Преместването на Марс

В потъналата в полумрак стаичка за дебати Ти Сандра и най-близкият й опонент Рейф Олсон от Коперник се бяха изправили зад подиуми, целите покрити със златисти петна. Ти Сандра огледа приятелски насъбралата се аудитория, като постоянно се усмихваше и кимаше с глава. Дебатите се провеждаха в МУС и се предаваха пряко за цял Марс. Три милиона пълнолетни марсианци наблюдаваха лоялно въпросната церемония. Това представляваше една десета от процента част от аудиторията на най-гледаните предавания по „ЛитВид“ на Земята.

Събитията на Марс бяха тривиални, що се отнася до стойност, но доста значими от емоционална гледна точка. Сигналите на „ЛитВид“ вече тръгваха по външната мрежа, снабдени с текстови коментари по цялата Тройка. Марсианската предизборна кампания беше значителна новина за всички — първият истински изпит, положен от един свят/нация, тъй като всичко останало представляваше раждането му и израстването му.

Криво-ляво преминах през дебатите с моите опоненти и мисля, че се справих доста задоволително. Само че на цял Марс нямаше човек, който да може да се опре на Ти Сандра. Беше израснала в политическо отношение с такава грациозност и стил, че се чудех дали въобще на света ще се появи някой, достоен да я замести. Тя поемаше с невероятна гъвкавост всички напрежения и ги отхвърляше настрани небрежно, като по този начин силата й дори ставаше по-голяма.

Олсон беше тих и ефективен. Явно бе наясно с това, какво иска и какво може. Често ми хрумваше мисълта, че вероятно той щеше да е много добър президент. Може би беше по-мъдър от Ти Сандра. Само че лидерството никога не произтичаше единствено от мъдростта. Олсон се бе подложил на най-малко три подобрения (или поне ние знаехме за толкова) — две социални и едно техническо, но въпреки всичко не можеше да се мери с Ти Сандра по инстинкт и стил.

Бях седнала на първата редица. Отляво на мен седеше Денди Брейкър, а отдясно — ректорът на МУС, заедно с жена си. Зад нас бяха насядали около хиляда студенти. Ситуацията изглеждаше направо древна — сякаш се развиваше преди столетия: много демократична, много хуманна, едно съревнование между най-доброто, което можеше да предложи Марс.

Ректорът, Хелмут Франкел, потупа ръката ми и прошепна в ухото ми:

— Един червен заек сигурно е много горд, нали?

Съгласих се с усмивка. Знаех, че Иля ни гледа в момента; чувствах се невероятно близо до него. Знаех, че и Чарлз по всяка вероятност ще ни гледа. Игричките започваха.

Мислителят на МУС, Маршал, който бе инсталиран преди две години, имаше образ на солиден марсиански университетски професор, около двайсет и петгодишен на вид, но въпреки това в косата му имаше тук-таме сиви петънца. Изображението се поклони пред аудиторията, която го аплодира учтиво, след това към сцената и накрая започна:

— Президент Ерзул, претендент Олсон, получих множество въпроси от гражданите на нашата млада република — както хора, така и мислители — и ги изследвах внимателно, за да отделя онези проблеми, които явно ги вълнуват в най-голяма степен. Първо бих искал да попитам претендента Олсон как вижда политиката на Републиката, касаеща износа на високи технологии като нанодизайна например?

Олсон дори не се и замисли:

— Тройката трябва да се отнася с Марс като с пълноправен икономически партньор и да не налага никакви ограничения върху високите технологии. Макар че икономическото ни положение спрямо основния износител на нанодизайн — Земята — не е особено добро, аз вярвам, че независимо от това имаме морално преимущество като дете на един свят — наша родина. Защо й е на Земята да не се отнася с нас като с пълноправен партньор, взимайки предвид едно евентуално бъдещо обединение на цялата Слънчева система в един общ алианс от суверенни държави и светове, събрани под шапката на една обща цел?

— А въпросната обща цел ще бъде така нареченият „Наплив“ — крачка напред към завоюването на звездите?

— Погледнато в дългосрочен план — разбира се. Лично аз споделям вярата на земните правителства в необходимостта от едно евентуално разширение. Само че пред нас стоят и други цели, които са далеч по-важни и неотложни, и сред тях се нареждат отварянето на вратите пред всички научни и технологични открития, като по този начин се премахне неравенството в техническо отношение.

Олсон не знаеше кой знае колко (ако въобще знаеше каквото и да било) за Олимпийците, следователно имаше предвид оплакванията на Марс от ограничения достъп на планетата до земните технологии. За мен обаче това твърдение беше доста попресилено.

— Президент Ерзул, какъв ще бъде вашият коментар върху отговора на претендент Олсон?

Ти Сандра постави ръце върху подиума и изчака известно време. Няколкосекундната пауза бе доста многозначителна. В политиката винаги има голяма доза шоу. Ти Сандра никога нямаше да отговори прибързано или прекалено елементарно.

— В момента няма нация или политическа сила, която да разглежда нещата в дългосрочен план от позицията на алтруизма. Следователно нямаме повод да очакваме Земята да се държи с нас като майка към детето си. В края на краищата имаме своя планетарна гордост, наши собствени преимущества и достойнства, собствени стоки и изобретения, които бихме могли да предложим. След време това ще изиграе значителна роля. Трябва да израснем и да се превърнем в достойни конкуренти, трябва да си извоюваме място в Тройката, без да се налага да разчитаме за това на „подаръци“ или „услуги“. Другите може и да изпитват необходимост от нови завоевания, но Марс сам по себе си е значително завоевание. Можем да се развиваме и ще се развиваме, докато достигнем собствената си зрелост във време, когато ние решим.

— Но не би ли следвало Тройката да ни третира като равни, като се имат предвид историческите връзки, които ни свързват? — попита Маршал.

Ти Сандра се съгласи, че това би било добре, но добави:

— Ние възнамеряваме никога да не се намесваме в развитието на Земята или на който и да било член на Тройката. Всичко, което искаме в дългосрочен план, е Тройката да не застава на пътя ни и да не ни пречи по никакъв начин. Приветстваме икономическите връзки, посрещаме с разтворени обятия всички възможни форми на отворена търговия, само че не можем да разчитаме на неприемливи очаквания или емоции.

Останаха й около трийсетина секунди от полагащото й се за отговор време. Тя ги използва, за да доразвие мисълта си:

— Марс е една богата пустош, покрита със станции, в които живеят сурови, издръжливи и разкошни хора. Израснахме като независими фамилии, сътрудничехме си и помагахме на всички останали живи, търгувахме помежду си и споделяхме всичко, за да просперираме. Според лично моето убеждение това е част от естествения ход на нещата: добро, разменяно между равни, а не постоянни съревнования. За да контролира балансите и да запълва възникващите пукнатини и празноти, които не могат да се оправят от само себе си, е необходимо едно силно и справедливо централно правителство. Успехът на марсианското правителство зависи от това, дали то ще успее да не ограничава и сковава най-великите ни сили, а да им позволи те да се съберат в едно и да паснат едно към друго в някаква величествена интелектуална схема, която няма да има аналог в досегашната човешка история.

Ректорът Франкел се наведе към мен и прошепна:

— Брилянтно твърдение и перфектно заключение! Надявам се, че в действителност тя не вярва във всичко, което изрече.

Образът на Маршал се извърна към Олсон.

— Правителството на президент Ерзул вече доказа, че е доста ефект ефект ефект иф… ек…

Образът изведнъж рязко застина, след което премигна и изчезна. По мониторите на „ЛитВид“, разпръснати из цялата зала, преминаха хаотични вълнообразни линии. Не след дълго и те изгаснаха. Нисък шум, излязъл от озвучителните тела, премина из залата, след което бавно заглъхна. Чух как до мен Денди скочи незабавно на крака, хвана ме за рамото и на практика просто ме издърпа от стола. На сцената двама бодигардове и един робот светкавично обкръжиха Ти Сандра, друг бодигард пък се насочи към Олсон. Светлините в цялата зала изгаснаха.

— Лягай долу! — прошепна рязко Денди. Коленичих на земята до него. Залата се изпълни с развълнувани гласове, някои дори изпищяха. Усетих как тялото ми се изплаши, още преди дори мозъкът ми да реагира подобаващо.

Денди ме побутна напред и запълзяхме на ръце и колене. Той ме прикриваше с тялото си като някакъв свръхгруб любовник, докато и двамата не се озовахме под прикритието на стълбището. Чух Ти Сандра някъде зад себе си.

— Тук ли си, Каси? — попита ме тя.

— Тук съм — отвърнах.

— Тихо! — заповяда Денди.

Близо до нас премигна светлината на фенерче. Един от охраната се мъчеше да прочете написаното върху малка метална пластинка, прикрепена към парапета близо до началото на стълбището. Шефът на охраната на Ти Сандра, Патси ди Ворно, жена с невероятно остри черти на лицето и с доста внушителни мускули, плесна нещо, което на пръв поглед наподобяваше глина за моделиране, върху ръката ми. Изпищях, защото то бързо се разпростря и покри тялото, врата и главата ми, като разроши косата ми и я притисна доста болезнено. Добре, че поне ми остави дупки, през които да дишам и да виждам какво става наоколо. Ди Ворно обви подобно нещо върху двете ръце на Ти Сандра. Сега вече бяхме покрити с чувствителна наноброня. Въпросното покритие бе доста интелигентно и мобилно: то чувстваше приближаващата се опасност и ни покриваше с непробиваема обвивка със скорост като на съкращаващ се мускул. По този начин всяко приближаващо се към нас бързо чуждо тяло щеше да бъде взривено, за да бъде спряно. Това пък ни правеше опасни за всички около нас.

Охраната изръмжа само няколко думички, в резултат на което двете с Ти Сандра бяхме повлечени към стълбите като чували с картофи. Стигнахме до някаква малка стаичка, очевидно използвана за склад. Бодигардовете ни притиснаха към стената и осветиха с фенерчетата си всяко едно кътче. Между стените се разнасяха кодираните реплики, разменяни между тях, подобни на полудочути шепоти между изплашени до смърт деца.

Никой не дойде след нас. Четирима бодигардове и два робота набързо обезопасиха стаята, като залепиха по стените сензори и извадиха оръжията си. Оказа се, че роботите са доста по-тежко въоръжени, отколкото си мислех — в тях имаше автоматични оръжия, късообхватни електронни лъчи и селективни биошокови уреди, които можеха да отблъснат всяка армия от нападатели, били те хора или животни.

Прегърнах Ти Сандра. Тя отвърна на прегръдката ми. Броните ни изскърцаха като гума. Едва тогава осъзнахме, че в стаята освен нас беше и Олсон. Ти Сандра го изгледа шокирано, след което прегърнахме и него.

— Какво, да го вземат мътните? — попита с треперещ глас Олсон. Явно се почувства неудобно, понеже ни отблъсна.

— Повреда в електрозахранването — предположи Ти Сандра. Зад нея един от охраната поклати глава, осветен от фенерчето си. Сянката зад гърба му отвърна с още по-внушителен жест на отрицание.

— Не, мадам — намеси се Патси ди Ворно, която в този момент влезе в стаята. — В сгради като тази електрозахранването никога не прекъсва. Мислителят сдаде багажа. Целият резервен контрол си замина с него. Подобно нещо никога не се е случвало. Всичко това е предварително планирано.

— О-о-о… — зяпна Олсон и остана с отворена уста.

Мозъкът на Патси (в който между другото имаше инсталирано скоростно подобрение) заработи на бързи обороти и тя започна да нарежда:

— Сега закарайте совалката си някъде, където никой няма да знае. Рискът, ако ни атакува непознат екип…

— Или ако станем жертва на саботаж — вметна Денди Брейкър. — Трябва да се разделим. Претендентът може да послужи като отвличаща примамка.

Ченето на Олсон увисна с още няколко сантиметра.

— Съжалявам, сър — продължи Денди. Лицето му беше каменно, а очите му представляваха две блестящи цепки. Не виждах почти нищо, с изключение на суровобелите тухли и обсипаното със звезди небе.

— Поели сте задължение… — започна Олсон, но собственият му бодигард го прекъсна:

— Сър, имахме предвид, че ще измъкнем и вас. Брейкър искаше да каже, че всеки „отбор“ ще се измъква поотделно. Ще тръгнем в три лъча. — Той вдигна ръка и ние отново бяхме изтикани в коридора. От аудиторията продължаваха да се чуват викове и загрижени гласове.

— Не се безпокойте, госпожо — ми каза Брейкър. — Няма да се стреля и няма да се дава сигнал за атака.

— Внимавайте със стените — посъветва ни друг бодигард. — Може да има наноотрови или автоматични оръжия. Всичко е възможно.

— Кой би могъл да ни напада? — попита Ти Сандра със зачервено лице. Масивната й фигура се бе превърнала в уязвимост и слабост, защото беше идеална мишена.

— Точно това няма значение сега, госпожо президент — отвърна бодигардът.

