Престъпни удоволствия

9

В мрака се рееха гласове. Видения.

— Не трябваше да я местим!

— Да не искаш да не се подчиниш на Николаос?

— Помогнах да я донесат тук, нали? — Гласът беше мъжки.

— Да — отвърна някаква жена.

Лежах със затворени очи. Не сънувах. Спомних си ръката на Обри, изникваща от нищото. Беше просто шамар с отворена длан. Ако свиеше юмрук…, но не го стори. Бях жива.

— Анита, будна ли си?

Отворих очи. Светлината направо ме прониза. Замижах срещу светлото и болката, но тя остана. Обърнах глава — и това се оказа грешка. Болката беше главозамайваща. Имах чувството, че костите на черепа ми се опитват да се разбягат. Вдигнах ръце да прикрия очите си и изстенах.

— Анита, добре ли си?

Защо ли хората винаги те питат това, когато е очевидно, че не си добре? Отвърнах шепнешком, понеже не бях сигурна дали изобщо мога да заговоря. Май се справих успешно.

— Направо съм супер!

— Какво? — поинтересува се жената.

— Мисля, че проявява сарказъм! — обясни Жан-Клод. Прозвуча ми облекчен. — Надали е наранена твърде зле, щом се шегува.

Не бях сигурна за «наранена твърде зле». Гадеше ми се на вълни, от главата към стомаха, вместо обратно. Бях готова да се обзаложа, че имам сътресение на мозъка. Въпросът беше: колко зле бях?

— Можеш ли да се движиш, Анита?

— Не — прошепнах.

— Нека перифразирам. Ако ти помогна, ще успееш ли да седнеш?

Преглътнах, опитвайки се да дишам през болката и гаденето.

— Може би…

Жан-Клод ме подхвана под мишниците и костите на черепа ми веднага се разбягаха в различни посоки. Изпъшках и преглътнах.

— Ще повърна!

Преобърнах се на четири крака. Избързах с това. Болката беше като въртоп от светлина и мрак. Стомахът ми се сви. В гърлото ми се надигна киселина. Главата ми избухна.

Жан-Клод ме държеше през кръста, положил прохладната си длан на челото ми и така удържаше черепа ми на място. Гласът му ме държеше — успокоителен саван, плъзгащ се по кожата ми. Говореше на френски много тихичко. Не разбрах нито думица, но и нямаше нужда. Гласът му ме държеше, люлееше ме, отне част от болката.

Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, а аз бях твърде слаба да се съпротивлявам. Болката крещеше в черепа ми, но сега беше далечна и пулсираща. Все още ми беше трудно да извърна глава, сякаш костите ми щяха да се разпаднат, но поне болката беше друга поносима.

Той избърса лицето и устата ми с влажна кърпа.

— По-добре ли се чувстваш вече? — попита.

— Да! — досега не бях усетила, че болката е изчезнала.

Тереза се обади:

— Жан-Клод, какви ги вършиш?

— Николаос я иска в съзнание и добро състояние за аудиенцията. Ти я видя. Тя трябва да иде в болница, не да я тормозим още!

— И за това й помогна… — вампирката май се забавляваше. — Николаос няма да остане доволна!

Усетих го как свива рамене.

— Сторих каквото беше нужно.

Вече можех да отворя очи, без да мижа или да увеличавам болката. Бяхме в тъмница, нямаше по-подходяща дума за мястото. Дебели каменни стени обкръжаваха квадратно помещение, може би шест на шест метра. Към дебелата дървена врата водеха стъпала. На стените имаше дори окачени вериги. Между тях, поставени в скоби, сияеха факли. Липсваха единствено дръвник и закачулен в черно инквизитор — от онези с големите, масивни ръце и татуировка, на която пише «Обичам мама!». Оха, така щеше да е просто съвършено!

Чувствах се по-добре, много по-добре. Не би трябвало да се възстановявам толкова бързо. И преди съм пострадвала и то много зле. Не ти минава просто ей така.

— Можеш ли да седнеш сама? — попита Жан-Клод.

За моя изненада, отговорът беше положителен. Седнах и опрях гръб на стената. Болката още съществуваше, но просто не беше толкова силна. Вампирът извади кофа изпод стълбите и изми пода. В средата на килията имаше съвсем модерен канал.

