Приказки за чудатите

Първата имбрин

Първата имбрин не била жена, която можела да се преобразява в птица, а птица, която се превръщала в жена. Била родена в семейство на ястреби кокошари, свирепи ловци, които не били склонни да приемат способността на сестра им да се превръща в масивно, крачещо по земята създание, когато ѝ скимне, особено след като при подобни случаи се преобръщало цялото гнездо, а и странното ѝ шумно бърборене пречело на лова. Баща ѝ я кръстил с името Имини, което на пискливия език на ястребите кокошари означава „странната“, и тя носила това бреме на различието от времето, когато била достатъчно голяма да държи главата си изправена.

Ястребите кокошари са птици горди и териториални и не харесват нищо повече от добрия кървав бой. Имини не се отличавала от тях и когато избухнала торфената война между семейството ѝ и банда блатари, тя се сражавала храбро, твърдо решена да покаже, че не е по-малко ястреб от братята си. В края на краищата загубили, тъй като противникът бил по-многочислен и по-мощен, но дори когато децата му започнали да измират в схватките, бащата на Имини отказвал да признае поражението. Все пак отблъснали блатарите, ала Имини била тежко ранена и всички нейни роднини, освен един — избити. Чудейки се за какво било всичко това, тя попитала баща си защо просто не избягали, за да потърсят друго гнездо, където да се настанят.

— Трябваше да защитаваме честта на семейството — отвърнал той.

— Но семейството ни вече го няма — посочила тя. — Къде е честта във всичко това?

— Не смятам, че същество като теб би го разбрало — рекъл баща ѝ, разперил криле и отлетял да ловува.

Имини не го последвала. Била изгубила вкуса към лова, както и към кръвта и сраженията, което за един ястреб кокошар е дори по-странно, отколкото да се превръща в човек. Може би въобще не ѝ било писано да е ястреб, помислила си тя, докато се спускала към гората и се приземила на човешки крака. Може би се е родила в погрешно тяло.

Имини се питала това още дълго време. Кръжала край човешките поселения и ги изучавала от безопасността на високите клони. И тъй като се отказала от лова, тъкмо гладът я принудил да слезе на земята и да влезе в селото, за да опита от храната на хората — печена царевица, оставена в купа за пилетата, подпрян на прозорче да изстива пай и оставени без надзор гърнета със супа. Открила, че ѝ се нравят. Научила малко човешки език, за да може да разговаря с хората, и установила, че харесва компанията им дори повече от тяхната храна. Харесвала начина, по който се смеят и пеят, и показват един на друг обичта си. Ето защо избрала едно случайно селце и отишла да живее там.

Мил старец ѝ позволил да остане в неговия хамбар, а жена му научила Имини да шие, за да има с какво да се прехранва. Всичко вървяло добре, докато, няколко дни след като пристигнала, селският хлебар не я видял да се превръща в птица. Все още не била привикнала да спи в човешка форма и всяка нощ ставала ястреб кокошар, отлитала сред дърветата и заспивала с глава, пъхната под крилото. Изплашените селяни я обвинили, че е вещица, и я прогонили от селото с огън.

Разочарована, но не и обезсърчена, Имини продължила скитанията си и избрала друго село, в което да се настани. Този път внимавала никой да не я забележи, когато се преобразява в птица, ала въпреки това и тези селяни се отнасяли към нея недоверчиво. Изглежда, надушвали нещо странно в нея — в края на краищата Имини била отгледана от ястреби — и не след дълго я прокудили и от това село. Тя се натъжила и взела да си задава въпроса дали има някое място на света, което би ѝ подхождало.

Една сутрин, когато била на границата на пълното отчаяние, тя лежала и гледала как слънцето се издига над горското езеро. Гледката била толкова красива, че за миг забравила неволите си, и когато всичко приключило, ѝ се приискало да се повтори отново. В същия миг небето притъмняло и зората се пукнала за втори път и тя изведнъж осъзнала, че притежава още една дарба, освен тази да мени формата си — можела да накара подобни дребни моменти да се повтарят. През следващите няколко дни се забавлявала с този трик, вплитайки в примка на времето някой грациозен елен или плъзгащи се по огрян от слънцето склон светлосенки само за да се наслаждава отново на красотата, и това ѝ повдигало невероятно настроението. Тъкмо повтаряла картината на първия сипещ се сняг, когато един глас я стреснал.

