Превъзходство

Глава 3

Чакалните на космодрума на Миранда бяха на долната страна в деветия пешеходен пръстен около четирийсет и пет километра от основата на Столк. Почистването и поддържането се извършваше от сервизни роботи, но от инцидента, когато посланичката Дорадан Колъбрид беше оставена да примре от глад, докато роботите прилежно бършеха прах и почистваха около и над нея, от време на време инспекторите извършваха рутинни проверки.

Един от тези инспектори летеше из чакалня 7872, където на канапе в центъра на залата седеше мълчалива фигура. Инспектор Гарноф три пъти се доближава до нея и три пъти се отдалечава.

Той познаваше достатъчно добре съществото. Беше зряла сикропеанка, един от гигантските слепи артроподи[5], които доминираха в Сикропеанската федерация. Тази беше странна в две отношения. Първо, беше самичка. Ло’фтианският роб-преводач, който неизменно съпровождаше една сикропеанка, отсъстваше. И второ, сикропеанката определено имаше прашен и изнурен вид. Шестте съставни крака бяха проснати около раковината, вместо да са прибрани под нея при обичайното за почивка положение. Краят на тънкото хоботче, вместо да е сгънат в торбичка в долния край на нагънатата буза висеше навън и надолу върху тъмночервените сегментирани гърди.

Големият въпрос беше дали е жива и дали е добре? Откакто Гарноф беше застъпил на смяна преди пет часа, сикропеанката не беше помръднала. Той отиде и застана пред нея. Бялата глава без очи остана неподвижна.

— Добре ли си?

Гарноф не очакваше словесен отговор, макар че сикропеанката, ако все още беше жива, несъмнено го бе чула с жълтите си отворени рогца по средата на главата. Тъй като сикропеанците „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на бузата, тя имаше чувствителен слух не само за целия честотен обхват, но и за високите честоти, недостъпни за човешкия слух.

От друга страна тя не можеше да говори на език, който той разбира. С узурпирания за зрение слух сикропеанците „говореха“ помежду си с пълен и богат химичен език чрез излъчване и приемане на феромони. Двойката прилични на папрат антени върху голямата сляпа глава можеше да детектира и идентифицира отделни молекули на хиляди различни, носени от въздуха миризми, генерирани от сикропеанския гръден кош.

Но ако беше жива, сикропеанката сигурно знаеше, че той говори на нея и тя най-малко трябва да отбележи неговото присъствие.

Не последва никаква реакция. Жълтите рогца не се обърнаха към него. Дългите антени останаха сгънати.

— Попитах добре ли си? — той повтори въпроса си по-високо. — Имаш ли нужда от нещо? Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чува — прозвуча човешки глас зад него. — И мисли, че й досаждаш. Затова се махай и я остави на мира.

Гарноф се обърна. Точно зад него стоеше нисък, мургав човек с окъсана риза и кални панталони. Беше небръснат, с уморени и зачервени очи. Но стойката му говореше за много енергия.

— Кой, по дяволите, може да си ти? — това не беше разрешена форма за обръщение на един инспектор и към посетителите на Миранда, но перченето на новодошлия го принуди да се обърне към него така.

— Казвам се Луис Ненда. Карелианец съм, макар че не разбирам това какво ти влиза в работата.

— Аз съм инспектор тук. Работата ми е да следя в чакалните всичко да е както трябва. А тя — Гарноф посочи към сикропеанката — не ми изглежда добре.

— Нищо й няма. Само е уморена. Аз също съм уморен. Идваме отдалеч. Така че ни остави на мира.

— О? Кога си се научил да четеш сикропеански мисли? Ти не знаеш как се чувства тя. На мен ми се струва, че може би не е добре.

Приклекналият непознат се изправи после размисли и седна, смествайки се, на дивана до сикропеанката.

— По дяволите! Чака ме доста работа, за да позволя да бъда оскърбяван. Атвар Х’сиал е моя партньорка. Аз я разбирам и тя ме разбира. Ето, погледни това място от десет стъпки височина.

Намръщен, той замълча за секунда. Неочаквано сикропеанката до него се раздвижи. Две от съставните й предни ръце се протегнаха и хванаха Гарноф за кръста. Преди инспекторът да може да направи друго, освен да извика, той беше вдигнат във въздуха високо над голямата бяла глава на сикропеанката. Той започна да се гърчи.

— Добре, Ат, това е достатъчно. Пусни го внимателно долу — сикропеанката свали Гарноф на пода и Луис Ненда кимна към него. — Сега щастлив ли си? Или искаш по-красноречива демонстрация?

Но Гарноф вече се оттегляше назад извън обхвата на дългите съставни крайници.

