Преместването на Марс

Най-накрая бе дошло времето и на последната криза. Ясно като марсианско небе разбирах, че Земята рано или късно ще осъзнае, че няма друг избор, освен да заличи натрупаните нишки и да постави новите технологии под свой пълен контрол. Целият земен прогрес, достиженията на терапията и останалите сложни неща щяха да се разпилеят като листа по вятъра заради уплахата от нашата мощ и непредсказуемост.

След като вече се бях отделила от повърхността, отпътувайки от Лал Квила, изпратих предупредително съобщение до Ти Сандра и поставих „Преамбюл“ в състояние на тревога. Ти Сандра отвърна веднага, че ще се срещне със съветниците си и с останалите членове на екипа си в Мени Хилс, за да обсъдят възможностите за действие.

— Кутията на Пандора вече е отворена и едва ли ще се намери човек, способен да я затвори — каза тя. — Каси, нищо от нещата, които сме в състояние да направим, няма да е толкова ефективно, както „Преамбюл“. Кажи на Чарлз, че вероятно скоро ще му се обадя. Нека бъде подготвен.

Безкрайно изтощеното й лице стои постоянно пред очите ми, дори след всичките тези изминали години. Това бе лицето на справедливото и грижовно могъщество, поставено в условия на убийствена мъртва хватка. Споменът за това лице постоянно витае пред мен като идея фикс. То е толкова различно от лицето на онази Ти Сандра, с която се бях срещнала навремето и в която се бях влюбила…

Пилотът-мислител преведе совалката през платото Кайбаб. Двигателите на кораба бръмчаха монотонно. Двата часа, прекарани в мотаене из почти целия Марс, ми изглеждаха едва ли не безкрайни. Взирах се напрегнато през илюминатора, но не виждах абсолютно нищо; изпитвах същото чувство, каквото има майката, когато детето й е в опасност.

— Какво знаеш за Алианса на алиансите? — попитах аз Аелита Две.

— Всъщност бях най-много заинтригувана от името — отвърна мислителят. — Нямаме абсолютно никакви данни в архива за него.

Странно. Как ли бих могла да се осланям на думите на Краун Найджър? Дали и той не бе измамен като останалите? Или пък Алиансът на алиансите бе просто многолик, подкрепян от мислители земен управник, издигнал се много над нивото на изборните длъжности?

Но всъщност който и да бе действителният, ръководител на силите, обединили се срещу Марс, истината бе една: с двама неблагонадеждни играчи, които боравят (или в скоро време щяха да разполагат) с потенциално смъртоносна власт, не можеха да се водят никакви преговори. Можехме да стигнем не до война, която все пак притежаваше определени правила и определено чувство за лимит, а до елементарно, паническо зверство.

Денди Брейкър се изправи пред мен и се взря в лицето ми.

— Май наистина сме загазили, а?

— Така поне изглежда на пръв поглед.

— Това следствие на извършеното от „Кайлетет“ ли е?

— Да. Не. Всъщност никой не е безгрешен. Всички има за какво да се обвиняваме.

— Нашата грешка, ако питаш мен, бе преместването на Фобос — каза Денди.

Спомних си собственото си чувство на екзалтация при внезапния обрат. Дори и сега пулсът ми се ускорява и пред очите ми изплува образът на Шон Дикинсън, изричащ „Всички сме още деца и сме подвластни на най-дълбоките си инстинкти“…

— Е, все пак ни принудиха да прибегнем до тази стъпка — отбелязах на глас аз. — Просто сега Земята може да ни има толкова доверие, колкото човек може да има към скорпион под леглото си.

Денди поклати объркано глава:

— Никога не съм виждал скорпион на живо.

По президентската мрежа пристигнаха нови закодирани съобщения. Освен „Преамбюл“ имахме и други планове; просто бяхме заложили доста на Олимпийците. В момента разглеждахме възможностите да прибегнем и до въпросните други планове: индивидуална защита срещу „скакалците“ станция по станция, съседни станции, защитаващи се съвместно, залагане на повече автоматизирани системи и така нататък.

Трийсет минути преди да стигна до Преамбюл, говорих с Чарлз в лабораторията. Той ме изслуша с безизразно лице, докато му описвах случилото се в Лал Квила и му излагах накратко съобщението на президента.

— Играят си с нас, както си искат — заключи накрая той. — Правителството явно ни смята едва ли не за деца. Напред-назад, напред-назад…

— Нямаме точно това предвид — възразих аз. — Ти Сандра нямаше да ти се обади, ако не…

— Сега сме на прав път — прекъсна ме Чарлз. — Нямаме и друг избор. Те ще ни изтрият от лицето на Земята. Ще се наложи да остана в близост до големия мислител. Тренирам Тамара като резервен вариант, ако нещо се случи с мен… Миналата нощ отново изпратихме мислител на Фобос. Стивън повери ръководството му на Дани Пинчър. Готови сме за война.

Война. Тази дума обобщаваше всичко казано до този момент и придаваше на приготовленията ни някаква странна, напрегната и забързана форма.

— Какво ще реши президентът според теб, Касея? — попита ме Чарлз.

Знаех какво го притеснява. Човек, който веднъж бе държал в ръцете си дамоклевия меч, никак не изгаряше от желание да го види отново в действие.

— Сигурно са взели мерки да се защитят от Фобос, ако предприемем нещо с него — отвърнах аз.

— Айс Пит — въздъхна Чарлз. — Шпионката ни вече е затръшната.

— Моля? — попитах удивена аз.

— Не можем да се настроим към техните действия — поясни Чарлз. — Трябва да имат абсолютно пълен контрол върху „Пояса на Пиърс“. Биха могли да използват Айс Пит срещу всичко, което изпратим там… ако са го завършили, разбира се.

Леандър се включи в разговора:

— Вероятността да знаят повече неща от нас е около деветдесет процента. Никак няма да се учудя, ако стоварят върху ни земната Луна.

Аз също. Нямаше да си позволя да пропусна нито една възможност.

— Отсега нататък ще съм постоянно около мислителя — каза Чарлз. — Можем да се приготвим за по-малко от час. Вие ще следите ситуацията и ще ни подадете знак, когато сметнете за добре. Но ако Земята реши да направи Марс на парченца… нищо чудно и да не успеем да се ометем навреме.

— Чарлз малко подценява ситуацията — намеси се Леандър. — Да се справиш с маса като Марс не е чак толкова лесно. Могат да възникнат доста проблеми. Първо на първо, това предполага огромни отговорности от страна на Чарлз или Тамара… с две думи, този, който ще наблюдава мислителя „Куантум Лоджик“.

— Смятам, че ще можем да се справим с това — отвърна Чарлз.

— Да де, само че всичко си има определена цена. Мислителят „Куантум Лоджик“ става малко трудно податлив, когато му се налага да си има работа с толкова много възможности и вариации. Знам, че за Чарлз няма да представлява особена трудност да се справи, обаче не забравяйте, че съществува и физически проблем. Мислителят ни може да стане нестабилен, когато премества толкова огромна маса на такова огромно разстояние.

Чарлз въздъхна.

— В момента Стивън работи върху резултатите от изпитанията, демонстрирали известни аномалии.

— Каква точно нестабилност имаш предвид? — попитах Леандър аз.

— Мезоскопичната проба при абсолютна нула проявява собствена идентичност. Това е някакъв тип проблем с данните. Толкова много дескриптори, прекарани през толкова малък обем. Това би могло значително да отслаби ефективността на „Пояса на Пиърс“.

— И преди сме се сблъсквали с подобен проблем — намеси се Чарлз. — Можем да го контролираме.

— Просто сметнах, че господарите ни трябва да са запознати с проблема, ако се наложи — оправда се Леандър.

— С две думи — можем ли да се оправим или не? — прекъснах ги аз, понеже ми омръзна да споря по въпроси, свързани с физика.

— Да — категорично отвърна Чарлз.

Стивън малко се поколеба, но накрая кимна:

— Ами май да.

— Тогава бъдете в пълна готовност.

След като двамата се изключиха, аз се строполих на седалката. Толкова ми се искаше да съм на място и да ръководя всичко оттам, а не да се правя на кукловод от стотици километри разстояние…

След няколко минути Денди се изправи, протегна се и отиде до тоалетната, която се намираше в задния край на совалката. Когато премина покрай Майснер и Доне, тримата си размениха кратки реплики шепнешком. Чувствайки, че се унасям, изведнъж подскочих, понеже дочух няколко дращещи звука и кратка ругатня.

— Мадам! — извика Денди отзад. Наведох се през облегалката на седалката си и погледнах натам. Денди стоеше отзад с другите двама охранители, близо до вратата на тоалетната. Разкопчах колана си и тръгнах натам.

— Нещо не е наред — каза Денди, сочейки към редичката дупки и издутини. Част от пода бе премахната и гледката бе доста грозна: краищата сякаш бяха издъвкани. Явно нещо бе унищожило задната част на пътническия отсек.

— Само преди минути всичко беше както трябва — обади се Жак Доне.

Денди се изправи и избърса длани в работния си панталон.

— Идете си на мястото, мадам, и си закопчайте колана — каза той. — Кири, кажи на пилота да ни закара до Преамбюл колкото се може по-скоро.

Кири Майснер тръгна напред, подминавайки ме с беззвучно извинение. Вече се бях запътила към мястото си, когато изведнъж чух тежко тупване, последвано от болезнен вик. Денди залитна и се стовари върху пътеката между седалките. Лицето му бе окървавено от едната страна.

Кири моментално се извъртя и застана между мен и задната част на совалката.

— Седнете — изръмжа тя, извади пистолета си и крадешком се запъти назад. Изведнъж нещо избръмча, прещрака и Кири се преви надве и се стовари върху пътеката. Върху черната й риза личеше редица окървавени дупки. Тя се закашля, тялото й се сгърчи, а очите й молеха мълчаливо за помощ. След това притихна. По устата й изби кървава пяна.

Жак изскочи зад мен и прекрачи тялото на Кири. Като ругаеше неудържимо, той насочи пистолета си към тъмната фигура, която висеше от тавана на задната част, на совалката. Отново се чу изщракване и бръмчене. Жак бавно се строполи на внезапно омекналите си като гума крака. Пистолетът падна от разхлабените му пръсти. Той се приведе напред като човек, на когото му е зле, и падна по лице на пода.

Замръзнах приведена. Сърцето ми сякаш тежеше тонове. Аелита Две бе разхлабила поставката си от мястото зад мен и моята седалка се размърда от движенията й.

Совалката продължаваше да лети по курса си, сякаш нищо не се беше случило. Дали въобще някой бе имал време да натисне алармения бутон? Не можех да се удържам повече. Протегнах ръка над облегалката на седалката.

