Престъпни удоволствия

33

Пристигнах в кабинета на Рони няколко минути преди единадесет. Поспрях с ръка на дръжката. Не можех да се отърся от образа на главата на Тереза, търкулната на алеята. Вампирката беше жестока и вероятно бе убила стотици хора. Защо тогава я съжалявах? От глупост, предполагам. Поех си дълбоко дъх и бутнах вратата навътре.

В кабинета на Рони прозорците изобилстват. Светлината се лее от две страни — юг и запад. Което означава, че следобед помещението е като слънчева батерия. Никакъв климатик не може да надмогне толкова слънчева светлина.

През бляскавите прозорци се вижда Кварталът. Ако решиш да надникнеш.

Рони ми махна от почти заслепяващото сияние в стаята.

В креслото от другата страна на бюрото седеше крехка на вид жена. Беше азиатка с лъскавочерна коса, фризирана внимателно назад. На облегалката на креслото бе грижливо сгънато пищно пурпурно сако, което подхождаше на ръчно ушитата й блуза. Лъскава и лавандулово-лилава, тя на свой ред привличаше вниманието към наклонените нагоре очи и леките лавандулови сенки на клепачите и по веждите. Глезените на посетителката бяха скръстени, ръцете — отпуснати в скута. Изглеждаше тъй свежа в блузата си, дори и под смазващото слънце. В първия момент присъствието й ме хвана неподготвена — да я видя просто така, след всичките тези години. Най-сетне затворих зяпналата си уста и тръгнах напред с протегната ръка:

— Бевърли, мина толкова време!

Тя изящно се изправи и се ръкувахме, дланта й бе хладна.

— Три години!

«Точност» — тази дума, стига да опише Бевърли.

— Познавате ли се? — попита Рони. Обърнах се към нея.

— Бев не спомена ли, че ме познава?

Приятелката ми поклати глава. Взрях се в гостенката й:

— Защо не си казала на Рони?

— Не сметнах за необходимо. — Бев трябваше да вирне брадичка, за да ме погледне в очите. Не са много хората, на които се налага да го правят. Достатъчно рядко е, та винаги да го смятам за странно усещане, сякаш трябва да се наведа, за да бъдат очите ни на едно ниво.

— Някой ще ми каже ли откъде се познавате вие двете? — поинтересува се Рони.

Тя пристъпи между нас, за да седне зад бюрото си. Наклони леко назад стола на шарнирите му, скръсти ръце на корема си и зачака. Сивите й очи, меки като котешка козина, се взираха в мен.

— Нещо против да й разкажа, Бев?

Гостенката беше седнала отново — плавно и подобаващо за дама. Бевърли излъчва истинско достолепие и винаги ме е впечатлявала като дама, в най-добрия смисъл на думата.

— Ако смяташ за необходимо, не възразявам — заяви тя.

Не бе точно въодушевяващото «хайде, давай!», но щеше да свърши работа. Пльоснах се на другото кресло, болезнено наясно, че съм по джинси и маратонки. До Бев изглеждах като зле облечено дете. Усещането ме прободе само за миг и след това изчезна. Не забравяйте — никой не може да ви накара да се чувствате нисшестоящи, ако не го искате. Казала го е Елинър Рузвелт. Това е мото, според което се опитвам да живея. През повечето време успявам.

— Семейството на Бев стана жертва на вампирско нападение. Само Бевърли оцеля. Бях един от хората, помогнали да убият вампирите… — Кратко, ясно и с ужасно много пропусната информация. Най-вече болезнените части.

Бев заговори тихо, деликатно и точно, както й бе присъщо.

— Онова, което Анита не спомена е, че спаси живота ми, рискувайки своя… — тя сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута.

Спомних си как видях за първи път Бевърли Чин.

Един блед крак удря по пода. Мяркам побеляло, разкривено лице и тъмна коса. Тя пищи — викът й е изпълнен с чист ужас. Мятам ножа със сребърно острие и улучвам вампира в рамото. Не е смъртоносно — просто няма време. Тварта скача на крака и се хвърля с рев към мен.

Стоя лице в лице с него, имам само един нож — последният и пистолетът ми отдавна е празен, и съм сама…

Помня и как Бевърли Чин удряше вампира със сребърен свещник, докато онзи се бе навел над мен и дишаше горещо във врата ми. Писъците й отекваха седмици наред в сънищата ми, докато разбиваше на парчета главата на тварта, а кръвта и мозъкът пръскаха по пода…

Всичко това си разменихме и без думи. Бяхме си спасили взаимно живота; това е връзка, която не изчезва. Приятелствата могат да избледнеят, но дългът остават завинаги, както и изкованото с ужас, кръв и споделено насилие знание… Това никога не изчезва. Нишката помежду ни съществуваше и след три дълги години, ясно доловимо напрежение…

Рони е умно момиче. Тя прекъсна неловката тишина:

— Някой да иска питие?

— Безалкохолно — обадихме се и двете с Бев.

Засмяхме се и напрежението отслабна. Никога няма да станем приятелки, но вероятно можем да спрем да се преследваме една друга в сънищата си.

Рони ни донесе две диетични коли. Намръщих се, но взех кутийката. Знам, че в малкия хладилник в кабинета има само това. Водили сме спорове за диетичните питиета, но тя се кълне, че вкусът й харесва. Харесвал й вкусът, уууф!

Бев изящно взе своята кола; вероятно пиеше същото чудо и вкъщи. На мен ми дай нещо калорично и с по-приятен вкус!

— Рони спомена по телефона, че е възможно ХСВ да са наели ескадрон на смъртта. Така ли е? — попитах.