— Що се отнася до мен и двамата можете да останете тук и да се скапете — когато се отдалечи на безопасно разстояние, той спря. — Как, по дяволите, го направи? Как говори с нея, искам да кажа. Мислех, че никой човек не може да общува със сикропеанци без преводач.

Луис Ненда вдигна рамене, без да поглежда Гарноф.

— Имплантираха ми приставка, там, на Карелиа. Излъчва и приема. Струва много, но си заслужава. Сега си върви и ни остави на мира.

Той изчака, докато Гарноф отиде до входа на чакалнята, четирийсет метра встрани.

— Беше права, Ат — мълчаливото и невидимо феромонно съобщение се разпространи дифузно до рецепторите на сикропеанката. — Те са тук, на Миранда, намират се в Делбрък. И двамата, и Д’жмерлиа, и Калик.

Сляпата бяла глава бавно и доволно кимна.

— Така и предполагах — Атвар Х’сиал разтърси твърдите си защитни горни крила, сякаш да изтърси прахта от седмиците пътуване. — Това е удовлетворително. Установихте ли връзка?

— Не оттук. Прекалено опасно е. Няма да им се обадим, докато не можем лично да отидем при тях. Така никой няма да може да ги разубеди.

— Никой не може да разубеди моя Д’жмерлиа, след като знае, че аз съм жива и отново в спиралния ръкав. Но съм съгласна, че личният контакт е за предпочитане… ако може да се осъществи. Как предлагате да продължим?

— Е… — Луис Ненда бръкна в джоба си и извади една тънка карта. — С последния скок кредитът ни спадна до минимум. Колко далеч е Делбрък?

— Две хиляди и четиристотин километра директен полет.

— Не можем да си го позволим. А по суша?

— Доста много — Атвар Х’сиал остана за момента заета с пресмятане. — Три хиляди и осемстотин километра по суша, ако не се налага да пресичаме водни басейни.

— Добре — беше ред на Ненда да пресмята. — Три дни със земен транспорт. Ще ни стигнат за пътуване, но нищо няма да ни остане. Дори и за храна по пътя. Какво мислиш?

— Аз не мисля — във феромоните се чувстваше примирение. — Когато нямам избор аз действам.

Голямата сикропеанка протегна шестте си крайника. Тя се изправи на долните си четири крака, извисявайки се шест стъпки над Луис Ненда.

— Хайде. Както казваме в нашия вид: „Закъснението е най-ужасната форма на отрицание.“

— Да тръгваме към Делбрък.

Три дена по-късно един нов Луис Ненда поведе Атвар Х’сиал към автобуса за Делбрък. Беше гладко избръснат, облечен в хубави нови дрехи в кралско синьо.

— Е, това свърши наистина чудесна работа — феромоните предадоха усмивката на Ненда на Атвар Х’сиал, докато той махаше сериозно с ръка за сбогом към четирима тъжни пътници.

Той спря едно по-голямо местно такси, което побираше по-едри извънземни. Сикропеанката кимна.

— Така е. Но втори път номерът няма да мине, Луис Ненда.

— Ще мине. Всяка минута се ражда по един. Само трябва да се актуализира. По-точно всяка секунда се ражда по един. Ръкавът е пълен с такива.

— Стават подозрителни.

— Към какво? Провериха купето, за да са сигурни, че няма начин някой да може да наблюдава.

— В някой момент някой от тях ще се запита дали купето е също толкова непроницаемо за звук — Атвар Х’сиал се изтегна удобно отзад в колата и отвори черните си твърди горни крила да проникне слънчева светлина. Фините атрофирани крила под тях бяха нашарени с червени и бели удължени петна.

— И какво ще последна, ако проверят? Ще те накарат да седиш отзад, където не можеш да ме виждаш.

— Може би. Но в някой момент някой от тях ще се запита дали не използвате феромони и невербални сигнали. Казвам ви, няма да повторя това упражнение.

— Хей, не започвай да ги съжаляваш. Те работят за правителството на Съюза. Ще си го върнат с измама. Достатъчно е да увеличат данъците с още някоя хилядна от цента.

— Неправилно разбирате моите мотиви… — жълтите рогца потрепериха. — Аз съм от раса, чиято съдба е да създава светове, да запалва нови слънца, да управлява галактики. Аз няма да падна отново толкова ниско, че да се занимавам с такава дреболия. Това е под достойнството на една сикропеанка.

— Сигурно, Ат. И под моето. И освен това, могат да ни хванат — Ненда погледна нагоре към върха на сградата, където спря колата. Той се обърна към водача. — Сигурен ли сте за адреса?

— Абсолютно. Четиринайсети етаж и над него само извънземни, които дишат въздух. Също като тази буболечка — двамата слязоха, а водачът погледна под око Атвар Х’сиал и подкара.

