Превъзходство

Глава 11

Дариа намери своята логика за толкова убедителна, че не допусна, че другите могат да имат различна реакция. Но те имаха.

— Не, не и абсолютно не! — каза Джулиан Грейвс. — Той се беше появил в отговор на повикването на Дариа по радиоуредбата на кораба, но не беше посочил никаква причина за отсъствието си. Изглеждаше изтощен и разтревожен. — Дори онова, което казвате, да е вярно, то нищо не променя. Какво от това, че Анфракт и разположените вътре сингулярности може да са творения на Строителите? Ние не можем да си позволим да рискуваме „Иърбъс“ и допълнителни членове от екипа.

— Капитан Ребка и неговият екип са в по-голяма опасност, отколкото си даваме сметка.

— По-голяма опасност от каква? Когато те заминаха, никой от нас нямаше изобщо никаква идея за степента на опасност за корабното ядро. И всички се съгласихме, че докато не минат три дни, няма да предприемаме нищо.

Дариа започна да спори, твърдейки, че никога не се е съгласявала на такова нещо. Тя извика Далсимър да я подкрепи, но полифемът беше прекалил с облъчването — дълъг, ябълковозелен, кикотещ се на твърдия под тирбушон. Дариа се обърна към Е. К. Тали. Хуманоидът пусна на дисплея собствения си видеозапис на действителното събитие, станало на „Иърбъс“, и потвърди, че Дариа е кимнала заедно с всички други в знак на съгласие.

— Случаят е приключен — каза Грейвс.

Той мигаше, обхванал глава, сякаш го болеше толкова много, че не можеше да я разтрие.

Дариа седеше и се ядосваше. Джулиан Грейвс беше адски упорит. И толкова логичен, освен когато трябваше да разбере сложния ход на нейния анализ за Анфракт. Тогава той изобщо не беше логичен.

Не беше стигнала доникъде. Неочаквано пристигналият безпилотен летателен апарат за пренасяне на съобщения промени намерението на бившия съветник на Съюза. Грейвс внимателно го отвори, извади капсулата и го разгледа с компютъра на „Иърбъс“.

Резултатът беше разочароващ. Имаше непрекъснат запис, показващ траекторията на корабното ядро през некартографиран регион на кръгови сингулярности — пътуване, което беше извършено за по-малко от двайсет и четири часа. Но после нямаше нищо, една необяснима десетчасова празнина в записа без никаква информация за движението на кораба или действията на неговия екипаж.

— И така вие виждате професор Ланг — каза Джулиан Грейвс. — Ние все още нямаме никакво доказателство за възникнали проблеми.

— Няма доказателство за нищо — Дариа разгледа съобщението, докато стигна до празната част. — Това само по себе си е смущаващо.

— Ако се надявате да ме убедите, че самата липса на доказателство за проблем представлява свидетелство за проблем… — започна Грейвс.

— Кал — прекъсна го неясен грачещ глас. — Хм… Мръсна черна кал!

Когато беше извадена капсулата със съобщението, ненужната външна обвивка на безпилотния летателен апарат беше хвърлена на пода на командната зала. Тя се беше отърколила и спряла няколко крачки пред отвореното, гледащо око на чизъм полифема. Сега Далсимър беше протегнал най-горната си ръка и драскаше по нея с гъвкавия си, покрит с люспи пръст.

— Какво си мърмориш? — попита го Грейвс.

Дариа клекна до полифема и заразглежда отблизо обвивката на летателния апарат. Когато пристигна на „Иърбъс“, те се бяха заинтересували единствено от съобщенията, които носи. Самият апарат им се стори по-маловажен.

— Далсимър е прав — каза тя. — Аз също.

Тя вдигна цилиндъра и го занесе при Джулиан Грейвс. Той го погледна с безразличие.

— Е?

— Погледнете го внимателно. Пипнете го. Когато корабното ядро напусна „Иърбъс“ цялото му оборудване беше чисто и в добро работно състояние… Вижте видеозаписа на Тали, ако не ми вярвате. А сега погледнете антената и връзките на корпуса. Те са мръсни и са поправяни. Този кабел е сменен. Вижте тук. Това е кал. При полета му към нас той е бил вакуумно изсушен, но преди това летателният апарат е бил в мокра почва. Ханс и другите не само са намерили планета… Те са кацнали на нея.

— Преди да отлетят, те обещаха да не се приземяват — Грейвс поклати плешивата си издута глава, готов да укорява, после трепна. — Такова покритие може да се получи навсякъде, дори в открития Космос. Но защо кал?