— Ако отново ме хванеш за задника — обърнах се аз към Денди, — надявам се, че ще имаш сериозни намерения.

Той ме погледна занемял от учудване, ухили се и кимна:

— Извинете, госпожо.

До мястото за излитане на совалката стигнахме през задното ниво и бързахме, заобиколени отпред и отзад с бодигардове и роботи.

— Господи, не искам да преживявам това — изпъшка Олсон, преди да се разделим и после единственият му бодигард го изтика към тунела на влака.

— Госпожо, за вас има друга совалка — каза ди Ворно. — Късмет, Денди.

До втората совалка ме придружиха Денди, Джак и един робот. Знаех, че екипът пътува винаги с две совалки, но до този момент не бях виждала втората. Тя беше скосена, бърза, снабдена с оръжия, но не предлагаше много удобства. И тогава Денди направи нещо, което ме потресе — извади малък пакет от джоба си, отиде до декоративния фонтан на гарата, разкъса опаковката и изсипа съдържанието над водата. Материята бързо се изду като бухващо тесто. От нея се показа малък механичен прожектор и бързо ме оцвети в червена светлина. Нещото набъбваше сред водата около фонтана и скоро оформи ръце и крака. На краката му вместо пръсти бяха израснали обувки.

То започна да прилича на мен и беше облечено със същите дрехи, дори и малката бяла броня бе същата. След няколко секунди се изправи и с твърда, но не и елегантна походка последва робота в совалката. Совалката прибра пътеката за преминаване и стойките, издигна се и потъна в порозовялото следобедно небе, оставяйки след себе си опашка от бяла пара.

Пригладих настръхналата си коса.

— Аз уредих това, госпожо — обади се Денди. С Джак взеха оръжията си и ме поведоха надолу по коридора. — Влаковете по поддръжката тръгват оттук и отиват към тунелите на старите станции. Ще се качим на един от тях.

И отново се озовах там, откъдето започна всичко, на мястото, бележещо началото на моето политическо самоосъзнаване. Първите тунели зад МУС бяха все още мрачни, тесни и пълни с отломки, които трябваше да бъдат прибрани за рециклиране. Вътре беше студено и миришеше неприятно. Денди и Джак спряха, за да направят справка в компютрите си. Чувствах се невероятно замаяна.

— Всички комуникации са прекъснати, с изключение на честотите на охраната, но и те не са активни — съобщи Джак и поклати глава. — Сателитните връзки също са се разпаднали. Можем да отидем до някоя площадка за излитане и да пробваме да се свържем по вътрешния оптичен кабел.

— Тук няма такива — отговори Денди. — Защо да не опитаме по честотата на охраната?

Джак помисли и отговори:

— Съмнявам се, че някой се е включил. Докато не се свържат с Пойнт Уан, президентският екипаж ще мълчи и ще остане във въздуха.

— И все пак Пойнт Уан не разчита на координацията на мислителите — разсъждаваше Денди. — Но те са свързани с тях и компютрите проследяват средствата за комуникация, както всичко останало.

— Дали според теб има вируси? — попитах го аз.

Денди поклати глава, защото не искаше да се обвързва с по-категорично твърдение. Джак обаче протегна дългите си ръце към тавана на тунела, докосна го с пръсти и каза:

— Отново сме дали ръководната роля на земните мислители. МУС разчита на тях за всекидневната си дейност.

— Но не и за животоподдържащата апаратура — възразих.

— Вярно е, но всичко е координирано. Компютрите са във връзка с мислителите, те от своя страна им дават инструкции на високо ниво и дори и резервните системи получават сигнали от главния компютър, който също е мислител. Опитахме се да ги прочистим, но не успяхме.

— Значи става дума за земни вируси — отбеляза Денди. — Но защо са ги пуснали?

Джак избърса ледените кристали в панталоните си и ме попита:

— Госпожо вицепрезидент, къде са сега Олимпийците?

— Част от твоите хора осигуряват безопасността им.

— Да, но знаете ли къде са?

— Предполагам, че повечето са в Мелас Дорса. Или поне основната група на Франклин е там. Други може да са в Изследователския институт на Тарсис заедно с Леандър.

— Трябват ми повече подробности — каза Джак. — Ще ме информирате ли?

— Ще се опитам — отговорих аз.

— Трябва да намерим скривалище, което има топлоизолация. Ще останем там, докато от Пойнт Уан ни кажат какво да правим, ако все пак са в състояние да ни се обадят. Ако не се свържем с тях до няколко часа, ще се качим на влак и ще се измъкнем.

Тримата седнахме в неосветен стар страничен тунел, в който все още имаше втвърдени вулканични скали, но беше по-топъл, от по-дългите тунели. Чудех се дали ще мога да намеря пътя до купола, където за пръв път се срещнах с Чарлз и където студентите се бяха събрали преди излизането на повърхността.

— Имам своя версия — започна Джак. — Но първо трябва да ми разясните някои неща.

— Съгласна съм — кимнах.

— Не бързайте, госпожо — опита се да се пошегува Денди. Първо проверете дали може да му се вярва.

Джак ме изгледа сериозно.

— Добре, нека това да е първо — каза той.

Извадих компютъра, свързах го с неговия и проверих надеждността му, като сравних закодираните сигнали. Оказа се, че и Джак и Денди можеха да имат достъп до свръхсекретна информация, но само когато е изрично необходимо да я знаят.

— Смятам, че Земята следи нашия поток от данни — започна Джак. — А това е много лошо, защото ни прави ужасно уязвими. Според плановете ни за извънредни положения трябва да ви изведем до безопасно място по наш избор. Членовете на правителството ще поддържат връзка един с друг чрез защитен сателитен канал. Ако приемем, че в повечето ни мислители все още има вируси и че те са заразили също и компютрите, положението става много лошо. Станциите ще загубят връзка помежду си и ще могат да комуникират само чрез пряка оптична връзка. За няколко дни губернаторите няма да могат да докладват за положението на Мени Хилс. Цялата техника ще трябва да се настройва на марсианските компютри и да започне да изгражда наново базата данни.

— Ще продължат да проследяват информацията ни — обади се Денди. — Хващам се на бас, че компютрите ни със сертификат също ще бъдат заразени.

— Така е, защото се предоверихме на Земята — намръщи се Джак. — Сега трябва да знам, госпожо, каква полза има Земята от това. Само за да провали правителството ли е предприела тези мерки?

— Не — отговорих аз. — На тях им е нужно едно стабилно правителство.

— Нима притежаваме нещо, което толкова много да ги уплаши? — попита Джак.

— Да — потвърдих, като пренебрегнах обичайните си увъртания, защото най-вероятно животът ми зависеше от тези двама мъже.

— Олимпийците свързани ли са с това? — продължи Джак.

— Да.

— Попитах ви, защото преди месец им беше осигурена свръхсекретна охрана, а аз бях автор на стратегията. Видя ми се необичайно за изследователски екип.

— Възможно ли е това да е просто частично пропадане на връзките? — предположих. По гласа ми се усещаше колко съм напрегната. И последният лъч надежда щеше да угасне.

— Не, госпожо — отвърна Денди. — В такъв случай веднага бихме се свързали с Пойнт Уан.

— Тогава искам незабавно да отида при Олимпийците — наредих аз.

Денди и Джак мълчаливо обмислиха заповедта ми.

— Госпожо, вие несъмнено имате причина да искате това, но ние трябва да осигурим вашата безопасност за разговорите и преговорите с агресора. В случай, че агресорите се опитат да унищожат Марс, ще трябва да се явите пред президента. Охраната на Олимпийците предполага, че ако нападателите знаят техните координати, ще ги унищожат. В най-скоро време те ще бъдат преместени от Мелас Дорса, но ние не сме известени къде ще бъдат заведени.

— Тогава трябва да осъществя контакт с тях.

— Ако преценката ни е правилна, в следващите няколко часа, а може и повече, никой няма да може да разговаря с когото и да било.

— Щом положението е толкова напечено, тогава сигурно има и убити марсианци — въздъхнах.

— Да, госпожо — съгласи се Джак. — Няма захранване, в по-големите станции тунелите се срутват, кислородът е на привършване, а рециклиращата апаратура отказва да работи.

Под бронята тялото ми се стегна от ярост.

— Кога ще мога да разговарям с Ти Сандра?

Денди тъкмо се канеше да ми отговори, когато избръмча компютърът му. На екрана се появиха закодирани сигнали.

— Това е Пойнт Уан — обясни Денди. — Някой е инсталирал минисателит. Събитията ускоряват хода си и трябва незабавно да ви качим на совалка и да ви заведем в Мени Хилс. Там ще се срещнете с някой, който ви носи послание от Земята.

— Надявам се, че обичате приключенията, госпожо вицепрезидент — подхвърли Джак.

— Не обичам точно такива.

— Нито пък аз, госпожо.

— Как е фамилията ти, Джак?

— Казвам се Иван Иванович Василковски от ОМ „Ямагучи“ в Аустрале.

След като ужасът премине, от него остава само вцепенението и свитият стомах. В един страничен коридор на депото беше оставен локомотивът на влака за поддържане, боядисан в черно и червено. Качихме се през шлюза за машиниста. След като Денди провери в компютъра, се оказа, че той е бил напълно деактивиран. Двамата с Джак го изключиха, за да не тръгне с пълна мощност, поставиха двигателя на ръчно управление при спешни случаи, включиха обезопасителните сензори, но не и светлините и изведоха локомотива от депото. Денди първи застана на пост на мястото на машиниста.

Не исках да ходя в Мени Хилс, но доводите им бяха непоклатими. Локомотивът можеше да достигне скорост до четиристотин кифа, защото не беше натоварен и се движеше по права линия. Пътуването щеше да трае поне петнайсет часа.

С цялата отговорност, която падаше върху мен, когато не можехме да се свържем с Ти Сандра с дни, се чувствах като изгубено дете. Лежах мълчаливо на твърдата седалка в малкото помещение, която от векове хората наричаха „пухено легло“.

Джак Василковски седеше на едно малко регулируемо столче с каменна физиономия. Ако положението го изискваше, щеше да рискува живота си заради мен. Беше готов дори и да убива. И преди бях разсъждавала върху тези въпроси, но никога в такава извънредно положение. Вече не бях просто Касея, дори не бях и вицепрезидент. Докато не откриехме Ти Сандра, представлявах Републиката. След няколко часа щях да проучвам плановете за извънредни ситуации, изработени от охраната и отбранителните сили. И малко по-късно, без значение дали щях да се свържа с Ти Сандра, трябваше да се срещна с някой, който представляваше Земята. Кой щеше да бъде той и какви щяха да бъдат неговите условия? През малкия люк виждах парчета от порозовялото небе, което бавно потъмняваше. Розовото се превърна в тъмнокафяво, осеяно със звезди. На хоризонта се появи за кратко светлосиня светлина, която не бях виждала преди, и нощта отново стана черна и студена.

Помещението миришеше на застояло нано и прах. Пътувахме бързо и безшумно право напред. На релсите можеше да има и други влакове, чиито компютри бяха поразени от безмилостния земен вирус. Джак изглеждаше готов да ги помете. Но когато започнах да мисля като него и Денди, разбрах, че те просто щяха да поемат командването и на следващия локомотив и да оставят пътниците сами да се грижат за себе си.

Странното е, че едва тогава осъзнах важността на събитията. Без значение дали щяхме да спечелим или да загубим, разпръсването на марсианските лидери — президент, вицепрезидент и районни губернатори — щеше да стане легенда, в която ще има интриги, предателства, пътуване със совалки и влакове през нощта.

Компютърът на Джак отново избръмча и той получи още едно закодирано съобщение.

— Пойнт Уан все още работи — безстрастно съобщи той, — но сателитите ни излизат от строя, веднага след като ги оправим. Те явно наистина искат да ни уплашат.

— Какво е съобщението? — попитах и станах от седалката.

— Само за ваше знание е. Послание от президента, съдържащо статута на човека, с когото ще разговаряте в Мени Хилс. Явно „Кайлетет“ функционира, а също и някои малки ОМ — ренегати, но само те.

Той прехвърли на моя компютър съобщението от Ти Сандра, което беше текст само с една снимка.

Под текста имаше снимка на Ти Сандра с усмихнато, но изпито лице. Включих компютъра на изтриване и снимката изчезна.

Има скакалци.

Джак се наведе към мен и загрижено докосна ръката ми.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Какво знаеш за скакалците? — попитах го на свой ред аз.

Джак се изправи и отърка ръце в коленете на панталоните си.

— Господи! — възкликна той. — Те са забранени с договор в Тройката. Какво, за Бога, сме направили на Земята? Да не би да са…?

— Президентът казва, че са.

Джак изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче, ядосан и изпаднал в ужас едновременно и неспособен да се помръдне.

— Господи! — възкликна той за втори път и няколко минути не можеше да изрече и дума.

— Има скакалци — казах отново, за да се опитам да го извадя от състоянието му.

