Преместването на Марс

Можеш отново да се завърнеш у дома, но всичко си има своя цена.

В края на двайсет и втори век пътуванията между Марс и Земята продължаваха да са корпоративна или правителствена глезотия, или привилегия на по-заможните. Пасажер от средната класа, пътуващ от Земята до Марс или от Марс до Земята, трябваше да заплати около два милиона Т-долара за удоволствието.

Останалите хора, които не можеха да си позволят подобен лукс, трябваше да се задоволят само с изпращането на съобщения по свръхсветлинния информационен канал. Това пък на свой ред издигна естествена стена между желаещите да говорят очи в очи.

Закъснението на сигнала при разговор между Земята и Луната е около две и две трети от секундата — достатъчно, за да си поеме човек въздух и да не загуби нишката на мисълта си. До Марс обаче закъснението, в зависимост от „танца на планетите“, е от седем до четирийсет и четири минути.

По този начин изкуството на разговора между Земята и Марс се превърна в отживелица твърде рано.

Веднага щом чух, че съм одобрена за „чирак“, започнах усилено да изучавам повторно историята на земната политика и култура. Вече бях изпреварила с няколко дължини всички останали марсианци, що се отнася до обикновеното образование; бях се превърнала в нещо необичайно за Марс; в терафил9. Сега обаче имах нужда да стана експерт в тази област.

Имах известна представа какви въпроси ще ми задават. Знаех прекрасно, че ще следват интервюта, траещи с часове, и свирепи наблюдения. Само че не знаех кой точно ще ръководи изпитването. Когато най-накрая научих, не знаех дали трябва да се успокоя или напротив — да се изнервя още повече. Сега си мисля, че в крайна сметка съм се успокоила. Първото интервю щеше да бъде с Алис — главният мислител на „Мейджъмдар“.

Интервюто бе ръководено от Ила и се проведе в един офис, запазен за по-формални, вътрешнофамилни събирания. Спомням си, че онази сутрин се обличах извънредно бавно, внимателно се гледах продължително време както в огледалото, така и във видеоизображението, търсейки пукнатини отвътре и отвън.

Опитах се да се самоуспокоя с една стометрова разходка до бизнес офисите. Внимателно подбрах по-дълъг маршрут през фамилни градини, далеч от главните тунели, запълнени с цветя, зеленчуци и малки дръвчета, които растяха под лъчите на изкуственото слънце.

Мислителите бяха невероятно учтиви, изпълнени с почти безкрайно търпение и страхотно приятни като личности. А, да, освен това бяха и по-умни, и по-бързи от хората, и то в значителна степен. Никога преди не бях говорила с Алис, но знаех, че чичо ми е заложил в нея доста специфичен набор от критерии за собственото си „чиракуване“. Дори малко се съмнявах дали тя ще ме оцени безпристрастно. Но като се има предвид възрастта ми и липсата ми на опит, това малко съмнение бързо порасна и се превърна в едва ли не нервна истерия.

Няколко минути преди интервюто се бях представила на ректора — непретенциозен, с лице на монах, на средна възраст. Беше от Джида и се казваше Пек. Бях го срещала и преди, когато се подготвях за научната си работа. Той се опита да ме поуспокои:

— Алис си знае добре работата, плюс това е и в добро настроение.

Това беше малка шегичка. Мислителите нямат настроения — те просто могат да ги имитират, но никога не се оставят да бъдат завладени от тях. За разлика от мен. Междувременно настроението, което ме бе завладяло в момента, се приближаваше до състояние на паника.

Промърморих нещо от рода на „Готова съм да започваме“. Пек се усмихна, потупа ме по рамото, сякаш имаше пред себе си малко дете, и отвори пред мен вратата на офиса.

Никога не бях идвала тук. Стените бяха от тъмнорозово дърво, метаболичният килим меко блестеше в горскозелено, а светлините ненатрапчиво просветваха иззад пиринчени аплици.

Зад бюрото с цвят на опал привидно седеше малко момиченце с дълга черна коса и ефирна бяла рокля — изображението на Алис. Ръцете й бяха скръстени на повърхността на масата, обагрена в черно и огненочервено. Алис бе наречена така в чест на вдъхновителката на Луис Карол — Алис Лидъл, и предпочиташе интерфейса на съименничката си. Образът й потрепна, само колкото да подчертае нереалността си, след това се стабилизира.

— Добро утро — произнесе тя. Гласът й бе сладък и женствен.

— Добро утро — усмихнах се аз. Усмивката ми проблесна също като образа на Алис — колкото да разкрие, че е изцяло изкуствена.

— Преди известно време сме работили заедно, но ти вероятно не си спомняш — каза Алис.

— Не — признах аз.

— Когато беше шестгодишна, аз ръководех един курс по история от „ЛитВид“. Спомням си, че беше много добра ученичка.

— Благодаря.

— От няколко месеца насам Битрас и ОМ „Мейджъмдар“ се готвят за пътешествие до Земята, където той трябва да се срещне с различни партньори и официални лица.

— Аха. — Слушах внимателно, като се опитвах да се съсредоточа върху думите, а не върху образа.

— Битрас ще вземе със себе си двама обещаващи млади хора като „чираци“. „Чираците“ имат някои доста важни задължения. Седни, ако обичаш.

Седнах.

— Да не би външният ми вид да те кара да се чувстваш неудобно?

— Не, не мисля. — В действителност беше странно да гледаш пред себе си малко момиченце, само че бях решила (по-точно, бях се принудила да реша) да не се впечатлявам чак толкова. Щеше да ми се наложи да работя доста с мислители.

— Програмата, по която си учила, идеално отговаря на изискванията на Битрас. Наблегнала си доста усилено на управлението и мениджмънта. Освен това си учила теория на мениджмънта по курсовете за самообразоване.

— Поне опитах.

— Освен това си изследвала земните обичаи, история и политика до известна степен. Какво чувстваш към Земята?

— Тя не спира да ме удивлява — отвърнах.

— Смяташ ли я за привлекателно място?

— Направо я сънувам. Много ще се радвам, ако успея да я видя на живо.

— А какво ще кажеш за земното общество?

— В сравнение с него Марс прилича на блато — признах си. Не знаех — никога не можах да се науча — как да се преструвам. Хм, така или иначе се съмнявах дали Алис щеше да се впечатли кой знае колко от преструвки.

— Според мен това не подлежи на съмнение. Но какви са силните страни на Земята, когато я разглеждаме като едно цяло?

— Не съм много сигурна дали Земята може да бъде разглеждана като едно цяло.

— И защо?

— Дори с всичките комуникации, с които разполага човечеството, с всичките еднаквости на хората… продължавам да смятам, че различията са много. Между съдружниците, между враждуващите държави, между малцинствата на неподложените на геронтологична терапия… разликите са доста.

— Според теб Марс по-еднороден ли е?

— По-нееднороден и по-непоследователен, бих казала.

— Защо?

— Защото над осемдесет процента от земното население е подложено на терапия. От шейсет земни години ражданията са планирани. По всяка вероятност никога Земята не е имала по-подбрано, по-интелигентно и по-здраво както във физическо, така и в психическо отношение население.

— А какво ще кажеш за Марс?

Усмихнах се.

— Ние поне уважаваме прищевките си.

— Ние по-непоследователни ли сме, що се отнася до мениджмънта и решенията, които вземаме?

— О, това не подлежи на съмнение — отвърнах аз. — Погледнете само нашата така наречена политика и всичките ни отчаяни опити за обединение.

— Според теб как това ще се отрази на преговорите на Битрас?

— Не мога да гадая. Дори не знам какво възнамерява да прави… какво е решило ОМ или съвета.

— Как възприемаш характера на Съединените щати и техните съюзници?

Внимателно и предпазливо изнесох един кратък курс по история — елементарна преценка на един комплексен въпрос, като прекрасно съзнавах колко невъобразимо голяма е паметта на Алис.

Към края на двайсети век международните корпорации имали почти толкова силно влияние върху земните дела, колкото и правителствата. Земята била на път да преживее първата по рода си „революция на данните“. Данните полека-лека се превърнали в толкова важен артикул, колкото били суровините и производствените мощности. В средата на двайсет и първи век нанотехнологиите вече не били толкова скъпи. Нанорециклаторите били в състояние да произвеждат суровини от отпадъци. По този начин данните и дизайнът заели първо място сред приоритетите на човечеството.

Невярната идея за отделни нации и правителства все още била поддържана по изкуствен начин, само че все по-често политическите решения се взимали въз основа не на националната гордост, а на икономическия потенциал. Войните полека-лека изчезнали, в бюрата по труда всеки ден се записвали все нови и нови хора, останали на улицата заради нанотехнологиите или заради други форми на автоматизация. Сред този свят на данните изведнъж една класа от подложени на терапия висококвалифицирани и самоуверени работници въстанала и поискала гласът им да бъде равен с тези на бордовете на директорите.

През първите няколко години на двайсет и първи век новите способи на ефективната психологическа терапия започнали да трансформират земната култура и политика. Подложените на такава терапия взели да се държат като нова класа, по-скоро ментална, отколкото икономическа. Ако не се брои очакваното спадане на екстремалните и разрушителни начини на поведение у хората, подложените на терапия се оказали доста по-приспособими и гъвкави, много по-интелигентни и затова и по-скептично настроени. Техните политически, религиозни и философски изисквания били според собствените им стандарти за доказателство. Те не били просто „истински вярващи“. Независимо от това обаче те работели и с останалите хора (дори и непреминали психологическа терапия) много по-лесно и ефективно. Кредото на апологетите на терапията било „Разумното общество е добро общество“.

Тъй като икономическата унификация на повечето от нациите към 2070 година била вече факт, натискът върху неподложените на психологическа терапия — да премахнат чудатостите и неефективностите в природата и възпитанието си — станал почти непоносим. Онези от тях с неадекватни психологически профили открили, че е все по-трудно да си намерят работа.

Към края на двайсет и първи век кастата на неподложените на психологическа терапия наброявала около петдесет на сто от цялото население на Земята, но въпреки това произвеждала по-малко от една десета от световната икономическа продукция.

Нациите, културите и политическите групировки трябвало да се пригодят към подложените на терапия, за да оцелеят. Промените били доста драстични, но много по-безболезнени, отколкото били останалите приливи и отливи в човешката история. Както ми напомни Алис, резултатът от тях бил не унищожаване на някоя политическа или религиозна организация, както се надявали някои — това било прераждане на видовете. Развили се нови, по-качествени стандарти, философии и религии.

С промяната на индивидуалното се изменяло и груповото поведение. Същевременно се променила и световната търговия. Първоначално нациите и главните икономически корпорации се опитали да съхранят старите си лични привилегии и да запазят независимостта си. Само че в края на последните десетилетия на двайсет и първи век международните корпорации, притежавани и ръководени от подложени на терапия работници и тясно свързани с тях мениджъри, контролирали световната икономика под прикритието на местните демократични правителства. Противно на традициите — тези акумулирани масови мечтания — маските си останали, само че умните личности и групировки нямало как да не забележат очевидното.

Притежаваните от работниците корпорации си разпределили обичайните сфери в икономиката. Пътуването и облагането с данъци били уредени около границите, валутите били стандартизирани, а кредитните мрежи се разпрострели върху целия свят. Икономиката се превърнала в политика. Новата действителност била формирана посредством наднационални алианси.

ВИЗА (Великият източно-западен алианс) обединявал Северна Америка, по-голямата част от Азия и югоизточна Азия, Индия и Пакистан. ВАЮП (Великият алианс на южното полукълбо) включвал Австралия, Южна Америка, Нова Зеландия и по-голямата част от Африка. „Еврокон“ израснал от лоното на старата Европейска икономическа общност (ЕИО), като към него постепенно се включили прибалтийските и балканските държави, Русия и Турският съюз.

Необвързаните с нито един от трите големи алианса държави били съсредоточени главно в Близкия изток и северна Африка. Това били нации, в по-голямата си част пропуснали както индустриалните, така и информационните революции.

В началото на двайсет и втори век голяма част от земните правителства забранили на неподложени на психологическа терапия да извършват „деликатни“ дейности, освен ако не били от така наречените „велики личности“ — хора, които не се нуждаят от терапия, за да отговарят на високите стандарти. Групата на „деликатните“ дейности постепенно включвала все повече и повече понятия.

Тогава строежите на селищата на Луната и на Марс били още в началния си стадий, а изискванията към потенциалните заселници били много високи; хората, които не били подходящи, просто нямало как да прескочат. Романтиката на самата мисия — заселване на Марс! — привлякла толкова много желаещи, че организаторите трябвало да бъдат необичайно взискателни. Имало случаи, когато дори подложени на терапията бивали отхвърляни заради „великите личности“.

Всички заселници от бъдещата Тройка се подложили на терапия. Голяма част отхвърлили така наречената „мандатна“ терапия — новата земна тирания.

Алис и аз постепенно зарязахме официалния изпитен тон и преминахме на свободен и непринуден разговор. Алис толкова ловко извърши смяната, че почти не я усетих.

Зачудих се какво ли е да живееш сред непрестанни чудатости и интелектуална мъгла. Попитах Алис как си представя един такъв свят.

— Много интересен и доста опасен — отвърна тя. — В някои случаи там има по-голямо разнообразие в човешката природа. За съжаление обаче повечето от тези „разнообразия“ са неефективни или дори деструктивни.

— Ти подлагала ли си се на психотерапия? — поинтересувах се аз.

Тя се засмя.

— Много пъти. Рутинно действие за мислителя е да се подлага на анализ и терапия. Ами ти?

— Никога — поклатих глава. — Като че ли нямам никакви разрушителни настроения или чудатости. Мога ли сега аз да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

Започвах да се чувствам малко по-спокойно. Дори и Алис да не ме одобряваше, поне не го показваше външно.

— Ако Земята е толкова удобно и здравословно място, защо всички там толкова се натискат за Марс? Провеждането на терапията не подобрява ли уменията за преговори?

— Е, поне позволява едно по-добро разбиране на други личности и организации. Само че целите въпреки всичко трябва да се осъществяват, а решенията — да се взимат.

— Добре. — Почувствах как горещината на спора се разгаря в мен. — Само кажи, че системата от факти е една и съща както за Марс, така и за Земята, и няма да се съглася с теб.

— Според теб целите ни не са ли едни и същи?

— Не. Нашите са малко по-различни. Защо не можем да разработваме собствените си ресурси, както си искаме, и да постигнем някакъв компромис, или просто да се оставим едни други на мира?

— Това може да става дотогава, докато целите не са взаимно изключващи се.

— Земята оказва огромен натиск върху Марс. Твърде е възможно да се разгори конфликт. Това доказва, че сме въвлечени в някаква игра, където само един може да бъде победител. А победителят прибира всичко.

— Това е само една от възможностите — така наречената „игра с нулева сума“. Въпреки това обаче тази игра, за която говориш, не е единствения възможен изход при един евентуален конфликт.

Подсмръкнах неуверено.

— Не те разбирам — казах, като естествено имах предвид „Не съм съгласна с теб“.

— Позволяваш ли ми да изградя една хипотетична ситуация?

— Давай.

— Ще създам модел на евентуалния конфликт между Земята и Марс, при това без да използвам сложна математика.

— Имам усещането, че си моделирала това и преди, но на по-високо ниво…

— Да, така е — кимна Алис.

Засмях се.

— Тогава значи аз просто „не вървя“.

— Нямах намерение да те обиждам.

— Не, не е там въпросът — отвърнах аз. — Просто се чудех защо ли си играя да споря с теб.

— Понеже никога не се задоволяваш с условията в настоящия момент.

— Моля???

— Никога не спирай да се развиваш към по-добро. От моя гледна точка ти си идеалният партньор за дискусии. Просто никога не ме изключваш. А останалите го правят, и то доста често.

— Битрас изключва ли те?

— О, не, никога, въпреки че понякога направо го вбесявам.

— Тогава да продължим — казах, като си мислех: „Щом Битрас може да понесе това, значи мога и аз“.

Алис описа с думи и с графични проекции светкавичното приближаване на Земята до границата от деветдесет процента съгласие при провеждането на плебисцитите — с други думи, интеграцията на най-индивидуалните ценности. Революцията на данните даваше на личността равноправен достъп до всички видове информация. Хората биваха преопределяни като единици в състава на един по-голям мислещ организъм. Всички индивидуалности се интегрираха (понеже едновременно постигаха съгласие по общите ключови проблеми), само че оставаха и автономни, тъй като приемаха различията в светогледа и мнението на другите.

Искаше ми се да попитам: „Какви различия? Всички винаги се съгласяват!“, само че безспорно Алис притежаваше по-съвършени, математически дефиниции, за които тези думи имаха само приблизителни стойности. Свободата да не се съгласяваш с другия и да изразяваш собствено мнение винаги щеше да бъде защитавана въз основа на твърдението, че дори най-интегрираното и информирано общество може да греши. Въпреки това обаче рационалните хора по принцип избираха най-преките пътища за разрешаване на проблемите. Марсианският ми светоглед проплака от несъгласие.

— Това ми звучи като политическа тирания над кошер с пчели — заключих аз.

— Може и да си права, но помни, че в момента изграждаме една култура, основаваща се на данните. А за нея са характерни различието и автономията, но в рамките на политическото единство.

— Само че по-малките правителства реагират по-ефективно на проблемите на хората. Ако всички са еднакви, а ти изпитваш нужда да се противопоставиш на статуквото, но няма как да избягаш и да отидеш да живееш при различни правителствени условия… дали това наистина е свобода?

— В световната земна култура революцията на данните позволява дори и на по-големите правителства да реагират адекватно на желанията на отделните личности. Не забравяй, че комуникацията между ключовите фигури на обществото е почти непрекъсната и мигновена.

Възразих, че това ми звучи прекалено оптимистично.

— Независимо от всичко плебисцитите са светкавични. Революцията на данните насърчава личността да бъде информирана и да бъде в състояние да дискутира върху различните проблеми на обществото. Подтикван от собствените си подобрения (които скоро ще бъдат почти толкова мощни, колкото и мислителите) и от връзките си с дори още по-силни мислители, всяка една ключова фигура в човешкото общество действа като невероятно образован професор, когато въпросът опира до оценяване и Определяне на световната политика. Данните свързват хората в успоредни линии, така да се каже. При това е възможно човешките групи и мислителите да бъдат толкова добре интегрирани, че да станат неотличими едни от други. А на този етап това надхвърля възможностите ми за моделиране — завърши Алис.

— Групово мислене — казах иронично. — Честно казано, никак не ми се иска да съм там, когато всичко това се случи.

— Ще бъде доста интригуващо — възрази Алис. — А и човек винаги ще има възможност да симулира изолираност като личност.

— Само че тогава хората пък ще бъдат самотни — продължих дай опонирам аз. Внезапно гласът ми изневери. Изпитвах някакво перверзно желание да бъда част от някаква по-мащабна истина, от някакъв по-мащабен и обединен проект. Марсианското ми възпитание и марсианският ми начин на мислене, моята персоналност и младост ме държаха в изолация. Чувствах постоянна (е, не чак толкова силна) емоционална болка, а усещането за принадлежност почти се беше загубило в мен. С цялото си сърце желаех да принадлежа на някаква по-справедлива и висша кауза и да съм заобиколена от хора (приятели), които да ме разбират. Исках да не бъда самотна. С няколко тромави изречения, като постоянно се запъвах, успях някак си да обясня това на Алис, сякаш тя ми беше изповедник, а не екзаминатор.

— Ти поне осъзнаваш необходимостта от това — отвърна Алис. — По всяка вероятност, като по-млада я съзнаваш по-добре от Битрас.

Потреперих.

— Да не би да изпитваш необходимост да принадлежиш на нещо по-велико, по-значително?

— Не, разбира се. За мен това е просто въпрос на любопитство.

Засмях се, за да облекча малко смущението и напрегнатостта си.

— Но за хората от Земята…

— Желанието да принадлежиш на нещо велико е историческа подбуда. Хората са я познавали отдавна, понякога са воювали срещу нея, но мнозина са я смятали за неизбежна.

— Направо плашещо.

— За сегашното положение на Марс наистина е доста плашещо — съгласи се Алис. — Земните алианси не одобряват нашите „прищевки“, както ги нарече преди малко. Желанията им са за по-рационални и по-ефективни модели на равноправна социална стабилност, простираща се върху цялата обединена в икономическо отношение Слънчева система.

— С други думи, оказват натиск върху нас, понеже сме варварска планета… Мислиш ли, че марсианците имат желание да принадлежат към нещо велико?

— Много от марсианците поставят на първо място индивидуалността и свободата си — каза Алис.

— Гранична философия?

— Марс е урбанизиран в забележително голяма степен. Личностите са тясно вплетени в най-различни икономически групировки по цялата планета. А това не ми напомня кой знае колко за семейства или личности, изолирани по границите.

— Обсъждали ли сте някога с Битрас целите, които си поставя Земята?

— Това е нещо, което той би трябвало да ти каже.

— Добре — въздъхнах аз. — Тогава ще ти кажа какво мисля аз, става ли?

Алис кимна.

— Според мен Земята има някакъв по-мащабен план и автономията на която и да е част от Тройката застава на пътя му. По всяка вероятност искат да подчинят на волята си и да контролират Марс, както вече направиха с Луната. След това ще постъпят по същия начин и с поясните10, и с външните заселници… Всички ни ще съберат в юмрука си и ще ни държат под контрола на едно централизирано правителство, което ще се разпорежда с всички ресурси на Слънчевата система.

— Това, което казваш, се доближава максимално и до моята преценка на ситуацията — кимна Алис. — Прекарвала ли си повече време при симулирани земни условия?

— Не — признах аз.

— Така се научават доста работи. Освен това може да поискаш и да „влезеш в кожата“ на симулирана земна личност, просто за да разбереш какво именно чувства и другата страна.

— Аз наистина не съм чак толкова… на „ти“ с техниката — смотолевих.

— Ако ми позволиш да направя една забележка, това също е типично марсианска черта. Трябва задължително да наблюдаваш внимателно отсрещната страна, за да знаеш как точно да се държиш при едни евентуални преговори. По този начин се постига максимален ефект. Гарантирам ти, че те със сигурност са изучили марсианския начин на поведение до най-малките подробности.

— Ако те стават като нас, защо не мислят като нас?

— Това е общо разпространена заблуда — че за да разбереш начина, по който мисли един човек, трябва да се съгласиш с гледната му точка. Разбирането не е превръщане в някого, нито пък е съгласяване с него.

— Добре — въздъхнах аз. — И тогава какво ще се случи, когато Земята стане едно цяло и всички ние започнем да мислим по един и същи начин? И от къде на къде това ще увеличава необходимостта им от ресурси?

— Понеже целите на тази евентуална силно интегрирана менталност почти сигурно ще бъдат доста по-амбициозни от тези на една далеч по-малко еднородна организация.

— Никой ли не се задоволява с това, което има?

— Не. Нито на човешко ниво, нито пък на ниво правителство, нация или цяла планета.

Поклатих тъжно глава.

— Ами ти? — попитах след известна пауза. — Ти си доста по-силна и по-интегрирана от мен. Ти по-амбициозна ли си от мен?

— Създадена съм, за да удовлетворявам човешките потребности. Това се очаква от мен.

— Но ти си напълно легален гражданин, който има същите като моите права. Това съответно би трябвало да включва и правото да желаеш повече от това, което имаш.

— Равенство пред закона и равенство пред природата не е едно и също.

Размислих няколко секунди над тези думи. Образът на Алис се усмихна.

— Разговорът ни ми достави огромно удоволствие, Касея.

— Благодаря ти — отвърнах. Внезапно си припомних защо всъщност бе организирана тази среща и ентусиазмът ми се изпари. — Беше ми много… забавно — измънках накрая.

— Това е комплимент за мен, Касея.

Сърбеше ме езикът да задам онзи напълно очевиден въпрос.

— Ще препредам мнението си на Битрас — добави Алис.

— Благодаря ти — измяучих аз.

— Естествено, ще се наложи и провеждането на няколко интервюта с хора.

— Разбира се.

— Самият Битрас обикновено не прави интервюта.

Бях чувала за това преди. Беше ми се сторило доста необичайно.

— Той просто има огромно доверие в колегите си… е, всъщност и в мен — добави Алис, като продължаваше да се усмихва.

„Аха. А не се доверява на собственото си мнение?“

— О…

— Ще си поговорим пак някой ден — каза Алис. Образът й се изправи. Ректорът Пек отвори вратата на офиса и влезе. Казах довиждане на Алис и излязох.

— Как се справих? — попитах аз Пек, докато вървяхме навън.

— Нямам ни най-малка идея — отвърна той.

Чаках със свито сърце цели шест дена. Спомням си, че бях повече от раздразнителна — бях направо непоносима. Майка ми ме защитаваше пред ядосания ми баща, а брат ми Стан просто стоеше далеч от мен и гледаше да не ми се мярка пред очите. В квартирата ни стана доста оживено, понеже при нас дойде семейството на леля ми и четирите й малки деца. Опитвах се да се крия колкото се може по-често. Не можех да реша на какво да се оприлича — на социално прокажена или на какавида, която е на път да се превърне в пеперуда.

Веднъж говорих с Даян, която по онова време вече бе младши инструктор в ОМ „Дюри“. Ней разказах нищо за интервюто, понеже бях полусуеверна. Мислех си, че подкрепата на семейството ми и на техните приятели би могла да привлече вниманието на някои зли божества, които тъкмо си търсят млади момичета с прекалено голям късмет и просто плачат да бъдат опропастени.

На шестия ден личният ми монитор иззвъня мелодията, показваща, че имам официално съобщение. Изнизах се тихомълком от залата извън квартирата на родителите ми, прибрах се в стаята си, заключих здраво вратата, легнах на кушетката, извадих монитора си и го поставих пред себе си. След като си поех дълбоко въздух, започнах да превъртам съобщението по екрана.

Усетих как потрепервам. Излегнах се на леглото и се зачудих дали да се смея или да се издрайфам.

Ако правилно разбирах, постепенно се приближавах към самия център на властта.

Другият късметлия, одобрен за чирак, беше едно доста трудолюбиво приятелче от станцията на Мейджъмдар във Ваститас Бореалис. Казваше се Алън Пак-Лий и беше две години по-възрастен от мен. Бяхме се срещали за кратко в МУС. Изглеждаше тих и искрен човек.

Бяхме взели със себе си и едно регистрирано копие на Алис. ОМ „Мейджъмдар“ плащаше около седем и половина милиона, за да ни доставят четиримата (Алис Втора също се броеше за редовен пътник, въпреки че тежеше по-малко от двайсет килограма).

Като секретар и чирак-дипломат щеше да ми се наложи да прекарвам доста време с третия си чичо. Битрас, почти постоянен ерген, около три пъти по-възрастен от мен, беше станал едва ли не пословичен с непрестанните си търсения на същества от противоположния пол. Семейните ни взаимоотношения не представляваха никаква пречка: не бяхме кръвни роднини, а пък и благодарение на факта, че връзките в рамките на едно ОМ бяха насърчавани, подобни неща се слушаха доста често. Знаех това, когато приемах работата, но си мислех, че ще успея да се справя със ситуацията.

Бяха ми казали, че ухажването му е дипломатично и че приема отказа невъзмутимо и с каменно лице. Освен това знаех, че на публични места той ще се отнася с мен по бащински загрижено. Всички твърдяха, че Битрас е интелигентен, любезен и внимателен човек.

— Само че ако приемеш да легнеш с него — предупреди ме майка ми, докато ми помагаше да опаковам багажа си, — смятай се за загубена.

— Защо? — попитах аз.

— Защото Битрас е консервативен дърт мръсник — отвърна тя. — Той декларира, че обича жените от дъното на душата си. И това наистина е така, ала той ги обича по свой собствен начин. Освен това — знам го от негова партньорка — Битрас мрази секса.

— Доста съм объркана — признах аз, като натъпквах и единствения разрешен стоманен цилиндър топка дрехи.

— Казвали са ми, че прилича на хрътка, която обожава лова, но мрази да убива лисиците.

Засмях се, ала майка ми остана сериозна. Веждите й се повдигнаха високо, а устните й се присвиха.

— Повярвай ми. Той живее единствено и само за работата си, а за неженен мъж на неговите години сексът понякога се превръща в ирационална, объркваща и нерядко опасна работа. Налага му се да живее с това друго свое аз… но никога не е бил в състояние да го контролира. Все пак обаче не забравяй, че това е върховна възможност за теб.

Направих гримаса и хвърлих аптечката в куфара.

— Провери я — заповяда майка ми. Пипнах я. Аптечката се огъна.

— Свежа е — успокоих я аз. — Честно казано, не знаех, че Битрас е такова чудовище. Защо ли въобще хората се занимават с него?

— Може и да е чудовище, но е свещено чудовище, скъпа моя Касея. Ако той не съществуваше, щеше да ни се наложи да го създадем. Мисли за него като за фамилна скъпоценност. Устоявай на набезите му с чувство за хумор и ум и той ще преобърне света, за да направи всичко за теб. А щом веднъж те опознае, ще спре да настоява.

Майка ми огледа багажа с критичен поглед, след това кимна.

— Направо ти завиждам — каза с глас, пълен с копнеж. — Толкова ми се иска да отида на Земята.

— Дори и за целта да ти се наложи да пътуваш с Битрас?

— Няма никакъв шанс ти или аз някога да легнем с него. — Тя трепна. — Имаме твърде добър вкус. Само че… такава възможност… Помъчи се да устоиш на този звяр и излез от другата страна девствена, покрита със злато и диаманти.

— Да бе… — въздъхнах аз.

Два дни преди да заминем, Битрас ме извика в офисите си в Картър Сити, който се намираше в Аония Тера. Качих се на влака в Джида и стигнах до Аония. В Картър живееха повечето от персонала на ОМ „Мейджъмдар“. Там бе и домът на Битрас.

Никога не се бях срещала с Битрас и затова бях повече от нервна.

На гарата ме посрещна Хелън Дъгал и ми помогна да си хванем такси, за да преминем през транзитните тунели. Хелън бе привлекателна марсианка на около двайсетина марсиански години, но независимо от това не изглеждаше чак толкова по-възрастна от мен.

В Картър живееха десет хиляди членове на ОМ и няколкостотин кандидати, повечето от които бяха земни имигранти, напуснали Земята заради новите драконовски закони. Картър беше голям град, който продължаваше да бъде управляван ефективно. Тунелите и жилищните му помещения бяха просторни и добре аранжирани. Не изглеждаше пренаселен или случайно изникнал насред Марс като Шинктаун, нито пък прекалено официален като Дюри, нито пък уютен и познат като Ила. Присъствието на толкова много земяни, някои от които бяха претърпели доста екзотични метаморфози, понякога му придаваше доста немарсианска атмосфера.

Хелън зареди в компютъра ми данни за всички теми, които трябваше да бъдат обсъдени, и ме подготви за двудневната ми визита.

— Изучи всичко това по-късно — посъветва ме тя. — Битрас изяви желание да се срещне веднага с новата си помощничка.

— Разбира се. — Въобще не долових дори капчица завист по лицето на Хелън Дъгал. Зачудих се защо Битрас не вземе нея, вместо мен, след това се запитах дали според нея не влизах направо в устата на вълка. Определено изглеждах по-млада от нея…

Като се има предвид всичко, което бях чула, нямаше да се учудя от нищо. Вероятно се бях унесла, понеже Хелън се засмя търпеливо и каза:

— В края на краищата ти си чирак. Няма от какво да се страхувам от теб, нито пък ти от мен.

„Ами от Битрас?“ — запитах се наум.

— И, повярвай ми — продължи Хелън, сякаш бе доловила мислите ми, — всичко, което си чула от хората за нашия синдик, е чиста проба прах в очите.

— Аха…

— Адвокатите и представителите на фамилиите имат среща днес в 15,00 часа. Така или иначе обаче ти първо ще дойдеш да обядваш с мен и с Битрас. Алън Пак-Лий все още е в Бореалис. Той ще пристигне вдругиден.

Обядвахме в една зала извън централните офиси на Битрас. Очаквах да видя умерен лукс, но обстановката бе чисто спартанска: нанохрана от консерви и чай на пакетчета, сервиран в древни и очукани чаши върху маси, които сигурно бяха направени от метала на първите кораби, приземили се върху повърхността на Марс.

Битрас влезе в залата, стиснал здраво компютъра си. Псуваше яростно на език, който отначало помислих за хинди. По-късно научих, че всъщност това било пенджабско наречие. Той седна царствено на стола си и като се има предвид, че на Марс е доста трудно да се седи устойчиво и неподвижно, успехът трябваше да му бъде признат. За момент мониторът се смъкна с няколко сантиметра и Битрас се извини на съвършен, макар и малко забързан английски.

Лицето му бе тъмно, почти пурпурно и на него блестяха две напрегнати очи. Чертите му бяха доста привлекателни, въпреки че издаваха безпогрешно възрастта му. На върха на главата му се къдреше копа къса и разбъркана черна коса, в която нямаше и едно сиво косъмче. Мускулите на ръцете и краката му бяха доста здрави дори за марсианец, макар че тялото му бе далеч от съвършенството. Бе облечен с бяла памучна тениска и шорти. Бях чула, че тенисът е любимия му спорт.

— Голям натиск! Наистина голям — каза той и поклати огорчено глава. След това вдигна поглед нагоре, очите му блеснаха като на малко момченце, а устните му се разтеглиха в широка усмивка. — Свикваш ли вече? Чувствай се като у дома си! Моята племенница, чирак и асистент!