Една тъмна сянка разпростря тънките си ръце и крака и се изправи сред нишата на задното отделение на совалката. Тя се удари с глух шум в тавана, наведе се леко, издаде висок машинен звук и запълзя под мъждивата светлина на лампата върху тавана.

Скакалецът (понеже сянката явно бе това) беше висок почти колкото средно голям човек. Тялото му представляваше зелен овоид, подобно на хитиновата обвивка на ненормално голямо насекомо. Многоставните му крака стъпваха по седалките и по пода с някаква особена грациозност, която накара кръвта във вените ми да замръзне. Върхът на това странно тяло бе украсен с три блестящи очи, под които се подаваше дълъг и гъвкав хобот, тънък като цев на пушка, който хищно се въртеше насам-натам.

Биологично творение на нанотехнологиите, проектирано с една-единствена цел — да оцелее при марсианските условия на живот… и да бъде крайно смъртоносно.

Впих изумен поглед в него. Машината прескочи тялото на Денди, като вдигаше високо задните си крака, сякаш изпитваше отвращение. Тялото ми потръпна в очакване на смъртоносен удар от рода на тези, повалили двамата ми охранители и дошли без съмнение от издирващия хобот.

Обезглавяване.

Семето на скакалеца вероятно бе дошло на борда на совалката от Лал Квила… може би дори с благословията на Ахмед Краун Найджър, макар да не ми се вярваше, че дори той би бил способен на подобно зло. Вероятността в същия миг да е изправен лице в лице с подобен убиец беше по-голяма.

Машината обаче явно искаше да мине покрай мен. Знаейки, че скоро ще умра, изведнъж цялото ми тяло потъна в някаква сладка забрава и успокоение, което замести прилошаването, обзело ме при вида на охранителите ми, разфасовани толкова светкавично. Знаех, че и аз не след дълго ще им правя компания.

Въпреки всичко обаче мислите в главата ми препускаха бясно една след друга, мъчейки се да се сетят за някакъв възможен изход — не чак толкова смъртоносен като очевидния. В края на краищата пилотът-мислител щеше да проумее, че нещо не е както трябва и щеше да изпрати сигнал за тревога по радиото. Пък и бяхме само на няколко минути полет разстояние от Преамбюл.

Изведнъж изненадано се сетих за възможността скакалецът да иска да бъде отведен във вътрешността на Преамбюл. Щеше да ме убие, да се съедини със съзнанието на пилота-мислител, да поеме контрол върху управлението на совалката… И да отведе себе си (както по всяка вероятност и не чак толкова незначителното си като количество потомство) в област, където кипяха научни проучвания. Не. Не можех да позволя да се случи подобно нещо!

Извърнах лице от машината-убиец за няколко дълги-дълги секунди, след което бавно се наведох и се помъчих да взема пистолета на Кири, който бе паднал на пода най-близко до мен. Да, но не успях. С леко потреперване, сякаш внезапно взе решение, скакалецът се втурна към Кири, сграбчи оръжието и ме изблъска встрани с такава сила, че чак костите ме заболяха. След това продължи напред и започна да си пробива път през предната врата към пилотската кабина, където бе пилотът-мислител.

Светкавично се наведох над Жак и Кири. И двамата бяха мъртви, разбира се. Втурнах се по пътеката между седалките и претърколих тялото на Денди. Очите му примигнаха и се отвориха едва-едва. Той простена. Машината-убиец го бе ударила със страхотна сила отстрани по главата, но не го бе застреляла.

Изтътрузих тялото на Денди встрани, качих го на една седалка и закопчах колана му. Главата му се олюля и той извърна поглед към мен.

— Не можем да го оставим да се намъкне в Преамбюл — простена.

— Знам — кимнах аз. След това, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, вдигнах глава и изкрещях на пилота-мислител:

— Свали ни долу! Веднага! Разбий совалката!

Денди поклати глава.

— Няма да го направи. Кажи му да я приземи.

Скакалецът с ловкостта на професионалист бързо си проправяше път към пилотската кабина. Вече можех да различа силуета на мислителя, навел се над таблото за управление. Машината-убиец разгъна още един крайник и го заби в кутията на пилота.

— Разбий совалката, мътните те взели! — изкрещях аз. — Приземи се! Свали ни на земята, веднага!

Совалката се олюля и се завъртя около оста си. Тялото на скакалеца се тресна в багажното отделение и събори куфарите на мъртвите охранители. Жак и Кири сякаш започнаха да се изправят, възкръснали като по чудо. Кутията на Аелита профуча покрай мен и се тръсна в задната част на совалката, точно върху тялото на Жак.

Не знаех дали пилотът-мислител се е подчинил на заповедите ми, но едва ли имаше друго логично обяснение за лудите лупинги на совалката. Освен ако бяха отчаян опит на мислителя да изхвърли от тялото си скакалеца.

Само че скакалецът не можеше да бъде изхвърлен толкова лесно. Усетих как покрай мен прелетя един от насекомоподобните му крайници, черен и лъскав, но независимо от загубата му скакалецът продължи да напира напред и напред, като постоянно бодеше с израстъците си кутията на пилота-мислител. Дори през рева на претоварените двигатели на совалката, глухите удари на куфарите в багажното отделение и ужасяващите тупвания на удрящите се едно в друго човешки тела, успях да доловя металическото свистене, което съпътстваше опитите на скакалеца.

С всичката сила, която успях да събера в себе си, се притиснах в седалката. Покрай мен прелетя тялото на Жак и опръска крака ми с кръв. Едва бях успяла да си закопчая предпазния колан, когато совалката отново се люшна на една страна.

Преди да заема стандартната позиция при катастрофа във въздуха, успях да хвърля бърз поглед към пилотската кабина и видях, че корпусът на пилота-мислител е разтворен и от него хвърчат желатиноподобни капсули.

Скакалецът се бе превърнал в главното действащо лице на ужасяващ кошмар.

Ударихме се с всичка сила в повърхността.

Пищялите ми болезнено се треснаха в поличката за напитки пред мен. За някакъв неопределено дълъг период от време не усещах абсолютно нищо, след това последва друг страхотен удар. Костите ми изпращяха и загубих съзнание, но за много кратко време. Като се свестих, видях, че совалката продължава да се пързаля по повърхността, залитайки насам-натам. Дочувах свистенето на излитащия навън въздух, както и стоновете на пластмасата и метала, плъзгащи се по пясъчната повърхност. Инстинктивно стиснах очи, запуших нос и затворих уста. Почти веднага долових докосването на вакуума и почувствах как кожата на лицето ми се налива с кръв. Аварийните кислородни капсули веднага излетяха от отделенията на тавана и покриха седалките наоколо, включително и моята. Изтичащият от тях въздух бе топъл като полъх от открехнатата вратичка на печка.

Совалката спря да се пързаля, трепна веднъж като за последно и се килна под странен ъгъл към повърхността.

Бях седнала под прикритието на една аварийна капсула, завита като пашкул. Гръдният ми кош се бе превърнал в нещо като поставка за невероятно остри ножове, които ме пробождаха болезнено с всяко вдишване. Стиснах здраво зъби, за да се удържа да не изпищя. Пространството пред мен се бе свило до размера на човешка длан. Май че бях на път да изпадна в шок. Борейки се отчаяно да остана в съзнание, хвърлих бегъл поглед към тялото на Денди, който се виждаше едва-едва през полупрозрачната мембрана на капсулата. Беше се килнал на една страна. Не можех да видя защо; след това изведнъж осъзнах, че бе успял да откопчае горната част на предпазния си колан, преди да умре.

Отпред не се виждаше нищо. Отломъците блокираха цялото ми полезрение. Никъде не виждах и следа от скакалеца.

Облегнах главата си назад. Сега вече можех да издържа на болката, тъй като шокът, в който бях изпаднала, като че ли малко бе притъпил сетивата ми. Чувствах как се обливам в студена пот. Край на битката. Земята печели.

С известно раздразнение усетих как малките роботчета от аварийния отсек обвиват пипалата си около китката ми. Дребните животоспасяващи машинки на совалката някак си бяха успели да се измъкнат, за да проверят как са хората. Опитах се да издърпам китката си. Пипалата затегнаха хватката си. Усетих, че във вената ми навлиза тънка наноигла с някакво лекарство. Сребърно-бакъреният робот, който бе по-малък и от мишка, се покатери до врата ми и покри устата и носа ми с някаква купа. Опитах се да тръсна глава и да се освободя, но не успях. Почувствах как дробовете ми се пълнят със сладък газ. Полека-лека болката ми изчезна. Студът, който доскоро проникваше във всички клетки на тялото ми, понамаля. Усетих да ме обзема спокойствие и странна апатия.

Малката машина увисна пред брадичката ми и прожектира следното съобщение: „Не сте лошо ранена. Имате три пукнати ребра и повредени тъпанчета. Хирургическите единици ще премахнат ребрата ви и ще ги заменят с нанопротези. В момента върви и поправянето на тъпанчетата ви. Около час няма да бъдете в състояние да чувате абсолютно нищо“.

В действителност усещах как малките машинки се трудят около врата ми и около гърдите ми.

— Добре де — казах на глас. Наистина не чух нищо.

„Целостта на совалката е нарушена и въздухът е излетял навън — продължаваше роботът. — На спасителните ни сигнали не се отзовава никаква спасителна експедиция. Пилотът-мислител е повреден, дори по всяка вероятност унищожен. Какви ще бъдат вашите инструкции?“

Опитах се отново да погледна към Денди. Мъглата, покриваща материята на спасителната капсула, малко се бе поизбистрила, затова успях да го видя. Продължаваше да седи килнат на една страна.

— Денди жив ли е? — попитах робота аз.

„Един от пътниците, седнали на седалките, е жив, но е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще се свести. Има незначително пукване на гръбначния стълб и леко мозъчно сътресение. Останалите двама пътници са мъртви. Ние не сме квалифицирани да помагаме на мъртви пътници.“

— Ами Аелита?

„Състоянието на резервното копие от мислителя «Аелита» не е известно.“

Денди помръдна глава и вдигна ръката си, за да избърше повърхността на материята на капсулата си. Блуждаещият му поглед се спря върху мен. От ушите му стърчаха нанопипалата на някой от роботите.

— Добре ли си? — произнесе той по доста странен начин и ми махна със свободната си ръка.

— Е, поне съм жива — отвърнах.

— Можеш ли да се движиш? — Той размърда ръка насам-натам.

Свих рамене в смисъл „Не знам“.

Едвам долових някаква част от следващото му съобщение: „…движи се с мен… да се махаме…“. Само че, както изглеждаше, не можеше да се справи с предпазния си колан, понеже явно пръстите не го слушаха. Той поклати глава зашеметено.

