Преместването на Марс

— Ще се наложи да остана тук поне още три седмици — каза Ти Сандра, позволявайки ми да я видя само от раменете нагоре. Изглеждаше бледа, но оживена както винаги. Току-що се бе подложила на масивна реконструкция на тялото — три дена в безсъзнание и предоставена изцяло на милостта на лекуващите я доктори. Приех обаждането й в малкия си офис в Кайбаб. Бях направо скапана от постоянните конференции и съвещания. Бюрото ми бе затрупано с кубчетата на електронните бележници, съдържащи в паметта си проектите на станцията и отчетите на производители, архитекти и пилоти на кораби.

— Успях някак си да убедя докторите да ме преместят в Мени Хилс — продължи Ти Сандра. — Ще ме откарат със совалка днес следобед. Там вече ще мога да се срещам с посетители и да ходя (в инвалидна количка, естествено) на събранията на комитета… Поне с тази част от работата ще мога да се справя.

— Това наистина е значително облекчение — кимнах аз и преместих образа й с няколко сантиметра встрани, за да освободя място за току-що пристигащите доклади от службите за сигурност на Пойнт Уан.

— Очевидно няма да бъда в състояние да дойда в Кайбаб. Ще ти се наложи за известно време сама да осъществяваш нашия малък проект.

— Осъществяването му вече започна — отвърнах аз.

— Гласът ти като че ли е спокоен, Каси.

— Продължавам напред и напред — свих рамене. Никога не бях успявала да прикрия чувствата си пред Ти Сандра. Честно казано, миналата седмица, когато научих за смъртта на Иля, се бях превърнала направо в автомат. И това може би беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Нямаш време да се потопиш в скръбта си, нямаш време да съзерцаваш бъдещето, което евентуално ще настъпи след няколко кратки седмици, само списък със задачи, които ти отнемат минимум по осемнайсет-двайсет часа на ден… и няколко ужасни минути, преди пълното изтощение да те тласне в съня.

— Каква е целта ти, скъпа? — попита ме Ти Сандра.

— Не те разбирам — отвърнах аз.

— Всички трябва да имаме някакви цели. Дори и жертвените агнета трябва да имат нещо в бъдещето, към което да се стремят.

По някакъв начин това предположение ми се струваше едва ли не неприлично. Извърнах поглед встрани и поклатих глава.

— Може би… оцеляването — измърморих несигурно аз.

Лицето на Ти Сандра се изкриви загрижено.

— Ще се наложи да говорим с теб поне веднъж всеки ден. И двете сме изгубили опорите си в живота, Каси. Ако ти ми бъдеш опора, и аз ще бъда такава за теб.

— Договорихме се — усмихнах се.

— Чудесно — каза тя, пое дълбоко въздух и за кратко време върхът на главата й излезе от екрана. — Разкажи ми сега за Кайбаб.

Накратко й нахвърлях най-основното, което се бе случило през тези няколко дни, изминали от времето на последния ни разговор. От цял Марс в секретната станция на платото Кайбаб бяха пристигнали пътнически и карго-совалки. Набързо бяхме стегнали полузавършените тунели с чисто козметични мерки. Оформихме нови квартири, обзаведени със зачатъци на удобства. Главната лаборатория бе завършена, а изграждането на главните мислители току-що бе започнало.

Населението на Кайбаб рязко се бе увеличило — двеста, триста, четиристотин жители… Ледената леща можеше да обезпечи с вода до хиляда души. Всеки ден продължаваха да пристигат още служители на Пойнт Уан. В скоро време във вътрешността на студените тунели и стаи щях да си имам миниатюрно копие на столицата — на Мени Хилс.

Проектът на мислителя, както и лабораторията в Кайбаб носеха едно и също кодово име — Преамбюл. Главната цел на Преамбюла — да осигури убежище на президента в случай на крайна опасност — бе известна само на неколцина от нас. Това, че беше напълно възможно да му се наложи съвсем скоро да изпълнява тази си цел, бе известно само на четирима — Чарлз, Ти Сандра, Леандър и на мен.

При нас бяха дошли още двама от Олимпийците — Мичъл Масперо-Гамбакорта и Тамара Куанг. Двамата се бяха присъединили към екипа на Чарлз, Стивън Леандър, Неемия Ройс и Вико-Персоф. Пинчър и Ю Лю бяха останали в научния център в Тарсис и работеха върху резервно копие на главния мислител. Пред тях напълно сериозно стоеше и възможността за изграждане на още мислители.

Завърших „отчета“ си. Ти Сандра прехапа горната си устна и кимна в знак на одобрение.

— Справила си се направо великолепно, Каси — похвали ме тя. — Чуй сега какво ще ти кажа. Когато всичко това свърши, ще си направим малко семейно празненство. Аз ще съм облечена в най-ярката рокля, която някога си виждала, и всички ще празнуваме факта, че най-накрая можем да се чувстваме спокойни и сигурни. Ето това е моята цел.

— Великолепна цел — кимнах. — Добре дошла отново на борда.

Двете се засмяхме и прекъснахме връзката. Впих поглед за известно време в повърхността на бюрото си, потънала в размисли.

Марс все още беше в опасност и то в голяма. Можехме да трупаме на купчини колкото си искахме огромни и ужасяващи оръжия, но това не променяше почти нищо. Пък имаше и друг проблем — дали горяхме от желание да стреляме с огромните си оръжия. Така че докато пред нас стояха въпроси от този род, щяхме да сме доста далеч от желанието на Ти Сандра за сигурност. Но въпреки това най-очевидната и постоянна опасност си оставаше вътрешна.

Републиката нямаше дълго да издържи на това напрежение. Марсианците строяха всичко наново, инсталираха повече резервни животоподдържащи системи… И независимо от това живеехме в постоянен страх от второ Замръзване. Или от нещо по-лошо и от него. По станциите плъзваха слухове, когато хората виждаха правителствените агенти да обикалят насам-натам из старите рудници, търсейки следи от „скакалци“. Дори Сайан Сълси бе претърсено от въздуха. Никакъв резултат. Една фабрика, голяма колкото човешки юмрук, дегизирана като парче скала, бе почти невъзможна за откриване. Не бяха открити никакви следи при разрушението на Мелас Дорса.

„Скакалците“ бяха атакували Мелас Дорса с невероятна изобретателност и ефикасност. Първо бяха изпратили малки части в изоставената станция, за да проучат как стоят нещата и да извадят от строя комуникациите, а след тях вече бяха дошли големите разрушители. Или поне така показваха наблюденията ни… понеже нямахме никакви видеозаписи на онова, което се бе случило там, нито пък каквито и да било доказателства, освен немите свидетелства на пробитите тунели, разрушеното оборудване и разпилените по пода останки от роботите по поддръжката.

Бяхме насрочили временна дата за провеждането на изборите, само че тя беше чак след шест месеца. А никой не знаеше какво ще се случи дотогава и къде ли щяхме да сме ние.

Докато обвиненията се сипеха отвсякъде, държавните глави на страните от Тройката обмениха помежду си разговори, предложиха си сътрудничество и изследваха всички възможни канали за знаци и белези за предстоящи действия…

И не откриха абсолютно нищо. Каналите бяха заринати с позьорства и отрицания. Никога през живота си не бях виждала Тройката толкова объркана и недоумяваща.

Никой от земните съюзници никога нямаше да си признае, че е дал зелена светлина за военните действия срещу Марс… затова пък изискваха пълна прозрачност около новооткритите марсиански сили. Луната и всички ОМ от Пояса продължаваха нощем да треперят в леглата си, опасявайки се от „марсианската заплаха“ повече от всякога. Републиканският информационен офис (РИО) и всички дипломатически агенции се опитваха да убедят Тройката в мирните намерения на Марс, но не можеха да им кажат какво точно се бе случило… или какви бяха следващите ни намерения.

Повечето марсианци също изискваха пълна прозрачност. Опозицията вътре в самото правителство все още бе прекалено дезорганизирана, за да предприеме ефективен опит да атакува Ти Сандра и мен, само че след седмици или месеци натискът вероятно щеше да се усили, докато най-накрая станеше непоносим.

В момента наблюдавахме играта на „маймунски задници“, само че в ненормално голям мащаб. В тази игричка обаче дори единият от играчите да мигне, докато търси начин как да избяга от бойното поле…

Нещастие.

Комуникационната мрежа на Пойнт Уан вече бе започнала да функционира с пълна сила. Всичко бе сглобено наново с повече човешки усилия, отколкото с помощта на мислителите. Марсианските мислители все още бяха в крайно оскъдни количества. В научноизследователския център в Тарсис бяха създадени по-малко от двайсет, от които само десетина можеха да бъдат издърпани за граждански нужди. Мени Хилс бе получил трима, а Кайбаб — шестима, трима от които бяха производство на „Куантум Лоджик“ с вградени интерпретатори и можеха единствено да направляват по-големите мислители.

Лий Уокър се бе превърнала в шпионка от класа. Ден след ден тя разпъваше невидимата мрежа от тайните информационни канали на Републиката — тоест, купуваше информация от източници, които не подбираха методите си. Днес си мисля, че трябваше месеци по-рано да установим ефективни шпионски мрежи, само че тогава нямаше как да предвидим настъпването на чак толкова сериозни разправии между Земята и Марс. Сега, когато по всяка вероятност вече бе прекалено късно, бяхме станали безмилостни.

Назначихме още десетки „мухи“ (оперативни работници, които проучваха информационните мрежи на Земята, прихващаха дошли по кабела съобщения и подслушваха частните канали на ВИЗА и ВАЮП). Продавахме известна част от данните, до които се добирахме, на други източници, за да подпомогнем собственото си финансиране.

Когато веднъж Лий ме помоли да потвърдя официално назначаването на двайсет допълнителни агенти на Земята и в Пояса, я попитах какъв ще бъде техният статус.

— Добре платен — ухили се тя. — И доста рискован.

ВИЗА и ВАЮП вече бяха успели да разсекретят неколцина от нашите „мухи“.

— Ако трябва да знам още нещо, кажи ми го — подканих я аз.

— Всичко се пише на моя гръб — успокои ме Лий. — Имаш си достатъчно грижи, та да се налага да се тревожиш и за това.

С което искаше да каже, че нося на гърба си съдбата на всеки един марсианец, включително и нейната… Никога не успях да разбера дали тя одобрява това или не. Подозирах, че никак не й се нрави.

Най-накрая пристигнаха и няколко добри новини. Бяха пуснали Стан от „Кайлетет“. Краун Найджър бе затворил него, жена му и детето му в Кипини Стейшън в Крайс за десет седмици, като им забраняваше всякакви комуникации с външния свят. Бях получила две писма от Стан, след като вече го бяха освободили; имах време, колкото да му отговоря съвсем накратко. Естествено, не можех да му кажа къде точно се намирам или какво точно върша.

Направих няколко бързи обаждания и успях да го уредя на пост в Мени Хилс, където можеше да използва опита, който имаше от „Кайлетет“, за да свърши някаква дипломатическа работа. Бях чувала доста малко неща от лагера на Краун Найджър: след Замръзването те се бяха по-снишили — достатъчно мъдро решение. Явно се надяваха да изчакат бурята да премине. Ти Сандра бе създала специална част, която имаше за цел да се оправя с дисидентстващите ОМ и региони. Според мен Стан имаше пълната възможност да се присъедини към тях.

Доста често се срещах с Чарлз — понякога насаме, по-често обаче в компанията на Стивън Леандър и други. Споровете ни винаги се въртяха около практическите аспекти на преместването на огромни обекти с помощта на мислители.

Чарлз прекарваше часове всеки ден във връзка с главния мислител „Куантум Лоджик“, готвейки се и упражнявайки се за ново пътешествие. Това нямаше как да не си каже думата. След всяка една дълга сесия на връзка с мислителя „Куантум Лоджик“ Чарлз се нуждаеше от няколко минути, за да започне да говори свързано и човешки. Доста се страхувах за него.

Стан присъства на първата конференция в Преамбюл, която се проведе две седмици след смъртта на Иля. В нея взехме участие аз, Чарлз и Леандър, ареологът Фауд Абди от Маринър Вали, архитектът и инженер Джералд Уокслър от „Щайнберг-Лешке“ в Аркадия, както и новосъздаденият мислител, който само преди ден бе получил името си: Аелита. Аелита щеше да изпълнява ролята на главен мислител на Преамбюл и да координира всички дейности на станцията и на проекта.