Той скръсти ръце и извърна поглед от мен, свил замислено вежди.

— Какви са начините да контролираш цяла една планета от друга част на Слънчевата система? Един от тях е да я заразиш с нанофабрики, които изграждат различни автоматични оръжия и самонасочващи се роботи. Марс е благодатна почва за това. Използват се високосиликатни и алуминиеви материали с голямо съдържание на желязо. Избират стари мини или на пръв поглед неизползваеми зони, богати на тези материали, които могат да бъдат проучвани, без да се предизвиква голямо безпокойство. Пръскат семената на нанофабриките от орбита. Това може да го направи и един-единствен малък кораб. Срещу такава жестокост не можем да се защитаваме.

Спомних си за опитите на „Кайлетет“ да придобие парцели земя с мини. Може би Краун Найджър е искал да ни предупреди, което е било последната му проява на почтеност, преди да поднесе душата си на тепсия на Земята и да остане единственият оцелял политик от завладения Марс.

Питах се дали Стан и Джейн все още са живи.

— Можем да се бием със скакалците — предложих аз.

— Нямаме дори и най-малка възможност да разрушим всички фабрики — отговори Джак. — Всички нации и алианси са подписали специален договор, който ги забранява.

— А ние сме твърде млади и наивни и не сме помислили за собствената си отбрана.

— Теоретично след една-две години нашите учени биха могли да разработят средство за противодействие. Може би болест на нанониво. Но ако скакалците са разработени от Земята, ние… — той не довърши изречението си.

Но ние имахме средство за отбрана и то беше толкова страховито, че бе провокирало такива действия от страна на Земята. На крайностите се отговаря с крайни действия. Бъдещето ми се струваше не просто опасно, не просто неясно — то беше непонятно.

Денди остави управлението за кратко, за да ни каже, че линията пред нас е чиста в разстояние на петстотин отсечки. Обяснихме му за предупреждението за скакалци и лицето му посивя. За предстоящата смърт на Ти Сандра обаче не им казах нищо.

Джак зае мястото на Денди и локомотивът продължи да се носи през Марс, като заобикаляше неравния терен южно от Маринър Вали и Еос Касма.

Никога не се бях чувствала толкова самотна и потънала в тишина. С краката си усещах плавните вибрации на влака, докато правеше завои. Денди заспа дълбоко, облегнат на кабината и изпънал крака като спящо момче.

Следващите няколко часа разучавах плановете за извънредни ситуации, които имах в компютъра си. Никой от тях не можеше да бъде приложен и не съдържаше подходящи мерки. Никой от тях не вземаше под внимание скакалците и Олимпийците. Тези, които ги бяха изготвили, не са били уведомени за дейността на Олимпийците, а марсианците бяха твърде доверчиви, за да предположат най-лошото от Майката-Земя.

Колко смели марсианци щяха да загинат?

Колко живота щяха да легнат на моята съвест и на съвестта на Ти Сандра?

Отново погледнах през люка. Звездите над нощното марсианско небе се оглеждаха в пясъка — когато той се охлаждаше след дневната горещина, се получаваха газоелектрически отблясъци, които приличаха на хиляди малки светулки. Изгасих осветлението в кабината, за да мога да ги виждам по-добре и като малко момиченце залепих покритото си с броня лице до стъклото. За момент гледката ме накара да забравя за тревогите си и се почувствах безплътна, сякаш бях детски дух, който се носи над пясъка. С подобрението си осъзнах, че в пясъка, нагряван от ултравиолетовите лъчи, се събира напрежение, че вятърът отнася горния му слой и пластове прах, че когато внезапно настъпят студените нощи, налягането в пустинята образува малки кварцови кристали.

После си представих, че светлинните са скакалци, които си сигнализират един на друг, и с тих вик се дръпнах от люка. Денди веднага се събуди, скочи на крака и ме погледна учудено. Толкова бързо извади оръжието си, че забелязах не самото движение, а резултата от него.

— Сънува нещо ли? — попита той и прибра оръжието, без да се извини.

— Не — поклатих глава. — Само че си мислех за най-лошото.

— Това не е хубаво — заяви Денди.

Джак влезе в кабината и ни съобщи, че пътят е чист през Скиапарели чак до Мени Хилс.

— Минахме покрай два влака, които автоматично са се застопорили — каза той. — Компютрите са успели да направят поне това, преди да блокират.

— Хората още ли са във влаковете? — попитах аз.

— Предполагам — отговори той с каменна физиономия.

Изкачвахме се плавно по сравнително ниските възвишения. Стигнахме до върха на насипите в басейна на Скиапарели и двайсет и пет часа след като тръгнахме от МУС, започнахме да слизаме към огромната равнина. В центъра й, в древните пръстенообразни хълмове, беше разположен Мени Хилс. Спряхме в новото ослепително бяло депо. Белите стени и обезопасителните арки се открояваха на фона на жълто-червения пейзаж и бяха идеална мишена за нападение. Всъщност целият град беше една мишена. Но времето на такива войни бе отминало. Сега войниците бяха невидими и разрушенията се предизвикваха от машини, които излизаха като термити изпод земята, а не от бомби, спускани отгоре. Джак ги беше нарекъл „бойни роботи“. Името беше странно и ужасяващо.

Градът, както и очаквахме, изглеждаше изоставен. При непредвидени ситуации червените зайци се събираха до местата, където има вода и запаси от кислород. Така или иначе, погледнати отвън, марсианските станции винаги изглеждаха необитаеми. Освен това в новата столица на Републиката все още не бяха пристигнали всички бюрократи, членове на кабинета, съдии, губернатори и представители.

Преди няколко седмици Пойнт Уан беше установил главната си квартира в Мени Хилс. Забележително бързо Пойнт Уан бе заживял свой собствен живот, който включваше осигуряване на охрана за президента и вицепрезидента и изграждане на първата фаза на марсианската вътрешна отбрана и разузнаване. Почувствах облекчение, когато в депото видях познати лица на мъже и жени, въоръжени и с обезопасителни костюми, да чакат със сериозни и професионални лица пристигането на влака.

Слязохме в подземна зона, където нямаше опасност да станем жертва на бомбардировки и незабавно ни отведоха в камион с охрана до новопостроените тунели на изток от централната част на града.

В задния край на камиона Джак и Денди се срещнаха с началника си Терех Фиркази. Той беше слаб русокос мъж от Бореум и бе назначен преди месец за шеф на цялата охрана.

Две жени махнаха чувствителната броня от мен и внимателно я опаковаха за рециклиране.

— Много сте смела, госпожо вицепрезидент — да пътувате цял ден с това нещо — каза ми едната.

Джак дойде при нас и дори аз можех да чуя как скърца със зъби. Долната му челюст беше издадена напред, сякаш се подиграваше с мъжката храброст. После видях, че колкото и абсурдно да изглеждаше, изражението му не беше престорено — той изпитваше мъка.

— Госпожо вицепрезидент, бях избран… всъщност теглихме жребии… и трябва да ви кажа лошата новина. Сега на плещите ви се стоварва още по-голяма тежест. Ти Сандра Ерзул и екипажът й са претърпели нещастие със совалката. Може и да е било случайност, но ние не сме сигурни. Все още не можем да получим потвърждение къде са се разбили и това ще ни отнеме доста време. Роботите по спасителната операция, които предават спешни съобщения, казват, че не са намерили никой жив след катастрофата. От съдебните тунели ще дойде магистрат. Възможно най-бързо ще трябва да положите президентската клетва. Съжалявам за лошите новини.

Не знаех дали това беше инсценираната смърт, за която ме бе предупредила Ти Сандра, или истински нещастен случай. Исках да е първото. Сега щях да бъда действащ президент.

Бях безчувствена като робот, който работи за политическата машина с нейните неизбежни и безсърдечни закони.

Пойнт Уан беше свършил работата си като защитник на ръководния апарат по време на бягството ми от Синай. Временният говорител на Камарата на губернаторите бе долетял със совалка от Амазонис. Говорителят на Камарата на народа също беше в Мени Хилс. С изключение на трима губернатори и двама кандидат-представители, временно действащият Конгрес преди нападението беше в период на предизборна кампания, пръснат из цял Марс. Ние се намирахме в тунел, дълбоко под земята, защитавани от роботи и хора на Пойнт Уан, които той можеше да осигури.

Пойнт Уан контролираше всички достъпни връзки. Външната мрежа беше извън строя, но някои частни мрежи се хващаха чрез местни оптични кабели, работеха на стеснени честоти и ни информираха за състоянието на станциите около басейна на Скиапарели. На практика можехме да комуникираме, но едва с една десета от нормалния капацитет.

Все още не можехме да говорим с Олимпийците. Щяха да минат дни, а може би и седмици, преди да получа съобщение от Ти Сандра.

Не се спазваха никакви правила и всякакви облози бяха отложени. Денди Брейкър, пет бодигарда и два робота ме ескортираха до тесния авариен тунел на двеста метра под сградата на Конгреса, точно над новия разширен път към Мени Хилс. Срещнах се със седем объркани конгресмени. Те мълчаливо ме обградиха и започнаха да ми стискат ръка и да задават въпроси.

Вдигнах високо ръце, заобиколих един губернатор, който се канеше да ме прегърне, и казах високо и ясно, без да крещя:

— Ние сме единствените останали от законното правителство на Републиката. Трябва да има ред.

Хенри Смит от Амазонис, говорителят на Камарата на губернаторите, набит мъж с късо подстригана брада и свински очички, призова за ред с авторитетен глас.

— Очевидно — прибави той само за мен, — нямаме кворум, но това е извънредна сесия. Трябва да благодарим за изключителната работа, свършена от хората на разузнаването, които Пойнт Уан успя да събере.

— Защо те не предотвратиха катастрофата? — провикна се един представител от Арджайр.

— Военната отбрана не е в техните задължения — отговори Хенри Смит и вдигна юмрук. Брадичката му бе прибрана към гърдите и той приличаше на бизон, който всеки миг ще се хвърли в атака.

Човекът от Арджайр млъкна и го погледна с широко отворени очи. Те бяха просто изплашени мъже и жени.

— Моля да ми позволите да кажа каквото е необходимо — продължих аз.

— Никой да не я прекъсва — настоя Хенри Смит.

— Възможно е президентът да е мъртъв.

Лицата на някои от конгресмените и дори на бодигардовете, които не бяха чули новината, посърнаха и те заприличаха на шокирани деца.

— Боже Господи! — успя само да каже Хенри Смит.

— Ако не съумеем да докажем, че Ти Сандра Ерзул все още е жива, ще положа клетва. Разбрахме, че совалката й се е разбила. Смятам, че е била разрушена от неприятелска атака.

— Кой, за Бога, ни причини това? — провикна се представителят Руди Блай от Икария.

— Съобщиха ми, че ще преговарям с хора от „Кайлетет“, които ще представляват Земята. Земята явно е издала заповед всички наши мислители и компютри да бъдат блокирани от активирани вируси.

— Ние ги прочистихме — обади се някой. — Получихме гаранции.

— Тишина! — извика Хенри Смит.

Казах на Лий Уокър, началник на разузнаването и на комуникационната служба на Пойнт Уан, да докладва за развитието на събитията. Рапортът й не беше успокоителен. Знаехме какво е положението около Скиапарели, получавахме и частична информация от по-отдалечени места като Миланкович и Прометей Тера, но не и пълната картина.

— Връзките с останалата част на Марс са крайно ограничени — заяви тя. — Дори и да имаме данните, не можем да ги съберем в смислена картина. Интерпретаторите са извън строя. Всичко, с изключение на нашите монитори и някои лични компютри, направени на Марс, са заразени.

След нея заговорих пак аз:

— За момента сме напълно беззащитни. Не само че Марс е парализиран, а и части от планетата явно са нападнати от скакалци, донесени от Земята.

Не всички конгресмени разбраха за какво става дума. Марсианците са известни с това, че човек трудно може да ги заинтересува с нещо, което не ги засяга пряко. Набързо им обясних думата.

— Възможно ли е? — попита смаяно един от тях.

Хенри Смит ме погледна, сякаш търсеше от мен морална подкрепа.

— Имах известни сведения — заговори той — за малко количество заровена технология. Никой не би си признал подобно деяние.

— Тогава всички ще умрем — заяви човекът от Арджайр.

— Не си създавайте такова крайно мнение — остро възразих аз. — Все още имаме някои възможности.

В стаята влезе Денди Брейкър и ми каза, че представителите на „Кайлетет“ са пристигнали със совалка.

— Те са чисти и добре облечени — изсумтя презрително той. — Явно при тях всичко е наред.

Погледнах Лий Уокър, защото очаквах от нея обяснение. Тя присви устни, а очите й гневно блеснаха.

— Не можем да се свържем с „Кайлетет“ по мрежата. Те може и да не са поразени, но се спотайват. От тази област по мрежата на Пойнт Уан не пристига нищо.

