Престъпни удоволствия

22

«При Мъртвеца Дейв» е целият в тъмни стъкла и бляскави реклами на бира. Нощем предната витрина прилича на творение на модерното изкуство, включващо имената на различни марки. На дневна светлина всичко е приглушено. Баровете са малко като вампирите — влизат в добра форма едва след здрач. През деня излъчват умора и потиснатост.

Климатикът духаше като за световно, досущ като във вътрешност на фризер. След топящата кожата жега отвън, струята идваше почти като физически удар. Постоях на прага и изчаках очите ми да свикнат със сумрака вътре. Защо всички барове са толкова тъмни, дявол го взел — същински пещери, потайни убежища? Когато и да влезеш, винаги миришеше на застоял цигарен дим, сякаш с годините се е наслоил по тапицериите — един вид смрадлив призрак.

Двама души в делови костюми се бяха настанили в най-отдалеченото от вратата сепаре. Хранеха се и бяха разгърнали на масата жълтеникави папки. На работа в събота. Точно като мен, в интерес на истината… или не точно като мен. Обзалагам се, че никой не е заплашвал да им разкъса гърлата. Разбира се, може и да грешах, но се съмнявах. Обзалагах се, че най-лошото, постигнало ги тази седмица, беше липсата на сигурност в работата. Ах, добрите стари дни.

На столчетата на бара се беше сгънал някакъв тип, който смучеше нещо от висока чаша. Лицето му вече бе увиснало, а движенията — много бавни и прецизни, сякаш се боеше да не разлее нещо. Пиян в един и половина следобед — лошо за него. Но не ми влизаше в работата. Не можеш да спасиш света. Всъщност има дни, когато не съм способна да спася абсолютно никого. Всеки трябва първо да спасява себе си и после да търси на кого да помогне. Открила съм обаче, че тази философия не действа по време на престрелка и бой с ножове. Като изключим тези случаи, е напълно приложима.

Лутър лъскаше чаши с много чиста бяла кърпа. Вдигна глава, когато се настаних на едно от високите столчета. Кимна ми с увиснала от дебелите му устни цигара. Лутър е огромен, даже не — дебел. Няма по-добро определение, само че тлъстините му са твърди като камък, почти като мускули. Кокалчетата на ръцете му са грамадни, а самите длани са колкото лицето ми. Разбира се, аз имам малко лице. Той пък е много тъмен чернокож — кажи-речи пурпурночерен, като махагон. Кремавото бяло на очите му е пожълтяло от твърде много цигарен дим. Не помня да съм виждала някога Лутър без цигара, увиснала между устните. Ей го на — с наднормено тегло, пали раковите пръчки една от друга и сивото в косата му намеква, че минава петдесетте, а никога не се разболява. Добра генетика, предполагам.

— Какво ще искаш, Анита? — гласът му подхождаше на тялото — дълбок и тътнещ.

— Обичайното.

Той ми наля чашка портокалов сок. Витамини. Преструваме се, че е «Скрюдрайвър»[6], тъй че обетът ми за трезвеност да не донесе лошо име на бара. Кой ще иска да се напива, ако в тълпата има трезвеници? А и защо, да му се не види, бих продължила да ходя в бара, ако не да пия?

Отпих от фалшивия си коктейл и казах:

— Трябва ми малко информация.

— Вече се сетих. К’ва точно?

— Трябват ми сведения за мъж на име Филип, танцува в «Престъпни удоволствия».

Едната дебела вежда подскочи.

— Вампир?

Поклатих глава.

— Вампоман.

Лутър си дръпна здраво от цигарата, крайчето пламна като жарава. Любезно издуха огромния облак дим встрани от мен.

— К’во искаш да знаеш за него?

— Може ли да му се довери човек?

За секунда барманът ме зяпна, после се ухили:

— Да му се довери ли? Божке, Анита, той е «вързан». Няма значение на какво точно — наркотици, пиячка, секс, вампири… все тая. Никой нарко не е достоен за доверие, добре го знаеш!

Кимнах. Знаех го, но какво да направя?

— Налага се да му се доверя, Лутър. Имам само него.