Експертите се събраха във все още недовършеното крило на лабораторията. Докато се настанявахме, виждахме как по стените пълзи нанобоята, която с изсъсквания оформяше причудливи геометрични декорации. Неизменният мирис на мая тук бе още по-натрапчив. Сякаш живеехме в огромна, денонощно работеща пекарна за хляб.

Фауд Абди — висок мъж с остри черти на лицето и огромни изразителни очи — бе първият, който взе думата. Той бе облечен с почти бяла роба, чиито джобове се издуваха от книгите и компютъра, които носеше със себе си.

— Казаха ми да се опитам да обсъдя нещо невъзможно — започна той, застанал с гръб към един малък дисплей. — Помолиха ме да изследвам ефектите, които биха настъпили на Марс при едно евентуално отсъствие на гравитационното поле на Слънчевата система. Казаха ми, че въпросът е чисто теоретичен, но именно затова съм просто длъжен да предположа, че имаме намерение да предприемем нещо драстично по отношение на Марс — може би същото нещо, което направихме и с Фобос. Освен ако и случаят с Фобос не е бил чисто теоретичен. — Той ни измери с поглед, пълен със съмнение, не получи никаква реакция на хумора в думите си (ако въобще това се е предполагало да бъде хумор) и въздъхна тежко. — Трябва да ви кажа защо Марс е стабилен сега и да ви изложа накратко теориите на ареологичния упадък. Така ли е?

— Формулировката е добра — отвърнах аз.

— Някога работих със съпруга ви, госпожо вицепрезидент. Беше добър човек и липсва на всички ни.

— Благодаря ви.

— Той бе загрижен (както и аз, между другото) за смъртта на Марс преди стотици милиони години. Но в действителност концепцията за един мъртъв Марс е изцяло погрешна, тъй като планетата не е съвсем изстинала отвътре. Във вътрешността на Марс все още се наблюдава ареологична активност. Въпреки това обаче магмените изригвания от мантията на планетата са се стабилизирали и вече не оказват странично налягане върху кората й.

В миналото никога не са съществували повече от дванайсет плочи на марсианската кора. Сега тези плочи са замръзнали заедно. Няма странично налягане, няма миграция на по-старите плочи, няма редукция на границите на плочите. А това на свой ред е намалило вулканичната активност. Последните активни вулкани на Марс са били Тарсис и Олимпус, познати на всички нас. Без движението на плочите планините престанали да се образуват. Без вулканичната активност изпускането на газове от вътрешността на планетата било сведено до минимум. По този начин и без това тънката марсианска атмосфера отлетяла в космоса и нямало с какво да бъде заменена. Биосферата на Марс измряла преди няколко милиона години, в самия край на тектоничната активност. Обаче стабилизирането…

— Балансираното течение — допълни Леандър.

— Точно така. Аелита, ако обичаш, покажи резултатите от дълбокия сондаж на доктор Уегда в кората и мантията на Марс.

Аелита веднага изпълни молбата му. На монитора зад Абди се появи диаграма, позната на всички нас — напречен разрез на Марс, който се въртеше, за да демонстрира триизмерно изображение на вътрешността.

— Виждате ли, във вътрешността на планетата има шестнайсет изригвания, които периодично се издигат и снишават. Те обаче са придобили набръчкана и инверсна форма — издигат се отвътре и се снишават отвън. Мрежовата сила, оказвана върху кората на планетата от тези изригвания, е равна на нула, въпреки че локалните ареологични ефекти са очевидни. Стабилността наистина е доста крехка… Така че Марс може да се промени всеки момент. Само че това не е ставало от триста милиона години. Има толкова много неща, които не разбираме.

Затова някакво действие, приложено към цялата планета (като премахването на приливно-отливните сили, например) би могло да разбуни изригванията и да причини повторен старт на тектоничната активност. — Той спря за секунда и посочи застиналата диаграма на Марс. — Без една голяма луна, която да поддържа баланса на Марс, относително малки промени биха могли осезаемо да променят наклона на оста на планетата. Ако тръгнем, то ще е към Слънцето, нали?

— Не сме решили още — отвърнах аз.

— Ако е така, то биха могли да възникнат и по-сериозни проблеми, които не са залегнали в моите изчисления. Така или иначе обаче, моите проучвания показват, че е възможно да се очаква повторно нарастване на тектоничните процеси.

— И какво трябва да означава това? — попита Уокслър.

— Имам предвид — какво би трябвало да означава за всички нас, които живеем тук?

— Ами повече марсотресения. Субстанциална активност по местата, където минават границите на старите плочи, вероятно. Вулканични изригвания. Няма начин да бъдат предсказани резултатите в един по-далечен план.

— А в по-близък план? — попита отново Уокслър.

— Няколко по-значителни марсотресения. Но преди да станем свидетели на сериозни изригвания на вулкани, ще изминат десетилетия.

— Ще бъде ли обратим процесът?

— Какво имате предвид?

— Ще може ли Марс отново да се стабилизира някога, щом като веднъж сме го раздрусали?

— Не и в рамките на близките десетина милиона години — отвърна Абди. — Стабилността си е стабилност, докато нестабилността е непредсказуема.

— Аелита, ти какво мислиш по въпроса? — попита Леандър, потупвайки новата си рожба по металното тяло.

Гласът на Аелита бе мек и типично женски. Образът й — жена с издължено лице с класически черти и с подстригана късо черна коса — ми напомни за злата кралица от анимационните филмчета на Уолт Дисни.

— Заключенията на доктор Абди ми изглеждат разумни.

Моите бази данни обаче не разполагат със значителна информация за вътрешния строеж на Марс.

— Имаш всичко, с което разполагаме за момента — възрази Леандър.

— Тогава няма да е лошо да научим нещо повече — отвърна Аелита.

Абди й хвърли един поглед през масата и се засмя.

— Ще научим — отсякох аз. — Доктор Абди, ще ни трябва повече информация за вътрешната структура на Марс в рамките на двайсетина дена.

— Разбира се, госпожо вицепрезидент — отвърна щастливо Абди. — Трябва ли да разбирам, че се налага да предприема проучвания, по-мащабни от тези на доктор Уегда?

— Моля ви — прекъснах го аз. — Това е много важно. Надявам се, че осъзнавате съображенията ни за сигурност?

— Разбира се — потвърди Абди сериозно.

— Доктор Уокслър, всяка станция поотделно трябва да подготви структурен доклад. Биха ли могли да устоят на едно сериозно марсотресение и въпроси от този род. Между другото, има ли станции, разположени точно върху границите на старите плочи?

— Не са много. — Уокслър се намръщи и поклати глава. — Като се замисля, се сещам, че никога не сме проектирали станциите така, че да издържат на сериозна ареологична активност.

— Не могат ли да бъдат подсилени по някакъв начин? — попитах го аз.

— Някои станции лежат върху стари алувиални почви. Ако се случи по-сериозно марсотресение, всеки шев ще се пропука, всеки тунел ще бъде разкъсан… Продължавайте нататък в същия дух и ще разберете какво имам предвид.

— В такъв случай ще се наложи тези станции да бъдат евакуирани — заключих. — Ще се срещнем с хората, отговорни за гражданските приготовления и ще обсъдим това утре. Доктор Уокслър, доктор Абди, упълномощавам ви да теглите средства от сметката на правителството с код „Черно“ и „Преамбюл“. Аелита ще наблюдава опитите ви. Всяка седмица ще се отчитате пред същия този комитет.

Уокслър се взря в хората около масата, като че ли всички бяха напълно откачили.

— Разбирам, че си имаме работа с някакви зрелищни технологии, но мислили ли сте за резултата, който всичко това ще има върху хората?

Забележката му ме засегна дълбоко.

— Всъщност, докторе, почти не ми се налага да мисля за нещо друго.

— И какво? Искате да кажете, че това, което Земята би могла да ни причини, е по-лошо от онова, което виждате в мислите си? Всички станахме свидетели на разрушенията при Мелас Дорса, само че това ще бъде нищо в сравнение със стотици станции, сблъскващи се с евентуални марсотресения.

Чарлз вдигна ръка като ученик по време на урок.

— Мога ли да отговоря на въпроса?

— Разбира се — кимнах аз.

— Това е само началото. След няколко месеца могат да изпепелят Марс. Ако това не им стига, могат да ни хвърлят върху Слънцето или да ни изстрелят в открития космос.

Лицето на Уокслър пребледня, но той не се предаваше. Очевидно не разбираше какво му говори Чарлз и смяташе това за силно преувеличено. Недоверчиво присви очи и попита:

— Наистина ли вярвате в това?

— Скъпи докторе — отговори Абди, — според вас несъществен факт ли е изваждането на една луна от орбитата й и преместването й веднага над Земята?

— Знам само това, което са ми казали — упорстваше Уокслър.

— Аз бях там — обади се Леандър, — а също и Чарлз.

— Добре — вдигна рамене Уокслър. — Госпожо вицепрезидент, аз знам своите задължения. Но искам да изразя тревогата си, че се обсъжда нещо разрушително и обезпокоително, а никой няма да попита марсианците за тяхното мнение.

— Иска ми се да разполагахме с време и да имахме тази възможност — въздъхнах аз.

— Не, не искате — възрази Уокслър. — Ако марсианците гласуват против тази идея и решат да си останем тук…

— Това ще бъде чисто самоубийство — възрази Чарлз.

— Имаме ли право да избираме бъдещето си? — разпалено попита Уокслър. — Или вие смятате, че можете да избирате вместо нас, защото сте много по-информирани?

Нямах отговор на въпроса му. Той блестящо изрази нашата дилема.

— Иска ми се да не ни съдят толкова строго, доктор Уокслър — отговорих кратко.

— Не разчитайте на това, госпожо вицепрезидент — каза той.

Чарлз и Аелита останаха след края на срещата.

— Не сме разговаряли за Иля — погледна ме Чарлз.

— Не ми се иска.

— Доктор Абди ми напомни… Бих искал да изкажа тъгата си. Той беше прекрасен човек.

— Моля те — прошепнах и отместих поглед. Думите, казани от Чарлз бяха още по-непоносими.

— Обвиняваш ли ме за смъртта му? — попита той с равен глас.

— Не. Как бих могла?

— Ако бях умрял преди десет години, това сега нямаше да се случи. Или не по този начин.

— Що за мегаломания е това? — попитах.

— Без мен близките пет или десет години нямаше да можете да построите техниката за откъсването. Земята би могла да бъде първа.

Гледах го и се чудех дали ще мога да запазя грижливо сложената маска на безпристрастност и работоспособност.

— И аз нося вина колкото теб — успокоих го.

— Трябва да знам. Защото наистина няма да мога да го понеса, ако; ме обвиняваш за случилото се.

Очите му се напълниха със сълзи. Извърнах глава, защото не исках да изливам чувствата си като него и казах малко грубо:

— Стегни се.

— Никога през живота си не съм бил толкова стегнат и трезвомислещ.

— В моята глава е пълна каша и не съм в най-добрата си форма. Моля те, моля те! — Ударих с юмрук по масата. — Просто не говори.

— Добре.

— Обадих се на Ти Сандра преди няколко часа — продължих, след като преглътнах и се успокоих. — Трябва да решим къде ще закараме Марс, когато стане време. Ако се наложи. И трябва да направим проба с Фобос.

— Мислил съм за това. За няколко дни можем да закараме „Меркурий“ и оригиналния откъсван на Фобос. По-големите ще останат тук.

— Ще трябва да разпръснем тях и мислителите, в случай че Земята направи друг, по-пряк опит да ни спре.

— Можем да разрушим цялата апаратура и да предоставим доказателства на Земята.

— Бих го направила веднага — казах, — но Земята няма да ни повярва, защото залогът е твърде голям. Всичко сега се движи от политиката и желанието за оцеляване.

— Реших все пак да го предложа. Бих се самоубил, ако знаех, че това ще промени нещата. Ако знаех, че ще мога да те утеша.

Изгледах го злобно и изкрещях:

— Бих убила всички вас и себе си, ако… — това, което исках да кажа, ме стресна и за последните думи не ми достигна въздух. Чарлз не изглеждаше учуден или шокиран.

— Завиждах на Иля. Помня те каква беше преди много години — каза той след голяма пауза. — Оттогава съм бил с много жени, но никоя от тях не е била толкова целенасочена или уверена.

— Целенасочена? Уверена?

— Казвах си: тя е точно толкова луда, колкото и ти.

— Господи! — възкликнах и се засмях насила.

— Вярвах, че мога да разклатя няколковековните убеждения и да открия какво движи вселената. А на теб ти казвах, че ще станеш президент на Марс. Помниш ли?

— Ще прегледам дневника си и ще проверя това. Може, след като всичко се оправи, да започнеш да гледаш на карти.