— Извинете — рекъл някой, — но вие ли го направихте да се случи?

Тя се извърнала и видяла млад мъж с късо зелено наметало и обувки, изработени от рибешка кожа. Странни одежди, но още по-странно било, че непознатият носел главата си под мишница, напълно откачена от шията.

— Вие ме извинете — рекла малко натъртено тя, — но какво е станало с главата ви?

— Ужасно съжалявам! — извинил се той, смутен сякаш дюкянът му бил разкопчан, и с припрените движения на засрамен човек върнал главата на мястото ѝ. — Колко невъзпитано от моя страна.

Той се представил под името Енгълбърт и тъй като тя не знаела къде да отиде, я поканил в неговия лагер. Отвел я в примитивно селище с палатки и открити огнища, обитавано от няколко десетки човеци, странни като Енгълбърт. Всички били такива чудаци, че в края на краищата ги прогонили от селата, където искали да се настанят — досущ като Имини. Те се отнасяли добросърдечно с нея дори след като им показала как се преобразява в птица, и на свой ред я запознали с необичайните си дарби. Оказало се, че не е сама на този свят. Може би, рекла си тя, най-сетне е намерила своето място.

Това, разбира се, били първите чудати в Британия и тогава Имини не си давала сметка, че се е събрала с тях в един от най-мрачните периоди на тяхната история. Защото имало времена, в които чудатите били приемани — дори почитани — от обикновените хора, с които те живеели заедно. Но по-късно настъпила епоха на невежество и нормалните се изпълнили с подозрения към чудатите. Всеки път, когато се случело някое нещастие, което не можели да обяснят с изостаналите си научни познания, те избирали чудатите за жертвен агнец. Когато една сутрин селяните на Малко разочарование открили, че овцете им са овъглени до пепел, нима си помислили, че е виновна гръмотевичната буря? Не, те хвърлили вината върху местните чудати и ги прогонили в горите. Когато шивачките в село Бримка не могли да спрат да се кискат в продължение на цяла една седмица, нима селяните се досетили, че причината може да е във вълната, която току-що внесли и която била заразена с кърлежи, пренасящи Кикотещия грип? Разбира се, че не — те го приписали на две чудати сестри.

И ги обесили.

Подобни несправедливости се вършели и на други места по света и това принудило чудатите да напуснат обществото на нормалните и да заживеят в затворени общности като тази, в която попаднала Имини. Вождът на тяхното племе бил чудат на име Томбс, червенобрад гигант, обречен да говори с пискливия глас на врана. Заради тенора другите не можели да го приемат на сериозно, но той самият бил преизпълнен със самоуважение и никога не позволявал да забравят, че участва в Съвета на важните чудати7.

Имини избягвала Томбс, тъй като имала нещо като алергия към горделивите хора и прекарвала дните си със своя смешен и понякога безглав приятел Енгълбърт. Помагала му в градината, излизала да събира съчки в гората, а той на свой ред я запознавал с останалите чудати. Всички бързо се сприятелили с нея и тя започнала да гледа на лагера като на свой втори дом, а на чудатите — като на приемно семейство. Разказала им за живота си на ястреб и ги забавлявала с умението си да повтаря отделни моменти — веднъж направила примка на Томбс, докато се спъвал в спящо куче, и цялото село едва не изпукало от смях, — а те на свой ред ѝ се отблагодарили с истории от света на чудатите. За известно време всичко вървяло мирно и спокойно. Това били най-щастливите дни, които Имини някога помнела.

