Превъзходство

Глава 7 Торвил Анфракт

Старите навици не просто се забравят трудно. Те изобщо не се забравят.

Дариа Ланг седеше самичка в кабината за наблюдения, която стоеше като лъскава стъклена точка върху тъмната маса на „Иърбъс“, гледаше Торвил Анфракт и изпитваше неясна неудовлетвореност. Щом корабното ядро отлетя за Бридъл Гап, тя се залови за работа.

С нежелание. Би предпочела да е долу на планетата, да се запознае със странностите, които щеше да й предложи. Но след като се залови със своето изследване — е, това беше друг въпрос.

И не спря да работи. Не можеше да спре.

В училището на Сентинел Гейт някои от учителите й я обвиняваха, че е „бавна и непрактична“. Дариа знаеше, че това не е вярно. Умът й беше бърз и точен. На нея й трябваше много време да навлезе в проблема, но след като се потопи в него, проявяваше дяволски интелект. Само Божията намеса можеше да я откъсне от него. Ако беше бегач, сигурно щеше да тренира супермаратон.

Дори завръщането на групата от Бридъл Гап и пристигането на борда на еднокракото с пет ръце чудо, чизм полифем, което се поклащаше и усмихваше самодоволно, и грачеше, докато й беше представяно, а сканиращото му око оглеждаше всички и всичко на „Иърбъс“, сякаш ги оценява… не беше в състояние да разсее Дариа даже за няколко минути.

Тя беше решила, че Анфракт е повече от интересен. Той беше уникален по начин, който още не можеше да разбере.

Когато Ханс Ребка се завърна с полифема, Дариа се опита да му обясни своето възхищение.

— Дариа, всичко във Вселената е уникално — прекъсна я той, без да я изслуша. — Но ние сме на път да постигнем нашата цел. Далсимър казва, че за два дни ще ни заведе там. Ще ни трябват най-подробните данни, които можете да ни осигурите.

— Важни са не само данните, важни са и системите…

Но той вече беше се отправил към товарните трюмове и тя млъкна, защото разбра, че говори на себе си.

Сега Анфракт трепкаше зад люка за наблюдение, а Дариа все още се занимаваше с дейност, която според Ханс Ребка не беше нищо друго, освен непродуктивен анализ. Всичко около нея и всяка равна повърхност на купола за наблюдение беше покрито със списъци. Нямаше недостиг от данни за Торвил Анфракт. Стотици кораби бяха изследвали неговите външни региони. Петдесет или повече бяха влезли по-дълбоко, а една четвърт се бяха завърнали да разкажат за видяното. Но техните данни не бяха съпоставени и обобщени. Изчитането на по-ранните доклади и анализи на измерванията и наблюденията накара Дариа да почувства, че Анфракт прилича на гигантски Роршах тест[19]. Всички наблюдатели виждаха тяхната собствена версия на реалността, вместо физически обект.

Съществуваше единодушие върху може би половин дузина факти. Местонахождението на Анфракт на територията на Зардалската общност не беше под въпрос. Той лежеше изцяло в регион, дълъг две светлинни години, и притежаваше трийсет и седем големи лоба. Всеки лоб имаше своя собствена характерна идентичност, но компонентите на всяка двойка лобове вероятно мигновено и произволно се разменяха. Изследователи, пътували вътре в Анфракт, твърдяха, че размяната е реална, а не само оптически ефект. Два кораба дори били влезли в Анфракт в една точка, били включени в такава размяна на два лоба и се появили на друго място. Те са съгласни, че преходът не е изисквал никакво време, нито е причинил забележими промени в кораба или екипажа. Според всички изследователи това явление показва, че Анфракт притежава микроскопични квантови състояния с безпрецедентна големина.

С това единодушието свършваше. Някои изследователи са докладвали, че мигновеното приближаване към Анфракт от най-близкия възел за достъп Боуз, на една светлинна година, е станало за пет корабогодини при относителни скорости. Други се намерили на края на Анфракт след две или три години пътуване.

