Приказки за чудатите

Момчето, което можеше да удържа морето

Имало някога един чудат младеж на име Фергюс, който можел да укротява силата на теченията и приливите. Живеел в Ирландия по време на един ужасен глад. Би могъл да използва дарбата си, за да лови риба в морето, но родното му място било далече навътре в сушата, а силата му била безполезна в реките и езерата. Би могъл да се премести на брега — като малък веднъж слизал до морето и така узнал какво може да прави, — ала майка му била твърде слаба, за да пътува, и Фергюс не искал да я остави сама, той бил единственият ѝ жив роднина. Фергюс ѝ давал всичката храна, която успявал да набави, докато той самият ядял трици и варена кожа за обувки. Но в края на краищата не гладът, а болестта я повалила и след това вече с нищо не можело да ѝ се помогне.

Когато била вече на смъртния си одър, майка му го накарала да ѝ обещае, че ще се отправи към брега веднага щом тя напусне този свят.

— С дарбата, която притежаваш, ще бъдеш най-добрият моряк, за когото се е чувало някога, и няма повече да гладуваш. Но, сине, не признавай никому какво можеш, инак хората ще превърнат живота ти в ад.

Той обещал да постъпи както му е заръчала и на следващия ден майка му издъхнала. Фергюс я погребал в двора на църквата, събрал вещите си в една торба и поел по дългия път към морето. Умирал от глад, ала хората, които срещал по пътя си, също нямали какво да ядат. Някои градове били изоставени напълно, фермерите отплавали да си дирят късмета или поне да напълнят стомасите си в Америка.

Най-сетне стигнал крайбрежието и попаднал в едно малко градче на име Скелигийн, където нямало празни къщи, нито хората изглеждали гладни. Фергюс приел това за знак, че е попаднал на правилното място — щом хората от Скелигийн не са заминали и изглеждат охранени, значи риболовът върви. Което било добре, тъй като смятал, че няма да издържи още дълго на глада. Попитал един човек откъде може да си вземе въдица и мрежа, но той му отвърнал, че няма да открие подобно нещо в цял Скелигийн.

— Ние тук не ловим риба — обяснил мъжът. И явно се гордеел с това, като че ли да си рибар е нещо срамно.

— Щом не ловите риба — попитал Фергюс, — тогава с какво се прехранвате?

Не бил забелязал какъвто и признак за промишленост сред невисоките къщи — нито пък кошари за домашни животни, нито нивя, където да отглеждат картофи, както навсякъде другаде из Ирландия.

— Прехранваме се от това, което изхвърля морето — рекъл мъжът, но не си направил труда да се разпростира.

Фергюс го попитал дали има нещо за ядене.

— Ще си го изработя — обещал той.

— И какво можеш да правиш? — попитал мъжът и го изгледал от главата до петите. — Трябва ми човек да носи тежки сандъци, но ти си мършав като щиглец. Обзалагам се, че не можеш вдигна седем кила!

— Не мога да вдигам тежко, но пък умея нещо, което не е по силите на никого.

— И какво е то? — попитал мъжът.

Фергюс се готвел да му каже, но си спомнил за обещанието, което дал на майка си, промърморил нещо под носа си и си тръгнал. Решил да си направи въдичарска корда от връзката на обувката и да потърси подходящо място за риболов. Спрял една възрастна жена и я попитал къде според нея може да му излезе късметът.

— Не си прави труда — рекла тя. — От брега можеш да уловиш само отровна риба балон.

Въпреки това Фергюс опитал, като използвал парче вкиснат хляб за стръв. Стоял на брега цял ден, но не хванал нищо — дори отровна риба балон. Отчаян, със свит до нетърпимост от болка и глад стомах, той попитал един мъж, който се разхождал по плажа, дали знае откъде може да се наеме лодка.

— Тогава ще мога да изляза в морето — обяснил Фергюс, — където вероятно рибата ще е по-изобилна.

— Няма да успееш — уверил го мъжът. — Течението е толкова силно, че ще се разбиеш в скалите.

— Не и аз — заявил Фергюс.

Мъжът то изгледал скептично и се готвел да му обърне гръб. Фергюс наистина не искал да нарушава обещанието, но било видно, че щял да умре от глад, освен ако не разкаже за дарбата си. И затова признал:

— Мога да управлявам теченията.