На всеки няколко дни обаче спокойствието на селцето било нарушавано от злощастните вълни на външния свят. Все по-често пристигали отчаяни чудати, търсещи убежище от гоненията и ужасите. Всеки разказвал сходна история — как живеел мирно сред нормалните, докато един ден не бил обвинен в някаква абсурдна простъпка и прогонен, а това били щастливците, успели да запазят живота си. (Подобно на нещастните сестри от Бримка не всички били такива късметлии.) Чудатите приемали добронамерено новодошлите, също както постъпили с Имини, но след близо месец на неспирно прииждане населението на лагера нараснало от петнайсет чудати на петдесет. Нямало достатъчно място, нито храна, за да продължават по познатия начин, и над живота на чудатите надвиснало усещането за назряващо бедствие.

Един ден пристигнал представител на Съвета на важните чудати. Имал мрачно изражение и се скрил с Томбс в неговата палатка, а когато най-сетне двамата се появили, те призовали всички да се съберат, за да им съобщят печална новина. Нормалните вече били прогонили чудатите от много градове и села, но сега били решили да ги прокудят и от цялото Чудобродско графство. Били събрали войска, която скоро щяла да дойде на прага им. Въпросът сега бил дали да бягат, или да се бият.

Излишно е да казваме, че чудатите били обезпокоени и доста разколебани. Една млада жена се огледала и казала:

— Не си заслужава да умрем за този хълм и за тези парцаливи палатки. Защо не си съберем багажа и не се скрием навътре в гората?

— Не зная за вас — обадил се Томбс, — но на мен ми писна да бягам. Казвам да останем и да се бием. Трябва да запазим достойнство!

— Такива са и препоръките на съвета — добавил пратеникът с мрачно лице.

— Но ние не сме войници — възразил Енгълбърт. — Не знаем нищо за битките.

— Армията им е малка и леко въоръжена — изтъкнал Томбс. — Мислят ни за страхливци, които ще побягнат веднага щом ги зърнат. Само че ни подценяват.

— Но няма ли да ни трябват оръжия? — попитал друг мъж. — Саби или сопи?

— Изненадваш ме, Юстейс — отвърнал Томбс. — Нали точно ти можеш да обърнеш лицето на всеки наопаки, само като го дръпнеш за носа?

— Да, така е — кимнал смутено мъжът.

— А ти, Милисънт Ниъри, виждал съм те да разпалваш огньове с дъха си. Представи си колко ужасени ще са нормалните, когато дрехите им пламнат!

— Ама че картинка изрисува — позасмял се Милисънт. — Да, хубаво ще е да ги накараме да си плюят на петите!

— Хубаво, наистина.

— Тези нормални отдавна си го просят.

— Чухте ли какво са направили с ковача Тит? Насекли го на парченца и нахранили с тях прасетата!

— Ако не се изправим срещу тях, никога няма да спрат!

— Справедливост за Тит! Справедливост за всички!

Без големи усилия представителят на съвета преобърнал напълно настроенията на чудатите. Дори кроткият Енгълбърт подскачал на място, нетърпелив да се бие. Имини, чието сърце се свивало при всяка мисъл за бой, не можела повече да ги слуша. Тя избягала от селото и се заскитала из гората. Когато се върнала по здрач, намерила Енгълбърт да готви на огъня. Възбудата му се била уталожила, но още не бил размислил за боя.

— Ела с мен — рекла му тя. — Ще започнем отново някъде другаде.

— И къде ще идем? — попитал той. — Те искат да ни прокудят от цялото Чудобродско графство.

— Ще идем в Приучиново. В Затазицелово. В Мирново, в края на краищата. Нима предпочиташ да умреш в Чудобродско?

— Те са само няколко десетки — посочил Енгълбърт. — Как ще изглежда, ако побегнем от такава жалка заплаха?

Имини не искала да участва дори ако победата им е почти сигурна.

— „Как ще изглежда“ не струва загубата и на един косъм от главите ни, камо ли нечий живот.

— Значи няма да се биеш?

— Вече изгубих едно семейство във война. Не мога да гледам как още едно се хвърля доброволно в пещта.

— Ако си тръгнеш, ще те сметнат за предател. Никога вече няма да можеш да се върнеш.

Тя го погледнала.

— А ти какво ще мислиш?