— Никога няма да се оправи — поклати глава Чарлз. — Събития с такава значимост никога не приключват окончателно. Досега не си питала за жена ми.

— Това не е моя работа.

— Беше мила жена, истинска марсианка. Три години ме подкрепяше. Имаше силно развито чувство за отговорност и наистина полагаше усилия, но накрая ме напусна. Каза, че никога не знае къде съм и какво мисля.

— Съжалявам, явно не сте си подхождали. — Да.

Той извърна глава, видимо изтощен. Не знаех доколко връзките с „Куантум Лоджик“ изсмукват силите му. Исках да се върнем на основната тема и попитах:

— Къде трябва да отиде Марс?

Чарлз изправи рамене и свърза компютъра си с основния дисплей.

— Аелита, това са приблизителните координати и номера на звезди. Свържи се с астрономическата библиотека.

Аелита изобрази графично групи от гъсто скупчени звезди.

— Не можем да го преместим на няколко светлинни години. Със сегашните възможности за проследяване и измерване, Земята ще ни намери навсякъде в радиус от няколкостотин светлинни години. Ако въобще се преместим, то ще е защото Земята доказа, че би направила всичко, за да ни унищожи. И ще продължи да опитва.

Дилемата, казана направо, все още смразяваше кръвта ми.

— Предлагам да направим огромен скок. Прегледах новите проучвания, прекарах ги през Аелита и вече имам предложение. Това е най-доброто от всички възможни места в близката галактика. Намира се на разстояние десет хиляди светлинни години оттук и на пет хиляди светлинни до галактическия център. Тесен и ограден от галактическия ръкав облак от гъсто скупчени звезди, няколко милиарда години по-млади от повечето звезди близо до слънцето, стабилен и богат на метали. Небето е красиво, а нощите — ясни. Прегледах „Каталог 22 на галактическите изследвания“ и открих едно жълто джудже, около девет десети от големината на слънцето, със смущения, които показват наличието на големи планети. В този район има и няколко други подобни звезди. Давам ти ги на теб. Всички облаци и звезди, цялата цветна градина. — Той не ме изпускаше от поглед. — Избирай и стани Майка на Новия Марс.

Спомних си древните цветя, откъснати от Стъкленото море, които Чарлз ми подари близо до „Tres Haut Medoc“. Сега ми предлагаше букет от звезди. Чарлз можеше да ми вземе ума дори и след преживяната умора и скръб.

— Искам да ти се извиня — казах. — Бях груба с теб. Свършил си прекрасна работа.

— Благодаря.

Лицето му засия и той ме загледа с кротка настойчивост. Все още имах власт да му доставям удоволствие. Никога не съм изпитвала това с Иля и може би затова го обичах. Загледах се в оградените и премигващи звезди в края на издълженото петно.

— Ще трябва ли да направим резервации? — попитах.

На следващия ден, докато инспектирах напредъка на големите откъсвачи с Денди и Лий, прекъснах един спор. Централната лаборатория беше завършена преди седмица, цялото оборудване бе събрано в една стая, където се правеха няколко опита за превръщането на малки количества кислород в антикислород. Когато влязохме в лабораторията, чух, че Леандър повишава глас и почти започва да крещи.

— Някой разбира ли срещу какво се изправяме?

Мичъл Масперо-Гамбакорта и Тамара Куанг стояха срещу Чарлз, Леандър и Ройс. Куанг ме видя да влизам и лицето й замръзна в студена маска. Масперо-Гамбакорта поклати глава, изруга тихо и седна на ниската скамейка, към която бяха закрепени големите помпи за контрол. Ройс прибра компютъра си и някои други неща и беше готов за тръгване, но отстъпи и остана да стои съвсем не на място, прав, с пълни ръце. Лицето на Леандър беше почервеняло от вълнение, а Чарлз бе кръстосал крака и изглеждаше спокоен, дори малко отдалечен от останалите.

— Някакво неразбирателство ли има? — попитах.

— Нищо, с което да не можем да се справим — малко припряно отговори Леандър.

— Тамара и Мичъл смятат, че трябва да представим откритието си за публично обсъждане — обясни Чарлз.

— Това е най-разумното нещо — заяви Куанг.

— Няма нищо разумно в цялата работа — промърмори Масперо-Гамбакорта и скръсти ръце.

— На кого да кажем първо?

— Очевидно на Земята — сви рамене Куанг. — Имам приятели там, които могат да ни помогнат да се справим с политическите проблеми и недоразуменията.

— Недоразумения ли? — не разбрах аз.

— Не съм глупава — защити се Куанг, — и знам в какво положение сме, но ако започнем преговори и намерим общ език… ще се чувствам много по-добре — думите й заглъхнаха и тя поклати глава.

— Това сме го обсъждали много пъти — каза Леандър.

— Въртим се в кръг — добави Чарлз.

— Знам — извика Куанг и вдигна юмрук. — Те могат да ни убият, ако сметнат, че ние знаем как да ги убием… Но няма да го направят, ако мислят, че ние първи можем да започнем… Не можем да им кажем какво знаем, защото знаем как да ги убием. А ако им кажем, те ще знаят как да убият нас. Това е лудост.

— Съгласна съм — кимнах. — Най-доброто решение е да оставим нещата да се уталожат и да отидат от само себе си на мястото си.

— Като избягаме ли? — попита Масперо-Гамбакорта. — Това не е решение на големи хора.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — попитах го.

— Да. И то няколко по-добри решения. Но Чарлз и Стивън не са съгласни с нито едно от тях.

— Искам да чуя — казах. — Може аз да ги оценя.

Той сгърчи лице от безсилие и въздъхна.

— Признавам, че това са идеалистични предложения, които носят много риск и не са по-добри. Но ако опитаме някое от тях, бихме могли нощем да спим по-спокойно.

— Въпросът не е дали ние ще спим спокойно — възразих, — а дали Марс ще бъде свободен и ще живее.

— Ние работим с всички сили — обади се Куанг. — Не мислете, че докато спорим, не си вършим работата.

— Не си мисля така. Ако имате по-добри идеи — идеалистични, скептични или други, — искам да ме уведомите.

Ройс стоеше със скръстени ръце и накрая каза:

— Свършихме ли с това? Може ли вече да се връщаме на работа?

— Имаме около четири седмици, преди тайната ни да излезе наяве — заяви Ти Сандра в началото на поредното ни съвещание.

Стоях сама в моята стая, обградена от глухите звуци на строежа, които ехтяха под земята и в тунелите, и наблюдавах изражението на Ти Сандра така, както бих наблюдавала лицето на някой идол, с надеждата, че ще ми подскаже решението.

— Време е да се направят проучвания — продължи тя. — Преместете Фобос на предложеното място. Хората ще забележат, че липсва една луна, така че тя трябва да бъде върната, преди да се вдигне тревога. Пътуването не бива да е повече от пет часа.

— С Чарлз обсъдихме подробностите. Той смята, че можем да се справим, а аз искам да отида с него.

— Защо? — попита Ти Сандра.

— Не мога да пратя Марс някъде, където аз самата първо не съм била.

— От Пойнт Уан ще получат удар.

— Тогава няма да им казваме.

Ти Сандра се замисли, за да прецени рисковете и предимствата.

— Ще отидеш с тях — отговори тя, — защото ми е нужен някой, на когото безрезервно да се доверя. Смятам те за плът от моята плът.

— Благодаря.

— Иска ми се и на Деймос да има екип за откъсване. Ако не се върнеш или закъснееш, ще преместим Деймос в Пояса, ще го скрием и ще се приготвим за най-лошото.

Да използваме Деймос като застраховка, без да уточняваме за какви цели, изглеждаше почти нормално и не будеше тревога.

— Ще им кажем ли, че преместваме Фобос?

— Дължим им това — отговори тя. — Не мога да гарантирам обаче, че ще ни повярват, че не ги нападаме.

Казах й за неспиращите възражения на Уокслър, за нарастващата съпротива в някои от Олимпийците и сред най-близките ни съветници и помощници.

— Това го очаквах — каза Ти Сандра. — Ако можех, щях да бъда при теб и да ти помогна малко по-твърдо да изложим позицията си. Но ти и сама ще се справиш и те ще се съгласят.

Усетих, че моето положение на притисната до стената може и да не се разбира от дисплея, и напомних:

— Вероятно няма да стане толкова лесно. Помисли си какво предлагаме ние.

— То ме плаши до дъното на душата ми. Може би и те са толкова уплашени, че са готови да се доверят на Земята.

— Това е съвсем нормална реакция.

— Всички ли забравиха толкова бързо?

— Надявам се, че не.

— Някои не загубиха много — горчиво отбеляза Ти Сандра. — Продължавай да се бориш и упорстваш, Каси. Продължавай да ентусиазираш тези, които ти вярват. Ако можеш да се лишиш от тях, ги прати сред останалите, за да ги убеждават.

— Още една кампания — подхвърлих.

— Тя никога няма да свърши.

— Понякога, дори когато само размишлявам за това, се чувствам като чудовище. Не може ли да проучим възможността за референдум?

— С колко време разполагаме?

— Чарлз дава един или два месеца на Земята. Той не изключва и вероятността тук да има шпиони. Може да стане и по-скоро. Господи, почти нямаме избор.

— Така е — съгласи се Ти Сандра. — Ние с теб сме заменяеми и работим, за да спасим всички останали. Не забравяй това, мила.

— Толкова се нуждаем от теб тук — казах с разтреперан глас. — Почти нищо не остана, което да ми дава сили.

— Възстановявам се възможно най-бързо. А ти си силна. Не се предавай.

Часове преди разсъмване на двайсет и третия ден от Водолей петима от водещия екип — Чарлз, Леандър, аз и двама астрономи, се качихме на влекача и пропътувахме около километър по новоизградената линия от Кайбаб до скритата стартова площадка за „Меркурий“.

С астрономите се бях запознала преди два часа. Те току-що бяха пристигнали от МУС. По-възрастният, Джаксън Хергешаймер, беше специализирал върху екстрасоларните планети. Беше роден на Луната и нямаше връзки с нито едно ОМ. Преди двайсет години бил поканен да работи в МУС. Беше висок, жилест, посивял, с огромни длани и разтревожена маймунска физиономия.

Помощничката му, Галена Камерън, бе дошла преди пет години от Пояса, за да учи в Университета за изследвания „Тарсис“. Беше специализирала върху техниката на обсерваториите за далечния космос. Някои от съоръженията на борда бяха нейни. Тя бе донесла прототипни сензори за марсианския СГН — супрапленарен галактически наблюдател — и мулти-ОМ проект, който беше отхвърлян девет пъти през последните пет години. Хергешаймер не се впечатляваше от това, което щяхме да направим, но според мен прикриваше страха си. Лицето на Камерън обаче беше поруменяло и тя не можеше да спре да мърда неспокойно ръцете си.

Коридорът за изстрелване приличаше на ниска тъмна купчина под светлината на фенерите ни. Самият „Меркурий“ лежеше под обикновено покривало с цвета на почвата и това беше най-елементарния камуфлаж. Бе очевидно, че тук е бил направен значителен опит за прикриване на дейността. Още по-очевидно беше, че наблюдателите от Пояса и Земята трябваше да събират информация за стотици такива площадки. Орбиталното пространство на Марс все още беше отворено за всички бивши ОМ и много от тях продължаваха да поддържат собствени орбитални совалки. Изстрелването на обект от това, което беше направено да изглежда като възстановена лунна станция на платото Кайбаб, не би привлякло внимание.

Командирът на влекача, Уанда, набита атлетична жена в яркозелен терминален костюм, ни погледна през рамо и се усмихна.

Трябва да се издигнете след трийсет минути. След като достигнете орбита, ще ви се даде разрешително чрез директна връзка. Когато се връщате, ще използвате директна връзка, за да ви инструктираме къде да кацнете. Не искаме земяните да проследят връзката на водещия екип с „Меркурий“ — даде ни инструкции тя.

Директна връзка беше закодираното наименование на мигновеното общуване чрез откъсвача. За пръв път щяхме да използваме директна връзка, но само от орбита.

Чарлз й благодари и я потупа по рамото.

— Уанда беше нашия командир на влекача по време на първия ни излет — разказа ни той. — Ставаме стари съмишленици.

— Не задавам въпроси — каза Уанда. Кафявите й очи се спираха върху всеки от нас поотделно, а устните й се бяха свили в гримаса на учудване. — Просто искам да изпитам удоволствието, когато покажат резултатите по новините.

