Престъпни удоволствия

46

— Мен ли търсите? — отекна откъм вратата висок, музикален глас. — Не мърдайте — нали така се казва? На прицел сте ни.

— Не ви съветвам да посягате към оръжието — обади се Бърчард.

Погледнах към Едуард и видях, че ръцете му са близо до картечницата…, но не достатъчно близо. Изражението му бе неразгадаемо, спокойно, обикновено. Като на неделна разходка. Аз бях толкова уплашена, че усещах стомашни киселини в гърлото си. Спогледахме се и вдигнахме ръце.

— Обърнете се бавно — нареди Бърчард.

Така и сторихме.

Той държеше някаква полуавтоматична пушка. Не съм маниак на оръжията като Едуард, тъй че не разпознах марката и модела, но знаех, че пробива големи дупки. Над гърба му стърчеше и дръжка на меч. Меч — най-обикновено старовремско оръжие!

Закари стоеше до него, стиснал пистолет с две ръце, по военному. Не изглеждаше особено доволен.

Бърчард държеше пушката така, сякаш бе роден с нея.

— Моля, хвърлете оръжията и сплетете пръсти на главите си!

Изпълнихме молбата му. Едуард пусна картечницата, а аз изгубих автомата. Имахме предостатъчно други оръжия.

Николаос стоеше отстрани. Изражението й бе ледено и гневно. Гласът й, когато заговори, отекна в залата:

— По-стара съм, отколкото някога сте си представяли. Да не смяташ, че съм подвластна на дневната светлина? След хиляда години? — Тя навлезе в залата, като внимаваше да не минава пред Бърчард или Закари. Прегледа останките в ковчезите. — Ще си платиш за това, съживителке! — след което се усмихна. Досега не бях виждала по-зла гримаса. — Свалете им останалия арсенал, Бърчард! След това съживителката ще си получи наградката!

Стояха пред нас, но не твърде близо.

— С лице към стената, съживителке! — нареди Бърчард. — Ако мъжът мръдне, Закари, стреляй по него!

Бърчард ме блъсна в стената и ме претърси много внимателно. Не провери зъбите ми и не ме накара да си сваля гащите, но пропусна единствено това. Намери всичко, което носех. Дори деринджъра. Пъхна кръста ми в джоба си. Може би щеше да е по-добре да си татуирам един на ръката? Вероятно нямаше да върши работа…

Отидох да застана до Закари, докато претърсват партньора ми. Взирах се в колегата си съживител.

— Тя знае ли? — попитах.

— Млъквай!

Ухилих се:

— Не знае, нали?

— Млъквай!

Едуард се приближи и застанах до мен — и двамата обезоръжени и с ръце на главите. Гледката не беше особено вдъхновяваща.

Адреналинът ми кипеше като шампанско, а сърцето ми направо заплашваше да изскочи през гърлото. Не се страхувах от оръжията — всъщност не. Боях се от Николаос. Какво щеше да ни стори тя? На мен, по-точно? Ако имах избор, щях да ги накарам да ме застрелят. Все щеше да е по-добре от онова, което вампирката кроеше в малкото си зло мозъче.

— Обезоръжени са, Господарке — обади се Бърчард.

— Добре — отвърна тя. — Знаете ли какво правехме, докато убивахте хората ми?

Не мисля, че очакваше отговор, тъй че не се опитах да отгатна.

— Приготвяхме едно твое приятелче, съживителке!

Стомахът си се сви. Първо се сетих за Кетрин, но тя не беше в града. Мили Боже, Рони. Дали бяха хванали Рони?

Сигурно притеснението ми бе проличало, защото Николаос се засмя високо и буйно. Разкикоти се възбудено.

— Наистина мразя този смях — обадих се аз.

— Тихо! — нареди Бърчард.

— О, Анита, толкова си забавна. С удоволствие ще те превърна в един от хората ми! — Вампирката започна изречението високо и детински и завърши толкова басово, че по гърба ми полазиха тръпки.

След това тя подвикна с ясен глас:

— Сега влез в стаята!

Чух тътрещи се стъпки, после в залата пристъпи Филип. Ужасната рана на гърлото му представляваше дебел, бял белег. Озърна се, сякаш всъщност не виждаше помещението.

Прошепнах:

— Мили Боже!

Те го бяха вдигнали от гроба.