Май щеше да ми се наложи да спасявам охраната си.

На теория горе-долу знаех как действат спасителните капсули. Би трябвало да могат да се разгъват и да се местят заедно с мен, като по този начин ме предпазват от почти вакуума, който на Марс се наричаше „атмосфера“. Разкопчах колана си и се изправих. Усещах как ръбовете на счупените ми ребра скърцат, когато се триеха едно в друго.

Кокпитът на совалката бе откъснат от корпуса, а носът й гледаше към откритото небе. Част от задната повърхност на кокпита, откъсната от скакалеца и отхвърлена встрани при катастрофата, стърчеше под някакъв идиотски ъгъл. Един малък капак на аварийния панел бе обозначен със символа за опасност. Като се придвижих напред под прикритието на капсулата, избърсах влагата, покрила мембраната отвътре, и се помъчих да открия с поглед скакалеца.

Нито следа от него. По всяка вероятност бе отхвърлен някъде настрани при сблъсъка или пък бе размазан на парчета, заедно с пилота-мислител и с кокпита.

Натиснах мембраната на спасителната капсула по-силно. Със свистящ звук тя се разпъна и оформи ръкавици около ръцете ми. Капакът на аварийния панел се отвори, след като го докоснах. Направо пропаднах вътре, полусляпа и абсолютно глуха. Пипнешком успях да открия две маски с прикрепени към тях цилиндрични резервоари за въздух.

Настръхнала в очакване скакалецът всеки момент да се появи зад гърба ми или пред мен, едвам успях да се измъкна от совалката и бавно затътрих капсулата си към едно възвишение недалеч от мен. Вгледах се в каменистата и отвратителна повърхност през полупрозрачната мембрана. Всичко наоколо бе покрито с остри като кама скали и с туфи пясък. Намирахме се на около два-три километра от западната граница на станцията. Имахме достатъчно въздух, за да оцелеем около пет часа на открито.

Върнах се през назъбения отвор, като се натъкнах на някаква остра стърчаща тръба. Внимателно, стъпка по стъпка, тръгнах по полузатрупаната пътека между седалките.

Следващото нещо, което трябваше да направя, бе да разпъна капсулата си и да я съединя с тази на Денди. Пуснах цилиндрите и маските в краката си и се прилепих към мембраната на Денди. Двете повърхности се съединиха със същия засмукващ звук, с какъвто се бяха образували и ръкавиците. Пробих с пръст общата ципа и се промъкнах при охранителя си. Медицинските роботи се бяха струпали на съседната седалка. Явно бяха привършили с работата си. Денди вдигна глава и се взря в мен с изненада. Постепенно очите му се фокусираха. Изражението по лицето му, изпълнено с болезнена благодарност, не се нуждаеше от обяснение.

Измъкнах компютъра от джоба си, за да поговоря с него. „Аварийните скафандри са разрушени. Въпреки това обаче ни остават «вторите кожи» и маските. На около три километра сме от Преамбюл. Ще се наложи да повървим малко пеша.“

Напръскахме се един друг с отровнозелената „втора кожа“ и нахлузихме маските, преди да се изкачим по останките от совалката. Тя бе разорала повърхността на планетата на разстояние от близо половин километър, преди да се спре с размазана опашка по средата на полето. По някаква случайност носът й сочеше към станцията Кайбаб, към Преамбюл. Опитах се да установя къде точно се намираме по навигационната карта на компютъра, но не успях да доловя абсолютно никакъв сигнал.

Отново измъкнах компютъра си и го тикнах под носа на Денди. „Не мога да осъществя връзка с никого. Нямаме навигация.“

Той кимна мрачно. Изкачих се на върха на една скала и използвах аварийния бинокъл, за да огледам околностите. Денди се изкачи след мен с видимо затруднение. Пукнатината в гръбначния му стълб явно правеше ходенето за него прекалено болезнено.

И двамата се взряхме в гладката ивица пясък недалеч от нас. Денди вдигна три пръста и сви наполовина единия. Явно ивицата се намираше на два и половина километра от нас. После произнесе само с устни, ясно оформяйки думите:

— Пътека… на около половин градус север-северозапад.

Той посочи блестящите парчета изстинала лава, които вече бяха ерозирали и под тях се показваше остра и назъбена повърхност. Отвратителен терен. Подметките на ботушите ни щяха да издържат на острите ръбове, но ако паднехме… Разбрахме се в каква посока ще вървим и тръгнахме. Времето течеше бавно, а ние гледахме само острите като бръснач ръбове и разперените като ветрила парчета лава, покрити с прах. Повдигахме крак, търсехме място къде да стъпим, без да се подхлъзнем и спирахме, за да си поемем въздух. След два часа стигнахме до криволичеща пътека отвъд полето от лава.

Денди ме хвана за рамото и ме поведе на север. Водеше се по звездите. След още един час ходене по пътеката, той поклати глава, спря, провери запасите от кислород и извади компютъра си, за да намери карта.

Погледнах нагоре и видях огромен метеор да блести ниско на западното небе. Не беше метеор, а голямо огнено кълбо. Точно там трябваше сега да се намира наскоро изгрелия Фобос. Потупах Денди по ръката и го накарах да погледне. Той се взря, смръщи вежди и ме изгледа с широко отворени очи.

— Какво е това? — попита без глас.

— Фобос.

— Да — той вдигна един пръст и го прекара през гърлото си.

Дани Пинчър и екипът му, техният откъсвач… „Меркурий“. Земята използваше цялата си новосъздадена мощ.

Всяко нещо по реда си. Трябваше да се решат непосредствените проблеми, преди да се мисли за апокалипсис. Денди прибра компютъра в калъфа на колана си и направи движение, сякаш облизва пръста си и го държи на вятъра.

— Нататък — посочи той на североизток. — Мисля, че пътеката завива на запад и към полето от лава.

— Да вървим.

Сега избирахме пътя през още по-неравен терен. Натъквахме се на ями, дълбоки няколко метра. Внимателно слизахме надолу и се изкачвахме нагоре, като сваляхме коланите и ги увивахме около изолираните си ръце, за да се предпазим от острите като натрошеното стъкло ръбове.

— Ще влезем през аварийния изход. Бъди внимателна, защото много прилича на скала.

Очите ми горяха от сухия въздух под маската и от взирането в острите скали и терена под краката ми. Ребрата ме боляха, въпреки болкоуспокояващите наномедикаменти. Скоро щях да се нуждая от допълнителни грижи.

Усилията ме изтощаваха, а и въздухът в резервоарите започваше да мирише лошо. Рециклиращият и почистващ механизъм скоро щеше да спре да работи. Изразходихме почти докрай маските и запечатващите костюми.

Денди протегна ръка и аз се блъснах в нея, като почти загубих равновесие. Той ме сграбчи за рамото, за да ме задържи и направи знак с пръст до маската да пазя тишина. Присвих очи, за да разбера какво вижда. Нищо не помръдваше върху оранжевия пясък и разпръснатите черни канари, от чиято гладка повърхност се отразяваше слънцето. Проследих погледа му и видях нещо, което бавно се движеше на няколко метра от нас. Над скалите се показа скелета на метална ръка, огъна се предпазливо и после се изправи. Кръгло голо тяло на черни и оранжеви черти се надигна от земята и застана върху късите си черни крака. Прозрачната му обвивка падна и нещото, голямо колкото човешко същество, застана върху скалистата равнина на Кайбаб и започна да изучава околността с малките си блестящи очи върху голямата глава. Двете му ръце се разпънаха тайнствено и предпазливо, сякаш за да усетят атмосферата.

Когато скакалецът се обърна с гръб към нас, Денди бавно ме притисна към земята и ние се опитахме да се скрием зад скалите. Той повдигна глава колкото да следи машината и с бавно пълзене се скри от погледа ми.

Лежах между две канари, болезнено притиснала гърди към неравната повърхност и чувствах твърде голяма болка и умора, за да се страхувам или да мисля какво ще направи Денди. Той се върна след десетина минути и отново включи захранването на костюма ми. Обясни ми с жестове и устни, че скакалецът се отдалечава от станцията и от нас, но че е видял доказателства за наличието на много други — фабрики за тяхното създаване и изкопи, където материалите са били изкопани и преработени. Беше намерил и входа. Последвах го на четири крака, а стомахът ми се свиваше от усилващата се болка.

Огромна черна канара препречваше пътя ни през тясно дере, пълно с прахообразни отпадъци. Изпълзях до Денди с компютър в ръка. В една вдлъбнатина на скалата проблясваше оптичен процеп. Програмирах компютъра на личния си код и го доближих до процепа. Канарата бързо се разцепи надве и отдолу се показа шлюз. Той се отвори навътре и Денди ми помогна да вляза.

В тесния тунел ни чакаше пазач, коленичил на един крак и насочил електронен пистолет към нас. Той повдигна глава, отвори присвитото си око и премигна невярващо.

— Вие се разбихте — каза.

Слухът ми се връщаше на неравни интервали, но високите звуци ми причиняваха болка.

— Да, а къде беше проклетият спасителен отряд? — ядосано попита Денди.

— Никой не е излизал — обясни пазачът като прибра оръжието и се изправи. — Поставихме охрана на всички външни коридори. Два пъти ни нападаха скакалци…

— Трябва да отида в главната лаборатория — прекъснах го аз.

Станцията беше разделена на две зони, и двете близо до южния тунел, през който бяхме влезли. Началникът на отбраната, широколика жена на име Ексле, ни въведе в страничен коридор. След нас идваше количката по поддръжката и роботи от отбраната. Тя въпросително повдигна вежди, но Денди намръщено поклати глава, че няма време за обяснения.

В цялата станция беше обявена тревога първа степен. Леандър ни посрещна на ъгъла към главния коридор. От една спукана тръба по пода се стичаше вода, която стигаше почти до глезените ни. Прецапахме през потока след Леандър.

— Чарлз и Тамара са в положение на тревога — обясни той. — Те са в главната лаборатория и правят проби на мислителите, за да могат да изпълнят заповедите ви.

След като разпредели охраната и роботите, Ексле прецапа през коридора и дойде при нас.

— Госпожо вицепрезидент, не можем да се свържем с Мени Хилс. Видяхме седем скакалци на юг от станцията. На две места имаше безредици и всеки момент очакваме масова атака.

Изкачихме се три стъпала нагоре и преминахме в сух коридор.

— Трябват ни бързо още медикаменти и искам лично да проверя всичко — наредих.

Два далечни глухи гърмежа ни заковаха на място. Огледахме се предпазливо и очаквателно.

— Нашите отбранителни роботи са започнали да стрелят — обясни Ексле.

Денди поклати глава и горчиво каза:

— Ще нахълтат тук като хлебарки. Не можем да ги задържим с оръжията си.

