Престъпни удоволствия

27

Мадж ни спря в коридора. Посегна към гърлото ми. Хванах я за ръката.

— Леле, колко си докачлива! — озъби се тя. — Не ти ли харесва? Не ми казвай, че си била с Филип цял месец и досега не те е вкусвал?

Тя дръпна надолу копринения си сутиен, за да разкрие горната половина от гърдите си. Върху бледата плът се виждаше белег от идеална захапка.

— Това е запазеният знак на Филип, не знаеше ли?

— Не — отвърнах аз.

Проправих си път покрай нея и завих в гостната. Непознат за мен мъж падна в краката ми. Кристъл лежеше върху него и го приковаваше към пода. Той изглеждаше млад и малко уплашен. Погледът му се стрелна покрай Кристъл и към мен. Помислих си, че се кани да моли за помощ, но тя го целуна — дълбоко и мощно, сякаш се канеше да го изсмуче целия през устата. Младежът зашари с ръце, за да повдигне копринените гънки на полата й. Бедрата й бяха невероятно бели — като изхвърлени на брега китове.

Обърнах се незабавно и тръгнах към вратата. Токчетата ми тракаха по твърдия под в стил «заета съм, важно е». Ако не знаех истината, бих си казала, че звучи като че бягам. А аз не тичах. Просто вървях много бързо.

Филип ме догони при вратата. Затисна я с ръка, за да не я отворя. Поех си дъх, за да се успокоя. Нямаше да позволя да си изтърва нервите — поне не още.

— Съжалявам, Анита, но така е по-добре. Сега си в безопасност, поне от хората.

Погледнах го и поклатих глава.

— Ти просто не схващаш. Имам нужда от въздух, Филип! Не съм се наканила да си тръгвам, ако от това се боиш.

— Ще изляза навън с теб.

— Не. Иначе става безсмислено, Филип! Все пак си едно от нещата, от които искам да се измъкна.

Тогава той отстъпи и отпусна ръце. Затвори очи предпазлив и прикрит. Защо пък това ми изказване нарани чувствата му? Не знаех, а и не исках да знам.

Отворих вратата и жегата се обви около мен като кожено палто.

— Тъмно е — обади се той. — Те скоро ще дойдат. Не мога да ти помогна, ако не съм с теб.

Приближих се до него и казах почти шепнешком:

— Нека бъдем честни, Филип! Далеч по-способна съм да се грижа за себе си от теб. Първият вампир, който махне с ръка, ще те получи за обяд!

Той направи някаква гримаса, която изобщо не исках да виждам.

— По дяволите, Филип, я се вземи в ръце! — излязох на покритата с асми веранда и устоях на желанието да тресна вратата. Би било детинщина. В момента се чувствах малко детински, но предпочитах да си спестя номерата. Човек не знае, кога ще му бъде от полза инфантилният гняв.

Цикадите и щурците озвучаваха нощта. Върховете на дърветата се люлееха на вятъра, но полъхът му не стигаше до земята. Въздухът пред къщата бе застоял и плътен като пластмаса.

След климатика вътре, горещината ми дойде добре. Беше истинска и някак пречистваща. Докоснах ухапването на врата си. Чувствах се мръсна, използвана, обидена, ядосана и разстроена. Тук нямаше да открия нищо. Ако някой — или нещо — убиваше вампирите, които се мотаят из хапка-кръговете, идеята май не беше толкова лоша.

Разбира се, нямаше значение дали симпатизирам на убиеца. Николаос очакваше от мен да разкрия престъпленията и най-добре беше да успея.

Поех си дълбоко от застоялия въздух и усетих първите повеи на… сила. Тя се просмукваше през дърветата като вятър, но докосването й не охлади кожата ми. Космите по врата ми се опитваха да пропълзят надолу по гърба. Който и да работеше, беше могъщ. И се опитваше да вдигне мъртвец.

При все горещината, бе валяло често и токчетата ми незабавно потънаха в тревата. Накрая вървях един вид присвита и на пръсти, опитвайки се да не се продъня в меката пръст.

Околността бе обсипана с жълъди. Имах чувството, че стъпвам по мраморни топчета. Блъснах се в ствола на едно дърво и болезнено ударих рамото, което Обри бе насинил така любезно.

Разнесе се остро блеене, високо и паникъосано. Беше близо. Дали бе номер от застоялия въздух или наоколо наистина имаше коза? Викът секна с влажно бълбукане — гъсто и задавено. Дърветата свършиха и се озовах пред равно и озарено от луната пространство.

Събух си едната обувка и опипах земята. Влажна, прохладна, но не особено зле. Свалих и другата, хванах и двете в ръка и хукнах.