— По дяволите, момиче, движиш се в лоши кръгове.

Усмихнах се. Лутър е единственият, който ме нарича «момиче». За него всички жени са «момиче», а мъжете — «друже».

— Трябва да знам, ако сте чували нещо особено лошо за него — уточних.

— В какво си се напъхала? — поинтересува се той.

— Не мога да ти кажа. Ако можех, щях да споделя, или поне ако мислех, че ще има полза.

Той ме позяпа още малко, цигарата ръсеше пепел на тезгяха. Забърса я отсъстващо с чистата си бяла кърпа.

— Добре, Анита, спечелила си си правото да откажеш този път, но следващия по-добре да споделиш едно-друго!

Усмихнах се:

— Имаш честната ми дума!

Той само поклати глава и извади нова цигара от пакета, който винаги държи под бара. Дръпна си за последно от почти догорелия фас, след това напъха новия между устните си. Допря бляскавото оранжево въгленче на старата цигара срещу девственото бяло връхче и всмукна въздух. Хартията и тютюнът прихванаха, блеснаха в оранжево-червено и той метна старата цигара във вече почти пълния пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшено мече.

— Знам, че в клуба имат танцьор, който е хапка. Той върти партитата и е наистина популярен сред определен вид вампири… — Лутър сви рамене — масивно движение, сякаш се бяха разхълцали планини. — Не съм чувал мръсотии за него, освен че е «вързан», и че върти кръга. По дяволите, Анита, и това е достатъчно кофти. Звучи ми като човек, от който е добре да се стои по-надалеч.

— Щях, ако можех… — беше мой ред да свия рамене. — Но не си чувал нищо друго за него?

Той се замисли за момент, посмуквайки новата си цигара.

— Не, нито дума. Не е голям играч в района. Професионална жертва е. Тук долу повече се говори за хищниците, не за овцете! — Лутър се намръщи. — Я чакай малко. Хрумна ми една идея! — Той се замисли много дълбоко за минута-две и после се усмихна широко: — Аха, сетих се една новина за хищник. Вамп, който се нарича Валънтайн и носи маска. Хвали се, че оправил Филипчо за първи път.

— Тъй значи… — проточих.

— Не първия път като хапка, момиче, а най-първия път. Валънтайн твърди, че му е скочил, когато хлапето било малко и му сторил добро. Твърди, че на Филипчо толкова му харесало, че това е причината да е вързан сега.

— Мили Боже! — спомних си кошмарите, реалността и Валънтайн. Какво ли е да си малък, когато ти се случи? Какво би причинило нещо такова на мен?

— Познаваш ли Валънтайн? — поинтересува се Лутър.

Кимнах:

— Аха. Да е казвал на колко точно е бил Филип по времето на атаката?

Барманът поклати глава:

— Не, но се говори, че за него и дванадесетгодишните са твърде стари, освен, ако не става дума за отмъщение. Той наистина много си пада по отмъщенията. Говори се, че ако господарят не го държи за каишката, ще е ужасно опасен.

— Можеш да си заложиш сладкия задник, че е опасен!

— Познаваш го? — не беше точно въпрос.

Погледнах Лутър изпитателно:

— Трябва да знам къде спи Валънтайн през деня!

— Това вече са две сведения за голо нищо. Не ми харесва.

— Той носи маска, защото го полях със светена вода преди около две години. До снощи мислех, че е мъртъв, а и той е мислел същото за мен. Ако може, ще ме убие.

— Ужасно си трудна за убиване, Анита!

— За всяко нещо си има първи път, Лутър, а в случая и един стига.

— Чувал съм поговорката… — той започна да лъска вече чистите чаши. — Не знам. Ако се заговори, че ти издаваме дневните спални, може да стане зле. Нищо чудно да изгорят това място, докато сме още вътре.

— Прав си. Нямам право да питам такова нещо…, но си седях там на високото столче, зяпах го и чаках да ми даде онова, което ми трябва. Рискувай живота си за мен, стари друже, и аз ще сторя същото за теб.

Да-а, бе.