Изгледах продължително магистратите. Щеше да ми е необходим свидетел, както и известно количество подкрепа за преговорите. Трябваше да направя много мъдър избор, а познанството ми с цялата тази група беше само бегло. Временното правителство така и не бе успяло да се обедини като хората. Ти Сандра бе имала вземане-даване с повечето от хората, но аз познавах само неколцина, и то отгоре-отгоре.

— Губернатор Смит, представител Блай, ако бихте били така добри да дойдете с мен…

Смит като че ли беше по-лесен за убеждаване. Беше мъдър и суров човек (поне така ми бе казала Ти Сандра, а аз се доверявах напълно на нейната преценка). С кандидат-представителя Рудия Блай от Източен Хелас бяхме участвали заедно в централния архитектурен комитет преди няколко месеца. В най-общи линии тя бе тих и наблюдателен човек. Чувствах се невероятно комфортно, когато тя беше около мен.

Никак не ми се искаше да мисля за ужасната важност на всички решения, които щеше да се наложи да взимам отсега нататък, нито за ролите, които щяха да изиграят тези хора, нито пък за онова, което щеше да се наложи да обсъждам с предателите от „Кайлетет“.

Някой някога беше казал, че на политиците не им се плаща, за да притежават емоции. Въпреки това обаче, когато положих пред магистратите президентската клетва в една малка стаичка, обкръжена от сиви и прашни библиотечни мислители, аз тихичко си поплаках.

Никой не обърна ни най-малко внимание на това.

Шон Дикинсън не се бе променил кой знае колко от онези времена, когато бяхме заедно в купола. Стойката му беше все така изправена и горда, със скръстени пред гърдите ръце, като командващ парад. Непрекъснато стискаше зъби и си играеше с мускулчетата на челюстите си, не ме изпускаше нито за миг от погледа си и премигна само веднъж за всичките дълги секунди, докато го изучавах с очи.

Срещата се провеждаше в една от наполовина завършените стаи на губернаторите. Във въздуха се носеше натрапчивата миризма на наномая. Докато акумулаторите продължаваха да се държат на положение, сградата щеше да се поддържа сама. Шон Дикинсън се изправи на ръчно издялания от розов мрамор подиум, от който Хенри Смит (ако го изберяха, разбира се) щеше да командва Камарата на губернаторите.

— Преди малко положих клетва като президент на федерална република Марс — започнах. — Да разбирам ли, че вие официално представлявате „Кайлетет“?

— Аз ви познавам — каза насечено, но меко Шон Дикинсън. — Касея Мейджъмдар, нали? Спомняте ли си за нас?

Устните му за миг потрепнаха. Помислих си, че се кани да се усмихне, но вместо това той се извърна и изгледа продължително Гретъл Лафтън. Тя стоеше начело на цялата делегация, която се състоеше от петима мъже и жени, всички до един от „Кайлетет“. Всички бяха доста напрегнати, понеже явно осъзнаваха възможността да бъдат обвинени в предателство и измяна, независимо от факта, че принадлежаха към необвързано ОМ. Гретъл се бе източила малко на височина и приличаше на хрътка. Беше облечена в невзрачни дрехи, косата й бе посивяла, но очевидно въобще не се интересуваше как изглежда.

— Спомням си — отвърнах най-накрая аз.

— Заедно преди не чак толкова много години извършихме някои доста смели неща. Някога, спомням си, презирахте централистите.

— Да. А сега съм един от тях.

— Още по-лошо. Сега вие сте държавата.

Никой от двама ни не желаеше по някакъв начин да наруши формалната и ледена рамка на разговора.

— Къде са документите ви? Отказвам да разговарям с вас, докато не се убедя, че имате правомощията, за които претендирате.

Шон Дикинсън заговори отново:

— Разполагаме с необходимите документи. Представляваме група хора от Земята, които в момента контролират значителна част от Марс. Въпросната група не желае самоличността й да бъде разкрита, но ни снабдиха с кодирани идентификатори, които трябва да потвърдят кои сме ние. Въпросните документи бяха проверени на ръка, тъй като компютрите ви, които отговарят за охраната, също както и останалите машини, не функционират.

— Така ли е? — обърнах се към Лий Уокър, която стоеше зад Хенри Смит. Тарек Фиркази влезе в стаята и най-спокойно се настани в едно от креслата.

— Кодовете им съвпадат със земните кодове, съобщени на всички правителства от Тройката — кимна Лий Уокър.

— Долни страхливци — изрекох аз, клатейки глава. — Не се ли боят от собственото си обществено мнение? Това си е жива касапница, напълно незаконен акт.

Шон Дикинсън се усмихна.

— Може ли вече да започнем със сериозната част от разговора? — попита невинно той.

Хвърлих му възможно най-кръвнишкия си поглед. За момента това беше единственото, което можех да направя. Другата възможност, за съжаление неизпълнима, беше да се наведа напред и да му зашлевя шамар.

Избрахме си една маса и седнахме зад нея.

— Упълномощен съм да ви направя предложение.

Посочих с жест Лий Уокър.

— Марс е бил атакуван без основателна причина — заявих. — Да не би „Кайлетет“ да помага на агресорите?

Шон леко се приведе напред.

— Републиката — държавата, на която Марс реши да се предаде — разработва много опасни оръжия. Като се вземе предвид политическата ситуация в Тройката (абсолютно миролюбива от около шейсет години насам), това изглежда нехарактерно и доста глупаво.

— Не разработваме никакви оръжия — възразих аз.

— Казаха ми, че въпросните оръжия притежават такава разрушителна сила, каквато нямало нито едно от досега разработваните.

Не виждах причина да продължим да дискутираме темата.

— Споделете предложението си и давайте да приключваме с всичко това.

— Групите, отговорни за действията от последно време, ще премахнат всички блокади върху марсианските бази данни, ако хората, изброени в този компютър… — Той побутна към мен собствения си компютър. Извъртях го, за да мога да погледна монитора му. — … Ако тези хора бъдат предадени лично в моите ръце в срок от седемдесет и два часа. Ще ги приема тук, в Мени Хилс, и ще имам пълната свобода да ги отведа където и да е. Не изключвам вероятността да ги отведа и на Земята.

Зачетох се в списъка: вътре бяха всички Олимпийци, Зенгер, Кесейрес, както и още деветнайсет души — сред тях най-блестящите марсиански учени.

— И какво смятате, че ще постигнете? — попитах.

— Мир — отвърна Шон Дикинсън. — Ще се върнете към нормален начин на живот. Ще спасите човешки животи.

— Без скакалци?

— Скакалци ли? Това пък какво е? — учуди се той.

— Бойни роботи. Наноармии — поясних аз.

Шон Дикинсън изглеждаше неподправено удивен.

— Вашите господари явно не са ви казали всичко. Или пък нарочно се правите на невинни.

Шон Дикинсън сви рамене.

— Това, което Земята сега прави с Марс, ще наруши равновесието в цялата Тройка — продължих. Гласът ми изневеряваше. — Никой никога няма да е в състояние да се почувства в безопасност.

— О, моля ви, само не ми изнасяйте проповеди — възрази Шон Дикинсън.

Гретъл направи крачка напред.

— Според мен ние имаме далеч по-добра представа за това, какво точно е равновесие и какво — не, отколкото вие — каза тя.

— Да, вие и вашите младежки идеали… Господи, Шон, та вие в момента работите за Краун Найджър!!! — избухнах аз и с огромно усилие на волята се овладях. Тялото ми трепереше от контролирания гняв. Три дена. — Републиката няма право да отвлича граждани.

— Това, което означава всичко според мен, е, че Земята ни смята за много неблагонадеждни и отказва да вярва на добронамерените марсиански действия — заключи Шон Дикинсън. — Деветдесет и осем процента от цялото човечество все още продължава да живее на Земята. Ако те знаят за вашето правителство това, което знам и аз, никак не е чудно, че не ви се доверяват.

— Никога не сме демонстрирали враждебност пред Земята. Всъщност дори е точно обратното.

— Марс би трябвало да запази невинността си — заяви Шон Дикинсън. — Да се откаже от идеите за свят-държава, да остане встрани от големите алианси и съюзи, да заживее в мир и в състояние на сравнително спокойствие. Борил съм се за тази идея през целия си съзнателен живот. Всички държави рано или късно са принудени да прибегнат до употребата на сила.

— Предполагам, че имате и други условия?

Шон Дикинсън направи справка с компютъра си.

— Да. Връщане към икономиката на ОМ за интервал най-малко от двайсет години. Във всички научноизследователски центрове да бъдат инсталирани земни камери за контрол над работата, както и да бъдат допускани на еднакви интервали от време земни инспектори, които да надзирават практически всяка една дейност на Марс.

Бяха се олели. Искаха ни слаби и безпомощни, заключени в клетката на собственото ни минало и лишени от новото ни могъщество. Някой на Земята явно беше изчислил, че технологичната ситуация може да излезе извън контрол още преди да са проведени каквито и да било преговори.

— С други думи, искате да бъдем окупирани от Земята — уточних аз. — Не мога да повярвам. Как въобще някой може да си мисли, че подобен абсурден план би могъл да свърши работа?

— Е, това вече не е мой проблем — отвърна Шон Дикинсън.

— А лично вие какво ще получите?

— Ами по всяка вероятност ще бъдем експулсирани — заобяснява спокойно Шон Дикинсън. — Едва ли някой марсианец ще търпи мен и Гретъл сега. Несъмнено ще бъдем мъртви само след няколко месеца, ако евентуално останем на Марс. Ще отидем на Земята.

— И искаш да кажеш, че си щастлив от това?

— Ако на карта е поставен краят на марсианската държава, с радост бих отдал живота си, също и този на Гретъл — заяви без капчица колебание Шон Дикинсън. — Аз не се отказвам от идеалите си. Знаеш ли, Касея, никак не съм се променил.

— Всяка история има и своите предатели — отвърнах аз.

Шон Дикинсън отмина това с леко кимване на глава и трепване на клепачите си.

— Ще искам да чуя отговора ви колкото се може по-скоро.

— Колко скоро?

— Ами след около един час.

— Нямаме кворум. Ако съберете останалите членове на правителството…

— Моля те, не се опитвай да увърташ. Тук сме, за да се опитаме да предотвратим една дори още по-величествена катастрофа. Ако се провалим, ще бъдат предприети по-строги мерки.

— Като скакалци например.

— Честен кръст — наистина нямам представа за какво говориш. Като президент според вашата си конституция имаш правомощия да участваш в подобни преговори и да обсъждаш подписването на подобни споразумения.

— Само че никъде в конституцията не се казва, че имам правомощия да предавам себе си и страната си във военно време.

— Това не е война — възрази Шон Дикинсън.

— Ами тогава какво е, мътните го взели?!

— Обикновен опустошителен разкол, предизвикан от колосално превъзхождаща ви сила — обясни Шон Дикинсън. — Защо да си играем с нищо не значещи думички? Не мисля, че си глупава. Имаме цял един час пред нас. Знам, че ако не получим отговор след изтичането на този срок, Земята никак няма да е доволна и възелът ще се затегне.

Това в никакъв случай не можеше да се нарече „преговори“; беше си чиста проба ултиматум. Съдбата на Марс бе предрешена, ако не приемех абсолютно всичките им условия. Чак ми се зави свят от едва сдържан гняв.

— Нямаш ли поне малко човещина? — попитах Шон Дикинсън. — Не изпитваш ли абсолютно никакви чувства, когато родната ти планета страда?

— Не съм аз този, който доведе нещата до такава развръзка — отвърна студено той.

— Ние сме честни марсианци — подкрепи го Гретъл.

Нямах никакъв избор. Нито пък изход. Трябваше да продам бъдещето на Републиката, да предам всичко, за което се бяхме трудили толкова много време. Със сигурност щяха да ме обявят за предател. Почувствах се като в някакъв странен вид делириум. Умри, но не прави това, за Бога. Не можех да слушам.

Лий Уокър от няколко минути задълбочено изследваше монитора на компютъра си. Изведнъж тя се изправи и бавно-бавно се приближи до мен. Изпълнените й с неподправена и искряща омраза очи бяха извърнати встрани от Шон Дикинсън. Лий се наведе над мен и прошепна в ухото ми:

— Госпожо президент, успяхме да осъществим контакт с Олимпийците. Казаха ми в никакъв случай да не продавате фермата. Трябва да тръгнете с мен и да се опитаме да излезем на повърхността. Чарлз заяви, че му се налага да отиде при някакъв човек във връзка с едно страшно куче.

Погледнах я объркано. Нищо не можах да разбера. Тя се изправи и се върна обратно.

— Би ми се искало да се посъветвам с хората, които съм събрала тук — обърнах се към Шон Дикинсън. Той кимна. Очевидно му беше писнало до невъобразимост. — Спокойно. Ще имате отговора, за който сте дошли.

Напуснах масата и махнах с ръка на Смит и Блай да дойдат с мен. Срещнахме Фиркази в стаята, където обикновено се събираха губернаторите.