— Надявам се да ни няма в новини — поклати глава Чарлз. — А това е всичко, което ще научиш днес.

— О-о-о! — разочаровано възкликна Уанда.

Тя изпъна коридор под налягане между влекача и „Меркурий“ и Чарлз и Леандър внимателно разтовариха съоръженията. Помогнах им да пренесат мислителя „Куантум Лоджик“ и интерпретатора, и се настанихме за изстрелване.

В тесните, наредени в две редици седалки, с нетърпение чакахме ракетите да се запалят. Не бях излизала в орбита от пътуването си до Земята, което ми се струваше, че е било в някой друг живот.

— Време е да ви кажа нещо за скока — обади се Чарлз. Обърнах се наляво и погледнах него и Леандър. Леандър вдигна ръка и се усмихна. — Не всичко върви по мед и масло. Имам предвид за пътниците.

— Какво си пропуснал да съобщиш?

— По време на пътуването и след това няма да има електрическа активност в продължение на няколко минути. Няма да има топлина, костюмите няма да действат и т.н. Може да почувстваме, че се задушаваме, но направихме механичен скрабър без електрически части и той трябва да отстранява проблемите за около десет-петнайсет минути.

— Защо изчезва електрическата активност?

— Не знаем. Ще се усеща и леко гадене. Ще премине, но невроните ни ще бъдат безчувствени за няколко минути. Това е нещо като пропадане в нищото, но околния свят продължава да се възприема по някакъв начин. Тялото се противи на това състояние. Освен тези неща, които са незначителни проблеми, всичко е като в реклама.

— Защо не казахте за това по-рано? — попитах и се прилепих към седалката.

— Там имахме достатъчно неприятности — отговори Чарлз и махна по посока на лабораторията. — Какво би казал Уокслър, ако знаеше?

— Щеше да припадне — признах аз. — Но какво ще стане с всичко на Марс? Как ще се отрази на животоподдържащите системи, а да не говорим за умственото състояние на хората?

Леандър прекъсна това, което се очертаваше да бъде дълъг спор.

— След една-две седмици може да решим проблема. Смятам, че ще успеем да се справим. Засега обаче трябва да бъдете подготвени.

— Има ли нещо друго, което трябва да знаем?

— Няма да усетите дори и клатене. Това е най-гладкото пътуване във вселената — увери ни Чарлз.

Пилотът-човек на „Меркурий“ от първата мисия беше заменен от произведен на Марс предан мислител. Той ни предупреди една минута преди изстрелването. С шумни серии от гърмежи като от оръжие се издигна върху платформа от огън и пара и ни прилепи плътно към седалките. През илюминаторите и на видеодисплея гледахме как Марс се отдалечава. Малкият кораб се завъртя, за да се насочи към сиво-черната луна и ние се наслаждавахме на няколко минути инертност.

Камерън повдигна глава от седалката, доколкото й позволяваше коланът и ми се усмихна.

— Исках да ви кажа каква чест е за нас, и особено за мен, да участвам. Това е невероятно. Направо фантастично. Аз съм ужасена.

Усмихнах се, за да я окуража доколкото мога. Това, което щяхме да направим, не се побираше във въображението ми, въпреки че не беше извън техническите възможности на подобрението.

Тъй като нямаше да има ускорение, нито някоя от познатите ни сили, щеше да се използва съвсем различна сила, създавана изцяло от дескрипторните на показатели, използвани при опита. Казано с по-прости думи това означаваше, че преместването на Фобос на десет хиляди светлинни години изискваше да откраднем от галактическите запаси толкова енергия, колкото беше достатъчна за захранване в продължение на няколко години на звезда с големината на слънцето.

Бавно и плавно се приближавахме към луната. В разстояние на един час от блестяща точка Фобос се превърна в тъмно и размазано петно, защото бяхме попаднали в сянката на Марс.

Намаляването на скоростта беше по-рязко и по-шумно от издигането и остави на левия ми лакът синина, тъй като бях притисната към една тънко уплътнена метална скоба. Носехме се на неколкостотин километра над Фобос, покрит с древни сиво-черни кратери, ями, пукнатини и неравности от предишни изследвания и минно дело.

Щяхме да влезем в една минна база на трийсет години в центъра на кратера Стикни, която все още се използваше, но в която имаше само роботи. Ако някой нападнеше „Меркурий“, щяхме да имаме големи шансове да оцелеем, заринати под студената сива повърхност на малката луна.

— Това е мястото — каза Леандър.

На един от склоновете на кратера с неправилна форма Стикни малката сигнална лампа за приземяване проблясваше през няколко секунди. „Меркурий“ рязко смени курса си и ние започнахме да се спускаме към нея със зашеметяваща скорост.

— Търсят се точки за закрепване — обяви мислителят.

Последва още едно рязко намаляване на скоростта и „Меркурий“ внимателно се прилепи към повърхността. Проверихме всички системи на станцията и след като се уверихме, че работят нормално, изпънахме коридора за приземяване.

Чарлз разкопча колана си и аз го последвах, изпаднала в безтегловност.

— Имаме запаси за три дни — подхвърли той с крива усмивка, докато преминавахме през товарния сектор.

— Ще ни стигнат ли? — попита Галена Камерън с угрижена физиономия.

— Надяваме се експериментът да не продължи повече от пет часа — провикна се Леандър от платформата над нас.

Хергешаймер направи гримаса и каза:

— И десет години да изучаваме системата, пак няма да знаем достатъчно.

— Тунелите ще бъдат студени и неудобни няколко часа — съобщи Леандър. — Не са за гости.

Докато пълзях зад Чарлз по коридора за преминаване, почти се сблъсках със стар робот, покрит с прах. Той беше с големината и цвета на обичаните плюшени мечета и веднага се отдръпна в един ъгъл, а старата му сензорна гривна се въртеше с едва чуто скърцане, докато ни изучаваше.

— Това съоръжение се нуждае от ремонт — приглушено изскрибуца той.

Чарлз се обърна, за да ме погледне, а аз се усмихнах за пръв път от седмици, защото си спомних за „Tres Haut Medoc“. Той също се усмихна, но трепна, когато кожата му изпъна наношевовете.

— Трябва по-добре да се грижим за нашите сираци — подхвърли.

Хергешаймер проклинаше липсата на съвременни сензорни устройства, а Леандър нареждаше на един малък робот да осигури нови проби. Носехме комплектите за ремонт и почти всички роботи щяха да преминат през осъвременяване и пренастройване. Галена Камерън стоеше сама в едно студено помещение, координираше сензорите и телескопите и изпробваше всички съоръжения с произволни цели и информация.

Засега нямах много работа. Помагах на Леандър в звездообразната централна контролна зала и следях за промени в налягането. Докато не приключехме с осъвременяването, не можехме да се доверяваме на аварийните системи на станцията. Аз бях в единия от лъчите на звездата, а в друг лъч Чарлз се занимаваше с мислителя „Куантум Лоджик“. Той изведнъж се показа зад ъгъла с оптични кабели, закрепени отзад на главата му и каза:

— Объркан е.

— Кой?

— Мислителят. Преди да тръгнем трябваше да му поставя задача за настройване. Той е някъде другаде и прави нещо, което нас въобще не ни интересува.

— Можеш ли да го върнеш? — попитах.

— Разбира се. Няма да отнеме много време да го пренасоча. Как е твоето подобрение?

— Не ме притеснява. Мисля, че вече мога да го контролирам.

— Това е добре.

Чарлз гледаше стената зад мен, сякаш там имаше някой. Прииска ми се да се обърна, но знаех, че сме сами в контролния център.

— Касея, не знам какво ще ми причини това. Всеки път, когато ръководя мислител „Куантум Лоджик“, в мен се наблюдава различна реакция. Определено не е… — той не можеше да намери думите и направи безпомощен жест с ръце.

— Приятно? — подсказах му аз.

— Може би не е много приятно. Прилича на отдаването на порок. На присъединяването към буйна компания от луди гении. Винаги има нещо омайващо и решения на всякакви проблеми.

— На теб това ти харесва — казах тихо.

— Точно така. Това е моя слабост. Аз винаги ги търся и когато конкретните неща изчезнат като призраци, след тях остава едно чувство на пълнота. Мислителите „Куантум Лоджик“ преследват различни истини, които не пасват на човешките ни мозъци. Математически тангенти, които ние не използваме, логика, която ни причинява вреда. Трябва да внимавам, за да не стана непотребен за теб или за останалите, когато се върна.

— Винаги ще имаме нужда от теб — уверих го.

— Това не се знае. Просто исках да те попитам… мога ли да се съсредоточа върху теб? Всъщност нямам нищо, освен работата си и теб. Не е продуктивно да се съсредоточаваш върху работата.

— Какво имаш предвид под съсредоточаване?

— Да имаш цел — отговори той. — Да има нещо истинско, което да цениш.

Молбата му много ме разтревожи. Реших, че ще задам въпроса сега, колкото и странно да прозвучи.

— Предложение ли ми правиш, Чарлз?

— Не — намръщи се леко той и отмести поглед. — Имам нужда от добър приятел. Смятам, че това е ясно и не е неправилно. — Пое дълбоко въздух. — Касея, ужасно ще е да те свалям сега. Ти все още тъгуваш.

— Да.

— Имам нужда от някого, за когото да знача нещо не само като професионалист. Който да ме върне. Мен. Не продукта от смесването с мислителя, не някой интелектуален мутант.

— Ти значиш много за мен заради това, което си. Аз те ценя.

Изражението му се смекчи. Отново усетих силата си да му доставям удоволствие и това ме разтревожи.

— Точно от това имам нужда. Ти не трябва да се страхуваш. Дори и да загубя себе си онова, което остане, ще ни върне обратно. Тамара и Стивън могат по-късно да заемат мястото ми за голямото преместване.

— Толкова ли е опасно? — попитах.

— Не мисля, но всеки път става все по-трудно. На истините не може да се устои.

— Това са опасни истини.

— Да — съгласи се той. — Влюбваш се в друга реалност и си готов да я прегърнеш и да бъдеш зарязан от нея.

Леандър се изкачи до контролния център, като се придърпваше с ръце при незначителната гравитация.

— Галена и Джаксън казват, че са готови. Свързахме нашия откъсвач с големия чрез директна връзка и получаваме добър сигнал. Не мога да гарантирам, че връзката ще се запази, докато се местим, но сигурно ще мога да я възстановя, когато се върнем.

— Всичко е толкова примитивно — въздъхна Чарлз.

— Правя всичко възможно — ухили се Леандър. — Остава ти да си готов, капитане.

Галена Камерън влезе в центъра през големия отвор, ловко заобиколи Леандър и се обърна към мен:

— Госпожо вицепрезидент…

— Касея, моля те.

— Готови сме. Получаваме чиста картина на обектите отвън. Съоръженията са свързани и всички роботи функционират.

— Съобщи на Марс, че започваме — инструктирах Леандър.

— Пет часа ли? — попита той.

— Ако веднага откъснем дескрипторните показатели — отговори Чарлз.

Хергешаймер се промъкна зад Галена с мокро от пот лице. Той беше ужасен, а аз се чувствах спокойна. Излязох от ъгъла и протегнах ръка на Чарлз. Той здраво стисна моята.

— Всички сме тук благодарение на теб — казах му.

— Да дам ли заповед, Касея?

— Заведи ни някъде много, много далеч. На красиво и безопасно място. На ново място.

— Мисля, че знам такова — отговори Чарлз. — Извинете ме.

Той седна отново на мястото си и с дългите си и опитни пръсти свърза един последен оптичен кабел. Виждахме задната част на главата му — сивите наноклапи, прикрепени към черепа му, и черната коса.

Мислителят „Куантум Лоджик“, вграден здраво в централното контролно табло, проектира многоцветен кръг, образуван от сложни назъбени форми. Постепенно ръбовете им се изгладиха и формите се превърнаха в гъвкави петна. В обезопасена с пяна каменна ниша на разстояние един метър откъсвачът и помпите за поддържане на атомите от изстудената проба на абсолютната нула чакаха инструкциите на мислителя. Чарлз затвори очи.

— Трябва ли да се привържем? — нервно прошепна Галена.

— Няма нужда — отговори Леандър и облиза устни. — Правете нещо, което ви успокоява.

— Тръгваме — съобщи Чарлз.

Погледнах таблото, което изобразяваше външните обекти един върху друг. Марс точно под нас, Марс и короната на слънцето, блестящи в черния космос, струпвания от звезди, графика на набелязания галактически район, графика на състоянието на откъсвача.