— Ако се закълнеш, че няма да използваш информацията, за да го убиеш, ще ти кажа — реши Лутър.

— Тази клетва ще е лъжа.

— Имаш ли разрешително за убийството му? — поинтересува се той.

— Не е активно, но мога да получа.

— Ще изчакаш ли да го вземеш?

— Не е законно да се убиват вампири без съдебна заповед за екзекуция — заявих.

Лутър ме стрелна с поглед:

— Това не беше въпрос. Ще скочиш ли на спусъка, за да се увериш, че няма да изтървеш жертвата?

— Може и тъй да стане.

Той поклати глава.

— Някой ден ще влезеш в затвора, момиче. Убийството е сериозна работа.

Свих рамене.

— Определено е по-добре, отколкото да ти разкъсат гърлото.

Той примигна и изхъмка. Май не знаеше какво да каже, тъй че продължи да лъска бляскавата чаша отново и отново. Лапите му бяха огромни.

— Ще трябва да питам Дейв. Ако той каже, че става, ще получиш сведението.

Довърших си портокаловия сок и платих — наблегнах на бакшиша, за да поддържам лодката на вода. Дейв никога не би признал, че ми е помогнал — заради връзката ми с полицията, — така че се налага парична размяна, макар и дори да не се доближава до реалната стойност на информацията.

— Благодаря, Лутър!

— На улицата се говори, че снощи си видяла господарката. Истина ли е?

— Преди или след събитието си научил за това? — поинтересувах се.

Стори ми се, че го засегнах.

— Анита, щях да ти кажа, ако знаех — гратис.

Кимнах.

— Извинявай, Лутър, просто изкарах няколко лоши нощи.

— Обзалагам се. Значи слухът е истина?

Какво можех да кажа? Да отрека? Май доста хора знаеха. Предполагам, че на мъртвите не може да им се има доверие дори да пазят тайна.

— Може би… — все едно бях казала «да», щом не казвам «не».

Лутър е запознат с играта. Кимна.

— И какво искаха от теб?

— Не мога да ти кажа.

— Хмм… уф. Добре, Анита, бъди дяволски внимателна! Ако ти потрябва малко помощ, ако има на кого да се довериш…

Доверие? Не става дума за липса на доверие.

— Може би има само два начина да се измъкна от тази каша, Лутър! Аз лично избирам смъртта. Бърза смърт би било най-добре, но се съмнявам, че ще ми падне такава възможност, ако нещата се вкиснат. Кой приятел по-точно да накисна заедно с мен?

Взираше се в мен. Лицето му бе обло, тъмно…

— Нямам отговори, момиче. Ще ми се да имах.

— На мен също.

Телефонът звънна. Лутър вдигна. Погледна ме и помъкна апарата на дългия му кабел. Каза:

— За теб е.

Притиснах слушалката към бузата си:

— Да?

— Рони е! — гласът й бе натежал от възбуда, като дете на Коледа.

Стомахът ми се сви.

— Научи ли нещо?

— Из «Хора срещу вампирите» се носи слух. Пратили са Ескадрон на смъртта, който да изтрие всички вампири от лицето на земята.

— Имаш ли доказателства или свидетели?

— Не още.

Въздъхнах, преди да успея да се спра.

— Стига, Анита, това е добра новина!

Прикрих слушалката с длан и прошепнах:

— Не мога да занеса на господарката слух за ХСВ. Вампирите ще ги изколят. Сума ти невинни ще умрат, а дори няма да сме сигурни, че зад убийствата стоят те.

— Добре де, добре! — обади се Рони. — До утре ще намеря нещо по-съществено, обещавам. С подкуп или заплахи, но ще се добера до информацията.

— Благодаря, Рони!

— Че за какво са приятелите? Освен това Бърт ще трябва да плати за извънредната работа и подкупите. Направо обожавам онази болезнена гримаса, когато му се налага да се раздели с пари!

Ухилих се срещу телефона:

— И аз!

— Какво ще правиш тази вечер?

— Ще ходя на купон.

— Какво?!

Обясних колкото се може по-кратко. След дълго мълчание тя каза:

— Това е много извратено!

Съгласих се с нея.