— Какво, по дяволите, става тук? — попитах аз Лий Уокър и Фиркази. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Всичката ми самоувереност се бе изпарила като по вълшебство.

Лий Уокър прехвърли топката на Фиркази.

— Ще ви качим на повърхността след няколко минути — обясни той. — На покрива на главната сграда в столицата има площадка за наблюдения. Само че за жалост там все още няма достатъчно налягане.

— По чии нареждания става това?

— Това не са нареждания, госпожо президент — обясни Фиркази. — Чарлз Франклин бе този, който настоя за вашето присъствие. Каза, че било от изключителна важност.

Започнах да се смея гръмогласно, но успях да се овладея, преди смехът ми да е прераснал в истерично кикотене.

— Дявол да го вземе, какво може да е по-важно от преговорите със Земята???

— Аз просто ви предадох съобщението — обясни Лий Уокър, като се стегна и ме изгледа непоклатимо право в очите. Почувствах как грубостта ми се смекчава.

— Нямаме чак толкова много време — намеси се Фиркази. — Трябва да облечем скафандри и да се изкачим през строителните бариери.

Денди, Фиркази и Лий Уокър ме придружиха; всички останали, сенатори и помощници, бяха оставени, тъй като не бяха от особено значение за тази задача.

Качихме се с асансьора до по-горните нива — два етажа над повърхността. Бях прекалено вцепенена и смутена, за да обръщам внимание на протокола, изискван от сегашната ми длъжност. Чувствах смътно заплахата от унищожаване на Марс, идваща от земните сили, скрити в пясъците на пустинята; не можех да се отърва от мисълта, че това замърсяване, това нашествие вече бе взело човешки жертви и трябваше да свърши колкото се може по-скоро. Шон Дикинсън ми бе поставил абсолютно неприемлив ултиматум… а аз нямах друг избор, освен да приема. Пък и какво ли можеше да се каже или направи, за да се промени това?

Изправих се в една мъглява и студена стая, докато Денди и Лий Уокър измъкнаха нашите скафандри, изпробваха ги и откриха, че функционират нормално. Навлякохме ги и прикрепихме към тях кислородните балони. Шлюзовете се активираха. Скафандърът ми автоматично се пригоди към извивките на тялото ми.

Лий Уокър, Денди и един архитект, чието име не мога да си спомня, ме преведоха през кратък лабиринт, изпълнен с акумулатори и резервоари. Зад обезопасителните бариери, тъмната и тиха зала преминаваше в къс и извит коридор, който завършваше с открито пространство, осветено от премигващата червена светлина, която показваше, че налягането е опасно ниско. Виждаха се късчета тъмнокафяво небе, осеяно с червеникави облаци.

Изправихме се до един парапет, откъдето се виждаха Мени Хилс, обкръжени от Скиапарели Бейсин, двайсет метра над червеникавокафявата повърхност. Изгладени от времето потоци лава се простираха на километри наоколо. Въздухът беше студен и неподвижен, а тишината бе всепоглъщаща. Не бяхме включили радиостанциите в скафандрите си, понеже се страхувахме, че по този начин ще привлечем вниманието на потенциални атентатори. Земните кораби биха могли да засекат радиосигналите от практически всякакво разстояние и да направят с нас каквото си поискат.

Вдигнах ръце с изненада и объркване. Чудех се, на какво, за Бога, ставах свидетел. Беше чиста случайност, че извърнах поглед на запад и видях Фобос, който бе изгрял преди един час. След още четири часа щеше да залезе на изток. Погледнах го и усетих как вратът ми се стяга, а очите ми се навлажняваха.

Чарлз бе казал, че отива да се срещне с някакъв човек относно „страшното куче“. Не знаех какво точно възнамерява да прави, но усетих как някакво безнадеждно желание, някакво диво очакване преминава покрай мен, през мен и ме преобръща изцяло. Въображението ми изведнъж се превърна в убеденост. Всичко пасваше. „Меркурий“ можеше да ги закара там, и хора, и екипировка, и мислители, а Чарлз беше именно такъв тип мегаломан, от когото човек би могъл да очаква подобна идея. Явно, наистина му бе хрумнало подобно нещо и след това тихомълком го бе предложил на Ти Сандра.

Започнах да говоря, но осъзнах, че никой нямаше да ме чуе. Посочих към сателита. Придърпах Лий Уокър към мен, докоснахме шлемовете си и практически й изкрещях Шекспировата фраза:

— „Да спи зло под камък!“ Страх! Страх и ужас, кучетата на войната! Погледни Фобос! За Бога, Лий! Той ще го направи! Той ще го направи!

Тя се отдръпна. Бадемовите й очи примигнаха загрижено, сякаш внезапно бях обезумяла. Засмях се и изхлипах, убедена, че знаех, убедена, че някак си този ужасен товар щеше в най-скоро време да се смъкне от раменете ми. Денди допря шлема си до моя и каза загрижено:

— Нещо не е наред ли, госпожо?

Хванах го за раменете и го обърнах, за да погледне на запад, да види онази позната луна, която толкова често виждахме, откакто сме се родили, онова куче на име Страх, което придружаваше бога на войната17, толкова безвредно и невинно за такова ужасно име, малко и изритано встрани от метеоритите и ранните селения, обикалящо около Марс на всеки седем часа и четирийсет минути на височина шест хиляди километра, ниско и бързо, съпровождано от неговия приятел кучето Ужас.

Лий Уокър, Денди и аз погледнахме на запад. Архитектът стоеше в сянка, без да го е грижа за онова, което ни подлудяваше.

Светъл и окъпан в светлина на фона на осеяното със звезди тъмно небе, Фобос се показа иззад някакъв пухкав леденостуден облак. Той се завъртя призрачно зад неговото прикритие и след това изплува, кристално чист, по-ясен, по-истински и по-отчетлив, отколкото всички останали неща, които бях виждала през живота си. Съсредоточих волята си върху него, като че ли по този начин можех да помогна на Чарлз, сякаш в цялата тази напрегната ситуация бяхме изградили физическа връзка и всеки от нас можеше да знае какво мислеше и вършеше другият. Волята ми се понесе и докосна луната и аз бях наполовина обхваната от ужасено желание.

Фобос изчезна. Нямаше ги облаците, нямаше го и непрогледният прах. Яснотата на тъмносивия обикалящ около Марс камък просто беше изчезнала. Желанието ми вече беше едва ли не болезнено силно. Денди и Лий Уокър обходиха с поглед небето, без да разбират нищо; те не знаеха онова, което знаех аз.

Тогава Лий Уокър се обърна към мен. Очите й се разшириха от ужас. Тя и Денди допряха шлемовете си до моя почти едновременно.

— Да не би да са го взривили? — запита Денди.

— Не — отговорих аз, хлипайки. — Не! Те показаха на Земята на какво сме способни ние!

Двамата все още не можеха да разберат. На мен обаче не ми пукаше. Сред облекчението и възторга си — както и ужаса си за Чарлз — аз ги обичах, сякаш бяха мои собствени деца. Сграбчих ръцете им и изкрещях:

— Отишли са на Фобос и са го преместили! Никога не забравяйте това! Никога! Никога не го забравяйте!

Пред парапета на бъдещата обсерватория направих малък пирует, опрях се на стълба и се взрях в оранжево-червената всеобхватност на басейна. Фобос беше напуснал небето на Марс и аз не знаех кога и дали въобще ще се върне.

Но знаех, сякаш Чарлз и Ти Сандра лично ми бяха казали, къде са го запратили. И знаех, че Чарлз в момента седи върху него и го направлява… През Слънчевата система, към Земята, страховито предупреждение от заплашеното й дете.

Фобос сега се бе запътил към небесата на нашата всеобща Майка — Земята.

Не ме настъпвай18.

Шон Дикинсън седеше там, където го бях оставила. Гретъл се навърташе около него. Изглеждаха спокойни, доволни, че играеха собствените си роли в тази трагикомедия. До мига, в който до тях можеше да достигне каквото и да било съобщение от Земята, имаше почти цял час. Дотогава можех да си играя с него както си искам. Чувствах се гадна и зла.

Магистратите, които също като Дикинсън не осъзнаваха още какво точно става, заеха местата си, след като влязох.

— Господин Дикинсън — заговорих аз, — отхвърлих вашия ултиматум. Вие сте арестуван съгласно Закона на Федерална република Марс… — Консултирах се за кратко с компютъра си, наведох се през масата и го посочих с пръст. — Вие сте обвинен в особено тежко престъпление срещу Републиката, включващо държавна измяна, шпионаж, нерегистриране като чужд агент и заплашване сигурността на Републиката. — Обърнах се към Гретъл. — Ти също, скъпа.

Шон Дикинсън погледна към четиримата агенти на „Кайлетет“. После се вторачи в мен, примигвайки учудено. Неговото хладнокръвие въобще не ме впечатляваше.

— Това ли е отговорът ви? — запита той.

— Не. Моят отговор към теб и към групата, която представляваш, е: „В определено време и при подходящи обстоятелства, когато редът в нашата Република бъде възстановен и всички заплахи бъдат отстранени, ние ще обсъдим същината на въпроса с представляващото Земята правителство, както подобава на цивилизовани хора. Ще има кворум на електората и определените официални лица в тази камара, както и строго определени дипломати и упълномощени преговарящи лица от Земята“. Ще го направим законно и открито.

Най-накрая част от привидното спокойствие на Гретъл се изпари. Тя се огледа наоколо като подплашен див звяр. Спомних си за мига, в който бе смъкнала въздушната си маска, опитвайки се да се самоубие показно на повърхността. Освен това се сетих с печална яснота как някога бях мислила Шон Дикинсън за най-благородния мъж, когото някога съм виждала — смел, тих и прям. Ако на времето ми беше предложил, веднага щях да легна с него. По всяка вероятност той и в леглото щеше да бъде тих, резервиран, дори малко студен. Може би щях да се влюбя безразсъдно в него. А той щеше да преобърне живота ми с главата надолу и да ме изостави.

Мислено благодарих на Бога, че никога не ми бе предоставил подобна възможност.

— Сигурна ли си, че искаш да кажеш именно това? — попита Шон.

— Разбира се — отговорих. — Можеш да предадеш на Земята и на Краун Найджър в частност, че условията им изобщо не са приемливи. — Обърнах се към Денди. — След като приключа с него, се заеми с арестуването им. На всички.

Губернатор Хенри Смит от Амазонис изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Дикинсън се изправи. Лицето му бе придобило пепелявосив оттенък.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза той.

За момент двамата се взряхме един в друг. Шон премигна, извърна бавно поглед встрани и добави:

— Никога не съм ти се доверявал. Още от самото начало.

— А аз бях готова да дам живота си за теб — въздъхнах. — Само че ти беше млад и глупав.

Ужасно ми се иска да се оттегля и малко да си почина, за да имам възможност да обмисля разказа си. В момента си спомням толкова ясно чувствата, които изпитвах тогава, сякаш още се намирам в онази стая. Докато пишех горните редове, плачех като малко момиченце. Това беше най-вълнуващия момент в моя живот… може би защото последвалите събития бяха прекалено тъжни и прекалено значителни, за да ги почувствам като истински.

От този момент нататък събитията изчезват от паметта ми като мъртви създания, покриващи древното океанско дъно — плоски, сбити, нереални.

Съвсем не искам да кажа, че не нося отговорност. Напротив — аз бях по-замесена, следователно и по-отговорна от всички останали; вината пада главно върху мен и аз я поемам.

Фобос се появи в небето над Земята в широка елиптична орбита под наклон от трийсет градуса спрямо екватора с перигей19 хиляда километра и апогей седем хиляди.

Ярката му повърхност, която бързо помътняваше и изчезваше, промени статуквото така, както нищо друго не би могло. Беше станало ясно, че Марс може да хвърля луни върху Земята. Казано по стратегически, стрелката на везните вече клонеше на наша страна.

Земята не знаеше, че на Фобос едва се зараждаше необходимото оборудване, както и необходимите личности, способни да се справят с тази сила. А обикновено онова, което не знаеха, отслабваше силите им.

Затова пък онова, което Земята щеше скоро да научи (или да се досети за него), определено можеше да отслаби нашите сили.

Резултатите от всичко това станаха ясни след шест часа. Земните сателити в орбита около Марс се саморазрушиха, като осеяха небето с миниатюрни червени прашинки. От Земята ни увериха, че по този начин не са засявани скакалци; нашето объркване и нашата слабост за момента ни принудиха да приемем твърдението им за чиста монета. Марс отново оживяваше; потоците данни потичаха.

Комуникационните мрежи, построени от любители в предишните дни, бяха организирани, оправени и подготвени за по-нататъшна експлоатация. Правехме всичко възможно, за да не се озовем отново в подобно положение.