Енгълбърт се загледал в пламъците, докато търсел отговора. Но мълчанието между двамата било достатъчен отговор и Имини станала и излязла от палатката. Тази нощ тя си легнала преизпълнена с печал. Била сигурна, че това е последната ѝ нощ като човек.

Имини поела на път още при пукването на зората, преди някой от останалите да се е събудил. Стигнала покрайнините на лагера, преобразила се в ястреб и хвръкнала във въздуха, питайки се дали ще намери някоя общност, която да я приеме — човешка или птича.

Летяла едва няколко минути, когато забелязала човешката армия долу. Но това не бил малък отряд от няколко десетки доброволци. Редовете ѝ наброявали стотици и хълмовете били озарени от блестящите им брони.

Чудатите щели да бъдат избити! Тя се обърнала мигом и литнала назад, за да ги предупреди. Открила Томбс в палатката му и му съобщила какво е видяла.

Той не изглеждал никак изненадан.

Защото знаел.

— Защо не им каза колко много войници идват? — попитала тя. — Ти ги излъга!

— Щяха да се парализират от страх — отвърнал той. — И да забравят за достойнството си.

— Те трябва да са изплашени! — креснала тя. — Трябваше вече да са избягали!

— Няма да помогне — поклатил той глава. — Кралят на нормалните е издал декрет за прочистването на цяла Британия — от планините до морето. Където и да идем, ще ни намерят.

— Тогава ще напуснем Британия — заявила Имини.

— Да напуснем Британия! — повторил шокирано той. — Но ние живеем тук от стотици години!

— Което не пречи да сме мъртви далеч по-дълго от това — посочила Имини.

— Става въпрос за чест — изпънал се Томбс. — Но изглежда, една птица не може да го разбере.

— Разбирам много добре — изгледала го навъсено тя и отишла да предупреди другите.

Ала било твърде късно — армията на противника била на прага им, пълчищата добре въоръжени войници вече се виждали в далечината. И което било още по-лошо — чудатите нямало накъде да избягат, тъй като били обкръжени от всички страни. Те се скупчили насред лагера и се озъртали изплашено. Изглежда, гибелта им била неизбежна. Имини, разбира се, би могла да се преобрази в птица и да отлети някъде, където ще е в безопасност, и чудатите я подканяли да го стори, но сърце не ѝ давало да ги изостави. Били измамени, излъгани и щели да се пожертват, без дори да са склонили доброволно на това. Да си тръгне в такъв момент би означавало да престъпи всички свои морални принципи. Затова тя крачела из лагера и прегръщала събратята си. Най-силно я стиснал в обятията си Енгълбърт и когато я пуснал, дълго не свалял поглед от нея.

— Какво правиш? — попитала тя.

— Запомням лицето на своя приятел — отвърнал той. — За да мога да го видя отново дори след смъртта си.

Над лагера се спуснала тишина и известно време единствените звуци били трясъкът на гръмотевиците и глъчката на приближаващата се армия. Сетне слънцето внезапно изгряло иззад черните облаци и окъпало земята в сияеща светлина. Гледката била толкова красива, че на Имини ѝ се приискало да я зърне поне още веднъж преди смъртта си. Тя пожелала моментът да се повтори и чудатите били тъй хипнотизирани от картината, че я повторила още веднъж. При всяко повторение противникът изчезвал, за да се появи по-далече, на стотици метри от тях.

Именно в този миг Имини осъзнала, че дарбата ѝ да създава примки във времето може да се използва по начин, за който не се била досетила досега — начин, който променил из основи и завинаги обществото на чудатите, макар че тогава не би могла да осъзнае пълните мащаби. Имини била създала безопасно място за приятелите си, мехур от застинало време, и чудатите гледали с почуда как вражеската армия ги доближава и се стопява в далечината, отново и отново, в тази триминутна примка.

— Колко дълго можеш да правиш това? — попитал я Енгълбърт.

— Не зная — признала тя. — Никога не съм повтаряла някой момент повече от два-три пъти. Но предполагам, че може да продължи доста време.

Томбс изхвърчал разгневен и объркан от палатката си.

— Какво правиш? — креснал той на Имини. — Престани!