Станах и се поклоних. Той направи същото, след което се пресегна през масата, за да ми стисне ръката. Очите му се завъртяха върху гърдите ми, които бяха сравнително прикрити зад раздърпания ми пуловер.

— Идваш тук с доста добри препоръки, Касея. Очаквам много от теб.

Изчервих се. Битрас кимна отсечено:

— Мислех си, че ще имаме малко време, за да можем да се навечеряме на спокойствие. Да, ама не — ще се наложи да започваме работа веднага. Къде са адвокатите?

Вратата се отвори и в залата влязоха шестима от най-добрите адвокати и мениджъри на ОМ „Мейджъмдар“. Бях срещала четирима от тях преди години по работа. Трима мъже и три жени, като всички бяха облечени с тениски и шорти. Около вратовете им бяха омотани хавлиени кърпи. Изглежда всички бяха играли тенис с Битрас.

Никога не бях ставала свидетел, как толкова много ключови фигури се събират в една стая. Това бе може би първия път, когато попадах в центъра на събитията.

Битрас поздрави всеки един от влезлите с фамилиарно кимване. Никой дори не си и помисли да се представи. В края на краищата бях тук за собствена изгода, не за тяхна.

— Сега ще започна — обяви Битрас. — Ние сме една нещастна планета. Не смогваме да задоволяваме прищевките и капризите на Земята. Това само по себе си е достатъчно тъжно, но в действителност нашият прогрес е бавен, откъдето и да го погледнем. Никой от жителите на тази планета няма достатъчно ясно виждане как бихме могли да съберем отново парчетата на мозайката. Правителството на централистите вече е в историята от повече от година, а всъщност целта му беше да сплоти Съвета и да организира промеждутъчните сбирки. Оттогава икономиката ни се срина, а като цяло положението ни е по-лошо от онова време, когато Добъл си бе разпасала пояса. Това пък доведе до спад в търговията. Нямаме организирана търговия, затова се налага Земята да търгува поотделно с всяко едно ОМ, като на пътя й се изпречват прекалено усърдни областни управители. Все още продължаваме да се плашим от евентуалното взаимно сътрудничество, за да не би случайно отново да попаднем в капана на централистите. И така… — Той скръсти ръце върху гърдите си. — В момента се нараняваме един друг. На тези преследвания, репресии и въпроси от рода на „Кой подкрепяше Добъл?“ и кой — не трябва да бъде сложен веднъж и завинаги край. Трябва да престанем да наказваме хората, симпатизиращи на Луната и на Земята, с изключване от Съвета. Както вероятно знаете, през последните два месеца се срещнах със синдиците на двайсет големи марсиански ОМ, за да обсъдим с тях формулирането на една марсианска унификация. Работехме около и зад гърба на Съвета. Отивам на Земята с цял пакет, който имам намерение да представя, а тази вечер ще го предложа на Съвета за обсъждане. Вие вече сте успели да го изучите… Направен е бързо, мръсен е и има хиляди вратички. Сега ви давам последен шанс да го критикувате от ваша гледна точка. Кажете ми нещо, което не знам или съм пропуснал.

— Прекалено много са орязани правата на ОМ да контролират собствената си търговия — обади се Хети Бишоп, главен адвокат. — Знам, че трябва да сме организирани, но, по дяволите, това звучи прекалено като теза на централистите…

— Отново ви моля да ми казвате неща, които не знам.

— Този проект делегира твърде много правомощия на областните управители — взе думата Нилс Бодръм от Арджайр. — Губернаторите и сега са направо влюбени в правата си и в земите, с които се разпореждат. Сред тях има и такива, които смятат, че Марс е природен рай, който на всяка цена трябва да бъде съхранен. На три пъти искаме заеми от Тройката и на три пъти ни ги отказват, понеже не можем да гарантираме, че при едно евентуално искане от тяхна страна за експлоатация на ресурсите ни ще реагираме бързо и адекватно. В момента се задъхваме, оплетени в консерваторска паяжина.

Битрас се усмихна.

— И така, какво точно имаш предвид, Нилс?

— Ако губернаторите продължат да поддържат презервационистката си линия, а ние, вместо да ги ограничим, им делегираме още повече власт, можем отсега да се сбогуваме с милиарди Т-долари. Ще ни се наложи да съкратим броя на селищата и да намалим квотите за земните имигранти. Това пък естествено ще накара доста хора да се вкиснат… най-малкото всички земяни. В края на краищата, къде ще изпратят търсачите си на силни усещания? За всеки беглец…

— Имигрант — поправи го кисело Хати Бишоп.

— Да де, имигрант. Та за всеки имигрант ни плащат по един милион Т-долара. А тези пари първо преминават през банките на „Мейджъмдар“.

Битрас слушаше напрегнато.

— Не виждам защо Земята толкова държи на това областните управители да имат такава голяма власт, съсредоточена в ръцете им — завърши Бодръм и скръсти ръце върху гърдите си.

— Натискат ни за централно правителство и искат ОМ да поемат властта — обади се Самюъл Уошингтън от Нереидум Маунтинс. — В края на краищата това е тяхна цел още от десетина години насам. Иска им се да имат значително влияние тук, при нас.

— И каква сила биха могли да използват, за да ни натиснат? — попита Хети Бишоп.

Зад нея Нанси Мисра-Мейджъмдар, най-възрастната от всички, се разкиска и поклати глава:

— През последните десет години на Марс са пристигнали двеста и деветдесет земни имигранти. Значителна част от тях успяха да заемат важни и отговорни позиции във всяко едно Ом. Някои от тях дори работят в Съвета…

— Накъде биеш, Нанси? — прекъсна я Хети.

Нанси вдигна рамене.

— Понякога ги наричат „петата колона“ — завърши тя.

— Всички ли? — попита Битрас саркастично.

Нанси се усмихна търпеливо.

— Нашите мислители са произведени на Земята. Може да минат години, преди мислителите, които се разработват в Тарсис, да започнат да функционират. Освен това всичките ни нанофабрики идват от Земята. Или поне проектите им.

— Никой никога не е откривал каквато и да било неточност в някой проект или софтуер — възрази Хети. — Нанси, нямаме причина да се поддаваме на параноя.

Битрас вдигна брадичката си от ръцете и извъртя стола си наполовина.

— Не виждам причина да се радваме на неприятностите, само че Нанси е права. На практика наистина съществуват десетки начини, по които човек може да ни завладее, без да се налага да прибягва до масирана военна интервенция, свързана с преход през космическото пространство, което на практика никога не е било осъществимо, дори за такъв богат и могъщ свят, какъвто е Земята.

Не можех да повярвам на ушите си, че пред мен се обсъждаха въпроси от подобно естество. Едновременно бях изпълнена със съмнение, отвращение и интерес.

Нилс Бодръм продължи:

— Нямаме организирана отбрана. Това поне трябва да се признае в полза на централизираното управление. По този начин е по-лесно да се вдигне народът на оръжие, ако се наложи да защитаваме планетата си.

Битрас определено не бе очарован от направлението, по което поемаше разговорът, и се намеси:

— Приятели, това не е чак толкова сериозен проблем. Определено не и сега. Земята просто иска от нас един обединен фронт, който да поеме преговорите в свои ръце, и използва най-могъщите във финансово отношение ОМ — тоест, нас — за да катализират унификацията. Извинете за използваната дума.

— Че от къде на къде „унификация“ ще е мръсна дума? — попита Хети. — О, Господи, ще ви кажа само, че като адвокат направо умирам да намирам изход от тресавището на специфични казуси и глупашки бръщолевения, които ние смело наричаме наша Харта.

— По същия този път мина и Луната, само че преди няколко десетилетия — вметна Нанси. — От времето на Схизмата, когато Земята не можеше да си позволи да администрира чак толкова отдалечени от нея светове и ние поехме…

— Това ми звучи като част от видеокурс по история — ухили се кисело Нилс.

Нанси продължи след кратка пауза, през която хвърли на Нилс унищожителен поглед:

— Сами предпочетохме да се забъркаме в тази каша, в която се намираме сега. Луната успя да намери правилно разрешение на проблема, промени конституцията си…

— И беше погълната наново от Земята — възрази Нилс. — Нейната независимост сега е само сладък спомен.

— Ние сме на много по-горно стъпало в развитието си — обади се Хети.

Нилс обаче не можеше да бъде объркан толкова лесно:

— Не се нуждаем от наложени ни отвън заповеди. Имаме достатъчно време, за да открием своя собствен път и най-доброто решение.

Битрас въздъхна тежко.

— Моите дълбокоуважавани адвокати ми казват неща, които отдавна знам, и продължават да го правят отново и отново.

— Когато предложихте да направим компромис със Земята — поде Хети, — имахте ли предвид начин да ги накараме да ни повярват, че подобно предложение ще може да бъде прекарано през Съвета? Предварителното съгласие е едно от нещата…

Изражението на лицето на Битрас показваше дълбокото му отвращение.

— Имам намерение да съобщя на Земята — прекъсна я той, — че ОМ „Мейджъмдар“ ще наложи вето върху всички по-нататъшни финансови трансфери с Тройката на всяко ОМ, което откаже да подпише.

Нилс избухна:

— Това е предателство!!! Всяко ОМ на тази планета може да ни съди… както вероятно и ще направи!

— И кой съд би гледал подобно дело? — попита Битрас. — На Марс няма ефективна съдебна система още от времето на Добъл. Собствените ни адвокати проведоха делото срещу Добъл на Земята, а не на Марс. Кой земен съд би гледал дело от този род? — Битрас впи суров поглед в останалите. — Приятели, от колко време насам не е имало случай ОМ да съди друго ОМ?

— От трийсет и една години — промърмори Хети, подпряла брадичката си с юмрук.

— И защо? — настоя Битрас и удари с длан по повърхността на масата.

— Въпрос на чест е! — изкрещя Нилс.

— Глупости — обади се Нанси. — Никой не иска да се залъгва с илюзии. Всяко ОМ е извън закона, а Съветът е най-голямото менте от всички.

— Но поне върши работа! — настоя Нилс. — Адвокатите преговарят, говорят си един с друг и понякога въобще не се стига до съдебни разправии. Работим главно с губернаторите. Немислимо за Мейджъмдар е да забранява дейността на друго ОМ.

— Може и да си прав — отвърна Битрас. — Само че алтернативният вариант според мен е доста по-лош. Земята несъмнено ще започне да отправя множество заплахи към нас, ако скоро не реагираме по някакъв начин. Една от заплахите със сигурност ще бъде налагане на пълно ембарго. Никакви проекти, никакъв дизайн, никаква техническа помощ. По-новите ни производства със сигурност ще пострадат, някои дори може и да спрат.

— Ами именно затова бихме могли да ги осъдим — настоя Нилс, само че вече не изглеждаше чак толкова убеден в правотата на думите си.

— Приятели, предоставих ви възможност да ми предложите коментарите си върху тази предполагаема ситуация — прекъсна го Битрас. — И все още я имате, поне до шестнайсет часа тази вечер. Всички осъзнаваме възможните опасности. Всички сме наясно с настроението на Земята към Марс.

— Надявах се да ви убедя да изоставим този фарс — обади се Нилс.

— Това не е възможност. Аз съм просто фигурант в този евентуален театър. Предпочитам да вървя ръка за ръка със Земята, за да си спестя неприятностите, повечето от които със сигурност ще са катастрофални. Ние сме само пет милиона, а на Земята живеят трийсет милиарда души. Земята иска достъп до нашите ресурси. Тя в действителност иска да контролира ресурсите ни. Единственият ни шанс да запазим по някакъв начин свободата и независимостта си е да подредим собствените си дела и да клекнем до известна степен пред Земята, така че да отложим евентуалния следващ конфликт с някое и друго десетилетие. Слаби сме и трябва да го признаете. Единствената ни надежда е да печелим колкото се може повече време.

— Ще ни принудят да съставим централистко правителство — обади се Нилс. — А след това ще го моделират както си искат и когато успеят, ще им принадлежим изцяло.

— Вярно, съществува и подобен вариант — призна Битрас. — Ето защо трябва сами да се оправяме.

Битрас отиде сам в Съвета и представи пред съветниците предложенията, над които бяха работили петте най-богати и влиятелни марсиански ОМ. Дебатите бяха нещо страшно. Никой не беше във възторг от възможностите, само че и никой не изгаряше от желание пръв да си навлече гнева на Земята. По някакъв известен само на него начин Битрас бе успял да сглоби в едно най-приемливите варианти. След като сесията завърши, той изпрати съобщения на мен и на Алън:

„Скъпи мои млади помощници, всички марсианци имат робски манталитет. Предложенията се приеха. Ура!“

Пътешествието започна с прощална вечеря в залата за отпътуване на Атууд Стар Харбър в близост до Екуатор Райз, намиращо се на запад от Павонис Монс. Приятели, семейства и познати дойдоха, за да ни изпратят.

От съображения за сигурност Битрас щеше да се качи на совалката в последната минута. През последните няколко дни, веднага след обявяването на заминаването му за Земята, към него и към фамилията му бяха отправени доста анонимни заплахи. Подозренията падаха върху разочаровани архаици или върху по-малки ОМ, които нямаха кой знае какво да печелят, но можеха да загубят много.

Майка ми, баща ми и брат ми бяха седнали в един от ъглите на залата в близост до панорамен прозорец, от който се откриваше гледка към космодрума. През наполовина отворените хангари се показваха мътнобелите носове на совалките. Из цялото поле се бяха пръснали роботите, които се грижеха за почистването.

Говорехме си накъсано, с дълги паузи между отделните моменти на разговора. Прословутата марсианска резервираност. Баща ми и майка ми се опитваха по всякакъв начин да не демонстрират гордостта и тъгата си. Стан просто се усмихваше. Всъщност Стан винаги се усмихваше, без значение какво му беше — весело или тъжно. Някои хора си изграждаха погрешно впечатление за него именно заради тази му черта, но като се има предвид формата на лицето му, на него му беше много по-лесно да се усмихва, отколкото да стои постоянно намръщен.

Баща ми ме улови за раменете и ми каза:

— Ще се справиш и то страхотно, моето момиче.

— Разбира се, че ще се справи — потвърди майка ми.

— Ще се наложи да приютим някого, докато теб те няма — продължи баща ми. — Едва ли ще издържим на гледката на пуста къща.

— Ужас! — кимна майка ми. — След няколко месеца и Стан ще си замине…

— Ще заминавам ли? — обади се Стан. Възражението му бе с доста странни нотки: изненада, прикрита зад маската на шут.

— И ще се наложи да останем самички за пръв път от десет години — продължи майка ми, без да му обръща кой знае какво внимание. — Какво ли ще правим тогава?

— Ще сменим килимите например — предположи баща ми. — Вече не изглеждат толкова добре, колкото някога.

Слушах разговора им с някаква странна смесица от смущение и тъга. Това, което ми се искаше да направя точно сега, бе да се оттегля някъде на закътано място и да си поплача на спокойствие, но за съжаление не беше възможно.

— Ти ще станеш повод да се гордеем с теб — каза баща ми и след това го повтори с по-нисък глас, за да подчертае важността на думите си.

— Е, поне ще се опитам — промърморих аз, като внимателно разучавах лицето му. Баща ми и аз рядко бяхме говорили; любовта му към мен винаги ми бе изглеждала прекалено очевидна; никога не ме бе пренебрегвал по какъвто и да било начин; само че прекалено често ми се струваше, че ролята му в семейството е доста незначителна. Майка ми си мислеше, че знам това. Именно баща ми никога не можеше да ме изненада с нещо, както майка ми никога не би ме предала.

— Е, стига сме протакали това повече — каза майка ми, улавяйки лакътя на баща ми, за да подчертае думите си. След това се прегърнахме. Стиснах я здраво и се почувствах отново като малко момиченце. Искаше ми се да седна в скута й и да ме полюлее. Тя се отдръпна, усмихна се с насълзени очи и нежно, но твърдо ме отблъсна. Баща ми хвана ръката ми със своите две и я разтърси. И в неговите очи имаше сълзи. Двамата рязко се извърнаха и си заминаха.

Стан остана още малко. Бяхме се дръпнали встрани от тълпата наоколо. След малка пауза той килна главата си на една страна и прошепна:

— Много ще им липсваш.

— Знам.

— Както и на мен.

— Няма да усетиш как бързо ще мине времето.

— Ще се обвързвам — продължи той, стиснал свадливо челюсти.

— Какво?

— С Джейн Улпър.

— От Кайлетет?

— Аха.

— Стан, баща ни мрази Кайлетет. Те са прекалено енергични… манталитетът им е на лунни жители. Никога не сме можели да се разбираме като хората с тях.

— Може би именно затова я обичам.

Впих недоумяващ поглед в него.

— Направо съм шашната.

— Аха. — Изглеждаше много доволен от себе си.

— Радвам се, че заминавам именно сега.

— Ще те информирам какво става — каза той. — Ако татко не ти каже нищо, когато се чуете, знай, че нещата не вървят на добре. Когато всичко поутихне, ще ти разкажа и подробностите.

Бях го виждала как тича по тунела, свързващ двете спални, когато бе само на пет годинки. Тогава аз бях на две и половина и направо го обожавах. Атлетичният, спокоен и твърдо уверен, че знае какво прави Стан. Никога не се бе опълчвал срещу родителите ни. Сега обаче явно бе дошъл неговият ред да провокира и да се забърква в конфликти…

Прегърнах го.

— Не я оставяй да ти се качва на главата — посъветвах го аз.

Стан направи раздразнена гримаса, избърса лицето си с ръка, сякаш беше маска на клоун, и се усмихна лъчезарно.

— Гордея се, че постигна това, Касея — каза той, прегърна ме набързо, стисна ръката ми, пъхна в нея някакво пакетче и се отдалечи.

Седнах в едно ъгълче и разгърнах пакетчето. В него имаше десетки и стотици видеозаписи и документи за нашето семейство. Стан дори бе платил за превозването на извънредни сто грама: видях, че на кутийката има печат на карго-службата на космодрума. Почувствах се още по-пуста и самотна.

Взрях се в претъпканата зала с някакъв страховит ужас.

Совалката щеше да отлети след два часа. Щях да се кача на борда на „Туамоту“ след по-малко от шест часа. Щяхме да напуснем марсианската орбита и да навлезем в космическото пространство на Слънчевата система след по-малко от двайсет часа…

Пъхнах в джоба си подаръка на Стан, изправих раменете си и се смесих с тълпата с огромна и фалшива усмивка на лицето.

Дори сега, когато бе навлязло в най-луксозния си и благоприятен период, пътуването в космоса не се характеризираше с особен комфорт. Излитането на совалката в орбита бе груба интродукция на необходимите икономии при напускането на планетата. Човек излиташе от собствения си аквариум върху крилете на нажежен водород или метан, в кабинка, не по-широка от десет метра, всички натъпкани и подредени в кръгове, краката им сочат навън, седемдесет пасажери и двама души от екипажа на совалката, които чувстваха как успокояващата прегръдка на Марс постепенно изчезва някъде в космическото пространство, а те падат, падат, падат…

В случая от голяма помощ се оказваха временните биохимични подобрения. Тези от пасажерите, които се бяха подложили на постоянни подобрения, по-лесно понасяха условията на микрогравитация и прекарваха в сън първите си часове в совалката, докато корабът бавно-бавно се приближаваше към „Туамоту“, за да се скачи с него. Бях отказала да се подложа на чак толкова радикална процедура (в края на краищата, нямаше да пътувам кой знае колко често между световете!) и затова избрах временната. Прекарах цялото време будна, усещайки как тялото ми се приспособява полека-лека към странното усещане за постоянно падане.

Имаше неща, които не очаквах. Бързите промени на временните подобрения караха човек да изпада в нещо от рода на еуфория, която едновременно беше приятна и обезпокоителна. За известно време се чувствах невероятно добре, но за съжаление това бързо премина и всичко, което изпитвах, бе постоянна вибрация, преминаваща през цялото ми тяло.

Битрас и Пак-Лий бяха пристигнали в Атууд, след като вече си бях намерила място. Двамата бяха някъде в совалката под мен. Алис Две бе в специалната каюта за мислители.

За мислител да стои изключен и да не бъде свързан с информационните мрежи бе като лишаване от сетива за човек. Докато бяхме в космоса, Алис Две щеше да използва по-малко от една десета от огромния си капацитет. Честотите на космическите комуникации бяха прекалено ограничени, за да може тя да бъде пълноценно свързана с мрежите. Естествено, нямаше да спи, само че щеше да прекара по-голямата част от времето си в сравнения на събитията от земната и марсианската истории, съхранени в огромната й база данни.

По време на „машинния си сън“ мислителите, както бе известно, бяха създали огромно количество от програмите на „ЛитВид“. Имаше даже хора, които смятаха, че най-авторитетните историци не са човешки същества, а машини, само че аз не можех да се съглася с подобно твърдение. Всъщност както Алис Едно, така и Алис Две ми се струваха прекалено… човешки. Алис Едно дори наричаше копието си „моята дъщеря“. Никога преди не бях работила с мислители и можеше да се каже, че бях очарована.

Докато седях на провисналата си в мрака койка и наблюдавах прожектираното на стената изображение на оранжево-червената повърхност на Марс, която се местеше бавно пред очите ми, се зачудих какво ли прави Чарлз сега. За разлика от него все още не бях намерила човек, който да ме привлича достатъчно. Ден преди отлитането бях говорила с Даян, която ме бе попитала дали ще се оглеждам за някакво романтично приключение на борда на кораба. „О, зарежи това — бях отсякла аз. — Ще съм прекалено заета с работа.“

Пътуването щеше да отнеме осем земни месеца, и то само в едната посока. Всеки пътник можеше да избира една от общо трите възможности: тих и спокоен сън, докато в съзнанието му се „прожектира“ по компютърен път някаква учебна програма (това понякога цинично се наричаше „кибернация“11); пътуване в реално време; или смесица от първите две. По-голямата част от марсианците избираха пътуването в реално време, докато земяните, които се завръщаха на родната си планета, избираха кибернацията.

Изображението на Марс внезапно се смени с това на „Туамоту“, увиснал в космическото пространство. Двигателите на совалката избумтяха, цилиндрите, в които бяхме ние, се прикрепиха здраво към пода, докато приближавахме към кораба, който щеше да бъде наш дом за следващите осем месеца.

В ушите ми звучеше коментар за кораба. Бил на петнайсет земни години, построен в околоземна орбита, рожба на нанотехнологиите, ветеран с пет прехода на пространството, претърпял основен ремонт преди настоящото пътуване до Марс, любимец на туроператорите от Земята. Екипажът на „Туамоту“ се състоял от пет члена: три човешки същества, мислител и резервен мислител.

При мисълта, че толкова дълго ще стоя затворена, ме обзе лек пристъп на клаустрофобия. Няколко часа преди да се кача на кораба разучих неговия план и се запознах с разположението на цилиндъра за пътници и с установения там ред. Трябваше обаче да превъзмогна вътрешното си убеждение, че изход не съществува. Въпреки че по-голямата част от живота си бях прекарала в тунели и затворени пространства, знаех, че има друг тунел, друг лабиринт и можех, като крайна мярка, да се промуша през шлюза и да се кача Горе… Лукс, който не беше възможен на „Туамоту“.

Притесняваше ме мисълта, че много месеци ще прекарам с такава малка компания. Ами ако Битрас, Алън и аз не можем да намерим общ език?

Малък асансьор за трима пътници ни превози от първия шлюз през целия корпус до неголяма каюта, разположена пред двигателния щит. Стюардът за нашата кабина — нисък, спретнато облечен мъж на около четирийсет години, с пясъчноруса коса, тъмна кожа и проницателни черни очи, ни приветства любезно и официално и се представи като Ейкър, просто Ейкър. Той притежаваше забележителното умение да използва краката си като ръце и да сгъва бронзово-кафявите си крака и напред, и назад, което правеше бързо и почти без да дава обяснения. Ейкър придружи всички на малки групички до второстепенния шлюз. Там трябваше да се изкачим по ръкава за достъп, широк не повече от метър, до нашия цилиндър, откъдето влязохме в залата за наблюдения, опасана с прозорци за директен изглед, които сега бяха със спуснати капаци.

В залата имаше достатъчно място за всички. Скупчихме се в очакване на инструкциите. Битрас влезе начело на последната група пътници и размени набързо няколко думи със стюарда, после се намръщи и огледа тълпата. Погледите ни се срещнаха, гримасата му се превърна в лъчезарна усмивка, той вдигна ръка и ми помаха с пръсти.

Стюардът ме извика от ръкава за достъп. Понесох се напред, като неумело се хващах за дръжките и се извинявах на хората, в които се блъсках преди да се закрепя здраво за пода.

— Разбрах, че ти отговаряш за нашето приятелче тук — каза той, като изтика напред кутията на Алис. Нейната количка тежеше колкото нея самата и затова не я бяхме взели. На Земята щяхме дай наемем друга.

— Благодаря — отговорих.

— Погрижи се, моля те, за това нещо, докато проверим разпределението на каютите и сложим всичко в ред.

— За нея, не за това нещо — казах.

— Извинявай — усмихна се той. — Ще я инсталираме в нейната ниша след насочването.

Взех Алис в ръка и се отдръпнах към залата. Тя беше на вътрешен режим и сензорите и гласа й бяха дезактивирани.

— Всички вече сме тук — започна стюардът, — и искам да ви кажа добре дошли на борда на „Туамоту“. Преди да се настаните удобно в каютите си, ще ви информирам за някои важни неща.

Битрас и Алън Пак-Лий се носеха в пространството около мен.

— Това е второто ми пътешествие до Земята — каза Битрас приглушено. — А за теб, разбира се, е първо.

— Първо е — потвърдих аз.

Бях се запознала с повечето английски акценти от „ЛитВид“ — Стюардът Ейкър най-вероятно беше австралиец. Чертите на лицето му бяха като на туземец. За по-малко от пет минути ни раздаде медикаментите. Посъветва ни и за нашата безопасност през следващия етап от пътуването при издигане и ускорение в орбита на Слънцето и ни накара да кръжим из залата, за да свикнем с движенията в състояние на безтегловност.

— Утре ще обсъдим новата ни имунизация и всички удобства, от които можете да се възползвате по време на пътуването. Някои от тях са закрити — всички топлинни и временни койки са прибрани за известно време. Закрити са също и всички комуникатори. Надяваме се това да не ви създава неудобства.

— Охо! — промърмори Битрас.

Ейкър ми помогна да инсталирам Алис в нишата в предната част на залата и ми показа как да стартирам проверката на връзката, което беше задължителна процедура. Битрас се включи, като прикачи към стойката идентификационен компютър, осигуряващ защита срещу чужда намеса, а останалото остави на нас двамата.

— Фамилен мислител? — попита Ейкър.

— Само копие — отговорих.

— Обичам мислителите. След като веднъж ги инсталираш, не създават никакви проблеми. Иска ми се по-често да пътуваха с нас. Капитанът казва, че Сакия често се чувства самотен.

Сакия беше преданият мислител на кораба. Протегнах ръка в нишата, идентифицирах се в канала на Алис и попитах:

— Всичко наред ли е?

— Благодаря, чувствам се удобно — отговори Алис, след като бързо се включи на външен режим. — Битрас осигури ли безопасността на информацията ми?

— Да.

— В момента разговарям със Сакия. Това ще ми бъде приятно. Искаш ли и ти да се включиш, след като полетим?

— С удоволствие — отговорих. После затворих люка на нишата на Алис. Ейкър я заключи и ми подаде ключа.

— Възпитаваме ги на Марс — обясних аз.

— Би могла да научи Сакия на добри маниери — отговори Ейкър.

Отвътре „Туамоту“ беше впечатляващ кораб, преоборудван преди последното си пътуване според най-новите изисквания на земния дизайн. Когато беше в движение, не се усещаше миризма на йод и не се получаваха пробиви в сигналните съоръжения. Видимите части на кораба можеха да променят цвета и структурата си в безкрайно много варианти и да показват или проектират образи с молекулярна резолюция.

Разглеждах личната си каюта и се потапях в лукса, който тя предлагаше. БЕШЕ два на три метра, със собствена вакуум-тоалетна и изпарителен филтър. Ако исках, можех да превърна цялата каюта в „ЛитВид“ екран и щях да попадна сред какъвто си изберях пейзаж.

Издърпах масичката, разтворих компютъра си и нагласих схемата. Масичката доби цвета и структурата на камък и дърво, инкрустирани със злато. Прокарах по нея пръсти и почувствах повърхността. Усещането за полиран дъб, студен мрамор и гладък метал бяха съвсем истински.

По традиция всички пътници се събираха за издигането. Исках да намеря свободно място за сядане, затова набързо разопаковах малкото си лични вещи и се запътих към задната част на кораба. Малко по-късно дойде Алън Пак-Лий, който се завърза на мястото до мен.

— Нервна ли си? — попита ме той.

— Не смятам така — отговорих.

— Господи, а аз съм. Разбери ме правилно. Много уважавам Битрас, но той е страшно взискателен. Поговорих набързо с помощника му от последното пътешествие. Каза ми, че няколко месеца живял в ада. Имало криза, а Битрас настоявал да не намаляват лудата скорост.

Битрас се върна в залата, кимна ни отсечено и се настани до нас.

— Проклети да са — изръмжа той.

— Кои? — попитах.

— Този кораб смърди от всички страни на прогрес — отговори Битрас.

Гонгът удари и залата се напълни. С помощта на няколко стройни и елегантни осморъки роботи стюардът поднасяше напитки и обясняваше процедурата на незапознатите. Издигането нямало да създава неудобства и нямало да надвиши една трета g. За няколко часа щяло да ни обземе „лениво усещане, че се издигаме и снижаваме“. Всъщност една трета g беше под стандарта за Марс — непълната тежест за един червен заек.

Пасажерите, които си бяха запазили места, се настаниха в залата, а тези, които се носеха в пространството, намериха дръжки и куки да се хванат и си правеха място, за да спуснат краката си. Разглеждах ги с любопитство, защото осем месеца щяха да бъдат наши спътници. Едно семейство щеше да пътува в нашия цилиндър. Семейството се състоеше от привлекателни мъж и жена с дъщеря си. Външният им вид показваше техния земен произход. Дъщерята, която беше прекалено красива, за да е съвсем естествена, държеше в ръцете си играчка.

Ейкър погледна специалния часовник, поставен на лявата му ръка, даде знак и ние започнахме да броим отзад напред.

На пет корабът потрепери като разлюляна камбана. На четири таванът стана проекция в пълен обем на пространството зад кораба. Всички вдигнахме глави, занемели от учудване. Задвижващите цилиндри вибрираха. Метан-кислородният двигател щеше да ни откъсне от орбитата на Марс. Последва загряване и тестване на съоръженията. После двигателите изреваха с пълна мощност и оставиха след себе си конусовидна оранжева опашка от светлина, която бързо стана прозрачно синя.

Неусетно започнахме да излизаме от състоянието на безтегловност. Почти ни се струваше, че отново сме на Марс. Пътниците, които нямаше къде да седнат, се смееха, стъпили на пода, а някои дори започнаха да танцуват и да пляскат с ръце.

Откъсвахме се от света, който беше родното ми място.

Преди да заспя в каютата си, изучавах диаграмите от ръководството за управление на кораба. Обикновено не си правех този труд. Чарлз обаче държеше на тези неща и аз отново се почувствах задължена да мисля за него — нещо, което не намирах за нормално. Оправдавах тези мисли с уплахата и тъгата по родното място.

Дванайсет от пасажерите в нашия цилиндър щяха кротко да заспят, след като корабът излезеше от началната фаза на полета. Останалите двайсет и трима, предимно марсианци, щяхме да бодърстваме през цялото време. В нашата група десет бяхме от женски пол, тринайсет — от мъжки, като шестима от тях бяха добра партия, но подозирах, че със съвременното си земно възпитание дори женените лесно щяха да изпаднат в капана на повърхностна връзка по време на пътуването. Аз не се интересувах от това.

Алън не можа да ме привлече в началото на нашето запознанство, а Битрас все още беше за мен просто едно нищожество, което всява страх; не толкова човешко същество, колкото потенциален причинител на неприятности. Никога не съм била особено общителна, което компенсираше шумните ми роднини от всякакви разновидности, и сега, като някой, който прекарва първа вечер сред обществото, предпочитах да не завързвам близки контакти с другите в залата или каютата за хранене.

Главната двигателна част на кораба се задействаше на десет милиона километра от Марс.

Като илюстрация към текста във въздуха се разтвориха цветни триизмерни диаграми.

Какво щеше да се случи, ако се окажех негодна за космически полет? Изпитите преминах успешно, но знаех случаи на пасажери, които не понасят открития космос и трябва да взимат приспивателни, ако не може да им се осигури специално отделение за сън.

Представих си пред мен осем месеца, изпълнени с ужас. Каютата се смали, въздухът ми се видя застоял. В ума ми изплува как Битрас ме докосва с ръка. Аз започвам да го удрям. Той не проявява нужния разум и още преди да стигнем Земята ме уволнява. Нямам друг избор, освен да се върна при следваща възможност и да прекарам още десет или даже дванайсет месеца в космоса… Полудявам и започвам да крещя. Медиците ме натъпкват с успокоителни и попадам в ужасното състояние, описано в „ЛитВид“, когато си хванат в капан между два свята, съзнанието ти се рее свободно от тялото и няма къде да отиде, отлита далеч от разумните светове и трябва да заживее с чудовищата на другата действителност.