— Ха! — възкликнал мъжът. — Чувал съм доста шеги през живота си, но тази надминава всички досега.

— Ако ти докажа, ще ми дадеш ли нещо за ядене?

— Разбира се — захилил се мъжът. — Ще ти устроя пиршество!

И тъй, мъжът и Фергюс слезли на брега, където цял ден имало отлив. Младежът засумтял, запъшкал и стиснал зъби, и не без голямо усилие успял да превърне отлива в прилив, като за няколко минути водата се покачила от глезени до колене. Мъжът бил шашардисан и ужасно развълнуван от видяното. Той отвел Фергюс в къщата си и му устроил богато пиршество, точно както обещал. Поканил всички съседи и докато Фергюс се тъпчел лакомо, разказал на съгражданите си как младежът повикал прилива.

Те също били много развълнувани. Странно — твърде развълнувани. Започнали да се скупчват около него.

— Покажи ни как управляваш прилива! — извикала една жена.

— Момчето трябва да възстанови силите си — възразил домакинът. — Оставете го първо да се нахрани!

Когато Фергюс осъзнал, че не може да поеме нито хапка повече, той вдигнал глава от чинията и огледал стаята. Всички ъгли били запълнени със сандъци и кошове, натъпкани с всякакви неща: бутилки вино, изсушени подправки, топове плат. От едната му страна имало кутия, пълна догоре с десетки и десетки чукове.

— Извинете, но за какво ви трябват толкова много чукове? — попитал Фергюс.

— Аз съм в бизнеса с корабокрушенията — обяснил мъжът. — Една сутрин ги намерих изхвърлени на брега.

— А виното, топовете плат и подправките?

— И тях също — кимнал мъжът. — Имам късмет, а?

Останалите гости се разсмели по някаква необяснима причина. Фергюс започнал да се чувства неловко, благодарил на стопанина за обилното хапване и понечил да си върви.

— Но той не може да си тръгне, преди да ни покаже своя фокус! — казал един от гостите.

— Късно е, сигурно е уморен — отвърнал стопанинът. — Оставете го да се наспи!

Фергюс наистина бил уморен и предложението за постеля било нещо, на което не можел да откаже. Мъжът го поканил в уютната си спалня и в мига, когато главата на Фергюс докоснала възглавницата, той захъркал.

Посред нощ обаче се събудил стреснато, установявайки, че в стаята има хора. Те се били струпали около леглото и му дърпали чаршафа.

— Стига си спал! — извикали. — Време е да ни покажеш какво можеш!

Фергюс осъзнал, че е направил грешка и че трябва да се измъкне през прозореца и да избяга — а още по-добре би било да не бил разкривал изобщо таланта си. Тълпата го измъкнала от леглото, отвела го на брега и го накарала отново да повика прилива. Фергюс не обичал да го принуждават да върши разни неща, но колкото повече упорствал, толкова повече се гневяла тълпата. Нямало да го пуснат, докато не направи каквото искат, и така, решен да избяга при първа възможност, той повикал прилива.

Водата започнала да приижда. Хората подскачали и се радвали. Откъм морето се дочул камбанен звън. Мъглата се разсеяла, разкривайки светлините на преминаващ кораб, който започнал да се носи към брега заедно с водните талази. Когато Фергюс осъзнал какво става, той се опитал да тласне вълните обратно, ала било твърде късно и не му оставало друго, освен да гледа ужасен как корабът се разбива в нащърбените крайбрежни скали.

Зората се пукнала. Корабният товар от сандъци и кошове бил изхвърлен на пясъка заедно с труповете на удавените моряци. Хората от града си поделили сандъците и се заели да ги отнасят. Значи това бил „бизнесът с корабокрушенията“ — тези хора просто примамвали преминаващите кораби към скалите с фалшиви светлини и сигнали. Те били крадци и убийци и подлъгали Фергюс да свърши мръсната работа вместо тях22.

Фергюс се измъкнал от тълпата и се опитал да избяга, но те го обградили наново.

— Никъде няма да вървиш! — заявили. — Тази нощ се очаква да мине още един търговски кораб и ти ще ни помогнеш да ограбим и него!