Задният двор беше голям, простираше се до хоризонта в посребрения мрак. Беше празен, като изключим стената от прерасъл жив плет — като малки дръвчета в далечината. Тичах натам. Отзад би трябвало да се намира гробището — нямаше къде другаде да се скрие.

Същинският ритуал по събуждане на мъртвите е кратък — както повечето ритуали. Силата се изливаше в нощта и в гроба. Трупаше се постепенно и стабилно — топла «магия». Придърпваше стомаха ми и ме доведе до живия плет. Растенията се извисяваха, черни на лунната светлина, безнадеждно прерасли. Нямаше как да се пропъхам между тях.

Някакъв мъж изплака. После се чу женски глас:

— Къде е? Къде е обещаното ни зомби?

— Твърде стар е! — обади се изтънелият от страх мъжки глас.

— Ти каза, че пилетата не стигат, тъй че ти доведохме козел за жертва. Но няма зомби. Мислех, че си добър в занаята.

От едната страна на живия плет намерих порта. Метална, ръждясала и увиснала на пантите си. Когато я отворих, изскърца — метален писък. Повече от дузина чифта очи се обърнаха към мен. Бледи лица, с абсолютния покой на немъртвите. Вампири. Стояха сред древните надгробни плочи на малкото семейно гробище и чакаха. Никой не чака по-търпеливо от мъртъвците.

Един от вампирите, най-близкият до мен, беше черният мъж от бърлогата на Николаос. Пулсът ми се ускори и огледах тълпата. Нея я нямаше. Благодаря ти, Господи!

Вампирът се усмихна и каза:

— Дойде да погледаш ли… съживителке? — дали за малко да изтърве «Екзекуторке»? Или това беше тайна?

Все едно, той махна на другите да се отдръпнат и ми позволи да погледна. Закари лежеше на земята. Ризата му беше просмукана от кръв. Няма как да резнеш нечие гърло, без да се пооцапаш. Тереза стоеше надвесена над него с ръце на бедрата. Беше облечена в черно. Единствената плът, която се показваше, бе ивица кожа в средата — бледа и почти сияйна на звездната светлина. Тереза — господарката на Мрака.

Стрелна ме с поглед за миг и отново се обърна към мъжа.

— Е, Зак-а-рий, къде е зомбито ни?

Той преглътна шумно:

— Трупът е твърде стар. Не е останало достатъчно.

— Само на сто години е, съживителю! Толкова ли си слаб?

Той погледна към земята. Пръстите му се забиха в меката пръст. Погледна и мен, после бързо сведе очи. Не знаех какво се опитва да ми подскаже с този поглед. Страха си? Да бягам оттук? Молба за помощ? Какво?

— Каква полза от съживител, който не може да вдига мъртъвци? — попита Тереза. Отпусна се на колене и внезапно се озова до него, стиснала рамото му с ръце.

Закари трепна, но не се опита да избяга.

Вълна от почти-движение премина през другите вампири. Усещах как целият кръг зад гърба ми се напряга. Канеха се да го убият. Фактът, че не е успял да вдигне зомбито беше само извинение, част от играта.

Тереза разкъса ризата му отзад. Тя затрепка около мишниците му, все още пъхната в колана. През вампирите премина задружна въздишка.

На дясната му ръка, точно до мишницата, имаше превързано плетено въже. В него бяха вплетени мъниста. Беше гри-гри, вуду-талисман, но сега явно не му беше от помощ. Все едно какво се предполагаше, че прави, нямаше да му стигне.

Тереза заговори със сценичен шепот:

— Може би си просто прясно месо?

Вампирите започнаха да настъпват, тихи като вятър в тревата.

Не можех да гледам. Той ми беше събрат-съживител и човек. Не можех да го оставя да умре — не и така, право пред очите ми.

— Чакайте! — казах.

Май никой не ме чу. Вампирите приближаваха и аз губех Закари от поглед. Ако един от тях го ухапеше, треската за храна щеше да пламне. Веднъж видях как става. Никога няма да се отърва от кошмарите, ако това се повтореше.

Повиших глас с надежда да ме чуят:

— Чакайте! Той не принадлежи ли на Николаос? Не нарича ли Николаос господарка?

Те се поколебаха и се разделиха, за да мине Тереза през тях и да се обърне срещу мен.

— Не е твоя работа! — взираше се в мен, но не отбягнах погледа й. Едно притеснение по-малко.

— Сега става моя работа! — заявих.

— Искаш да се присъединиш към него ли?

Вампирите започнаха да се разпръскват, за да обкръжат и мен заедно със Закари. Оставих ги. И без друго не можех да сторя кой знае какво. Или и двамата щяхме да се измъкнем живи, или и двамата да умрем — може би… вероятно. О, по дяволите.

— Искам да поговоря с него като професионалист с професионалист — обясних.