Посетителката се загледа в кутийката, под която бе подложила длан, за да не си оцапа полата.

— Не знам със сигурност дали е истина, но ми се струва, че е вярно.

— Ще ми разкажеш ли какво си чула? — попитах.

— Ами, от известно време се говори, че ще се оформя отряд, за да изловят вампирите. Да ги убият така, както те убиха нашите… семейства. Президентът, разбира се, наложи вето на идеята. Работим заедно със системата. Не сме някакви хулигани… — каза го така, сякаш по-скоро се опитваше да убеди самата себе си, а не нас. Беше потресена от възможността да се е случило нещо такова. Спретнатият й свят отново да се разпадне?

— Но после чух да се говори. Хора в нашата организация се хвалят, че са клали вампири…

— Колцина са убили, според слуховете? — попитах. Тя ме погледна и се поколеба.

— Нямам представа.

— Никаква идея?

Бев поклати глава.

— Предполагам, че ще мога да науча. Важно ли е?

— Полицията крие определени подробности от обществеността. Неща, които само убиецът може да знае.

— Ясно… — тя пак се вгледа в кутийката, след това вдигна очи към мен. — Не вярвам, че е убийство, дори и ако хората ми са сторили онова, което вестниците твърдят. Избиването на опасни животни не бива да бъде смятано за престъпление!

Отчасти бях съгласна с нея. Навремето бях дори напълно съгласна.

— Тогава защо ни казваш? — попитах.

Бев ме погледна скрито — тъмните й, почти черни очи се взираха настоятелно в мен.

— Длъжница съм ти.

— Ти също спаси живота ми. Не ми дължиш нищо.

— Помежду ни винаги ще има дълг, винаги.

Взрях се изпитателно в нея и разбрах. Навремето ме умоляваше да не казвам никому, че тя е разбила главата на вампира. Според мен се ужасяваше от факта, че е способна на такова насилие, независимо от мотива.

Бях казала на полицията, че тя е отвлякла вниманието на вампира и аз съм го убила. Бев беше невероятно благодарна за тази малка, невинна лъжа. Вероятно ако никой друг не знае, можеше да се преструва, че изобщо не се е случвало. Може би.

Тя се изправи и опъна полата си отзад. Остави внимателно кутийката с колата на ръба на бюрото.

— Ще оставя съобщение на госпожица Симс, щом науча още нещо!

Кимнах.

— Ще съм ти много благодарна!

Нищо чудно да предаваше каузата си заради мен. Бев преметна през лакът пурпурното си сако и взе малката си чантичка.

— Отговорът не се крие в насилието. Трябва да работим заедно със системата. «Хора срещу вампирите» държи на реда и закона, не на отмъщението… — звучеше като предварително заучена реч. Но я оставих да си го каже. Всеки има нужда да вярва в нещо.

Бев се ръкува и с двете ни. Дланта й беше хладна и суха. Излезе, изпънала до крайност жилавите си рамене. Затвори вратата решително, но тихо. Съдейки по вида на гостенката ни, човек никога не би повярвал, че е била подложена на невероятно насилие. Може би така й се искаше да бъде. Коя съм аз да споря? Рони се обади:

— А сега ме въведи в нещата. Какво откри?

— Откъде знаеш, че съм открила нещо? — попитах.

— Защото когато влезе, изглеждаше така, сякаш са ти потънали гемиите.

— Страхотно. А аз си мислех, че се прикривам добре!

Детективката ме потупа по рамото:

— Не се безпокой. Просто те познавам твърде добре, това е!

Кимнах, приемайки обяснението, каквото си е дрънканици за успокоение. Но все пак го приех. Разказах й за смъртта на Тереза. Казах й за всичко, освен за сънищата с Жан-Клод. Това запазих за себе си.

Тя подсвирна тихичко.

— По дяволите, бая заета си била! Смяташ ли, че с това се занимава човешки отряд?

— Имаш предвид ХСВ?

Тя кимна.

Поех си дъх. Издишах.

— Не знам. Ако са хора, нямам ни най-малка представа как го правят. Нужна е свръхчовешка сила, за да откъснеш глава.

— Много силен мъж? — предположи Рони.

Привидяха ми се набъбналите мускули на Уинтър.

— Може би, но такава сила…

— Под напрежение стари малки бабички са вдигали цели коли!

Права беше.

— Какво ще кажеш да посетим Църквата на вечния живот? — попитах.

— Смяташ да се присъединиш ли?

Намръщих й се.

Тя се засмя.

— Добре, добре, стига си се цупила. Защо ще ходим там?

— Снощи нападнаха партито с тояги. Не казвам, че искаха да убият някого, но когато започнеш да биеш хората… — свих рамене, — ами стават инциденти.

— Смяташ, че Църквата стои зад това?

— Не знам, но ако мразят хапките достатъчно, за да нападат партитата им, вероятно ги мразят достатъчно и за да ги убиват!

— Повечето членове на Църквата са вампири — отбеляза Рони.

— Именно. Свръхчовешка сила и способност да се доближават незабелязано до жертвите.

Приятелката ми се усмихна.

— Не е зле, Блейк, не е зле!

Сведох скромно глава:

— А сега остава само да го докажем! — Очите й още блестяха от смях, когато каза:

— Освен, разбира се, ако не са те.

— О, стига вече! Все от някъде трябва да започнем!

Рони разтвори широко ръце:

— Хей, не се оплаквам. Татко винаги казваше: «Никога не критикувай, освен, ако не можеш да се справиш по-добре!»

— И ти не знаеш какво става, нали? — попитах.

Тя стана сериозна.

— Ще ми се да знаех.

На мен също.