— По-скоро ще умра! — извикал Фергюс и хукнал в посоката, която най-малко очаквали — към морето. Хвърлил се във вълните и започнал да гребе. Грабителите се опитали да го застигнат, но с помощта на дарбата си Фергюс обърнал посоката на вълните и те започнали да го теглят навътре, вместо да го тласкат към брега. Скоро вече бил извън обсега им.

— Глупак! — крещели те. — Ще се удавиш!

Но той не се удавил. Уловил се за една дъска и се вкопчил в нея, сякаш от това зависел животът му, което било самата истина всъщност, а вълната го отнесла покрай скалите и към открито море — в студените дълбоки води, където минавали корабите.

Той чакал часове наред, треперещ от студ, докато най-сетне на хоризонта се появил кораб. Сетне вдигнал една вълна и я накарал да го отнесе към кораба, и когато се приближил, започнал да вика. Корабът бил много висок и той се боял, че никой няма да го забележи, но в края на краищата някой го видял. Спуснали въже и вдигнали Фергюс на палубата.

Корабът се казвал „Хана“ и бил пълен с хора, емигриращи в Америка, за да избягат от глада в Ирландия. Били продали всичките си притежания, за да си платят билета, и сега нямали нищичко, освен дрехите на гърбовете си и мизерния си живот. Капитанът бил жесток и алчен човек на име Шоу и почти веднага след като измъкнали Фергюс от океана, той поискал да го хвърлят обратно23.

— Тук не държим пътници без билет! — рекъл той. — Само такива, които са си платили.

— Но аз не съм пътник без билет — примолил се Фергюс. — Нали ме спасихте от морето!

— Аз казвам кой може да остава — изръмжал капитанът. — И всичко, което знам, е, че не си заплатил за пътуването.

— Ще си го отработя! — помолил се отново Фергюс. — Моля ви, не ме хвърляйте в морето!

— Щял да работи! — засмял се капитанът. — Ръцете му са като върлини, а краката като на пиле. Каква работа можеш да вършиш?

Макар Фергюс да знаел, че умението му да властва над вълни и течения може да е от голяма полза за капитана, той вече бил научил горчивия урок и си държал езика зад зъбите.

— Ще работя по-упорито от всеки друг, и никога няма да ме чуете да се оплаквам, каквото и да ме накарате да върша!

— Така ли? — изгледал го капитанът. — Ще видим тая работа. Някой да донесе на това момче четка!

Капитанът превърнал Фергюс в личен роб. Всеки ден трябвало да почиства каютата му, да глади дрехите му, да лъска обувките и да му поднася храната, а когато приключел с това, миел палубата с четка и ведро, изхвърлял кофите от нужниците, които били тежки и се плискали в краката му. Фергюс наистина вършел повече работа от всеки друг на кораба, но верен на думата си, никога не се оплаквал.

Не работата го безпокояла, а храната на кораба. Капитанът бил взел твърде много пътници и недостатъчно провизии и докато той и моряците му се хранели като царе, Фергюс и другите били принудени да преживяват с коричка хляб и канче борш, който съдържал повече курешки, отколкото месо. Но дори тези почти негодни за ядене порции не достигали и колкото и бързо да се носел „Хана“ по вълните, нямало да могат да им се радват до края на плаването. Времето бързо застудявало, което не било типично за сезона. Една сутрин дори завалял сняг, макар да било късна пролет. Някой от пътниците посочил, че слънцето не е там, където би трябвало за плаване на запад към Америка, и че вместо това, изглежда, се носели право на север.

Група пътници се изправили срещу капитана.

— Къде се намираме? — настояли да узнаят те. — Наистина ли това е пътят за Америка?

— Това е пряк маршрут — уверил ги капитанът. — Ще стигнем там за нула време.

Същия следобед Фергюс видял в далечината да се носят айсберги. Започнал да подозира, че са били измамени, и вечерта отишъл да подслушва зад вратата на капитана, докато се преструвал, че търка пода.

— Още ден-два и ще стигнем остров Пелт — чул го да казва на боцмана. — Ще вземем товара от кожи, ще го доставим в Ню Йорк и ще спечелим двойно от това плаване!

Значи изобщо не плавали по съкратен маршрут. Били се отклонили нарочно от курса и удължили пътуването, което означавало, че пътниците почти със сигурност ще започнат да гладуват, преди да влязат в пристанището.

