Престъпни удоволствия

32

В съня ми се вряза вой. Звучеше като аларма на кола, ужасно силно. Цапардосах с длан копчетата на часовника. За щастие, той млъкна. С полузатворени очи примигнах срещу циферблата. Девет сутринта. По дяволите. Бях забравила да изключа събуждането. Имах време да се облека и да ида на църква. Не ми се ставаше. Не исках да ходя на църква. Господ щеше да ми прости поне този път, нали?

Разбира се, нуждаех се от цялата помощ, която можех да получа в момента. Може би дори щеше да ме сполети откровение и всичко да си дойде по местата. Не се смейте — случвало ми се е преди. Божествената помощ не е нещо, на което разчитам, но от време на време мисля по-добре в църквата.

Когато светът е пълен с вампири и зли типове, а свещеният кръст може да е единственото, което те дели от смъртта, това поставя църквата в различна светлина. Тъй да се каже.

Изпълзях от леглото и застенах. Телефонът звънна. Седнах на ръба, изчаквайки секретарят да поеме разговора. Така и стана.

— Анита, обажда се сержант Стор. Поредното вампирско убийство.

Вдигнах слушалката.

— Здрасти, Долф!

— Добре. Радвам се, че те хванах преди църква!

— Още един мъртъв вампир ли?

— Ъхъмх.

— Също като предишните? — поинтересувах се.

— Май е така. Требе да дойдеш да метнеш едно око.

Кимнах, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:

— Естествено, кога?

— Веднага.

Въздъхнах. Толкова по въпроса за църквата. Нямаше начин ченгетата да задържат тялото до обед или по-късно, само заради горките ми черни очи.

— Дай ми местоположението. Чакай, нека си взема работеща химикалка! — държах бележник до леглото, но химикалката бе изсъхнала неусетно. — Добре, давай!

Намираше се само на една пресечка от «Цирка на Прокълнатите».

— Това е на границата на Квартала. Нито едно от другите убийства не е било толкова далеч от Крайбрежната.

— Вярно — съгласи се Долф.

— Какво друго е различно в случая?

— Ще видиш като дойдеш. Господин Информация.

— Добре, пристигам до половин час.

— Ще се видим там! — и телефонът прекъсна.

— Е, добро утро и на теб, Долф! — казах на слушалката. Може би и той не беше рано пиле?

Раните по ръцете ми зарастваха. Снощи се наложи да сваля лепенките, защото ги бях изцапала с козя кръв.

Драскотините се затваряха чудесно, така че не си дадох труд да слагам нов лейкопласт.

Скрих раната от нож с дебела превръзка. Не биваше да наранявам повече лявата си ръка. Свършваше ми свободното място. Следата от ухапване на врата ми започваше да посинява. Изглеждаше като най-лошата случка на света. Нямаше да преживея, ако Зербовски я видеше. Скрих я с лепенка. Сега изглеждаше, все едно прикривам ухапване от вампир. По дяволите. Оставих го така. Нека хората се чудят. И бездруго не им влиза в работата.

Сложих си червено поло и го напъхах в джинсите. Обух маратонките, навлякох нараменния кобур и бях готова. Кобурът има малко джобче за допълнителни муниции. Пъхнах там нови пълнители. Двадесет и шест патрона. Внимавайте, лоши типове! Истината е, че повечето престрелки свършват, преди да се изчерпят първите осем изстрела… Но винаги има първи път.

Преметнах през ръка яркожълт дъждобран. Щях да го навлека, в случай че пистолетът започне да нервира много хората. Нали работя с полицията? Те също си носят оръжията на показ. Защо аз да не мога? Освен това ми писна от игрички. Нека копелетата знаят, че съм въоръжена и нащрек.

На местопрестъплението при убийство винаги има прекалено много хора. Не говоря за зяпачите, онези, които идват да видят — тях ги очакваш. Винаги има нещо очароващо в смъртта на другите. Там гъмжи от ченгета, най-вече детективи с лъскави униформи. Толкова много полицаи за някакво си убийство.

Имаше дори микробус с новинари и голяма сателитна чиния, щръкнала от покрива като гигантски лазер в научнофантастичен филм от четиридесетте. Щяха да дойдат и други, бях готова да се обзаложа. Не знам как полицията бе запазила тайната толкова дълго.

Вампирски убийства — леле, майко, каква сензация! Дори не се налага да си измисляш, за да прозвучи странно.