Из станциите по цял Марс инженерите подготвяха по-прости и по-елементарни, но в замяна на това по-надеждни комуникации. По този начин се връщахме с петдесет години назад, но поне можехме да бъдем сигурни, че ще дишаме, ще пием чиста и прясна вода и повече няма да ставаме свидетели на ужаса, който следваше взривяването на тунелите.

Марс започваше да брои дадените жертви. Всички страхотии, съпътстващи този процес, бяха предавани по мрежите из цялата Тройка. По този начин (поне засега) успявахме да противодействаме на тактиката на Земята.

Алис Едно и Две бяха сред дадените жертви. Половината от мислителите на високо ниво не можеха да бъдат реактивирани. Паметта им бе напълно унищожена. Частички от личностите им можеха да бъдат събрани оттук-оттам от други мислители, но същността — душата на мислителя — беше безвъзвратно загубена. Нямах време да ги оплаквам, понеже имаше много повече хора, за които да скърбя. А пък и ако започнех да скърбя, сигурно никога нямаше да мога да спра. Затова продължих да чакам вест от Иля и Ти Сандра.

Два дни совалки и влакове правеха непрекъснати курсове до новата столица, водейки магистрати и юристи, които горяха от желание да потвърдят наново независимостта и самото право на съществуване на Републиката; носейки чисто нова екипировка и експерти, твърдо решени да прочистят планетата от земното замърсяване.

Цели два дни аз бях действащ президент, като прекрасно знаех, че длъжността ми е само временна. Вярвах, но не знаех със сигурност, че Ти Сандра е жива и е в безопасност някъде. Бях загрижена, че все още не се показва. Не беше в стила й да не поема и най-малкия риск. Политиката изискваше тя да се появи, дори и само за да вдъхне увереност на гражданите на Марс.

Почти не спях, едва намирах време, за да ям и постоянно се местех от станция в станция из цялата Арабия Тера със совалки и влакове, като не прекарвах повече от няколко часа на едно и също място. Изобщо не вярвахме на земните обещания. Веднъж опарени, щяхме още дълго да духаме кашата.

Пет дни след трансфера на Фобос ме поканиха да наблюдавам завръщането му в орбита от една обсерватория в Пасхел Стейшън в близост до Касини Бейсин. Губернаторът на Арабия Тера, Лексис Сиър Камерън, трима от нейните помощници, Денди Брейкър и Лий Уокър стояха до мен. Бяхме покрити с огромен пластмасов купол. Вдигнахме наздравица с чаши шампанско, като този път гледахме на изток.

— Страшно ми се иска да знаех какво означава всичко това — изрече губернатор Камерън.

— Повярвайте ми — и на мен — въздъхнах аз.

— Според мен това означава, че повече никога няма да ни се наложи да молим за милостиня — обади се Лий Уокър.

Усмихнах се, но не можех да споделя оптимизма й. Нашият триумф щеше да бъде доста краткотраен.

— Трийсет секунди — обяви Лий Уокър.

Изчакахме. Дори не можех да мисля — толкова бях изтощена. Нуждаех се от пълно прочистване на тялото. По дяволите, чувствах се така, сякаш се нуждаех от подмяна на цялото тяло.

Фобос бавно се появи: полумесец, който грееше на девет или десет градуса над хоризонта. Лий Уокър направи някакви изчисления, след което потвърди, че Фобос се завръща на обичайното си място.

Страшното куче се беше завърнало и пътуването явно въобще не му се бе отразило зле.

Не допих шампанското си. Благодарих на губернатора и подадох чашата си. Денди набързо ме придружи до центъра. Нямаше за кога да се туткаме повече…

Лий Уокър оправи връзките по новите сателити и ми показа по „ЛитВид“ реакциите на Тройката. Наблюдавах и слушах безмълвно, вцепенена и изолирана от останалия свят.

Не бях чувала нищо за Иля от началото на Замръзването — така марсианските журналисти бяха нарекли кратката война.

По цялата Тройка бе избухнал, утихнал и пламнал наново бурен гняв срещу провинението на Земята, изразил се във всеобщи бойкоти на всички доставчици на космически услуги. Общо взето това беше доста непрактично, понеже Земята бе складирала ресурси за няколко години напред като предпазна мярка срещу евентуални пазарни сътресения. Само че политическите рокади се очертаваха да бъдат доста сериозни.

От градовете в астероидния пояс пристигаха масово инженери, които искаха обяснение за земната агресия.

Луната, както трябваше и да се очаква, се опита да се сниши. Но дори и там независимите комуникационни мрежи изобилстваха от вбесени и яростни призиви за оставки, разследвания, референдуми. Няколко независими лунни ОМ изразиха публично солидарност с новообявената Федерална република Марс. Можех да усетя как страхът се носи като ехо из цялата Слънчева система, особено в уязвимия Пояс. Отсега нататък доверието в добрата стара Майка Земя беше безвъзвратно изгубено.

Най-накрая президентът на Съединените щати на Южното полукълбо ме помоли за съвместно разследване за причините на конфликта.

— Трябва да разберем какво именно се е случило и да открием хората, осмелили се да издадат тези заповеди — заяви той, — за да избегнем евентуални, дори по-лоши сблъсъци в бъдеще.

— Що не оправите собствените си бакии — промърморих аз. Вече не вярвах и на думичка, изречена от земен политик.

— Това тук е доста интересно — отбеляза Лий Уокър, поставяйки компютъра си пред мен. Тя си бе проправила път през няколко защити до една малка, но изключително добра земна мрежа, наречена Лумен. Не ми каза как бе успяла да се сдобие с абонамент за нея — Марс имаше множество агенти, пръснати навсякъде. Несъмнено Пойнт Уан бе вербувал най-добрите от тях. — Пристигна при абонатите преди около шест часа.

Върху монитора на компютъра се виждаше сковано седнала, приятна възрастна жена с набръчкано и уморено лице и безупречно скроен зелен костюм, която четеше рапорти от Земята. На пръв поглед програмата изглеждаше скучна и старомодна, дори за разбиранията на марсианците. Но все пак се насилих да слушам какво се казваше.

— Няма нация или съюз, които да са поели отговорността за началото на акцията срещу Марс. Никой не е дал адекватно обяснение защо която и да било власт би постъпила така. Обажданията за плебисцит, както и отсъствието на явни извършители на това престъпление тревожи наблюдателите изключително много… Мисля, че имаме работа, за кой ли пореден път, със сиви кардинали, разграничили се от всички изборни органи на властта и поставили се дори над алиансите. Аз ги търся сред съзнанията, интегрирали се в най-сигурните мислители, онези, които контролират състоянието на Земята и финансовата ситуация. Според мен те са възникнали от остарялата система за национален надзор, основана в Съединените щати преди повече от век и половина. Някога ограничени само да наглеждат, тези интегрирани съзнания — за които се шушука, но никой не ги е срещал — са се превърнали в най-големите процесори на данни в човешката история.

С прехвърлянето на космическата отбрана към алиансите те може вече да не се ограничават само с функциите си на съветници; може да са решили, че трябва да разполагат с власт. И ако е така, тогава нашите абонати може да желаят да се отдръпнат от всички пазари на данни през следващите няколко месеца и дори години. Задава се нещо по-голямо, отколкото обикновените индивиди могат да понесат.

Дори в изтощението си, потръпнах.

— Чувала ли си някога за тях? — запитах Лий Уокър.

— Само глупави слухове — отговори тя. — Но това е скъпа съветническа мрежа. Има може би трийсет хиляди легални абонати. Предполагаеми, прибързани или глупави изказвания никога не са правени тук.

— Едно малко групово съзнание — казах тихо аз. — Над общото стадо. Което изпраща заповеди чрез алиансите, чрез нациите. Или кой, най-общо казано?

— Ръководителите на ВИЗА — предположи Лий Уокър. — Те контролират отбраната на Слънчевата система.

Денди се размърда на мястото си.

— Мисля, че видях и чух достатъчно страховити неща за един човешки живот — обади се той.

Неофициално Марс беше във военно положение и според правилата на конституцията, действайки като президент, докато Ти Сандра се завърнеше, аз имах изключителни правомощия…

Но дори тези мои изключителни правомощия не можеха да се разпрострат и достигнат до „Кайлетет“. Ние трябваше да се отнасяме към хората от там като към суверенна чужда нация; бихме могли да обявим война, но това нямаше да бъде нищо друго, освен война на финансите.

Тревожех се за Стан и се надявах, че той използваше цялата си предполагаема интелигентност, за да опази себе си и своето семейство.

Докладите за щетите вече пристигаха много по-бързо. Станция по станция, регион по регион, списъци на мъртви, изчезнали, изчисления на нанесените щети, молби за спешна помощ — всичко това препълваше възстановените комуникационни канали. Пойнт Уан прехвърляше обажданията в правителствената мрежа и Лий Уокър ги изтегляше по канала на магистратите и президентството, като ги обработваше и редактираше.

Все още за някои региони беше известно изключително малко. Потоците информация не бяха възстановени навсякъде; някои мислители на ключови позиции бяха видимо „мъртви“ и не можеха да бъдат докарани до „съзнание“ отново.

Марс пищеше от болка; изведнъж чух събраната информация като един-единствен глас. Засрамих се бързо. Не можех да си позволя такова мрачно настроение.

По време на полета на совалката до Мени Хилс се опитах да си почина, но не можах да затворя очи за повече от минута през цялото време. Неочаквано пак започнах да усещам подобрението си и се заех да изчислявам настройките, необходими, за да бъде преместена маса с големината на Фобос. Представих си визуално множеството пластове на функциите уравнения, които описват трансфера от съвместна отговорност за съхранение на тези количества, в една по-голяма система… Цялата галактика. Никой не би пропуснал подобен шанс. Бяхме се превърнали в крадци в огромна съкровищница.

Промърморих на глас някои от дейностите на подобрението.

Денди влезе в тъмната кабина, носейки ми вечеря.

— Може ли? — запита той.

— Ти си моето вдъхновение — казах. — Тъкмо съм обхваната от размисли за физика.

— О — възкликна той. — И какво точно ти „казват“ те?

Поклатих глава.

— Не съм гладна.

— Тарек заяви, че ако не ядеш, ще бъде принуден да те храни насила. — Усмихна се леко и остави подноса пред мен. Взех си неохотно няколко хапки от храната и се насилих отново да заспя.

Сигурно все пак съм успяла за известно време, защото Денди и Лий Уокър изведнъж се изправиха пред мен. Лий Уокър разтърсваше леко ръката ми.

— Госпожо вицепрезидент — каза тя. — Вече сме абсолютно сигурни. Тя е жива.

Взрях се в нея замаяна и объркана.

— Ти Сандра е жива. Имаме потвърждение.

— Благодаря.

— Получи се съобщение от президента — продължи Лий Уокър.

— Била е ранена — поясни Денди. — Държали са я в камера за възстановяване на някакво тайно място.

Извадих компютъра си и го допрях до този на Лий Уокър. Оставиха ме сама, докато слушах Ти Сандра. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато видях лицето й; можех едва ли не да си представя поддържащата екипировка около нея. Нямаше вид на страдаща, но очите й губеха фокус и това ми привлече вниманието. Нервната й система беше под наноконтрол.

— Моя малка сестричке Каси — започна тя. Устните й залепнаха за момент и Ти Сандра известно време мънкаше думите. Някой й даде да отпие от чаша с вода. По устните й проблеснаха капки. — Изключително съм благодарна за това, че понесе този ужасен товар през изминалата седмица. Нашият малък трик почти се превърна в действителност. Ние наистина катастрофирахме със совалката по склоновете на Павонис Монс. Явно специално са се целили в мен. Пол е мъртъв.

Сълзите ми течаха неудържимо и целият ми гръден кош хъркаше. Чувствах се така, като че ли цялото ми тяло ей сега ще се сгромоляса и сърцето ми ще се пръсне. Простенах.

Денди надникна в стаята ми за миг, но веднага затвори вратата.

— Казват, че съм загубила половината си тяло. Моето голямо и прекрасно тяло. Ще се възстановя все някак си. Дори в момента вече отглеждат нови тъкани. Но няма нито мислители, нито най-обикновени компютри, които по някакъв начин да контролират процеса — просто двайсет доктори-хора, наредени в кръг около мен. Страшно съм гладна. Поглъщам толкова много, когато много други са ранени. Но те едва ли ще ми позволят нещо, което би ми нанесло по-голяма вреда. Не чувствам никаква тъга сега, скъпа моя. Казват, че така ще бъде още доста дълго време.

Каси, казах на Чарлз и Стивън да го направят. Веднага след катастрофата, преди да загубя съзнание. Надявам се, че съм била с разума си. Това не нагнетява нещата, нали? Помолих ги и те ме увериха, че са готови. Имаше опасност, но можеше да стане. Сега това вече е факт. Ти трябва да им позволиш да научат колко благодарни сме им всички. Има още толкова много работа за вършене…

Ще се наложи да ме заместваш още известно време. Ти си повече от моя опора сега, Каси. Ти трябва да бъдеш мен по същия начин, по който си и себе си. Аз не мога да разсъждавам така, както би ми се искало.