Мислителят превеждаше човешките мерки и координати на дескрипторен „език“. Преводачът говореше с женски глас. „Отнемането на показателите на частиците завършено. Първо направление и изчисление завършено.“ Преводачът показваше собствената си оценка за това как вървят нещата. Червените линии се увеличиха, когато мислителят се насочи и откъсна показатели от изстудената проба, после приложи променените им качества върху всички частици от масата на луната и близо около нея.

— Ще ни трябва поне половин час да открием къде се намираме и какво е изминатото разстояние — каза Хергешаймер.

— Добре — отговори Леандър.

Положението ни, вкарано в мислителя, автоматично щеше да промени курса към набелязаната звезда.

В помещението лъхна хлад. Изображенията изчезнаха, ръцете ми станаха безчувствени, а пред очите ми затанцуваха разкривени фигури и образи. Не усещах движението и промяната. За разлика от всичко друго в досегашната човешка история, при откъсването не участваха машини, не се възпламеняваше гориво, не се получаваше топлина или шум след изразходването на енергия. Целият процес беше почти неусетен. Резултатите обаче компенсираха всичко останало.

Отново се появи картина. Ръцете ми бяха студени, а краката горещи, но не се чувствах зле. Всички мигаха и отваряха очи като след кратка дрямка.

Чарлз тихо изпъшка и се извини през зъби.

— След малко съм при вас — каза той.

— Къде сме? — попита Леандър.

Отвън виждах само звезди. Марс беше изчезнал. Около нас цареше мрак, прорязван от гъсто преплетени цветни ивици. Някои от звездите, по-големи от главата на карфица, бяха забулени в мъгла и нямаха ясни очертания. Досега не бях виждала такова красиво и страховито небе. Кръвта нахлуваше в главата ми, гърлото ми беше пресъхнало и се изкашлях в шепите си. За момент ме обзе клаустрофобия. Почувствах се като в стар тунел, хванат в капана на една съвсем малка луна.

В радиус от десет хиляди светлинни години от нас нямаше други човешки същества. Бяхме заобиколени от милиарди километри тънка звездна мъгла и нищо друго, можеше да не разберем къде сме и да се загубим. С усилие разтворих юмруци и поех няколко пъти дълбоко въздух.

Хергешаймер и Камерън бързо и безшумно сглобяваха апаратурата си, за да преработят данните и да определят местоположението ни. Хергешаймер тихо изруга.

— Трябват ни повече данни за общата дисперсия на тази група — каза той на Камерън и посочи петте звезди, обвити в синя мъгла. Тя бързо започна да изчислява на своя компютър, изпреварвайки с отговора компютрите, свързани с оборудването.

— Това е група А 29, EGO 23-7-6956 — отговори след малко.

— Ето я нашата цел — заяви Хергешаймер и направи кръст с пръст върху дисплея, после посочи едно малко, ярко, незамъглено петно, което беше като блестяща точка на черния фон. — Намираме се на шейсет милиарда километра оттам — въодушевено прибави той. — Много добър резултат за първо приближаване. Но звездата не е свободна — охлади ентусиазма ни той. — Ние сме на разстояние петдесет и четири милиарда километра от орбитата на най-отдалечената планета.

После погледна апаратурата си, кимна намръщено и притеснено и продължи:

— Господи, ако след всичко, което направихме, това има значение… В набелязаната система има седем планети. Три от тях са огромни газови гиганти, много млади, от два до пет пъти по-големи от Юпитер. Близо до звездата има четири малки каменни свята, а между тях — свободен космос, с подходящо разположение за орбита и без друга заплаха, освен дифузен астероиден пояс. Но това ще е без значение, ако не направим малка поправка.

Хергешаймер ме погледна, преглътна и кимна, сякаш за да покаже, че има решение.

— Чарлз? — попита Леандър.

— Мислителят сега прави поправките и превода. След пет минути отново ще се местим.

Някъде във вътрешността на Фобос нещо помръдна с дълбока въздишка, която беше чудовищна, защото звучеше съвсем истински. Изолираните стени на станцията започнаха да вибрират. Всички, освен Чарлз, се огледаха неспокойно.

— Това сме го чували и преди, но не толкова силно — обясни Леандър. — Напоследък местихме много луната и се получава различен приливен стрес.

— Ще има и още — каза Камерън.

— Не трябва да имаме проблеми — увери ни Леандър. — Стресът е незначителен, но звукът е впечатляващ.

Камерън се приближи към мен.

— Има една зала за пряк изглед. Миньорите трябва да са я монтирали преди нанасянето на последните поправки върху картата. Изпратих един робот да я почисти и да провери дали се отварят външните щитове. Доктор Хергешаймер ще има нужда от мен чак след като пристигнем, защото сега всичко е автоматизирано. Искам да видя преместването и предпочитам да не съм сама. Те имат ли нужда сега от вас?

Чарлз не обръщаше внимание на нищо около себе си, но аз не исках да се отделям от него.

— Върви — казах й. — Аз ще остана тук.

Камерън ме изгледа притеснено и настойчиво, върна се назад, завъртя се грациозно и тръгна по тунела, който извеждаше на повърхността.

— Млада е — усмихна се Хергешаймер. — Аз вече почти не поглеждам през оптичен телескоп, защото очите ми не виждат и няма смисъл да пробвам.

— Аз нямам нищо против да погледна — обади се Леандър. — След като приключим с преместването, всички ще хвърлим по един поглед.

Все още не можех да приема мисълта за необхватността на космоса около нас, за стотиците хиляди звезди, облаците, газа и праха.

Няма разстояния. Разстояние не съществува, освен като стойност на дескрипторните показатели.

— Добре ли си? — попита ме Леандър и аз поклатих глава.

Бузите ми бяха мокри и към краката ми бавно капеха кръгли блестящи сълзи, притеглени от слабата гравитация на Фобос.

— Тъжна ли си? — попита Чарлз и ме погледна.

Лицето му беше изключително спокойно, даже неестествено отпуснато и незаинтересовано. Осъзнах, че въпросът на Леандър го е изтръгнал от дълбока концентрация.

— Не — отговорих. — Усещам мащабността и се чувствам изгубена в нея. Не знам към какво вече бих изпитвала страхопочитание.

Чарлз се извърна и видях, че погледът му се рее невиждащо.

— Ако направим грешка, всички ще се чувстваме така — заяви той. — Откъсване на съдбата.

Отново тази фраза, която толкова често отричаха. Погледнах Леандър и грубо го смушках с пръст в гърдите.

— Чувала съм това и преди. Вие казахте, че нищо не означава — прошепнах.

— Чарлз каза така — вдигна рамене той. — Когато е с мислителя говори странни неща.

— Знаеш ли какво има предвид?

— Преди години си мислех, че знам — горчиво въздъхна Леандър и поклати глава.

— Е?

— Причинихме откъсване на съдбата, за да премахнем логическите противоречия. А също и за да обясним защо не можем да пътуваме във времето, с изключение на мигновено пътуване в пространството, което влияе на положението ни във времето. Изглеждаше много класическо и наивно, но все пак… Беше много просто.

— Кое беше просто?

— С подобрението трябва да разбираш какви са проблемите.

— Логично е в една причинна вселена пътуването със скорост, надвишаваща тази на фотона, да е трудно.

— От повече от един век никой не взема под внимание причинната вселена — обясни Леандър. — Дискрипторната теория поставя всичко на друга причинна основа, при която причината и следствието са ограничени от законите, които управляват взаимодействието на показателите.

Бях разбрала само, че външните явления и цялата природа са просто зависима променлива, резултат от функциите на дескрипторните показатели. Бях се объркала от математически абстракции и трябваше да проследя всичко отначало.

— Има ли логически противоречия или не?

— Законите за функциите на показателите са единствената логика. Нямаме нужда от откъсване на съдбата.

— То какво беше? — поисках още обяснения.

— Никога не открихме. Не знам защо го споменава.

— Какво беше то? — настоявах аз.

— Подобие на старата хипотеза за многото светове — отговори Леандър. — Смятахме, че ако преместим мигновено някаква маса до точка, непосредствено отвън до нейната информационна сфера, ще пресъздадем масата в някоя друга вселена. Но нямаше доказателства, че други вселени съществуват.

Чарлз заговори:

— Стивън, усещам, че не всичко е наред. Мислителят разглежда прекалено много истини.

— Какво можем да направим, Чарлз? — намръщи се Леандър.

— Изчакайте — каза Чарлз с тънък глас. Той вдигна ръка и аз инстинктивно я сграбчих иззад гърба му. Чарлз въздъхна и болезнено стисна пръстите ми. — По дяволите, пропускаме нещо.

Хергешаймер слушаше, смръщил чело.

— За какво говори той?

— Доведете Галена — нареди Чарлз. — Моля ви, бързайте. Не я оставяйте да гледа.

Хергешаймер тръгна надолу по тунела.

— Мога ли да направя нещо, Чарлз? — попитах, без да пускам ръката му.

— Мислителят е намерил лош път. Не гледайте.

Почувствах рязък тласък в неопределена посока. Със свободната си ръка се хванах за облегалката на стола на Чарлз. Леандър започна да губи очертанията си и се обви в сянка. Имах чувството, че се изгубва зад ъгъла. Помръдваше устни, без да издава звук и аз не можех да го разбера. Зад гърба си чух пронизителен звук, който ме обгърна като облак комари в детска стая, пълна с гладни бебета. Бам, бам, бам. Струваше ми се, че тичам към себе си, без да мърдам, а не бях раздвоена. Разпадащите се форми около Леандър ме накараха да се досетя какво преживявам. Той изглеждаше като обвит от спуканите балони на различни образи и всеки от тях се блъскаше в него и го караше да трепери и да се лашка. Това беше момент на сблъскване на линиите на различни светове. Кабината се изпълни с разпадащите се образи от миналото, които се появяваха без всякакъв смисъл.

Погледнах към дисплея и видях призрачни образи, които нямаха нищо общо с електрониката и оптиката. Те не можеха да бъдат подредени правилно след първоначалното им декодиране. Математиката се проваляше. Основите на физиката бяха безполезни. Не можехме да видим и да преработим информацията, не можехме да си представим отново действителността.

Пронизителният звук достигна връхната си точка. Все още блъскана от миналите ми индивидуалности, усетих посоката, от която идваше звукът и се обърнах натам. В звездообразната зала се бяха появили много ъгли и неправилни странични линии. Разпознах един силует и видях квадратното лице на Хергешаймер с разчленени като на муха очи. После лицето стана това на Галена Камерън и аз успях да си помисля, че Хергешаймер прегръща Камерън, а тя издава пронизителен звук със затворени очи и размахва ръце пред лицето си, сякаш за да привлече нашето внимание.

Хергешаймер започна да говори само с устни: Аз не гледах.

Навън.

Но тя гледаше.

Леандър се премести и не можех да го видя сред раздалечаващите се ъгли. Все още държах ръката на Чарлз. Пръстите му, свити досега в ръката ми, я обгърнаха отвън. Чарлз държеше противоположната на моята ръка. Това нямаше смисъл.

Всичко вреше. Последният удар бе ужасяващ и разтърсващ. Усещах костите и мускулите си така, сякаш бяха изпепелени и после отново изградени.

Във въздуха се носеха капки кръв. Поех дълбоко въздух и се задавих с тях. Нещо беше изгорило кожата ми на дълги, тънки и плитки ивици, които приличаха на направени от бръснач. Дрехите ми също бяха разкъсани, а вътрешността на залата беше нарязана, сякаш в нея бе вилняла остра вършачка. Леандър изпъшка и покри лицето си с ръце. По тях остана кръв. Хергешаймер притискаше Камерън към гърдите си. Тя стоеше, без да мърда или да се съпротивлява. Всичко беше нарязано, навсякъде имаше кръв.

Чарлз пусна ръката ми. Там, където се бяхме допирали един в друг, нямаше нарези. В горната част на ръката ми, освен на местата, където са били неговите пръсти, сякаш котка беше острила ноктите си.

В залата беше непоносимо студено. Дисплеят и електрониката все още не функционираха. После се оправиха и ние видяхме отвън звезди и бляскаво слънце близо до нас. Известно време всички мълчахме.

— Трябва ни медицинска помощ — каза Леандър и погледна ръцете и окървавеното си облекло.

На совалката имаше аптечка и аз отидох да я донеса. Струваше ми се наложително да поема отговорност и да стана медицинска сестра. Мислех си, че в противен случай ще се окажа в положението на Галена, която бе замръзнала като кукла със затворени очи и стиснати от изумление устни.

