ден-днешен. Избухне ли пожар, гълъбите се хвърлят първи и се опитват да го потушат с хрилете си. Те прогонват крадците и вандалите. По време на Голямата война ескадрили от гълъби изтиквали бомбите във въздуха, за да не паднат върху катедралата. Спокойно можем да заявим, че без крилатите си закрилници „Свети Павел“ нямаше да стои сега на мястото си.

Рен и гълъбите останали приятели през целия си живот. До края на дните си прочутият архитект не отивал никъде, без наблизо да са неговите гълъби, за да го съветват. Дори след като умрял, птиците продължавали да го посещават от време на време в долната земя. Катедралата, която построили заедно, все още се издига над Лондон, а чудатите гълъби я охраняват зорко.