Ненда проследи колата с поглед, вдигна рамене и влезе в сградата.

Въздухът вътре беше изпълнен с воня на гниещи морски водорасли. Влязоха в тесен асансьор и Ненда сбърчи нос.

— Дишащи въздух! На мен ми мирише повече на карелиански отходни канали — но Атвар Х’сиал кимаше щастливо. — Наистина това е мястото — антените на бялата безока глава частично се разгънаха. — Улавям следи от Д’жмерлиа. През последните няколко часа той е бил в тази сграда. Хайде да се качим по-нагоре.

Дори с приставката си Ненда не притежаваше безкрайната фина чувствителност към миризми. Те продължиха нагоре с асансьора, докато Атвар Х’сиал най-после кимна.

— Тук — сега феромоните й съдържаха следа от безпокойство.

— Какво не е на ред, Ат?

— Освен следи от моя Д’жмерлиа и вашата хименопта Калик… — сикропеанката тръгна по един широк коридор и спря пред достатъчно висока и широка врата да мине същество два пъти по-голямо от нея. — Изглежда детектирам… Чакайте!

Беше много късно. Ненда беше натиснал страничното крило и голямата врата вече се отваряше. Сикропеанката и карелианецът се намериха на прага на прилична на пещера зала с куполообразен таван и диаметър четирийсет метра.

Ненда впери очи в мрака.

— Сбъркала си, Ат. Тук няма никой.

Но сикропеанката се беше изправила в цял ръст и сочеше към страната, където две фигури се бяха навели над ниска маса. Когато вратата се отвори, те вдигнаха глави. От двете страни се чу ахване от изненада. Вместо да видят тънката като пръчка фигура на ло’фтианеца и бъчвообразното кръгло тяло на хименоптата, Луис Ненда и Атвар Х’сиал се изправиха пред съветника на Съюза Грейвс и хуманоида Е. К. Тали.

— Бяхме захвърлени по средата на неизвестно място… Половин минута на изненада и непродуктивна реакция…

— Вие двамата какво правите тук? Предполагаше се, че сте отишли да преследвате зардалу…

— По-уместно е да попитам вие какво правите тук? Предполагаше се, че сте на трийсет хиляди светлинни години, на Серенити и се биете един срещу друг…

Луис Ненда изпрати към Атвар Х’сиал феромонно съобщение: „Не се безпокой. Вярвай ми!“ То остана незабелязано за другите двама.

— Изхвърлени само с дрехите, които носехме, и никакво предупреждение, че ще се случи нещо странно. Една минута стояхме в една от главните зали, същата, от която прогонихме зардалу към транспортния вихър…

„И където имаше най-голямата плячка, достатъчна за дузина животи.“

„Зная, Ат, не се каня да кажа това. Но е трудно… Петдесет нови предмета създадени по технологията на Строителите, всеки безценен и достъпен за отмъкване. Два месеца и половина труд и всичко пропадна. Е, няма полза да плачем за нещо, което можеше да бъде…“

„И все още може да бъде, Луис. С капитулация не се печелят войни.“

„Може би. Все пак е трудно.“

Грейвс и Е. К. Тали гледаха Ненда, озадачени от настъпилата тишина. Той премина към човешка реч.

— Извинявайте. Спомних си отново за това. Във всеки случай Посредника, онази конструкция на Строителите, която знае всичко, неочаквано изникна точно зад нас толкова тихо, че не го усетихме. Той каза: „Уговорката ни не беше такава. Това е неприемливо.“ И следващата минута…

— Мога ли да говоря? — гласът на Е. К. Тали прозвуча силно и объркващо.

Ненда се обърна към Джулиан Грейвс.

— Когато му дадохте ново тяло, не можахте ли да го спрете да не прави това? Какво има сега, Е. К.?

— Съветникът Грейвс ми каза, че вие и Атвар Х’сиал сте останали на Серенити не да сътрудничите, а да се биете помежду си. От разказа ви излиза, че съвсем не е било така.

— Е, вижте, това беше нещо, което аз и Ат решихме, след като вие заминахте. По-добре беше да сме задружни в началото, нали разбирате, докато проучим обстановката на Серенити, а след това щяхме да имаме достатъчно време да се бием…

„… както и наистина щяхме се бием, Луис, след като се върнехме у дома в спиралния ръкав с голяма плячка. Защото сътрудничеството си има граници, а богатствата на Строителите са огромни. Но моля ви, продължете…“

„Ако някой ми позволи, аз ще се бия. Млъкни, Ат, за да мога да обясня.“

— … и така Атвар Х’сиал и аз се заехме да разберем къде може да се намират зардалу, след като напуснаха Серенити… за да сме сигурни, че няма да се окажем близо до тях, когато напуснем Серенити… защото, вие разбирате, имахме онова малко зардалу, което остана с нас, когато всички други се изметоха презглава по канала…

— Извинете ме — голямата, със следи от радиация плешива глава на Джулиан Грейвс кимна. — Това е изключително важно. Вие казвате, че на Серенити има останало зардалу?