Фергюс чул шум и понечил да се скрие, но капитанът отворил внезапно вратата.

— Този тип ни подслушва! — креснал той. — Какво чу?

— Всичко до последната дума! — отвърнал Фергюс. — И когато разкажа за това на пътниците, те ще ви хвърлят зад борда!

Капитанът и боцманът извадили ножове. Но едва се надвесили над него и се чул ужасяващ трясък, последван от нещо, което наподобявало земетресение, и те всички изпопадали на пода.

Капитанът и боцманът скочили на крака и избягали от каютата, забравили за Фергюс пред лицето на новата заплаха. „Хана“ се блъснал в айсберг и потъвал бързо. Имало само една спасителна лодка и преди пътниците да разберат какво става, капитан Шоу и неговият екипаж от страхливци се натоварили в нея. Отчаяни майки призовавали капитана да вземе децата им на борда, но мъжете в лодката заплашвали с пистолети в ръце всички, които се опитвали да ги доближат. А след това капитанът и хората му изчезнали, нямало повече спасителни съдове и Фергюс и другите пътници останали сами на потъващия кораб насред мразовитото море24.

Луната греела високо и ярко в небето и на светлината ѝ Фергюс можел да разгледа айсберга, с който се сблъскали. Не бил далече и изглеждал достатъчно широк и равен, за да може да се стои на него. Корабът се наклонил сериозно на една страна, но все още не бил потънал, и затова Фергюс повикал една вълна, която изтикала пробития съд до ръба на айсберга. Пътниците започнали да си помагат едни на други и да се прехвърлят, последният от тях напуснал кораба мигове преди той да потъне в черните води. Всички викали от радост и се прегръщали, но гласовете им бързо утихнали, когато внезапно се извил свиреп вятър. Изглежда, били разменили бързата смърт за бавна и мъчителна от студ и глад. Прекарали нощта зъзнещи на леда, притиснати едни в други, за да съхранят топлината. Когато се събудили на сутринта, открили, че наоколо се навърта бяла мечка. Била измършавяла и доста гладна на вид. Хората и мечката се гледали разтревожено и после, след няколко часа, мечката се изправила и се доближила до ръба на айсберга. Явно дочула нещо и когато Фергюс я последвал на известно разстояние, видял, че само на стотина метра от тях морето кипи от голям пасаж риби. Били хиляди на брой — повече от достатъчно, за да нахранят всички, стига да успеят да ги достигнат!

Мечката скочила във водата и заплувала към рибите. Но била твърде слаба, за да ги стигне и скоро се върнала обратно на айсберга, обезсърчена и изтощена.

Фергюс знаел какво трябва да направи, макар това да означавало да наруши отново даденото на майка му обещание. Той вдигнал ръце, стиснал юмруци и създал течение, което повлякло рибите право към айсберга. Скоро те започнали да се блъскат със стотици в него и да пляскат с опашки върху леда. Мечката надала развълнуван рев, погълнала няколко риби с едно лакомо движение, събрала още с лапите си и побягнала.

Хората били преизпълнени с радост. Макар че едва ли си падали по сурова риба, това било по-добре, отколкото да гладуват. Фергюс ги спасил! Те го вдигнали над главите си, скандирайки името му, сетне тъпкали търбуси, докато не можели повече да издържат.

Ала скоро се оказало, че Фергюс не ги е спасил напълно. Макар да имали достатъчно риба за седмици напред, същия следобед температурата спаднала и започнала виелица. Докато се притискали едни в други, сити, но вкочанени от студ, те си дали сметка, че без одеяла навярно няма да видят утрото. Стъмвало се, когато чули ръмжене вън от кръга, който образували. Мечката се била завърнала.

— Какво искаш? — извикал Фергюс и скочил да я посрещне. — Получи си рибата, сега ни остави на мира!

Но отношението на мечката се било променило. Вече не изглеждала отчаяна или опасна, както когато гладувала. Като че ли била благодарна, сякаш разбирала, че Фергюс ѝ е помогнал да оцелее.