— Защото не са имали избор и са кацнали. И щом безпилотният летателен апарат е бил така очукан и изкалян при приземяване, корабът сигурно е повреден.

— Много шум за нищо.

— Тогава, позволете ми, да ви кажа още нещо. Материалът от стерилно покритие в Космоса е съвсем различен от планетната кал. Обзалагам се, че ако изчегъртам малко кал от връзките на апарата и направя анализ, ще открия микроорганизми, които не съществуват в никоя от нашите бази данни. Ако направя това, ще го приемете ли като доказателство, че корабното ядро се е приземило… на непознат свят?

— Ако. И то голямо „ако“ — Джулиан Грейвс взе предпазливо летателния апарат от Дариа и го подаде на Е. К. Тали.

Дариа видя и разбра значението на аргумента с данните. Тя беше спечелила. И веднага се замисли над следващия проблем: как да направи така, че когато другите преминат през сингулярностите да търсят Ханс Ребка и неговата група, да ни позволи някаква причина да я остави на „Иърбъс“.

Успоредно с това, Дариа изпита задоволство от съвсем различна мисъл. През последната една година тя много се беше променила. Преди дванайсет месеца на заседания на факултета на института щеше да изгуби цял час да привежда все повече и повече доказателства в подкрепа на аргументите си и след това въпросът щеше да се дебатира безкрайно дълго, докато всички участващи в заседанието или достигнат до истерия, или обезумеят от скука.

Повече не обаче, поне що се отнася до Дариа. По някакъв начин, без дори да обсъждат такива неща, Ханс Ребка и Луис Ненда я бяха открехнали за голямата истина:

„След като спечелиш спора, замълчи. Излишните приказки само подтикват другите да продължат да спорят.“

Имаше и такъв извод:

„Ако си спестил време от спора, не го прахосвай. Започни да работиш върху следващия проблем.“

Докато излизаше от командната зала, за да се отправи към товарната площадка, където бяха подслонили „Индълджънс“, Дариа се възхищаваше на собствената си проницателност. Беше време за работа. Когато Е. К. Тали се върне с анализа на калта и Грейвс реши какво да прави, Дариа искаше да бъде втора след Далсимър в познаване на кораба на полифема.

Преди да беше достигнала до товарната площадка, обаче Джулиан Грейвс я повика. Вече беше решил. Той знаеше какво трябваше да се направи. Дариа ще лети в кръговите сингулярности. Е. К. Тали ще я съпровожда. Далсимър ще пилотира „Индълджънс“. Джулиан Грейвс ще остане на „Иърбъс“. Самичък.

Озадачаващо. Но тя отново си повтори: „След като спечелиш, замълчи.“

Дариа хвана Тали и Далсимър и ги поведе към „Индълджънс“ да изкарат кораба от товарната площадка на „Иърбъс“, преди Грейвс да размисли.

В своето нетърпение да тръгне, Дариа не приложи друго правило от правилата на Ханс Ребка за оцеляване:

„Ако спечелиш много лесно, по-добре се запитай дали не става нещо, за което не знаеш.“

Ханс Ребка веднага щеше да се сети — поради някаква своя непреодолима причина, Джулиан Грейвс имаше нужда да остане самичък. Но Ханс не беше там да наблюдава Грейвс или да предупреди Дариа за нещо друго. Той я беше наблюдавал през изминалата година и щеше да се съгласи, че в нея бяха настъпили големи промени. Беше станала твърде самоуверена. Сега тя знаеше достатъчно, за да бъде опасна за себе си и за всеки около нея.

Ребка щеше да й предложи различно заключение за нейната голяма истина:

„Не губи време да решаваш измислени проблеми.“

Интелектуално Дариа Ланг беше много развита, до ниво на гений. Но никой, независимо колко интелигентен е той, не може да направи правилни изводи от погрешни данни. Оттам започваха проблемите на Дариа. Според Ханс, когато й липсваха верни данни, тя не знаеше как да си ги набави.

Това всъщност беше нейният проблем. По-голяма част от живота си Дариа беше боравила с информация, набавяна от други хора за далечни събития, времена и места. Това бяха разпечатки от статии, таблици и графики. Успехът зависеше от възможността да се обработи голямото количество информация от всички източници и след това да се създаде метод за подреждане и намиране на логиката в нея. Успехът често идваше трудно. Пътят към успех беше дълъг може би десетилетия. Нямаше значение. Скоростта не беше важна. Постоянството беше далеч по-важно.

