Престъпни удоволствия

16

Стоях в голямата каменна зала, където се срещнах с Николаос. Вътре бе останало само дървеното кресло празно и самотно. На пода до него имаше ковчег. Факлите се отразяваха в полираното дърво. В помещението полъхваше вятър. Пламъците трепереха и хвърляха по стените големи черни сенки. Те сякаш се движеха независимо от светлината. Колкото повече ги гледах, толкова по-сигурна бях, че са прекалено тъмни и твърде плътни.

Усещах сърцето си като буца в гърлото. Пулсът ми препускаше в главата. Не можех да дишам. След това осъзнах, че чувам и второ сърцебиене, като ехо.

— Жан-Клод?

Сенките изплакаха «Жан-Клод!» с високи, пискливи гласове.

Коленичих до ковчега и стиснах капака. Беше изработен от една цяла дъска и се отваряше на добре смазани панти. По стените му рукна кръв. Заля краката ми, оплиска ръцете ми. Изпищях и се изправих, покрита с кръв. Все още беше топла.

— Жан-Клод!

Бледа ръка се издигна от кръвта, сгърчи се и се удари в стената на ковчега. Лицето на Жан-Клод изплува на повърхността. Моята ръка се пресегна към него. Сърцето му пулсираше в главата ми, само че той беше мъртъв. Беше мъртъв! Ръката му представляваше леден восък. Очите му се отвориха. Мъртвата му длан ме сграбчи.

— Не! — опитах да се освободя. Паднах на колене в изстиващата кръв и изпищях: — Пусни ме!

Той седна. Целият беше покрит с кръв. Бялата му риза бе пропита с нея — направо кървав парцал.

— Не!

Той придърпа ръката ми по-близо до себе си — и мен с нея. С другата се опрях в ковчега. Не исках да го доближавам. Нямаше да го доближа! Вампирът се наведе над дланта ми с отворена уста и изхвръкнали зъби. Сърцето му туптеше срещу сенките като гръмотевица.

— Жан-Клод, не!

Той вдигна очи към мен, точно преди да ме захапе.

— Нямах избор!

От косата му и по лицето капеше кръв, докато физиономията му не се превърна в кървава маска. Зъбите му потънаха в ръката ми. Изпищях и се събудих, седнала права като свещ в леглото.

Звънецът на вратата дрънчеше, та се късаше. Изтърколих се от кревата. Забравих. Зинах. Движех се твърде бързо за побоя, който отнесох снощи. Болеше ме и на места, където просто нямаше как да съм се ударила. Ръцете ми бяха залепнали от засъхнала кръв. Имах чувството, че са сковани от артрит.

Звънецът не спираше да звъни, все едно някой се беше облегнал на него. Който и да беше, благодарна му бях, че ме събуди. Бях спала с една твърде голяма риза.

Нахлузих снощните джинси и вече бях в домашно облекло.

Сложих плюшения пингвин Зигмунд обратно при останалите. Играчките се намираха на малко канапе до отсрещната стена, под прозореца. Пингвини имаше и по пода край него, като пухкава вълна.

Болеше ме да се движа. Чувствах се схваната дори като дишах. Извиках:

— Ида де!

На половината път към вратата ми хрумна, че гостът може и да е някой с не добри намерения. Върнах се обратно в спалнята и си взех пистолета. Бях вдървена и го хванах с мъка. Май трябваше да си измия и превържа ръцете снощи. Е, карай.

Коленичих зад стола, който Едуард бе преместил пред вратата и подвикнах:

— Кой е?

— Рони е, Анита! Нали тази сутрин трябваше да потренираме!

Събота. Бях забравила. Винаги е изненадващо колко обикновен е животът дори когато хората се опитват да те наранят. Имах чувството, че Рони трябва да знае за снощи. Нещо тъй необичайно би трябвало да повлияе на целия ми живот, само че нещата не стават по този начин. Когато бях в болницата с шинирана ръка и цялата набедена с тръбички, мащехата ми се оплака, че още не съм се омъжила. Притесняваше се, че ще остана стара мома на пределната възраст от двадесет и четири. Джудит не е от типа, който бих нарекла «свободомислеща жена».

Семейството ми не приема леко моята работа — риска, който поемам, нараняванията… Затова по всевъзможен начин се стараят да не ги забелязват. С изключение на шестнадесетгодишния ми доведен брат. Джош смята, че съм страхотна, готина или каквато там думичка се използва в момента.

Вероника Симс е различна. Тя ми е приятелка и ме разбира. Рони е частен детектив. Редуваме се да се посещаваме в болницата.

Отворих вратата и я пуснах, свела пистолета до хълбока си. Тя разбра всичко и отбеляза:

— Мамка му, изглеждаш ужасно!

Усмихнах се:

— Е, поне изглеждам така, както се и чувствам.

Детективката влезе и метна сака си пред креслото.

— Можеш ли да ми разкажеш какво е станало? — Не беше настояване, а въпрос. Рони разбира, че не всичко може да бъде споделено.

— Съжалявам, но няма да мога да тренирам днес.

— Имам чувството, че си тренирала повече, отколкото си в състояние да понесеш. Я иди си накисни ръцете в мивката. Аз ще направя кафето. Става ли?

Кимнах и веднага съжалих за жеста. Аспирини, аспирини, това ми звучеше наистина страхотно в момента. Спрях точно преди да вляза в банята.

— Рони?

— Да?