— Правя всичко, което е по силите ми — предизвикателно отговори Ексле с блеснали очи.

Докато Денди и Ексле спореха за стратегията, Леандър ме дръпна настрани.

— Скакалците не са най-голямата ни грижа. Фобос е завладян.

— Видяхме.

— А също и Деймос. Ние нямаме никакви големи оръжия.

— Фобос изглежда сякаш е подпален.

— Хващаме високо ниво на гама-радиация.

— Какво означава това?

— Преобразуване от разстояние — обясни той. — Явно използват Айс Пит, за да се целят в нас.

— Екипите успяха ли да се спасят?

Леандър поклати глава и каза:

— Пристига медицинска помощ, а също и транспортни средства.

Болката в ребрата ми беше намаляла до постоянно пулсиране.

Докато в крилото до главната лаборатория един досаден робот ми инжектираше още нано и наблюдаваше показателите за жизнените ми функции, Ексле и Лий работеха с оригиналната Аелита, за да ни покажат колко малко знаеха за развоя на събитията. Върху картата на платото Кайбаб блестяха стотици жълти кръстчета, които показваха предполагаемите нахождения на скакалци, установявани чрез балони за спешни ситуации и плъзгачи, обикалящи около станцията. Червените точки показваха доказаното наличие на скакалци. Преброих трийсет такива.

Денди описа скакалеца, който ни беше нападнал и който бе свалил совалката. Лий слушаше внимателно.

— Имаме само бегла представа какви форми могат да приемат и какво могат да правят — каза тя. — Досега сме виждали само разузнавачи и обикновени подземници.

Много по-дълбоки удари разтърсиха стените и пода.

— Надявам се това да са наши оръжия — обади се Лий.

— Звучи като изстрели — съгласи се Ексле.

— Повечето връзки са прекъснати — продължи Лий. — Комуникационните сателити са били изместени, но не знаем къде.

С Леандър се спогледахме, стиснали устни.

— Така че сме почти изолирани. Не можем да гарантираме, че ще се свържем с президента. Накратко, те отново ни притиснаха, само че този път по-лошо. Госпожо, нещо ми подсказва, че сме претърпели огромни загуби. Който и да е отговорен за действията на Земята, е надминал всякакви граници. Ще подкрепя всяко ваше решение за действие.

— Предполагаме, че ще се опитат да унищожат всички ни — допълни Ексле.

— Значи сме във война — заяви Лий. — Как можем да отвърнем на удара?

Леандър извърна глава. Имахме и други дамоклеви мечове, но ако ги използвахме, загубите на човешки живот и в двата свята щяха да бъдат потресаващи. Досега само Фобос и Деймос бяха пострадали от това, което най-вероятно беше преобразуване от разстояние. Действието можеше да означава страх и желание за защита.

— Не е лесно да се реши — каза Чарлз, застанал на вратата.

Погледна ме невярващо, сякаш идваше на себе си след неприятно напиване.

— Къде е Тамара? — попита Леандър.

— Тя е с мислителя и продължава да го поддържа в готовност.

Ексле ме потупа по рамото. Червените точки върху дисплея се сгъстяваха около станцията. Те знаеха къде бяхме и скоро щяха да разберат на кого са попаднали.

— Напълно са овладели Айс Пит — отбеляза Чарлз. Той повдигна ръка и я сгъна така, сякаш го болеше. — Ще го използват срещу нас.

Отново чухме бумтене и далечен пронизителен писък, който ме накара да стисна зъби.

— Те започнаха геноцид — каза Лий с напрегнат и кървясал поглед. — Трябва да им отговорим.

Знаех как се чувства. Бяхме притиснати в ъгъла. Естествено бе да използваме всички налични средства. Но все още имахме избор и точно затова Чарлз беше тук — да ми напомни, че бяхме планирали една изненада. Отмъщението нямаше да ни спаси. Трябваше да проуча всички възможности.

— Можем ли да преобразуваме Айс Пит?

— Опитах, но сега дори не мога да го намеря.

— Има ли други защитени обекти?

— Можем да преобразуваме всяка избрана от нас цел на Земята — тихо обясни Чарлз. — Милиарди хектари, цели континенти. Ако заповядаш.

Отвън се долавяха далечни пукащи звуци — проекционни оръжия. Ексле попита за развоя на събитията и разбра, че са били унищожени два скакалеца — един в резервоара, а другия в тунела за роботи на стотина метра от лабораторията.

— След около час ще се бием лице в лице — въздъхна тя.

Не можех да наредя на Чарлз да започне геноцид на Земята. Тя можеше и да не се подчини. Имаше само една възможност, но дори и за нея нямах правомощия. Трябваше да чакам, доколкото беше възможно, появата на Ти Сандра.

— Какво да правим? — попита Ексле.

— Получихме важна картина от един сателит — прекъсна ни Аелита.

Изображението на дисплея неочаквано се смени. Гледахме към басейна на Скиапарели от височина петстотин километра. Над басейна като змиорки се виеха гънките на непрозрачна сива пелена, в горната част на която проблясваха звезди. След нея в разредената атмосфера оставаше само прах. През праха едва различавахме езера от разтопена скала, пълно объркване и разрушение.

— Това е Мени Хилс — каза Денди.

— В момента преобразуват Марс — заяви Леандър.

— Госпожо вицепрездент… — започна Лий, но Чарлз я прекъсна:

— Аелита, можеш ли да увеличиш западния ръкав?

— Там също виждам нещо — отбеляза тя и изпълни заповедта.

Картината беше в края на обсега на сателита. Маринър Вали зееше като дупка в марсианския пейзаж.

— Ние сме тук — Леандър застана до Чарлз близо до дисплея и показа мястото точно под долината, което означаваше, че сме отвъд хоризонта.

Чарлз проследи още една сива завеса, почти незабележима при увеличения образ. Завесата най-вероятно беше на неколкостотин километра от североизточен Кайбаб, но не можехме да бъдем сигурни.

— Госпожо вицепрезидент — заговори Лий, — ако това е потвърждение, че Мени Хилс е разрушен, то сега вие трябва да поемете ръководството.

Аелита върна картината на по-голям обхват. После увеличи района около Мени Хилс. Столицата на Републиката беше изчезнала под праха.

Ребрата ми се допряха едно в друго и аз затворих очи, за да си поема въздух. Докато сателитът продължаваше мрачната си обиколка от изток на запад, виждахме ясно как опипващите пръсти на смъртта се приближаваха към Кайбаб. Това го очаквахме и не ни впечатляваше. Бяхме впечатлени какви огромни размери придобива унищожението.

Ръцете на Чарлз трепереха, когато ми каза:

— Сега ти даваш заповеди, Касея.

— Госпожо президент — подчерта очевидното Лий.

— Ти Сандра този път няма да се върне — продължи Чарлз. — Тя беше в Мени Хилс. Повечето от районните губернатори и представители също бяха там.

Гледах ужасяващите последствия от преобразуването — ями и пукнатини, пълни с разтопени скали, стотици хиляди унищожени хектари в Коперник, Арджайр, Хелас. Бяха поразени две от най-големите станции на Марс.

— Няма я най-голямата станция на „Кайлетет“ и две други до нея — съобщи Аелита.

Ахмед Краун Найджър бе получил последен отговор от Земята.

— Това е лудост — промърмори Леандър.

Но аз знаех какво беше. Всичко съдържаше ужасяващ смисъл. Тези действия бяха стари като самия свят. Играта на маймунски задници. Бабуините си показваха агресивно оцветените задни части. Ако ритуалът не се изпълнеше прецизно и някой не отстъпеше, тогава се строяваха и оголваха зъби. Ако и с това не постигнеха целта си, започваше смъртоносна битка.

Картината от сателита неочаквано изчезна.

— Изгубихме сигнала — каза Аелита.

Чарлз стоеше до белия цилиндър, в който се намираше планетарният откъсвач. Отпуснатите му ръце с дълги пръсти висяха до тялото, а очите под сключените вежди горяха от напрегнатото мислене. Около него беше наредена поддържащата техника за нашето най-значимо откъсване. Тамара Куанг кротко лежеше на кушетката наблизо. Тя беше подготвена за поддържащата си роля.

Трийсет души от висшия персонал на станцията се бяха събрали в помещението до залата за откъсване и чакаха инструкции. През широкия пластмасов прозорец Чарлз ни наблюдаваше със свръхестествено търпение. Никой не възрази, когато Леандър ме нарече президент. Чакаха неподвижни.

— Не можем да останем в Слънчевата система. Ще трябва да направим това, заради което всички сме тук. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Чарлз казва, че е готов. Стивън също.

Няколко минути всички бяха шокирани и мълчаха. Доктор Уокслър стана с протегнати ръце, огледа се и каза:

— Вземаме решения от името на всички на Марс. Ние представяме Марс. Със сигурност… — той се задави, вдигна още по-високо ръце и повиши глас, — трябва да има някакво потвърждение, някакъв…

— Ще загинем, ако изчакаме — прекъснах го аз.

Ръцете ми трепереха от вълнение и исках Уокслър да ме предизвика. Исках всички предизвикателства да дойдат сега. Чувствах как костите ми заздравяват. Медикаментите навлизаха в кръвта ми и изкореняваха проблемите, предпазваха ме от изпадане в шок. Чувствах се силна като лъв, но знаех, че все още съм слаба.

— Доктор Абди не е завършил ареологичните си проучвания — продължи Уокслър.

Абди стана с ръце в джобовете, вдигна рамене и отново седна.

— Така е — потвърди той.

— Трябва да гласуваме — извика астрономът Джаксън Хергешаймер. — Знаем какво се случи с Галена при последното пътуване. Трябва да гласуваме, ако ще избираме между убийство и самоубийство.

— Няма да гласуваме — уморено отговорих.

— Защо? — провикна се Хергешаймер. — Ние сме жители на републиката и сме единствените, които сега могат да имат мнение.

— Няма да се гласува.

— Тогава вие вече не сте президент на Републиката, дори ако… дори ако по закон… — той не можеше да намери думи.

— Аз поемам цялата отговорност.

— Вие ни водите към самоубийство — изкрещя Уокслър.

Това беше много за Денди Брейкър, който седеше отзад.

Той стана, вдигна високо ръка и аз му кимнах, че може да говори.

— Искам да припомня законите на Републиката и положението на президент Мейджъмдар. Ние сме в извънредно положение. Единственият отбранителен курс на действие, който ни остава, е да се оттеглим. По нейно нареждане съм предал навсякъде на Марс този закон.

— Никой не може да възразява — каза Уокслър, а по бузите му се стичаха сълзи от ярост. Ръцете му се движеха нагоре-надолу като две птици, а пръстите му не спираха да мърдат. — Боже, това е най-ужасяващия вид тирания.