Ханс Ребка беше възпитаник на друга житейска школа. Данните бяха събития, ставащи обикновено в реално време и рядко написани, за да могат предварително да бъдат изчетени. Те можеха да бъдат всичко — от странни показания на един измервателен уред до неочаквана промяна на вятъра, от едно начумерено лице до усмивка. Успехът се измерваше с оцеляване. Пътят към успеха можеше да остане отворен само за част от секундата.

Когато Джулиан Грейвс за първи път беше съобщил кои ще слязат с корабното ядро да търсят Дженизий и кои ще останат на „Иърбъс“, Ребка беше забелязал противоречието — Грейвс нямаше да отиде, макар че точно той изпитваше най-силно желание да търси зардалу — Грейвс, който се беше оттеглил от Съвета, Грейвс, който беше организирал експедицията, Грейвс, който беше купил кораба. А после, когато Дженизий беше идентифицирана и зардалу, скрити само от покривалото от сингулярности, Джулиан Грейвс неочаквано бе отказал да ги преследва. „Аз трябва да остана тук.“

Сега Грейвс отново беше отказал да напусне „Иърбъс“. За нещастие Ханс Ребка го нямаше да предупреди Дариа Ланг, че този втори отказ трябва да се смята за далеч по-съмнителен.

Преминаването за първи път през кръговите сингулярности беше свързано с напрежение, с предпазливо изследване, с пресметнат риск. За „Индълджънс“, следващ по пътя на корабното ядро два дена по-късно, маршрутът беше определен. Информацията, изпратена с безпилотния летателен апарат, описваше точките на отклонение и аномалиите в пространство-времето с такива подробности, че Далсимър погледна списъка, подсмръкна и включи „Индълджънс“ на автопилот.

— Това е оскърбление за моя професионализъм — каза той на Е. К. Тали. Чизъм полифемът се беше излегнал на пилотската седалка — един несиметричен уред, поставен така, че спиралната му опашка да влиза в него и всичките му ръце да имат достъп до пулта за управление. Той отново беше студен, кожата му си беше възвърнала краставично зеления цвят, но с намаляване на топлината на тялото му, той ставаше все по-раздразнителен и високомерен.

— Това е обида за всички чизъми.

Тали кимна, но не го разбра.

— Защо е оскърбление и обида?

— Защото съм полифем! Аз имам нужда от предизвикателства, заплахи, проблеми, съответстващи на моите таланти. В тази пилотска работа няма нищо, никакво вземане на трудни решения, никакви критични моменти… Дори един дитрон може да я върши.

Тали кимна отново. Казаното от Далсимър изглежда означаваше, че работата не е свързана с големи рискове и чизъм полифемът я намира за неудовлетворителна. Това беше нелогично, но кой казва, че полифемите са логично мислещи същества? В базата данни на Тали нямаше информация за тях.

— Искаш да кажеш, че обичаш трудностите… опасностите?

— Най-добре е да повярвате! — Далсимър се облегна назад и се изпъна в цял ръст. — Ние полифемите… специално аз… сме най-храбрите, най-безстрашните същества в галактиката. Покажете ни опасност, и ние ще се справим с нея.

— Наистина… — на Тали му отне една микросекунда[31] да размисли върху това странно изявление. — Често ли си се сблъсквал с опасности?

— Аз? Опасности? — Далсимър извъртя стола си да погледне Тали. Хуманоидът не можеше да се нарече публика, но други нямаше. — Нека ти разкажа за времето, когато надхитрих банда търговци от Рамбълсайд на тяхната собствена игра и едва не бях убит — той вдигна двете си горни ръце, раздалечени няколко милиметра една от друга. — Имах малък спор с тях, разбирате, за една радиационна доставка, която по пътя направих да намалее… Нямаше нищо общо с мен, както им обясних. Те казаха да не се безпокоя, такива неща могат да се случат на всекиго, и че имали друга работа за мен. Трябваше да отида на Политоп, да натоваря пълен трюм с местен лед от вода и да го докарам на Рамбълсайд. „Лед от вода?“ — попитах аз. „Точно така“ — казаха те. „Има ли много лед от вода на Политоп?“ — попитах аз. „Сигурно колкото искаш — отговориха те. — Но ние искаме лед от вода от Политоп, не друг. И ако не го докараш навреме, ще има големи наказания.“

