Престъпни удоволствия

21

Включих климатика на макс, веднага щом влязохме в колата. Потта изстина по кожата ми и се желира. Изключих духалката, преди да ме заболи глава от промяната на температурата.

Филип седеше толкова далеч от мен, колкото му позволяваше купето. Беше полуизвърнат към прозореца, поне доколкото му позволяваше коланът на седалката. Очите му зад слънчевите очила се взираха навън и встрани. Филип не искаше да говори за случилото се току-що. Откъде знаех ли? Анита чете мисли? Не, просто Анита не е глупачка.

Целият се беше спихнал. Ако не бях наясно, щях да кажа, че изпитва болка. Но, като се замисля, може и така да беше.

Току-що бях употребила насилие спрямо много крехко човешко създание. Не ми беше особено комфортно, но определено беше по-добре, отколкото да я просна в безсъзнание. Не нараних Ребека физически. Защо не вярвах в това? А сега се канех да разпитвам Филип, защото той ми беше подсказал улика. Беше се изтървал. И не можех да го пропусна покрай ушите си.

— Филип? — започнах.

Раменете му се стегнаха, но той продължи да се взира през прозореца.

— Филип, трябва да ми разкажеш за хапка-партитата.

— Може да ме хвърлиш до клуба.

— «Престъпни удоволствия» ли? — попитах. Блестя с остроумие, такава съм си.

Той кимна, все още извърнат встрани.

— Няма ли да си вземеш колата?

— Не шофирам — отвърна. — Моника ме докара до офиса ви.

— Тя знае ли? — незабавно ме обля горещ гняв.

Сега вече той се обърна и се втренчи в мен с безизразно лице и скрити под слънчевите очила очи.

— Защо толкова й се сърдиш? Тя просто те доведе в клуба, нали така.

Свих рамене.

— Защо? — гласът му беше уморен, човешки и нормален.

Не бях реагирала на подигравателния флиртаджия, но тази личност тук беше истинска. А истинските хора заслужават отговори.

— Тя е човек, а предава други хора на нехората — отвърнах.

— По-лошо престъпление ли е от това, че Жан-Клод те избра за своя дясна ръка?

— Жан-Клод е вампир. От вампирите можеш да очакваш предателство.

— Ти — да. Аз — не.

— Ребека Майлс ми прилича на човек, който е бил предаден.

Той трепна.

Страхотно, Анита, направо велико — нека да обидим всички, които срещнем днес. И все пак, казвах истината.

Филии отново се извърна към прозореца и се наложи аз да запълня болезненото мълчание.

— Вампирите не са хора. Тяхната вярност, първо и най-вече, трябва да е насочена към собствения им вид. Това го разбирам. Моника предава своя вид. Тя предаде също и приятел. Това е непростимо!

Танцьорът се обърна да ме погледне. Прииска ми се да мога да видя очите му.

— Значи, ако някой ти е приятел, ще сториш всичко за него?

Обмислих това, докато карах надолу по 70-та източна. Всичко ли? Твърде висок залог. Почти всичко? Да.

— Почти всичко — отвърнах.

— Значи верността и приятелството са много важни за теб?

— Да.

— И понеже вярваш, че Моника е предала и двете ценности, престъплението става по-лошо от всичко, което са сторили вампирите?

Размърдах се на седалката, недоволна от обрата на разговора. Не съм голям специалист по личностен анализ. Знам коя съм и какво правя, и обикновено това ми стига. Не винаги, но през повечето време.

— Не всичко — не вярвам в абсолютната крайност. Но, ако искаш по-късия вариант, да — затова съм ядосана на Моника.

Той кимна, сякаш точно този отговор бе търсил.

— Тя се страхува от теб, знаеше ли?

Усмихнах се и усмивката ми не беше особено мила. Усещах ъгълчетата на устните ми да се извиват нагоре в доста мрачно задоволство.

— Надявам се, че малката кучка се облива в студена пот през цялото време.

— Така е — съгласи се спътникът ми съвсем тихо.

Погледнах го, след това бързо върнах поглед на пътя. Май не одобряваше, че плаша Моника. Разбира се, проблемът си беше негов. Лично аз бях доста доволна от резултата.

Приближавахме завоя за Речния квартал. Филип още не беше отговорил на въпроса ми. Всъщност извънредно сръчно го бе избегнал.

— Разкажи ми за хапка-партитата, Филип!

— Наистина ли си заплашила Моника, че ще й извадиш сърцето?

— Да. Ще ми разказваш ли за партитата или не?

— Наистина ли ще го направиш? Да й извадиш сърцето, имам предвид?

— Отговори на въпроса ми и аз ще отговоря на твоя… — завих и колата стъпи на тесните павирани улички на Речния квартал. Още две пресечки и щяхме да стигнем до «Престъпни удоволствия».

— Казах ти какви са партитата. Спрях да ходя през последните няколко месеца.

Пак го погледнах. Искаше ми се да питам защо. Така и направих.

— И защо?

— По дяволите, задаваш много лични въпроси, знаеш ли?

— Нямах намерение да е лично…

Мислех, че няма да ми отговори, но той го направи.

— Писна ми да ме подмятат насам-натам. Не исках да свърша като Ребека или по-зле.

Прииска ми се да попитам какво е по-зле от това, но подминах темата. Опитвам се да не бъда жестока, просто съм настоятелна. Има дни, когато разликата е твърде минимална, дявол го взел.