Мечката се привела, допълзяла до групата и се настанила да спи при тях. Хората разменили изплашени погледи. Фергюс приседнал до мечката и внимателно се облегнал на нея. Козината ѝ била приятно мека, а тялото ѝ излъчвало топлина. Освен това май нямала нищо против Фергюс да се подпира на нея.

Един по един дошли и останалите. Децата и старците се притиснали към огромния звяр, а останалите се подредили отвън. По някакво чудо, въпреки виелицата, всички доживели до сутринта.

На следващата сутрин, докато мечката и хората се хранели с риба, ги доближил друг айсберг. На него имало три бели мечки и когато тяхната ги забелязала, се изправила и надала рев.

„Здравейте, приятели — сякаш им казвала. — Тук има едно момче, което ни осигурява толкова риба, колкото искаме. Присъединете се!“

Трите мечки се хвърлили във водата и заплували към тях.

— О, втасахме я — възкликнал един от мъжете. — Сега на нашия айсберг има четири мечки.

— Не се безпокой — отвърнал Фергюс. — Рибата е достатъчно за всички. Няма да ни нападнат.

През целия ден мечките си похапвали риба и когато се стъмнило, заспали заедно на голяма купчина и хората се сгушили между тях. Тази нощ им било още по-топло, този път на всички — деца, жени и мъже.

На следващия ден при тях доплували още три мечки от минаващ айсберг, а на по-следващия още четири. Хората започвали да се тревожат.

— Единайсет мечки са доста — рекла една жена на Фергюс. — Какво ще стане, когато рибата свърши?

— Ще уловя още — обещал Фергюс.

Този ден и следващия той не откъсвал поглед от морето, търсейки нов рибен пасаж, но не видял никъде. Запасите им от риба почти привършвали. Сега вече и Фергюс започнал да се безпокои. Взел да се пита какво ще стане наистина, когато рибата свърши. Може би хората ще хвърлят него на мечките! Вечерта всички си легнали дружно, както и предишните нощи, ала на сутринта, когато хората се събудили, установили, че мечките са ги наобиколили и ги гледат настървено, тъй като били изяли и последните риби на айсберга. Фергюс изтичал до ръба на ледения блок и се загледал отчаяно към морето. Това, което видял, накарало сърцето му да заподскача от радост — макар да не бил поредният рибен пасаж. Видял земя! В далечината имало заснежен остров. Нещо повече, Фергюс можел да различи виещия се в небето дим, което означавало, че е населен. Където има хора, има и храна. Забравяйки за миг опасността от мечките, Фергюс изтичал обратно да съобщи на всички радостната вест.

Хората обаче не изглеждали впечатлени.

— Каква полза от тази земя, ако ни изядат, преди да я стигнем? — попитал някой и в този миг една от мечките го доближила, уловила го за крака, вдигнала го и го разтърсила, сякаш очаквала от джобовете му да изпаднат риби. Мъжът започнал да крещи, но преди ядосаната мечка да го захапе, проехтял изстрел.

Всички се обърнали и видели мъж, облечен с бели кожи и с пушка в ръка. Той стрелял втори път, точно над главата на мечката, тя изпуснала нещастника и побягнала. Останалите мечки също хукнали да бягат.

Облеченият в кожи мъж обяснил, че ги видял с далекогледа си от острова и дошъл да ги спаси. Той махнал на групата да го последва и ги отвел при един залив от другата страна на айсберга, където ги очаквала цяла флотилия от малки лодки. Хората се разплакали от радост, качили се на лодките и се заели да гребат ентусиазирано.

Фергюс също бил благодарен, ала докато пресичали пролива, се обезпокоил да не би някой да разкаже на спасителя им за неговата дарба. И без това вече твърде много хора били посветени в нея. Но никой не казал и думичка за него — нито на него. Всъщност хората сякаш избягвали погледа му, а тези, които го поглеждали, имали ядосан вид, като че го винели за техните злочестини.

Майка му била права, помислил си огорчено Фергюс. Всеки път, когато споделял тайната си, той имал неприятности. Карал хората да го гледат сякаш е неодушевен предмет, инструмент, който да използват, когато им трябва, и после да захвърлят, след като вече не им е нужен. Лодките акостирали на неголямо пристанище, заобиколено от дъсчени къщурки. От комините на къщите се виел дим, въздухът бил изпълнен с миризмата на готвено. Обещанието за топла вечеря край огъня изглеждало само на ръка разстояние. Мъжът с кожените дрехи завързал лодката си на кея и се обърнал към тях:

— Добре дошли на остров Пелт.