Тереза стоеше и ме зяпаше с ръце на бедрата.

— Определено се възстановяваш бързо! — гласът й бе натежал от веселие и от нещо друго, което не успях да определя.

— Болката и гаденето вече почти преминаха. Как?

Тя се ухили подигравателно.

— Трябва да питаш Жан-Клод, не мен. Това е негово дело, не мое.

— Защото ти не би го сторила! — в гласа му долових горещ гняв.

Тя пребледня.

— Да, не бих — за нищо на света!

— За какво става дума? — намесих се.

Жан-Клод ме погледна с неразгадаемото си, прекрасно лице. Тъмните му очи се втренчиха в моите. Все още си бяха просто очи.

— Давай, повелителю, кажи й. Да видим колко ще ти е благодарна!

Той само се взираше внимателно в мен.

— Пострада много зле, имаше сътресение на мозъка. Но Николаос не би ни оставила да те закараме в болница, докато това… интервю не приключи. Боях се, че ще умреш или няма да можеш да… функционираш… досега не го бях виждала толкова несигурен. — Така че споделих жизнената си сила с теб.

Опитах се да поклатя глава. Голяма грешка. Притиснах длани към челото си.

— Нищо не разбрах!

Той разтвори широко ръце:

— Думите не ми достигат!

— О, позволи на мен! — обади се Тереза. — Той направи първата крачка към превръщането ти в човешки слуга.

— Не! — все още ми беше трудно да мисля ясно, но знаех, че това не е правилно. — Той не се е опитвал да ме излъже нито с мисли, нито с очи. Не ме е ухапал!

— Нямам предвид някоя от онези патетични полутвари, които сме хапнали веднъж-дваж и използваме за делата си. Имам предвид постоянен човешки слуга, който никога няма да бъде ухапан или наранен. Такъв, който ще остарява почти толкова бавно, колкото нас самите…

Все още не разбирах. Вероятно си пролича, защото Жан-Клод се обади:

— Взех болката ти и ти дадох малко от моята… издръжливост.

— Значи ти изпитваш болката, така ли?

— Не, нея я няма. Просто те направих по-трудна за нараняване.

Все още не успявах да го разбера напълно — или пък просто бе извън възможностите ми да схвана смисъла на казаното.

— Не разбирам!

— Слушай, жено, той сподели с теб нещо, което се смята за голям дар, даван само на хора, доказали невероятната си ценност!

Втренчих се в Жан-Клод:

— Това значи ли, че по някакъв начин съм в твоя власт?

— Точно обратното — обясни Тереза, — сега имаш имунитет към погледа, гласа и ума му. Ще му служиш по своя воля, нищо повече. Нали разбираш какво е сторил!

Втренчих се в черните й очи. Те си бяха просто очи. Тя кимна.

— Сега май започваш да разбираш. Като съживител имаше частичен имунитет към погледа ни. Сега имаш почти пълен… — Тереза се засмя лаещо. — Николаос ще ви съсипе и двамата! — С тези думи тя тръгна към стълбите и токчетата й затракаха по камъните. Остави вратата отворена.

Жан-Клод дойде и се наведе над мен. Изражението му беше неразгадаемо.

— Защо? — попитах аз.

Той просто се взираше в мен. Изсъхналите непослушни къдрици се виеха покрай лицето му. Все още беше красив, но рошавата коса му придаваше по-истински вид.

— Защо?

Тогава той ми се усмихна и около очите му се появиха бръчки от умора.

— Ако беше умряла, господарката щеше да ни накаже. Обри вече страда заради… недискретността си.

Той се обърна и изкачи стълбите. Движеше се по тях като котка, като изтъкан от безплътна, течна грациозност.

Спря се на прага и пак ме погледна.

— Някой ще дойде да те вземе, когато Николаос реши, че му е дошло времето. — затвори вратата и чух да я зарезва и заключва. Плътен и почти кипнал от смях, гласът му долетя до мен през дъските, когато добави: — И, вероятно, защото те харесвам!

Смехът му беше горчив като натрошено стъкло.