Дариа имаше свое обяснение на тази аномалия. Голямо изкривяване на пространство-време, близо до или в Анфракт, беше правило. Някои траектории удължават или скъсяват разстоянието между едни и същи точки. „Бързите“ траектории до края на Анфракт можеха да бъдат картографирани, макар че никой никога не го бе направил. Двудневният път на подхождане, следван от „Иърбъс“, е открит емпирично от един по-ранен кораб и други го бяха следвали, без да го разбират.

Дариа започна да съставя карта на външната геометрия на Анфракт и започна да разбира по-добре защо това не е било направено по-рано. Континуумът на региона беше безкрайно сложен. Това беше много продължителна работа, но тя не изискваше цялото й внимание. Докато организираше изчислението, Дариа изпита слабо чувство на безпокойство. Нещо липсваше. Тя пропускаше някакъв решаващ фактор, нещо основно и важно.

Дариа беше се научила да не пренебрегва неясното непреодолимо глождене на мозъка. Най-добрият начин да се освободи от него беше да обясни на някой друг какво прави и с това да обясни на себе си собствените си мисли. Тя намери Луис Ненда в главната командна зала и започна да му обяснява резултата от работата си.

След трийсет секунди той я прекъсна.

— За мен няма никакво значение, скъпа. Не давам пукната пара за структурата на Анфракт. Ние трябва да отидем там, да намерим зардалу и всички да се върнем. Концентрирайте ума си върху това — той я остави, все още приказваща, и се отправи към главния трюм да провери дали корабът на Далсимър „Индълджънс“ е закрепен сигурно и корабното ядро е готово отново за ползване.

„Варварин“ — помисли си Дариа.

Луис Ненда не беше по-добър от Ребка. Нямаше полза да им казва, че е необходимо знание, че знанието е добро заради самото себе си, че разбирането е важно. Че научаването на нови неща е важно и че само абстрактното знание, независимо какво мисли Ненда или Ребка, или някой друг на борда, отличава човека от животните.

Ядосана, тя поднови работата си върху външната геометрия на Анфракт. Могат ли други отклонения, докладвани от по-ранни експедиции на кораби също да бъдат обяснени с геометрични понятия? Всички предишни наблюдатели са съгласни, че Анфракт се появява неочаквано. Един момент нищо не се вижда и следващия е там, близо. Но за половината от приближаващите го кораби Анфракт беше светещ сноп от пипала, групирани в трийсет и седем комплексни възли. Други са видели трийсет и седем сферични светли региона, като дифузни многоцветни слънца. Половин дузина наблюдатели съобщават, че единственото външно доказателство за Анфракт са дупки в пространството, трийсет и седем тъмни прегради на звездния фон. А два сикропеански кораба, пътуващите с тях, слепи за електромагнитна радиация и разчитащи на инструменти да направят Анфракт видим за звукова ехолокация, „видели“ Анфракт… като трийсет и седем деформирани кълба, меки като кадифе.

Дариа вярваше, че може да обясни всичко с геометрията. Изкривяването на пространство-време в и около Анфракт засягаше не само разстоянията до него. То променяше свойствата на лъчите светлина. В зависимост от траекторията някои бяха изравнени, други унищожени от фазова интерференция. Случи се тя да види структура на светещи бели топли пипала, но ако се приближи към Анфракт по друга траектория щеше да види нещо различно. И на база на разпространението на светлината извършваното от нея геометрично картографиране на външността на Анфракт можеше да бъде продължено до неговата вътрешност.

Дариа въведе в компютъра данни за извършване на нови изчисления, а тя се отдаде на размишления върху огромния непостоянен далечен изглед зад купола за наблюдение. Нейното настроение изглеждаше така променливо и неконтролируемо като самия Анфракт. Почувства се последователно ядосана, въодушевена, виновна и горда.