Фергюс изведнъж осъзнал с ужас къде бил чул това име — това бил островът за търговия с кожи, който капитан Шоу се опитвал да достигне, преди да се сблъскат с айсберга. Още неосъзнал напълно тази мисъл, той забелязал нещо друго, което го изплашило дори повече. На близкия кей била завързана спасителна лодка с надпис „Хана“ отстрани. Капитанът и хората му все пак достигнали острова. Те били тук.

Миг по-късно някой от другите също забелязал лодката. Мълвата се разнесла бързо сред множеството и разгневената тълпа поискала да узнае дали капитан Шоу и хората му са на брега.

— Те ни оставиха да умрем! — провикнала се една жена.

— Заплашиха ни с пистолетите си, когато се опитахме да спасим нашите деца! — добавил друг.

— Караха ни да ядем супа с курешки! — проплакало измършавяло хлапе.

Мъжът с кожените дрехи се опитал да ги успокои, но хората жадували за мъст. Те изтръгнали пушката му, нахлули в града и открили капитан Шоу и екипажа му пияни като скунксове в кръчмата. Разразил се страшен бой. Хората нападали капитан Шоу и моряците с каквото им падне — камъни, останки от мебели, дори пламтящи главни от огнището. Моряците били по-добре въоръжени, ала пътниците имали числено превъзходство и в края на краищата Шоу и престъпната му банда избягали към хълмовете. Пътниците победили. Неколцина от тях изгубили живота си, но поне си уредили сметките с капитана, а освен това сега били на суша и сред други хора. Имало много неща за празнуване — ала победните им викове скоро били прекъснати от призиви за помощ.

Бил избухнал пожар.

Дотичал мъжът с кожените дрехи.

— Глупаци такива, подпалихте целия град! — викнал той на тълпата.

— Ами, изгасете го — отвърнал един изтощен боец.

— Няма как — рекъл им мъжът. — Гори пожарната команда.

Опитали се да помогнат на търговците на кожи, като помъкнали ведра с морска вода от залива, но нямало достатъчно ведра и пламъците се разпространявали бързо. В отчаянието си тълпата се обърнала за помощ към Фергюс.

— Не можеш ли да направиш нещо? — замолили го те.

Опитал се да им откаже. Бил си обещал повече да не прибягва до дарбата си. Ала когато молбите им се превърнали в заплахи, Фергюс се озовал в безпомощно положение.

— Добре — рекъл ядосано. — Отдръпнете се.

Веднага щом всички се покатерили нависоко, Фергюс използвал цялата си сила и повикал гигантска вълна от океана. Тя се стоварила върху града и изгасила всички огньове, ала докато се оттичала назад, изтръгнала къщите от основите им и ги завлякла със себе си. Тълпата гледала ужасено как целият град се свлича в морето.

Усетил, че трябва да си спасява живота, Фергюс побягнал. Разярената тълпа го погнала по улиците и нагоре по склоновете на хълма, където най-сетне успял да им се изплъзне, като се заровил в една пряспа. Когато си отишли, той се измъкнал, вкочанен от студ, и се заскитал из ледената пустош. След няколко часа се натъкнал на някакви хора в гората. Били капитанът и неговият боцман. Капитанът лежал подпрян на едно дърво, а ризата му била подгизнала от кръв. Той умирал.

Шоу се засмял, когато видял Фергюс.

— Значи и на теб се нахвърлиха. Предполагам, че това ни прави съюзници.

— В никакъв случай — възразил Фергюс. — Аз не съм като теб. Ти си чудовище.

— Аз съм само човек — изтъкнал капитанът. — Виж, теб онези смятат за чудовище. А важното е какво мислят хората за теб.

— Но аз само се опитвах да им помогна — оправдал се Фергюс. Сетне се замислил дали наистина е така. Неблагодарната тълпа го заплашила и принудила да повика вълна от морето. Ала, разгневен от отношението им, не бил ли той този, който направил вълната по-голяма от необходимото? Някаква тъмна, мрачна страна в душата му не унищожила ли нарочно града? Може би той наистина бил чудовище?