— Ако откриеш, че всички пострадали вампири са ходили на хапка-парти, обади ми се.

— И тогава какво? — поинтересува се Филип.

— Ще се наложи да ида и аз…

Паркирах пред «Престъпни удоволствия». Неоновата табелка не светеше — смътен призрак на нощната си същност. Заведението изглеждаше затворено.

— Не искаш да ходиш на такова парти, Анита.

— Опитвам се да разкрия престъпление, Филип! Ако не успея, приятелката ми ще умре. А и не храня илюзии какво ще направи господарката с мен, ако се проваля. Бързата смърт ще е най-доброто, на което мога да се надявам.

Той потръпна.

— Аха, така си в… — разкопча колана си и разтри раменете си с длани, сякаш му беше студено.

— Така и не отговори на въпроса ми за Моника.

— А ти така и не ми разказа за партитата.

Филип погледна надолу към коленете си.

— Тази вечер ще има. Ако се налага да ходиш, ще те заведа… — той се обърна към мен, все още разтривайки лакти. — Партитата винаги са на различни места. Когато разбера къде е, как да се свържа с теб?

— Остави съобщение на телефонния секретар, ето номера вкъщи — извадих от чантата си визитка и написах на гърба домашния си телефон.

Филип взе джинсовото си яке от задната седалка и натъпка картичката в джоба. Отвори вратата и горещината нахлу в прохладната, климатизирана кола като дъх на дракон.

Танцьорът се наведе в колата, облегнал едната си ръка на покрива и другата на вратата:

— А сега отговори на въпроса ми. Наистина ли ще извадиш сърцето на Моника, за да не може да се върне като вампир?

Взрях се в чернотата на слънчевите му очила и отговорих:

— Да.

— Напомни ми никога да не те ядосвам! — той си пое дълбоко дъх. — Тази вечер трябва да носиш нещо, което да разкрива белезите ти. Купи си, ако нямаш! — поколеба се и после попита: — Толкова ли си добра като приятел, колкото и като враг?

И аз си поех дълбоко въздух и издишах. Какво да кажа?

— Не ме искаш, за враг, Филип, повярвай ми! Много по-добра съм като приятел.

— Аха, обзалагам се… — той затвори вратата и се приближи до входа на клуба. Почука и няколко секунди по-късно му отвориха. Мернах блед силует зад вратата. Нямаше как да е вампир, нали? Вратата се затвори, преди да успея да го разгледам. Вампирите не могат да излизат на дневна светлина. Това е закон. Но до снощи не знаех, че могат и да летят. Толкова по въпроса за моите познания.

Който и да беше онзи, той оглеждаше Филип. Потеглих полека. Защо го бяха пратили в най-бляскавия му флиртаджийски вид? Дали са го натирили да ме очарова? Или беше единственият човек, който можеха да докарат без предизвестие? Единственият дневен член на малкия им клуб. Като изключим Моника. А точно сега не й бях особена привърженичка. Колко мило от моя страна.

Не мисля, че Филип лъжеше за хапка-партитата, но какво знаех за него самия? Стриптийзьор в «Престъпни удоволствия», което не е точно препоръка за човека. Беше и вампоман — от хубаво по-хубаво. Дали цялата тази болка беше преструвка? Дали ме подмамваше нанякъде, точно както Моника преди това?

Не знаех. А трябваше да науча. Имаше едно място, където можех да ида, за да получа отговорите. Единственото в Квартала, където всъщност съм добре дошла. «При Мъртвеца Дейв» е приятен бар, където сервират отлични хамбургери. Собственикът е бивше ченге, изритано от полицията, защото умряло. Боже, каква придирчивост! Дейв обичаше да помага, но се ядосваше от суеверието на бившите си съратници. Така че говореше пред мен. А аз говорех с полицията. Сделката беше доста шантава, но така Дейв можеше да се сърди на ченгетата и въпреки това да им помага.

А така аз станах направо безценна за полицията. Тъй като бях на договор, това пък радваше Бърт до възбог.

Понеже беше ден, Мъртвеца Дейв лежеше проснат в ковчега си, но Лутър щеше да е на бара. Той е дневният мениджър и барман. Един от малкото хора в Квартала, които нямат много общо с вампирите, като изключим факта, че работят за такива. Животът никога не е съвършен.

Дори успях да намеря къде да паркирам недалеч от «При Дейв». През деня паркирането в Квартала е лесна работа. Когато районът беше собственост на хората, на практика през уикенда не можеше да се намери място, денем или нощем. Ето една положителна черта на новите вампирски закони. Това — и туризмът.

Сейнт Луис е истинска съкровищница за зяпачите на вампири. Единственият по-добър град е Ню Йорк, но при нас престъпността е по-ниска. В Ню Йорк има една банда, изцяло преминала към вампиризма. Разпространили са се и в Лос Анджелес и се опитаха да дойдат и насам. Полицията намери първите наборници накълцани на парченца колкото залък.

Вампирското ни общество се гордее с модния си блясък. Вампирската банда означаваше лош имидж, тъй че те се погрижиха за нея. Харесва ми ефикасността, но бих предпочела да постъпят по друг начин. Седмици наред имах кошмари за стени, които кървят и за разчленени тела, които пълзят по пода сам-самички. Така и не намерихме главите.