— Точно това казвам. Проблем ли имате с това, съветник?

— Напротив. А между другото, вече бивш съветник. Подадох оставка от Съвета по същата причина. Съветът на съюза изслуша — без да вникне, по мое мнение — и отхвърли изцяло нашите безпокойства! Те не вярват, че ние сме били на Серенити. Не вярват, че сме срещнали интелигентни артефакти на Строителите. И което е най-лошо, не вярват, че сме срещнали живи зардалу. Те твърдят, че всичко това е плод на нашето въображение. Така че, ако носите със себе си някакъв образец, някое малко или мъртво тяло или дори най-малко парченце от пипало…

— Съжалявам. Разбирам ви, но нямаме абсолютно нищо. Отново поради тъпа грешка на Посредника. Той обвини мен и Атвар Х’сиал в съглашателство вместо във вражда и преди да можем да му обясним, че сме изпълнени с омраза един към друг, издаде един от онези шумове като от кипящ чайник и до нас се появи вихър. Той ни запрати в транспортната система на Строителите. Точно преди вихърът да ни поеме, Посредника грабна малкото зардалу. Оттогава не сме го виждали. Атвар Х’сиал и аз излязохме от задния край на зардалската комуникация и попаднахме на малка като миша дупка планета, наречена Пепърмил. Но моят кораб беше все още на Глистър, заедно с целия ни основен кредит. Платихме и последния си цент да ни докарат на Миранда. И ето ни сега тук.

— Мога ли да говоря? — този път Тали не чака разрешение. — Вие сте тук. Вижда се. Но защо сте тук? Искам да кажа защо дойдохте на Миранда, където нито вие, нито Атвар Х’сиал сте у дома си? Защо не отидохте в някой друг, по-добре познат регион от спиралния ръкав?

„Внимателно! Съветник Грейвс, независимо дали е Джулиъс, Стивън или Джулиан е по-проницателен, отколкото си мислите.“ — бележката на Атвар Х’сиал към Луис Ненда беше повече заповед, отколкото предупреждение.

„Спокойно, Ат! Сега е време да кажем истината.“

— Защото, докато се върнем на планетоида Глистър и на моя кораб „Хев-ит-ол“, Атвар Х’сиал и аз бяхме напълно разорени. Единствените ценни неща, които двамата притежаваме… — Ненда бръкна в джоба на панталоните си и извади два малки квадрата пластмасов рекордер и ги стисна — са тези.

Под натиска на неговите пръсти квадратите едновременно заговориха: „Това е документ за самоличност 1013653 на ло’фтианеца Д’жмерлиа, всичките права за които принадлежат на сикропеанската му господарка Атвар Х’сиал.“ „Това е документ за самоличност 265358979 на хименоптата Калик WSG, всичките права за която принадлежат на карелианския й господар Луис Ненда.“

Повтарям: Това е документ за самоличност на ло’фтианеца Д’жмерлиа, всичките права за…

— Достатъчно — Ненда натисна края на пластмасовите пластини и те спряха да говорят. — Робите Д’жмерлиа и Калик са единствените активи, които ни останаха, но ние ги притежаваме, както добре знаете и както доказват тези документи — Ненда спря да си поеме дъх. Сега идваше трудната част. — И така ние дойдохме тук с претенция да ги вземем, да ги върнем на космодрума на Миранда и да ги дадем под наем, така че да си осигурим достатъчно средства да отидем на Глистър и да вземем „Хев-ит-ол“ — той погледна към Грейвс. — И няма полза да беснеете и да ни казвате, че Д’жмерлиа и Калик са свободни същества, понеже ние сме им позволили да се върнат свободни на Серенити, защото нищо от това не е документирано тук — той размаха квадратите, — а доказва противното. Така че не ми пробутвайте разни глупости. Просто ми кажете къде са.

Грейвс щеше да му вдигне голям скандал, Ненда го знаеше. Той се обърна към съветника в очакване на избухването.

Такова обаче не последва. По лицето на Грейвс преминаха много изражения, но никое от тях не приличаше на гняв. В сивите налудничави очи се четеше задоволство и ирония, дори нещо като съчувствие.

— Не мога да ви предам Д’жмерлиа и Калик, Луис Ненда — каза той, — дори да исках. Поради простата причина, че не са тук. Точно преди два часа напуснаха Делбрък… на високоскоростен преход за космодрума на Миранда.