СТРАДАНИЕТО ОБИЧА КОМПАНИЯ
Д’жмерлиа отвори отново уста да протестира и откри, че не може да говори. Не може да диша. Не може да мисли. Беше разчленен… Не, беше лишен от мозък, изпитваше безпределна мъка.
Влизането на корабното ядро в периферията на аморфната сингулярност[1] беше болезнено, но това беше физическа болка — извиване, усукване, разтегляне. Другото беше по-лошо. Душата на Д’жмерлиа беше раздробена, мозъкът му — разделен на парчета, съзнанието — разпиляно из много отдалечени един от друг светове.
Той се опита да крещи. И когато най-после успя, чу нов звук — дузина същества, всички като него, ревяха от мъка във Вселената.