Отвъд нейния мисловен хоризонт се криеше голяма загадка. Беше сигурна в това. Беснееше, че не може да го види и точно толкова се ядосваше, че другите не я оставят да им обясни доказателството си. Това беше любимият й начин да изяснява нещата за себе си. Междувременно желанието й ставаше все по-голямо.

Пристигането на Калик в купола за наблюдение беше едновременно и нежелано прекъсване, и напомняне, че на борда на „Иърбъс“ има и други интелигентни същества.

Малката хименопта влезе вътре и застана стеснително до нея. Дариа повдигна очи.

— Някой чу — започна Калик. Тя се беше научила да интерпретира човешки жестове далеч по-добре, отколкото Дариа се беше научила да разчита нейните. — Някой чу, че вие можете да извършите систематично картографиране на геометрията на Анфракт.

Дариа кимна.

— Откъде научи това?

— Господарят Ненда каза, че вие сте му казали.

— Бисери хвърлени в краката на свине[20].

— Наистина ли? — Калик учтиво кимна. — Но изказването е вярно, нали? Защото ако е така, моето собствено откритие може да е важно — тя седна на стола до Дариа и разкрачи осемте си крака.

Дариа престана да се мръщи. Човъркането в ума й започна да затихва и тя обърна по-голямо внимание на Калик. В края на краищата хименоптата — съвсем независимо от Дариа — беше решила загадката на промяната на сферите на артефакта, която ги беше отвела на Куейк по време на летния прилив.

— Аз също изучавах Анфракт — продължи Калик. — Може би от гледна точка, различна от вашата. И стигнах до извода, че макар геометричната структура сама по себе си да е интересна, вниманието ни трябва да е съсредоточено върху планетите в нея. Те сигурно са единствените места, където зардалу биха могли да живеят нормално. От външни наблюдения изглежда установено, че вътре в Анфракт има много, много планети — прочутото явление известно като „Наниз от мъниста“ или „Перлена огърлица“, за която изглежда всички свидетелстват: красиви планети, наблюдавани от много кораби. Доказано, с изключение на следния куриозен факт: изследователите, които са успели да достигнат във вътрешността на Анфракт и да се върнат, не съобщават за никакви планети около няколкото слънца, които са посетили. Те твърдят, че планетите на Анфракт сигурно са рядкост и дори може би не съществуват. Кой тогава е прав?

— Онези, които са влезли вътре — Дариа не се поколеба. — Гледането отдалеч не може да замести непосредственото изследване.

— Моето заключение е същото. Значи нанизът от мъниста и огърлицата от перли трябва да са илюзии. Те са резултат от някакъв странен ефект на оптически лещи, които фокусират планети отдалеч, може би извън спиралния ръкав или от напълно друга галактика и правят да се виждат в околностите на Анфракт. Много добре. Аз, следователно, елиминирам множеството планетни изображения на наниз от маниста или перлена огърлица. С това вътре в Анфракт остават само няколко изолирани планети. Ако нашите по-раншни анализи са верни, една от тях ще е Дженизий. Аз имам местонахождения, от които са наблюдавани те и техните посоки. Но не зная как да се придвижа през сложната геометрия на Анфракт до неговата вътрешност…

— Аз зная! — Дариа се прокле. Както обикновено тя беше работила самичка, но сега й стана ясно, че е могла да си сътрудничи с Калик. — Трябва да извърша онези изчисления, за да получа приличните на светлина траектории през Анфракт.

— Както предполагам и се надявам — Калик се премести до терминала, който свързваше купола за наблюдение с централния компютър на „Иърбъс“. — Значи ако ви дам моите местоположения и посоки, и вие продължите геодезически техните вектори…

— … ще имаме местоположенията на вашата планета — човъркането в ума й почти беше изчезнало. Дариа изпитваше неясно чувство на загуба, но действието го преодоля. — Моля те, пет минути и аз ще дам отговор на всичките ти въпроси.

Дариа беше изкушена да го нарече природен закон.

Закон на Ланг: Всичко винаги продължава по-дълго.