— Аз поемам отговорността — заявих отново.

Дори и за мен гласът ми звучеше глух и безизразен.

— Трябва да обсъдим възможността за обявяване на война — обади се Хергешаймер. — Те извършват ужасно престъпление и ние трябва да се защитаваме, ако не с луни, то с преобразуване на техните градове и земи.

— Не — възразих, — това не е възможност, ако имаме друг избор. А ние имаме. — Много отдавна бях разбрала, че на ударите на Земята не може да се отговаря. — Ако някой иска да ме компрометира или да направи подписка срещу действията ми в момента, или нещо друго, което законът позволява… или не позволява… нека го направи и по-бързо, моля.

Чудех се дали ще изгубим контрол и дали се бях държала и говорила прекалено авторитарно. Леандър се канеше да заговори, когато подът на залата се разтресе. Аелита извика серия от образи от камерите на върха на станцията. Ужасяващата сива пелена се стелеше над северен Кайбаб и завихрените останки след нея се виждаха ясно в електриковосинята й горна част. Отдолу се виеше прах.

— Това е платото на около петдесет километра оттук — обясни Аелита.

Всички гледаха, а някои ридаеха. Неколцина скочиха от местата си и побягнаха.

— Останалото е просто страх — казах. — Знам, че за нас няма ъгли, където да ни притиснат, освен ако се поддадем на страха. И тогава ще загубим. Време е да направим това, заради което построихме центъра.

Чарлз бавно и несигурно влезе в залата от главната лаборатория. Присъствието му сякаш накара членовете на персонала, седнали на първите две редици, да онемеят. Те гледаха като уплашени деца и дръпваха краката си, за да не се допрат до него, докато той минаваше край тях.

— Мислителят е готов — обяви Чарлз. — Преводачът е готов. Аз също.

От няколко точки в залата висяха образите на приближаващата смърт. Подът трепереше, сякаш по него минаваха стадо огромни животни. Чарлз се взря в изображенията и едва чуто каза:

— Това е преобразуване едно на трилион. Ако го увеличат десет пъти, а те могат, ще погълнат наведнъж цялото плато.

— Да започваме — наредих.

Почти не чувах гласа си заради ужасяващия вой на скалите при унищожаването на материята.

Денди сковано дойде при мен, минавайки между редиците.

— Госпожо президент — прогърмя гласът му. При тези обстоятелства официалностите звучаха абсурдно. — Трябва да дадете директна и еднозначна заповед.

— С правомощията си на президент нареждам Марс да бъде преместен незабавно в избраната орбита в новата система.

— Тя дори няма име — изкрещя Уокслър.

— Заповедта е записана — извика Денди с компютър в ръка.

Той изгледа всички злобно, за да види дали някой ще го предизвика. Уокслър само безмълвно поклати глава. Хергешаймер се сви на стола си и тихо си замърмори нещо.

Чарлз се обърна и излезе. Последвахме го аз и Леандър. Повечето от персонала останаха по местата си или се приближиха към разделящата стъклена стена и приличаха на зяпачи по време на древна екзекуция.

Чарлз седна на ръба на стола до главния откъсвач.

— Ще ми трябва малко помощ — каза той и вдигна ръка, за да посочи многото оптични кабели. Стивън и аз му помогнахме да ги закрепи и той се отпусна назад. — Ще бъда единственият, свързан с мислителя „Куантум Лоджик“. Другите може да наблюдават. Ще ми бъде по-лесно, ако през цялото време мога да разговарям с хора. Ще се чувствам по-истински. И ако някой от тези хора наблюдава това, което се случва, заедно с мен…

— Аз ще гледам — уверих го.

Чарлз посочи към един по-малък стол на противоположната страна на платформата за мислителя.

— Надявам се, че ще ти бъде удобно.

Седнах на стола.

— Необходими ли са… — посочих кабелите, закрепени в основата на черепа му.

— Не, обратна връзка не е необходима. Стандартна проекция на образите или пълно потапяне? Второто наистина си го бива.

— Пълно потапяне тогава — избрах аз.

— Оценявам това, Касея.

Той облегна глава назад и затвори очи. Стискаше челюст и адамовата му ябълка подскачаше, но се мъчеше да се отпусне.

— Най-малкото, което мога да направя — отговорих.

— Това е единственият ни избор. Знам, че трябва да отпътуваме. Ти взе смело решение.

Следях Леандър с очи, докато той завършваше подготовката за моето потапяне. Сложиха няколко тесни ленти на главата ми, инсталираха проекторите на един видоизменен компютър, свързах го с преводача с няколко тънки оптични кабела и почувствах, че плавно и приятно се нося по въздуха, а далеч под себе си дочувах кротки разговори.

Огледах се наоколо, изнервена дори и от малкото връзки. В стаята, която изглеждаше абсурдно голяма за апаратурата, миришеше на студ и метал. Беше като ечаща пещера, пълна с лампи, фокусирани върху откъсвача, помпи и мразогенератори. Един ръководеше, Тамара Куанг със своите кабели и връзки беше за подкрепление, а аз бях наблюдател.

Леандър свърши с проверката на връзките и застана до мен със скръстени ръце.

— Марс е голям обект — каза Чарлз. — Трябва да повлияем на повече от характеристиките на всички показатели и най-вече на тези, които са в противоположни двойки. Това означава да запазим някои от резултатите в неизползваните показатели в откъсвача. Не е трудно, ако той е голям.

— Опасността не е по-голяма от преди. Вероятно дори е по-малка — обясни Леандър. — Но работата на ръководещия се усложнява. Трябва да бъде в пълна хармония с мислителя, за да държи тези допълнителни показатели в синхрон с поставената цел.

— И?

— Тук се намесва преводача. Чарлз трябва да осъществява пряка връзка с мислителя.

Подът отново беше разтърсен от воя на преобразуваната материя. Денди излезе от залата и застана до Стивън.

— Ако не тръгнем веднага, ще загубим станцията — каза той.

Денди не гледаше към Чарлз, сякаш той беше непочтен, свещен или недостъпен.

— Ще го направим на „три“ — обяви Чарлз. — Просто бъдете изключително предпазливи. Първо ще се движим петдесет милиона километра по орбиталната пътека на Марс. Ако възникнат съмнения за следващия етап, ще останем там.

— Те отново ще ни намерят и ще довършат започнатото — въздъхна Тамара Куанг и предпазливо докосна кабелите. Дори и при този студ по лицето й имаше капчици пот.

— Следващият етап ще ни заведе на около три милиарда километра от новата система. Ще изчислим координатите и ще направим следващия преход.

— Не можем да останем в открития космос повече от няколко минути — обади се Хергешаймер. Не го бях видяла да влиза, но сега стоеше на няколко метра от откъсвача с ръце в джобовете и разрошена коса. — В противен случай ще преживеем драстична смяна на климата.

Влезе Абди, следван от двама асистенти и каза:

— Проверих пораженията и се оказа, че само десет процента от повърхността на Марс е свързана чрез предаватели. Останалата част я няма или не можем да влезем във връзка. Ние разбира се знаем какво става, но няма как да кажем на останалите какво да очакват. Ще има още по-сериозни ареологични последици, ако бързо не навлезем в соларен прилив. Много е важно същата страна на Марс да бъде обърната към новото слънце.

— Разбрано — кимна Чарлз.

— Приливът на слънчева активност — повтори Абди.

— Това е изчислено — каза Стивън.

— Къде е моята станция и апаратура? — попита Хергешаймер.

Чух, но не видях как Леандър го насочва към отдалечения край на лабораторията, където всички външни апаратури насочваха показателите и данните.

— Да започваме — обади се Чарлз.

Облегнах назад глава и се загледах в проекторите. Изведнъж косата ми настръхна и почти изпищях. Усетих, че някой стои до мен, срещу Леандър и Денди. Знаех кой беше, но не исках да приема, че все още съм на ръба.

Не можех да го видя, но присъствието му беше толкова реално, колкото присъствието на всички останали и дори повече. Казваше се Тод. Беше на пет години, с кестенява коса, вечна усмивка, с гладки загорели бузи и пъргави пръсти. Лицето му бе зачервено, сякаш току-що се беше върнал от тренировка или игра. Искаше да ми каже нещо, но аз не го чувах.

Той е щял да бъде мой син, а Иля — негов баща. Сигурно съм издала звук, защото Чарлз попита дали нещо ме притеснява.

— Добре съм. Да започваме.

Исках да се протегна и да хвана ръката на сина си, но него вече го нямаше. Никога повече нямаше да почувствам присъствието му.

— Тръгваме — обяви Стивън.

— Тръгнахме — като ехо отговори Чарлз.

Докато се взирах в проекторите с омотана с колани за пълно потапяне глава, видях над себе си карта на Марс, която представляваше сфера с много подробности върху нея и подчертани неравности. Като обърнах глава, видях Фобос и Деймос. Картата не беше осъвременявана скоро, защото Мени Хилс и други станции, които вече не съществуваха, бяха отбелязани на нея.

— Ще изгубим всичките сателити — каза Денди. И той, и неспирният вой се чуваха в далечината.

Чух гласа на Чарлз в главата си и се стреснах.

— След две минути започва първа фаза. Чуваш ли ме, Касея?

— Да. Виждам Марс.

— Искаш ли да видиш какво прави мислителят? Когато вляза вътре, ще стана част от него. Ти ще бъдеш отвън и ще наблюдаваш.

— Добре.

Опитах се да отпусна напрегнатите си мускули. По-добре е да умра спокойна, помислих си. Но вселената беше толкова непредсказуема, че едва ли това имаше значение.

Когато влязох в перспективата на мислителя, изображението на Марс се промени напълно. Видях не планета, а многоцветно поле от застъпващи се възможности. Неговата оценка се менеше през секунди, разменяха се цветовете, а „Поясът на Пиърс“ проблясваше с ослепителна бързина. Той виждаше и преценяваше Марс с логика, която не можеше да бъде проследена от човешко същество и която беше извън законите на вселената.

Сега по-добре разбирах неговия принос. Мисълта, че въпреки тези изкривявания той се бе самоосъзнал, ме накара да потреперя. За какво самоосъзнаване ставаше дума, когато съзнанието нямаше форма и цел?

Кой беше измислил това съзнание? Бяха го направили повече или по-малко известни човешки същества. За около век и половина мислителите „Куантум Лоджик“ имали незначителна роля в човешките работи. Но никое човешко същество, дори и създателите им, не можели да обхванат целия им интелект. Той не беше по-висш, защото в някои случаи работеше по-просто от човешкия или от този на други мислители, но това, което правеше, беше съвършено и непредсказуемо.