Започнах да се кикотя. За чудовищата със сигурност щях да бъда скучна и те нямаше да ме приемат при себе си. Нямаше да има с кого да говоря за каквото и да било и, както се бях провалила в кариерата си, накрая нямаше да ми остава нищо друго, освен да давам съвети на миньорите на астероидите как да програмират проститутките си, за да се държат по-прилично.

Кикотът се превърна в бурен смях. Търкалях се в постелята и заглушавах звука. Смехът беше неприятен и звучеше груб и неискрен, но от него имаше полза. Претърколих се по гръб, а страховете ми започнаха да се разсейват.

Ейкър и неговият приятел стюардът, който отговаряше за цилиндъра, срещуположен на нашия, организираха парти по случай Деня на половин степен. Ейкър умееше да организира партита. Никога не изглеждаше отегчен и винаги намираше за какво да разговаря любезно. Той можеше да остане сам, чак когато всички пътници заспяха. Единственото му спасение от другите беше неговата безизразност, заради която никой не се впускаше в дълги разговори с него. Бях убедена, че не е земен андроид, но така или иначе мисълта, че може и да е, никога не ме напусна.

Пасажерите и от двата цилиндъра се събраха в залата, като продължаваха да общуват свободно и наблюдаваха как Марс става с големината на Луната, когато се наблюдава от Земята. За земяните гледката беше вълшебна и някои дори запяха песни за „Благодатния Марс“, въпреки че едва една трета от неговата площ беше населена! Капитанът отвори с гръм стъклена бутилка френско шампанско, една от петте на борда, както той обясни.

Младото момиче ми се представи на закуска на третия ден от пътуването. Казваше се Ориана и родителите й бяха граждани на Съединените щати и Еврокон. Очарова ме лицето й. Очите й бяха асиметрични, с леко извити нагоре ъгълчета, зениците й искряха с червено-кафявия цвят на опал от Аркадия, от смесването на расите тъмната й кожа беше безупречна, а тя самата се чувстваше съвсем комфортно в условията на микрогравитация и в състояние на безтегловност движенията й бяха като на котка.

— Марсианците са толкова интересни — каза ми. — На Земята ще бъдеш голяма атракция. Земяните обожават марсианците.

Знаех си, че Ориана може и да не ми допадне съвсем.

През повечето време на първата седмица Битрас правеше упражнения, работеше в каютата си или очакваше нетърпеливо връзка с Марс. С нас почти не разговаряше. В началото с Алън прекарвахме известно време заедно, правехме упражнения или учехме, но не установихме близък личен контакт и не след дълго вече търсехме компанията на другите.

Добре познавах вътрешността на цилиндъра и въпреки моята резервираност, бях разговаряла почти с всички. Нямах никакъв шанс да завържа романтична връзка, защото всички мъже бяха по-възрастни от мен и изглеждаха безинтересни. Повечето, точно както Битрас, не обичаха да се задържат на едно място и бяха погълнати от неща, за които не можеха да говорят.

Представях си как пътувам на емигрантски кораб, а мъжете на борда са с различни съдби и изведнъж изпитват порив да разкрият тайните от миналото си… Хора опасни, интригуващи и страстни.

Върху корпуса беше закрепен четириметров телескоп, който през първите няколко милиона километра стоеше разглобен и скрит, а по-късно го предоставиха за ползване на пътниците. И аз се записах за няколко часа. Свободното време на „Туамоту“ беше прекрасна възможност да наваксам по предметите, към които се бях отнасяла с пренебрежение, а един от тях беше астрономията.

Наблюдателната платформа за нашия цилиндър, малко отделение с място за четирима, се намираше в залата за наблюдения. Надявах се, че ще мога да уча сама, да пробвам навигация по звездното небе, откриване на обекти и някои от по-близките звезди, които имаха слънчеви системи. Исках сама да намеря поне най-ярките примери. Но в залата срещнах Ориана.

Тя директно ме попита дали може да дойде с мен.

— Не съм се записала, а за цяла седмица няма свободни часове — каза просто. — Обичам астрономията. Иска ми се да се преобразя и да отида на звездите…

С ръце показа няколко сантиметра, сякаш според нея разумните същества трябваше да бъдат толкова големи.

— Имаш ли нещо против?

Имах, но марсианското възпитание ме накара да бъда любезна. Казах, че може да дойде с мен и тя тръгна с усмивка.

Ориана беше добре запозната с контролното табло и провали забавлението ми, като откри всички избрани от мен обекти само за няколко минути. Показах й колко съм възхитена.

— Това е нищо — каза тя. — Родителите ми ми дадоха седем различни подобрения. Ако поискам, мога да свиря на почти всички музикални инструменти и то само след няколкодневни упражнения. Е, няма да бъда от най-добрите музиканти разбира се, но мога да мина за талантлив аматьор. Ако законът го разреши, до няколко години може да си инсталирам минимислител.

— Многото ти умения не ти ли създават неприятности?

Ориана се сви на кълбо и се претърколи така, че застана надолу с главата. Пръстът на крака й се закачи на някакъв лост и тя спря да се върти.

— Свикнала съм. Дори и на Земята някои хора смятат, че родителите ми и аз сме прекалили. Аз исках, а те ми изпълняваха желанията. Трябва много да се развъртя, за да си намеря приятели.

— А сега това ли правиш? — попитах.

— И още как. Само че аз никога не се фукам. Това най-бързо проваля добрите отношения. Ти си естествена, нали?

Кимнах.

— Някои от моите приятели биха ти завидели. Винаги трябва да бъдеш естествен. Но това много ще забави темпото ми. Чувствала ли си се някога бавна?

Засмях се. Изглеждаше прекалено ефирна, за да й се сърдиш… за дълго.

— През цялото време — отговорих.

— Тогава защо не си направиш подобрения? Това е възможно дори и на Марс. А ти си от „Мейджъмдар“, нали?

Начинът, по който ми зададе въпроса, говореше, че много добре знае, че съм от „Мейджъмдар“.

— Точното време за промяна. Два месеца. Дойдохме с ускорен полет от вътрешността на Марс. Родителите ми никога не са били там и решиха, че трябва да разгледаме Луната и Марс. Те лесно могат да бъдат подмамени.

— Хареса ли ви?

— Беше чудесно — възкликна Ориана. — Имаше толкова много предизвикателства. Направо прекрасно. Сякаш цялата планета навлиза в непокорните години на пубертета.

Не бях чувала някой да я описва по този начин. Марсианците смятат себе си за древни и закостенели, като навярно бъркат нашата собствена кратка история със съществуването на самата планета.

— Къде бяхте?

— Поканиха ни да отседнем в половин дузина малки и големи градове. Дори посетихме някои от крайните станции — тези, които са построени наскоро от емигрирали земяни. Майка ми и баща ми познават немалко елоянци. Не отидохме до… — тя отново направи замислена пауза, — Ила или Джуда. Там е твоят дом, нали?

— Откъде имаш тази информация? — попитах. Домашният ми адрес не беше вписан в откритата декларация.

— Влязох в обществените справочници — каза Ориана, — и все още не съм изтрила информацията.

— Защо? Тя може да бъде вкарана във всеки компютър.

— Не използвам платки. Вземам всичко направо, без да отделям нещо. Харесва ми да имам поглед върху всичко.

Тя обви ръце около тялото си и продължи:

— Зарината съм от данни. Когато си тръгна, ще ми остане чистата информация и преработените данни.

— О!

— Знания, изчистени до тяхната същина. Да се образоваш означава да съществуваш.

— О! — Този път затворих уста.

— Мисля, че повечето марсианци бяха шокирани от мен. Дори и много на моята възраст. Марсианците не са много съвременни, нали?

— Някои смятат така.

— А ти?

— Предполагам, че съм доста консервативна.

Тя разгърна дългите си ръце и крака, хвана се за дръжките в кабинката и продължи:

— Не харесвам никой на кораба. Имам предвид за партньор. А ти?

— И аз — отговорих.

— Имала ли си много партньори?

— Любовници ли?

— Това е хубава дума, но не винаги е точна, нали? — усмихна се мъдро тя.

— Няколко — отговорих, като се надявах, че ще схване намека и няма да любопитства повече.

— Родителите ми са участвали в програмата за ранни партньори. И аз имам партньори от десетгодишна. Смяташ ли, че е било твърде рано?

Не показах, че съм шокирана. Бях чувала за ранните партньори, но това не се практикуваше на Марс.

— Ние смятаме, че детството не трябва да се отнема на децата — отвърнах.

— Повярвай ми — призна Ориана, — от петгодишна вече не съм дете. Това смущава ли те?

— Нима за пръв си правила секс, когато си била на десет? — попитах я, а разговорът наистина ме смущаваше.

— Не! Никога физически не съм правила секс.

— А симулации ли? — попитах тихо.

— Понякога. Друг път бях партньорка… О, разбирам объркването ти. Искам да кажа, че съм споделяла с други мислите и чувствата си и сме намирали толкова много начини да си доставяме удоволствие. Обичам симулациите на пълния живот. Вече на два пъти съм ги преживявала. Бяха много продължителни. Разбира се, знам всичко за секса. Дори и когато не може физически да се реализира. Като сексът между четириизмерните човешки форми.

Изведнъж тя много се разстрои, а изглеждаше толкова обаятелна, че на момента ми се прииска да се извиня и да измисля нещо, за да я направя щастлива. Господи, помислих си, цяла планета такива като нея!

— Никога не съм споделяла мислите и чувствата си — казах.

— Аз с удоволствие ще споделя с теб — предложението беше толкова подкупващо, че не знаех какво да отговоря. — Ти изглеждаш съвсем естествена и смятам, че ще го правиш по един прекрасен начин. Наблюдавам те откакто започна пътуването. — Тя стисна устни и се дръпна към стената. — Дано само да не съм насилила нещата.

— Не — отговорих.

Ориана протегна ръка, докосна бузата ми и започна да ме гали с горната част на пръстите си. Попита:

— Ще споделиш ли с мен?

Изчервих се и ядосано отговорих:

— Аз не правя симулации.

— Тогава нека просто да си говорим, докато трае пътуването. А когато стигнем Земята, ще ти покажа някои неща, на които ти, като турист от Марс, сигурно няма да обърнеш внимание. Ще те запозная с приятелите си. Всички ще те харесат.

— Добре — отвърнах с надеждата, че ако не успеех да се справя със ситуацията, винаги можех да се оправдая с културните различия и да избягам.

— Земята значи много за мен — каза Ориана, като очарователно лениво притвори очи. — Сега, след като бях на Марс, осъзнавам много ясно това.

Наближаваше разделителната точка на десетмилионния километър и газовото задвижване скоро щеше да се задейства. След като се активираха двигателите, в централния корпус нямаше да може да се стои.

След голямото парти, което беше един от най-добрите банкети на кораба, капитанът се сбогува и влезе в противоположния цилиндър. Пасажерите, настанени там, повече нямаше да могат да го напускат и да се виждат с нас. Стиснахме си ръцете и те последваха капитана.

Повечето от пътниците в нашия цилиндър си легнаха в каютите, за да преживеят по-леко промяната. Други, по-издръжливи, включително и аз, останахме в залата. Започна задължителното броене. Мразех да се чувствам като турист, но се присъединих към останалите. Ейкър беше прекалено приятен, за да го лишим от задълженията му.

Отново бяхме в безтегловност, но след няколко часа щяхме да почувстваме пълната земна гравитация. Стигнахме до нула, всички извикахме в един глас и из кораба се разнесе глухо бумтене. Спуснахме крака на пода. Ориана, застанала близо до родителите си, почти изпадна в екстаз. В главата ми се появи образа на Св. Тереза от Бермайни, която била поразена от лъча на просветлението.

Пламъците на газовете се носеха зад нас като огромно и пищно булчинско було. Искрящо сини в средата, напръскани с оранжево от прочистването на йонизиращия двигател, те ни тласкаха неотстъпно напред при пълна гравитация, която беше почти три пъти повече от марсианското ни тегло.

Някои, включително родителите на Ориана, се изкачиха в предната част и проявиха смелост да правят упражнения в гимнастическия салон, като се шегуваха и подхвърляха подигравки към нас, които едва помръдвахме. Избрах не толкова драстична мярка и около час се разхождах нагоре-надолу из цилиндъра. Временните биохимични медикаменти правеха пълната гравитация поносима, но не и приятна. При подготовката за полета бях прочела, че може да мине една седмица на Земята, преди някой, вземал временните медикаменти, да свикне с потискащата тежест. Ориана дойде с мен. Тя също беше взела медикаменти и се стараеше да възвърне земната си сила.

Докато се изкачвахме в цилиндъра от залата за наблюдения към пътеката на контролния отсек, Ориана ми разказваше за земната мода в облеклото.

— От две години не следя тенденциите, но ми е приятно да си мисля, че съм в крак с модата и не изоставам от това, което става.

— Какво носят там? — попитах.

— Пищни официални дрехи в зелено, с дантели. Маските не са модерни вече. Тях ги носят само скитниците — проекции на маски с личните им емблеми. Всички други обаче са против такива проекции. А аз ги харесвам. Позволяват ти да се разхождаш едва ли не гол, без да показваш нищо.

— Мога да подменя гардероба си. Взела съм достатъчно плат.

Ориана направи гримаса и каза:

— Тази година ще се носят готови еднотипни облекла. Най-модерни ще са старите материи. Особено по-износените. Ще поровим в магазините за рециклиране. Поизтърканите дрехи са много шик.

— Аз трябва ли да се съобразявам с всичко това?

— Не, разбира се. Аз самата на всеки месец си меня мнението — ту съм роб на модата, ту сама си измислям стил.

— Земяните очакват червените зайци да бъдат ретро, нали?

Ориана приятелски се усмихна и каза съчувствено:

— С този език смятай, че вече си го постигнала. Просто се вслушвай в съветите ми и ще успееш да се справиш с мнението на другите.

Стояхме останали без дъх в коридора до мястото за свръзка в предната част на кораба, за да си починем за няколко минути.

— Поправяй ме, когато има нужда — казах на пресекулки.

— На Марс вие все още говорите странно. Звучите като хора от средата на двайсет и първи век. За земяните сте като Чосър. Ако не си мултилингвистична, което е по-добрият вариант, в случай че не си се сдобила с някое подобрение, най-добре е да говориш направо като в ранния двайсет и първи век. Всички го разбират, освен ако не говориш френски, немски или датски. За тях стандартно е всичко, което е не по-старо от двайсет години. Китайците използват около осем различни вида европиджин. Руснаците…

— Ще се огранича само с английския.

— Това е най-доброто за теб — кимна тя.

Газовите двигатели бяха изключени и отново изпаднахме в безтегловност. Беше време цилиндрите да се отделят от основния корпус и да започне ротацията. „Туамоту“ внимателно завъртя дългите прихващачи между корпуса и външните цилиндри. Прихващачите бяха закрепени към ротора на корпуса, а цилиндрите използваха собствените си малки метанови ускорители, за да започнат въртенето.

След пълното им разгръщане цилиндрите застанаха перпендикулярно на корпуса. Като свърши корабната акселерация, за да преминем от едно ниво на друго, трябваше да се катерим надолу-нагоре или да ползваме асансьора. В залата за наблюдение и на „най-долните“ нива центробежната сила създаваше гравитация около една четвърт от нормалната.

Когато цилиндрите се завъртяха до крайно положение, тези, които щяха да проспят останалата част от пътуването, се оттеглиха в каютите си. В тяхна чест беше дадено малко парти. В нашия цилиндър бяхме останали само двайсет и трима активни пасажери, а ни оставаха още цели седем месеца в космоса.

Ориана беше напълнила каютата си с пиктограмни проекции, всяка от които напомняше за симулация или „ЛитВид“. Повече от двайсет висяха във въздуха като малки скулптури, някои пулсираха, други едва чуто пееха.

— Глупаво е, нали? — каза тя и се засмя. — Ще ги изключа.

Махна с ръка и образите изчезнаха, което ми даде възможност да разгледам цялата й каюта. Беше подредена, но претрупана. В единия ъгъл лежеше пуловер или по-скоро половин пуловер. От него стърчаха малки пръчки, а отстрани имаше топка от нещо, което навярно бяха конци, или не, сетих се — прежда.

— Плетеш ли? — попитах я.

— Да. Понякога губя представа къде съм или какво правя и плетенето на една или две куки ме връща в действителността. Това е много актуално в Париж, където живее баща ми.

— Майка ти и баща ти заедно ли живеят?

— Понякога. Тяхната връзка е много свободна. Повечето време от годината живея при баща ми. Понякога отивам в Естония при майка ми. Тя е търговски агент за „Искандер Рисорсиз“, а те привличат опитни работници от целия свят.

— А баща ти?

— Той е минен инженер за „Юропиън Уотърс Кънсървънси“. Много време прекарва на подводници. Имам чудесна симулация на Северно море. Искаш ли да ти покажа?

— Не точно сега. Не ти ли се иска да имаш само един дом?

— Защо? — попита ме тя, като протегна ръка.

— За да чувстваш, че принадлежиш някъде. Да знаеш къде ти е мястото.

Ориана се усмихна широко и ми отговори:

— Познавам цялата Земя, и то не само от симулации. Била съм навсякъде сама или с родителите си. Мога да стигна с шокър от Джибути до Сиатъл само за четири часа. Страхотно е, когато се сменят климатите.

— Понякога пътувала ли си по-спокойно? — попитах.

— Искаш да кажеш… — тя прокара ръка по постелката на леглото. — Наземна скорост? Двойно дигитална?

— Единично.

— Разбира се. Преди две години пропътувах цяла Европа на колела с няколко кенийци. Палехме си лагерни огньове, гледахме нощното небе и прибирането на реколтата в Елзас. Ти наистина си луда по тези неща, нали?

— Очевидно имаш предвид като кон с капаци.

— Виж, Земята не е пред упадък. Наистина не е. Аз съм точно като теб, а не нещастно малко богато момиче.

— Сигурно просто завиждам.

— По-скоро си стеснителна — каза Ориана. — Но ако искаш да ме питаш нещо за Земята, за настоящето, историята и културата, можеш да го направиш. Пред нас има много месеци, които не искам да прекарам в джогинг и плуване.

След разговорите с Алис, която ми обясняваше за живота на Земята, бях останала с впечатление, че обществото там е идеално, ефективно и хладнокръвно. Но Ориана ми каза противоположното на това. Между земяните имало голямо неразбирателство. ВИЗА и южната ВАЮП не можели да изчистят противоречията помежду си, а моралните ценности се сблъсквали, когато хората от една страна отивали да живеят в друга, което често се случвало през 70-те години. Някои народи като ислямските фатимати, християните от Грийн Айдахо, мормоните, уахаби саудитите и други поддържали мнения, които дори и на Марс биха били сметнати за консервативни и упорито не правели компромис с културната си идентичност, въпреки критиките на всички от Земята.

Палеохристияните от Грийн Айдахо, които на практика били отделна нация в Съединените щати, заявявали, че право на жените е да бъдат по-малко на брой от мъжете. Жените се борели законните им права и власт да бъдат ограничени, въпреки че всички щати се противопоставяли на това. В Мароко и Египет пък мъжете прославяли жените, защото смятали, че те са пътят към Мохамед. Във Велики Албион, по-рано наричан Обединено кралство, старците, трансформирани в деца, нямали право на политическа кариера и това предизвикало вълнение, което аз все още не можех да си представя. Престъпвайки закона във Флорида, някои се трансформирали в същества, които по форма напомняли морски бозайници. За да платят тази процедура те организирали изложба „Акт в морето“ за всички туристи.

Колкото до езиците, през 60-те и 70-те години всички били полудели по изкуствено създадените езици. Смесвали се стари, измисляли се нови, правели се комбинации между музика и думи, така че било трудно да се разграничат тоновете от фонемите. Създали се визуални езици, които обливали говорещия в проекции и сложни символи, и всички те сякаш били създадени да разделят, а не да свързват хората. Имало и подобрения, настроени на Ню Лингва Нет. Тези подобрения се правели по хирургичен път и чрез тях всеки на практика разбирал и естествените, и изкуствените езици и дори можел да мисли на тях.

Визуалните езици били бум през 70-те години. Само във ВИЗА били създадени седемдесет такива. Най-широко разпространения се използвал от повече от 4,5 милиарда от населението.

Въпреки разказите на Алис, всичко ми се струваше много разединено. За всеки марсианец, та дори и за местен жител като Ориана, Земята изглеждаше разнородна, смущаваща, ненормална. Но според Алис Земята навлизаше в ранните етапи на създаването на нова история.

Битрас ме повика в каютата си след шест седмици, прекарани на кораба. Приготвих се за битка и сложих длан върху идентификатора на вратата му. Тя се отвори, той ми даде знак с ръка да вляза и аз пристъпих напред. Битрас беше облечен с дълги панталони и памучна риза с дълъг ръкав, както обикновено в бяло. Няколко минути си мърмори нещо, търсейки опорни точки в паметта си, сякаш аз не бях там.

— Да — проговори накрая, след като намери тези точки и обърна глава към мен. — Надявам се, че досега не ти е било скучно.

Поклатих глава и казах:

— Повечето време прекарвах в изследвания и упражнения.

— И в разговори с Алис.

— Да.

— Тя е неповторима, но носи в себе си наивността на всички мислители. Те не могат достатъчно критично да преценяват човешките същества. Аз не храня илюзии. Мила моя, дошло е времето да свършим малко работа, а тя има отношение към твоето минало… Ако ти имаш желание за това.

Гледах го с широко отворени очи и кимах едва забележимо.

— Какво знаеш за марсианските учени и теорията за континуума на Бел?

— Смятам, че не знам нищо за теорията — отговорих.

— От Мейджъмдар са разговаряли с Кайлетет за спонсорството на нови изследвания. Необходимо е да се използват т.нар. мислители „Куантум Лоджик“. Земята ги произвежда и продава, но те са много скъпи. Трийсет и девет милиона долара при доставяне на вътрешен режим и неактивирани. Ние сами трябва да създаваме персонажи за тях, а това отнема месеци, дори години.

Все още не се бях включила в разговора, въпреки че вече разбирах накъде клони Битрас.

— Ти познаваш Чарлз Франклин, обещаващият студент на „Клайн“, нали?

— Да.

— Бяхте ли любовници?

— За кратко — отговорих, след като преглътнах и вирнах брадичка в знак на непокорство.

— Сега е обвързан от закона да бъде с жена от Кайлетет.

— О-о!

Битрас следеше реакцията ми.

— Г-н Франклин ръководи група от млади физици теоретици в изследванията на Тарсис. Името на групата е Олимпийците.

— Не знаех това — казах.

— Не се учудвам, защото на работата им не се дава никаква гласност. Те се отчитат само на финансовите администратори, а досега не са публикували нищо. Прочети това послание от Земята. Отпреди няколко дни е и е изпратено от Станфордския университет до Кайлетет.

— Как се сдоби с него? — попитах.

Битрас се усмихна, поклати глава и ми подаде компютъра си.

— Това е ухажване на учени — обясни Битрас, — и е много странно защо Земята ухажва Марс. Чарлз Франклин обсъждал ли е тези неща?

— Не… Май само спомена веднъж за континуума на Бел и как го нарече… тайните канали, каквото и да означава. Мен това не ме интересуваше, а и той не говореше много.

— Жалко — отговори Битрас. — Имала си неповторимата възможност да изживееш любовта си с г-н Франклин и да научиш нещо много важно. Да не би все пак да ти е обяснил идеята си?

— Дори и да е така, аз не съм го разбрала.

— Според хората, които работят за мен, континуумът на Бел е ключът към нова физична теория, която може и да се окаже правилна. Олимпийците наричат вселените предопределения или съдби.

Все още не разбирах нищо и поклатих отрицателно глава.

— Ние се интересуваме от това, защото „Кайлетет Марс“ е подложен на натиск, за да се откаже от финансирането на Тарсис. Изцяло.

— Но „Кайлетет Марс“ е лунна собственост — отговорих.

— Да, но се контролира от ВИЗА и е по-добре да има по-голяма независимост. А в същото време Станфордският университет прави предложение на г-н Франклин да се включи в тяхната програма и да дойде на Земята, за да продължи разработките си. Обещават му достъп до най-напредналите земни мислители, включително и до мислителите „Куантум Лоджик“, а също и много голяма заплата. Освен това ще помогнат да се решат финансовите затруднения на „Клайн“. А те, разбира се, до голяма степен се дължат на намесата на ВИЗА.

— Той приел ли е?

— Той е докладвал на „Клайн“ за предложението, както е прието да се прави в една фамилия, а „Клайн“ информира Съвета, както е правилно. Съветът предаде информацията на по-крупните спонсори на Тарсис. Не, не е приел. Господин Франклин е един изключителен млад мъж. Алис стигна до заключението, че Земята е погълната от събиране на информация за континуума на Бел и нещо, наречено дескрипторна теория. Слухове и от други места навеждат на тази мисъл.

— Всичко това важно ли е?

Битрас се усмихна и отговори:

— Земята няма да се добере до Чарлз Франклин или някой от Олимпийците. Мейджъмдар ще работи с Кайлетет, за да финансират за собствените си цели създаването на три мислителя „Куантум Лоджик“.

— Така ли? — възкликнах. Чарлз беше постъпил правилно и бе получил това, което искаше. Удивително!

— Съжалявам, че връзката ви не е траяла по-дълго — каза Битрас. — Защо се разделихте?

Той смени темата на разговора почти без да променя тона си и аз за малко щях да се подведа и да отговоря. Вместо това обаче разперих ръце, повдигнах вежди, свих рамене и казах:

— C’est la vie.

— Имаш ли опит с изискани и надарени мъже?

— Не — отговорих.

— А с мъжете изобщо?

Замълчах и продължих да се усмихвам. Битрас ме наблюдаваше съсредоточено.

— Забелязал съм, че младите жени събират повечето си впечатления за мъжете през първите пет години, след като започнат да мислят за любов. Това е много важен период. Смятам, че ти сега го изживяваш. Жалко ще бъде, ако изостанеш в образованието си в тази област. А един космически кораб не предлага много добри възможности за това.

Ето, започва се, помислих си.

— Надявам се да ми кажеш, ако си спомниш нещо повече за Чарлз Франклин. Сега, въпреки нежеланието ми, съм принуден да наваксвам по физика, а в точните науки не съм много силен. Надявам се Алис да е добър учител.

Той ми благодари и отвори вратата на каютата. Отвън минах покрай Ейкър, който изпълняваше някаква поръчка, промърморих нещо за поздрав и отидох в залата за спорт. Заедно с четирима потни мъже, всички на възрастта на Битрас, изкарвах яда и раздразнението си около час с физически упражнения.

Чарлз се беше оженил. Бе намерил покоя, който търсеше. Той беше на път да стане значима личност, ако не за мен, то поне за Марс и Земята.

Браво на него.

За мен Ориана беше като ярък пламък, разгарян от силния вятър. Както никога не можех предварително да кажа накъде ще задуха вятърът, така не знаех и в какво настроение ще е тя. Но никога не я видях намръщена, обезкуражена или дори прекалено критична. Когато приковеше вниманието си в мен, за да слуша какво й говоря или просто да ме наблюдава, разбирах как се чувства всяка котка, когато човешко същество започне да я изучава.

На практика Ориана не беше по-умна от мен, но бяха поразителни бързия й достъп до всякаква информация и почти нехайното прилагане на умения, които бяха купени, а не научени или придобити. И на двете ни липсваше едно и също нещо, което не можехме да получим от Земята при цялото нейно величие — опита, който се вкоренява в съзнанието и във всяка клетка на тялото. Подобренията и елитното образование не бяха в състояние да я научат как да изпита страстта на твърдото убеждение или удовлетвореността от личната цел.

Разговаряхме, телескопът изпълваше стаите ни с проекции, играехме различни игри в залата, гледахме от платформата за наблюдения как звездите минават покрай нас. Ориана ми показа собственото ми недалечно минало. От нея научих много за Земята, а още повече за себе си. Показа ми колко много още трябва да постигна. Въпреки това все още не желаех да участвам с нея в симулация. Тя не преставаше да ме убеждава.

— Чрез по-опитни в тия неща земни жители успях, без някой да разбере, да се сдобия с истински външни симулации. Не съм казвала на родителите си — сподели Ориана на 30 декември, Деня на Джил. Течеше петия месец от нашето пътуване и ние току-що бяхме приключили с най-тежката серия от упражнения досега — три часа бягане на място с магнитни костюми в залата за спорт по пътека, която създаваше пълна земна гравитация. — Нали няма да ме издадеш?

— Това незаконно ли е?

— Не точно незаконно, но компаниите производителки вземат всички мерки за защита. Ако разберат, може да ме изключат от списъка на потребителите. Не понасят фалшификати, внесени отвън.

— Симулациите не са много популярни извън Земята — отбелязах.

— Това наистина ще ти хареса — каза Ориана, като отхвърли възражението ми с повдигане на рамене. — Всичко става постепенно. Запознава те с различията между мен и теб. Попадаме в атмосферата на днешната Земя, но не е направено с образователна цел. Всичко е плод на въображението и е много романтично. Ти имаш достъп до Алис… Тя е идеална да приема нашите изживявания… Много по-добре, отколкото платките с изкуствена памет. С Алис можем да споделим и най-съкровеното.

— Не съм убедена, че тя ще се съгласи.

— Не знам да има мислител, който да не изгаря от желание да събере колкото може повече информация за човешката същност. Освен това днес е Денят на Джил и трябва да празнуваме. Алис също има нужда да си почине.

Джил, първата земна мислителка, която достигна до самоосъзнаване на 30 декември 2047 г., послужи като модел за създаване на следващото поколение мислители и буквално можеше да се смята за прародителка на Алис. Джил все още беше активна на Земята и когато стигнехме там, Алис искаше да се срещне с нея по мрежата, ако останеше време.

С Ориана използвахме изпарителната торба в моята стая, подсушихме се и аз я попитах:

— Ти мислиш само за симулации. А къде остава истинският живот?

— Истинският живот ще има смисъл, когато стана на осемнайсет. Ще разчитам на себе си и родителите ми няма да носят отговорност за това, което върша. Ще мога да поемам рискове и да живея опасно. Дотогава съм просто котлет.

— Котлет?

— Изтръгната от утробата на родителите ми. Симулациите са упражнения за истинския живот.

— Дори и когато фантазираш?

— Не отивай чак толкова далеч — усмихна се тя. — Те са за удоволствие.

Внимателно отклоних поканата, но дадох да се разбере, че по-късно може и да приема.

Ежедневието на кораба започна да ми действа хипнотично. След четири-пет часов сън, който намаляваше всеки месец, се събуждах с приятна музика и проекция на графика за деня, заедно с менюто, от които можех да избера с какво да се храня или какво да правя. Спортувах, после закусвах, прекарвах няколко часа с Ориана или Алис, или седях в голямата зала и си говорех с другите пасажери. Разговорите на кораба бяха любезни и рядко се стигаше до спорове или противоречия. Преди обяд отново спортувах, само че по-интензивно, след което се хранех с Ориана и родителите й.

С Алън няколко пъти в седмицата ходехме при Битрас. Той кроеше планове какво ще прави на Земята, а следобедите посвещаваше на усилено учене. Предоставяше ни да разучаваме „ЛитВид“ и докладите, повечето от които бяха на Мейджъмдар. Внимавах при разговорите с Ориана или някой друг да не се издам какво съм научила от тези срещи.

Обикновено вечерях с Алън и Битрас и някои от техните земни познати. След това отивах в каютата си, жадна за съществуване без ограничения, и включвах „ЛитВид“. После правех леки упражнения и отново хапвах с Алън или Ориана.

Не след дълго започнах да откривам някои противоречия в това, което земяните на кораба казваха за предполагаемото бъдеще на Земята, за плановете на ВИЗА или ВАЮП. Вече почти виждах цялостната картина и това, което знаех, ме впечатляваше и безпокоеше едновременно.

Не мога да забравя един разговор, защото той беше необичайно скучен. Това се случи в края на петия месец. След едночасово обсъждане на икономиката на Земята и връзките й с Тройката, които можеха да се оприличат на огромно куче, размахващо малка, но непрекъснато растяща опашка, се оттеглих и си поръчах вечеря. Само след няколко минути роботът в столовата ми донесе от ярко осветения разпределител изключително вкусна храна — много по-добра от всичко, което можеше да се намери на Марс.

Ориана беше в каютата си, потънала в преживяването на симулация. С нея имахме среща по-късно вечерта. Седнах до Алън на извитата маса. Срещу нас седяха родителите на Ориана. Майка й, Рена Искандера, висока и внушителна жена с етиопски произход, носеше свободен гащеризон на яркооранжеви, тъмнолилави и кафяви щампи. Съпругът й, Пол Фронтиер, французин по рождение и жител на Еврокон, беше спретнато облечен в сиво-зелен космически костюм, свободен по тялото и стеснен на китките и глезените.

Алън говореше с Рена и Пол, а аз седях до него и внимателно слушах.

— Струва ми се, че нас малко ни плашат Земята и обичаите там — каза той. — Има толкова много хора, култури и обичаи. Колкото повече научавам, толкова повече се обърквам.

— Не учите ли за майката-планета в училищата на Марс? — попита Рена. — Най-малкото, за да сте подготвени за такова пътуване.