Фергюс решил, че ще е най-добре оттук нататък да заживее в пълно усамотение. Оставил умиращия капитан и заслизал към града. По тъмно вече вървял по опустошените улици, ала никой не го видял. Потърсил някоя здрава лодка на пристанището, но те всички били разпръснати в морето от гигантската вълна.

Той скочил във водата и заплувал към нещо, което му заприличало на голяма, преобърната лодка, но се оказало, че е една от дървените къщи, носеща се на една страна. Фергюс се промъкнал през входната врата, повикал една вълна да изправи къщата и я подкарал навътре в морето, право на юг.

Дни наред тласкал къщата все на юг и се хранел с рибата, която влизала през входната врата. След около седмица престанал да среща айсберги. След две времето започнало да се затопля. След три ледът по прозорците се стопил, морето се успокоило и задухал тропически вятър.

Къщата все още била запазила голяма част от мебелите си. Денем той седял в едно меко кресло и четял книги. Когато искал да се поприпича на слънце, се изкатервал през прозореца и лягал на покрива. Нощем се мушвал в леглото и люшкането на вълните го приспивало. Така се носел седмици наред, напълно доволен от живота.

После един ден видял кораб на хоризонта. Тъй като не искал да се среща с никого, накарал къщата да свърне встрани, ала корабът също извил и го последвал, и тъй като разпънал всички платна, скоро го застигнал.

Била страховита наглед шхуна с три мачти, издигаща се високо над къщата. Спуснали въжена стълба от едната страна. Изглежда, корабът не смятал да го остави на мира и Фергюс решил да се качи на борда, да съобщи на екипажа, че не се нуждае от спасяване, и да ги отпрати по пътя им. Но когато се озовал горе и стъпил на палубата, с изненада открил, че тя е пуста — имало само едно момиче, приблизително на неговата възраст. Тя била с мургава кожа и черна коса и го гледала навъсено.

— Какво правиш в тази къща насред океана? — попитала.

— Бягам от остров в студения север — отвърнал Фергюс.

— И как успя да накараш къщата да плава? — попитало подозрително момичето. — И да стигне чак дотук без платна?

— Сигурно съм имал късмет — смотолевил Фергюс.

— Това е нелепо — завъртяла глава девойката. — Кажи ми истината.

— Съжалявам, но обещах на майка ми да не казвам на никого.

Момичето го изгледало с присвити очи, като че се питало дали да не го изхвърли зад борда. Фергюс избягнал погледа ѝ и се озърнал обезпокоено.

— Къде е капитанът? — поинтересувал се той.

— В нея гледаш — бил отговорът.

— О! — възкликнал Фергюс. — А къде ти е екипажът?

— Виждаш го пред себе си.

Фергюс не можел да повярва на думите ѝ.

— Искаш да кажеш, че си управлявала този огромен кораб чак от…

— Кабо Верде — вметнало момичето.

— … чак от Кабо Верде съвсем сама?

— Да, точно така.

— Как?!

— Съжалявам — свило рамене момичето. — Но мама ми заръча да не говоря с никого за това. — Тя се обърнала, вдигнала ръце и изведнъж отнякъде се извил вятър и изпънал платната. Когато отново го погледнала, на устните ѝ трептяла усмивка. — Казвам се Цезария — представила се тя и му протегнала ръка.

Фергюс бил изумен. Никога досега не бил срещал някого като себе си.

— П-приятно ми е да се запознаем — заекнал той. — Аз съм Фергюс.

— Ей, Фергюс, къщата ти отплава!

Фергюс се извърнал, за да установи, че къщата му се отдалечава от кораба. Сетне една голяма вълна я ударила, тя се прекатурила и потънала.

Фергюс нямал нищо против. Вече бил решил, че повече не се нуждае от нея. Всъщност не било изключено тъкмо той подсъзнателно да е пратил вълната, която я потопила.

— Какво пък, май няма как да се измъкна оттук — въздъхнал той.

— Не е проблем, поне от моя страна — усмихнала се Цезария.

— Чудесно — рекъл Фергюс и също се усмихнал.

И двамата продължили да се зяпат ухилено още дълго време, защото знаели, че най-сетне са Открили някого, с когото да споделят тайните си.