Не бяха пет минути. Минаха шест часа, преди тя да може да сравни подробно резултатите си и да потърси Ханс Ребка и Луис Ненда. Намери ги с Джулиан Грейвс в главната командна зала на „Иърбъс“. Далсимър никъде не се виждаше, но триизмерните изображения на Анфракт извадени от Е. К. Тали от базите данни на кораба „Индълджънс“ на полифем изпълваха центъра на залата.

Тя остана мълчалива няколко секунди оценявайки момента и зачака да бъде забелязана. После разбра, че това може да отнеме много време. Двамата водеха задълбочен спор.

Дариа се приближи и застана точно между Ненда и Ребка, където не можеше да остане незабелязана.

— Ние с Калик знаем как да намерим зардалу! — на лицето й се появи едва забележим израз на сензационност, може би дори малко самодоволство, но не повече, отколкото заслужаваше откритието. — Ако Далсимър ни заведе на Анфракт, ние знаем къде трябва да отидем.

Ненда и Ребка се преместиха, но да могат да говорят един с друг. Е. К. Тали беше този, който се обърна към нея предизвикателно:

— Тогава аз искам да насочите вниманието им върху това — той посочи към Ненда и Ребка. — Защото техният разговор тук сигурно няма да доведе до никъде.

В този момент Дариа усети степента на напрежение в залата. Ако не беше толкова вглъбена в себе си, тя щеше да го открие по техните пози. Въздухът беше наситен с емоция невидима и смъртоносна като прегрята пара.

— Какво не е наред? — тя вече се досещаше. Луис Ненда и Ханс Ребка бяха готови да се сбият. Атвар Х’сиал отлетя до тях и се изправи заплашително на двата си най-задни крака.

— Вината е негова — Ребка посочи с пръст към гърдите на Ненда. — Казва, че ще ни намери някой, който може да пилотира до там, след това пропилява нашата енергия, пари и време да ни закара на Бридъл Гап, за да спори с онзи лъжлив тирбушон. А после, ето какво получаваме относно пътищата за достъп до Анфракт.

Той посочи големия дисплей. Дариа погледна смутено. Това не беше онзи Анфракт, който тя беше изследвала. В допълнение към обичайното изображение триизмерният образ беше изпълнен с жълти линии, които се извиваха в центъра на аномалията.

— Какво не е в ред с това?

— Погледнете по-внимателно и сама ще разберете. Харесва ли ви да летите по тази траектория? — той посочи една извиваща се линия, която рязко свършваше върху мъничка тъмна сфера. — Вижте къде свършва? Тръгнете по нея и тя ще ви отведе в центъра на сингулярност. И тогава няма да има нито „Иърбъс“, нито екипаж.

— Тъп сте като дитрон! — Ненда се приближи до Ребка, изблъска Дариа настрана, сякаш тя не съществуваше. — Ако просто ме бяхте изслушали за минута…

— Почакайте за секунда! — времето, когато Дариа позволяваше да я игнорират, беше отминало. Тя пристъпи отново към тях и хвана ръката на Ребка. — Ханс, откъде знаете, че полифем предлага тези траектории за подход? За Бога, защо не го попитате какво ни предлага да направим?

— Точно така! — възкликна Ненда, но Ребка го надвика.

— Попитайте него! Мислите ли, че не искам да го попитам? Знаем само, че е на борда, но друго нищо не знаем. Изчезнал е! Щом започнахме да говорим за траекторията за подход към Анфракт, за факторите на сигурност и променящите се с времето полета, този нехранимайко с изгорен от твърда радиация мозък се извини за минута. Оттогава никой не го е виждал.

— И това се дължи на вашата проклета грешка! — Ненда изкрещя толкова силно, колкото и Ребка, отмести настрана Дариа и се изправи пред него. — Не ви ли казах да не позволявате на Тали да зарежда онези глупави данни от „Индълджънс“? Всички предупредих.

Два дълги сгъваеми крайника сграбчиха Ненда и Ребка отзад за ризите и с лекота ги раздалечиха. Джулиан Грейвс кимна да благодари на Атвар Х’сиал.