Изведнъж страшно ми се прииска отново да съм малко момиченце, което не е отговорно за абсолютно нищо и има до себе си други хора, които да го защитават. Дори — което беше още по-лошо — чувството за всепоглъщащ страх дълбоко се бе вкоренило в мен. Изключих компютъра си, като прекъснах Ти Сандра по средата на изречението й, и почти изкрещях, не, изпищях на Лий Уокър да влезе. Тя се появи на вратата с пребледняло лице и коленичи до леглото ми.

— Намери Иля — направо й заповядах аз, като я сграбчих за врата.

— Опитваме се — каза Лий Уокър. — Търсим го още от момента, когато потокът данни започна да намалява.

— Моля те, просто го намери и ми съобщи за това!

Тя кимна, стисна здраво ръката ми и отново излезе от стаята. Ти Сандра продължи, подтикната от натискането ми на бутона за възпроизвеждане:

— … мисля, че имаме твърде малко време, за да се опитваме да постигнем някакъв консенсус. За провеждане на избори пък не може да става и дума. Републиката все още е застрашена и този път опасността, която я заплашва, е може би по-голяма от всякога. Слънчевата система е опасна. Повярвай ми, Слънчевата система е опасна за Марс. Помоли Чарлз да ти обясни какво точно имам предвид. Равновесието на абсолютно всичко вече е нарушено. Някога използвахме страха, за да превъзмогнем ефекта от ужаса. Чуй ме добре: ние сме жертвени агнета, ти и аз. Ние трябва да бъдем принесени в жертва в името на по-велики цели.

И нямам предвид нашия живот, миличка. Имам предвид нашите души.

Научноизследователският център в Мелас Дорса беше изоставен още в самото начало на Замръзването. Чарлз и Стивън Леандър бяха заминали на борда на „Меркурий“, а останалите бяха изкарани навън от един трактор, заедно с тази част от оборудването, която можеше да бъде спасена по някакъв начин. Публикуваните в мрежата снимки потвърдиха мъдростта на взетото решение Олимпийците да бъдат предпазени от предприемането на каквито и да било ходове: снимки на разрушени тунели и на останките от самата станция, разровени сякаш от стотици хиляди насекоми или молци.

Скакалци. Земята, естествено, отрече, че ги е разпръснала над планетата ни, затова се постарахме да разпространим из цялата Тройка доказателствата за използването им. Това беше поредната част от войната на нерви. Тарек Фиркази и Лий Уокър предложиха да разглеждаме Марс като „заразен“ със скакалци за вечни времена и да смятаме, че цялото ни бъдеще ще премине в търсене на скритите бойни роботи. Едва ли някога щяхме да прочистим планетата из основи от тази напаст.

Фиркази мрачно проучи останките от лабораториите в Мелас Дорса и реши, че повторното й заселване е абсолютно невъзможно. Трябваше да си намерим ново място за дори още по-голяма лаборатория, за да започнем там още по-мащабни научноизследователски проекти.

От орбита Чарлз предложи къде точно да бъде разположена тази лаборатория. Той си спомни, че проучванията на баща му в ледените лещи през последните десет години бяха показали, че те не са удобно място за големи станции. Подобни лещи имаше близо до Кайбаб в Офир Планум. Това представляваше останки от плитко и пълно с прах езеро, съществувало преди около четвърт милиард марсиански години. Теренът изглеждаше едва ли не неправдоподобно: беше запустял и почти невъзможен за обработване, далеч от която и да било станция… но затова пък и вероятността от наличието на скакалци беше почти минимална.

В рамките само на двайсет и четири часа архитектурното нановещество, доставено и разпръснато от цяла ескадра совалки, изгради плътна, средно удобна за живот постройка — убежище, което бе почти до ръба на самото плато. За момента в него можеха да се подслонят няколко десетки души, без да се чувстват прекалено комфортно. По-късно можеше да се помисли и за нещо повече.

Чарлз и Стивън Леандър се върнаха от Фобос, като приземиха „Меркурий“ в Синай под прикритието на една пясъчна буря. За площадка за кацане им послужиха няколко хектара натрошена и застинала лава.

Совалката ми се приземи в Кайбаб няколко часа след кацането на „Меркурий“. Теренът бе направо ужасяващ — едри късове скала и древни силикатни лавови течения, всеки от ръбовете на които бе остър като бръснач. Всички депресии бяха запълнени с пурпурночервено. Лоши земи, наистина, по-лоши от всичко, което някога бях виждала.

Последвах Лий Уокър и Денди и слязох от совалката. Първите хора, които забелязах, бяха Леандър и Неемия Ройс. След това се извърнах и видях Чарлз. Той се беше изправил в самия край на рампата. По главата и врата му се виждаха парчета от сивото хирургическо нановещество. Той се усмихна и протегна ръка. Разтърсих я здраво и я покрих и с другата си ръка.

— Радвам се, че ви виждам, госпожо президент — каза той.

— Вече не съм президент, и слава Богу — отвърнах аз.

Чарлз сви рамене.

— Но все още разполагате с достатъчно власт — каза той. — А именно това има значение. — Той посочи с жест да поведа хората.

Докато преминавах покрай Лий Уокър, сграбчих ръката й и впих напрегнато поглед в нея. Иля продължаваше да не се появява.

— Ще го открием — увери ме тя. — Той е добре — сигурна съм в това.

Подминах с мълчание успокоителните й думи. „Твърда като пирон — помислих си аз. — Думи на Уинстън Чърчил, казани по време на блицкрига. Помни. Твърда като пирон.“

Огледах сивкавата повърхност на тунела, в който бяха разпръснати навсякъде помпи, един направен на Марс мислител „Куантум Лоджик“ и интерпретаторът му, множество кабели и акумулатори.

Леандър бе уредил да ни сервират чай и малка закуска на една нисичка маса, стояща недалеч от всичката тази бъркотия. Разположихме се на извадени от републиканската совалка дебели възглавници. Освен Чарлз и Леандър имаше само още двама от Олимпийците: Неемия Ройс и Ейми Вико-Персоф. Съгласно правилата, изработени от Пойнт Уан, по време на извънредни ситуации на едно и също място не можеха да се събират повече от четирима Олимпийци. Останалите бяха настанени в Научноизследователския университет на Тарсис под строга охрана.

— Колко тежи цялото това чудо? — попитах Леандър, докато Чарлз разливаше чая.

— Около четиристотин хиляди килограма — отвърна Леандър. — Доста го „пообелихме“ в сравнение с предишния път. По-голямата част от тежестта му е в помпите.

— Аха — кимнах, кръстосах крака и се заех да топля ръцете си на чашката чай.

Чарлз напълни чашата си и коленичи върху възглавницата. После хвърли към мен бърз поглед, аз се засмях и той бързо извърна очи, сякаш се срамуваше от нещо. Съсредоточи се върху масата и сладкишите върху нея.

— Предвиждахме какво ще се случи. Включително и Ти Сандра. — Думите излизаха с труд от устата му. Впих поглед в Чарлз, като че ли утолявах някакъв нов, избухнал в мен свиреп глад, чувствайки някаква странна смесица от страхопочитание и напрегнато страдание.

— Ти Сандра ни инструктира да стигнем до Фобос по какъвто можем начин и да го размърдаме.

— Нима тя знаеше, че вече сте готови да направите подобно нещо? — изненадах се. — Понеже аз със сигурност не знаех.

— Предполагаше. Досещаше се. Или в противен случай ни е помолила в порив на отчаяние… Определено в онзи момент не бяхме чак толкова подготвени. Заредихме „Меркурий“ с гориво и преместихме всичко, което можахме, на борда му. Най-трудната част от плана ни бе да обезпечим помпите с независимо електрическо захранване. Бяхме готови за излитане дванайсет часа след началото на Замръзването.

— Ами координатите, навигацията?

— Подготвихме се, докато чакахме по-нататъшни заповеди от Ти Сандра. Стивън и аз създадохме работна хипотеза, разработихме подробностите — координацията между енергийните дескриптори и така нататък, съвместихме усилията на двигателя така, че да премести всяка една частичка от Фобос, заразглеждахме го като една завършена система…

— Чарлз трябваше да се интегрира с мислителя „Куантум Лоджик“ — вметна Леандър.

— И добре ли си? — попитах Чарлз.

— Да — кимна той. — Цялата процедура мина чудесно. Никой не знаеше нищо, с изключение на Стивън и мен, но всички чувстваха спешността на ситуацията. Знаеха, че това е от изключителна важност.

— Ще трябва да се раздадат доста медали — подметна Леандър.

— Поне на Чарлз със сигурност. Именно той ръководеше мислителя „Куантум Лоджик“ — подкрепи го Ройс.

Чарлз поклати глава.

— Не си спомням почти нищо. По всяка вероятност ще си спомня след време. Имаше един пилот с нас…

— Още един медал — вметна Леандър.

— Той обаче нямаше и най-малка представа какво точно ще правим. Казахме му, без обаче да проверим дали е надежден от гледна точка на сигурността.

— Чист е — обади се Лий Уокър от другата страна на масата. — Проверихме го отделно.

— А защо се интегрира с мислителя „Куантум Лоджик“? — попитах Чарлз.

— Оказа се, че интерпретаторът не успява да се справи с всичко така, както искахме. Мислителят „Куантум Лоджик“ започна да връща тривиални резултати, в които се съдържаха направо безсмислени редици променливи. Според мен той беше започнал да изследва възможността от прилагане на алтернативна дескрипторна система. Явно я бе намерил за по-привлекателна, отколкото обикновената. Трябваше да му тегля един-два шута, за да заработи като хората. Едва тогава цялата апаратура се задейства нормално.

— Тя бръмчеше — внезапно се обади Ейми, която видимо трепереше. — Боже мой, наистина бръмчеше. Много се бях изплашила за тях. Слязох от „Меркурий“ и те излетяха…

Всички като че ли още бяха в шок от случилото се.

— На какво приличаше усещането? — обърнах се към Чарлз.

— Ами… нали ти казах, че не си спомням чак толкова добре. Ние… мислителят „Куантум Лоджик“ и аз… комуникирахме помежду си — аз задавах въпросите си, а той ми връщаше отговори, резултат от нетривиалните си търсения.

— Отговори ли?

— Е, всъщност по-правилно е да се каже „инструкции“. Инструкции, които трябваше да бъдат предадени на двигателя. Без мислителя „Куантум Лоджик“ едва ли щяхме да можем да се справим… е, може и да успеехме, но щяха да са ни необходими около шест месеца програмиране, и то с мислители на високо ниво. А мислителят „Куантум Лоджик“ съкрати това време на няколко часа. За осем часа бяхме обезопасили една мина в кратера Стикни на Фобос. Измерихме всичко, което трябваше да се измерва, направихме връзките и координирахме цялата система. Ти Сандра ни каза да действаме. Тя била преживяла някакъв инцидент. Отне ни доста дни, докато успеем да се свържем отново с нея.

Явно въобще не съм била в час, независимо, че бях отговорна за целия този проект. Не знаех какво да чувствам за това, че Ти Сандра бе смъкнала от плещите ми част от този товар — негодувание, възмущение, облекчение или нещо от този род.

— Тя изпитваше огромна болка — продължи Чарлз, сякаш четеше мислите ми. — Не мисля, че е имала време да те уведоми какво планираме. Когато за пръв път ни даде инструкции, ние дори не знаехме, че ще сме в състояние да го извършим. Всичко беше доста смущаващо.

— Разбирам. И значи тогава тръгнахте към Земята. Какво беше усещането?

— Звездите се промениха — обясни Чарлз. — Почувствахме някакво изместване вътре в нас — доста лекичко, в интерес на истината. Не знаехме на какво се дължи — на промяната на гравитацията или беше чисто психологическа реакция.

— Всичко това комбинирано, по всяка вероятност — обади се Леандър.

— Минахме през портовете за совалките, видяхме ореола на изгрева, видяхме, че Слънцето е много по-голямо и по-ярко… видяхме и Земята. Слушахме, но не излъчвахме нищо. След около петнайсетина минути някой ни изпрати сигнал. Беше някакъв радиолюбител от Мексико. Говорихме на испански. Той започна: „Здравейте, нова луна. Откъде сте?“.

Засмяхме се. Чарлз също се усмихна.

— Нашият пилот каза: „Хич не ни питай, понеже така и така няма да ни повярваш“.

— Получихме официални сигнали веднага след това — продължи Леандър. — Ти Сандра специално ни беше инструктирала какво да казваме. Постоянно излъчвахме едни и същи думи.

— Очаквахме всеки момент да ни унищожат — каза Чарлз. — Това сега ми се струва доста тъпо. Някои от официалните лица звучаха наистина уплашено. Други пък се държаха така, сякаш нищо не се беше случило и говориха с нас абсолютно рутинно и дипломатично. Говорихме с правителствени агенти, с представители на Еврокон, ВИЗА, ВАЮП и още десетина други. На всички казвахме едно и също нещо.