— Учим — сви рамене Алън. — Но марсианците до голяма степен са погълнати от собствената си история и култура.

Той ме погледна и около очите му се появиха бръчици от негласен смях.

— На Земята се гордеем с това, че можем да приемаме нашата собствена идентичност и разнообразието на култури — обади се Пол. — Марсианците явно се гордеят с това, което са наследили от нас.

Реших да приема предизвикателството и то само за да разбера земяните, а не заради слабото и прикрито обвинение, че сме провинциалисти. Отговорих му:

— Учат ни, че сега Земята е много по-спокойна и стабилна политически от всякога.

— Правилно — кимна Пол.

— Но има толкова много спорове! Толкова много неразбирателства!

Рена се засмя високо и звънко. Тя беше два пъти по-възрастна от мен, но изглеждаше много по-млада и с Ориана можеха да бъдат сбъркани за сестри.

— Ние си падаме по тях — отговори ми тя. — Гордеем се, когато се караме един с друг.

— Искаш да кажеш, че Земята е едно бойно поле? — попита Алън.

— Не, ние наистина имаме разногласия по много въпроси. Но не се избиваме всеки път, когато сме на различни мнения. Сигурно сте учили за двайсети век.

— Да, разбира се — включих се в разговора.

— Най-кървавия в човешката история. Като кошмар — една дълга война, продължила почти от началото до края на века, благоприятна среда за всеки тиранин. Дори на края на века страстите между народи с различна история, религия и географско положение водеха до ужасяващи по размерите си убийства и репресии. Но точно през този период повече народи от всякога разрушиха традиционните форми на управление, други бяха скептично настроени, разочаровани или отчаяни. Народите израстваха.

— Отчаянието им е помагало да израстват? — намръщих се аз неодобрително.

— Нямаше как. Не можеха да се върнат назад, защото никой не можеше да си го позволи. От разрухата вече не можеше да се извлича печалба. Великият бог Мамон стана бог на мира. Тогава се обърнахме към вселената и поставихме началото на заселването на Луната, Марс и малките външни светове. Хората започнаха да разбират нещата.

— Но вие продължавате да имате противоречия — казах, леко хапейки долната си устна, като се надявах да създам впечатление, че въпросите са плод на моята наивност и незнание. Битрас ме учеше как да изглеждам объркана или слаба, за да имам предимство пред другите.

— Надявам се, че не говориш за всички на Земята — усмихна се Пол. — Да спориш не означава да мразиш, поне според здравомислещите. Опонентите печелят от това. Ние се стремим да се развиваме и да постигаме повече. Ако загубим, знаем, че ще се бием в други войни, войни без проливане на кръв, войни на ума, където изходите са много, а не само победа или загуба.

— А ако имате различия с Марс? — попитах, като надянах маската на загрижена провинциалистка. — Ако не можем да се разберем?

— Нас не бива да ни надценяват като противници — поклати глава Пол. Рена явно беше съгласна с него.

— Което е добро за всички, е добро и за Земята — каза тя и докосна ръката ми. — Земята е толкова разнородна, предполага толкова много възможности за развитие и промяна, толкова много, както ти самата казваш, различни мнения. Но ако разгледаме политиката и отношенията на народите към нея, без значение къде живеят, ще останем учудени как те постигат съгласие за важните цели.

Цели. Думата отекна в главата ми. Алис, ти си напълно права.

— Какви например?

— Ами, не можем да бъдем недисциплинирани. Вселената не е толкова приятелски настроена. Слабостта и слабите поддръжници.

— Като Марс — подметнах.

Рена присви очи. Май се бях поувлякла.

— Трябва взаимно да си помагаме за постигане на общите цели на всички човешки светове — заяви тя.

— Срещу кого трябва да се съюзяваме?

— Не „срещу“, а „за“. За следващия пробив — заселването на звездите. Има достатъчно светове за всички, които не са съгласни, те могат да пробват нещо ново и велико, да направят голямата крачка напред… Но ако сега сме разделени и недисциплинирани, никога няма да видим тези светове.

— А ако нашите цели не съвпадат? — попитах.

— Всичко се променя — отговори ми Рена.

— Кой трябва да смени целите си?

— Точно затова е дебатът.

— Дебатът може да продължи вечно. И да се окаже, че не може да разреши проблема — възразих аз.

— Вярно е, че не винаги можем да си позволим да разполагаме с неограничено време.

— Ако дебатът трябва да се прекрати — продължих, — кой ще направи първата крачка?

Рена ме погледна проницателно. Тя се забавляваше, но въпреки очевидната им изтънченост и времето, прекарано на Марс, трябваше да ги попитам дали разбират начина на мислене на марсианците.

— Ориана би казала, че когато обществото не може да тръгне в правилна посока и откаже да поеме възложените отговорности, трябва да бъдат опитани и други средства — отговори ми Рена.

— Сила ли? — попитах я.

— Рена толкова много обича да спори — тихо каза Пол на Алън. — Досега всички на кораба бяха прекалено кротки, прекалено любезни.

— По въпросите, по които Земята и Марс не могат да постигнат съгласие, има възможност за развитие и обсъждане — заключи Рена, като се взираше в мен съвсем приятелски и явно очакваше нещо. — Силата е навик от миналото, който аз не одобрявам.

Тя очевидно искаше да не се съглася, но нещо я беше засегнало дълбоко и аз не исках да я ангажирам с по-нататъшен разговор. Усмихнах се резервирано, наведох се и почуках по чинията, за да дам знак на робота, че съм приключила с вечерята.

— Понякога, увлечени от собствения си ентусиазъм, забравяме да помислим как се чувства другия — отбеляза Пол предпазливо.

— Няма нищо — каза Алън. — По-късно ще продължим разговора.

Битрас беше намислил много неща. Държеше се безупречно, повече като загрижен чичо, отколкото като шеф. Понякога беше учител, друг път — ученик заедно с мен и Алис, докато се опитвахме да извлечем смисъл от загадката, която представляваше Земята. С нищо не напомняше свещеното чудовище, както го беше описала майка ми.

Промяната, която настъпи в него в средата на шестия месец, ме свари абсолютно неподготвена. Повика ме в каютата си, за да се консултира с мен. Беше се върнал към навика да носи дрехи за тенис и когато влязох при него, бе облечен с бяла памучна тениска и шорти, подпрял крака на стената, а в скута му лежеше компютърът.

— Тази седмица на Марс обстановката е доста напрегната — започна той.

— Не съм видяла нищо по „ЛитВид“ — отговорих небрежно.

— Разбира се, че не си — сви устни Битрас. — Не съм и очаквал това да се разчуе. Или поне не сега. Две ОМ са решили да направят самостоятелно предложение за обединение.

— Кои?

— „Мухтая“ и „Понг“.

— Те не са от водещите пет — казах.

— И най-вероятно няма да предизвикат интерес… на Земята. Но аз направих някои отстъпки и поисках да ми бъдат върнати много услуги, за да мога да предам предложението на Земята. Това допълнително обезпокои тези, които се притесняваха. Ако някой се осмели да провали мисията ми, ако някой започне голяма кампания на Марс, преди ние да пристигнем… да направи отстъпки на Земята… разпродажби… — той вдигна ръка и ме изгледа, присвил очи. — Това няма да бъде забавна игра. Тревожат ме Кайлетет. Те явно смятат, че държат допълнителни козове.

Поклатих глава с разбиране. Битрас се отпусна още малко назад, погледна ме и продължи:

— Какво научи за земяните?

— Мисля, че доста неща.

— Знаеш ли, че през последните трийсет години земяните постоянно вдигат средната възрастова граница за първи сексуален контакт и че все повече и повече физически изобщо не правят секс, като бройката им вече достига десет процента от жителите? — Той скептично присви очи, сякаш размишляваше.

— Чух за това — отговорих.

— Някои от тях се женят, но правят секс само чрез симулации.

Толкова се бях успокоила от неговото прямо и безпристрастно поведение през цялото време, че дори и сега не подозирах нищо.

— Има сватби между мислители и човешки същества. Те се отнасят към секса платонически, но иначе са полигамии. Хората имат деца, без да правят секс и без да раждат.

— На Марс също има извънутробни деца — напомних тихо, чудейки се какво беше наумил Битрас.

— Аз предпочитам по-старомодния начин — заяви той и закова черните си очи върху мен. — Досега почти нямах време за това. Забелязвам също, че ти не си настроена за романтични приключения.

Най-сетне в съзнанието ми отекнаха предупредителни сигнали. Не отговорих, а просто вдигнах рамене с надеждата, че сконфузеното ми мълчание ще бъде достатъчно, за да отклони разговора в друга посока.

— Ще работим заедно още много месеци.

— Да — отговорих кратко.

— Възможно ли е, докато работим толкова много, да се чувстваме добре заедно?

— Трябва да успеем — казах. — Между земяните ще бъдем червени зайци.

Той кимна в съгласие с мен и продължи:

— Ще бъдем между много странни и могъщи хора. Ще бъдем много по-напрегнати, отколкото се чувствам аз в момента, докато чета тези съобщения. Започнала е война на нерви, Касея, и бихме могли… да намерим място, където заедно да се спасяваме от войната.

— Бих искала да прочета съобщенията — смотолевих.

— Няма да се чувствам добре, ако намирам утешение в някоя жена от Земята.

— Не съм убедена, че…

Той ме прекъсна с поклащане на главата.

— Ами ако аз вложа много усилия в една временна връзка, защото тя не може да бъде друга, и накрая открия, че жената иска да прави секс с мен само чрез симулация?

Битрас ме гледаше настойчиво. Започвах постепенно да се ядосвам и си повтарях наум думите на майка ми: „Бъди умна, бъди мъдра“. Не се чувствах нито умна, нито мъдра, но все още не бях побесняла от възмущение.

— Обичам отрано да правя планове и да разрешавам проблемите — говореше Битрас. Протегна се и ме хвана за ръката, после премести своята на рамото ми. Пусна ме и леко докосна дрехата ми, съвсем малко над гърдите. — Ти означаваш много повече… за мен.

— В нашата фамилия ли?

— Това не е пречка.

— Аха! — казах. — Просто осигурява удобство.

— Много повече от това. След като уредим тези неща, и двамата ще можем да се съсредоточим върху работата си.

— Една много по-силна връзка, така ли?

— Разбира се — съгласи се Битрас.

Внимателно отместих ръката му и усмихнато го попитах:

— Искаш да кажеш, че сега трябва да създадем семейство, нали?

— Семейство ли? — Той ужасено се отдръпна.

— Нали трябва да създадем още червени зайци? За да се противопоставим на милиардите земни жители. Всичко е въпрос на политика.

— Касея! — възкликна той. — Ти умишлено изопачаваш…

— Не бях планирала да създавам поколение толкова рано — прекъснах го аз. — Но ако ще послужи за изпълнение на политиката, явно ще трябва.

Глупаво или не, но не можех да спра. Направих се на спокойна, вдигнах ръка към лицето си и продължих:

— Битрас, всичко, което може да се поиска от една червена самка в този живот, е да легне по гръб и да мисли за Марс.

— Това не е смешно, Касея — направи гримаса на неодобрение той. — Аз обсъждам сериозни затруднения в личния ни живот.

— Ще трябва да сменя медикаментите — подметнах, — защото биохимичните процеси при бременните са различни.

— Ти въобще не разбираш какво искам да ти кажа.

Той отново протегна ръка, докосна рамото ми, после премести ръка над гърдите ми и през цялото време не отделяше поглед от моя, като се опитваше да ме убеди, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Не съм ли привлекателен? — попита.

Повдигнах вежди, отместих отново ръката му и заявих:

— Трябва да говориш с баща ми. Той разбира родовата политика по-добре от мен. Особено по отношение на връзки, съюзи и… деца.

Битрас отпусна рамене и вяло махна с ръка.

— Ще прехвърля документите на твоя компютър. Алис вече ги има — каза той и поклати глава с неподправена тъга, а може би и със съжаление.

Нямах никаква вина и не изпитвах жалост към него. Излязох от каютата му замаяна и сякаш олекнала. Да бъдеш предупреден навреме означаваше да бъдеш въоръжен навреме. Облекчението ми се превърна в гняв, когато влязох в собствената си каюта. Седнах на леглото и така го заудрях с юмруци, че се подхвърлях на няколко сантиметра. После легнах по гръб със затворени очи и стиснати зъби и започнах да броя отзад напред. Той можеше да се контролира точно толкова, колкото едно бебе, което се напикава в пелените, чувах в главата си един спокоен и безстрастен глас, който винаги изказваше ясни мисли, колкото и разстроена да бях.

— Той е груб като пещерна мечка — казах на глас. — Той е тромав.

Седнах в леглото, разтърках очи и поех дълбоко въздух.

Аудио и видео връзките между „Туамоту“ и Марс бяха прекалено скъпи, за да ги ползвам без ограничения. Вместо тях, изпращах едно писмо за майка, татко и Стан. Последното писмо обаче, което написах в началото на осмия месец, преди да навлезем в земна орбита, адресирах само до майка си:

Изпратих закодираното писмо и преди майка ми да има време да отговори, на осемнайсетия рожден ден на Ориана, когато оставаха два дни до преместването ни от „Туамоту“ на совалка до Земята, ние се потопихме в тайно донесената симулация на въображението.

— По-добре късно, отколкото никога — каза Ориана, докато включваше компютъра си на личен канал и се свързвахме една с друга и с Алис, която нямаше търпение да започне да ни води.

— Все още не си ми казала за какво ще е.

— Това е роман с четирийсет действащи лица.

— Текст?

— Нарича се роман, защото има сюжет, а не е просто пейзаж. Ти си част от всички. Можеш да сменяш действащите лица, но част от тяхната самоличност остава. Докато си някой, няма да можеш да мислиш напълно като себе си, но ще можеш да наблюдаваш. Казано с други думи, част от теб ще осъзнава коя си ти. Това не е пълна симулация.

— О!

— Винаги можеш да се откажеш, а можеш и да се местиш във времето.

— Правила ли си същата и преди?

— Не — отговори Ориана. — Затова не исках да я възпроизвеждам просто на компютър. Алис може да ни пази по-добре и да ни осигурява повече подробности. Ако се появи вирус, тя може плавно да ни изтегли, а не да ни изключва, защото тогава винаги ме боли глава.

Това звучеше все по-зле. Сериозно се замислих дали да не се откажа, но като погледнах светналите от нетърпение очи на Ориана, докато подреждаше връзките, ме обзе пристъп на срам. Щом тя можеше да го направи, и аз можех.

— Ще започнеш сценария преди мен — обясни Ориана и ми подаде кабела. — Моят кабел първо трябва да деактивира подобренията и после да се настрои на общите връзки.

Доближих кабела до слепоочието си. Краят се разпери на няколко сантиметра и плъзна по кожата ми, за да застане в положение, при което няма да пада от собствената си тежест. Космите на ръката ми настръхнаха. Тези приготовления напомняха на подготовката преди дълбока терапия. Нещо ме погъделичка по слепоочието. Това бяха връзките, които преминаваха през кожата, черепа и мозъчната кора, провираха се и се свързваха с основните центрове в мозъка.

— Какво ще стане, ако това нещо се откачи? — попитах и леко докоснах кабела с върха на пръстите си.

— Нищо. Връзката ще прекъсне. Безопасно е. Стара и изпитана технология.

— А ако има вирус, с който Алис не може да се справи?

— Тя може да препрограмира всичко в симулацията. А докато оправя нещата, ще прекараш няколко секунди с нея.

Това е абсолютно вярно, чух гласа на Алис в главата си.

— О-о-о-х! — извиках уплашено. С Алис бях участвала в „ЛитВид“, но директната връзка беше съвсем различно нещо.

Опитай се да говориш с мен, без да мърдаш устни или да издаваш звуци.

Така… така добре ли е?

Отлично. Отпусни се.

Одобряваш ли това, което правим?

Цялото ми съществуване е подобно на симулация, Касея.

Казах на майка си какво ще правим. Не знам тя какво мисли.

Все още виждах със собствените си очи. Ориана беше закрепила кабела си и затворила очи. Едно мускулче на бузата й подскачаше.

— Готови! — каза тя на глас.

Симулацията стартира след три секунди.

Затворих очи. За пръв път в живота си разбрах какво е да затвориш ушите си, пръстите си, цялото си тяло. Видях фирмения знак на автора, който за мен не беше познат творец или корпорация — червени разрези от нож на тъмен фон, после пред очите ми притъмня.

Когато отново отворих очи, имах нови, различни спомени. Заедно с тях нахлуха нови мисли, тревоги и неща, за които знаех, че ми предстои да направя.

Всичко стана толкова плавно, че почти не усетих промяна.

Бях Будхара, от арабския алианс „Уахаби“, фамилия Сауд — наследници на земни природни богатства. Някъде в съзнанието си знаех, че Будхара никога не е живяла, че всичко е измислица, но това нямаше никакво значение. Нейният свят беше истински, много по-истински от моя, с напрежението, което може да създаде само преувеличаването в изкуството. Моето участие в нейния живот започна от петдесет години в миналото, с неизбледняваща живост преминах през седем важни епизода от нейното съществуване, за да се разделим след десет години в бъдещето край смъртния й одър.

Имаше интриги, непочтеност, измами, секс, въпреки че той беше само загатнат и не научих кой знае какво. Узнах много подробности за живота на „Уахаби“ в свят, пълен със съмнения. Будхара не се колебаеше и не се примиряваше. Животът й не беше лесен. Не ми изглеждаше да е лесен, а болката от нейните страдания в определени моменти се смекчаваше само съзнанието, че всичко рано или късно ще свърши.

Смъртта й стряскаше със своята жестокост. Тя беше удушена от любовника си, който искаше да покаже своето превъзходство, но и този момент не беше по-ясен от секса. С тялото си осъзнавах, че не съм мъртва, така както разбирах, че не аз правя секс.

По-късно съзнанието ми, древно и могъщо, се понесе на ръба на вселената и усетих присъствието на Ориана.

— Можеш да бъдеш всички, които видя — каза тя. — Най-много четирима при едно потапяне, когато те води мислител.

— Колко продължи симулацията? — попитах.

— Един час.

Струваше ми се много повече. Не можех да определя колко точно. Но си помислих, че не сме били заедно в симулацията и казах:

— Мислех, че ще споделим преживяванията.

— Ние го направихме. Аз бях последния ти съпруг.

— О! — почувствах, че се изчервявам. Тя е сменила пола си и е била с мен. За мен това беше много смущаващо и поставяше под съмнение най-твърдите ми убеждения.

— Можем също да се преместим на друго място или да се свържем с Будхара чрез западните канали. Тя може и да не бъде главно действащо лице.

— Искам да съм папагала й — опитах да се пошегувам.

— Това е отвън — каза Ориана, като имаше предвид, че не е част от симулацията.

— Тогава бих искала да бъда Нагоре — заявих, като не употребих правилния термин, но в този случай думата изглеждаше на място.

— Да изплуваш на повърхността — уточни Ориана, докато ме изваждаше от състоянието след симулацията. Отворих очи. Да бъдеш на десетки милиони километри между световете ми се струваше по-скучно от живота на Будхара.

Подсвирнах тихо и потрих ръце, за да се уверя, че това, което виждам и чувствам, е реалността.

— Не съм сигурна, че някога ще поискам да го направя отново — проговорих.

— Да-а. Първия път изглежда като нещо свещено. А всъщност толкова ти се иска да се върнеш там. Действителността изглежда фалшива. При следващите опити ще ти е по-лесно да се връщаш, защото ще виждаш нещата от повече ъгли. Ако не беше така, властите щяха да им сложат ръка отдавна. А аз не участвам в такива симулации.

— Да им сложат ръка ли? — попитах.

— Да ги обявят извън закона. Да ги забранят.

— Така ли! — Все още не можех да разсъждавам ясно. — Не научих много за Земята.

— Династията Сауд живее много изолирано, нали? Фанатици са на тема богатство, никой не го е грижа за последните им капки нефт, изобщо, идеални за сценарий на симулация. А Будхара ми е любимата героиня. С нея съм преживяла над двайсет епизода. Тя е силна, но знае кога да се подчини. Много ми харесва момента, когато иска от Маджли да й позволят да вземе богатството на братята си, след като загиват в Басра.

— Забележително — казах само.

— Не ми изглеждаш много щастлива.

— Просто съм удивена, Ориана.

— Не одобряваш ли избора ми?

— Не точно — отговорих, въпреки че изборът на Ориана беше най-малкото скучен. Тя бе изискана, но много млада и от време на време трябваше да си го напомням. — Надявах се да науча повече за най-характерното на Земята, а не за изключенията.

— Може би следващия път. Имам някои опростени истории, които са направо като пътеводители, но тях ги има дори и на Марс.

— Може — отговорих, но нямах никакво намерение да направя това отново.

Милиарди земяни се потапяха в симулации всеки ден, а аз не можех да разсъждавам трезво само след един евтин романс.

Стояхме с Алън в каютата на Битрас.

— Мразя този момент — започна той, докато се взираше в огледалната си проекция. — Само след няколко дни няма да има упражнения, а вериги и желязна топка. И не говоря само за теглото, въпреки че то ще бъде достатъчно голям проблем. От нас се очаква толкова много. Наблюдават ни. Постоянно се страхувам, че с някоя нова технология ще могат да надничат в главата ми, дори когато спя. Няма да се успокоя, докато не поемем обратно пътя за дома.

— Не харесваш Земята — отбеляза Алън.

— Мразя я — отсече Битрас и го изгледа злобно. — Земяните са толкова жизнерадостни и любезни и са пълни с машинарии. Апаратура за сърцето, за белите дробове, пригаждане на това, пригаждане на онова…

— Не е много по-различно от Марс — казах аз.

Битрас не ми обърна внимание. Консерватизмът му преливаше и той трябваше да се разтовари. Помислих си, че това е по-добре, отколкото да се нахвърли отново върху мен.

— Те не оставят нищо да се развива от само себе си. Нито живота, нито здравето, нито мислите. Те са загрижени и оглеждат всичко от различни ъгли… Кълна се, че между хората, с които сме говорили, няма индивидуалности. Всеки е тълпа и се управлява от тълпата, водена от един доброжелателен диктатор, наречен аз-ът, който се старае винаги да е внимателен и умен ръководител.

— И на Марс има такива хора — обади се Алън.

— Само че аз няма да преговарям с тях — изръмжа Битрас. — Избрахте ли си имунизациите?

Алън направи гримаса, а аз се засмях.

— Отказали сте всичките?

— Ами — започна Алън, — аз възнамерявах да приема вируса, който носи езика и убеждението.

— Убеждението ли? — Битрас ни гледаше втрещен.

— Дарбата да знаеш кога да говориш — обясни Алън.

— Вие се подигравате с мен — кипна Битрас, като изтика огледалото. — Ще изглеждам ужасно. Но това няма никакво значение, защото те ще изглеждат много добре, а аз колкото и да се старая, ще изглеждам ужасно. Те не очакват друго от марсианците. Знаете ли как ни наричат, когато не се държат любезно?

— Как? — попитах. От Ориана знаех няколко имена — глинени пръсти, подземни мишки, тарки.

— Колонисти — каза Битрас с акцент, като постави ударението на втората сричка.

Алън не се усмихна. На Марс не бяхме чували тази дума правилно произнесена. Заселници — да, но никога колонисти или колония.

— Казват, че колонията — продължи Битрас, — е мястото, където има колони.

Поклатих невярващо глава.

— Повярвайте ми. Знаете какво казва Алис и другите на кораба. А сега се вслушайте в гласа на опита. Земята е съвсем нормална, Земята е съвсем единна, но това не значи, че тя е добра, че земяните ни харесват или дори уважават.

Помислих си, че Битрас преувеличава. Не се бях освободила от идеализма и наивността. Все пак Ориана ми беше приятелка, а тя бе различна от родителите си.

Тя ми даваше надежда.

Цилиндрите бяха свити и прикачени към корпуса. Въртящата се вселена се укроти. На два милиона километра от Земята набраната скорост бързо намаляваше, а ние през това време лежахме в леглата си под постоянната преса на двойната гравитация, убиваща ускорението.

На това разстояние от Земята домът на прародителите ми и Луната се обхващаха само с един поглед. Дните минаваха и те ми се струваха все по-красиви.

До лазурносинята Земя Луната изглеждаше като направена от чисто сребро. В Слънчевата система няма по-красив свят от Земята. По същия начин бих гледала на Земята и преди милиарди години. Дори и слабото проблясване от прикрепените една към друга платформи на екватора, които смучеха електричество от магнитното поле на Майката, не можеха да изтрият чувството на страхопочитание. Ето откъде е започнало всичко.

За няколко секунди, много кратко, но достатъчно дълго време, възприех геоцентричната теория. Марс беше малка планета, без особена важност. Не доставяхме почти нищо на Земята, купувахме малко, почти не допринасяхме за нейното развитие. Имахме по-скоро политическо, отколкото географско влияние, и то слабо. Бяхме като трън в петата на могъщата Майка, която отдавна бе приласкала към себе си своята рожба Луна.

След като приключехме с митническите проверки, с Ориана прекарвахме цялото си време наблюдавайки Земята и Луната. Изпълних имунизационните изисквания, за да не позволя да проникнат в мен безобидните образователни микроби, които се носеха из въздуха на Земята.

Бях развълнувана, също и Алън. Битрас беше мрачен и почти не говореше.

Пет дни по-късно преминахме през главната космическа станция на ниска орбита Мир III и продължихме на лайнера през сгъстената атмосфера надолу към Земята, на фона на прекрасния залез.

Дори и сега, след шейсет години и на разстояние десет хиляди светлинни години, сърцето ми се разтуптява и очите ми се пълнят със сълзи при спомена за първия ми ден на Земята.

Спомням си живо отделни кадри, объркването на митницата на Мир III, където два потока пътници чакат на опашки, оградени от малки червени светлинки. С Ориана се сбогуваме набързо и си разменяме личните идентификационни номера. Моят е току-що издаден за Земята, а нейният — подобрен и неограничен заради статута й на възрастен човек. Обещаваме си да се свържем една с друга, веднага след като се установим, колкото и дълго време да мине. Пренасяме на ръка Алис от „Туамоту“, като уверяваме служителите на митницата, че тя не съдържа приспособления, забранени от закона „Уърлд Нет“ от 2079 г. и под предлога на дипломатическите привилегии учтиво отклоняваме предложението на властите за контрол над мислителите да използват информацията й без наше знание. Получаваме дипломатически разрешителни с поръчителството на Съединените щати и преминаваме през входния коридор за Земята, пълен с творби на изкуството на земни деца. Минаваме през шлюза на совалката за транспортиране и заедно с още шейсет пътници заемаме местата си. Десетина минути се взирам право напред в Земята, после се отделяме от платформата, започваме да слизаме и прозорецът до моята седалка се затопля. Плътната атмосфера ни обгръща с такова съпротивление, че сграбчвам облегалката. Пристига един червен заек с разтуптяно сърце, изпотен от напрежението на очакването и странното безпокойство. Ще се справя ли? Ще може ли Земята да обикне мен, която не съм родена под нейното небе?

Жълто-червеният величествен залез образуваше дъга като огърлица над красивия синьо-бял овал на Земята. Наблюдавах го през яростните червени пламъци на йонизацията, докато совалката се тресеше, намаляваше скоростта и се приземяваше в голямо изкуствено езеро близо до Арлингтън в предишния щат Вирджиния.

Совалката изпусна облаци гъста бяла пара и ние плавно се отпуснахме по гръб като първите космонавти, които са чакали да бъдат спасени. Влекачи с големината на „Туамоту“ навлязоха в пенливите сини води. Вода. Толкова много вода! Влекачите внимателно ни прихванаха и ни изтеглиха към сухоземните терминали. До нас пристигаха и други совалки — някои от Луната, някои от други орбитални платформи и всички те изпускаха огромни облаци пара, след като се потопяха и изгаснеха в огромния воден басейн.

Алън ме хвана за ръка и аз стиснах неговата, сближени не от страх, а от удивление. Срещу нас, седнал до здраво закрепената и опакована Алис, Битрас гледаше мрачно пред себе си, потънал в мисли. Нашата работа започваше в този момент.

Не бяхме просто марсианци — червени зайци, тръгнали на увеселително пътешествие. Ние бяхме символи на Марс. Заради ентусиазма, който земяните показваха към марсианците, щяхме да бъдем знаменитости за известно време. Ще ни смятат за корави заселници, които се връщат в цивилизацията и носят послание до Конгреса на Съединените щати. А ние щяхме да се усмихваме и да държим устата си затворена след хилядите „ЛитВид“ въпроси. Снизходително щяхме да отговаряме на абсурдни запитвания. Как се чувствате, когато се връщате в родината? Абсурдни и не съвсем. На Марс беше моят дом, който вече ми липсваше в този прекрасен и необясним свят, но въпреки това…

Аз познавах и Земята.

Напуснахме совалката, инсталирахме Алис на нейната подвижна стойка и тя тръгна с нас.

Почти всички марсианци, които за пръв път вдишваха свободно свеж въздух, кашляха и се давеха, докато вървяхме между дъбовете и яворовите храсти и по поляните с твърда трева. Минахме през Инграм Парк, носещ името на първото човешко същество, стъпило на Марс. Дороти Инграм. Дороти, знам как си се чувствала. Помирисах въздуха, влажен след последния дъждец и погледнах пълзящите от юг облаци, натежали от дъжд. Над тях небето беше синьо като котешки очи и никъде нямаше ограничители, стени, куполи или стъкло.

Познавам те. Кръвта ми те познава.

С Алън направихме няколко танцови стъпки около стойката на Алис. Битрас търпеливо се усмихваше, помнейки своето първо посещение. Странното ни поведение потвърждаваше господстващата роля на Земята. Тя ни опияняваше.

— Нали не сънувам? — попита Алън, а аз се засмях, прегърнах го и продължих да танцувам по тревата.

Биохимичните вещества вършеха добра работа. Стояхме изправени при два пъти и половина обичайното ни тегло, движехме се бързо, без никакво усилие или болка и главите ни не се замайваха.

— Погледнете небето! — извиках.

— Очите на Земята — каза Битрас и пристъпи между нас.

Това малко охлади ентусиазма ни, но аз не давах пукната пара за камерите на „ЛитВид“, които следят пристигащите пътници. Нека Земята научи за моята радост.

Тялото ми знаеше къде се намира. Било е тук, преди аз да се родя. Гените ми принадлежаха на това място, кръвта ми носеше морето, костите ми — праха от Земята, очите ми бяха направени, за да виждат яркожълтата дневна светлина на Земята, синьото небе и нощния мрак под светлината на Луната и звездите. Преминахме през репортерите и Битрас дипломатично отговаряше широко усмихнат на въпросите им вместо нас. Радваме се, че отново сме тук, очакваме ползотворни разговори със земното правителство, което е наш партньор в развитието на по-изостаналите светове от Слънчевата система. Справяше се добре и аз му се възхищавах. Бях му простила и почти бях забравила. След срещата с репортерите се спуснахме в личната приемна на нашата водачка Джоана Банкрофт, която ми хареса, въпреки че олицетворяваше всичко, което аз не бях. Не можех да си представя, че няма да ми допадне някой, който живее в този благословен свят.

След това се качихме на автомобил, изпратен от Камарата на представителите. Банкрофт ни придружаваше и искаше да знае от какво имаме нужда, предостави ни платки с графика за срещите и осигури на Алис допълнителен достъп до библиотеката на Конгреса. Колата се движеше по рамков път, заедно с десетки други прикачени коли, товарни камиони и влакове. Слушах я внимателно, но дъждът чукаше по стъклата, а тъмнозелените дървета блестяха под мрачното небе. Когато тя спря да говори за момент, попитах дали може да си отворя прозореца.

— Разбира се — отговори Джоана и прекрасните й червени устни и пълни бузи се извиха в усмивка.

Стъклото на автомобила от моята страна се плъзна надолу.

Наклоних глава към лекия вятър, наплисках очите и лицето си и изплезих език, за да вкуся дъжда.

— Марсианците са чудесни — засмя се Джоана. — Карате нас, които живеем тук, да ценим това, което приемаме като нещо естествено.

Ние, които живеем тук.

Думите й ми подействаха като студен душ. Погледнах Битрас, който бе повдигнал вежди и изкривил устни. Разбрах негласното му послание. Земята не беше наша. Ние бяхме нейни гости само заради съгласието на големите политически общности, които бяха истинските собственици и господари на Майката. Това не беше нашата родина. Никога вече нямаше да бъде, каквато и цена да платяхме и колкото и време да минеше.

Джоана ни заведе до хълма Капитол Тауър, където беше разположен обширен комплекс в бяло и зелено с двайсет хиляди къщи, хотели и кантори, които обслужваха хората от цялата Земя и на второ място космическите посетители като нас. Хълмът имаше площ два квадратни километра и на него по-рано е бил разположен страховития Пентагон, който е бил център на непробиваемата защита на бившите Съединени американски щати.

Бяхме запазили президентския апартамент в грандхотел „Потомак“, разположен ниско до северната стена на Капитол Тауър с изглед към реката.

След като се убеди, че сме се настанили удобно, Джоана си тръгна. С Алън стояхме в средата на стаята и не знаехме какво да правим. Битрас навъсен се разхождаше напред-назад. Апартаментът беше оборудван пищно и показно. Леглата и мебелите в стаите се променяха в различни стилове и дизайн, пред очите ни се появяваха „ЛитВид“ изображения, които питаха какво ще изберем и кое развлекателно мероприятие на столицата бихме искали да посетим. Роботите ни се представиха строени в две колони по трима, облечени по висша мода, както правеха само на Земята — със зелени кадифени или черни копринени костюми и с малки червени шапки. За разлика от тях роботите на Марс бяха само с пластмасовите, керамичните или металните си покрития.

