Превъзходство

Глава 12

Като повечето смъртни същества от спиралния ръкав при възможност да го сторят, и Д’жмерлиа беше прочел описанието на собствения си вид в „Универсален каталог на видовете“.

Вярно ли е това? Д’жмерлиа не беше почувствал никакво доказателство за него — но ако беше вярно, нямаше ли да знае? Възможно ли е неговата собствена интелигентност да се променя според компанията му? Когато беше в присъствие на Атвар Х’сиал, какво можеше да е по-правилно и естествено от това, той да подчинява собствените си мисловни процеси и желания на нея? Тя беше негова господарка! И беше такава още от следларвения стадий.

Все пак онова, което той не можеше да отрече, беше промяната в собственото му ниво на активност, когато останеше сам, без да получава инструкции от никого. Той ставаше нервен и разтревожен, тялото му се движеше рязко, мислите му скачаха и препускаха в дузина безразборни посоки, умът му беше десет пъти по-активен, отколкото позволяваше собственият му комфорт. Като сега.

Той беше мъртъв. Трябваше да е мъртъв. Никой не може да лети право в центъра на неструктурирана сингулярност и да е жив. И все пак, той не можеше да е мъртъв. Умът му още работеше, проследяваше едновременно сто мисли. Къде беше той, защо беше, какво се беше случило с корабното ядро? Ще оцелеят ли другите? Ще научат ли някога какво се беше случило с него? Как може някой ум да преследва едновременно толкова много мисли? Може ли един мъртъв да прави това, да разсъждава дори и в чистилището?

Въпросът явно беше академичен. Сигурно беше в състояние на свободно падане, но определено не в чистилището. От една страна той дишаше, изпитваше болка. Беше разкъсан и сега чувстваше тялото си да се възстановява, да възвръща формата си атом по атом. Зрението му също се възстановяваше. Когато вихърът с цветове на дъгата около него затихна, Д’жмерлиа установи, че се носи по средата на празно оградено място. Беше заобиколен от милиони оранжеви блещукащи точки, пръснати произволно в пространството. Той погледна във всички посоки, но не можа да намери нищо, което да му послужи за мярка. Блестящите точки можеха да са на един метър, или километър или на светлинни години. Д’жмерлиа завъртя глава, опитвайки се да установи паралакс[32]. Нямаше. Всички светлини бяха на еднакво разстояние или може би бяха много отдалечени.

Следователно, щеше да виси там по средата на нищото, докато не умре от глад.

Д’жмерлиа прибра крайниците си близо до тялото, прибра очното пипало и бавно се завъртя в пространството. Тогава забеляза едва доловима промяна в заобикалящата го среда. Малка част от оранжевия блясък беше затъмнена от едва забележимо кръгче по-еднородна оранжева светлина. Стреснат, той наблюдаваше как закриващият диск постепенно нараства.

Дискът идваше към него. И не беше малък. Когато дойде по-близо, Д’жмерлиа разбра, че е многократно по-голям от него. А когато спря, затъмни една трета от обсипаното с оранжеви звезди поле. Повърхността му беше сребърна, полирана, матова, разсейваща дифузно падащата върху нея оранжева светлина.

Чу се въздишащо изсвирване като при леко излизане на пара. На повърхността на сферата се появиха трептения, малки вълнички като върху голямо кълбо от живак. Тя промени формата си, превърна се в изкривен елипсоид. Докато Д’жмерлиа го наблюдаваше, от върха му израсна сребърно клонче, бавно се разви в петлистно цвете, което се обърна към него. От предната страна на кълбото се подадоха отворени петстранни дискове, отдолу израсна дълга тънка опашка. За няколко минути безличната сфера се превърна в рогат и опашат дявол с прилична на цвете глава, която гледаше право към Д’жмерлиа.

За първи път, откакто корабното ядро беше отлетяло в сърцевината на сингулярността, Д’жмерлиа почувства облекчение. Той може би не знаеше къде беше или как беше дошъл тук, или какво ще му се случи. Но знаеше природата на току-що пристигналото същество и имаше доста добра представа какво да прави по-нататък.