Оставих тълпата между мен и журналистите. Репортерка с къса руса коса и стилен костюм буташе микрофона си в лицето на Долф. Докато се намирах близо до печалните останки, бях в безопасност. Можеха и да успеят да ме снимат, но нямаше да могат да го покажат по телевизията. Добрият вкус и тъй нататък, нали разбирате?

Имам малка, ламинирана карта с моя снимка, която ми дава достъп до полицейското разследване. Винаги, когато я защипвам на яката си, се чувствам като младша чистачка.

До жълтата полицейска лента ме спря униформено ченге Втренчи се в картата ми, сякаш се опитваше да определи аз ли съм или е на друг човек. Дали щеше да ме пусне зад лентата, или първо щеше да викне някой детектив?

Стоях с отпуснати ръце и се стараех да изглеждам безобидна. Всъщност много ме бива в това. Мога направо да лъхам на миловидност. Униформеният вдигна лентата и ме пусна. Устоях на желанието да му кажа: «Бравичката!». Вместо това промърморих:

— Благодаря!

Тялото се намираше близо до уличен стълб. Краката бяха разтворени. Едната ръка беше извита зад него, вероятно счупена. Липсваше част от трупа в средата, сякаш някой бе бръкнал в торса и просто бе изгребал вътрешността. Сърцето нямаше да е на мястото си — също както при останалите.

Край тялото се навърташе детектив Клайв Пери. Беше висок, слаб и чернокож, а също и най-новият член на Отряда за борба с привиденията. Винаги ми се е струвало, че има мек нрав и е любезен. Не си представях как проявява такава грубост, че да раздразни някого, но човек не попада в Отряда без причина.

Вдигна очи от тефтерчето си.

— Здрасти, госпожице Блейк!

— Здрасти да е, детектив Пери!

Той се усмихна:

— Сержант Стор спомена, че ще наминеш.

— Всички други свършиха ли с тялото?

Пери кимна:

— Изцяло на твое разположение е.

Под трупа се бе разляла тъмнокафява локва кръв. Коленичих до нея. Беше се съсирила в лепкава като желе маса. Rigor mortis бе настъпил и отминал, ако изобщо е имало такова нещо. Вампирите не винаги реагират спрямо «смъртта» така, както човешките тела. Преценяването на мига на смъртта става по-трудно. Но това беше работа на съдебния лекар, не моя.

Яркото лятно слънце грееше над тялото. По формата и черните панталони на костюма съдех, че е жена. Беше малко трудно да се каже, тъй като лежеше по корем, а гръдният кош беше издълбан, пък и главата липсваше. Гръбнакът стърчеше, бял и лъскав. Кръвта се бе изляла през врата като от счупена бутилка с червено вино. Кожата беше накъсана и раздрана. Сякаш някой буквално бе откъснал главата.

Преглътнах с усилие. Не бях повръщала пред жертва на убийство вече месеци наред. Изправих се и се поотдалечих от тялото.

Нима това е било направено от човешко същество? Вероятно не. По дяволите. Ако е бил човек, тогава много усърдно се е старал да изглежда другояче. Все едно какво показваше повърхностният оглед, съдебният лекар винаги намираше следи от нож по тялото. Въпросът беше дали са нанесени преди или след смъртта? Бил ли е човек, който се опитва да изглежда като чудовище или чудовище, което се опитва да прилича на човек?

— Къде е главата? — попитах.

— Сигурна ли си, че си добре?

Погледнах Пери. Дали бях пребледняла?

— Ще се оправя!

Аз, голямата и корава убийца на вампири, няма да повръщам при вида на отрязани глави. Да, бе.

Детективът вдигна вежди, но беше твърде учтив, за да задълбава в темата. Преведе ме на около три метра нататък по алеята. Някой бе метнал пластмасов чувал върху главата. Второ, по-малко езерце кръв се процеждаше изпод найлона.

Пери се наведе и стисна покривалото.

— Готова ли си?

Кимнах — не се решавах да заговоря. Той вдигна найлона, сякаш бе завеса, за да разкрие онова, което лежеше до алеята.

Бледото лице бе обградено от дълга, черна коса, сплъстена и лепкава от кръвта. Лице, навремето привлекателно, но вече не. Мускулите бяха отпуснати, почти като на кукла и чертите бяха също толкова нереални. Очите ми го виждаха, но на мозъка му трябваха няколко секунди да го осъзнае…

— По дяволите!

— Какво има?

Изправих се и отстъпих назад, за да се върна на улицата. Пери дойде при мен.

— Добре ли си?

Погледнах към найлона и зловещата малка буца под него. Добре ли съм? Хубав въпрос. Можех да идентифицирам този труп.

Беше Тереза.