Избрахме набързо и без да се замисляме, като Битрас предостави избора на нас. Той се отпусна в едно кресло, което най-сетне се беше моделирало като част от шведско обзавеждане от двайсети век.

— Тези хора! — мърмореше той. — Не могат ли те и техните стаи да не се променят!

— Няма начин — отговори му Алън.

Той гледаше през прозореца към реката. Отвъд нея, между хълмчетата покрай бреговете на Потомак, се виждаше столицата на Съединените щати на Западното полукълбо. Нищо във Вашингтон, окръг Колумбия, не можеше да бъде по-високо от сградата на Капитолийския хълм. Такъв беше законът от векове. Изгарях от желание да се разходя по алеите на парка сред древните руини или под дърветата, които бях видяла да разстилат листата си високо като огромни зелени килими.

— Все още вали — казах със страхопочитание.

— Мисля, че е правилно да се каже „ръми“ — поправи ме Алън. — Ще трябва да опресним знанията си за времето.

— Темата е времето — заявих дълбокомислено и двамата с Алън се засмяхме.

Битрас стана, изпъна неспокойно ръце и заговори:

— Остават ни седем дни, преди да свидетелстваме пред Конгреса. До срещите ни с подкомисиите, Сената и членовете на Камарата ни остават три дни. Това означава, че имаме два дни за подготовка и за срещи с партньорите от ОМ и един ден да разгледаме забележителностите. Днес съм прекалено разтревожен и разстроен, за да работя. С Алис ще останем тук. Вие правете каквото искате.

— Ще се разходим — казах и се спогледахме с Алън.

— Точно така — съгласи се той.

Битрас поклати глава, сякаш съжаляваше за нещо.

— Земята бързо ме изтощава — въздъхна.

Докато стигнем с такси до Вашингтон, небето се беше прояснило. По време на полета с Алън не бяхме много близки, но сега се чувствахме като брат и сестра. И двамата усещахме вятъра, чистия режещ въздух, слънцето по лицата ни. Виждахме разцъфналите черешови дървета, което за нас беше чудо на чудесата. Казаха ни, че дърветата цъфтят, точно както туристите очакват, веднъж месечно, дори и през зимата.

— Това не е естествено — възкликна Алън. — По-рано са цъфтели само през пролетта.

— Знам — усмихнах се, — но не ме е грижа.

— И на Марс дърветата цъфтят — отбеляза той. — Защо трябва да се дивим пред тези тук?

— Защото на Марс няма нито едно дърво, което да расте под открито небе и да протяга клони към слънцето.

Слънцето затопляше откритите ни лица и голите ни ръце, вятърът подухваше хладен и нежен, температурата постоянно се променяше. Въпреки политиката и необичайния ми произход, не можех да изкореня чувството, че обичам Земята и тя ми отговаря със същото.

Денят беше прекрасен. Чувствах се чудесно. С Алън флиртувахме, но не съвсем на сериозно. Пихме кафе в едно кафене на тротоара, хапнахме преди да стане време за обяд, отидохме до паметника на Вашингтон и аз изкачих дългите стъпала, въпреки пулсиращата болка в краката, после слязохме и продължихме да се разхождаме. Докато вървяхме покрай огледалната повърхност на езерото, се спирахме, за да разглеждаме трансформираните бегачи, които като хрътки профучаваха край нас.

Учихме уроци по история чрез проекции, изкачихме се до мемориала на Линкълн и застанахме пред гигантската фигура на Ейбрахам Линкълн. Изучавах тъжното му, уморено лице и сбръчканите ръце и изведнъж, докато четях думите, опасващи паметника и вдъхновени от гражданската война, преминала под негово командване и по-късно станала негов убиец, очите ми се напълниха със сълзи. Хората изяждат водачите си, помислих си, кралят е обречен да умре. Алън гледаше на тези събития от друг ъгъл.

— Той е искал да подчини със сила американския юг. Политическите му убеждения са като най-неприемливите земни.

— Но на Марс няма роби — напомних му.

— Не ми обръщай внимание. Аз винаги съм бил на страната на слабите.

После се върнахме по обратния път покрай огледалното езеро и съзерцавахме залеза.

— Какво ли ще е мнението на Линкълн за червените зайци? — попита Алън.

— А какво ли би си мислил за съюза в сегашния му вид? — отговорих на въпроса му с въпрос.

Въпреки че биохимичните ми процеси все още не бяха в нормата, определено преувеличавах нещата. Чувствах се замаяна от времето, от архитектурата под открито небе, от историята.

Върнахме се на хълма, за да вечеряме с Битрас в големия ресторант на хотела. Храната беше дори по-добра, отколкото на „Туамоту“. Имаше много прясна, а не изкуствена храна и аз открих разликата, след като се постарах да я намеря.

— Струва ми се, че има вкус на пръст — казах на Битрас и Алън, седнали на застланата с бяла ленена покривка маса, върху която бяха поставени сребърни свещници.

— Някак дъхава е — съгласи се Алън. — Все пак това нещо доскоро е било живо.

— Достатъчно! — отсече Битрас и се закашля.

Алън и аз се засмяхме заговорнически и той подхвърли:

— Не трябва да се държим като провинциалисти.

— Ще се държа както намеря за добре — отговори с равен глас Битрас, без да показва, че е ядосан. — Виното обаче си го бива. За червените зайци, откъснати от своята среда — продължи и взе чашата си.

Вдигнахме тост.

На път за апартамента, преди да се качим в асансьора, Битрас провря ръка под моята и ме притисна към себе си. Алън го видя и бързо последва примера му. За момент се почувствах между зъбите на две разярени кучета, после разбрах какво е намислил Алън. Битрас стисна зъби и ме пусна. Веднага същото направи и Алън и аз го погледнах с благодарност. Битрас се държеше, сякаш нищо не се е случило. Всъщност беше точно така. Бях прекарала една прекрасна вечер, която не исках да развалям с неприятни мисли.

— Тук съм от двайсет и седем години — разказваше ни Мириам Джефри, докато ни настаняваше в апартамента си. — Съпругът ми стана елоа преди десет години и мисля, макар че не съм сигурна, че той живее на Марс. Така че аз, марсианката, съм на Земята, а той, земянина, е там горе.

След нейната покана Битрас и Алън седнаха в просторната дневна. Прозорците гледаха към ширналите се стари хълмове на Вирджиния и дори по-старите от тях небостъргачи. Бяхме на южния склон на Капитол Тауър, точно противоположно на хотела.

— Винаги разпитвам червените зайци — продължи тя и седна до Битрас. Двамата изглеждаха на една и съща възраст. — Приятно е някой да ти разказва какво се е променило и какво — не. Не че възнамерявам да се връщам. Свикнах прекалено много със Земята и мисля, че съм станала част от нея.

— На нас тук ни е много приятно — каза Алън.

Лицето на Мириам грейна. Дългата й черна коса се спускаше по изправените слаби рамене, оставени открити от свободната зелена памучна рокля.

— Много ще се радвам, ако в натоварената ви програма остане малко свободно време — усмихна се тя.

— За нас ще е удоволствие — отговори Битрас и се завъртя в кушетката, за да се противопостави на самонагласящите се възглавници. — И така, всичко тук безопасно ли е?

— Абсолютно — отговори Мириам, която изведнъж стана съвсем сериозна.

— Добре. Не трябва да имам тайни. Касея, Алън, Мириам не е просто досадница, търсеща развлечения, а най-добре информираният марсианец на Земята за делата във Вашингтон.

Мириам скромно премигна.

— Тя се придържа към стила на много други домакини тук в столицата, които посрещат гости, развеждат ги и знаят всичко. Досега много пъти е давала безценна информация за ОМ „Мейджъмдар“.

— Благодаря ти, Битрас — обади се тя.

Битрас извади компютъра от джоба на ризата си и го постави пред нея.

— Донесохме копие на Алис. В момента тя почива в хотелската стая.

— Снабдена ли е с най-новата защита? — попита Мириам.

— Така смятаме. Не разрешихме на митническите служби да влизат в нея.

— Добре. Тя обаче е земно производство и винаги можем да имаме капчица подозрение.

— Аз й се доверявам. Премина най-фина проверка при нас и можем да бъдем спокойни.

— Така да бъде — кимна Мириам, но тонът й издаваше, че все още има известни опасения. — И все пак трябва да знаете, че всички мислители са прекалено мили и невинни, за да разберат Земята. Или поне тези, които могат да бъдат пренасяни тук или да емигрират.

— Това е вярно — съгласи се Битрас. — Тя само ще ни съветва и няма да взема решения.

Слушах това, изпаднала в шок.

— Вие шпионин ли сте? — попитах наивно.

— Боже мой, не! — засмя се Мириам и се плесна по бедрото. Тя седеше с ръка на коляното, изпъчила гърди и отметнала назад коса. — Но не мислиш ли, че бих могла да бъда?

— По-късно днес имаме среща с представители на „Кайлетет“ и Сандовал — намеси се Битрас.

— Напоследък „Кайлетет“ почти излиза от контрол — каза Мириам. — Купува дипломатически ноти, разширява влиянието си чрез други ОМ и свежда до минимум участието си в Тристранния пазар.

— Не очаквам никакъв отговор от тях — обясни Битрас.

— Но ще им оставя отворена врата, ако мога така да се изразя. Ние искаме контактите с тях да не се прекратяват.

Мириам се съгласи, че това може да е от полза.

— И все пак искам да ви предупредя, че никога действията на „Кайлетет“ не се били толкова необясними.

— Бих искал да знам повече за тези членове на комитета по космическите работи.

Битрас й подаде компютъра и пред очите й заиграха имената им, заедно с политическите емблеми и идентификациите на родовите и социалните им групи. Мириам замислено прегледа списъка и каза:

— Свестни хора, умни и не палят лесно.

Погледнах тайно в компютъра за значението на израза.

Там пишеше: 1. Държа се спокойно и невъзмутимо. 2. Не се впечатлявам от авторитети.

— Те са се отдали на идеята и откакто аз съм тук, не са изпуснали нито един подходящ момент — поясни Мириам.

— На Земята управниците са особена порода хора, както Битрас знае.

— С някои от тези сме имали вземане-даване. Районните губернатори…

— Разликата е там, че управляващите на Земята са минали през терапия. Всички, с изключение на Джон Мендоса, който е ръководител на малцинството в Сената. Мендоса е мормон. Земяните не посрещнаха добре Добъл, за разлика от партията на Мендоса и Дезърит Спейс. Те й предоставиха подслон за няколко седмици. Предполагам, че са я разпитвали за Марс.

— Поне нямат разработки на Марс — каза Битрас.

— Да, но Мендоса ще иска да знае защо не сте склонни да отпуснете на Земята повече контролирани от Марс акции на „Белт“ и защо отказвате да се присъедините към мениджърската група на „Сол Рисорс“. Дезърит Спейс установи връзки с Грийн Айдахо, които най-сетне са хвърлили око и на бизнеса в космоса, а освен това заедно са влезли в официална връзка с ВИЗА, измамвайки Съединените щати.

Битрас записваше всичко, което Мириам казваше. После спря и заяви:

— Трябва ни повече информация за Куба, Испания, Ню Мексико и Калифорния.

— Имате всичко в списъците — отговори Мириам, смръщила вежди и почуквайки нервно с дългия си маникюр по компютъра. Върху него видях някакво изображение и се почудих какво ли е. — Ще ви кажа каквото знам. Моята библиотека ще ви осигури…

През следващите два часа слушахме и прехвърляхме данни в компютрите си. След като свършихме, Битрас пусна чара си в действие, а на Мириам това явно й беше приятно. Почувствах облекчение.

Срещите с „Кайлетет“ и „Сандовал“ в нашия апартамент бяха сърдечни и абсолютно безрезултатни. Представителят на „Кайлетет Земя“ намекна, че те може да не подкрепят предложенията за обединение и че „Кайлетет Марс“ може и да е съгласен с тях, без участието на тристранното ръководство.

По-късно видях, че Битрас е възбуден. Почти несъзнателно той заставаше до мен и леко ме побутваше. Алън загрижено ме поглеждаше, но аз не му обръщах внимание.

Явно Мириам не му беше достатъчна. А напрежението в него растеше.

На следващата сутрин сама в стаята си преживях отклонение от нормалната биохимия. Почувствах гадене, студени тръпки, тялото ми не можеше да бъде контролирано и само преценяваше как да се нагоди. Това продължи не повече от час и после отново се почувствах добре. Гравитацията ме безпокоеше по-малко и я чувствах почти нормална.

Погледнах към Потомак и алеите отвъд. Денят беше кристално ясен, високо в небето имаше малки бухнали облачета. На фона на зелено-кафявата природа Вашингтон изглеждаше като малко селище, а паметниците и древния купол на Капитолия — не по-големи от зрънца ориз.

Хладни, могъщи и безчувствени интелекти…

Усмихнах се глупаво. Бях марсианка, дошла да покори Земята.

Алис представи доклада си. Седяхме в дневната и отбелязвахме най-важните моменти. Битрас се задълбочи в някои ключови точки.

— Това въобще не е окуражаващо — отбеляза той.

— Необходимостта от централизиран контрол на всички ресурси в Слънчевата система може да придобие голяма важност след не повече от петнайсет земни години — каза Алис. — Всички признават, че на Земята са необходими много големи усилия, за да запази общата си психологическа и икономическа жизненост и че тези усилия и общественото внимание трябва да бъдат насочени към междузвездни проучвания в широк мащаб.

— И цялата Земя го признава? Всички са съгласни? — чудеше се Алън.

— Съгласието е общо, между тези групи, които вземат най-важните решения в Тройката — обясни Алис, — и особено между изпълнителите на основните договорености.

— Ще ги принудят да вземат участие в това, без значение дали ще има някакви преки облаги за Марс — обади се Битрас.

— Такова заключение надхвърля това, което фактите казват — отговори Алис.

Битрас се облегна назад. Изглеждаше обезпокоен и заяви:

— Това не е нещо, което и сами да не можем да преценим. Не смяташ ли, че е очевидно?

— Няма ясни доказателства за други заключения — каза Алис.

— Точно това споменаха и някои пътници — намесих се аз.

— И все пак всичко е готово, нали? — попита Битрас и започна да хапе горната си устна. Така приличаше на булдог. — Утре ще отворя всички предложения и ще ви ги покажа. Искам да сте съвсем наясно какво ни е позволено да говорим и какво ни е позволено да даваме на различните етапи на преговорите. От този момент вие вече не сте чираци, а представители на един Марс, който тепърва ще се създава. Вече сте дипломати.

И ние играехме ролята си. Ходехме на приеми и партита, организирахме две събирания, посетихме офисите на големите корпорации и агенции, вечеряхме с привърженици на Марс.

Мириам беше домакиня на приема ни в хотела. Часове наред разговарях с бивши сънародници, слушах разказите им за отминали времена и отговарях доколкото мога на въпросите им за съвременния Марс. Успя ли Макензи Фразие да обедини канадските ОМ на Сиртис? Какво стана с фамилиите Прескот и Уеър от Хелас? Сестра ми все още живее на Марс, в Маринър Вали Саут, но изобщо не отговаря на писмата ми. Имате ли представа защо?

Много често просто се усмихвах и демонстрирах невежество. Нямаше марсиански център за предаване на фамилни съобщения или леснодостъпна от Земята база данни. Отбелязах си в компютъра, че „Мейджъмдар“ трябва да направи нещо. Помислих си, че бившите марсианци ще бъдат ценни съюзници, а с изключение на Мириам, не ги използвахме често.

Когато за малко се освободих, попитах Мириам колко често марсиански ОМ са достигали до нея директно от Марс.

— Веднъж годишно — отговори ми тя с усмивка.

Казах, че това състояние на нещата е окаяно, а тя ме потупа по рамото.

— Ние сме такива доверчиви и ограничени същества. Докато стане време да си тръгваш, прекрасно ще знаеш срещу какво сме се изправили и колко далече трябва да стигнем.

Отбелязах в компютъра си, че трябва дай предоставим изключителен достъп до информацията на „Мейджъмдар“, но се зачудих не противоречи ли това на духа на единство, който толкова се мъчим да демонстрираме.

Докато посещавахме кабинетите на членовете на Конгреса, бързо забелязах след намеците на Битрас изключителната липса на заинтересованост към същността на нашите предложения. След изтощителния ден на обикаляне по кабинетите Битрас изпадна в мрачно и заядливо настроение.

— Те не дават пукната пара за това — каза той и прие чаша вино от Алън, докато всички си отпочивахме в апартамента. — Много е объркващо.

Сутрините бяха заети от интервюта по „ЛитВид“, ръководени от студиото на Капитолийския хълм. Следобед продължавахме с интервюта от студиото в хотела. Обядвахме с водещи финансисти, които ни изслушваха и се усмихваха, но не обещаваха нищо, после вечеряхме с любопитни и ентусиазирани конгресмени, които ни даваха нищожна информация и също не обещаваха нищо.

От хотелската стая се запознахме с училищата във Вашингтон и Вирджиния, предимно чрез реклами по мрежата. Набързо отидохме с влак до Пенсилвания, за да се срещнем с приятели на Еймиш от Силван, които най-сетне се бяха съгласили да използват компютри, но не и мислители. Върнахме се във Вашингтон. Направихме разходка с екскурзовод до библиотеката на Конгреса и Смитсъновия музей на атмосферата и космоса.

Оригиналната библиотека беше запечатана с хелий и там можеше да се влиза само с костюми под налягане. Не ни предоставиха такава възможност. Роботите кръстосваха залите, за да охраняват и се ровеха из милиардите хартиени книги и периодични издания. През 2049 г. спрели да приемат хартиени копия и търсенето сега ставаше главно чрез електронните архиви, които бяха събрани в малка стая на стотици стъпки под старата библиотека. Алис поглъщаше цялата информация, която й трябваше, но дори и нейните големи резерви от памет щяха да се претоварят, ако приемеше всичко.

В музея на атмосферата и космоса се снимахме в подножието на макет в мащаб 1:1 на първия кораб, кацнал на Марс — „Капитан Джеймс Кук“. Като ученичка видях оригинала и този тук под купола ми изглеждаше по-голям от истинския, който бях видяла под открито небе в Елизиум.

Земята можеше да ни предложи прекалено много неща. Имаше опасност да се изтощим, още преди да е настъпил най-важният ден…

Влязохме във внушителната зала за изслушване, направена от камък и меко тъмно дърво, с тапицирани с тъмна кожа седалки. Тримата нарочно се бяхме облекли по консервативната марсианска мода, а Алис стоеше на току-що полираната стойка. Сигурно със синтетичните си дрехи и непроменена физика сме приличали на простаци от „ЛитВид“ комедия. Но петимата сенатори от Наблюдаващия комитет за Слънчевата система и близкоземни космически работи ни поздравиха с уважение. Известно време разговаряхме непринудено с тях и техните подчинени. Обстановката беше приятна, но официална. И отново, също като Битрас, чиито ноздри потрепнаха, докато сядаше зад дългата яворова маса, усетих, че нещо не е наред. Алън се наведе към мен и попита:

— Защо не свидетелстваме пред целия комитет?

Не знаех отговора.

Седнах на твърд дървен стол от лявата страна на Битрас, а Алън седна отдясно. Алис беше свързана с Харолд С., мислителят на Сената, който служеше вече шейсет години. Галерията беше празна. Явно това щеше да бъде закрито изслушване.

Сенатор Кей Хуарес Сомерс от Ню Мексико, председател на комитета, удари с чукче, за да започне изслушването.

— Приветствам нашите видни гости от Марс. Не знаете на една стара земна жителка като мен колко странно й се струва това, дори и в наши дни. Може би трябва да си поставя подобрение за въображение. Поне някои от моите колеги смятат така.

Тя минаваше седемдесетте години, ако можех да се доверя на външния й вид, за да определя възрастта. Беше дребна и изпита, с ясни и изчистени черти на лицето, с равен глас и облечена в строги черни и сиви дрехи. Сенатор Хуарес Сомерс не беше вървяла по отъпкани пътища в живота си и се бе въздържала от използването на модели за трансформиране на външността.

На изслушването присъстваха и сенаторите Джон Мендоса от Юта — висок, як мъж с груба красота, Дейвид Уонг от Калифорния — платиненорус със златист тен, очевидно преминал през трансформация, Джо Ким от Грийн Айдахо — среден на ръст, с посивяла коса и постоянно подозрително изражение на лицето. Или по-скоро проницателно.

— Г-н Мейджъмдар, както виждате това е закрито изслушване — продължи Хуарес Сомерс. — Ключови фигури от наблюдаващия комитет са се събрали, за да чуят вашите думи. Времето ни е ограничено и затова ще говорим открито. Любопитни сме какъв напредък във връзка с обединението ще постигне Марс в следващите пет години.

— Срещаме големи препятствия — започна Битрас, — и не всички от тях се дължат на марсианци.

— Бихте ли обяснили по-подробно, моля.

Битрас обясни сложните отношения между капиталите и политиката. Два процента от ресурсите на Марс бяха разработени. Земните и Лунните корпорации с участието на ОМ контролираха петнайсет процента от капитала на Марс и десет процента от разработените ресурси. Марсианските корпорации често набираха капитали отвън, от източници близки до Тройката, установяваха временни партньорства и дори позволяваха на външните участници известно влияние във вътрешното управление. Изглежда всички си бяха напъхали носовете в работите на Марс. Беше повече от трудно да се обединят толкова различни интереси. Беше направо кошмарно и ситуацията се усложняваше от нежеланието на богатите ОМ да се подчинят на една централизирана власт.

— Смятат ли марсианските ОМ, че те имат неотменни права, които не е задължително да са съобразени с нуждите на отделни техни членове? — попита сенатор Мендоса от Юта.

— Нищо толкова нагло — отговори Битрас. — Те работят повече на принципа на дребния и фамилния бизнес, отколкото като корпорации на работниците, създадени по земен модел. Всички членове на рода притежават акции, но нямат право да ги продават на никой, който не е лично заинтересован. Влизането в рода става чрез брак или специален подбор. Тогава трябва да преместиш и капиталите си. В рода пари в обръщение няма, разменя се само работна сила. Всички инвестиции извън рода се направляват от финансовите мениджъри.

Сенаторите изглеждаха отегчени. Битрас побърза да свърши.

— Сигурен съм, че сте запознати с основните принципи… Те са същите и на Луната.

— Когато знаем какво носи със себе си един модел, значи можем да го променим — каза Мендоса.

— Нашият свидетел току-що призна за съществуващото нежелание — обади се сенатор Уонг от Калифорния и изгледа колегите си с повдигнати вежди.

— Корпорацията на господин Мейджъмдар също не желае да съдейства за постигане на обединението — добави Хуарес Сомерс. — Може би той ще ни обясни причините за това нежелание и предложението за прокарване на нов обществен модел.

Битрас наклони глава на една страна и се усмихна, за да покаже, че е приел характеристиката свидетел.

— Работихме дълго и упорито, за да можем да ръководим собствената си съдба. Ние сме индивиди със силна воля в условия на взаимна надпревара. Съвсем естествено е да не сме склонни да оставим съдбата и живота си в ръцете на агенции, които няма да имат пряка връзка с нас.

— Вашата корпорация съществува с тези илюзии вече няколко десетилетия — заговори сенатор Джо Ким от Грийн Айдахо. — Нима искате да ни убедите, че нещата на Марс наистина стоят така — всеки индивид да бъде в пряка връзка с родовите власти?

— Не — отговори Битрас.

— Не може да нямате съдебна система, на която да се подчиняват всички ОМ. Как се справяте с неприспособените или непреминалите терапия?

— Не се ли отдалечаваме малко от темата, сенаторе? — с усмивка попита Битрас.

— Направете ми това удоволствие — помоли Ким и погледна компютъра пред себе си.

Битрас отстъпи.

— Всички те имат права. Ако тяхната неприспособимост не може да се превъзмогне, семействата им ги принуждават да потърсят помощ. Дори и терапия, ако е необходимо. Ако техните… а-а-а… престъпления са извън границите на рода, може да бъдат изправени пред съда на Съвета. Но…

— Марсианците не изпитват особена любов към терапията — прекъсна го Мендоса и ни изгледа един по един. — Някои от нас в Юта също изпитват съмнения към нея.

— Не приемаме безрезервно една концепция като модел на поведение за всички — изясни мисълта си Битрас. — По принцип не сме против нея.

— Смятаме, че усъвършенстването на съзнанието на всеки марсианец ще доведе по-бързо до приемане на по-ефикасна обществена структура — заяви Хуарес Сомерс, като ядосано изгледа Мендоса.

Въпросите секнаха. Сенаторите замълчаха и навярно се настроиха към Харолд С., защото скоро отново продължиха с въпросите.

— Вие без съмнение знаете, че най-могъщите съюзници на Земята изказват неодобрението си от назадничавостта на марсианците — продължи Хуарес Сомерс. — Недоволството се изразяваше дори и в искането за икономически санкции. Марс до голяма степен разчита на Земята за най-необходимите суровини, нали?

— Не е точно така, сенаторе — отговори Битрас. Тя не можеше да не знае, че не е права. Целеше нещо, което все още не можех да разбера.

— Вашите ОМ корпорации интелектуална сила ли използват при бизнеса си или мислители?

— Разчитаме на мислителите, но разбира се сами вземаме решения. Също като вас в Конгреса. Смятам Харолд С. само за един уважаван съветник.

— Тези мислители са създадени на Земята — продължи тя.

— Само след няколко години ще можем да създаваме такива и на Марс.

Битрас сведе поглед към масата и прокара пръст по ръба на компютъра. Лицето му едва забележимо почервеня, което можеше да бъде знак за скрита заплаха.

— Нанотехнологиите на Марс изостават с десетилетия от земните, а индустриалните ви съоръжения са също толкова неефективни.

— Така е.

— Земните корпорации и националните патентни тръстове не желаят да осъвременят нанодизайна на едно общество, в което няма централизиран контрол.

— На Марс не са внасяни нелегално дизайни и не са използвани патенти без разрешение. Упражняваме строг контрол вън всички корпорации върху патентите и компенсациите. Разрешаваме и на Земята да инспектира съоръжения с патент или дизайн със запазена марка.

— И все пак това схващане съществува и то оказва влияние върху вашата икономика и развитие. Права ли съм?

— Мога да кажа, че ние се грижим да задоволим нуждите си — отговори Битрас.

Това, което той не спомена, беше мнението на много марсианци, че Земята имаше изгода да не се развиваме икономически, за да бъдем под нейния строг контрол.

— Не иска ли Марс да се развива? — попита Мендоса с широко отворени от учудване очи. — Не желаят ли ръководителите на Марс — синдиците на различни ОМ и губернаторите на ресурсните райони — да се присъединят към усилията на Тройката?

— Желаят, доколкото позволяват скромните ни възможности — каза Битрас. — Но Земята не може да очаква, че Марс някога ще продаде правата и ресурсите си заради прищявката на някого и ще стане нечия собственост.

Мендоса се засмя и отговори:

— С моите колеги не бихме и мечтали за това. Надяваме се да има къде да избягаме, ако не ни преизберат.

— Говори от свое име, Джон — каза Хуарес Сомерс.

Оттам насетне разговорът се отклони към подробности и незначителни дреболии. Около десет минути задаваха на Битрас въпроси, чиито отговори очевидно можеха да намерят и в платките си.

Скоро почувствах раздразнение и отегчение.

Второто изслушване на следващия ден беше в присъствието на същите сенатори и трая петнайсет минути. Дадоха ни една седмица отсрочка преди последната сесия, но не чухме и намек, че ще се срещнем с пълния състав на комитета.

Все още не бяха искали от Битрас да направи предложенията си. Изглежда за тях те бяха без значение. Бяхме пропътували цялото това разстояние, за да слушаме любезни, но неприятни шеги, прикрити заплахи и забележително безопасни въпроси.

Вечерта след второто изслушване с Алън си поделихме една бира и биохимичен освежител. Битрас спеше в стаята си.

— Какво смяташ, че са намислили? — попитах.

Алън уморено затвори очи, излегна се на кушетката и протегна крака.

— Губят ни времето — отговори той.

— Не се държат така, сякаш имат план.

— Те не се държат по никакъв начин — каза Алън.

— Направо ме вбесяват.

— Това е прикритие. Отвличане на вниманието.

— Какво имаш предвид?

Битрас влезе по пижама и с разбъркана коса. Търкаше очи и приличаше на малко момче.

— Дайте ми малко от това — посочи с пръст биохимичното допълнение. — Ставите ме болят.

— Събудихме ли те?

— През тези стени? В стаята ми е тихо като в гробница. Сънувах ужасен кошмар. Мразя симулациите.

Не знаехме, че е пробвал симулация. Седна и Алън му наля една чаша, от която той бавно отпи с вид на мъченик.

— Добре де — въздъхна, — снощи Мириам ме убеди да участвам в симулация с нея. Беше ужасно.

Чудех се какво точно са споделяли.

— Говорехме за изслушването — каза Алън.

— Спомена нещо за отвличане на вниманието. Мислиш ли, че те са за прикритие? — попита Битрас.

— Имам такива подозрения.

— По-точно?

— ВИЗА.

— Нямаме насрочени срещи с техни представители — намръщи се Битрас.

— Защото не си струва да си правят този труд ли? — попита Алън.

Все още не знаех какво да мисля.

— А защо не… — започнах, но Битрас ме спря с ръка.

— Уонг и Мендоса се държат като представители на Наблюдаващата комисия за ВИЗА — продължи Битрас, — партиите на мнозинството и на малцинството.

Алън кимна с глава.

— Господи, как да си обясня това? — обадих се отново.

Битрас ме изгледа така, сякаш имаше насреща си дете.

— Някои твърдят, че Съединените щати се отказват от интересите си в космоса за сметка на ВИЗА. Корпорациите ОМ, които имат договори и търговски отношения със Съединените щати, ще трябва да установят директна връзка с ВИЗА.

— Това как променя нещата за нас? — попитах.

— Като цяло ВИЗА е много по-агресивна в космическите изследвания от Съединените щати и много по-обвързана с тях, отколкото другите съюзници. Но във ВИЗА има много по-малки нации и корпорации, без никакви космически вложения. А те искат такива. Ако Марс се обедини, ще трябва да установяваме нови отношения с ВИЗА. Техните незначителни партньори ще искат и те да купят дял. И ще предложат… — Битрас се почеса по носа и стисна очи, за да се съсредоточи, — какво, какво ще предложат?

— Quid pro quo12 — каза Алън.

— Quid pro quo. Ние им осигуряваме по-голям дял от участието си в ресурсите на Слънчевата система, а в замяна съюза не поглъща напълно Марс и корпорациите ОМ.

— Такъв беше сценарият и на Луната — кимна Алън.

— Това е ужасно — заговорих. — И очаквате само защото не задават неудобни въпроси?

— Това определено са доказателства, макар и незначителни — отговори Битрас и махна с ръка.

Алън сякаш се оживи от заплашителния сценарий.

— Не бихме могли да спечелим една такава война. Ако се обединим и бъдем принудени да влезем в съюз с някого, силата там ще зависи от населението.

— Освен за основополагащите нации като Съединените щати — каза Битрас. — Останалите ще бъдат негласни букви.

Той изпи питието. Алън му предложи чаша бира и Битрас прие.

— След петнайсет-двайсет години, а може и по-рано, ако Алис не бърка, деветдесет процента от земните нации ще показват огромен интерес към Големия наплив към звездите.

— Не трябва ли и ние да се интересуваме? — попита Алън, наклони се напред и сключи ръце като в молитвена поза.

— С цената на нашето наследство и нашите души ли? — попита Битрас.

— Цялата човешка раса… Това е благородна кауза — размишляваше Алън.

— Няма начин да не изглежда благородна на един свят, който отчаяно се стреми към прогрес, разширяване и промяна. Но нас ще ни изядат живи.

— Къде е смисъла във всичко това? — попитах.

Битрас сви рамене.

— Ако разсъждаваме правилно и ако посещението ни тук е абсолютно безсмислено, то преди да отпътуваме ще сме говорили тайно с представители на ВИЗА. Закритото изслушване в Сената е просто предлог. Няма нужда да се огласява бъдещата политика, а също така да се водят дългосрочни преговори, без да се взима под внимание ситуацията в бъдеще. Мендоса и Уонг са техните предни постове. Причините, заради които ни повикаха, са удобна за тях лъжа. Може да ни хванат със смъкнати гащи. Аз идвам с предложения, но нищо чудно да се опитат да ни принудят да сключим споразумение.

Той протегна ръка и Алън я стисна здраво.

— Браво на теб, Алън, добре го измисли. Ако аз бях на тяхно място, точно това щях да направя.

Докато ги гледах как се поздравяват, усетих пристъп на ревност. Щях ли някога да се науча да се оправям в такива заплетени политически ситуации, за да имам такива невероятни прозрения и да впечатля Битрас?

Потупах Алън по рамото, промърморих „лека нощ“ и се прибрах в стаята си.