Беше изправен пред една интелигентна конструкция на Строителите, подобна на чакащия на Глистър или посредника на Серенити. Може би щеше да мине известно време докато успее да комуникира с нея — другите две бяха бездействали три милиона година и бяха малко остарели, — но след малко време за адаптация и двете бяха започнали да разбират човешка реч. Просто им трябваха няколко езикови структури, за да включат. Когато съществото се появи най-напред, концентрацията и волята на Д’жмерлиа отслабнаха. Сега, като разбра, че има работа с интелигентна машина, собствената му интелигентност изглежда се издигна на още по-високо ниво.

— Името ми е Д’жмерлиа — каза той на стандартен човешки език. Можеше да използва ло’фтиански, и хименоптски или феромонен език, но с предишните конструкции на Строителите човешкият беше свършил работа.

Последва тихо съскане като от чайник, който завира.

Главата-цвете потрепери. Изглежда му трябваха още езикови структури.

— Дойдох на тази система с група мои колеги отдалеч, чак от спиралния ръкав — беше ли вярно това? Д’жмерлиа не беше сигурен каква е „тази система“, защото единственото, което знаеше, бе, че е захвърлен на десет милиона светлинни години или — в напълно различна Вселена. Само че въздухът около него беше съвсем годен за дишане, а тялото му беше непроменено. Съществото пред него изглежда още чакаше. — Корабът ми се натъкна на сингулярност. Не разбирам защо това не ме уби. Ето, жив и здрав съм. Къде съм? Кой си ти?

— Съммм-м-аз… аз съм-м… съм — изхриптя глас. — Къде съм аз? Кой съм аз?

Д’жмерлиа чакаше. Интелигентните конструкции на Строителите се нуждаеха от известно време да загреят. Трябваше да се намери и използва някаква отдавна приспана лингвистична способност.

— Д’жмерлиа? — произнесе най-после хриптящият глас.

— Това съм аз. Името ми е Д’жмерлиа и съм ло’фтианец, от планетата Лофти.

— Ло’фтианец. Това живо… интелигентно същество ли е? Вие интелигентна… органична форма на живот ли сте?

— Да.

— Тогава това е причината за вашето оцеляване. Сингулярността, която ви е открила и пленила, е част от системата и е моя грижа. Тя функционира автоматично, но не е проектирана да убива органични интелекти. Да ви плени, да, но не да ви убие. Ето, затова ви е пренесла тук, на Сухия свят.

Езикът съдържаше толкова много тънкости. Точно когато Д’жмерлиа беше убеден, че са установили ясни приятелски отношения, съществото излезе с нещо озадачаващо. „Да плени, но не да убие.“ Беше ли Кухия свят изкуствена луна на Дженизий?

— Колко голяма е системата, за която се грижиш? Включва ли тя планетата, от която току-що дойдох?

— Включва. Аз се грижа за Истинския дом. Ако не бяхте влезли в сингулярността, щяхте да бъдете върнати там, тъй както всички кораби, които носят органични интелекти и искат да напуснат този регион, биват върнати в Истинския дом. Това е част от моите отговорности. Вие питате кой съм аз? Аз съм Пазител.

— Пазител… на какво?

— На Истинския дом, на света, вътре в сингулярностите. Затвореният свят, който… един ден… ще стане истински дом на моите конструктори и създатели — домът на Строителите.

Д’жмерлиа се почувства замаян и не само поради физическото натоварване на прехода до Кухия свят. Според пазителя Дженизий трябваше да стане дом на Строителите. Но Серенити, големият артефакт на трийсет хиляди светлинни години отвъд галактическата равнина, беше също определен да стане дом на Строителите, ако можеше да се вярва на посредника. И дори малката планета Куейк от системата Мандъл се предполагаше също да бъде дом на Строителите… въпреки факта, че Дариа Ланг, която знаеше повече за Строителите от всеки, когото Д’жмерлиа някога беше срещал, настояваше, че те трябва да са се развили на гигантска газова планета като Гаргантюа и че живеят или там, или в открития Космос.

— Чувствам аномалия — продължи Пазителят и по тялото му пробягнаха трептения като по капка живак. — Вие казвате, че сте от планетата Лофти. Да не искате да кажете, че не сте от Истинския дом? Че идвате отнякъде другаде?

— Така е… Цялата ни група е от другаде. Казах, че ние идваме извън Анфракт, отдалеч, от друга част на спиралния ръкав.