— Защо да престана? Спасявам живота на всички!

— Само отлагаш неизбежното — сопнал се Томбс — С правото, дадено ми от съвета, ти нареждам веднага да спреш!

— Майната ти на теб и твоя съвет! — намесил се Милисънт Ниъри. — Вие сте само сбирщина лъжци!

Томбс започнал да изрежда наказанията, които ги очакват, задето не изпълняват разпоредбите на съвета, но вместо да го изслуша, Юстейс Корнкейк го доближил и му изтеглил носа, което накарало лицето на Томбс да се обърне наопаки. Той побягнал от тях, като крещял заплахи и проклятия, с порозовяла от срам и гняв глава.

Имини продължила да поддържа примката. Чудатите се скупчили около нея, поздравявайки я с възторжени възгласи, ала същевременно били обезпокоени, че все някога тя няма да може да продължи. Имини споделяла загрижеността им, трябвало да активира примката на всеки три минути и не бивало да заспива, ала все някога тялото ѝ щяло да надделее и тогава армията щяла да ги доближи и смаже.

След два дни и една нощ Имини не можела повече да контролира съзнанието си и тогава Енгълбърт предложил да остане до нея и да я сръчква всеки път, когато очите ѝ се склопят. След три дни и две нощи, когато самият Енгълбърт започнал да заспива, до него приседнал Юстейс Корнкейк, за да го сръчква, ако заспи, а после, когато и Юстейс започнал да губи битката със съня, Милисънт Ниъри предложил да му прави компания и да пръска лицето му с вода, щом затвори очи. Така накрая целият лагер се подредил в дълга редица, помагайки си един на друг, за да помогнат на Енгълбърт да не позволи на Имини да заспива.

След четири дни и три нощи Имини все още не била пропуснала нито едно презадействане на примката. Ала от изтощение започнала да халюцинира. Мислела си, че мъртвите ѝ братя са дошли да я навестят, че пет ястреба кокошари летят в свои примки над лагера им. Те крещели думи, които не можела да разбере:

— Отново!

— Още една!

— Отново! Отново!

Направи примка на примката, за да удвоиш повърхността ѝ!

Тя стиснала очи, поклатила объркано глава и пийнала малко от водата, която Милисънт Ниъри ръсел обилно по лицето на Юстейс Корнкрейк. Когато отново вдигнала глава, от братята ѝ нямало и следа, ала думите им продължавали да ечат в душата ѝ. Зачудила се дали братята ѝ — или някаква част от нея, някакъв вроден инстинкт — не се опитват да ѝ подскажат нещо полезно.

Отново, отново.

Отговорът дошъл на петия ден. Или по-точно — някакъв отговор, не била сигурна дали е правилният, но била уверена, че няма да издържи още един ден. Още малко и никакво сръчкване на този свят не би ѝ попречило да заспи.

Тя презадействала примката. (Отдавна била изгубила бройката на моментите, в които слънцето наднича иззад облаците, но трябва да са били над хиляда.) И после, само няколко секунди след като вкарала примката в примка, тя направила още една — вътре в първата примка.

Резултатът бил мигновен и невероятен. Всичко около тях станало двойно — слънцето, облаците, армията в далечината — сякаш погледът ѝ се е размазал. Минало известно време, преди светът да се върне на фокус, и когато станало, всичко било по-старо отпреди. Слънцето било по-далече зад облаците. Армията — по-назад. И този път били нужни шест минути, не три, за да се покаже слънцето иззад облаците.

Следващия път тя направила примка на примката два пъти и продължителността ѝ се удължила на дванайсет минути, а когато го сторила за трети път, станала двайсет и четири. След като достигнала дължина от един час, тя си позволила кратка дрямка. Сетне впримчила примката отново и отново, било като да напълниш съд с въздух или вода, защото усещала как кожата ѝ се разширява, за да удържи това ново време, докато накрая била изопната като тъпан и тя знаела, че не може да побере повече.