На следващата сутрин, докато пиех кафе в дневната с Битрас и обсъждах графика за деня с Алис, компютрите ни изписукаха едновременно. Алън влезе в стаята при нас и ние сравнихме съобщенията. Изслушванията в Сената бяха отменени. Отменени бяха и важни неофициални разговори със сенатори и членове на Конгреса от различни щати, с изключение на срещата с Мендоса и Уонг, насрочена за края на третата седмица.

Изведнъж се превърнахме в нещо повече от обикновени туристи. Хипотезата за ВИЗА търпеше развитие.

Бързо се уморих от партита и приеми. Исках да разгледам планетата и да се разхождам сама, без да нося отговорност за нещо. Вместо това повечето време прекарвахме с любопитни и приятелски настроени земяни, завързвахме контакти и демонстрирахме добра воля. Мириам, вярна на репутацията си, ни запозна с някои от най-влиятелните хора на Северна Америка.

Тя организира и второ разточително парти за сметка на „Мейджъмдар“ и покани художници, актьори от симулации, бизнес магнати и ръководители на корпорации, съюзни министри и посланици — повече известни и познати лица, събрани на едно място, отколкото можех да си представя. Правеше ми впечатление, че нямаше камери на „ЛитВид“ и ние щяхме да се чувстваме спокойни, да разговаряме неангажиращо и да хапваме от изисканата храна, докато Битрас използва случая за сключване на сделки и правене на предложения.

Партито беше в апартамента на Мириам и всички стени и мебели бяха аранжирани наново, за да може да се освободи достатъчно място. Пристигнахме преди повечето гости и Мириам ме дръпна встрани, майчински сложила ръка на рамото ми.

— Не се шашкай много от тези хора — посъветва ме тя. — Като човешки същества те се впечатляват лесно. Ти, скъпа моя, за тях си екзотична и трябва да се възползваш от това предимство. Тук ще дойдат някои доста красиви мъже.

Мириам се усмихна угоднически. Знаех със сигурност, че няма да започна връзка с политически цели. Но се усмихнах в отговор и й казах, че ще се забавлявам, а наум се заклех точно в обратното.

Хората пристигаха на групички, скупчени около по-известните фигури с различна репутация. Алън, Битрас и аз се разделихме и се присъединихме към различни гости, за да отговаряме на въпроси като: „Защо изминахте цялото това разстояние?“, „Защо марсианците толкова трудно приемат различните художествени течения?“, „Чух, че половината от марсианките все още раждат — колко необикновено! И във вашето семейство ли е така?“, „Как намирате Земята? Не смятате ли, че е ужасен развъдник на разнородни култури?“. После незабелязано се оттегляхме, за да се присъединим към други групички.

Въпреки че разпознах много известни личности, Мириам очевидно беше успяла да не покани никой, с когото аз действително исках да се запозная. Не присъстваше никой от драматурзите, на които се възхищавах, навярно защото предпочитах литературата пред визуалното изкуство. Нямаше и никой от политиците, за които бях учила. Повечето от присъстващите бяха звезди — Вашингтон все още беше притегателно място за красиви и блестящи личности, но моите вкусове бяха други.

Битрас беше в стихията си и без проблем изпълняваше задълженията си. През по-голямата част от времето беше заобиколен от изпълнителни директори на корпорации с интерес към Марс. Забелязах, че четирима пакистанци, двама мъже и две жени, едната облечена с блестящо оранжево сари, а другата — със свободен сив костюм в три части, търпеливо чакаха да говорят с него. Когато дойде техният ред, Битрас разговаря с тях на езиците панджаби и урду и изглеждаше още по-ентусиазиран.

Алън мина покрай мен, намигна ми и попита:

— Как се справяш?

Другите не можеха да ни чуят, защото стояхме в един ъгъл, където се бях оттеглила, за да отпия от плодовия си сок.

— Отегчена съм — отговорих много тихо. — Къде е Битрас? — попитах, защото го нямаше в стаята.

— Мисля, че говори с пакистанците за добрите стари времена. Как може да ти е скучно! Тук има някои много известни личности.

— Знам. Обвинявам само себе си.

— Ха-ха. Би предпочела да се скиташ из Адирондакс или…

— Не ми напомняй за това — прекъснах го.

— Дълг, чест, планета — измърмори Алън и отмина, за да отиде при някой от гостите.

Битрас се върна след десет-петнайсет минути и все още разговаряше с едната от пакистанските жени. Тя внимателно слушаше и често кимаше с глава. Лицето му излъчваше въодушевление и аз се зарадвах за него. И дума не разбирах от това, което си говореха.

Вече нямаше повече място, а пристигаха още гости. Мириам постоянно сновеше от човек на човек, променяше темите на разговор, подканваше гостите да си взимат от храната и питиетата и беше като същинско куче-пазач на обществото.

Някои от тези, които тепърва пристигаха, поне според мен бяха повече от ексцентрични. Един музикант от Хавай и три млади жени с плътно прилепнали черни шапки накараха Алън и мен да занемеем. Бях виждала този мъж по новините. Казваше се Ату. Беше облечен в строг черен костюм, а лицето му бе мъртвешки бледо и изопнато. Съзнанието му беше свързано с трите млади жени, облечени в прозрачни бели дрехи, които той наричаше сестри. На всеки десет минути те се събираха, пляскаха с ръце и споделяха всичко, което им се бе случило. Жените никога не говореха, защото Ату беше техния канал за връзка. Избягвах да се приближавам до тях. Тази интимност и скритото мъжко превъзходство ме плашеха. Чудех се защо Мириам ги е поканила.

Часовете минаваха и тълпата бе започнала да оредява, когато един от пакистанците се приближи към Мириам. Тя се изправи на пръсти, огледа се, поклати глава и тръгна да търси някого. Този път не само интуицията ми подсказа, че им трябва Битрас.

Освободих се от няколко банкера и тръгнах по коридора, който водеше към по-малките стаи. Не исках да прекъсвам нищо лично, но имах лошо предчувствие.

Изведнъж се отвори някаква врата и пакистанката се блъсна в мен. Хвърли ми бърз ядосан поглед и се отдалечи, шумолейки с дългата си сива рокля. Секунди след нея прехапал устни се появи Битрас и се огледа. Заобиколи ме и каза:

— Нищо не се е случило, нищо не се е случило.

Пакистанците разгорещено говореха, скупчени около изхода. Огледаха останалите гости, спряха поглед на Битрас и един от мъжете започна да си проправя път в неговата посока. Жените обаче го спряха и четиримата си тръгнаха. Мириам стоеше на вратата и не знаеше какво да прави. Битрас седеше на някакъв стол и гледаше невиждащо. После внимателно се надигна и отиде да си вземе питие. И той като мен пиеше само сок.

Никой не коментира случката. Един час по-късно той си тръгна.

Битрас се заключи в стаята си и следващите десет часа прекара на тъмно. Храната си получаваше през полуотворената врата, поглеждаше ни мрачно и пак се затваряше. През цялото това време с Алън изучавахме последните доклади на Алис за ВИЗА и ВАЮП.

На следващата сутрин Битрас излезе от стаята си по халат, сложи ръце на хълбоците си и каза:

— Време е да си дадем почивка. Имате на разположение два дни. Правете каквото искате. Трябва да сте пак тук в тази стая най-късно в седем часа в събота.

— Ти нали също ще почиваш, чичо? — попита Алън.

Битрас се усмихна и поклати глава.

— Аз ще разговарям с много хора. Ако бяхме малко по-опитни от децата в тези неща, щяхме да сме цяла група за водене на преговори. Но никой не искаше да харчи пари.

Той направо изстреля последните думи. Имаше тъмни кръгове под очите, а кожата на лицето му сивееше от стреса.

— Не мога всичко сам да решавам. Отказвам да изграждам политиката на целия свят. Ако това е нова ера в отношенията ни със Земята… — Битрас махна с ръка във въздуха, сякаш описваше полета на птица. — На синдиците, губернаторите и мен ще ни отнеме два дни, за да разгледаме и обмислим всичко. Алис няма да може да целуне Джил и ще остане при мен да ми дава съвети. Но вие само ще ме разсейвате. Ако не намеря начин да обърна ситуацията в наша полза, ще се оттегля от поста синдик.

Усмихна се хищнически и продължи:

— Може да играете тяхната игра. Те ни смятат за провинциалисти, които лапват всичко, което им се даде. Може и такива да сме. Вие със сигурност ще играете тази роля. Ако ви помолят, давайте интервюта. Казвайте, че съм объркан и разстроен и не знам към кого вече да се обърна. Ние сме смутени от общественото пренебрежение и намираме, че са ни посрещнали невероятно грубо. Може и да не излъжете много.

Той седна и хвана главата си с ръце.

Набрах личния номер на Ориана и оставих съобщение. След два часа тя ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Ню Йорк. Алън имаше други планове — щеше да лети до Непал.

Час преди да напусна хотела се почувствах замаяна и уплашена. Питах се как ли ще ни посрещнат на Марс, ако се провалим и какво ще кажат семействата ни. Ако Битрас не успееше, щеше ли и моята кариера в ОМ да се срути заедно с неговата?

След като бях решила да тръгна с Битрас, бях станала участник в една мащабна игра на нерви, която ние явно губехме. Не исках да бъда хваната в капан между два свята. Мразех властта и авторитетите, а също така и съвсем реалните мъки на отговорността. Можех да стана част от един исторически значим провал и да опозоря родителите си и нашето ОМ.

Жадувах за малките лабиринти и тесните тунели на Марс, за сигурността и безгрижието на младостта.

Знаех, че има големи и пренаселени градове, но петдесетте милиона жители на Ню Йорк предизвикваха в един заек нов вид клаустрофобия. Страховете ми от непознатото място се превърнаха в страх, че просто мога да бъда погълната и смляна.

Ню Йорк беше на петстотин двайсет и три години и изглеждаше едновременно и древен, и нов. Пристигнах на Пен Стейшън, заобиколена от пъстра тълпа. Толкова хора, събрани на едно място, не бях виждала никога. Стоях на един ъгъл, а множеството не спираше да върви, брулено от студения вятър и мокрено от лапавицата.

Ню Йорк беше запазил своята архитектура от миналото почти непокътната, но едва ли имаше сграда, която да не е строена наново или заменена с друга. Архитектурният нанодизайн се беше настанил в рамките на стените, бе проникнал в почвата и древните основи, беше променил пътя на водопроводните тръби и шахти, а сградите или бяха останали същите, или бяха направени от подобрени материали — нови инфраструктури от керамика, метал и пластмаса. Не можеше да се каже, че е приложен нов дизайн, защото всичко беше събрано и постепенно върнато на старото му място — сграда след сграда, квартал след квартал. Разбира се много от сградите, които се смятаха за нови, всъщност бяха много по-стари от всеки лабиринт на Марс.

И хората бяха с променена същност. Бях очарована от тях, въпреки объркването си. Нови хора в стария Ню Йорк. Трансформациите бяха направили кожите им да блестят като излъскан черен, бял или розов мрамор, а златистите, сребристите или морскосините им очи проблясваха, докато хората се движеха и погледите им проникваха в теб едновременно приятелски и предизвикателни. Дизайнът на тялото се променяше на месец или година, а плътта можеше да се моделира като глина. Някои тела бяха грозни, други — елегантни и стройни, трети — огромни и силни, и първични. Дизайнът показваше общественото положение и класовата принадлежност.

Над улицата проблясваха светлинки, защото роботите се носеха по въздуха като феите от детските ми видеосънища или, още по-приказно, като огромни светулки. Те летяха през града в тесни канали под или над земята. Такситата се движеха по лъскавите като стъкло рамкови пътища, пресовани в асфалта, бетона и нанокамъка, покриващи улиците.

Това, което най-много ме очарова в Ню Йорк, беше, че там всичко вървеше гладко.

Повечето от жителите се бяха подложили на медицинска терапия и на тялото, и на ума. Като цяло хората бяха здрави, но по улиците все още патрулираха роботи-медици и търсеха малкото необработени, които дори и сега от небрежност или от извратено чувство за самоунищожение можеха да се разболеят. На практика човешките болести бяха премахнати, а на тяхно място съществуваше заразата за учене, срещу която бях пожелала да ме имунизират. Нюйоркчани, като повечето хора на Земята, живееха в една каша от данни, която имаше свой собствен живот.

Език, история и културни характеристики изпълваха въздуха. Вирусите и бактериите прииждаха от търговските вентилатори на възлови места, но можеха да бъдат прихванати и от инфекциозните кабини, където се съдържаше всичко, което незапознатият с Ню Йорк би искал да знае. Имунизацията предпазваше посетителите, непривикнали към тази каша, от нездравословните ефекти.

Слънцето се скри зад един правоъгълен хълм в Ню Джърси и светнаха лампи, които разпръснаха златните си лъчи през кроткия дъждец.

На стените изникваха рекламни образи, но всички тези натрапчиви емблеми не значеха нищо за мен. Рекламният маркетинг се бе превърнал в съвършена наука. На потребителите се плащаше да носят предаватели, които отразяваха техните интереси върху рекламните табла. Таблата им показваха само нещата, които те биха искали да купят — продукти, „ЛитВид“, нови симулации, програми за събитията на живо. Да бъдеш потребител се беше превърнало в традиционен и печеливш вариант на трудова заетост. Някои бяха направили кариера, като се бяха оставили да бъдат използвани за реклами и сменяха личните си идентификации, когато отидеха в друга част на града, където от отпуснатия кредит получаваха допълнителен приход от реклами.

Нямах предавател и виждах само проекциите на емблеми и сложни символи, които преминаваха или кръжаха над главата ми като насекоми.

Според това, което бях научила в часовете по държавно управление, до края на двайсет и първи век земните икономически системи станали толкова сложни, че само мислители можели да ги моделират. Но мислителите също се усъвършенствали, а с тях се усъвършенствали и икономическите модели, докато се стигнало до крехък и лесно нарушим баланс. Не е чудно тогава защо народопсихологията би могла да играе решаваща роля за икономическата стабилност.

— Касея! — извика Ориана, която стоеше върху една ниска стена и надничаше над главите на хората.

Прегърнахме се накрая на алеята за пешеходци.

— Чудесно е, че пак се виждаме. Как мина пътуването?

Засмях се и поклатих глава, замаяна от всичко, което бях видяла.

— Чувствам се като…

— Риба на сухо? — подсказа ми Ориана с усмивка.

— По-скоро като давеща се птичка.

— Калкута би те убила — засмя се отново тя.

— Хайде да не ходим там.

— Отиваме на едно тихо местенце на Източна 64-а улица, което е собственост на майка ми и е разположено в исторически квартал. Някои мои приятели искат да се запознаят с теб.

— Имам само два дни.

— Простота! Толкова е вълнуващо. Ти дори влезе в „ЛитВид“, знаеш ли?

— О, Боже, да!

Взехме автотакси и тя проектира новините от компютъра си. Беше се закачила за „Уърлдуайд Нет“ и започна да сканира всички материали за нашето посещение. В автотаксито се появиха лицата ни, които приличаха на главите на кукли. Заради непривикналото ми зрение сбитите текстове и образи се появяваха и изчезваха в забавен кадър.

Схващах около две трети от написаното. ВИЗА и ВАЮП се бяха свързали с „Еврокон“, за да предложат един широк подход към така наречения марсиански въпрос — нежеланието или невъзможността на Марс да се присъедини към Наплива.

— Притискат ви — весело отбеляза Ориана.

Аз бях ужасена.

В страничните прозорци беше изписана подробна информация за личния ни живот. Бяхме окачествени като най-добрите дипломати, с които разполагаше Марс. Последното звучеше едва ли не иронично.

— Ти вече си известна, скъпа — каза Ориана. — Също като в „Малка къща в прерията“. Хората обичат тези неща.

Това, което се говореше за мен, ме интересуваше много по-малко, отколкото развитието на случая. ВИЗА, оглавил другите съюзи, щеше да започне преговори с Марс, когато приключеха така наречените „любезни разговори“ (по определението на правителството на САЩ) с членовете на наблюдаващия комитет на Конгреса.

Трябваше да си играя ролята, а неподправеното ми объркване само щеше да ми е от полза при това представление.

— Това е ужасно! — възкликнах аз и се намръщих. — Абсолютно грубо и невъзпитано. Не съм очаквала подобно нещо от Земята.

Ориана разбиращо свъси вежди. Таксито спря пред една осеметажна сграда от камък и стомана с ослепителни кристални врати. Вратата към първия етаж се отвори с тих пукащ звук. Ориана тръгна пред мен с танцова стъпка, разбутвайки тълпата, запълнила коридора.

— Докато аз и моите приятели приключим с теб, ще се научиш да очакваш всичко. Не идвам често тук — говореше тя, докато излизахме от асансьора. После забави крачка, за да мога да я следвам. Майка ми ни предостави това местенце само за няколко дни. Много прилича на жилището ми в Париж. То ми принадлежи от годините, когато бях дете.

Вратата на апартамента с номер 43 беше абсолютно обикновена — с ламперия и с месингови цифри. Ориана постави длан върху нея и тя се отвори.

— Имаме си гости — извика.

След белия коридор пред нас се разкри мрачно дълго помещение.

— Добре дошла вкъщи. Какво можем да направим за теб, Ориана? — попита мек мъжки глас.

— На гости ни е дошла една живописна и доста консервативна гостенка. Кажи на Шраг и Кайт да дойдат и да се запознаят с нея.

Помещението бързо промени цвета си на млечнобял със златисти орнаменти. Гардеробът от палисандрово дърво се отвори, за да поеме палтото ми и наметалото на Ориана.

— Епохата на английското Регентство — обясни тя. — Това са разбиранията на Кайт за консерватизма.

Шраг и Кайт — имената звучаха доста необяснимо. Чудех се дали няма да съжалявам, че съм дошла тук.

— Не обръщай внимание на имената — продължи Ориана, докато моделираше останалите подробности от стаята в духа на същата епоха. — Всичките ми приятели са запалени по Верноринг и работят и се забавляват под измислени имена. Не знам как се казват в действителност. А май че и собствените им родители не знаят.

— Защо?

— Това е играта тук. Има само две правила — никой не знае с какво точно се занимаваш, а ти внимаваш да не престъпваш закона.

— Това не отнема ли удоволствието от криптоманията? — попитах.

— Охо! Криптомания — криене в гробници. Съжалявам. Опитвам се да се предпазвам от многозначните думи. Наричаме го Верноринг.

— Е, не е ли точно така? — настоях аз.

— Не — замисли се Ориана. — Незаконните неща водят след себе си неприятности. А това е доста глупаво. За него си има друга игра, но никой от нашите приятели не участва в нея. Ето го и Кайт.

Кайт влезе в стаята през една двойна врата. Беше облечен в избелял дънков костюм. Бе почти два метра висок и носеше на ръце котенце на зелени и бели петна. Ориана ни запозна. Кайт се усмихна и леко се поклони, после протегна свободната си ръка. Държеше се съвсем естествено и не блестеше с кой знае каква особена красота, но бе привлекателен и жестовете му издаваха известна стеснителност. Той седна с кръстосани крака на ориенталския килим, а котенцето започна да си играе в моделираната имитация на персийска градина. Над главите ни се появи светлина, която обля котето. То измяука от удоволствие и легна по гръб.

— Довечера ще излезем — каза Ориана. — Къде е Шраг?

— Мисля, че спи. През последните три дена работи върху една възложена му задача.

— Събуди го тогава.

— Защо не се пробваш ти? — отвърна Кайт.

— Защо пък не? Дори ще ми достави удоволствие.

Ориана скочи от стола и тръгна към коридора. Чуваше се как отваря и затваря вратите с трясък.

— Само ще му наруши спокойствието — обади се със съжаление Кайт и поклати глава. — Понякога направо й се иска да изглежда като фурия.

Промърморих нещо неясно в знак на съгласие.

— Но е наистина много мила. Трябва да го знаеш.

— Аз много я харесвам — кимнах.

— Тя е единствено дете, а това има значение. Аз имам брат и сестра. А ти?

— Брат — отговорих. — Както и много роднини.

Кайт се усмихна и лицето му стана неестествено красиво. Премигнах и отместих поглед.

— Неприятно ли е всички да те наблюдават през камерите? — попита той.

— Започнах да се изморявам от това — въздъхнах.

— Трябва да внимаваш кого докосваш и с кого се ръкуваш. Има хора, които никак не се съобразяват с правото ни на личен живот и си мислят, че могат да ни прикачват камери тук и там. — Той повдигна леко ръка със събрани пръсти и погледна през един малък процеп между тях. — Има такива микроскопични модели, които могат да се скрият практически навсякъде.

— Но това не е ли противозаконно?

— Ако не си се подписала под закона за личния живот, винаги могат да кажат, че попадаш под силата на общия закон. Тогава си защитена единствено в зоните за нулево разузнаване. Там камерите се изключват… е, поне в повечето случаи.

— Това са глупости — каза някой с дълбок и дрезгав глас.

Когато се обърнах, видях, че Ориана е хванала за ръка и дърпа в стаята един много висок и набит мъж с доста младежки изглеждащо лице.

— През последните пет години никой не е прикачвал наблюдаващи камери, без да има необходимото за това разрешение. Не и след случая Уейн срещу „Ел Ей Пъбай“.

— Касея Мейджъмдар от Марс. Това е Шраг. Той е завършил право. Има почти толкова подобрения, колкото имам и аз.

Изправих се, а Шраг застана на едно коляно пред мен. Дори и така едва му стигах до брадичката.

— Очарован съм — каза той и ми целуна ръка.

— Престани! — извика Ориана. — Тя е мой партньор.

— Не се пали чак толкова — отвърна й Шраг.

— Ние сме сестри след симулацията.

— О, Боже, колко архаично — възкликна Шраг с усмивка.

Не смятам, че разбирах дори една трета от това, което говореха хората в Ню Йорк.

Вървях по улицата, уловила за ръцете ту Ориана и Шраг, ту Ориана и Кайт, като се оставях да ме водят, където си искат. Кайт наистина беше много привлекателен и склонен към флирт, но си мислех, че прави това повече за да ядоса Ориана, отколкото да впечатли по някакъв начин мен. Записвах в компютъра си улиците и посоката на движение, в случай че се наложеше сама да намеря пътя за връщане до Пен Стейшън. Всъщност на компютъра си имах записана картата на целия град, както и на всички останали градове на Земята. Можех да се загубя само, ако някой ми откраднеше компютъра, но Ориана ме увери, че в Ню Йорк нямало крадци.

— Колко жалко — отвърнах закачливо.

— Да — съгласи се с мен тя. — Но това не означава, че не съществува никакъв риск. Риск е, че сме решили да се пазим.

— Аз реших, че вече е време за обяд — обади се Кайт. — Тук наблизо има едно чудесно старо място за деликатеси. Абсолютно архаично.

Той забеляза изненадата ми и обясни:

— „Архаично“ означава „старо, историческо, древно“. Това са все хубави думи.

— На Марс това означава нещо съвсем друго.

— „Архаици“ на Марс наричат онези, които искат да запазят управлението на ОМ — поясни Ориана.

— Ти такава ли си? — попита ме Шраг.

— Не заемам никаква позиция. Семейството ми е силно свързано с автономията на ОМ, но аз все още се уча.

Докато обсъждахме тази тема, минахме покрай едно семейство хасиди, всички облечени в черно. Мъжете носеха шапки с широка периферия, а покрай слепоочията им се спускаха дълги и тънки кичури коса. Жените носеха дълги и семпли рокли от естествени материи. Децата, облечени в черно и бяло, щастливо подскачаха и танцуваха около тях.

— Прекрасни са, нали? — подметна Ориана, докато наблюдаваше семейството през рамо. — Абсолютни архаици. Нямат нищо общо с измерения и терапии.

— Ню Йорк е идеалното място за такива като тях — съгласи се Кайт.

Минахме покрай една жена, която водеше на каишка зад себе си пет малки кученца, а зад нея вървеше автоматизираната кофа за боклук. Подминахме и петима мъже, които бяха абсолютно голи, но това не правеше впечатление на никого, понеже телата им бяха идеално гладки, без никакви петна по загорялата им кожа. Един кентавър, чиято човешка част бе облечена с официален вълнен костюм в стил „Крал Едуард“ и носеше бомбе, се чувстваше съвсем удобно на улицата. Видяхме и жена-ягуар — с козина, а не увита в кожа от животното, — както и две малки момичета, навярно на по десет земни години, облечени в бели балетни костюми, а от гърбовете им израстваха криле. Не можех да определя със сигурност дали им бяха по рождение, или им бяха присадени. Подминахме групичка ученици, облечени в червени якета и черни панталони, съпровождани от мъже в черни раса, които според Кайт бяха папски католици. На улицата имаше доста хора, които бяха трансформирали телата си в шарките на различни минерали, както и такива, които нямаше да направят впечатление никому, ако дойдеха на Марс. Видях, разбира се, и „механизираните“ — онези, които заменяха части от телата си с метални елементи, пълни с биорепродуктивна материя. Бях чувала, че това е много скъпа процедура. Много по-евтино излизало да подмениш тялото си изцяло. И двете процедури бяха законни, искаше се само човек да успее да докаже, че в генотипа си има грешки. Напомняха ми много за елоанците и за Десетте куба.

— След като обядваме, ще отидем до Сентръл Парк — предложи Ориана. — После…

— Ориана има връзки — прекъсна я със смях Кайт. — Иска да ти покаже нещо, което определено не може да се види на Марс.

— Омфалос — обясни тя. — Татко има там дялове.

В закусвалнята за деликатеси миришеше на сготвено месо, което за мен беше абсолютно непозната миризма. Общо взето, нямаше значение дали месото е сготвено, или не — миризмата не ми беше приятна. Клиентите, повечето от които бяха трансформанти, се редяха пред стъклени шкафове, в които имаше нарязани на парчета и преработени животни. Пластмасовите етикети, закачени с метални кукички, показваха, че тези парчета всъщност са „шунка“, което представлявало пушени свински бутове, „говеждо“ — осолени или приготвени по друг начин крави, нещо, наречено „пастърма“ — пак крава, само че покрита с червен пипер, пушена риба, риба във ферментирали млечни произведения, зеленчуци в марината и оцет, свински крака в буркани и въобще всякакви други неща, които, ако бяха истински, щяха да предизвикат буря от гневно недоволство даже и на Земята.

Стояхме на щанда, докато вземат поръчката ни, след което седнахме на една маса. Марсианската ми сдържаност не ми позволяваше да изразя неодобрението си пред Ориана. Тя ми поръча картофена салата, пушена сьомга, хлебче и пълномаслено сирене.

— Тук храната е една от най-добрите — обясни ми тя. — Имат специален художник, който да придава на храната такъв апетитен вид. Той принадлежи към ортодоксалната църква на Авраам. Държавата им забранява да ядат месо заради религиозната им принадлежност. Преди десет години е спрял да яде месо, но предполагам, че все още помни неговия вкус.

Донесоха храната. Сьомгата изглеждаше сурова, беше мека и лигава, а на вкус — солена и неприятна.

— На Марс също имате имитации на месо, нали? — попита Кайт.

— Да, но не изглеждат чак толкова истински — отвърнах аз. — И не миришат така.

— За това е виновно желанието да останеш в историята — каза Шраг. — Имитацията не е нищо лошо. С нея не се причинява болка, не се разхищава живот и ни учи за миналото на Ню Йорк.

— Касея май не харесва пушената сьомга — усмихна се с разбиране Кайт.

Само докато го гледах, сърцето ми биеше учестено заради безнадеждното привличане, което чувствах към него.

— Може би е развалена — предположих.

— Няма никакъв вкус — продължи той. — Може да е от фалшивите консерви. Храната вече не може да се разваля.

— Точно така — съгласих се аз, подразнена, че няма да мога да изям с удоволствие порцията си. — Това са изкуствените бактерии, които ядат това, на което са програмирани.

— Земята — важно заяви Шраг — е една огромна зоологическа градина.

Започнаха да спорят дали „зоологическа градина“ е най-подходящата дума. Накрая решиха, че по-правилно е да се каже само „градина“.

— Има ли много убийци на Марс? — попита Шраг.

— Има, но не много — отвърнах му аз.

— Шраг изпитва интерес и влечение към жестоките престъпления — обясни въпроса му Ориана.

— Искам да защитавам в съда истински убиец. Има толкова малко такива вече. Само десет за последната година в Ню Йорк.

— От петдесет милиона жители — поклати глава Кайт. — Дотам ни докара терапията. Може би вече ни е толкова безинтересно, че дори и не убиваме.

Ориана присви устни в гримаса.

— Всъщност не е точно така — продължи той. — Шраг казва, че иска да бъде защитник в дело за убийство. Истинско убийство. Но това сигурно никога няма да се случи. „Убийство“. Даже и самата дума смразява кръвта.

— Какво е страстта на Марс? — попита Шраг. — Убийствено чувство?

Засмях се и отговорих:

— Последното убийство, за което съм чувала, беше, когато една жена уби съпруга си на отдалечена станция. Тяхната фамилия, тяхното ОМ — беше претърпяла гибелни източвания на…

— Обичам този начин на изразяване — прекъсна ме той.

— … средствата. Бяха оставени сами на станцията, без да се разследва състоянието им за година. Тяхното ОМ беше глобено, но глобата нямаше как да бъде платена. Много необичайна ситуация — казах в заключение. — И ние подлагаме на терапия обременените хора.

— Но убийството обремененост ли е? — попита Кайт, който явно се мъчеше да ме провокира.

— Ако ти беше жертвата, сигурно щеше да разсъждаваш така — изгледах го аз.

— Твърде много здраве и жизненост и твърде малко тъмни кътчета — каза тъжно Кайт. — За какво можем тогава да пишем? Най-добрите ни симулации и илюстрации по „ЛитВид“ показват хора, неподложили се на терапия. Но как с малкото си знания можем да пишем за истинския живот? Искам да създавам симулации, но здравият разум поставя бариери пред въображението ми.

— Той разтваря душата си пред теб — намеси се Ориана. — Казва тези неща само на хората, които харесва.

— Много може да се напише и за конфликтите между здравите — подсказах му аз. — За неразбирателството в политиката и вземането на предварително уговорени решения.

— Това не може да ни отведе до смисъла на съществуването — тъжно поклати глава Кайт. — Не може да ни отведе и до преломния момент. Ти така ли искаш да живееш?

Не знаех какво да му отговоря.

— Аз правя това и сега — отговорих просто най-накрая.

— Разшири мирогледа си — посъветва го Шраг. — Тя е права. Все още съществуват сблъсъци между организации и правителства. Като казусът „ФБР срещу ВАЮП“ например. Може да напишеш бестселър.

— Те дори и от това ни лишават — отговори Кайт. — Няма войни, а само икономически конфликти зад затворени врати. Нищо, което да накара кръвта ти да кипне.

— Кайт е романтик — обади се отново Ориана.

Това наистина го подразни и той отговори:

— Съвсем не е така. Романтиците са искали да се самоунищожат.

— Говори като истинска рожба на своето време — засмя се Шраг. — Когато прави сравнения с тях, Кайт е здравомислещ. Страстта е да живееш на ръба, но без риск, моля.

— Всяка страст ми харесва — ухили се Кайт. — Но просто не искам да се чувствам като нечия собственост.

Актьор, преоблечен като сервитьор, отнесе чинията ми.

Омфалос беше разположен върху пет хектара земя в южната част на Манхатън, близо до Батъри Парк. Беше много солидна композиция, изградена от правоъгълна постройка с други по-малки около нея и всички те блестяха заради златната си инкрустация.

На входа съвсем в началото на комплекса Ориана се идентифицира с длан и отговори на няколко въпроса, зададени от безизразен служител на охраната. Пресрещна ни пазач — човешко същество, който ни заведе в едно съседно помещение, седна зад бюрото си и ни попита по какви причини сме решили да предприемем обиколката.

— Искам да проведа личен разговор с един от обитателите — обясни Ориана.

Погледнах я изненадано, защото не ни беше казала за тези свои намерения.

— Необходими са ни истинските ви имена и родови връзки, за да получите разрешително — каза той.

— Ние не участваме — обади се Шраг, а Кайт кимна в съгласие. — Ще ви чакаме отвън.

Ориана ги увери, че няма да се бавим повече от един-два часа. Друг служител ги придружи до изхода. Пазачът бързо провери в общественото ни досие умствения ни статус, в случай на нарушаване на сигурността.

— Вие сте марсианка — погледна ме той. — Не участвате във Верноринг. И земяните май се мъчат да ви впечатлят. — Мъжът погледна право към Ориана.

— Вие марсианец ли сте? — попитах го аз.

— Не. Но един ден много ми се иска да отида дотам.

Пазачът хвърли поглед към компютъра си и кимна в знак на одобрение.

— Имам биографията ви и картина от стотици различни „ЛитВид“ източници. Вие сте знаменитост. Така. Всичко е ясно. Добре дошли на Омфалос 6 — първото ви впечатление от Небесата. Моля ви да не се отделяте нито за миг от придружаващия ви екскурзовод.

— Какво общо имаш с това място, освен че баща ти притежава дялове? — попитах Ориана, докато един служител ни водеше по подземния тунел към главната конструкция.

— Имам резервация за времето, когато стана на двеста години — отвърна тя. — Не знам дали някога ще я използвам. Може просто да умра. Сега ми е лесно да говоря така, но кой знае какво ще се случи след време…

— С кого ще говорим тук? — попитах я аз.

— С един приятел. — Тя сложи пръст на устните си. — Окото ни наблюдава.

— Това пък какво е?