— Разкажете ми повече. Долавям възможност за неправилно разбиране, макар аз да не приемам нищо без директно доказателство. Разкажете ми всичко, което се е случило.

Това беше директна заповед, но такава, която Д’жмерлиа не се чувстваше готов да изпълни. Откъде трябваше да започне? От собственото си рождение, от предаването му в подчинение на Атвар Х’сиал, от пътуването до Куейк? Каквото и да разкаже на Пазителя, щеше ли той наистина да го разбере? Подобно на всички интелигентни структури на Строителите, Пазителя сигурно е бил в състояние на безучастен зрител в продължение на милиони години.

Д’жмерлиа въздъхна и започна да говори. Той разказа за родната планета на всеки член от групата, за тяхната среща на двойката светове Опал и Куейк по време на летния прилив, за пътуването им към гигантската газова планета Гаргантюа и минаването през Окото на Гаргантюа и транспортната система на Серенити на Строителите, за техния успешен бой с оцелелите зардалу, които бяха освободени от полето на стазис от конструкцията на Строителите, посредника, за връщането на зардалу в спиралния ръкав и планетата Дженизий — Истинския дом, както беше известна тя на Пазителя.

Д’жмерлиа и някои от неговите другари бяха тръгнали да търсят оцелелите зардалу. И тогава техният кораб беше откъснат от небето и запратен въпреки тяхната воля върху повърхността на Истинския дом.

— Естествено — каза Пазителя, когато накрая Д’жмерлиа свърши. — Системата, която действа около Истинския дом, приема, че всеки кораб вътре в сферичните сингулярности иска да напусне, а това е забранено, докато органичните интелигентни същества не издържат тестовете. Не се предполага органични интелигентни същества да преминат през защитните сингулярности, да се опитат да ги изследват и след това да се надяват да напуснат.

— Но моите колеги сега са там. Те са в опасност и дори може би са мъртви!

— Ако казаното от вас е вярно и ако са удовлетворени някои други критерии, тогава аз ще приема възможността за неправилно разбиране. Искате ли това положение да бъде коригирано и на вашите колеги да бъде помогнато в опита им да напуснат Истинския дом?

— Искам — дори някой природно още по-раболепен от Д’жмерлиа би бил затруднен да даде сдържам отговор на нещо така очевидно, като това. — Искам, разбира се!

— В такъв случай можем веднага да започнем. Трябва да се извърши директна проверка. Готов ли сте?

— Аз! — Д’жмерлиа неочаквано осъзна собствената си незначителна и неуместна забележка. Той беше идиотът, чиято глупава некомпетентност беше позволила корабното ядро да бъде хванато от аморфната сингулярност, докато той бездействаше. Той беше глупакът, който беше пуснал повредения безпилотен летателен апарат да отиде на „Иърбъс“, без дори да спомене в съобщението за съдбата на капитан Ребка и другите. Той беше мъжки ло’фтианец, роб по природа, който беше най-щастлив, когато получава заповеди от други. Той беше глупав.

— Не мога да помогна. Аз съм нищо. Никой.

— Вие сте всичко, което може да помогне. Вие сте органичен интелект. Вие не сте нищо. Вие сте много нещо. Вие сте много хора. Вие имате много компоненти. Трябва да ги използвате.

— Не мога да го направя. Зная, че не мога.

Но Пазителят не го слушаше. По средата на дебелото сребърно тяло се беше оформил овален отвор и Д’жмерлиа беше привлечен в него по зелен лъч светлина. Той отвори отново уста да протестира и откри, че не може да говори. Не може да диша. Не може да мисли. Беше разчленен… Не, беше лишен от мозък, изпитваше безпределна мъка.

Влизането на корабното ядро в околностите на аморфната сингулярност беше болезнено, но беше физическа болка — извиване, усукване, разтегляне. Това беше много по-лошо, нещо, което никога преди не беше изживявал, нито чувал. Душата на Д’жмерлиа беше раздробена, мозъкът му — разделен на парчета, съзнанието — разпиляно из много отдалечени един от друг светове.

Той се опита да крещи. И когато най-после успя, чу нов звук — дузина същества, всичките като него, ревяха от мъка във Вселената.