Примката, която била създала по това време, продължавала цели двайсет и четири часа и започвала от предната сутрин, много преди армията да се появи на хоризонта. Чудатите ѝ събратя били толкова впечатлени и толкова благодарни, че се опитали да я наричат кралица Имини и да се обръщат към нея с Ваше величество. Но тя не им позволила. Била просто Имини и със създаването на това безопасно място — това сигурно гнезденце, където да скрие приятелите си — познала най-голямата радост в живота си.

Макар че успели да отложат пряката опасност, проблемите им съвсем не били решени. Армията, която едва не ги унищожила, продължавала да преследва и избива чудатите в страната и когато вестта за примката на Имини се разпространила из Чудобродското графство, започнали да прииждат все повече и повече оцелели и бежанци8.

След няколко седмици броят им нараснал от петдесет на сто. Сред тях имало и оцелели членове на Съвета на важните чудати (между тях и Томбс, чието лице отново се обърнало). И макар че те вече не настоявали да се отвори примката, членовете на съвета се опитвали да използват властта си, за да преустановят прииждането на нови бежанци. Но всички останали се вслушвали в гласа на Имини — в края на краищата това била нейната примка, — а тя отказвала да прогонва нещастниците, макар лагерът да се пукал по шевовете.

Съветът започнал да се гневи и да заплашва всички с наказания. Хората също се ядосали и обвинили съвета, че ги е подмамил да тръгнат на война. Членовете на съвета вдигнали обвинителни пръсти към Томбс, твърдейки, че е действал на своя глава — макар че това очевидно не било вярно — и че измамата, с която си послужил, не била одобрена от останалите съветници. След това посочили и Имини и я обвинили, че е узурпирала полагащата им се власт, прегрешение, което се наказвало с прокуждане в Безжалостната пустош. В този момент хората въстанали в нейна защита и започнали да замерят с кал (а вероятно и с екскременти) съветниците, а после ги прогонили от примката9.

През следващите седмици Имини се изградила като неоспорим авторитет в лагера. Освен че разчитали на нея за продължаване действието на примката, започнали да я търсят да разрешава спорове от личен характер, да дава решаващ глас за това кои от множеството правила на съвета трябва да се запазят и кои да бъдат отхвърлени, да наказва нарушителите на правилата и така нататък. Тя се приспособила доста бързо към новата си роля, ала се чувствала малко объркана. От всички чудати в примката тя била най-новата и най-неопитната. В края на краищата, едва от шест месеца живеела в човешки облик! Ала събратята ѝ гледали на неопитността ѝ като на предимство — тя не била предубедена, имала свеж поглед върху нещата, била неутрална и справедлива и притежавала тихата, достойна мъдрост, присъща на птиците, от които произхождала.

Ала въпреки цялата си мъдрост Имини не можела да разреши най-големия им проблем — как повече от стотина чудати да живеят на площ от не повече от стотина метра във всички посоки. Веднъж създадена, една примка може да бъде пренастроена да съдържа повече време, но не и повече пространство — а в примката се включвал само техният малък лагер с десетина палатки. Нямали достатъчно храна и макар че запасите им се появявали отново всеки ден, при всеки нов цикъл на примката, те вече не достигали, за да ги изхранят. (Отвъд границите на примката започнала люта зима и почти нямало какво да ловуват или берат, по-вероятно било да срещнат скитащи се банди от нормални, отколкото да си набавят храна, тъй като нормалните били обсебени от идеята да открият изчезналите буквално пред очите им чудати.)

Една нощ Имини обсъждала този въпрос с Енгълбърт, докато двамата седели край огъня, заедно с още десетина чудати.

— Какво ще правим? — въздъхнала тя. — Ако останем тук, ще измрем от глад, ако излезем — ще ни преследват и избият.

Енгълбърт си бил свалил главата и я държал в скута си, за да може да я чеше отгоре с две ръце, нещо, което правел, когато размишлявал задълбочено.

— Не можеш ли да направиш по-голяма примка — някъде, където има повече храна? — попитал той.

— Бихме могли да се преместим, ако се движим предпазливо.

— Може би, когато времето поомекне. Но ако я направя сега, най-вероятно ще изпукаме от студ вътре.