— Защо? — попита Тереза.

Пристъпих към нея — почти я докосвах. Гневът й беше направо осезаем. Бях я представила в лоша светлина пред другите и го знаех, а тя знаеше, че аз знам. Прошепнах, макар че и някои от другите можеха да ме чуят:

— Николаос е дала заповед човекът да умре, но иска жива мен, Тереза. Какво ли ще ти стори, ако случайно умра тук тази нощ? — последната дума издишах право в лицето й. — Дали искаш да прекараш цяла вечност, заключена в ковчег с кръстове?

Тя изръмжа и отскочи назад, сякаш я бях опарила.

— Проклета да си, смъртна, проклета да си и върви в ада! — черната й коса запука около лицето, а ръцете й се свиха в ноктести лапи. — Говори с него, макар че няма да има полза. Той трябва да вдигне това зомби — или го вдига, или е наш. Тъй рече Николаос.

— Ако събуди зомбито, ще си отиде свободен и недокоснат, така ли? — попитах за всеки случай.

— Да, но не може да се справи. Не е достатъчно силен.

— На което е разчитала и Николаос — кимнах.

Тереза се усмихна — зловещо разтегляне на устните, което оголи зъбите.

— Да-ссс — обърна ми гръб и закрачи към останалите вампири. Те се разбягаха от нея като уплашени гълъби. А аз й се бях противопоставила. Понякога смелостта и глупостта са почти неразличими.

Коленичих до Закари.

— Ранен ли си?

Той поклати глава.

— Оценявам жеста ти, но те ще ме убият тази нощ! — Той вдигна глава и втренчи светлите си очи в мен. — Няма какво да сториш, за да ги спреш! — и се усмихна лекичко. — Дори и ти не си всемогъща.

— Можем да вдигнем това зомби, ако ми се довериш!

Той се намръщи, после ме погледна изпитателно.

Не можах да разчета изражението му — изумление и още нещо.

— Защо?

Какво да кажа, освен, че не можех просто да го гледам как умира? Той беше видял как измъчват един човек и не си беше мръднал пръста. Предпочетох по-кратката причина.

— Защото не мога да ги оставя да те получат, ако съм способна да ги спра.

— Не те разбирам, Анита, изобщо не те разбирам!

— Значи ставаме двама. Можеш ли да се изправиш?

Той кимна.

— Какво си намислила?

— Ще споделим своя талант.

Той се ококори.

— По дяволите, можеш ли да служиш за фокус?

— Правила съм го два пъти досега!

Два пъти, но с един и същи човек. Два пъти, но с човека, който ме е обучил за съживителка. Никога с непознат.

Закари снижи глас до едва доловим шепот:

— Сигурна ли си, че искаш да го сториш?

— Да те спася ли? — попитах.

— Да споделиш силата си — отвърна той.

Тереза тръгна към нас и дрехите й зашумоляха.

— Стига вече, съживителке. Той не може да се справи, значи ще плати цената. Или се махни сега, или остани за… пира.

— Ще хапвате рядък «печен Кой-звяр» ли? — поинтересувах се.

— Какви ги плещиш?

— От «Как Гринч открадна Коледа» над-р Зюс[8] — обясних аз. — Нали знаеш онзи ред: «И ще имат Пир! Пир! Пир! Ще пируват с Кой-пудинг и рядък печен Кой-звяр!»

— Ти си луда.

— Така са ми казвали.

— Искаш да умреш ли? — попита вампирката.

Изправих се — много бавно. Нещо се трупаше в мен.

Увереност, абсолютна сигурност, че тя не е опасна. Глупаво, но си беше там, твърдо и истинско.

— Някой може и да ме убие преди всичко да свърши, Тереза — пристъпих към нея и тя отстъпи назад, — но това няма да си ти!

Буквално усещах вкуса на пулса й в устата си. Тя се страхуваше от мен? Нима полудявах? Току-що се бях опънала на стогодишен вампир… и той отстъпваше! Чувствах се объркана, почти замаяна, сякаш реалността се бе сменила, а никой не ме беше предупредил за това.

Тереза сви юмруци и ми обърна гръб:

— Вдигнете мъртвеца, съживители, иначе, кълна се в разлятата кръв, ще ви убия и двамата!

Мисля, че наистина говореше сериозно. Отърсих се като мокро куче. Предстоеше ми да укротявам дяволска дузина вампири и да вдигна стогодишен мъртвец. А можех да се оправям само с милиард проблеми наведнъж. Милиард и един са вече над способностите ми.

— Ставай, Закари! — наредих. — Време е да се хващаме за работа!

Той се изправи.

— Досега не съм работил с фокус. Ще трябва да ми обясниш какво да правя.

— Няма проблеми — уверих го.