— И какво в крайна сметка им казвахте?

— „Марс е атакуван от неизвестно земно правителство. Имате десет часа да се изтеглите и да премахнете заплахата, в противен случай ще се видим принудени да отвърнем по подобаващ начин.“

Гласът на Чарлз звучеше някак си кухо, сякаш това, което повтаряше, се беше запечатало здраво в паметта му.

— Какъв трябваше да е подобаващият начин?

— Ти Сандра ни нареди да превърнем Белия дом в руини — обясни Чарлз. — Символичен жест или нещо от този род.

Стаята потъна в тишина.

— Наистина ли можехте да го направите? — попитах след малко.

Чарлз кимна.

— Аха. Тя не ни каза дали първо да дадем време на хората да се изтеглят оттам, но така или иначе щях да им дам известен аванс. Половин час или там някъде.

Сложих ръка върху устата си. Внезапно ми се догади. Усещането изчезна също така внезапно, както се бе появило. Затворих очи и бавно отпуснах ръката си.

— Всички сте проявили страхотна смелост — отбелязах.

— Да, госпожо — козирува Чарлз, жест, който доста ме подразни. Погледнах го с изненада. Той се наведе напред и очите му се присвиха.

— Просто следвахме дадените ни инструкции. Направихме всичко, което ни казаха. Заплатихме… почти… с душите си. Разбирахме стратегическата необходимост от това и бяхме достатъчно предани, за да се посветим на тази кауза, само че, Касея, сега въобще, ама въобще не ми пука за някакви си шибани медали за патриотични заслуги. Направо изстивам от страх, като си помисля какво има да се случва отсега нататък. Позабавлявахме се, направихме едно кръгче с Фобос из космоса и накарахме децата и възрастните по цялата Земя да сънуват кошмари поне една година напред. Мислиш ли обаче, че всичко ще се ограничи само с това?

— Не — поклатих глава аз.

— Добре — кимна Чарлз и се отдръпна назад. Лицето му бе зачервено от многото емоции. — Дяволски добре. Понеже съм наполовина убеден, че това ще бъде краят на човешката раса. Сподели част от мислите си с нас, о, господарю на политиката. Ние сме деца, изгубени в гъста гора.

— Аз също — отвърнах спокойно. — Всички знаем какво има да се случва отсега нататък. Ти Сандра също знае. Земяните видяха, че преместихте Фобос. Те имат машините, лабораториите, хората и ресурсите, необходими, за да повторят откритието ви, понеже вече има за какво да се захванат. И веднага след като и те могат да направят същото, ще е просто въпрос на време кога някой ще удари някого.

— Звучи прекалено дяволски убедително — обади се Леандър.

Чарлз кимна.

— Дори могат да открият неща, за които ние и не подозираме.

— Подобен удар може да бъде светкавичен, фатален и може да гарантира оцеляване в една иначе доста съмнителна ситуация — казах аз.

— Оцеляване, но докога? — попита Ейми Вико-Персоф. — Докато се разделим на региони? Ние срещу „Кайлетет“? ВИЗА срещу ВАЮП?

— Дайте да не бъдем толкова песимистични — възрази Чарлз, вдигайки ръка. — Това никога няма да бъде кухненски тип наука. На Земята има четири или пет места, където разполагат с необходимите средства и хора, за да повторят откритията ни. Не се подвеждайте по малките размери на двигателя. Това е толкова сложно нещо, каквото досега не е правено от човешка ръка. Така или иначе обаче в думите ти има резон. Трябва спешно да измислим някакво политическо решение.

— Политическо — друг път! — обади се Леандър. — Я вижте какво направи политиката досега — едно голямо нищо. Трябва спешно да се преместим. — Той се огледа изплашено като дете, изпуснало неприлична дума.

— Да евакуираме Марс? — попита Ройс учудено.

— Не — обясних аз. — Да го преместим.

— Господи! — изкрещя Лий Уокър, подскочи от стола си и избяга с псувни от стаята.

Погледнах към спартанските спални и малкото места за отдих.

Лий Уокър използва електронен ключ, за да отключи вратата към моята стая. Тя също беше спартански обзаведена, точно както исках — чиста, нова и абсолютно празна. Ухаеше на нишесте и на току-що изпечен хляб.

— Ако Ти Сандра е будна и в достатъчно добро състояние, бих искала да разменя една-две думи с нея — заявих аз.

Лий Уокър изглеждаше затруднена. Тя извърна поглед встрани и поклати глава. Денди влезе в стаята, с увиснали покрай тялото ръце.

— Не мисля, че времето е подходящо за това, госпожо. Преди броени минути пристигна вестта, че съпругът ви е открит.

— В Сайан Сълси ли е? — попитах.

— Бил е евакуиран и отведен в една малка станция в Джовис Толус. Разбрах, че уж там щял да бъде в безопасност, само че въпросната станция е нова. Архитектурата й е динамична и контролирана от мислители.

— Защо просто не са го оставили в някоя лаборатория в Сайан? — Седнах на леглото, очаквайки да чуя нещо за премеждията на Иля с охраната и със станцията като цяло.

— Вярно, ходът не е бил възможно най-добрият — призна Денди. Все по-трудно му беше да пази самообладание.

— В Джовис през последните няколко дни има случаи на взривени жилищни домове. В момента се води разследване. Петстотин мъртви и триста ранени.

— Мъртъв е, Касея — заяви Лий Уокър. — Открили са го. Мъртъв е. Не бихме ти казали, ако не бяхме сто процента сигурни.

Не можех да реагирам както подобава, пък и нямах сили за мелодраматични ефекти. Сякаш бях пропаднала в черна дупка, където абсолютно всичко изчезваше.

— Би ли искала да остана? — попита Лий Уокър. Легнах на леглото и впих поглед в равния таван.

— Да, ако обичаш — казах най-накрая.

Лий Уокър докосна Денди по ръката. Той разбра намека и излезе, като затвори вратата след себе си. Лий Уокър седна на леглото до мен и се облегна на стената.

— Сестра ми и дечицата й са загинали в Нютон — промълви не след дълго тя.

— Ужасно съжалявам.

— Често разговарях с нея, преди да се присъединя към Пойнт Уан — продължи Лий. — Как бързо лети времето… Всичко изглеждаше толкова значително.

— Знам какво имаш предвид.

— Харесвах Иля — въздъхна тя. — Изглеждаше много мил и прям човек.

— Наистина беше такъв — кимнах. Полумечтателният характер на разговора ме накара да осъзная изведнъж колко много пластове изолация съм омотала около чувствата си, в очакване именно на тази новина, но отказвайки да я приема изцяло. — Разкажи ми за сестра си.

— Не мисля, че съм готова да говоря за нея, Каси.

— Разбирам.

— С лабораторията в Сълси всичко е наред — каза тя. — Денди мисли, че сме го убили.

— Това е глупаво — възразих аз.

— Той обаче го взема много насериозно.

— На всяка цена трябва да говоря с Ти Сандра.

— Мисля, че ще се наложи да изчакаш няколко минути — отвърна Лий. — Наистина.

— Ако не се заема с някаква работа, мисля, че ще превъртя. Действително ми дойде прекалено много.

Лий Уокър сложи ръка върху моята.

— Моля те, опитай се да си починеш малко.

— Не мога — поклатих глава.

Тя стана от леглото, протегна дългата си ръка с невероятно красиви пръсти и отвори оптическия порт на вратата. Подадох й компютъра си и тя го съедини с него. Няколко бързи удара по клавишите, една-две гласови команди и Лий се свърза през Пойнт Уан с Мени Хилс. Оттам закрепиха връзката.

Няколко минути по-късно вече говорех с Ти Сандра. Не й споменах нищо за Иля.

Поговорихме си малко за ситуацията и за срещата ми с Чарлз. Ти Сандра все още беше обвита в множество пластове нанобинтове, клепачите й се повдигаха с огромно усилие, а от присвитите й устни с труд се изтръгваше рязък шепот:

— Ние сме на едно мнение. Стивън, ти и аз. Само че не сме достатъчни. Трябва да се координираме, пък и не можем да бъдем едновременно на няколко места. Тоест, каква точно идея е това? Необходими са ни повече експерти. Трябва сериозно да го обмислим.

— Олимпийците могат да ни помогнат да започнем — предположих аз. — В състояние сме да се свържем с всички за около седмица или нещо от този род. Можем да поемем подобен риск.

— Хората от Пойнт Уан могат да им дадат всичко, от което се нуждаят. Ти все още си действащ президент, Касея. Как си сега, скъпа? — попита Ти Сандра.

— Не чак толкова добре — отвърнах аз.

— Всички сме в невероятна каша. Трябва да сменим обстановката. Така ли е?

— Така е — потвърдих аз.

— Опитай се да събереш хора от цял Марс. Всички, които могат по някакъв начин да ни помогнат. Поддържай връзка с мен. Ще се опитам да остана будна, Касея.

Докоснах изображението на лицето й и се сбогувах. Лий Уокър изчакваше почтително в другия ъгъл на стаята.

— Защо ще се наложи да правим всичко това? — попита тя.

Изтегнах се на леглото.

— Питай, че да ти кажа — въздъхнах.

— Може би защото ако не го направим, много хора ще бъдат убити — предположи тя. — Само че колко души ще бъдат убити, ако започнем преместването?

— Ще се наложи да открием това сами — отвърнах аз. По време на затоплянето, по време на неяснотата от зараждащата се реакция, подобрението ми бе започнало да работи над проблема как да бъде преместена такава огромна маса с размерите на цял Марс — и то рязко — от родното Слънце и да бъде запокитена където и да е.

Няма разстояния. Само крадци, които обират галактическата съкровищница.

— Ще ни трябват ареолози, според мен — замисли се Лий Уокър.

— Правилно. Структурни инженери за станциите. Хора, на които можем да се доверим, само че ще се наложи да постесним малко стандартите си. Хората ще започнат скоро да разбират какво готвим.

— Събиранията ще трябва да бъдат осъществявани на живо, а не по мрежата — продължи Лий Уокър. — Всички, които ще бъдат въвлечени в проекта, ще трябва да останат изолирани, докато не се преместим.

— Моля? — не разбрах аз, все още заслушана в гласа на подобрението си.

— Най-голямата опасност е от изтичане на информация към Земята. Те могат да предприемат действия дори и при най-малкия намек за това, че кроим нещо тайно от тях.

— Права си — кимнах. Засега щях да я оставя да мисли вместо мен, да я оставя да покрие проблема изцяло.

— Ще се наложи здравата да поработим — добави тя.

— Двайсетина специалисти, не повече — уточних аз. — И ще се нуждаем от място, където да се събираме и да сме в безопасност.

— Това е толкова безопасно място, колкото и останалите — заяви Лий Уокър.

— Добре. — Внезапно се изплаших до смърт при мисълта, че ще трябва да остана в същата тази стая, където научих новината за смъртта на Иля. — Попитай Олимпийците какво ще им е необходимо, за да построят няколко огромни двигателя. Попитай ги и кога ще могат да са готови.

— Ще те събудя след около осем часа — каза тя и излезе.

Затворих очи.

Когато мъката ме заля изцяло, стиснах здраво клепачи, докато не ме заболя, опитвайки се да задържа сълзите си и да не изгубя контрол над себе си. Не можех да приема новината. Все още не можех да повярвам, че това е истина. Възрастните разсъждения изобщо не помагаха при тази нужда, разпростряла се върху всичко, останало у мен от детето, което бях някога. Пред очите ми непрестанно се мержелееше лицето на майка ми, която си бе отишла преди всичко това да започне; изгубена за мен, изгубена и за баща ми. Не можех да нося постоянно в себе си мъката на баща ми, също както не можех да се отърва и от своята собствена. Не можех да си припомня ясно и с подробности лицето на Иля. Взех компютъра си и се разтърсих за подходяща снимка и ето го, да, тук беше, усмихнат над една „майка“ в Сайан Сълси, а ето го тук пък в деня на сватбата ни, явно чувствайки се доста неудобно в официален костюм…

Сега ми се струваше, че никога не му бях обяснявала точно колко много го обичам и се нуждая от него. Ругаех се яростно за това, че бях толкова стисната на думи и прояви на чувства към хората, които обичах.

Потърках злостно очи. Вътрешностите ми бяха като нагорещена и набръчкана гума. Помислих си дали да не извикам някой от медицинските роботи и да го помоля да ми сложи някаква успокоителна инжекция. Казах си, че не мога да позволя емоциите ми да изместят официалните ми задължения. Само че не бях вземала транквиланти тогава, когато умря майка ми, нямаше да го направя и сега.

Насилих тялото си да се отпусне и да почине малко. Не след дълго изведнъж, без предупреждение, пропаднах в бездната на съня, сякаш в главата ми някакво бушонче внезапно бе изгърмяло. Осемте часа минаха неусетно.