Когато се върнах, Леандър беше потънал в разговор с Чарлз. Напоих стерилната гъба в медицинско нано. Всички се съблякоха, за да получат от мен помощ. Хергешаймер свали дрехите на Галена, която не се противеше. Почиствахме един на друг раните си и допирът беше успокояващ и лекуващ като в медицинска оргия.

Бързо прокарах гъбата по ръцете и лицето на Чарлз. Той затвори очи, за да се наслади на вниманието ми.

Хергешаймер привърза Галена към обезопасителната мрежа.

Тя бавно се спусна на пода и се закрепи здраво.

— Къде сме? — попита той.

— Където искахме да бъдем — отговори Чарлз.

— Какво, по дяволите, се обърка? — попита Хергешаймер.

— Мислителят ни поведе по лош път — отговори Чарлз. — Не можа да се откъсне от някои натрапчиви истини. Съжалявам. Мисля, че това е обяснението.

— Преминахме през друга вселена ли? — попита Леандър.

— Не смятам така. Има нещо общо с промяна на геометрията и основните линии на света. Фотоните придобиха незначителна маса.

— Това можем ли да го разберем? — полюбопитства Леандър.

— Едва ли — въздъхна Чарлз.

— Има ли в нас поражения? Трайни, имам предвид.

Леандър знаеше какво да попита Чарлз, който беше нашия оракул при връзката с мислителя „Куантум Лоджик“. Аз мълчах и слушах. Галена изглеждаше като заспала. Хергешаймер висеше в единия лъч на звездообразната зала, краката му докосваха пода с тежестта на малък камък, но от мястото, където бях, го виждах само наполовина. Очите му бяха безизразни, в тях почти нямаше живот.

— Фотоните прорязаха материята, но не много дълбоко. Само някои от тях добиха маса, и то частична — каза Чарлз и погледна първо мен, а после Леандър. — Мислителят не разбира. Аз също. Смятам, че сега не трябва да си губим времето с това. То няма да се повтори.

— Откъде знаеш? — попита Леандър, приближи се към Чарлз и продължително го изгледа.

— Защото мислителят се уплаши. Втори път няма да се увлече по тези истини.

Доколкото можахме изчистихме капките кръв и си направихме нови дрехи, а през това време Хергешаймер работеше сам с уредите си. В тунела спрях Леандър и го попитах:

— Знаеш ли какво става с Галена? Тя все още спи.

— Не съм много сигурен.

— Ще се възстанови ли?

— Надявам се.

— Можем ли да изпълним задълженията си?

— Питай Хергешаймер — раздразнено ми отговори Леандър. — Тревожа се как ще се върнем. Чарлз е изтощен и всички ние не сме на себе си. Вече минаха четири часа.

Опита се да отскубне ръката си, но пръстите ми се впиха в неговите и той направи болезнена гримаса.

— Всичко свърши, нали? — попитах. — Не можем да преместим Марс.

Той преглътна и поклати глава, без да иска да погледне истината в очите.

— Чарлз каза, че няма да се повтори.

— Има риск, Стивън.

— И то ужасяващ — призна Леандър и отмести поглед.

— Очаквахте ли нещо подобно?

— Разбира се, че не.

Хергешаймер с мъка изпълзя от тунела, стиснал здраво ръце.

— Не че това има значение — заговори той, — но тази проклета система е идеална. Отговаря напълно на очакванията ни. Планетите са богати на минерали, а една от тях е с размерите на Земята и има наченки на атмосфера, но няма признаци на живот. Подходяща е за заселване. Има два газови гиганта и прекрасни млади астероиди. Звездата е с дългосрочна променливост като слънцето. Няма признаци за интелигентни форми на живот и радиовълни. Мястото е великолепно.

Показа ми снимките, графиките и изчисленията от компютъра си. Видях кафявата планета с големината на Земята, която изглеждаше крайно непримамлива, огромните синьо-зелени газови гиганти, обвити в оранжево и жълто и богати на водород и деутерий. Той беше изчислил общата маса на свободните минерали и летливи вещества в този пояс. Наистина имаше много. Ненадейно изключи компютъра и каза:

— Да вървят по дяволите!

— Свърши ли? — попитах.

— Не, но най-важната работа е автоматизирана и ще приключи след няколко минути.

— Какви са допустимите неточности?

— Варират в широки граници. Всичко, за което можем да се сетим. Какво значение има това, Касея? Ще успеем ли някога да се върнем?

— Все едно, направи всичко както трябва! — инструктирах го, без да отговоря на въпроса му.

— Галена е будна — добави Хергешаймер, — но не реагира.

— Моля?

Той размаха пръсти пред лицето си, погледна ме с широко отворени обвиняващи очи и повтори:

— Не реагира. Абсолютно безчувствена и неподвижна е.

— Видя ли какво й се случи? — попита Стивън.

— Стоеше в кабината за наблюдение. Беше вдигнала външния щит и гледаше навън. Хвърлих един поглед и се отдръпнах. Усещането беше, че те режат с ножове.

— Това нищо не обяснява — каза Леандър.

— Тогава ти отиди при нея — ядосано отвърна Хергешаймер. — Говори й и я измъкни от това състояние.

Когато се върнах в контролната зала, видях, че Чарлз се е развързал от седалката и прави бавно упражнения, подпрял ръце на едната стена и опрял крак на другата. Оптичните кабели на главата му бяха свалени. Той се обърна към мен и заяви:

— Това наистина няма да се повтори.

— Галена не е добре. Как можем да й помогнем?

— Лоша информация — обясни Чарлз и до болка се разтегна. — Лош път. — Той се понесе свободно и бавно се приземи на пода със сгънати колене. — Приела е външна информация, без предварителна подготовка. Ние я видяхме през отразителите, които ни разкриваха само част от нея. Галена ще трябва да я преосмисли.

— Как може да бъде наранена от това, което е видяла?

— Приемаме някои неща за истина и когато имаме визуално доказателство, че не е така, се разстройваме.

— Хергешаймер казва, че тя въобще не реагира.

— Ще трябва да намери пътя обратно.

— Все още не разбирам.

— Накарал съм преводача да изработи човешката реакция на онова, което е станало отвън, пресъздадено отново от мислителя. Може би това ще ни помогне. Ако всичко беше продължило повече от няколко секунди, щяхме да престанем да съществуваме.

— Не можем да преместим Марс — казах, — защото няма да поема такава отговорност.

— Това няма да се повтори. Мислителят беше лошо разстроен и втори път няма да анализира тези истини.

Гневът и безсилието ми нарастваха.

— Няма да изпратя народа си на такова място. Не знам какви са тези глупости за истините, но на този проклет мислител не може да се разчита. Ами ако реши да направи нещо още по-опасно и неразбираемо? Той експеримент ли си правеше с нас?

— Не. Откри нещо, което не беше забелязвал дотогава. Това беше съществен пробив, защото дава отговор на много въпроси.

— Да ни изстреля в алтернативна вселена!

— Няма такава вселена — възрази Чарлз. — Ние сме в нашата собствена, но с променени закони в нея.

— Какво означава това?

Вече дишах на пресекулки и несъзнателно свивах и отпусках юмруци. Скрих ръце зад гърба си и стиснах зъби, докато челюстта ме заболя.

— Мислителят откри нова категория показатели и откъсна един. Тази категория явно кореспондира на всички други показатели от по-голяма скала. Това е целостта. Откъсването на съдбата. Променихме начина, по който вселената възприема и изгражда себе си.

— Това е глупаво — казах.

— И аз все още не разбирам всичко, но не го отричам.

— Какво стана със старата вселена? — продължавах да разпитвам.

— Новата вселена не можеше да съществува, защото в нея нямаше цялост. Законите си противоречаха и създадоха безсмислена действителност. Всичко се върна към предишните закони и ние също се върнахме.

— Цялата вселена ли? — седнах до него и свих колене към тялото си. — Не мога да го възприема и да го осмисля, Чарлз.

— Мисля, че след няколко часа Галена ще се оправи — успокои ме той. — Съзнанието й ще отхвърли видяното и тя ще се върне към предишното си състояние.

— Какво ще стане, ако отново докоснем показателя?

— Няма. Ако се случи, пак ще се създаде неразбираема вселена, която ще се превърне в старата. Засега за нас този проблем е нерешим. Законите в нашата вселена са създадени след многобройни комбинации и провали. Това е еволюцията. Ще трябва да се научим как да създаваме закони, които да си взаимодействат и да имат смисъл. Може да стане и след векове. Все още нямаме никакво понятие как от хаоса се създава нова вселена.

— Можем ли някой ден да го направим?

— Може би.

Начинът, по който ме гледаше и говореше — с нежелание и страх да не ме нарани или разочарова, — ме накара да се чувствам още по-неспокойна, дори и ако това не беше възможно сега. Бях ужасно уплашена от момента, когато си дадох сметка, че не нося отговорност само за личното си съществуване. Мислех си какво ли щеше да стане, ако бяхме загинали, преди законите да се възстановят. Изведнъж Чарлз ми се стори неописуемо екзотичен, не просто човешко същество, а интелектуално чудовище.

— Можем ли вече да се връщаме? — попитах.

— След няколко минути отново ще се свържа. Преводачът трябва да е свършил, а мислителят да се е настроил. Съжалявам за това, Касея.

Погледнах го замислено и кожата ми настръхна.

— Защо винаги трябва да ми се извиняваш, Чарлз?

— Защото не спирам да ти създавам все по-големи проблеми. А искам просто да те улесня, да се грижа…

— За Бога, Чарлз!

Разкопчах се и се опитах да се отскубна от него, но той се протегна, бърз като котка, сграбчи глезена ми и грубо ме дръпна. Ударих се в пода, но Чарлз ме беше предпазил от силен удар с глава в тавана. С нарастващ ужас, от който се срамувах, се откопчих от него. Той премигна неразбиращо и присви очи. После седна на стола и прикрепи оптичните кабели към главата си. Вече имаше опит и не се нуждаеше от помощта ми.

Чарлз ни заведе у дома и постави Фобос в старата му орбита, сякаш нищо не се беше случило. Чрез директна връзка ни дадоха други координати за приземяване в главната станция под платото Кайбаб на петстотин километра източно от основния център.

Чарлз поиска да ни чака медицински екип за Галена Камерън и деактивира техниката за откъсване, за да сме готови да напуснем базата на Фобос.

Помогнах му да откачи кабелите и да пренесе мислителя и преводача до совалката, като все още се срамувах от сцената между нас. Почти не разговаряхме. Докато с Леандър водехме безчувствената Галена, погледът й не се отделяше от мен. Тя леко се стегна, когато я настанявахме на седалката и попита:

— Очите ми промениха ли цвета си?

Аз не си спомнях какъв цвят бяха очите й, но казах, че не са. Тя потрепери и отново попита:

— Доктор Хергешаймер жив ли е?

— Всички сме добре, Галена — отговори Леандър.

Хергешаймер се наведе над седалката й в отделението за пътници и каза:

— Тревожехме се за теб.

— Не мисля, че съм тук от много време — тя все още трепереше. — Знам, че не спях. Намерихте ли нещо?

— Намерихме това, което търсехме — заяви Хергешаймер и ме погледна. — Но опитът беше безсмислен. Не можем да отидем отново там.

— Заради мен ли? — разтревожено попита Галена.

— Не, скъпа — успокоих я, — не заради теб.

Ти Сандра Ерзул и президентският антураж, който беше посветен в нашите планове, пристигнаха на Кайбаб в сградата на главната лаборатория и Чарлз, Леандър, Хергешаймер и аз представихме личните си доклади. Ти Сандра седеше отляво на масата, оградена от трима тежковъоръжени гардове и един медицински робот. Тя беше отслабнала с дванайсет килограма от последната ни среща и изглеждаше съсредоточена, но отчуждена. Малко преди срещата ми каза:

— Аз бях близо до смъртта, Каси. Погледнах я в очите и дори поиграх на карти с нея. Така че не ме обвинявай, ако приличам на призрак.

Оставих Хергешаймер да говори пръв. Той представи малко тъжно новата звездна система.

— Това е прекрасен избор — добави в заключение. — Всяка планета, разположена там, ще получава достатъчно светлина и топлина, за да стане рай. Дори и Марс.

Лицата им ставаха все по-угрижени, докато описвах трудностите на второто пътешествие. Ти Сандра потрепери.

— Чарлз ме увери, че това няма да се повтори, но аз се придържам към линия на по-голяма предпазливост.

Ти Сандра кимна със съжаление.

— Каквито и да са проблемите ни със Земята, смятам, че не можем да вземем такова крайно решение — заявих накрая. — Налага се да намерим друг изход.