— Когато прочетох договора, трябваше да се досетя, че има нещо странно, защото наказанията за неизпълнение на доставката включваха ръцете ми и сканиращото ми око. Но бях доставял лед от вода хиляди пъти без никакъв проблем. И така, ние си разменихме благопожелания като цивилизовани същества и аз полетях с „Индълджънс“ към Политоп. Единственото нещо, което те не ми казаха беше, че Политоп е светът, който Тристан от открития Космос Мантикор е видял в съня си през един от последните си дни. На Политоп, разбирате, при превръщане в лед, водата намалява обема си, вместо да го увеличава, както е навсякъде другаде. А светът е студен, по-голяма част от времето е под температурата на замръзване. Така че океаните никога не се превръщат в лед, тъй като, когато водата отгоре изстине достатъчно и замръзне тя просто потъва на дъното и остава там. Положително на Политоп имаше много лед от вода, а доставката му сигурно щеше да бъде ценна, но той беше пет километра под повърхността на водата. Проверих земната кора. На Политоп голяма част от повърхността е суша, но на нея нямаше лед от вода. Трябваше да се намери машина, която може да слезе под водата и дълго да остане там. Но най-близкият свят, на който можех да наема достатъчно голяма такава машина, беше толкова далеч, че срокът от договора щеше да изтече много преди да успея да отида там и да се върна. Какво да правя, мистър Тали. Какво мислите, че направих, господин, Тали. Какво? Ами… — паузата на Тали беше неуловима за човек. — Ако аз изпадна в такова положение…

— Зная, че нямате идея, сър, затова ще ви кажа. Имаше един миньорски свят на по-малко от ден. Отлетях за там, наех земекопна машина, върнах се обратно и приземих „Индълджънс“ близо до океана. Започнах да копая наклонен тунел дълъг трийсет километра под океанското дъно. Беше ужасно, през цялото време се страхувах да не се срути върху мен. А после започнах да копая нагоре, докато достигнах до водния лед на морското дъно. Изкопах го от дъното, разбирате, после го поех през тунела до кораба. Излетях и се върнах на Рамбълсайд с доставката две минути преди крайния срок. Трябваше да видите разочарованите лица на онази банда търговци, когато пристигнах! Те вече точеха ножовете си — Далсимър се облегна удобно назад на седалката. — Сега кажете честно, сър, изживявали ли сте нещо, което да се сравнява с това?

Е. К. Тали прегледа изживяванията си и ги прецени с алгоритмите за сравняване.

— Не съвсем равностойно. Но може би сравнимо. Включващо зардалу.

— Зардалу! Вие сте срещали зардалу, така ли? О, да… — Далсимър направи физиономия, която в хиляда свята в спиралния ръкав показваше, че чизъм полифемът иска да изрази безкрайна подигравка и обида. За Е. К. Тали тя показваше, че Далсимър страда силно от стомашни газове.

— Зардалу. Добре, господин Тали — полифемът кимна снизходително. — Тъй като нямаме нищо по-добро, с което да се занимаваме, сър, предлагам да ми разкажете подробно за това. Започвайте.

Далсимър се облегна назад на стола си и се приготви да изглежда напълно скептичен и отегчен.

„Индълджънс“ беше преминал последната кръгова сингулярност. Бяха вътре и Дариа можеше да види планетата Дженизий на не повече от половин милион километра. Тя бързо сканира повърхността за радиофара на корабното ядро, чийто сигнал от това разстояние трябваше лесно да се детектира.

Нямаше и следа от него. Дариа не се разтревожи. Нямаше опасност радиофарът да е бил разрушен, независимо колко бързо корабното ядро е влязло в атмосферата или колко силно се е ударило в повърхността. Радиофарът беше изработен да издържа на хиляди градуса температура и удари от много стотици единици гравитация.

Сигурно корабното ядро е на другата страна на планетата и сигналът е екраниран от масата на Дженизий. Планетата беше учудващо близо. Дариа реши, че Далсимър се е справил забележително добре. Кой казваше, че полифемът е добър пилот само когато е радиационно горещ? Е, това определено не е вярно.

Тя тръгна от купола за наблюдение към командната зала на „Индълджънс“ с намерението да поздрави Далсимър. Той седеше на пилотския стол, но турбушонообразното му тяло беше толкова силно усукано, че беше дълго не повече от метър. Сканиращото му око беше прибрано, главното око фокусирано в безкрайността. Е. К. Тали седеше до него.

— Пристигнахме, Е. К. Тали. Планетата отвън е Дженизий — тя се наведе да погледне Далсимър. — Какво му е? Да не би отново да е получил доза твърда радиация?