Ако аз бях зрителят, който наблюдаваше този странен и красив кон да изпълнява номера си, то Чарлз беше ездачът.

— Изчислили сме и сме извлекли първата основна характеристика — каза Чарлз. — Сега проверяваме преноса на консервираните показатели към по-голяма система.

С помощта на подобрението разбирах част от това, което виждах. Там, където преводачът беше свързан с компютъра, преминаваха едни след други безброй много числа, които мамеха природата, като изтегляха енергията, необходима за преместването на Марс, от цялата енергия на по-голямата система-галактика. Всъщност тази енергия нямаше да се изразходва, а вселената щеше да постигне вътрешен баланс.

— Двайсет секунди до първия етап на преместването — съобщи ми Чарлз.

Връзката ни ставаше все по-близка. Той говореше само заради мен.

— В момента мислителят „Куантум Лоджик“ потвърждава посоката за всички показатели — продължи Чарлз.

Щяхме да преместим всичко от мястото, което щеше да заеме Марс, и същевременно щяхме да преместим самата планета, което означаваше, че си разменяхме местата. От целия процес това беше най-лесно за разбиране, но не и за изпълнение.

— Откъсвачът започва да излъчва — обади се отвън Стивън. — Промяна в „Пояса на Пиърс“.

Видях двете рамки — настоящата и тази, в която щяхме да се преместим. Те съвпаднаха и после за секунда изгубих Марс от поглед. Това, което видях вместо него, беше ужасяващо със своята простота.

Марс бе превърнат в огромен потенциал. Можеше да бъде всичко и ние също заедно с него. Бяхме поставени извън законите, не бяхме част от играта. Това беше изчистването, когато системите, изградени върху последователното взаимодействие между съзнание, компютри, мислители и електронни системи, трябваше да се рестартират и да приемат, че някога е имало една действителност и всички закони са били такива, каквито са и сега.

В потенциала видях, но за щастие не почувствах, какво е да си привлечен от избора. Можехме да избираме други системи от закони. Мислителят бързо преминаваше през тях. Искаше ми се да се забавим и да направим опит. Какво би станало, ако променим това или онова? Имаше толкова примамливи възможности.

— Преместване на рамката — обяви Чарлз.

Потенциалът изчезна и отново видях изображението на Марс. Хергешаймер бързо направи изчисления, за да установи положението ни.

Боботенето и тътенът се бяха превърнали в слабо потреперване, което почти не се усещаше през уплътнението на стола. Вече не бяхме на старото си място и Земята бе изпуснала целта си.

— Чарлз, как си? — попитах го аз.

— Доста добре — отвърна той. — „Куантум Лоджик“ леко се поизплаши. Да променяш правилата на играта изглежда привлекателно. Също като секса. На място като това той се почувства у дома си.

— Не му позволявай да си определя срещи — пошегувах се аз. Страховитостта на онова, което можеше да се случи, внезапно се стопи в обзелото ме лекомислено настроение.

— Според мен се справихме идеално — заяви Чарлз. Премигнах, отвърнах поглед от проекциите и го видях, отпуснат назад. Очите му бяха притворени, а дъхът му излизаше накъсано.

Нещо докосна ръката ми. Извърнах глава на другата страна и ме заля облекчение. Сълзите потекоха по бузите ми. Вдигнах ръка и я протегнах нагоре.

До мен стоеше Ти Сандра. Изглеждаше в отлично здраве, отново бе напълняла до обичайното си тегло, а по лицето й се четеше огромна радост и гордост. Беше облечена в най-крещящата и безвкусна рокля, която бе открила в гардероба си, обшита с безброй дребни стъклени мъниста. Тя докосна ръката ми леко като полъх на вятъра.

— Справи се — казах аз. — Господи, колко е хубаво, че те виждам!

— Напредваме. Вече сме на петдесет милиона двеста и петдесет хиляди километра по орбитата на Марс — пропя Хергешаймер.

Ти Сандра поклати глава, продължавайки да ме гледа с гордост и любов. Лекотата на докосването й ме изуми.

— Сега ще е първият голям скок — обади се Стивън. — Чарлз?

— Готов съм — отвърна Чарлз.

Бях извърнала глава към гласа на Стивън, Когато отново погледнах нагоре, Ти Сандра естествено не беше там, но усещането за ръката й, лежаща върху рамото ми, остана.

Наместих се пак назад. Устата ми беше суха като шепа пясък. Оставих проекциите отново да напълнят очите ми.

— Успяхме да наваксаме закъснението — обади се Чарлз. — Само че, както изглежда, ти, аз, „Куантум Лоджик“ и преводачът имаме да изпратим още данни към централната система. Това май ще ни остави задълго извън статуквото.

Статукво. Нещата такива, каквито са. Всички неща, които съзнанието ни помни от детството. Роден дом, родна почва, родни правила.

— Прекалено дълго дори за „Куантум Лоджик“ — кимнах аз.

— Така е — потвърди Чарлз.

— Изкушения.

Чарлз се разкикоти.

— И на теб ли ти се струва опасно?

— Можеш да се обзаложиш.

— Също както при секса.

— Много по-зле, скъпа Касея — отвърна той. — Тук съм с „Куантум Лоджик“, опитвам се да го овладея, за да не се отвлече и усещам по-голямата част от онова, което чувства и той.

— Веднъж ми беше казал, че искаш да разбереш всичко — напомних му аз.

— Да, спомням си.

— И на мен ми се иска да се поразвъртя.

— Ако можехме да си играем с вечността — въздъхна Чарлз, — вероятно щяхме да научим как да си направим вселена. Ти и аз.

— Само че ти каза, че не е останало време.

— Вечността означава липса на време. Безкрайност без време. Пръстен от ярко и безкрайно теоретизиране. Вечната игра.

Леандър се намеси:

— Работиш ли още, Чарлз?

— Целият съм затънал в работа — отвърна Чарлз. — Искаш ли да ти докладвам?

— Поне не ни оставяй да гадаем, Чарлз — примоли се Леандър.

— „Куантум Лоджик“ привърши с оценката на планетата и местоположението й. В момента подготвя докладите. Не ни обръщай внимание, Стивън.

— Не се бъркай прекалено много в съзнанието й, Чарлз. Нуждаем се от нея, след като всичко това свърши.

— Този път ще видиш нещо различно — обърна се към мен Чарлз. Гласът му бе спаднал по-ниско и от шепот. Интимността между съпруг и съпруга; интимността на двама млади богове. — Според мен това ще бъде част от по-дългото познанство на „Куантум Лоджик“ с по-голямата система. Той ще прецени най-високото ниво на дескрипторите, дори може би над тези, които в действителност работят…

— Неизползваните дескриптори — казах аз.

— Или такива, които в момента са не се използват — кимна той. — Дескриптори на неща, които са съществували някога или биха могли да съществуват. Или нито едното от двете. Начални или крайни.

— Колко време остава до преместването? — попита Леандър.

— Четири минути — отвърна Чарлз.

— Земята може да установи новото ни местоположение и да започне пак — предупреди Леандър.

— Да вървят по дяволите — махна с ръка Чарлз. Видях, че се усмихва; мъж, яхнал добър кон и яздещ, уверен в собствените си сили. Само че след няколко минути този кон изведнъж щеше да стане непоносимо великолепен.

— За какво би могъл да ги използваш, Чарлз? — попитах го аз.

— Неизползваните дескриптори ли?

— Да.

— Мисля, че те чакат момента, в който ние вече ще сме достатъчно зрели. Можем да пренесем цялата човешка информация в горните нива на материята и енергията. Можем да накараме пространството да си мисли, че всъщност е дело на енергията или че представлява нещо, което ние в настоящия момент не можем да обхванем.

— Преди много-много години пак ми говореше нещо подобно — припомних му аз.

— Диалог с корените на мирозданието.

— Какви корени? — намеси се Леандър.

— Стивън, би ли ни оставил поне за малко сами? — скастри го Чарлз. — Добре сме. Касея си върши работата прекрасно.

— Тя звучи повече като теоретик, отколкото като политик — отвърна мрачно Леандър.

— Остава една минута — обяви Чарлз.

Разполагах с един коз, който би трябвало да накара Чарлз да се зарови в това съзидание. Сега май бе дошъл моментът да го използвам.

— Често си мислех за теб — започнах.

— Какво? — Чарлз изглеждаше доста изненадан от смяната на темата на разговора.

— Често си мислех за теб, откакто се разделихме.

Доста неприятности ти причиних, нали?

— Мислех за нещата, които ми бе казвал, когато всеки споделяше с другия своята амбиция. Струва ми се, че вече знам защо тогава ти отказах, Чарлз.

Той мълчеше.

— Обичах те, но ти искаше да отидеш на места, където аз със сигурност никога нямаше да бъда.

— Така е — потвърди Чарлз меко.

— Ужасно е, че трябва да ти го кажа, но исках да бъда до някой по-малко стимулиращ.

— Правилно.

Леандър прошепна в ухото ми:

— Касея, какво се опитваш да направиш, по дяволите?

Отблъснах го и продължих:

— Имаше един момент, когато дори след всичките тези години, се бях почувствала доста близо до теб. Всъщност дори се чувствах така, сякаш бяхме женени и бяхме живели дълго време заедно. Ти дойде точно навреме, за да ме спасиш, Чарлз.

— Кога е станало това?

Бях притисната до стената в преговорите с Шон Дикинсън.

— Ти доста харесваше Шон.

— След Замръзването той работеше в полза на Земята. Насилваше ни… ме… да се предадем. Никога през целия си живот не се бях чувствала така — сякаш бях попаднала в капан. И тогава ти ми изпрати съобщението си.

— Ти Сандра…

Прекъснах го:

— Отидох до повърхността и през облаците видях Фобос. — Гласът ми потрепери, когато емоциите от този момент се завърнаха. — Знаех какво смяташ да направиш. И ти го направи, Чарлз. Отнесе всичките ми притеснения. Господи, само ако знаеш колко много направи за мен, Чарлз. Бях толкова горда с теб.

— Радвам се — отвърна той.

Образът на Марс постепенно започна да потъмнява пред очите ми. През целия му мрак успях да видя как потенциалът се приближава. Впечатлението от живата му красота направо ме накара да се вкаменя — като заек, преследван от тигър.

— Премествам… сега — изрече Чарлз. Почувствах спокойствието му, съсредоточеността му и могъществото му. Чарлз в действителност беше толкова обикновен — също като малко дете. Бях му казала истина, която досега не бях имала смелостта да призная пред себе си, и той ми бе повярвал.

— Обичам те — казах аз.

— Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам, Касея — отвърна Чарлз и си пое дълбоко въздух. — Давай да се залавяме на работа.