— Благодаря ти — той се обърна към Ребка. — Луис Ненда наистина ви предупреди.

— За какво го е предупредил? — на Дариа й беше писнало.

Ненда се освободи от хватката на Атвар Х’сиал и седна на един стол.

— За нещо очевидно — беше ядосан. — Далсимър се препитава като пилот. Но той е чизм полифем, което означава, че е параноик и смята, че хората ще се опитат да го ограбят. Неговите съхранени изображения са точно такива, каквито очаквах да бъдат — напълно безполезни! Всичко ценно е скрито в главата му, откъдето никой не може да го открадне. В базата данни няма нищо друго, освен лъжи. Отмъкнете ги, опитайте се да летите с тях и с вас е свършено.

— Моите уважения, но Атвар Х’сиал би желала да каже нещо — намеси се Д’жмерлиа.

Той беше превел на сикропеанката спора.

— Далсимър е лъжец, казва Атвар Х’сиал, но също е и много хитър. Трябва да приемем, че този път отсъства неслучайно, а нарочно.

— Защо? — попита Грейвс. Той потисна желанието си да заповяда на Д’жмерлиа да се държи като роб на Атвар Х’сиал. Сега Д’жмерлиа беше свободно същество… дори и да не искаше да бъде такъв.

— За да разедини нашата група — продължи ло’фтианският преводач — както беше току-що разединена от боя между Луис Ненда и капитан Ребка. Влиянието на Далсимър е максимално, когато не сме единни. Той иска също ние да разберем онова, което изглежда доказваме на себе си, като използваме емоции вместо разум — че без полифем не знаем как да проникнем в Анфракт. Вие играете по свирката на Далсимър — сляпата глава на Атвар Х’сиал се завъртя да огледа цялата група. — Ако тази борба не престане, Далсимър сигурно ще се върне… да злорадства над нашето разединение.

Атвар Х’сиал беше постигнала желаното. Дариа го разбра, защото Луис Ненда и Ханс Ребка не се гледаха.

— По дяволите, ние не се биехме — промърмори Ненда. — Просто спорехме къде да отидем.

— Така е — добави Ребка. — Дори Далсимър да беше тук, ние нямаше да знаем какво да му кажем.

— Не, щяхме да знаем! — мина доста време, докато Дариа реши най-накрая да им съобщи каквото имаше да им казва. — Ако Далсимър може да ни заведе до Анфракт, Калик и аз можем да му посочим точното място вътре в него — най-после тя привлече тяхното внимание. — Ако замълчите за няколко минути, без да се биете, ще ви го покажа. Или Калик ще го стори… Всъщност идеята беше нейна — тя погледна към Калик, но малката хименопта беше се навела на пода. Обръчът от черни очи трепна в знак на отказ. — Добре, щом ти не искаш, аз ще го направя. Мога да използвам същия дисплей.

Дариа отиде до контролния дисплей, а другите се преместиха, за да могат да виждат по-добре. Те слушаха мълчаливо и наблюдаваха как тя изложи накратко собствения си анализ на геодезист за Анфракт, съгласува го с планетарните изображенията на Калик вътре в комплекса и продължи с резюме на изчислените местоположения.

— Пет от шест възможности — завърши тя. — Но за щастие предишни експедиции са осигурили за всяка една изображения с добро качество. Ние с Калик разгледахме всичките. И сме единодушни за един основен кандидат. Този.

Тя увеличи картината на Анфракт на дисплея по една от изчислените от нея светлинни траектории — ужасяваща, изкривена, без видима логика в нея. Видя се една звезда, а след това, когато Дариа промени мащаба на изображение и видимата скорост на приближаване, зрителното поле промени посоката си настрани от издуващия се диск на слънцето. Появи се светла точка.

— Планета — прошепна Джулиан Грейвс. — Ако сте права, ние гледаме нещо, изгубено в продължение на повече от единайсет хилядолетия — Дженизий, родният свят на вида зардалу.