Леандър сведе поглед и поклати глава. Чарлз не показваше вълнение.

— Трябва да имаме пълната увереност на всички участници — каза той. — Ще предам технически доклад за пътуването и сега няма да се впускам в подробности. Постигнахме поставената цел, но имахме голям проблем. Всички бяхме наранени, а един от нас беше лошо дезориентиран. Докато някой от групата ни има съмнения, аз поддържам мнението на вицепрезидента.

Всички шумно въздъхнаха от облекчение.

— Бих искала да се направят други опити — заговори Ти Сандра и всички обърнаха погледи към нея. — Колко бързо може да стигне „Меркурий“ до някой астероид — ничия собственост?

— За да намерим астероид с достатъчна големина и да го… — Леандър се замисли и бързо започна да изчислява на компютъра.

— Два месеца — изпревари го Чарлз с отговора. — Почти е сигурно, че дотогава вече ще сме решили проблемите си със Земята.

— Щом имаме толкова малко време — въздъхна Ти Сандра, — рискът да отвлечем няколко астероида може да се окаже прекалено голям. — Тя се замисли, прецени възможностите и поклати глава. — Не. Не можем да рискуваме.

Чарлз гледаше между нас като кротко и възпитано момче.

— Нямам думи, за да ви благодаря — тихо каза Ти Сандра.

— Чувстваме се така, сякаш сме ви предали — измърмори Леандър, след като антуражът на Ти Сандра напусна помещението. Тя остана.

Ти Сандра се изправи и се подпря на масата. Доближих се до нея и се прегърнахме.

— Как се чувства някой, който пише историята? — прошепна ми.

— Уплашен. Някои неща са… неописуеми.

— Мисля, че и аз искам да опитам — погледна ме заговорнически тя. — Но съм съгласна с теб. Не с Марс. Не и при сегашното положение на нещата.

— Беше като сън, нали, Касея? — обади се Чарлз.

Не знаех какво да отговоря. Ти Сандра пристъпи напред уверено, но бавно и стисна ръцете на всички.

— Направихте нещо велико — каза тя, а звучният й глас и майчино отношение превръщаха думите в нещо много повече от клишета. — Марс никога няма да може да ви се отблагодари. — Тя стисна и двете ми ръце в своите и се засмя. — А дори и да знаеше, сигурно нямаше да ви бъде благодарен.

— Става все по-трудно да се постига всеобщо съгласие — отбеляза Леандър.

— Не е лесно да си дадем сметка за затруднението, в което сме изпаднали — въздъхна Ти Сандра.

— То си остава. — Чарлз се наведе напред, със скръстени ръце. — През последните няколко часа научихме някои интересни неща. На земната Луна кипи дейност.

— Лий ми каза, че земните власти са взели станцията Айс Пит. Какво означава това? — попита Ти Сандра.

— Хайде да отидем в лабораторията — предложи Чарлз. — Ако президентът се чувства достатъчно добре.

— Ще издържа още няколко часа. Води ни.

Главната лаборатория беше разположена върху площ от един хектар и бе разделена с тежки стоманени прегради на три помещения. Тъмносивият таван се извиваше в средата на височина десет метра, нашарен от фокусирана светлина и животоподдържащи тръби.

Най-малкото помещение, разположено далече от покритите уреди за енергийно захранване, беше най-важно. Най-отпред вървеше Чарлз, а след него аз и Ти Сандра, от двете страни на Леандър.

Неемия Ройс, Тамара Куанг и Мичъл Масперо-Гамбакорта седяха близо до една маса, върху която бяха закрепени два мислителя „Куантум Лоджик“ с интегрални преводачи. Тези части не ги бях виждала, защото бяха инсталирани през последните няколко дни.

— Свършихме с обучението и осъвременяването на мислителите — каза Тамара и ме погледна неуверено. — Те са информирани.

На главата си имаше няколко малки нанокабела. Планът беше тя да подкрепя Чарлз в случай на нещо непридвидено.

— Добре — отговори Чарлз. — Искам да покажа на президента и вицепрезидента какво знаем за Айс Пит.

Тамара и Неемия започнаха да работят, за да получат картина, контролирана от преводача. Появиха се графики и схеми, показващи количествени колебания, които все още не разбирах. Една от картините обаче беше напълно ясна — отчетлива, пълноцветна, триизмерна картина на коридор, пълен с мъже, жени и роботи, пренасящи техника.

— Това е директна връзка с оптично предаване — обясни Чарлз. — На Айс Пит се намира „Поясът на Пиърс“ — откъсвача, който Уилям Пиърс е създал по случайност. Това е по-обхватна версия на нашия собствен. Виждате лаборатория точно до Айс Пит.

— Това в момента ли става? — поинтересува се Ти Сандра.

— Почти все едно, че сме там — усмихна се Ройс.

— Те знаят ли, че ги наблюдаваме? И през какво получаваме образа? — попитах аз.

— Можем да настроим част от щитовете на Айс Пит да проявяват оптични качества — отговори Чарлз. — „Поясът“ или откъсвачът може да предава образи и звук на нашия откъсвач. Те са изкопали помещение до Айс Пит и са направили изследователски център. Не знаят, че ги шпионираме.

— „Поясът“ на Айс Пит и нашият откъсвач са едно и също нещо — вметна Неемия. — Всички откъсвачи по принцип имат общо съществуване.

— Откъсвачът… — започна Ти Сандра.

— Наричаме го така, когато с него настройваме нещо. Този на Айс Пит е по-голям от нашия, но това е без значение. Те са с еднаква продължителност.

— Точно пример за идентичността на всички неописани елементи във формата на потока от данни — поясни Неемия.

— Така всичко ми е по-ясно — усмихна се саркастично Ти Сандра.

— Откъсвачите са неописуеми и безсъдържателни — продължи с усилие Неемия. — Те могат да се превърнат във всяко нещо.

— Ще се придържаме към по-важните за момента неща — прекъсна го Чарлз. — Те явно знаят значението на Айс Пит и какво да правят с него. — Посочи към няколко заоблени куба, сложно свързани с ленти. — Това са мислители от високо ниво. Никога не сме виждали подобни, но поне единият е „Куантум Лоджик“. Големи са и вероятно са много мощни.

— Много по-фини и многофункционални от тези, които ние можем да създадем — вметна Неемия.

— Отиването на Луната и използването на Айс Пит означава, че не са успели да създадат откъсвач — каза Леандър.

— Възможно е — съгласи се Чарлз, — но може би те вземат Айс Пит, за да не позволят достъп до него на всички останали. Ако разрешите, сега можем да разберем колко знаят.

Ти Сандра тихо каза нещо на един от гардовете и той се дръпна настрани, за да предаде по компютъра нарежданията й.

— Как? — попита тя и отново се обърна към нас.

— Ако знаят, че това е директна връзка, могат да получават от нас звук нали. В момента те слушат, ако мога така да се изразя. Точно това правехме и ние отначало, за да разберем природата на откъсвача. Можем чрез техния да им предадем съобщение.

Лий влезе и застана до Ти Сандра. Леандър бързо обясни отново картината и нейното значение.

— Какво ще им кажеш? — попита Ти Сандра.

— Ако сме се отказали от плана да напускаме Слънчевата система, трябва незабавно да започнем публични преговори със Земята — отговори Чарлз. — Можем да използваме откъсваните като по-бърз и ефективен канал. Но… това ще има и друг ефект — ще ги уплаши.

Ти Сандра направи гримаса и каза:

— Ако говорим с тях, трябва да ги уверим в мирните си намерения. Но дали ще е достатъчно? Как биха могли да ни повярват след всичко, което се случи?

— Трябва да ни повярват — настоя Чарлз. — Иначе сме загубени. Някой ще нанесе неочакван удар.

Ти Сандра изсумтя.

— Неочакван удар! Звучи като… през двайсети век.

— Трябва също да ги накараме да вярват, че имаме пълен контрол над водещия център — продължи Леандър, — и че няма разпръснати групи със същите възможности.

Ти Сандра кимна на Лий и въздъхна:

— Опасявам се, че Пойнт Уан не носи добри новини. Кажи ни подробностите, Лий.

— Точно сега Земята е политически нестабилна. Парализирани са от безбройни референдуми. Всички ръководни членове и синдици на четирите главни алианса са се събирали многократно. За консултации са свиквани и посланици.

— Подготовка за война ли? — попита Чарлз.

— Вероятно не — каза Лий, — а само объркване. Предполагам, че бурята е предизвикана от водещите синдици на ВИЗА. Положението се влошава. Получаваме милиони съобщения от земяни с предложения за подкрепа. Но и много повече такива, свързани с терористични актове.

— Кой всъщност управлява? — попита Ти Сандра.

— Националните правителства са напълно парализирани, а за алиансите не знаем нищо. Те работят на по-високо ниво и са избрани от законодателната власт на националните правителства. Нашите информатори мълчат. Претърсват се всички частни и обществени мрежи. Някой от ВИЗА е дал нареждане на централния мислител да блокира всяко търсене на данни по определени теми. Ще разберат за някои от нашите информатори. Ще можем да разчитаме само на обществените мрежи.

— Те нарушават някои от законите си — казах. — Което само по себе си говори много.

— Но не са съвсем с вързани ръце — напомни Чарлз. — Някой финансира учените, които денонощно работят на Айс Пит.

— Говори с тях както можеш, но възможно най-скоро — нареди Ти Сандра. — Използвай директна връзка или обичайните канали.

— Искам да изясним нещо — настоя Чарлз. — Нашите мнения не съвпадат. Аз съм напълно уверен, че можем да направим това, което бяхме запланували, без да се повтори грешката от последното пътуване.

— Бихте ли заложили пет милиона живота на вашия успех, господин Франклин? — мрачно попита Ти Сандра.

— Не мога да…

— Бихте ли? — повиши глас тя.

Чарлз не трепна, дори не мигна.

— Бих, но Касея може да ме отстрани.

— Защо?

— Заради близостта ми с мислителя „Куантум Лоджик“.

— Нали той, мислителят, е направил грешката?

— Не беше грешка — възрази Чарлз.

— Бедната Галена Камерън може да не е съгласна с това — каза Ти Сандра.

Тя направи знак да й донесат стол и бавно седна, без да сваля поглед от Чарлз. И друг път я бях виждала да се съсредоточава така, но никога толкова напрегнато.

— Мислителят „Куантум Лоджик“ видя възможност да изпълни целта по-пълно. Не би могъл да знае последиците за човешките същества. Той дори не може да ни моделира правилно.

— Какво ще го спре да направи нещо друго по-неразумно? — попита Ти Сандра.

Чарлз трепна, но не прие предизвикателството.

— Той веднага осъзна, че никога повече, дори и да престане да съществува, няма да търси истини от какъвто и да било вид.

— Какво означава това? — попита Ти Сандра.

— Научи се какво е страх.

Ти Сандра, все още намръщена, се облегна на стола и потърка длани в коленете си. После стана и сложи ръка на рамото ми.

— Толкова малко разбирам — каза тихо тя. — И крал Артур не е разбирал Мерлин, нали?

— Така мисля — съгласих се.

— Постигнахме толкова много — безстрастно продължи Чарлз. — Всички изцедихме и последните си сили. Смятам, че проектът не трябва да се закрива. Той е застраховка, в случай че Земята предприеме крайни мерки.

— Всичко остава така — кимнах. — Няма нужда да разваляме нищо. Но това няма да е основната ни цел.

— Ами ареологичните доклади? — попита Леандър. — Ами всички други проекти, които започнахме?

— Няма да ги закриваме. Те са полезни като общи знания.

— Ами ние? — попита Чарлз и посочи колегите си.

— Следете Айс Пит — отговорих. — Мисля, че Лий трябва да работи с вас.

— Тогава ставаме обикновени шпиони — заяви Чарлз.

Гледахме едно място, отдалечено на стотици милиони километри, където мъже, жени и роботи целенасочено се движеха сред своята тайнственост. На Луната една жена в черно защитно облекло, плътно прилепнало към тялото й и грапаво като слонска кожа, най-вероятно използвано за защита от радиация и студ, приближи точката ни за наблюдение. Образът й изведнъж се изкриви и размаза, защото стоеше прекалено близо до наблюдателната оптика, която Олимпийците бяха създали.

— Колко знаят те? — попитах.

— Много — отговори Чарлз. — В противен случай нямаше да са там.

— Какво могат да направят, ако овладеят качествата на Айс Пит?

— Всичко, което и ние можем. Освен ако не са направили повече от нас. В такъв случай ще могат повече.