— Тогава ще чакаме — рекъл той. — Ще погладуваме още малко, докато времето започне да се оправя.

— А после какво? Чудатите няма да спрат да прииждат, дори новата примка ще се пренасели. Ще стигнем предела и тогава? Не мога да нося на плещите си толкова голяма отговорност.

Енгълбърт въздъхнал и пак се почесал по главата.

— Да можеше само да си направиш копие.

Лицето на Имини придобило странно изражение.

— Какво каза току-що?

— Да можеше само да си направиш копие — повторил Енгълбърт. — Тогава ще създадеш повече примки и хората ще се разпръснат по тях. Аз също се безпокоя от пренаселването на тази. Скоро ще възникнат противоречия, ще се разделим на фракции. И ако, не дай си боже, нещо се случи с тази примка, половината чудати на Британия ще бъдат избити за броени часове.

Имини била извърнала глава към Енгълбърт, но очите ѝ гледали отвъд него.

— Какво има? — попитал той. — Да не си измислила начин да се дублираш?

— Може би — рекла замислено тя. — Може би.

На следващата сутрин Имини събрала чудатите и им казала, че известно време ще отсъства. Настъпила паника, макар да се опитала да ги увери, че ще се върне навреме, за да задейства наново примката. Хората я молели да не тръгва, но тя настоявала, че е от жизненоважно значение за тяхното оцеляване. Оставила Енгълбърт за заместник, приела облика на птица и отлетяла от примката — за пръв път от нейното създаване. Докато кръжала над замръзналите гори на Чудобродското графство, задавала на всяка срещната птица един и същи въпрос: дали е чувала за птица, която може да се превръща в човек?

Търсила цял ден и цяла нощ, но всички отговори били отрицателни. Върнала се в примката късно през нощта, уморена и обезкуражена — но не и сразена. Презадействала примката, избегнала въпросите на Енгълбърт и отлетяла отново, без дори да си отдъхне.

Търсила и търсила, докато крилете и очите я заболели. И не спирала да се пита: „Нима в целия свят няма друго същество като мен?“

След още един дълъг ден на безплодни скитания тя почти се убедила, че е уникална по рода си. Мисъл, която я карала да се чувства отчаяна — и ужасно самотна.

После, тъкмо когато слънцето залязвало и тя се готвела да се прибере в примката, Имини се озовала над една горска поляна и забелязала долу ято керкенези — и сред тях една млада жена. Всичко се случило в миг. Керкенезите я зърнали и литнали, като се разпръснали сред гората. Жената сякаш изчезнала в бъркотията от пърхащи пера. Но къде би могла да се скрие толкова бързо?

Дали пък не се била преобразила в керкенез и не отлетяла с другите? Имини се гмурнала след тях и ги последвала, в продължение на час се опитвала да притисне някой от тях — но керкенезите са естествена плячка за ястребите кокошари и тези били изплашени до смърт от нея. Трябвало да използва друг подход. Стъмвало се. Тя се върнала в примката, пренастроила я, изяла пет кочана печена царевица и сръбнала малко рядка супа — летенето цял ден изостря апетита, — и още на идната сутрин се върнала в гората на керкенезите. Този път доближила поляната им не от въздуха като ястреб, а на крак, в човешки облик. Когато керкенезите я забелязали, те отлетели сред дърветата и останали да я наблюдават от там, любопитни, но не и изплашени. Имини застанала в средата на поляната и им заговорила — не на човешки език, нито пък на хвърчат (езика на ястребите кокошари), а с малкото керкенезки думи, които знаела и които можело да възпроизвежда човешкото ѝ гърло.

— Една от вас не е като другите — рекла тя — и именно към тази млада жена искам да се обърна. Ти си едновременно птица и човек. Аз съм прокълната и благословена със същата способност и много бих искала да поговоря с теб.

Странната гледка на говореща птичи език жена предизвикала фурор сред птиците по клоните, а след това Имини чула плясък на криле. След още няколко минути иззад едно дърво се показала младата жена. Имала тъмна, смугла кожа и късо подстригана коса, а лицето и тялото ѝ били крехки и изящни, с птичи черти. Била облечена с кожи, които да я предпазват от студа.