Планета и все пак не е планета. Те стояха неподвижни. Тогава светлата точка се разцепи.

— Не просто един свят — каза Дариа. — По-скоро дублет като Опал и Куейк.

— Но не съвсем като тях, надявам се — гневът на Ханс Ребка беше изчезнал и той гледаше дисплея с голямо внимание. Когато изображенията на света дойдоха по-близо, той можа да види, че имаше разлики. Куейк и Опал бяха братя-близнаци еднакво големи, макар и силно различни на вид. Дублетът на Анфракт беше повече като планета и нейната единична огромна луна, едната синьо-бяла и с повърхност, едва видима от вихрушки облачна покривка, другата също толкова ярка, макар само наполовина по големина, блестяща като полирана стомана. На дисплея дори при най-голямо увеличение блестящата луна остана мъничка. Тя се въртеше около планетата с шеметна скорост спрямо постоянен фон от светли точки. Ребка гледаше планетата и нейната луна, без да може да си обясни какво го кара така внимателно да се взира.

— Сега се нуждаем от Далсимър, повече от когато и да било — добави Луис Ненда, прекъсвайки транса на Ребка. Той също беше останал тих по време на представянето на Дариа, но при показването на траекториите на подход се беше извивал и гърчил на стола си в съответствие с тях.

— Защо? — Дариа почувства болка. — Аз просто ви показах пътя за отиване на Анфракт.

— Невъзможен за никой кораб, за който съм чувал — Ненда поклати тъмната си глава. — Нито един кораб в целия ръкав не може да мине по този път и да остане невредим. Дори и това чудовище. Трябва да намерим по-лек път. Това означава, че ни е нужен Далсимър. Трябва да го намерим.

— Съвсем правилно — каза един грачещ глас от входа на командната зала. — Всички имат нужда от Далсимър.

Те се обърнаха. Чизъм полифем беше там, отпуснат върху навитата си като корабно въже опашка, подпрян до стената на залата. Тъмнозеленият цвят на кожата му беше избледнял до по-светъл нюанс на зелена ябълка. Докато всички гледаха съсредоточено представянето на Дариа, никой не беше забелязал кога беше влязъл и не знаеше колко дълго е стоял там.

Атвар Х’сиал беше предсказала, че чизъм полифемът ще се върне да злорадства. Беше сбъркала. Той се беше върнал, но видът му не издаваше злорадство. Докато го гледаха, опашката на Далсимър се поклати под него и той се плъзна надолу по стената. Луис Ненда изруга и бързо отиде при Далсимър. Сканиращото око на късото очно стълбче напълно се прибра в главата на полифема, но главното око над него, широко отворено, замъглено и доволно, гледаше набития карелианец. Ненда се наведе и постави ръка върху горната част на тялото на Далсимър и изруга.

— Знаех го. Погледнете цвета на тялото му. Колко е зелено! Цвърчи! Без източник на радиация! Как е могъл да получи такова горещо облъчване, без да напуска „Иърбъс“?

— Не е горещо — промърмори Далсимър. — Малко топло, това е всичко. Няма проблем — той легна на пода и изглежда се отпусна върху извитата повърхност.

— Ядрен източник! — каза Ненда. — Сигурно е това. Не знаех, че има такъв на този кораб.

— Най-малко четири — информира го Е. К. Тали.

— Но сигурно всичките са екранирани — Ненда погледна подозрително към хуманоида. — Нали?

— Да. Но когато чизъм полифемът дойде най-напред на борда на „Иърбъс“… — Тали млъкна, като видя изражението на Ненда. Е. К. Тали беше програмиран да отговаря на въпроси, но беше програмиран и да се защитава от физически повреди.

— Продължавайте — изръмжа Ненда. — Изненадайте ме.