„Куантум Лоджик“ внезапно разшири мащаба на симулацията. В момента сякаш висяхме над Слънчевата система. Ярките точки на планетите бяха белязани с координатни мрежи и бележки за базите данни на дескрипторите.

Преместването на Марс явно не бе оказало никакво влияние върху Слънцето и останалите планети във виртуалното пространство.

Тигърът бе нападнал.

В пустошта се зачудих как ли би изглеждала вселената, ако Чарлз ми говореше нещо успокояващо…

Нямаше да има никаква съгласуваност между частиците без разширение, частици, подобни на точици, като електроните например, както и между частиците-агрегати, като неутроните например, и вселената щеше да се натроши на парчета…

Но Чарлз се държеше мъжки и направляваше „Куантум Лоджик“

Пустошта ме поведе към нещо подобно на сън, където всичко представляваше заместител на…

Животът ми можеше да бъд…

— Касея.

Без да ходя до Земята, без да оставам у дома, без…

— Касея.

Подобрението ми сякаш хвърляше към мен цветни нишки от условни знаци, пласт след пласт, които постепенно се натрупваха на красиви купчини, впили погледи в океаните на описаните от тях реалности, и във вътрешността на тези океани Марс, който аз познавах, се бе смалил до размера на един-единствен вектор, малка държавица, оформяща основата за всичко останало, което щеше да последва, и този момент беше (търсейки корена, нулата, преминала покрай безкрайното пространство на моето съществуване)

Многобройни корени, многобройни нули…

Когато пространството ми се пресече със сложната повърхност на Чарлз, на границата между двете се образуваха ударни фронтове, които ме отблъснаха напред и встрани, търкаляйки се като скала…

Като премахваме тези корени, функцията се свива по един изцяло нов начин и в този сън изглеждаше, сякаш и двамата бяхме използвани, че потенциалите ни са се съединили, за да постигнем едно и също нещо, това, което се случваше сега, а всичко друго трябваше да бъде пренебрегнато, че животите ни бяха безкрайни драсканици, които ни водеха към един отговор…

Видях също така съдебни процеси и присъди, дела, водени срещу онова, което бе останало от Републиката, тълпи от хора, които нямаха никакъв смисъл, понеже ударните вълни ги бяха разпръснали, можех да уловя гнева и страха им.

— Ох — обади се Чарлз, нещо средно между стенание и въздишка. — Каси…

Никога не ме бе наричал Каси. Това бе фамилиарността на съпруг. Детето ни бе на път да се появи на бял свят.

— Преместването е осъществено — продължи той.

Слънчевата система бе изчезнала от погледите ни. Вместо това пред нас бе изникнала гледката на далечни звезди, наблюдавани от три ъгъла, усукани и оплетени по странен начин, който не можех да осъзная до мига, в който не разбрах, че просто преводачът си върши работата. Плавахме в океан от мъглявост, сред облаци от току-що родени звезди, сред тела от умиращи слънца, които обогатяваха пространството и правеха възможно раждането на още и още звезди. „Куантум Лоджик“ наслагваше видяното от него върху тези образи и по този начин всичко бе оплетено в разпростряна навсякъде неяснота, примигваща и преместваща се между състояния, качества и положения. Важна гледка, но сметната за незначителна дори от Чарлз.

— Открих новата система — обади се Хергешаймер. — На четири цяло и девет трилиона километра сме от нея.

Извърнах поглед от проекциите, за да видя какво прави Чарлз. Беше се отпуснал неподвижно. Леандър бе коленичил до него. Когато разбра, че го гледам, той се взря в мен с любопитен поглед, пълен с удивление и болка.

— Чуваш ли го… в симулацията? — попита ме Леандър.

— Не знам. Наистина не знам — отвърнах аз и погледнах отново проекциите. Не можех да чуя Чарлз, но през преводача почувствах водачеството на главните фигури и сигурната ръка над „Куантум Лоджик“.

— Да… Усещам го. Тук е.

— Да — казах на сигурната ръка, на мъжа върху коня.

Преместване…

Нямаше никакво време.

Просто нагласяне.

Две трети от една светлинна година; щом като бяхме успели да се измъкнем на десет хиляди светлинни години от Слънцето, това беше все едно да си мръднеш съвсем леко пръста. Чарлз можеше да се справи.

И го направи.

Пустотата вече ми се виждаше като стар познат, като място за почивка и като алтернатива. Усещах сигурната ръка върху „Куантум Лоджик“.

— Не е луд — обади се Чарлз. — „Куантум Лоджик“ съвсем не е луд. Дори не може да се каже, че е ексцентричен. — За миг си помислих, че споменава името на жена; на някоя от старите си любовници. „Агнес Дей. Коя е тя, Чарлз?“

— Сега ме слушай внимателно — продължи той. — Едва ли ще имам време, за да ти го повторя. За мен ти си това, което трябва да представлява една жена, Каси.

„Агнус деи“ бе казал той всъщност. „Божият агнец“ в превод от латински.

— Ти си силна, способна си на любов и загриженост. Хората ще тръгнат след теб без колебание.

— Виждаш ли ги, Чарлз?

— Нямам нужда да виждам каквото и да било. Познавам хората толкова добре, колкото и ти. Няма да мога да съм ти полезен, понеже това…

просто ще ме уби…

— Каси. Но ти ги спаси всичките. Историята понякога е голяма месомелачка, и то ефективна месомелачка, която смила всичко на прах или пепел.

— Ние носим отговорността.

— Ще те приковат към позорния стълб, Каси. Иска ми се да мога да споделя участта ти. Стивън ще го направи, както и останалите. Аз обаче поемам по лесния път.

— Чарлз, недей.

— Времето изтече.

Нищо не чувствах. Може би именно затова той ме заговори — понеже последното мръдване на пръста бе най-тежката и най-непосилна работа.

Изображенията, проектирани в очите ми и в главата ми, внезапно ми причиниха невероятно силна болка. Всичко ми се струваше безсмислено — табелки, надписи, съобщения, всичко объркано и преплетено. Не можех да разбера какво точно ми казва. Преводачът се бе изключил и ме бе оставил на произвола на съдбата, сред тотална, безлична и безцветна тъмнина, затова Леандър отлепи лентите от главата ми и махна проекционните апарати от очите ми.

Чарлз се изви рязко на мястото си. Хилеше се по доста зловещ начин. Изправих се и се приближих до него. Из галерията и въобще из цялата лаборатория се носеше лудо крещене. За момента явно всички бяха забравили за нашето съществуване.

— Там сме! — обади се въодушевено Хергешаймер. — О, Господи, там сме!!!

Едва тогава Чарлз си позволи да се поуспокои. Главата му се люшкаше, а очите му се въртяха насам-натам в орбитите си. Прегърнах главата му, докато Леандър махаше оптичните кабели. Медицинските роботи се намесиха и поеха Чарлз в ръцете си.

Свих се на кълбо до празното му място, зашеметена; бяхме се справили. Чарлз се бе справил.

Хергешаймер се приближи до видеоизображението на новата система и посочи звездите с ликуващо изражение, сякаш това бе негов собствен триумф. Из цялата лаборатория изникваха снимки на новото слънце.

Леандър ме вдигна на крака със сигурна ръка и ме хвана през раменете.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Чарлз?

— Мисля, че той прекали — въздъхна Леандър. — Ще видим…

Първите девет часа на първия ден в новата система прекарах в сън в стаята си. Събудих се едва когато Хергешаймер, Леандър, Абди и Уокслър почукаха дискретно на вратата ми. Леандър имаше доста угрижен вид.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме той.

— Доста добре — отвърнах. Чувствах се така, сякаш мога да прекарам в сън и следващите стотина години, но поне бях работоспособна.

Инженерите на Уокслър бяха изградили един прозрачен купол на повърхността и бяха построили под него платформа за нас. Бях изтикана начело на първата група от петдесет човека. Явно хората не преставаха да очакват от мен да ги водя. Скупчени като сардели, ние се наблъскахме в асансьора, стигнахме до аварийния изход, преминахме през новия шлюз и направихме първите си крачки под новото небе.

Леандър тикаше пред себе си инвалидна количка, в която бе седнал Чарлз, ограден от медицински роботи. Докато се изправяхме пред кристално прозрачния купол, улових Чарлз за ръката. Той обаче само невероятно слабо стисна пръстите ми в отговор.

Новото слънце изглеждаше съвсем малко по-ярко от старото, въпреки че Марс в действителност се намираше на орбита, която бе с осемдесет милиона километра по-близо от преди. На запад се надигаше полумрак. Слънчевият диск се приплъзна зад хоризонта. Младежката му ярка перлена корона проблесна за последен път и се скри от погледите ни. С падането на нощта настъпи нова фаза на нашия триумф.

Очите ни трудно се приспособяваха към новите условия. Преди да сме в състояние да виждаме цветовете в цялата им дълбочина, да осъзнаем цялата тази градина от нови слънца, минаха минути. Навсякъде наоколо цъфтяха мъгляви цветя — розово, виолетово, тъмнолилаво, бледи нюанси на пролетно зелено и нарцисово жълто, сред които се прокрадваха и неясните лица на новородените звезди.

Коленичих до стола на Чарлз и отново улових ръката му. Той се извърна към мен и ме погледна право в очите. Нещо, преминало бегло през погледа му и през изражението на лицето му, ми вдъхна нова надежда. Докоснах лицето му с връхчетата на пръстите си. Той рязко се отдръпна назад и мускулите на скулите му се напрегнаха. След това обаче той се отпусна.

— Осъзнаваш ли какво се случва в момента, Чарлз? — попитах го.

— Настаняваме се — прошепна той. Очите му отново бяха започнали да блуждаят.

— Ти ни доведе тук — казах аз. — За добро или за лошо — засега не знаем, но във всички случаи усещането е по-безопасно. Това със сигурност не може да бъде зле.

— Мммм-хммм — измърмори той неясно.

— В момента гледаме новата система. Нощ е. Можем да видим звездите и, повярвай ми, те са направо прекрасни.

— Чудесно — промърмори Чарлз.

— Разбираш ли?

— Да — отвърна той. — Дори прекалено много.

Спокойствието, което последва нашето преместване — вцепененото осъзнаване, приспособяване и възстановяване — очевидно важеше както за самия Марс, така и за марсианците.

Около Марс не се появиха никакви нови луни.

Заплахата от скакалци избледняваше с всеки изминал ден, тъй като нови и нови защитни машини влизаха в експлоатация. Скакалците или бяха избити, или енергията и смисълът на живота им се изчерпаха сред студените сухи пясъци.