Тя стоеше в малката ми кухня, стиснала в ръка мерителна чашка с прясно кафе на зърна. Беше почти метър и осемдесет. Понякога забравям що за великански ръст е това. Хората се изумяват, че двете можем да тичаме заедно. Номерът е, че аз налагам темпото и се насилвам. Упражнението е чудесно.

— Мисля, че имам гевречета в хладилника. Ще ги пъхнеш ли в микровълновата с малко сирене?

Тя ме зяпна.

— Познавам те от три години и за първи път те чувам да поискаш храна преди десет сутринта!

— Слушай, ако ти е толкова трудно, просто забрави.

— Не става въпрос за това, много добре знаеш.

— Съжалявам. Просто съм уморена.

— Върви се лекувай, после ще ми разказваш. Става ли?

— Аха!

Накисването на ръцете не ме накара да се чувствам по-добре. Беше все едно си беля кожата от пръстите. Избърсах се внимателно и намазах драскотините с «Неоспорин». На етикетчето пише «Антибактериален крем за локално приложение». По времето, когато свърших с лейкопласта, изглеждах като розовато-кафеникава версия на ръката на Мумията.

Гърбът ми представляваше куп тъмни синини. Ребрата ми бяха украсени в ярко пурпурно. По този въпрос нямаше какво толкова да се направи, освен да се надявам, че аспиринът ще подейства бързо. Е, поне едно нещо можех да сторя — да се поразтегна. Разгрявката щеше да ме поотпусне и да ми осигури безболезнени движения… горе-долу. Виж, самите упражнения щяха да бъдат истинско мъчение. С това щях да се заема после. Първо исках да похапна.

Умирах от глад. По принцип ми се гади от самата идея за храна преди десет. Тази сутрин обаче исках да ям — умирах от глад. Много странно. Може би от стреса.

Ароматът на гевреците и топящото се сирене накара стомаха ми да изреве. А от аромата на прясно сварено кафе направо ми се прииска да изям дивана с все дамаската.

Нагълтах два геврека и три чаши кафе, докато Рони седеше срещу мен и отпиваше от първата си чаша. Погледнах към нея и открих, че ме зяпа. Сивите й очи се взираха настоятелно в мен. Бях я виждала да изучава по същия начин заподозрени.

— Какво? — попитах.

Тя сви рамене.

— Нищо. Можеш ли да си поемеш дъх и да ми разкажеш за снощи?

Кимнах и не ме заболя чак толкова. Аспиринът, природен дар за съвременния човек. Разказах й — от обаждането на Моника до срещата с Валънтайн. Не й казах за всичко, което се случи в «Цирка на Прокълнатите». Пропуснах и сините светлинки на стълбите, както и гласа на Жан-Клод в главата ми. Нещо ми подсказваше, че и това е опасна информация. Бях се научила да вярвам на инстинктите си, тъй че го пропуснах.

Рони е добра — погледна ме и каза:

— Това ли е всичко?

— Да! — лесна лъжа, проста, едносрична. Не мисля, че се хвана.

— Добре! — тя отпи от кафето си. — Какво искаш от мен в случая?

— Подуши наоколо. Имаш достъп до различни групи. Като «Хора срещу вампирите», «Лига за човешки глас» и тъй нататък. Виж дали някоя може да е замесена в убийствата. Аз не мога да се приближавам до тях… усмихнах се. — В крайна сметка, нали съживителите са сред типовете, които те мразят!

— Да, но ти убиваш вампири!

— Аха, ама вдигам зомбита. Твърде странно за закоравелия фанатик.

— Добре. Ще проверя ХСВ и останалите. Нещо друго?

Обмислих добре и поклатих глава — почти не усетих болка.

— Не се сещам за друго. Просто бъди много внимателна. Не искам да те застраша по начина, по който стана с Кетрин!

— Вината не е била твоя.

— Да бе!

— В случая нямаш вина за нищо.

— Кажи го на Кетрин и годеника й, ако положението се влоши.

— Анита, дявол го взел, тези същества те използват. Те искат да те видят обезкуражена и изплашена, за да могат да те контролират. Ако допуснеш вината да се настани в теб, ще вземат да те убият.

— Е, стига де, Рони, точно това исках да чуя! Ако това е твоята версия за насърчителни слова, предпочитам да пропусна вдъхновяващата реч!

— Не ти трябва насърчаване. Нуждаеш се от хубаво скастряне.

— Благодаря, вече ме кастриха снощи.

— Анита, чуй ме! — Тя се взираше настоятелно в мен, оглеждаше ме изпитателно, сякаш се опитваше да види дали наистина я слушам: — Направила си всичко възможно за Кетрин. Искам да се съсредоточиш върху това да запазиш собствения си живот. Затънала си до гуша във врагове. Не се отвличай с глупости!

Права беше. Стори, каквото можеш и продължи нататък. Кетрин бе в безопасност, поне засега. Най-доброто, което можех да направя.

— Затънала до гуша във врагове, но нагазила само до глезен в приятели.

Рони се ухили.

— Може пък везната да натежи.

Стиснах чашата в превързаните си ръце. Стените й излъчваха топлина.

— Уплашена съм.

— Което доказва, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш.

— Леле, покорно благодаря!

— Пак заповядай! — Рони вдигна чашата си за тост. — За Анита Блейк, съживителка, убийца на вампири и добра приятелка. Пази се!

Чукнахме се с чашите.

— Ти също се пази. Точно сега да си ми приятел май не е най-здравословното занятие!

— Че откога това е новина?

За нещастие, беше права.