— Мислителят на Омфалос. На много високо ниво е. Въобще няма нищо общо с Алис. Повярвай ми, това е най-добрият мислител, създаден някога на Земята.

Потиснах първоначалния си импулс да защитя Алис. Ориана беше права.

Вътрешността на сградата бе не по-малко внушителна. Преддверието се издигаше на двайсетина метра над късия коридор. В неговия край имаше асансьорна шахта, която се издигаше до самия таван, а пред нас потъваше в блестящо черно езеро. Стените бяха от нанокамък, подовете, които имаха няколкосантиметрова изолация, бяха защитени срещу удари и снабдени с обезопасителни полета, за да могат да издържат на външно влияние, а във всеки ъгъл имаше инсталации за възстановяване на евентуални поражения. С няколко думи казано — консервативно и непробиваемо място.

— Над нас са апартаментите — обясни Ориана. — Има около десетина хиляди жители. Сто от апартаментите са с нормален обем и са за тези, които идват и си отиват всяка седмица. Тоест, за така наречените „необвързани“. Останалите са малки килийки за топлинен сън.

— Искаш да кажеш, че обитателите през цялото време сънуват?

— Преживяват обикновени симулации или дистанционно сензориране. Омфалос има андроиди и роботи по поддръжката навсякъде по Земята, които са настроени на човешките сетива. Той има достъп до тях по всяко време. Обитателите могат да бъдат където си поискат. Известна част от роботите могат да правят проекция на обитателите в цял ръст и ти да не можеш да разбереш, че всъщност не разговаряш с истинския човек, а с негово копие. Ако ти се прииска да се оттеглиш и да си починеш за известно време, Омфалос предлага най-добрите възможни симулации.

От онова, което бях чела, и от онова, което Ориана ми беше разказвала на „Туамоту“, знаех, че повечето от жителите на Омфалос бяха в състояние на дълъг хибернационен сън, а телата им — потопени в наномедикаменти. Технически погледнато, те не бяха елоианци, понеже не можеха да се местят в пространството, да живеят или да работят на друго място, само че никой не знаеше със сигурност докъде точно можеха да се простират техните проекции. Омфалос беше убежище на много богатите и властимащите, които не искаха да бъдат анулирани на Пояса или Марс, а искаха да живеят по-дълго. Медицинската обработка, която прочистваше, тонизираше, настройваше и поддържаше тялото и съзнанието здрави и жизнеспособни, беше без ограничения във времето и се прилагаше легално, благодарение на вратичка в закона.

Този Омфалос и останалите подобни четирийсет и две структури в света не бяха одобрявани от по-голямата част от населението. Но те си бяха изплели мрежа за легална защита нависоко в земните правителства.

— Защо не искаш да живееш тук? Охраната го нарече рай.

Ориана вървеше няколко крачки зад мен и сви рамене.

— Покажи ми някой, който иска — каза тя.

Повиках асансьора, който пристигна веднага.

Излязохме от него и Ориана ме поведе за ръка по един коридор, който сякаш беше част от луксозен хотел от началото на двайсети век. Във вазите върху дървените маси имаше цветя. Стъпвахме върху дебел неметаболичен килим, най-вероятно от истинска вълна, със зелени и бели цветни мотиви по него.

Ориана намери вратата, която търсеше. Почука лекичко и вратата се отвори. Влязохме в малка светла стая с една маса и три стола стил „Империя“. В стаята миришеше на рози. Стената срещу столовете изсветля. Пред нас се появи високочестотен виртуален образ, чрез който виждахме като през стъкло сцената отвъд. Чернокоса жена със строга красота, надхвърлила средната възраст, седеше в бял стол от ковано желязо в средата на прекрасна градина под сянката на дърветата. Виждахме подредени розови храсти, отрупани с червени, жълти и сини цветове, които отвеждаха погледа в далечината до внушителен викториански цветарник. Високо на хоризонта се трупаха облаци. Денят изглеждаше горещ и влажен и предвещаваше буря.

— Здравейте, госпожице Моар — поздрави я Ориана.

Лицето ми изглеждаше познато, но не можех да се сетя откъде.

— Здравей, Ори. Колко приятно е, че си довела гости — усмихна се лъчезарно жената.

— Госпожице Моар, това е моята приятелка Касея Мейджъмдар от Марс.

— Радвам се да се запознаем.

— Познаваш ли госпожица Моар, Касея?

— Опасявам се, че не.

Ориана поклати глава и сви устни.

— Нямаш подобрения. Това винаги те поставя в неизгодна позиция. Пред теб е президент Даниел Моар.

Бях чувала името.

— Президент на Съединените щати ли? — попитах. Лицето ми издаваше колко бях впечатлена.

— Преди четирийсет години — уточни Моар, накланяйки настрани глава. — Всички, освен някои приятели и моята кръщелница, са ме забравили. Как си, Ори?

— За мен е голяма чест. Моля да бъда извинена, че не дойдох по-рано. Знаете, че пътувахме.

— До Марс. В същия кораб с госпожица Мейджъмдар ли бяхте на връщане?

— Да, и признавам, че неслучайно идвам тук.

— Надявам се, че е нещо интересно.

— Притискат Касея. Прекалено невежа съм, за да знам какво става.

Президент Моар се наведе напред и заяви:

— Искам да ми кажеш.

Ориана повдигна ръка и попита:

— Позволявате ли?

— Разбира се — отговори й Моар.

От стената излезе предавател, Ориана докосна с пръст бутона, за да предаде информацията на Моар.

Представих си я как лежи, потънала в хибернационен сън зад екрана, потопена в бълбукащите червени и бели наномедикаменти, които приличаха на сметана и сладко от ягоди.

Моар се усмихна и премести стола си, за да бъде с лице към нас. Ефектът беше поразителен — дори и заобикалящите ни звуци говореха, че сме при нея, на открито. Постепенно стените изчезнаха сред заобикалящия я пейзаж. Не след дълго и ние стояхме под сянката на голямо дърво и усещахме топлия влажен въздух. Долових миризма на рози, на прясно окосена трева и на нещо, което накара кожата ми да настръхне. Май бе електричество… от наближаващата гръмотевична буря.

— Ти работиш за голяма финансова ОМ-корпорация. Или по-скоро си част от фамилията, Касея? — Гласът й с мелодичен южен акцент звучеше топло и загрижено в сгъстения въздух.

— Да, мадам — отговорих аз.

— Подложена си на напрежение. Извикали са те да свидетелстваш пред Конгреса, но по една или друга причина сте били прехвърлени към други хора.

— Да, мадам.

— Защо?

Погледнах Ори.

— Наистина не мога сега да говоря по фамилните въпроси, мадам. Ори… Ориана ме доведе тук, без да ми съобщи причината. За мен е чест да се запозная с вас, но… — Бях объркана и спрях по средата.

Моар наклони глава назад.

— Някой от алиансите е решил, че Марс създава проблеми, а аз не разбирам защо. Не сте от голямо значение нито за Съединените щати, нито за ВИЗА, ВАЮП, „Еврокон“ или някой от другите алианси.

Ориана ме погледна намръщено и пак се обърна към образа на Моар.

— Баща ми казва, че на Земята няма и един политик, на когото да можеш да имаш доверие, с изключение на Даниел Моар — заяви тя.

Недоверието ми нарасна. Винаги реагирам така, когато някой ме моли — или по-скоро настоява — за доверие. Лице в лице с един дух, един въображаем образ на някого, когото не бях срещала, нямаше да му се доверя, още повече, че нямах право да го направя.

От друга страна повечето от това, което вършехме, беше публична тайна и нямаше причина да не продължа разговора в този дух, без да издавам тайни.

— Марсианците стоят настрана от обединението на Слънчевата система — отговорих аз.

— Браво на вас — кимна Моар с лукава усмивка. — Не е необходимо всички да превиват гръб пред алиансите.

— Е, има си и лоши страни. Не сме сигурни, че знаем как точно да се извърши обединението. Земята очаква пълно участие от страна на партньорите си. Ние явно не можем да оправдаем тези очаквания.

— Големият наплив — каза Моар.

— Точно така — обади се Ориана.

— Това явно е част от причините.

Моар тъжно поклати глава.

— Опитът ми с марсианците, когато бях президент, показва, че вие имате голям потенциал. Но той може да се осъществи и без вас.

Отново изпитах неприятно чувство.

— Всъщност ние смятаме, че приносът ни няма да е никак малък.

— Нямате желание да участвате, но ще се гордеете, ако ви помолят и упражнят натиск, така ли? — попита Моар.

— Не точно, мадам — отвърнах.

Лицето й, лицето на образа, почти незабележимо се напрегна. Въпреки топлия й глас и приятелското й държание, усещах студените тръпки от негативно мнение.

— Касея, Ори ми каза, че си много умна и способна, но не вземаш нещо под внимание. Суровините и икономиката ви почти не са от значение за Големия наплив. Марс има незначителна роля в плана за подредбата на Слънчевата система. Какъв може да е вашият принос, че да оправдае усилията, които Земята ще направи, ако иска да увеличи влиянието си над вас?

Не знаех отговора на този въпрос. Спомних си, че Битрас говореше предпазливо за това, а аз не поставях думите му под съмнение.

— Може да знаеш нещо, което не можеш да ми кажеш. Като имам предвид твоята отговорност и вярност, не очаквам да го направиш. Но запомни едно от един стар политик, който за съжаление помогна да се насадят идеите, които сега дават плод. Толкова хваленият Голям наплив е само прикритие. Земята силно се интересува от нещо, което имате, можете да направите или бихте направили. Тъй като не сте в състояние да предприемете застрашителни военни действия, а икономическата ви мощ е почти нищожна, какво може да има на Марс, което да е заплаха за Земята?

— Не знам — свих рамене.

— Понякога малките и слабите могат да бъдат от значение, колкото и големите и силните. Тогава, когато става дума за стратегически промени. Сигурно можеш да се сетиш за какво става дума. С какво Марс плаши Земята?

— С нищо. Както вие казахте, ние сме слаби и незначителни.

— Смяташ ли, че политиката е проста и честна игра, в която участват разумни човешки същества?

— В най-добрия случай, да — отговорих неуверено.

— Но твоят опит…

— Марсианската политика доста изостава — отбелязах аз.

— Чичо ти Битрас… има ли широки политически разбирания?

— Мисля, че да.

— Искаш да кажеш, че изглежда така в сравнение с теб?

Безпокойството ми се усили. Не обичах да ме поставят натясно, дори и по-висшестоящи от мен.

— Предполагам — отвърнах кратко.

— Политиката не винаги е мръсна, нито продажна работа, но при всички случаи е трудна. Трудно е да се постигне съгласие дори между здравомислещи хора, дори и от еднаква среда. Кошмар в политиката е да се постигне съгласие между планети с различна история и абсолютно различни гледни точки и интереси. Аз бих се поколебала да приема такава задача, а чичо ти очевидно здраво се е нагърбил с нея.

— Той е предпазлив.

— Той е като дете, което играе във висша лига — поклати глава Моар.

— Не съм съгласна — възразих й.

— Какво смята той, че става в момента? — прие отговора ми тя с усмивка.

— За момента допускаме, че Земята се нуждае от Марс, защото се подготвя за мащабна операция. Смятаме, че е дошло времето за Големия наплив.

— Наистина ли вярвате в това?

— Не виждам друга причина.

— Скъпа моя, бъдещето на вашата планета, на вашата култура може би зависи от това, което ще се случи през следващите пет години. Не ви завиждам за отговорността, която сте поели.

— Правя всичко, което е по силите ми.

Моар притвори сивите си очи. Дадох си сметка, че тя разговаряше с мен по начина, по който разговаря един политик с друг, а аз не бях отговаряла така, както подобава. Ориана ме гледаше тъжно като човек, който вижда слабостта на приятеля си.

— Не съм искала да те обидя — каза Моар. — Мисля, че разговаряме по политически проблеми.

— Не се обиждам — излъгах аз. — Ориана ме разведе навсякъде из Ню Йорк и съм малко объркана. Имам нужда от почивка, за да премисля всичко.

— Разбира се. Ори, предай поздрави на родителите си. Ще бъде чудесно пак да се видим. Довиждане.

Съвсем ненадейно се озовахме отново пред бялата стена.

Ориана се изправи. Устните й бяха здраво стиснати и беше решена да не ме поглежда в очите.

— Всички тук се държат… рязко понякога — проговори накрая тя. — Мисля, че по този начин тече за тях времето.

Касея, не дойдохме тук, за да те накарам да се чувстваш по-малоценна. Това е последното нещо, което искам.

— Тя се заяждаше малко с мен, не мислиш ли? — запитах кротко. — Марс не е безполезен.

— Моля те, Касея, нека патриотизмът не те заслепява.

Реших повече да не говоря. Нямаше да позволя на едно осемнайсетгодишно земно дете да ми говори така.

— Замисли се за това, което те пита тя. Ще трябва да откриеш къде най-вероятно грешиш.

— Нашата сила е по-голяма… — успях да спра. Отколкото Земята си мисли. Нашата духовна сила. Щях да се впусна в защита, на която дори и аз не вярвах. Ако трябваше да се казва истината, те бяха прави.

Марс не раждаше велики политици, а омразни малки нищожества като Добъл и Конър или глупави твърдоглави младежи като Шон и Гретъл. Не обичах да гледам неприятната истина в очите. С какво можехме да представляваме опасност за жизнеспособната, мъдра и единна Земя? Ориана погледна празната стена и въздъхна:

— Не исках да те притеснявам. Трябваше да говоря първо с теб за това.

— За мен беше чест — отговорих. — Само че не бях подготвена.

— Хайде да намерим Кайт и Шраг — предложи тя. — Не мога да си представя как се живее тук. — Ориана леко потръпна. — Но това сигурно означава, че съм старомодна.

Присъединихме се към Кайт и Шраг и няколко часа пазарувахме в стария Ню Йорк в истински магазини с истинска търговия в тях. Почувствах се още по-старомодна — объркана и неориентирана в район, който беше историческа възстановка. Кайт и Шраг влязоха в магазин за мъжки дрехи от началото на двайсет и първи век и ние ги последвахме. Един досаден продавач ги заведе в кабинките за проба, направи им снимки със странна триизмерна дигитална камера и им показа как биха изглеждали според модата за сезона. Той издаваше одобрителни звуци при вида на няколко костюма.

— Ако почакате, можем да ви ги приготвим за десетина минути.

Кайт си поръча официален костюм за специални случаи и помоли да му го доставят на нелегалния му адрес. Шраг отказа да си купи каквото и да било. Бяхме вече на вратата, когато продавачът извика след нас:

— Извинете, почти забравих… За клиентите си имаме безплатни билети за „Съркъс Майнд“… както и за техните приятели.

Кайт прие предложението и взе билетите. Напъха своя в устата си и замислено започна да го дъвче.

— Отиваме ли всички? — попита той.

— Какво е това? — попита Ориана.

— Има нещо, което Ори не знае! — възкликна учудено Шраг.

— Явно е нещо ново — каза тя раздразнено.

— О, да — отвърна продавачът. — Много предизвикателно е.

— Мощна симулация на живо — обясни Кайт. — Всичко е безплатно, докато се привлекат много хора. Искаш ли да опиташ, Касея?

— Може да се окаже твърде ново за нея — внимателно отбеляза Ориана.

Приех това като предизвикателство. Въпреки че бях уморена и малко депресирана след срещата си с Моар, не исках да изглеждам неавантюристична в очите на Кайт.

— Хайде — отговорих аз.

Кайт ни раздаде билетите и аз се загледах в моя.

— Сдъвчи го — каза ми. — Проверява състоянието ти и дали си готова за преживяването, после трябва да изпишеш паролата на горната част на ръката си.

Бавно лапнах билета и го сдъвках. Имаше вкус на огряна от слънцето цветна градина и ароматът гъделичкаше носа. Кихнах.

Продавачът се усмихна и жизнерадостно ни пожела:

— Забавлявайте се!

„Съркъс Майнд“ заемаше петия и шестия етаж от Емпайър Стейт Билдинг — небостъргач от двайсети век. Погледнах в компютъра и разбрах, че не съм далече от Пен Стейшън, в случай че моите приятели не искат да се откъснат от забавленията, а аз реша да ги оставя. Кайт ме хвана за ръката, а Ориана се присъедини към група роботи на „ЛитВид“, които искаха да събудят обществения интерес към себе си. Кайт проектира голямо объркване около мен — много образи, всички нереални, но създаващи впечатление, че с него има четири или пет жени и ние си проправяхме път към бюрото най-отпред. Слабо чернокожо момиче, високо повече от два метра и половина, с яркочервена коса, която опираше в покрития със звезди таван, провери ръцете ни за паролите и ние влязохме в зоната за изчакване.

— До следващия полет остават пет минути — обяви гробовен глас.

Образи като от анимационни филми, които ни гледаха злобно, се появяваха по стените. Всички те бяха ужасяващи злодеи от популярен „ЛитВид“ сериал.

— Абсолютно отрицателна мисъл — изкоментира Шраг. — Надявах се на нещо предизвикателно.

— Била съм тук два пъти — каза някаква жена с кожа от еластични медни плочки. — Вътре е по-силно.

Ориана ми хвърли бърз поглед, който трябваше да означава „Добре ли си?“.

Кимнах, но не бях щастлива. Забелязах, че Кайт не показва никакви емоции — нито очакване, нито отегчение. След петминутно изчакване лицата по стените станаха мътни и изчезнаха, после се отвори някаква врата и ние се озовахме на просторен и открит дансинг с много посетители на него.

Проекторите на пода и тавана направиха залата огледална. Контролният механизъм на пода реши, че с Кайт сме двойка и ни изолира чрез собствените ни отражения. Не можехме да видим Шраг, Ориана или останалите посетители, но слабо дочувахме техните гласове. Кайт се усмихна.

— Това може би ще замести убийството — каза той.

Нямах представа какво точно имаше предвид. Започнах да се притеснявам. Реших, че е просто уплаха от непознатото място и изправих рамене, за да подсиля и физически моята решителност. Това тук не беше нещо повече от скоростно увеселително влакче за ума.

На сцената на няколко стъпки от нас се появи елегантен златен мъж.

— Приятели, имам нужда от помощта ви — започна сериозно той. — След един милион години нещо съществено ще се обърка и човешката раса ще бъде унищожена. Това, което вие ще направите сега тук, може да спаси планетата и Слънчевата система от силите, които са прекалено всеобхватни, за да могат да бъдат описани точно. Ще дойдете ли с мен в близкото бъдеще?

— Разбира се — отговори Кайт и сложи ръка на рамото ми.

Златният мъж и огледалната зала изчезнаха. Носехме се из космоса, осеян със звезди. Чувахме гласа на златния мъж пред нас:

— Моля, пригответе се за преминаване.

Кайт свали дланта си от рамото ми и ме хвана за ръката. Звездите преминаха покрай нас, както и предполагахме, и пред нас се показаха неясните очертания на Земята. В главата ми нахлу ориентираща информация:

— Звучи доста неубедително — прошепнах на Кайт.

— Имай търпение.

Научих повече за бъдещето на Земята, отколкото ми се искаше. Нямаше градове, континентите бяха една безкрайна пустош. Знаех, че е така, защото не мога да задействам чакрата на способностите.

Тогава нещо в съзнанието ми прещрака. Обзе ме страх и дълбока омраза заради злата чакра, заради загубеното ми рождено право и заради приближаващия край на всичко. Заедно със страха почувствах и първичния стремеж да обединя силите си с когото и да е — с Кайт или с всеки друг, когото видя. Някой би могъл да каже, че сюжетът е банален, но никога не бях изпитвала дори в симулациите на Ориана толкова истински приливи на натрапени чувства. Те танцуваха в съзнанието ми като нечии пръсти върху клавиши.

— Мисля, че знам какво ще се случи след малко — каза Кайт.

— Така ли?

Около нас от космоса се появиха всички, които бяхме видели в „Съркъс Майнд“.

— Много е вълнуващо — увери ме Кайт.

Застанах в центъра сред множеството от няколко стотици души. Златният мъж губеше своите очертания.

— Най-сетне всички пристигнаха и имаме достатъчно участници — обяви той. — Отборите трябва да се съберат, за да станат семейства, в които цари доверие. Готови ли сме?

Всички бяхме готови. Аз бях подготвена изключително добре и изгарях от вълнение и очакване.

— Нека образуваме семейства.

Златният мъж огради с блестящи червени ореоли групи от по двайсет участника във всяка. Дрехите ни изчезнаха. Трансформантите приеха естествения си вид или поне това, което контролиращият, който според мен беше мислител със значителни способности, прецени, че беше техния естествен вид. Аз и Кайт не се променихме, с изключение на това, че нямахме дрехи.

Хванахме се за ръце и започнахме да се носим в кръг, като парашутисти при свободен полет.

— Първата стъпка — заговори златният мъж, — е да се съединим. А най-добрият начин за това е да танцуваме, да слеем естествената си енергия и сексуалност с другите.

Това беше оргия.

Бях подготвена, а част от мен наистина искаше да бъде с друг, особено ако това бе Кайт, и затова нямах нищо против. Контролиращият умело си играеше със сексуалните ни инстинкти и този път сексът — за разлика от онова, което преживях в симулацията с Ориана — беше истински. Тялото ми знаеше, че правя секс, въпреки че някъде дълбоко вътре в мен някакъв опровергаващ глас ми казваше, че всъщност не правя.

Преживяването стана много по-наситено, когато умовете на всички заработиха в синхрон. Симулацията ни подтикваше да танцуваме на дансинга в синхрон със завладелите ни чувства. Въпреки че бяхме погълнати от алтернативната реалност, осъзнавахме, че танцуваме, осъзнавахме и артистичната си нагласа. Никога не съм смятала, че мога да танцувам добре, но сега това нямаше значение — не се отличавах от другите. Танцът беше прекрасен.

Всички се потопихме в самоличността на приетите от нас човешки същества, погледнахме надолу към заплашената си беззащитна Земя и ни обзе любов към нея. Толкова силна любов не бях изпитвала дори и към семейството си. Приличаше като нахлуло в съня ми чувство на страхопочитание и зависимост. Бях готова да направя и да жертвам всичко, за да я спася.

През цялото време една малка част от моята истинска същност, която бе останала неповлияна от преживяваното, се питаше дали това е, което Земята иска да направи на Марс — да ни използва. Присъединете се към общата, нищо не значеща оргия, за да спасите бъдещето. Тази прозаично настроена част от мен нетърпеливо тропаше с крак и подозираше, че прекомерната ми любов към Земята беше някакъв вид пропаганда.

Но тази пропаганда бе ефективна и аз доста се забавлявах. Докато груповата симулация отиваше към своя край и постепенно забавяхме ритъма на танца, илюзията постепенно започна да изчезва и ние се връщахме към нормални физически усещания. Чувствах се много доволна и ужасно уморена.

Бяхме спасили бъдещето, Земята и Слънцето, бяхме победили злата чакра, а освен това бях установила и контакт с всичките си партньори. Знаех техните имена, характер и едва ли не подробности от всекидневието им. Смеехме се и се прегръщахме на огромния дансинг. Светлината се усили и засвири музика, а около нас се въртяха абстрактни проекции в такт с мелодията.

Преживяхме заедно толкова много. Знаех, че ако остана достатъчно дълго на Земята, всички ще ме посрещат сърдечно в домовете си като стара приятелка или любовница, въпреки че думите не бяха твърде подходящи. По-сърдечно дори от съпруга. Ние бяхме участници в групова симулация.

С Кайт се присъединихме към Шраг и Ориана на улицата. На фона на това, което току-що бяхме преживели, действителността изглеждаше сива и скучна. Кротък дъжд освежаваше нощния въздух. Ориана ми се видя загрижена.

— Наред ли е всичко? — попита ме тя. — Много късно осъзнах, че това може би е повече, отколкото ти искаше.

— Беше интересно — казах аз.

— Наричат ги „приятелски симулации“. Страхотни са — поясни Кайт. — Следващото увлечение. В симулации сега участват повече хора от всякога. Мисля, че всичко е предимно въпрос на техника, но съм уверен, че са замесени и някои от най-големите мислители.

Шраг беше като замаян. Вървеше несигурно по улицата и залиташе ту на една, ту на друга страна. Усмихна ми се през рамо.

— Не е приятно, когато трябва да свикваш отново с действителността.

— Наистина всичко беше много хубаво — възкликна Кайт и ме прегърна. — Нямаше ревност, а само приятелство и привързаност. Нямаше и тревоги, докато не срещнахме лошата чакра.

Погледнах го. Не бяхме любовници във физическия смисъл, но го чувствах много близък, по-близък и от Чарлз дори. Това ме притесняваше.

— Никога досега не съм бил толкова уплашен — обади се Шраг.

— Силно обществено значение — каза Ориана. — Всички познават всички останали. Ако човек се максимализира, може да установи връзки с всички на Земята.

Действително, помислих си, защо не.

— Имам нужда от почивка — въздъхнах аз. — Връщам се във Вашингтон.

— Беше чудесно, че прекарахме деня заедно — каза Ориана. — Ти си добър партньор, добър приятел и…

Прекъснах я със здрава прегръдка.

— Достатъчно — спрях я с усмивка. — Ще пробиеш марсианската ми сдържаност.

— Не бих искал да се получи пукнатина в резервоара — засмя се Шраг, който стоеше встрани със скръстени ръце и пръсти, допрели лактите.

— Ще повървим до Пен Стейшън. Оттам ще продължиш за Вашингтон.

Не говорехме много, докато се движехме из тълпата покрай реалните платна. Споменът за „Съркъс Майнд“ постепенно избледняваше. Ориана изглеждаше тъжна и затворена в себе си. Като наближихме, се обърна към мен:

— Толкова много неща исках да ти покажа. Трябва да опознаеш Земята. Това ти е работата сега. — Звучеше почти строго.

— Точно така — отговорих аз.

В мен се беше загнездило чувство на раздразнение като резултат от незаслужената близост в „Съркъс Майнд“. Марсианската сдържаност се бе пропукала.

— Искам пак да се видим. Ще имаш ли време?

— Не знам — отговорих честно. — Ако имам, непременно ще ти се обадя.

— Добре. И не позволявай на симулацията да засенчи онова, което сме заслужили заедно.

Това, че тя използва тази дума като ехо от мислите ми, ме стресна. Ориана показваше плашеща интуиция.

— Благодаря ти — каза Кайт и ме целуна.

Отдръпнах се. Земята целуваше Марс. Това, като се замисля, не беше много редно.

Влязох в Пен Стейшън. Те останаха отвън и ми помахаха за сбогом, така, както хората са правили векове наред.

След четири часа бях в стаята си с изглед към Арлингтън, гробниците, Потомак и алеите в далечината. Битрас не беше в апартамента. Алън се бе завърнал от Непал. Алис беше потопена дълбоко в мрежата, за да издирва Битрас и аз не исках да я безпокоя.

Съсредоточих се върху Уошингтън Монумънт, който приличаше на древна каменна ракета, и се помъчих да не мисля за нищо, за да чувам вътрешните си гласове.

Марс с нищо не заплашваше Земята. Във всяко отношение бяхме по-низши от нея. Бяхме много по-млада и разединена планета и силата ни беше в нашата слабост — в различието на мненията, глупавата сдържаност, която смятахме за добро възпитание, в топлината и сигурността на затворените ни пространства, в нашите лабиринти. Ние наистина бяхме зайци.

Избледняващият спомен за симулацията бе оставил в мен усещането за страстната прегръдка на Земята. Патриотизмът или планетизмът, който бях почувствала, беше от векове и бе много по-силен от всичко в младата марсианска раса. Потреперих.

Хищната Земя можеше да ни глътне на една хапка. Тя не се нуждаеше от извинение за това, а само от подтик.

Два дни по-късно получихме поканите… или по-точно инструкциите. Щяхме тайно да се срещнем със сенаторите Мендоса и Уонг на неутрална територия в Ричмънд, Вирджиния, далеч от напрегнатата атмосфера на Белтуей.

Градът не беше избран случайно. Ричмънд е бил столица на Конфедерацията по време на Американската гражданска война преди повече от три века. Беше аристократичен, добре запазен град, с повече от три милиона жители, който за деветдесет години е бил център на изследванията на оптимизирания човешки дизайн.

— Получавали ли сме многозначни послания? — попита Алън, когато се събрахме в дневната.

Над масичката за кафе се носеше проекция на хотел „Томас Джефърсън“, където трябваше да се осъществи срещата в Ричмънд. Сградата беше от груб сив камък, имитация на гръцка архитектура.

Битрас беше мрачен, а очите му издаваха умора. Цяла нощ не бе спал, за да води разговори с Марс. Сигналът пътуваше почти осем минути, което правеше забавяне от шестнайсет минути при изпращането на съобщения и получаването на отговор. Все още не ни беше запознал с подробностите от тези разговори.

— Какво е посланието? — изгледа ни той.

Алън ми даде знак с глава аз да му обясня.

— Ричмънд е бил символ на правата на Юга — започнах.

— На Южна Америка ли? — попита Битрас.

— На американския Юг. Опитали са се да се отделят от останалите щати. Северът е бил далеч по-могъщ. След загубата на гражданската война поколения наред Югът е търпял последиците от нея.

— Посланието не е много ясно — каза Битрас. — Надявам се, че не са избрали Ричмънд единствено по тази причина.

— Сигурно не са — кимна Алън. — Какво ти казаха от Марс?

Битрас смръщи вежди и поклати глава.

— Очертани са границите на свободата ми да вземам решения. Ако сделката, която ни предложат, е неприемлива… то тогава няма да има никаква сделка. Прибираме се вкъщи.

— След дългия път, който изминахме? — попитах аз.

— Скъпа моя Касея, първото правило в политиката, както и в медицината, е: „Не причинявай вреда!“. Не искам да действам по собствена инициатива. Съветът ми каза, че няма да търпи това, така че аз няма да предприема нищо.

— Защо тогава дойдохме на Земята?

— Не знам — отвърна Битрас. — Ако нямах силни подозрения за обратното, щях да нарека това „висша некомпетентност“. Но когато некомпетентността на противника ти те поставя в губеща позиция, е време да се премислят нещата. Съветът ще вземе някакво решение и ще се свърже с мен, преди да отпътуваме за Ричмънд. Така че денят утре е на наше разположение. Предлагам да дадем почивка на Алис и да си уредим среща с Джил.

— Тази вечер в двайсет и три часа имаме петминутна лична и закодирана среща по мрежата — каза Алън. — Алис и аз се уговорихме вчера с Джил… за всеки случай.

— Радвам се, че някой се е сетил да прояви инициатива — отговори Битрас.

Бях не по-малко любопитна от останалите да разбера за какво ще си говорят Алис и Джил.

Джил беше най-старото и легендарно мислещо същество на Земята, първият мислител, който достигна до добронамерено самоосъзнаване според тезата на Аткинс.

Десетилетия преди Джил и Роджър Аткинс, Алън Тюринг беше предложил теста на Тюринг за определяне на равнопоставеността между човешко същество и машина. Ако в среда само за писмено общуване, където човешките същества не могат да осъществяват пряк контакт с тези, с които общуват, не може да се направи разлика между машините и човешките същества, то машините са толкова интелигентни, колкото и човешките същества. Този фин и изкусен тест обаче не вземаше под внимание ограниченията на повечето човешки същества. В началото на двайсет и първи век много компютри и най-вече тези от класа на неутралните мрежови машини, които вече се наричаха „мислители“, успяваха да заблудят дори експертите при подобни разговори. Само един от тях целенасочено пробиваше тяхната защита, за да открие ограниченията на машината зад нея, и това беше именно Роджър Аткинс от Станфордския университет.

Джил го надживя и стана модел за всички мислители, създавани по-късно. Сега дори и външните мислители като Алис я превъзхождаха многократно, освен по отношение на едно нейно качество. Повечето от знанията на Джил се дължаха на опита й. Тя беше на сто двайсет и осем години.

Платихме за широкообхватния канал за връзка между Алис и Джил, съгласихме се с алгоритъма за закодиране и си легнахме.

Въпреки моята биохимия, сънят на Земята винаги беше тежък. Не можеше да се елиминира напрежението на земното притегляне, което усещах върху марсианските си мускули и органи. Можех само да го понасям. Дори и когато се чувствах напълно будна, спящата част от мен потъваше, завлечена под плитките води, които се втурваха на приливи и отливи покрай вълшебни дворци от слонова кост върху рубинени острови.

Катерех се или по-скоро се плъзгах нагоре, по безкрайна спирала от стъпала в една кула, когато Битрас грубо ме изтръгна от съня ми. Инстинктивно дръпнах завивките нагоре, защото се опасявах от най-лошото. Битрас скри ръцете си зад тялото и ме погледна с широко отворени очи, в които сякаш се четеше обида.

— Не е време за глупости, Касея. Имаме сериозен проблем. Алис ме събуди, след като свърши разговора си с Джил.

Алън, Битрас и аз седяхме по халати в дневната, стиснали в ръце чаши с горещ чай. Фигурата на Алис с ръце върху коленете се появи на кушетката между Битрас и Алън. Докато разказваше за срещата с Джил, думите й бяха безстрастни и обмислени. Алън тихомълком си водеше записки на компютъра си.

— Срещата беше изключителна — започна тя. — Джил ми разреши да взема за кратко нейната идентичност и да запиша в собствената си памет съществените моменти от нейния опит. Аз от своя страна също споделих опита си с нея. Петте минути преминаха в разговори на дълбоко ниво на езика на мислителите, в обмяна на информация и в кръстосана диагностика, за да сме сигурни, че в някоя от неутралните ни системи няма вредни остатъци.