— Разбираш ли ме, като говоря? — попитала Имини на английски. Младата жена кимнала развълнувано. „Малко“ — изглежда, казвала тя.

— А можеш ли да говориш човешки? — продължила Имини.

— Си, ун поко — отвърнала жената.

Имини познала, че езикът е човешки, но не разбирала думите. Вероятно младата жена била от някой мигриращ клан и била научила този език другаде.

— Аз се казвам Имини — посочила гърдите си тя. — А ти?

Младата жена се покашляла, сетне изкрякала на керкенезки.

— Добре, засега ще те наричам госпожица Керкенез. — И така, госпожице Керкенез, имам към теб един важен въпрос. Някога да си накарвала нещо да се случи… повече от веднъж?

Тя описала кръг във въздуха с пръст, надявайки се, че младата жена ще я разбере.

Госпожица Керкенез пристъпила напред с разширени очи. Точно в този момент от близкото дърво се посипал сняг и тя махнала с ръка, карайки го да изчезне от земята и да падне за втори път от дървото.

— Да! — провикнала се Имини. — И ти можеш да го правиш. — После тя също махнала с ръка и повторила момента, а госпожица Керкенез зяпнала от почуда.

Двете изтичали засмени една към друга, като всяка говорела възбудено на език, който другата почти не разбирала. Керкенезите по дърветата също изпаднали в празнично настроение и тъй като вече се досетили, че Имини е приятел, те се спуснали и запърхали радостно около тях.

Неописуемо било облекчението, което Имини почувствала. Макар да била чудата сред чудати, сега вече знаела, че не е сама. Имало и други като нея, което означавало, че — може би — чудатата общност ще се превърне в по-безопасно и сигурно място и вече няма да бъде управлявана от прищевките на късогледи и горделиви мъже. Имала съвсем бегла представа каква може да е тази нова общност, но си давала сметка, че откриването на госпожица Керкенез е важна стъпка към нея. Двете продължили да разговарят с ограничения брой думи, с които разполагали общо, още близо половин час и към края госпожица Керкенез се съгласила да придружи Имини до примката.

Останалото, както казват, е история. Госпожица Керкенез заживяла сред чудатите. Имини я научила на всичко, което знаела за примките, и скоро госпожица Керкенез придобила достатъчно опит и увереност да поддържа сама тяхната примка. Това позволило на Имини да се отправя на далечни експедиции и да намери и други жени птици, умеещи да заплитат времеви примки като тях двете. Скоро вече те били пет на брой — и когато обучили новопристигналите и студената, гладна зима отстъпила място на пролетта, те разделили чудатите помежду си и се отправили в различни посоки, за да основат пет нови, постоянни примки.

Тези места, истински пристани на спокойствието, бързо придобили популярност сред чудатите. Онези от тях, които оцелели от гоненията, прекосили надлъж и нашир Британия, за да ги търсят, макар че за да бъдат допуснати вътре, трябвало да се съгласят да живеят според правилата на жените птици. Последните били наречени „имини“, в чест на първата от техния вид (и тази дума с течение на времето и постепенната промяна на езика се превърнала в „имбрини“).

Два пъти в годината имбрините се събирали на съвет, за да обменят опит и да си помагат. Дълги години самата Имини председателствала тези съвети, наблюдавайки с гордост как мрежата от имбрини и примки се разраства и броят на чудатите, които можели да опазят вътре, достигнал стотици. Тя доживяла до щастливата възраст от сто петдесет и седем години. През цялото време тя и Енгълбърт споделяли една къща (но никога стая), защото се обичали по спокоен и уравновесен начин. В края на краищата Черната чума при една от последните си епидемии в Европа ѝ отнела живота. А когато си отишла, всички чудати, които била спасила и били още живи, и техните деца и внуци, с риск за живота прекосили вражеските земи, за да я придружат в последния ѝ път в грандиозната процесия до гората, където някога израснала като волна птица. Там, сред корените на дърветата, била погребана10.