— Ти продължавай да бачкаш от твоята страна, аз пък ще пробвам от тази. Може да се срещнем по средата.

— Би било добре, ако стане… — прозвуча ми напрегнато, дори гневно.

— Какво има?

— Ще ходиш без подкрепление, нали? — попита Рони.

— И ти си сама — напомних й.

— Да, но не съм обкръжена от вампири и хапчиците им.

— Ако си в щаба на ХСВ, това е спорен въпрос.

— Не се дръж покровителствено. Знаеш какво имам предвид.

— Да, Рони, знам какво имаш предвид. Ти си единствената ми приятелка, която може да се оправя сама… свих рамене, осъзнах, че не може да ме види и обясних: Всички останали са като Кетрин — овце сред вълците, и ти го знаеш!

— Ами друг някой съживител?

— Кой? Джеймисън смята вампирите за готини. Бърт е як в приказките, но не подлага на опасност сладкия си бял задник. Чарлз е достатъчно добър труповдигач, но е претенциозен, а и има четиригодишно хлапе. Мани вече не ходи на лов за вампири. Изкара четири месеца в болницата, за да го сглобят наново след последния път.

— Ако си спомням правилно, и ти си била в болница — обади се Рони.

— Счупена ръка и разбита ключица са най-лошите ми травми. Мани за малко да умре. Освен това си има жена и четири деца.

Мани беше съживителят, който ме обучи. Научи ме как да вдигам мъртвите и как да убивам вампирите. Макар че, честно казано, отдавна съм го надминала в майсторлъка. Той беше традиционалист, човек на кола и чесъна. Носеше пистолет, но за всеки случай, не като основно оръжие. Ако съвременната технология ми позволява да сваля вампира от разстояние, вместо да го хващам през кръста и да го набивам на кол, защо пък да не се възползвам?

Преди две години Росита, съпругата на Мани, дойде при мен и ме помоли да не застрашавам повече съпруга й. Петдесет и две е сериозна възраст за лов на вампири, каза тя. Какво ще стане с нея и децата? Кой знае защо, аз отнасях цялата вина — като майка, чието любимо дете е напуснало правия път под ръководството на съседските хулиганчета. Тя ме накара да се закълна пред Бога, че никога повече няма да моля Мани да се присъедини към мен на лов. Ако не се беше разплакала, щях да удържа фронта и да откажа. Но сълзите са ужасно нечестно оръжие в боя. Щом човек се разреве, вече не може да се говори с него. Внезапно просто ти се приисква да спре да плаче, да спре да те наранява и да те кара да се чувстваш като най-голямата помийна яма на света. Всичко само за да спрат сълзите!

Рони мълчеше от другата страна на телефонната линия. Накрая заяви:

— Добре, но бъди внимателна!

— Внимателна като девица в сватбената нощ, обещавам!

Тя се засмя:

— Непоправима си!

— Всички ми го казват.

— Пази си гърба!

— Ти също!

— Непременно! — тя затвори. Слушалката избръмча на умряло в ръцете ми.

— Добри новини? — попита Лутър.

— Аха.

«Хора срещу вампирите» си наели отряд убийци. Може би. Но «може би» беше по-добре от онова, с което разполагах преди. Вижте сега, нямам нищо в ръкавите, нищо в джобовете, нямам и представа какво по дяволите правя… Просто се мотая наоколо и се опитвам да намеря следата на убиец, който е повалил двама вампири-повелители. Ако бях на правилната следа, скоро щях да привлека внимание. Което значеше, че някой можеше да се опита да ме убие. Няма ли да е забавно?

Нуждаех се от дрехи, които да показват вампирските ми белези и същевременно да мога да скрия оръжие. Комбинацията не беше лесна.

Наложи се да прекарам следобеда по магазините. Мразя да пазарувам. Смятам това за една от многото необходими злини в живота, като брюкселското зеле и обувките на висок ток. Разбира се, определено се нарежда след това вампири да заплашват живота ми. Но почакайте — можем да идем на пазар сега и вечерта да ни заплашват вампири. Идеалният начин да изкарате събота вечер!