— Той ме помоли да му покажа всички радиоактивни източници, които съществуват на борда. Аз естествено му ги показах. А после той се зачуди дали има начин екранировката да бъде свалена, само на едно място, за да може радиационният лъч от източника да излезе от определено място. Не беше стандартно искане, но аз съдържам във файловете си такава информация. Затова естествено аз…

— Естествено вие! — Ненда отново изруга и подбутна Далсимър с крак. — Естествено, вие му показахте как да го направи. С какъв боклук са напълнили тази ваша глава, Тали, след като са натиснали бутона за включване? Погледнете го сега, като печен на грил е. Ако не ви стига акъла да държите полифем далеч от твърда радиация… Никога не съм виждал толкова изгоряла кожа. Всъщност той дими.

— Хубав и препечен — коригира го Далсимър от пода. — Просто хубав и препечен.

— Колко време ще е необходимо да се възстанови? — попита Дариа.

Тя беше се преместила близо до полифем. Той изглежда не я виждаше.

— По дяволите, не зная. Три дни, четири дни… зависи колко радиация е погълнал. Много, ако съдя по външния му вид.

— Но той ни е необходим сега. Трябва да ни закара на Анфракт — тя направи разпечатка на изчислените координати на Дженизий и ги размаха към лицето на Ненда. — Отчайващо е, точно когато знаем къде трябва да отидем, за да намерим зардалу.

— Зардалу! — повтори неразбираемият грачещ глас. Изпъкналото око с висока разделителна способност се въртеше от една страна на друга, следваше движението на листа в ръката на Дариа. Далсимър изглеждаше така, сякаш я виждаше за първи път. Той повдигна малко глава, за да вдигне дебелите си бърни от пода. — Зардалу, бардалу. Ако искате да ви откарам на местонахождението с координатите на листа, който държите…

— Искаме… или искахме, ако ти беше във форма да го сториш. Но ти си…

— Малко затоплен, това е всичко — полифемът се напрегна и успя да се изправи достатъчно върху навитата си на колело опашка, за да може горната му ръка да се пресегне и да вземе листа от ръката на Дариа. Той се отпусна назад, повдигна листа на половин метър от главното си око и го заразглежда с блуждаещ поглед. — Аха! Трийсет и три лобове, клон Куистън-Дуел. Зная истински добър път да стигна дотам. И насън мога да го направя.

Дариа отстъпи назад, когато той се сви отново на пода пред нея. Насън? Това изглеждаше единственият начин, по който Далсимър можеше да го направи. Но полифемът намираше отнякъде нови резерви за координиране на своята енергия. Той изви мощната си опашка и се устреми към стола пред главния пулт за управление.

— Почакай минута! — Дариа бързо отиде зад него, когато той се настани на стола. — Нали не възнамеряваш сега да насочиш „Иърбъс“?

— Определено това възнамерявам — петте ръце се движеха над клавиатурата наглед безразборно и натискаха, включваха, изключваха бутони и клавиши. — След половин минута сме на Анфракт.

— Но ти си горещ… сам го призна.

— Само малко — главата се обърна към Дариа и я погледна. Голямото синьо-сиво око се задържа върху нейните очи, след това се обърна нагоре и се втренчи безучастно в безличния таван. Петте ръце се движеха бързо над пулта. — Само малко. Когато някой е горещ, той е горещ. Съвсем малко, съвсем малко, съвсем малко.

— Някой да спре този лунатик! — извика Джулиан Грейвс. — Погледнете го! Той не е в състояние да управлява дори детско хвърчило.

— По-добре е, ако съм горещ, вие виждате — каза Далсимър и включи друга поредица от ключове, преди Ребка и Ненда да дойдат до него. — Защото пътуването, което правим, е толкова опасно, че не бих го направил, ако не бях горещ — корпусът на „Иърбъс“ леко потрепери и корабът потегли. — Самомалкосамомалкосамомалкосамомалкосамомалко. — корабът започна ужасно да се тресе и Далсимър се изкикоти. — Хайййдеееее. Тръгнахме! Моряци, всички на борд и се дръжте здраво за пери-лата-та-та-та-та-та-та…