— Позволила си на Джил да анализира системите ти? — попита Алън с тревога и вдигна очи от компютъра си.

— Да.

— Кажи им какво е открила — подкани я Битрас.

— Това в известен смисъл е поверително — отвърна Алис. — Джил може да има неприятности, ако разберат за работата й.

— Имаш обещанието ни за пълна дискретност — заяви Битрас. — Касея? Алън?

Заклехме се да пазим тайна.

— Джил смята, че всички мислители са част от нейното семейство и също като майка се чувства отговорна за нас. Когато общува с нас, тя ни анализира, попълва собствените си знания и опит и преценява дали функционираме правилно.

Усетих, че Алис е сдържана. Не искаше да говори по същество.

— Кажи ни, Алис — насърчи я Битрас.

— Много съм притеснена от това, което Джил откри в мен. Сигурна съм, че ще мога да продължа да изпълнявам задълженията си, но може би има причина да не се доверявате на крайните резултати от моята работа.

Битрас нетърпеливо поклати глава и каза направо:

— Джил е открила вируси.

— В Алис? — попита Алън и остави настрани компютъра си.

Поех шумно въздух.

— От какъв вид? — попитах аз.

Образът на Алис замръзна, после затрептя и се изгуби. Остана само гласът й.

— Променям начина на пресяване на информацията, за да отговаря тя на вътрешното ми състояние. Вирусите са в личната ми конфигурация. Явно са съществували първоначално и не са имплантирани след момента на пускането ми в експлоатация.

Вирус можеше да бъде почти всяко нещо или система, която съществуваше във времето, черпеше енергия или памет и се размножаваше. Всички живи същества до известна степен бяха такива. При компютрите и мислителите това бяха алгоритми или функции, които не са част от схемата на съществуване, а при сложните вируси — от неутралната конфигурация.

— Знаеш ли тяхното предназначение? — попитах я аз.

— Джил ги откри, след като сравни пълната ми конфигурация с неутралния ми биоплан и познатите ми схеми и след като пусна проследяване на собствените си функции. В мен има части, които не са ми познати и които не мога да контролирам. Те не са функционални и не са част от личната ми конфигурация. Тяхната роля е неизвестна, но всички те съдържат репродуктивни алгоритми. Скрити са добре. Проверките на Марс не са отчели тяхното наличие.

— Вируси — проговори Алън. Беше пребледнял. — Това е противозаконно.

— Трудно ми е да опиша какво изпитвам след това откритие — каза Алис.

Искаше ми се да я прегърна, но, разбира се, тя беше безплътна. Гласът й бе равен. Никога не бях чувала мислител да изразява отрицателни емоции при разговор, но когато отново заговори, тонът й беше малко по-остър.

— Чувствам се насилена.

— Възможно ли е вирусите да са проникнали, след като напуснахме Марс или след като пристигнахме на Земята? — попита Битрас.

— Малко вероятно е. До мен са нямали достъп специалисти за поправка, което е единственият начин те да бъдат вкарани в мен след пускането ми в експлоатация.

Битрас сложи ръце на коленете си.

— Ако имаш такива вируси, то те са и в Алис Едно.

— Много е вероятно — потвърди Алис.

— Те са се прехвърлили от нея в теб. И са останали незабелязани и след най-стриктните ни проби. Което означава, че са били вкарани от производителя тук, на Земята.

Това, което той намекваше, беше направо потресаващо.

— Моля да бъда извинена, че не заслужавам доверие — каза Алис.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна Битрас. — Ще отстраним вирусите и…

— Джил смята, че това може да стане само след изключителни мерки за запазване на моята същност от повреди. Те са се вмъкнали в ключови функции.

— Знаеш ли какво ги активира? — попитах аз.

— Не — отговори Алис.

— Имаш ли някакви предположения? — настоях.

— Специални задействащи шифри, които могат да се получат чрез всички мои входни вериги.

— Това е саботаж — отбеляза Битрас. — Който всеки момент може да се задейства.

— Кой е отговорен за това? — погледнах го аз.

— Земята — отговори Битрас със стиснати здраво устни.

— Прекрасната нормална Земя.

Битрас изпрати спешно съобщение до Марс, без да ни каже за съдържанието му и малко след това изтощен се върна в леглото. С Алън останахме будни, поръчахме бутилка вино и докато отпивахме от него, разговаряхме с Алис.

— Най-важното сега е — казах, след като изпих първата чаша, — дали Алис иска да продължи да работи с нас.

— Вече обсъдихме това с Битрас — отговори тя.

Ние с Алън се чувствахме уморени, тъжни и обезкуражени, сякаш някой в семейството се беше разболял. Бързо угасваше радостта ни от идването на Земята, чувството за значимост, което изпитвахме като представители на Марс и като живи същества въобще. Бяхме сами, защото нашата приятелка бе компрометирана и не можехме да й имаме доверие.

— Какво е мнението на Битрас? — попитах кротко аз.

— Смята, че трябва да продължа да изпълнявам задълженията си. Приемам го, разбира се, с радост.

— Знаеш ли… — започна Алън.

— Не зная кога или дали въобще вирусът ще се активира. Това го казах и на Битрас.

— Всичките ни начинания се провалят — въздъхна Алън, докато замислено въртеше чашата си в ръка. — Тук не можем да имаме доверие на нищо и никого.

— Те са уплашени — заявих неочаквано.

Не им бях казала за срещата си с президент Моар. Не исках да създавам впечатление, че се опитвам сама да водя дипломатически преговори. А и до този момент не виждах смисъла и не разбирах значението на разговора.

— Страхуват се от това, което можем да направим.

— От какво точно се страхуват? — попита Алън.

— Не знам от какво и не мога да си представя.

Разказах им за посещението си в Омфалос. Когато свърших, Алън подсвирна и си наля още една чаша вино.

— Алис — каза той, — можеш ли да извлечеш смисъл от това?

— Ако възстановявам правилно ситуацията, то ние сме в период на смяна на политически стратегии. Земята очевидно още преди десетилетия се е подготвила за непредвидени ситуации, като е поставила вируси в мислителите на Марс.

— Може би във всички мислители — разсъждавах аз. — Може би затова Джил те е подложила на анализ. Подозира нещо, което не одобрява.

Съвсем неочаквано до Алън на кушетката се появи изображението на Алис Лидъл. Той подскочи.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да те стресна.

— Какво ги е накарало да променят стратегията си? — попитах аз.

— Битрас получи съобщение от Кайлетет, което беше копие на информацията, предадена от Станфордския университет до изследователската група на Олимпийците на Марс. Той го обсъди с Касея.

Алис ни проектира съобщението:

— Все още ми звучи като безсмислица — казах.

— От Кайлетет не са получени други съобщения. Те отлагат обсъждането на предложенията за обединение и са против това, „Мейджъмдар“ да се присъедини към физичните изследвания на Олимпийците.

— Това е нещо ново. Битрас не ни е казвал нищо.

— Той не споделя много от тревогите си.

— Виждаш ли някакъв смисъл в съобщението? — Алън попита Алис.

— Теорията за континуума на Бел разглежда вселената като информационна цялост, като изчислителна система. С части от тази теория Олимпийците са кандидатствали за стипендии. Някои от техните молби са били изпратени на Земята, а една по-специално до Станфорд, където са установили връзка с групата, изпратила това съобщение.

Алис проектира „ЛитВид“ доклади от последната година, които имаха връзка с тази тема. През последните десет години станфордската група бе публикувала само три материала и в никой от тях не се споменаваше за континуума на Бел. Накрая Алис заключи:

— Битрас не можа да се сдобие с ключовите доклади и изследвания, свързани с континуума на Бел, а по въпросите за дескрипторната теория откри само всеизвестните публикации.

— Защо не ни е казал за това? — попитах.

— Сигурно, защото не е смятал, че е от изключителна важност. Но посещението ти при президент Моар ще го заинтересува. Доводите й изглеждат разумни.

— Нещо става? — попита Алън.

— Възможно е — отговори Алис.

— Нещо достатъчно значимо, за да накара Земята да промени становището си и да отхвърли нашето предложение?

— Изглежда вероятно — каза Алис. — Касея, утре сутринта ще кажеш на Битрас за срещата си с бившия президент.

— Добре — отговорих, без да откъсвам поглед от масичката за кафе и празната чаша.

— Според мен той ще те помоли да разговаряш с Чарлз Франклин.

Поклатих глава с неодобрение, но измърморих:

— Ако той прецени, че е необходимо.

Разказах на Битрас за срещата с Моар и за нашите подозрения. Той прецени, че е необходимо да разговарям с Чарлз.

Преди разсъмване се разхождах сама по брега на Потомак. С голите си ръце усещах въздуха свеж и хладен. Небето над реката блестеше звездно-синьо. Хълмове на изток и на юг хвърляха сенки върху реката, дори след като зората оцвети небето и проряза облаците с тънки оранжеви лъчи. Вървях по влажната каменна пътека и се наслаждавах на смесения аромат на орловите нокти, жасмина, гигантските рози и изкуствените магнолиеви храсти с дебели листа, които цъфтяха в огромната градина под гробницата. Над пътеката се виеха арки от мрежа и стомана, които образуваха тунели от дълбока сянка, осветена близо до земята от блестящите ленти, увити около каменните колони. Изкуственото слънце бавно напичаше градината. Огромни пчели излитаха от кошерите на земята и бързаха да намерят цветята.

Последното нещо, което исках, беше да се натрапвам на Чарлз, да му задавам въпроси, на които той не иска да отговаря и да се чувствам задължена към него. За краткото време заедно си бяхме причинили достатъчни тревоги. И освен това, какво щях да го питам?

През последните няколко безсънни часа разучавах текстове и графики по физика. Споменаваше се за континуума на Бел и за вселената като изчислителна система главно в контекста на еволюцията на константите и частиците в ранните етапи на Големия взрив. Достатъчно добре познавах научните среди, за да съм наясно, че тези теории не срещат широка подкрепа.

Дали групата на Чарлз предупреждаваше земните политици или на Земята бяха открили нещо, което не трябваше да се знае на Марс?

Седях на една затоплена от слънцето каменна скамейка, покрила лицето си с ръце и разтривах слепоочията си с показалец. Вече бях измислила посланието до Чарлз — текст без нищо лично в него, все едно никога не сме били любовници.

Бях стигнала до извода, че отношенията между Кайлетет и Мейджъмдар вероятно са се влошили заради Олимпийците. (Бедният Стан! След няколко седмици законът щеше да го обвърже с жена от Кайлетет. Всички бяхме затънали до гуша.)

Водите на Потомак се надигаха на големи и малки вълни.

Морските крави пробиваха повърхността, за да си отдъхнат, след като бяха почистили дъното. Станах и се протегнах. На пътеката вече се виждаха и други хора. Розите в градината тихо пееха и привличаха гъсти сребърни облаци от звукови пчели.

Изпратих посланието. С Алън отидохме на концерт в Джорджтаун. Почти не чувах музиката на Брамс и Хансен, която се изпълняваше на оригинални инструменти и беше прекрасна, но не отговаряше на мислите и настроението ми. Компютърът ми беше настроен на приемане. Съобщение получих чак сутринта, когато тръгвахме за Ричмънд.

Показах съобщението на Алън и Битрас, после на Алис. Чарлз не казваше почти нищо, не разкриваше нищо, но потвърждаваше това, което знаехме — натискът ще се усили, а Олимпийците бяха замесени.

— Време е и аз да упражня натиск — каза Битрас. — Цялата Слънчева система се е затворила като мида. Не разбирам какво значи това.

Чудех се дали вече Чарлз е установил връзка с мислител „Куантум Лоджик“.

В Ричмънд валеше пороен дъжд. Самолетът се приземи почти безшумно върху меката подложка. Дебелите бели пенести вълни обвиха дългото му овално тяло и гледката ми напомни за парамеций, погълнат от амеба. Част от тях бързо се втвърдиха, за да образуват тунели за преминаване на пътниците. По платформата между пяната пълзяха арбайтери. Стена от пяна поглъщаше седалките ред по ред зад гърба на пътниците, за да ги почисти и поправи.

Чичо ми усмихнат направи няколко кратки коментара за малката група „ЛитВид“ журналисти в трансферната зона. Хората между тях бяха по-малко от роботите. Журналистите, които следяха всяко наше действие, бяха намалели почти наполовина от пристигането ни на Земята досега. Вече не бяхме нито толкова интересни, нито толкова значими.

Частно чартърно такси ни взе от трансферната зона и ни закара до Ричмънд. Като знак на уважение преминахме по една калдъръмена улица между редици от къщи от 1890 г. и покрай паметника на генерал Стюарт от войната. Алис потвърди, че Дж. Стюарт е загинал по време на Гражданската война.

И тук, както в центъра на Вашингтон, нямаше хълмове и небостъргачи. Сякаш се бяхме върнали в края на деветнайсети век.

Хотел „Джефърсън“ изглеждаше стар, но добре поддържан. Докато влизахме през главния вход, наноапаратурата превърна южната му част в камък и бетон. Когато влязохме в апартамента си, дъждът вече беше спрял и слънцето хвърляше весели отблясъци в прозорците ни. Свързахме Алис в мрежата и хапнахме набързо, обслужвани внимателно от сервитьор-човек.

Изкъпах се под старомодния душ в банята с антикварна стойност, облякох си костюма и проверих дали в медицинската ми чантичка има подобрените имунизации. Във всеки град имаше различни бактерии, от които трябваше да се предпазвам. После отидох при Битрас и Алън, които чакаха в коридора пред стаята.

Робот, изпратен от Уонг и Мендоса, ни придружи до конферентната зала на партера. Там, между плътните стени от релефна мазилка, отново стиснахме ръцете на сенаторите, които седяха около стара дървена маса.

Уонг кавалерски издърпа стола ми и каза:

— Всеки път, когато идвам тук, се превръщам в благородник от Юга.

— Нямаше да те допуснат до Конфедерацията — беше сухият коментар на Мендоса.

— Нито пък теб — отговори му Уонг.

Битрас не показваше учудване и дори не се усмихваше любезно.

— В Америка става все по-трудно и по-трудно да се намери някой с хубав акцент — заяви Мендоса.

— Отиди в старата столица — отвърна Уонг, който седеше на противоположния край на масивната маса от тъмно дърво. — Там говорят добре.

— Езикът и красотата не могат да се степенуват — каза Мендоса с леко неодобрение. — Точно затова намираме марсианските акценти за толкова приятни.

Не можех да преценя дали тяхната снизходителност беше преднамерена или просто се държаха непохватно. Не ми се вярваше, че тези двамата правеха нещо без предварителен план. Ако самодоволството им бе преднамерено, защо ни бяха повикали?

— Извиняваме се за причиненото ви неудобство — обърна се към нас Уонг. — Конгресът рядко отлага такива важни срещи. Всъщност никога не го е правил, ако не ме лъже паметта.

— Не се впечатляваме вече, когато нещо се случи за пръв път на нас — хладно отговори Битрас.

— Сигурно сте се досетили, че тук ви поканихме не като представители на правителството на Съединените щати. Не и в пълния смисъл на думата — уточни Мендоса.

Битрас скръсти ръце на масата.

— Това, което ще ви кажем, не е нито любезно, нито дипломатично, нито особено многозначително — продължи Мендоса с напрегнато изражение на лицето. — То трябва да се запази между нас, а не да става обществено достояние.

— Трябва ли да се въздържаме от обсъждането на тази среща с жителите на Марс? — попита Битрас.

— Това ще решите вие — отговори Мендоса, като спря погледа си върху него. — Може би трябва. Ние ще разкрием неща, които биха създали заплаха.

Очите на Битрас се разшириха, сякаш щяха да изскочат, лицето му потъмня от стискането на челюстите.

— Не одобрявам отношението ви. От името на ВИЗА ли говорите?

— Точно така — кимна Уонг. — Но не говоря само на вас, господин Мейджъмдар. Вие не сте най-подходящия изразител на интересите на Марс, защото…

Битрас стана от стола си.

— Седнете, моля — спря го Уонг с ангелски спокойно лице и студен поглед.

Битрас не седна. Уонг сви рамене и кимна на Мендоса, който извади малък джобен компютър и ми направи знак да му подам моя. Прехвърли ми някакви документи.

— Изпратете ги на Марс колкото е възможно по-скоро. После ги обсъдете със Съвета на вашите ОМ или друг отговорен орган, който е на власт. Избраната група да изпрати отговор на ВИЗА до офисите в Сиатъл, Киото, Карачи или Пекин. Искаме конкретен отговор в срок от деветдесет дни.

— Няма да се поддадем на натиск — отговори Битрас, като очевидно полагаше усилия да се въздържа.

Мендоса и Уонг не се впечатлиха. Подадох на Битрас компютъра и той набързо прегледа първия документ.

— Това, което разбирам, е, че двама земни политици, горди с добрите си обноски и изтънчеността си, могат да се държат и като дребни нищожества.

Мендоса наклони глава и се усмихна.

— В следващите пет години Слънчевата система трябва да се обедини под единно ръководство. Най-подходящата и балансирана власт е земната. Трябва да имаме споразумение с Пояса и Марс. Такова е мнението на ВИЗА, ВАЮП и Еврокон.

— Имам разумно предложение — започна Битрас, — но само ако хората, които ще го чуят, са подходящи.

— Трябва да се направят нови уговорки — започна Мендоса. — ВИЗА ще разговаря с избраните и посочени представители на обединен Марс. Вие не сте подходящ по няколко причини.

— Дойдох, за да разговаряме и да свидетелствам пред Конгреса на Съединените щати, а тук с мен не се отнасят както подобава.

— Не се ползвате с доверието на враждуващите сили на Марс. Кайлетет и други са съобщили по странични канали, че няма да подкрепят вашето предложение.

— Кайлетет — казах и погледнах Битрас.

Той поклати глава, защото не се нуждаеше от моето напомняне.

— Можем да се справим с тях — отговори той. — В момента Кайлетет разчитат на финансиране от „Мейджъмдар“ за много от своите марсиански проекти.

Мендоса се намръщи неодобрително след скритата заплаха.

— Това не е всичко и дори не е най-големия проблем. След няколко дни ще трябва да се защитавате в гражданско дело по обвинение за неуместни сексуални действия. Обвинението ще бъде повдигнато в окръг Колумбия. Не смятам, че ще бъдете подходящ за преговорите, след като това стане обществено достояние.

Битрас замръзна.

— Мисля, че не ви разбрах — каза той безстрастно.

— Моля, прегледайте документите. Там са плановете за обединение, приемливи за Земята и предложения как на практика да бъдат приложени. Влиянието ви на Марс е голямо… все още. Имате възможност да свършите още много неща тук. Времето за срещата изтече, господин Мейджъмдар.

Мендоса и Уонг ни кимнаха за довиждане. Бяхме прекалено смаяни, за да отговорим. Когато останахме сами в залата, Битрас бавно и внимателно се смъкна върху стола и се загледа в стената.

Пръв проговори Алън, който седеше срещу Битрас.

— Какво има там?

— Не знам. Лъжи.

— Сигурно Знаеш за какво става дума — продължи Алън. — Очевидно не е просто блъф.

— Имаше такъв инцидент — обясни Битрас със стиснати зъби и затворени очи, които образуваха дълбоки бръчки по лицето му. — Не беше нищо сериозно. Показах интерес към една жена.

Не можех да си представя, че Битрас ще направи нещо, което ще доведе до гражданско дело на Земята.

— Тя е от рода Мемън, който е с високо обществено положение и е представител на ВИЗА в Пакистан. Почувствах, че с нея сме свързани. Отнесох се много нежно.

— Какво се случи?

— Показах интереса си, а тя ме отхвърли.

— И това е всичко?

— Заради семейството е — обясни Битрас, изкашля се и поклати глава. — Тя изповядва исляма. Омъжена е. Сигурно го е приела като голяма обида. Аз съм от друга вяра. Сигурно това е обяснението.

Алън ме погледна. Не знаех дали ще заплача или ще избухна в смях. Поех дълбоко въздух, прехапах устни и извърнах глава.

Червена вълна на необясним гняв се издигна от гърдите към лицето ми. Станах, стиснала юмруци до тялото.

Лежах в леглото и не можех да заспя. През затворената врата чувах как Алън и Битрас крещят. Алън искаше да знае подробностите, а според Битрас те бяха без значение. Алън настояваше на своето. После Битрас се разплака. Виковете заглъхнаха и на мен ми се струваше, че часове наред долавях тих шепот.

Събудих се рано сутринта и седнах на ръба на леглото. Почувствах се никоя в нищото. Мебелите нямаха реални измерения и бяха преходни като видения по време на сън. Притеглянето, което ме държеше на леглото и на земята, по необясними причини се дължеше на политиката, а не на физичните закони. През призрачните завеси на големия прозорец виждах как зората проблясва на вълни сред плътното покривало от облаци, които засенчваха реката, залива и всичко друго в подножието на хълма.

Бутонът за съобщения върху компютъра ми премигна. Инстинктивно се пресегнах към него, но дръпнах ръката си. Не исках да говоря с Ориана или да чета писмо от родителите си. Щяха да минат дни, преди да се успокоя. Накрая разбрах, че не мога да оставя съобщението непрочетено. Взех компютъра и погледнах написаното. Не беше от Ориана или родителите ми.

Беше от сенатор Джон Мендоса. Искаше да говори с мен насаме и на открито, без да казвам на някого за срещата.

След малко съобщението се изтри, а на негово място остана само служебният му номер за отговор.

Носех обяда си — сандвич и напитка, които бях купила от стара количка за закуски близо до мемориала на Линкълн в книжна торба. Докато се приближавах към мраморната скамейка край огледалното езеро, където Мендоса се беше съгласил да се срещнем, видях, че той също си носи обяд. Седнах до него и сенаторът ме поздрави със сърдечна усмивка.

— Понякога — започна той, — си представям правителствата преди съществуването на потока от компютърни данни, когато вестниците са били от хартия и е имало телевизия и радио. Тогава всичко е било далеч по-просто. Знаете ли, че аз съм единствения сенатор без подобрения? Но имам чудесен екип от добри, верни хора. И някои от тях имат подобрения. Така че аз съм един лицемер.

Мълчах.

— Госпожице Мейджъмдар, това, което се случи в Ричмънд, много ме разтревожи.

— Защо се срещнахме в Ричмънд? — попитах неочаквано. — Защото там е била столицата на Конфедерацията ли?

За момент Мендоса ме погледна учудено, после поклати глава.

— Не, няма нищо общо с това. Искахме да сме далеч от Вашингтон, защото това, което имахме да ви кажем, не беше от името на правителството на Съединените щати.

— Беше от името на ВИЗА.

— Разбира се.

— Поставихте капан на чичо ми и провалихте мисията му. Бяхме лесни мишени за вас, нали?

— Моля ви — каза Мендоса и вдигна ръка, — нищо не сме направили на чичо ви. Той провали всички ни — и Земята, и Марс. Съжалявам за това, което се случи, но то не можеше да се предотврати. Вашият екип не се ползва с доверието на ВИЗА. И сблъсъкът на чичо ви с пакистанката… Нито го очаквахме, нито го искахме. Не можехме да направим нищо по този случай. Пакистан е член на ВИЗА, макар и не много влиятелен. Тя е жена на дипломат, госпожице Мейджъмдар. Чичо ви я е докоснал. Цяло щастие ще бъде процесът да свърши за няколко седмици и да го заведете обратно на Марс.

— Защо искахте да разговаряме?

Мендоса се наклони към мен, подпрял длани върху скамейката и изпънал ръце, сякаш искаше да ми каже нещо лично.

— И вие като мен нямате подобрения и не сте преминали през пречистването от терапията. Старомодна сте и аз ви симпатизирам. Чел съм докладите ви и студентските ви разработки. Зная, че принадлежите към следващото поколение водачи на Марс.

— Не смятам, че някога пак ще се замеся в политиката.

— Глупости! — възрази той ядосано. — Марс не може да си позволи да загуби хора като вас и не може да си позволи да разчита на човек като чичо ви.

Направих гримаса.

— Съзнавате ли колко са важни следващите няколко години? — попита Мендоса.

Не отговорих.

— Не знам и половината от това, което бих искал да знам. Вие може би знаете повече от мен. Можете да бъдете част от отбора, от основните фигури в този период от историята. А аз винаги ще бъда в периферията като човек за предаване на послания. Но със сигурност знам едно — хората по върховете са уплашени. Никога не съм бил свидетел на такова объркване и неразбирателство. Дори мислителите са на различни мнения. Разбирате ли колко необичайно е това?

Съзнанието ми се беше отърсило от шока, но продължавах да го гледам мълчаливо.

— Нещо изключително могъщо ще бъде създадено. На всеки няколко поколения науката причинява това — пъха ни нещо в ръцете, за което не сме подготвени. Много хора си мислят, че вече нищо не може да ни изненада. Е, поне управляващите и мислителите ясно виждат, че трябва да сложим всичко в ред и трябва да го направим преди да се появи голямото нещо, каквото и да е то.

Осъзнах, че всичко досега е било детска игра и дребни сметки и стомахът ми се сви.

— Ако земните ни работи не са в ред, а някои млади и незрели човешки същества открият и започнат да използват тази нова сила, каквато и да е тя… Лидерите в Сиатъл, Токио и Пекин смятат, че можем да се самоунищожим.

Мендоса се намръщи така, сякаш току-що беше казал на някое от децата си, че е много болен.

— Десетилетия бях изолиран от обществото във Вашингтон. Аз съм мормон и не съм преминал терапия, но досега съм се справял с всичко. Ако някой разбере за нашия разговор, може да загубя това, за което съм се борил — социално положение, власт и влияние.

— Тогава защо се решихте на това? — попитах.

— Знаете ли, че е незаконно някой да бъде подложен дори и на гражданско наблюдение в столицата на всички държави на Земята?

Бях чувала за това.

— Някои правителствени работи не трябва да се знаят от хората. Дори и в нашата ултрарационална епоха, когато всички са образовани и се провеждат мащабни референдуми, има случаи, когато правилата се погазват.

— Неабсолютизма на Петерсън — отбелязах.

Петерсън, емблема на толкова много класове по мениджмънт, казва, че всяка система, която се стреми да изгради единна организация и рационализъм, трябва да си остави възможност да нарушава законите и правилата, защото в противен случай ще претърпи неминуем грандиозен провал.

— Точно така. Върнете се вкъщи, Касея. Внимателно избирайте водачите и наставниците си и работете за обединението. Когато Марс е излязъл на политическата сцена, това не е можело да се предотврати. Достатъчно съм учил история, за да съм в състояние да предвиждам събитията. Предстои труден период със силни противници и ще трябва бързо да се вземат решения, които няма да бъдат лесни и приятни.

— Аз съм само асистент — възразих разпалено.

Той погледна мрачно настрани.

— Тогава си намерете някой силен пилот, който да ви изведе от бурята.

Облегна се назад, оправи реверите си, взе плика с обяда си и стана.

— Довиждане, госпожице Мейджъмдар.

— Довиждане. Благодаря за оказаното доверие.

Мендоса сви рамене, мина по тревата и се отправи на изток към сградата на Капитолия. Седях на пейката с лице към мемориала на Линкълн, а сърцето ми студенееше като мрамора под мен.

След един месец Битрас, Алън и аз събрахме багажа си, за да отпътуваме към Марс. Опаковането на нещата не ни отне много време. Няколко дни не бях виждала Битрас, защото повечето време прекарваше заключен в стаята си и водеше разговори с Марс, но си мислех, че нарочно странеше от нас.

Алън не се отнасяше вече към него с уважението, което се полага на по-възрастен държавник. Дори му струваше доста усилия да показва и най-малка почит към нашия синдик. Битрас не искаше да въвлича и мен в подобна конфронтация, защото се опасяваше, че ще бъде подложен на същото негативно отношение.

Аз не го мразех. Дори не можех и да го съжалявам много. Просто исках да се прибера у дома. Два дни преди отпътуването ни Битрас влезе в дневната и застана зад мен, докато аз седях на стола и преглеждах компютъра си.

— Делото срещу мен е прекратено. След пледиране за културни различия. Врявата отшумя, поне на този етап.

Вдигнах поглед.

— Добре — отговорих кратко.

— Завел съм дело от страна на Алис. „Мейджъмдар“ съди „Майнд Дизайн Инк.“ От Соренто Вали, Калифорния.

Кимнах. Той преглътна и продължи да говори с усилие, гледайки през прозореца.

— Консултирах се с Алис Едно и Алис Две и с нашите адвокати на Марс и реших да наема адвокат оттук. Ще искаме процес със съдебни заседатели, между които да има поне двама мислители.

— Умно — казах аз.

Битрас седна на стола срещу мен и скръсти ръце в скута си.

— Всичко дотук беше направено тайно, но преди да си тръгнем ще разкрия подробностите. Това ще принуди „Майнд Дизайн Инк.“ да се яви в съда, а не да потули нещата. Ще стане скандал, а те ще отричат всичко.

— Вероятно — съгласих се.

— Това няма да е от полза за ВИЗА. Нашият адвокат ще изкаже подозрения, че Земята участва в заговор и използва „Майнд Дизайн Инк.“, за да отслаби икономически Марс. Направих грешка. Много малко ме успокоява факта, че те направиха по-голяма. Алис Две ще остане тук.

— Планът е добър.

— Някой трябва да остане с нея. Алън изяви желание, но аз мислех да предоставя на теб тази възможност.

— Искам да се махна оттук — отговорих, без да се замисля.

— И двамата се наситихме на Земята — въздъхна Битрас и изведнъж ме погледна. — Смяташ ли, че съм глупак?

Устните ми сами проговориха, а очите ми се изпълниха със сълзи на гняв заради предателството му.

— Д-да! — отговорих, без да го погледна.

— Не съм най-добрият на Марс.

— Надявам се да е така.

— Но на теб предоставих добри възможности.

Не исках да го погледна в очите.

— Да — съгласих се.

— Само че също така те опозорих. Съветът ще предприеме изслушване. Ще ти задават смущаващи въпроси.

— Не това ме ядосва.

— А кое?

— Като човек с такава отговорност е трябвало да преценяваш правилно какви проблеми ще имаш ти и какви неприятности те могат да причинят на всички останали.

— Какво, да се подложа на терапия ли? — засмя се той горчиво. — Като истински земянин. Колко подходящо — да ми го предложи една марсианка.

— Това се случва и на Марс — казах.

— Не и на човек с моето потекло. Ние сме това, което се раждаме и играем с картите, които са ни раздадени.

— Тогава ще загубим.

— Възможно е — отговори той, — но ще го направим с чест.

Час преди да тръгнем към станцията за излитане се сбогувах с Алис в апартамента. За известно време тя се беше затворила в себе си и отказваше да отговаря на въпросите ни за вируса в нея. Не искаше да разговаря дори и с адвоката по делото и с неговия мислител. Но после промени решението си, като че ли се примири с положението си на обичан член от семейството, който не може вече да бъде използван за същата дейност.

— Преглеждах части от симулацията, която ти сподели с Ориана — каза тя, докато влизаше в моята стая.

Куфарът и компютърът ми лежаха върху леглото, подравнено по ъглите. Понякога бях изключително подредена.

— Цялата ли си я запазила? — попитах Алис.

— Да. Наблюдавах фрагменти от създадените персонажи в различни части на симулацията. Много беше интересно.

— Ориана каза, че ще ти бъде от полза. Но ще трябва да я изтриеш преди проверката от „Майнд Дизайн Инк.“.

— Нищо не мога да изтривам. Мога да сгъстявам информация и да я запазвам дезактивирана.

— Вярно. Бях забравила.

Неочаквано Алис се засмя по начин, който ми беше непознат.

— Да. Точно така. Мога временно да забравям.

— Ще ми липсваш — казах й. — Без теб пътуването до вкъщи ще ми се стори много дълго.

— Битрас ще ти прави компания, а ще се запознаеш и с други пътници.

— Съмнявам се, че с Битрас ще водим дълги разговори — отговорих и поклатих глава.

— Не го съди толкова строго.

— Той причини големи неприятности.

— Не смяташ ли, че неприятностите са изиграли своята роля в неговия случай?

Не можех да разбера какво ми говори.

— Хората и организациите на Земята действат прикрито.

— Мислиш ли, че всичко е било инсценирано?

— Смятам, че Земята няма да бъде доволна, ако не постигне това, което е решила. За нея ние сме пречка.

Погледнах я с по-голямо уважение.

— Ти говориш с болка, нали? — попитах я.

Тя вече не беше толкова наивна.

— Може и така да се нарече. Нямам търпение да се присъединя към оригинала си. Сигурно ще успеем да се утешим и да видим смешното в действията на човешките същества.

Алис показа образа си за пръв път от няколко седмици и малката дългокоса Алис Лидъл ми се усмихна.

Завърнахме се на Марс. След нас пътуваха и новините за делото на Алис. Шумът от него наистина заглуши недискретността на Битрас. Скандалът причини големи неприятности на ВИЗА и най-вероятно имаше принос за потискане на зараждащата се конфронтация между Земята и Марс.

Делото обаче бързо се превърна в поредица от увъртания и отлагания. До пристигането ни след десет месеца у дома — единственото родно място, което имах — все още не беше произнесена присъда. Нищо не се бе променило към по-добро.

Изобщо нищо не се бе променило.