Глава 17

Д’жмерлиа беше убеден, че е мъртъв. Отново.

Той искаше да е мъртъв. По-мъртъв от предишния път.

Тогава беше просто достатъчно глупав да се гмурне в средата на аморфна сингулярност, в която може би никое разбиращо същество, органично или неорганично, не би могло да оцелее.

Това предизвика физическо разчленяване: тялото на човек се разтяга по дължина и в същото време изпитва натиск от всички страни, докато се изтегли в нишка от субядрени частици и накрая във взрив от неутрони и радиационен лъч. Много преди това, естествено, човек е мъртъв и нищо не усеща. Това е неприятен край, разбира се, но добре изучен и добре разбран.

Онова, което ставаше сега, беше много по-лошо: умствено разчленяване. Мозъкът му беше измъкнат, фино разчленен парче по парче, докато в същото време той беше в съзнание и страдаше. И тогава, в този раздробен мозък, всякаква мисловна способност беше изчезнала от него, насочена към някакви непонятни, далечни задачи. Остана само безполезна обвивка, лишена от цел — нелогична и несигурна.

И сега тази бедна, разбита останка от неговия мозък беше подложен на разпит.

— Разкажи ми за човека, когото наричате Джулиан Грейвс… за хименоптата, известна като Калик… за сикропеанката Атвар Х’сиал — въпросите задаваше конструкцията на Строителите, Пазителя на света. Д’жмерлиа познаваше своя инквизитор, но това не му помогна. Умът му беше лишен от собствена свободна роля, трябваше да отговаря.

— Разкажи ми всичко — продължи разпитващият — за всички членове на твоята група. Аз мога да видя сегашните им действия, но преди да взема решение, трябва да зная миналото. Разказвай.

И Д’жмерлиа заразказва. Разказа всичко. Такъв, какъвто беше станал, той не можеше да се съпротивлява нито да лъже.

Но това не беше едностранен процес, защото, както той каза, във вакуума на несигурността, който беше сега неговият ум, постъпваха отражения от информацията от самия Пазител на света. Д’жмерлиа не можеше да анализира или разбере полученото. Можеше само да го запомни.

Колко сме ние? Това аз не мога да кажа, макар че мисля над въпроса от времето на първото ми самосъзнание. Мислих един милион години. А после, преди повече от три милиона години изпратих мои сонди да търсят — далеч, из целия спирален ръкав и отвъд него. Голямото търсене. Първо търсих да установя контакт, след това да науча за моите братя и сестри.

Не успях. Научих, че сигурно сме стотици и може би хиляди. Но различното местоположение правеше пълното проучване трудно и малцина от нас можеха лесно да бъдат намерени. Някои лежаха в недрата на звезди, защитени от силово поле. Други, заровени в планети, очакваха някакъв неизвестен сигнал, преди да се покажат. Неколцина са се преместили толкова далеч от спиралния ръкав и от самата галактика, че е изгубен всякакъв контакт. Мнозинството недостъпни живеят като мен в дислокации на самото пространство-време. Може би има други, на места на които дори не ми е дошло наум да търся.

Не зная защо не завърших Голямото търсене. Изоставих го. Не защото всички местоположения на конструкциите не можеха в края на краищата да бъдат намерени с мащабно търсене, а по-скоро защото самото търсене беше безсмислено. Разбрах, че самовъзложената ми задача никога няма да се увенчае с успех.

Мислех, че ще намеря подобни умове, общност от създания, обединени около единна задача, братя и сестри, отдадени на преследване на една и съща цел — обслужване на нашите създатели. Но онова, което намерих, беше по-лошо от липса на единна цел — беше умопомрачение.

Това са същества, които имат същия произход и вътрешна структура и дори външна форма като мен. Комуникацията между нас би трябвало да бъде лесна. Вместо това аз намерих, че е невъзможна. Някои имаха халюцинации, бяха така затворени в собствения си свят от заблуди, че не реагираха на нищо, независимо от стимулите. Много бяха болезнено съсредоточени, обхванати от погрешен възглед за тяхната собствена роля и ролите на другите конструкции.

Накрая, с нежелание бях принуден да направя едно ужасно заключение. Разбрах, че аз, и само аз от всички конструкции, съм останал нормален. Аз единствен разбирах истинската програма на моите създатели — съществата известни като Строителите. Аз единствен носех това бреме да съхраня и опазя истинския дом за тяхното връщане и евентуално ползване.

Или по-скоро аз и един съюзник ще изпълним това задължение. Защото по най-странна ирония на съдбата аз намерих конструкция, която разбира характера на нашите истински задължения — и тази конструкция е физически най-близка до мен, скрита в същата система от сингулярности. Това същество. Надзирателя на света, охранява и подготвя вътрешността на Истинския дом точно както аз пазя външността.

Когато Голямото търсене беше изоставено, разбрах, че Надзирателя на света и аз ще бъдем задължени сами да изпълним цялата програма. Няма да имаме помощ от никой от нашите събратя.

И така, преди два милиона години — ние започнахме.

Двустранният поток продължи, неподлежащ на контрол от Д’жмерлиа, докато умът му нямаше повече информация, която може да предложи, нито сила повече да приема. В края на този процес настъпиха няколко мига на спокойствие.

И тогава дойде времето на последната мъка и смущение.

Болката по време на разчленяването на мозъка на Д’жмерлиа беше му се струвала непоносима. Но когато започна ужасния процес на умствено обединяване и отново изгуби съзнание той разбра, че предишната болка не е била нищо.

Загрузка...