Тъй като Мени Хилс вече не съществуваше, а Ти Сандра и огромно множество от изпълнителната власт бяха мъртви, на практика правителство не съществуваше. Не съществуваше и Републиката. По-големите станции напълно естествено се превърнаха в центрове на марсианския социален и политически живот. От време на време марсианците с половин уста заговаряха за връщане към нормалното положение на нещата, но заложеният в инстинктите на всички модел на поведение бе фамилията, станцията, Обединеното множество. Все още нищо друго нямаше шанс да ги измести.

Отначало милионите марсианци дори не можаха да осъзнаят напълно какво точно се случва с тях. Никой не можеше да обхване с мисълта си идеята за толкова масивна сила, за толкова могъща конспирация, които да са способни да откъснат планетата от прегръдката на Старото слънце. Докато реалността полека-лека се просмукваше в съзнанието на хората, разнасяше се като ехо по мрежата, потвърждаваше се от учени и от хора, на които малките общности се доверяваха, недоверието постепенно се замени с шок, след което с възмущение.

Доказателствата за нападението на Земята над Марс изглеждаха прекалено отдалечени от ежедневния живот. Разрушените станции, естествено, бяха замлъкнали, а обезобразените територии, стотиците милиони хектари опърлена земя не изглеждаха чак толкова убедително доказателство за правилността на подобен драстичен ход.

Шокът господстваше в настроенията на хората. Фамилиите взимаха разярени и уплашени решения, които се предаваха по мрежите. Оформяха се комитети за разследване, всеки от които се изпокарваше с останалите. Постепенно тези комитети се превърнаха в заместители на правосъдната система.

Това, което първоначално бе наричано „Бягството“, по-късно в устата на хората се превърна в „Отстъплението“, след това в „Поражението“ и най-накрая в „Срамът“. Намериха се хора, които започнаха да говорят, че е можело да останем и да използваме новата си мощ, за да предизвикаме Земята на бой, но вече при определени от нас условия. Със сигурност няколко милиарда от земните жители биха искали да запазят Марс независим, но в рамките на Слънчевата система…

Към всички тези мистерии се прибави и възможно най-лошата възможна и най-силна носталгия.

Републиката, независимо от опитите на оцелялата част от правителството, започваше да се замества с нещо по-лошо от анархия — управлявана от ръководена от емоциите си тълпа неспециализирани, но умели опортюнисти.

Тълпата сама се бе разпръснала по Марс. Марс бе намерил своя глас и сега пищеше от болка.

Първото по-значително марсотресение стана на юг от Аскреус. Три станции бяха унищожени, а една се разцепи на две части от образувалата се между Аскреус и Павонис пукнатина. Пукнатината, която в по-късните години получи наименованието Цепнатината Ню Тарсис — за четири седмици се разшири от няколкометров ров до над хилядакилометрова пропаст. Из цялата планета се разпростря ехото от това ново разпъване на кората. Марс зазвъня като ударен с всичка сила гонг.

В Преамбюл групата ареолози, ръководена от обезумелия от мъка и вдъхновен до краен предел Фауд Абди, се опита да изчисли траекторията на новата марсианска тектоника без сателити, разчитайки единствено на докладите, изпратени по мрежата. Само че и самата комуникационна мрежа бе разбита, част от линиите бяха неизползваеми — разрушени, поправени и наново разрушени. Необходимите наноресурси надхвърляха възможностите ни.

Доброволни отряди излитаха със совалки от Кайбаб и преминаваха над Маринерис, за да опишат промените. Зареждаха продукти и гориво от оцелелите станции, които имаха желание да ни сътрудничат, и продължаваха през възвишенията Тарсис. Не беше изключение издигане на повърхността на десетки метри над предишното ниво. На някои места беше регистрирано и издигане със стотици метри. Някои предричаха, че възвишенията Тарсис ще потънат след един век по старото летоброене.

Марс правеше обиколка около новото слънце за 302 дни.

На обратната страна на Марс се появиха тесни и прави хребети, дълги хиляди километри и свързани един с друг в огромни дъги, които приличаха на замръзнали и вкаменени вълни. На много станции съществуваше опасност за тунелите и населението се евакуираше.

Плановете на Уокслър за извънредни ситуации се прилагаха, но често твърде късно. За това разбира се обвиняваха мен. Да предприема такава крайна мярка за Марс, без предварително разработен план, беше непростим гаф. Всички смятаха, че квалификацията „престъпление“ не е преувеличена.

По мое нареждане оцелелите Олимпийци разглобиха откъсваните и ги складираха на сигурно място далеч от Кайбаб. При пренасянето някои от частите бяха иззети от различни фракции, които ги обявиха за своя собственост. Слава Богу, никоя от фракциите не можеше да ги използва, защото нямаха необходимите умения. Дори когато ги заплашваха, Олимпийците мълчаха.

Някои от тях бяха вкарани в затвора.

През по-голямата част от времето летях от станция на станция, обикалях поразените зони и при срещата си с враждебните комитети се мъчех да постигна примирие. Всеки от марсианците беше бежанец, дори и ако около себе си виждаше четирите познати стени от миналото.

Марсианците се страхуваха. На всяка станция ме питаха кога ще си отидат вкъщи в Слънчевата система и когато им казвах, че това никога няма да стане, плачеха от гняв и отчаяние. Някои ме подкрепяха, но те не бяха много. На повърхността и под нея Марс беше обзет от лудост.

Когато от северните склонове на Олимп тръгна вода, която наводни Сайан Сълси и разруши лабораториите, в които съпругът ми беше работил за разцъфването на цистите-„майки“, излетях с последната президентска совалка на последната си официална обиколка из бедствена зона. С мен пътуваха Денди и Стивън Леандър. Отидохме първо до МУС, където заредихме с гориво и прекарахме нощта, а после продължихме до Сълси.

Могъщият вулкан се бе събудил и бе освободил огромен подземен минерален гейзер. Водата извираше от северните склонове и част от нея тръгваше към браздите, като наводняваше стотици километри площ на дълбочина до няколко метра. При допира с древния камък водата отделяше значителни количества въглероден двуокис и азот. Образуваха се езера от бъкаща и кипяща кал, която после замръзваше. Летяхме над мрачния и забулен от облаци терен и виждахме как в калния океан се образуват острови.

Разбира се бяха наводнени само южните равнинни части и долините на Сайан Сълси. Но лабораторията бе разположена в една такава долина и водите бяха разрушили нейните куполи и бяха оставили четирите цисти-„майки“ под открито небе.

Посрещнаха ни колегите на съпруга ми. Във въздушния шлюз бяхме сърдечно приветствани от доктор Шовински, асистентът на Иля.

— Направо е пословично — възкликна той, докато ни настаняваше в малко помещение, където беше сервиран чай и лек обяд. — Изгубихме повечето сгради и тунели и почти всички куполи, но експериментът се увенча с успех. Това, което вие направихте, госпожо президент, има и добри, и лоши страни, но аз като учен мога само да ви благодаря.

Хапнахме набързо и Шовински ни придружи през складовото помещение и влажния тунел до лабораторията, където вкаменелите цисти-„майки“ по-рано са били подготвяни за експеримента. Техните гнезда бяха празни.

— Преместихме ги отвън — обясни той. — Ако Иля можеше да види това!

Облякохме костюмите под налягане и излязохме навън.

Под яркото небе, пълно с кълбовидни облаци от ледени кристали, водата беше изтикала куполите към купищата блестящи отломки. Внимателно направените гнезда бяха разрушени и от тях бяха останали само дълбоки дупки и бразди. В тези бразди, под тънката ледена обвивка, която се образуваше всяка нощ и се топеше през деня, бяха израснали дебели кафяви стебла, високи два-три метра, разперили като ветрила листа на върха.

Шовински ме накара да вляза в една бразда, дълбока около метър. Той взе ръката ми и я допря до стеблото, което израстваше от твърда стъклоподобна слуз. Слузта се бе стекла от разпукана циста-„майка“, която беше на няколко метра от нас.

— Първо се появяват акведуктите — обясни Шовински. — После смятаме, че следват другите форми. Младите екосистеми първо си набавят достатъчно вода, а после се стремят да завършат цъфтежа.

От израсналото стъбло, високо пет метра и широко два в основата, бяха избуяли четири ветрилообразни листа, които се простираха свободно под ярката светлина на новото слънце. В сянката на най-голямото стъбло се криеше прозрачно-зелена сфера с големината на диня. Знаех какво беше това, преди Шовински да ми каже. След време плодът щеше да наедрее и да изиграе ролята на един от многото резервоари за акведуктите. Сякаш преди цяла вечност Чарлз ме бе насочвал към такава погребана и вкаменена сфера. Знаех, че един ден, когато се почувства готов, той ще види тези неща.

Прекарахме няколко часа на открито и дори видяхме падането на няколко снежинки. Кафявите стебла изведнъж ме направиха изключително щастлива и аз им се радвах като малко дете и се опитвах да изживея момента и заради Иля.

Когато се върнахме в незасегнатите тунели, угрижените помощник-лаборанти ни казаха, че са пристигнали десетки совалки от Амазония. Интуицията на Денди проговори и той бързо ме поведе към нашата совалка, но беше твърде късно. Озовахме се сред непробиваема стена от добре въоръжени граждани.

За самоволната гражданска организация възмущението на Шовински беше без значение. Беше дошло тяхното време. Арестуваха ме и ме обвиниха в десетки престъпления, най-тежкото от които беше предателство. На Денди и Леандър завързаха ръцете към краката като на агнета преди заколение. Мрачната тълпа, съставена само от мъже, ме подложи на по-малко унижение, като завърза само ръцете ми с въже.

Бях преживявала това и по-рано.

Така беше погребана Федерална република Марс.

Това е краят на моя разказ и аз ще спра дотук. Всичко написано се отнася за преместването на Марс, за причините и начините и за моята роля в този процес. Това, което ще последва, бързо ще забравя.

Всички надценяват написаното в затвора.

Не искам прошка, нито дори честен процес. Мога да кажа, че се чувствам възнаградена. Моля само за милостиво отношение към Чарлз Франклин и към всички останали арестувани Олимпийци.

Благодарение на тях Марс продължава да съществува и предполагаемите правителства могат да продължават да се борят, да спорят и да обвиняват.

Когато ми прочетат присъдата и започне изпълнението на наказанието, ще си мисля само за стеблото, листото и зелената блестяща сфера. Ще се раждат деца, които няма да помнят старото слънце. За тях, както и за тези, които се надявам и се моля да прочетат тази история, роден дом ще бъдат новите ярки и цветни небеса.

Виждам те как играеш в сянката на мостовете на стария Марс след стотици, хиляди години, а кожата ти не е скрита от въздуха. За теб няма да съществуват време, разстояние и ограничения. Няма да съществува нищо друго, освен собствената ти воля.

Бъди по-мъдър от дедите си. Ще трябва да бъдеш, защото ще имаш власт да вземаш решения.