— Нито фотон — Тали помръдна рамене, подражавайки човешки жест на недоумение. — Нямам представа какво му се е случило? Просто разговаряхме.

— Просто разговаряхте? — Дариа забеляза, че към задната страна на черепа на Тали е включен нервен кабел. — Сигурен ли сте?

— Разговаряхме… и гледахме някои видео кадри. Далсимър ми разказа за едно от многобройните си опасни преживявания. С мен такова нещо никога не се е случвало, но в замяна на това аз му разказах за нашата среща със зардалу на Серенити. Показах му някои кадри на дисплея на „Индълджънс“, макар че избрах да направя това от гледна точка на неангажирана трета страна вместо от моя собствена гледна точка.

— О, Господи! Луис Ненда ни предупреди… Далсимър лесно се възбужда. Пуснете ги отново, Е. К. Тали. Искам да видя какво сте му показали.

— Всъщност, много малко.

Триизмерният дисплей в центъра на командната зала оживя. Залата се изпълни с дузина извисяващи се зардалу, настъпващи към малка група хора, напразно опитващи се да ги задържат с оръжия за светлинно изгаряне, което за зардалу беше като обикновено ужилване. В центъра на групата, забележимо по-малко подвижен от другите, стоеше Е. К. Тали. Той скачаше тромаво от една страна на друга после се приближи до едно зардалу и се опита да го изгори. След това твърде бавно отскочи назад. Четири дебели като човешки бедра пипала-ръце го хванаха и го вдигнаха.

— Тали! Спри.

— Обясних на Далсимър — заоправдава се Е. К. Тали. — Казах му, че макар да съм чувствителен към състоянието на тялото си, аз не изпитвам болка, каквато изпитва един човек или полифем. Странно е, но имах впечатление, че когато му разказвах, че сме срещнали зардалу, той не ми повярва. Разбира се, неговото държане подсказваше скептицизъм. Мисля, че в този момент той се убеди.

Дисплеят продължаваше да работи. Обзети от ярост и кръвожадност, зардалу бяха започнали да дърпат Е. К. Тали. Отскубнаха двете му ръце, после краката, един по един. Накрая запокитиха торса в стената. Горната част на черепа на Тали отхвърча настрани и едно зардалско пипало го счупи.

— Тали, за Бога, ще го спрете ли! — Дариа посегна към ръката на хуманоида точно когато дисплеят трепна и изгасна.

— Точно тук го спрях — Тали се пресегна зад главата си и измъкна щекера на кабела. — И когато погледнах отново към Далсимър, той вече беше в това състояние. В безсъзнание ли е?

— Може би.

Дариа размаха ръка пред окото на полифем. То не помръдна.

— Вкаменил се е.

— Не разбирам. При опасност полифемите стават по-силни. На Далсимър това му доставя радост… Той лично ми го каза.

— Е, изглежда радостта му е била по-голяма, отколкото е могъл да понесе — Дариа се облегна назад и хвана: полифема за опашката. — Хайде, Е. К. Тали, помогнете ми. Ако ще влизаме в орбита около Дженизий и ще търсим капитан Ребка и хората му, той ще трябва да е във форма.

— Какво смятате да правите с него.

— Ще го занесем при реактора. Това е единственото нещо, което може бързо да го изведе от това състояние. Ще го облъчим малко с любимата му радиация — Дариа започна да повдига полифема, после спря. — Много странно. Далсимър беше ли програмирал подход към орбита, преди да го изплашите до смърт?

— Не програмира нищо. Минахме през сингулярностите на автопилот.

— Е, сега сме в стационарна орбита. Вижте — екранът на дисплея над пулта за управление пред Дариа показваше Дженизий много по-близо, отколкото когато бяха минали през най-вътрешната сферична сингулярност.

Тали поклати глава. Хуманоидът можеше да извърши собствени изчисления на траектория почти мигновено.

— Няма нито една стационарна орбита.

— Сигурен ли сте? Тази определено прилича на такава.

— Но не е — Тали пусна Далсимър и се изправи. — Моите уважения, професор Ланг, но предполагам, че има много по-важни въпроси, отколкото осигуряването на радиация на Далсимър. Или нещо друго — той кимна към изображението на Дженизий, което бързо нарастваше на екрана. — Ние не летим по стационарна орбита. Това е орбита на сблъсък. Ако не променим вектора на скоростта, „Индълджънс“ ще пресече повърхността на Дженизий. След седемнайсет минути.