Разхождах се сама през една равна, песъчлива и необитаема местност на половин километър от станцията. По това време трябваше да спя, но вече беше почти сутрин, а главата ми бучеше от толкова много проблеми. Не исках отново да заспивам по принуда, защото напоследък го правех прекалено често.

Бях облякла защитен костюм под налягане и се бях измъкнала навън през наскоро завършен коридор за поддръжка, по който минаваха само строителни роботи. Стъпвах по твърдата каменна повърхност в единствената зона, където не се виждаха отвратителните лъскави парчета лава и леко подритвах с ботуш оранжевото и кафявото покритие на планетата. Беше студено, около минус осемдесет градуса на ширината на Кайбаб, но костюмът създаваше добра изолация, а аз не давах пукната пара за евентуалната опасност.

Бяхме планирали да преместим цялата планета и да променим живота на всички на Марс, само за да избегнем сблъсък със Земята. Мъчех се да си представя пътуването към новата планета, отдалечена на хиляди светлинни години, която всъщност не съществуваше, и с цялата сложност на подобрението, дълбоко в себе си знаех, че това сигурно е било сън, и при това лош сън.

Присвих очи към западния хоризонт. Скоро щеше да изгрее Фобос, а малко след него и Деймос. Седнах на твърдата повърхност, сведох глава и се загледах в пръстта между краката си.

Касея, Каси, жената, дъщерята и съпругата вече не съществуваха. Корените ми бяха прерязвани толкова много пъти. Не можех просто да заровя ръка в пръстта и да извлека ново съзнание и нова същност за себе си, защото самият Марс не беше наш, не беше мой. Бяхме дошли от много далечни места. Бяхме нашественици, заровени под повърхността. Марс принадлежеше на безжизнения свят.

В душата ми нямаше нито чувства, нито ентусиазъм. Ръцете ми трепереха. Исках да се успокоя, но не можех. Не ми беше студено. После се затресоха краката ми и пръстите им се сгърчиха в ботушите. Системата в костюма попита:

— Добре ли сте?

— Не — успях да кажа.

— Костюмът не осигурява спешна медицинска помощ, но ще изпрати сигнал за тревога, ако високо кажете „да“ или завъртите дясната си ръка свита в юмрук.

— Не.

— Този въпрос ще бъде повторен след две минути, ако симптомите ви не се подобрят.

— Не.

Погледнах нагоре. Върху пясъка и камъните имаше хора без костюми, които любопитно ме наблюдаваха.

Майка ми се приближи и коленичи пред мен. След нея дойдоха Ориана от Земята и брат ми Стан. Той носеше малкия си син. Ориана гледаше безизразно, но аз усетих възмущението й. Ако Фобос беше паднал на Земята, тя щеше да загине. Това беше точното и непосредствено представяне на огромната ми вина.

Имам проблем, мислех си, изпадам в нервна криза.

Майка докосна ръката ми, но аз не усетих нищо. Стан пристъпи напред и пусна сина си. Той стъпи на повърхността. Момчето се учеше да ходи и залиташе от крак на крак. На Марс децата прохождаха по-рано. Чувах гласа на Стан, но не разбирах какво казва. Тонът му беше успокоителен. След като няколко минути гледах призраците на живи и мъртви, станах, изтупах праха от костюма си и бавно се обърнах, за да разгледам Кайбаб.

— Не всичко е свършено — заявих на глас. — Не мога да си позволя този лукс. Трябва да издържа.

Стан кимна, а майка ми направи тъжна и състрадателна физиономия. Държаха се като мимове, които преиграват.

— Майко, толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре — казах й. — Иска ми се да можехме да поговорим.

Тя вдигна рамене и се усмихна, без да издаде звук. Стан промърмори нещо, но ушите ми сякаш бяха пълни с пяна.

— Когато всичко свърши, ще отделя няколко седмици и ще посетя мъртвите. Ще полудея, за да бъда малко с вас. Става ли?

Майка ми наклони глава и ме погледна загадъчно.

— Къде е Иля? — попитах.

— Тук — чух гласа му зад мен и се обърнах, усмихната и преливаща от радост.

Лежах на земята. За момент си помислих, че някой ме е съборил, но целенасочено се бях отпуснала и не помнех. Гърлото ужасно ме болеше и се чудех каква е причината. Ръбът на шлема беше мокър около врата и около закопчалките под брадичката. Плакала съм и съм крещяла, помислих си.

Дистанциране от чувствата. Не можех да покажа слабост като скърбя открито. Не можех да позволя на никой, дори на себе си, да разбере колко далече бях стигнала. Така че бях видяла призраци и бях изпаднала в шок, за да позволя на тялото си да се освободи от скръбта. Съзнанието участваше в едно представление, докато, без аз да разбера, изчистваше вредните емоции.

От два часа бях на повърхността. Чувствах се различна. Не по-добре, но различна. Прекосих пустошта и влязох през шлюза, като използвах личния си ключ, който отваряше всички врати на Кайбаб. Шлюзът се затвори зад мен.

Изчистих праха от костюма, взех набързо душ в стаята си и се облякох за сутрешните срещи.

Връщах се на работа. Нямаше по-мъдро същество от мен.

Но моето време изтичаше.

Ти Сандра и антуражът й, включително Лий и четирима от най-добрите служители на Пойнт Уан, зачислени към водещия център, се върнаха в Мени Хилс на следващия ден. Разделихме се с топли прегръдки в кабинета до главната лаборатория.

— Мразя, когато сме така изцедени — каза тя, докато ме държеше за ръка.

Както винаги напоследък бяхме оградени от помощници и гардове. По-голямо уединение не ни се позволяваше.

— За мен си като сестра, Каси. Обещай ми, че ще оцелеем и ще се оттеглим, за да управляваме собствената си станция. Ще бъдеш мой синдик, а аз ще ръководя чаена ферма. Ще бъдем почетни марсианци.

— Обещавам.

Прегърнахме се, Ти Сандра пое дълбоко въздух и каза:

— Насрочена е среща с „Кайлетет“, която аз ще пропусна. Аелита има разписанието. Ще трябва да пътуваш довечера със совалка до Лал Квила.

— Краун Найджър ли? — попитах със свит стомах.

— Казва, че е нещо спешно. Чувам, че работите на „Кайлетет“ не вървят. Наказанието ни вече дава плодове. Ти го познаваш по-добре.

— Той е безпощаден звяр.

— Продължавай да се държиш — поръча ми Ти Сандра. — Ще ме проклинаш след това, скъпа.

Оставих Аелита и главните си помощници да отделят по-маловажните събития, които можеха да бъдат отложени, в това число и доклада за временното състояние на нещата на Уокслър и Олимпийците.

Въпреки изолацията на „Кайлетет“ от правителството и другите дисидентски ОМ, той все още държеше някои козове за бъдещето на Републиката. Въпреки голямото недоволство, Краун Найджър бе успял да запази положението си на главен синдик.

Районните губернатори бяха поискали репарации за щетите, ако не от Земята, то поне от правителството, което не разполагаше с допълнителен бюджет. „Кайлетет“ бе предложил канал за осигуряване на средства от симпатизиращи източници на Земята. Досега отказвахме да обсъждаме този въпрос. Натискът върху нас обаче се увеличаваше и Ти Сандра беше намекнала, че може отново да се наложи да сключим сделка с Краун Найджър без излишно да му се доверяваме.

Аз исках да му задам някои въпроси лично от мое име.

Лал Квила, Червеният форт, беше разположен на юг от долината в независим район, притежаван от най-малкото мюсюлманско ОМ „Ал Медин“ и до него се стигаше след тричасов полет. Преди петдесет години бил курорт, но неразумната експлоатация на ресурсите вода и пари довела до превръщането му в светиня на „Новите ислямисти“. Казваха, че е красиво място с постройки на повърхността и каменни изображения под многопластово налягане и радиационни щитове.

Денди Брейкър и двама по-млади гардове, Кири Майснер и Жак Доне, придружаваха мен и умаленото копие на Аелита.

Пътуването със совалка през долината беше, както винаги, впечатляващо. На шест километра под нас бурите в дълбоките пропасти на Капри образуваха реки от розов и оранжев прах. Еос Кеъс плуваше сред кристални облаци, носени от южните ветрове. Нямах време обаче да се наслаждавам на природата. Аелита ми предоставяше последната информация за финансовото състояние на „Кайлетет“, за заемите от банките на Тройката на Луната и дори за личните сметки на Краун Найджър.

— Кажи ми повече за личния му живот.

Аелита Две взе закодираните файлове от базата данни на Пойнт Уан. Изображението й сякаш стана по-голямо и по-плътно, настани се на седалката до мен и се направи, че преглежда купища листове. Подаде ми един лист с изгорели ъгли и ме погледна лукаво.

— Толкова любопитно ли е? — попитах.

— Той е нов ислямист, каквато е и жена му. Преди три години тя напуснала „Фатимит“, за да се омъжи за него. На Найджър тази връзка явно му е удобна. Не е от верните съпрузи.

Толкова и аз знаех.

— Не е учудващо — казах на Аелита Две.

— Сексуално многостранна личност. Ориентиран и към мъже, и към жени.

— А към овце?

— Не.

— А към трупове?

— Няма данни за това.

— Много от политиците са емоционални. Той как се отнася с партньорите си? Има ли оплаквания, съдебни процеси и неща от този род?

— Няма процеси. Жена му е нещастна, но не би го напуснала.

— Това е голямо примирение. Защо ми даде изгорения лист, Аелита?

— Ахмед Краун Найджър е прекарал три години на Земята след антицентралисткото въстание в Синай. Информаторите са попаднали на документи, които показват, че мъж с много близки до неговите говорни характеристики е участвал в няколко политически акции в Южна Африка срещу панафриканското обединение.

— Колко близки?

— Говорните характеристики съвпадат деветдесет и осем процента. Този мъж е в списъците с декларираните бежанци на ВАЮП и Обединена Африка. Името му е Йозеф Мамуд.

Дори и информацията да беше важна, не можех да преценя как на практика мога да я използвам.

— Аелита, изгорената хартия означава убийство, педерастия или даване на неверни размери на пениса в обяви за самотни сърца.

— Моля? — не разбра Аелита Две.

Чувството й за хумор не беше по-изтънчено от политическите й инстинкти.

— Нямаме контакти или договор с Обединена Африка и ВАЮП няма да го екстрадира. Знаем, че е политически опортюнист. И предател. Някой ден — почти се задавих с думите, но гневът ме накара да ги изрека, — може да се наложи да го убием.

— Разбирам.

Лал Квила напълно отговаряше на името си заради масивните червени стени и минарета, оградили каменните куполи на всеки ъгъл. Най-големите куполи достигаха двеста метра в диаметър. Бяха вложени много пари и според марсианската народопсихология, мястото излъчваше сила и арогантност. Обществото на Новите ислямисти на Марс винаги беше демонстрирало гордост и патриотизъм и никога не се бе молило с лице към Земята, а обърнато на запад, към залязващото слънце. Станциите на новите ислямисти, които бях посещавала, бяха чисти и подредени, и почти неактивни политически. Мъжете бяха любезни и добре облечени в дълги индийски роби, а жените се носеха стилно и с достойнство, с дълги до прасците рокли, с памучни или копринени елечета и с красиво надиплени на раменете фереджета.

Говореше се, че скромно да сложиш фереджето си пред непознат мъж е най-искрения начин жена от новите ислямисти да те поласкае. Да се забулиш пред познат на семейството или на комуната мъж беше открит знак за желание за ухажване.

Тъй като срещата нямаше да бъде публична, групата ни бе посрещната от охраната и кмета на станцията — пълен приятен мъж в спретнат сребристосив костюм. Денди, Майснер и Доне се срещнаха с охраната на „Кайлетет“. Споразумяха се за мерките за сигурност, а Аелита Две се свърза оптично с мислителя на „Кайлетет“.

Кметът миришеше на розова вода и анасон. Поведе ни пеш към един висок и голям купол, близо до външната стена на станцията. Вътре имаше възглавници и фин килим, изтъкан на Земята, издялани от камък умивалници за правоверните и картина, представяща амулетите на отпътувалите братя.

Седнах на една възглавница, със свит от напрежение стомах. Краун Найджър влезе, с по-дебнеща походка от преди. Погледът му обходи купола и той седна с маниер, който говореше за неговото величие. С тих стон изпусна въздуха от дробовете си.

— Извинете ме госпожо вицепрезидент, но съм много уморен. Сигурен съм, че знаете защо. Всички наши важни файлове явно са разгледани от любопитни очи. Какво е станало с марсианската почтеност?

— Какво мога да направя за вас, господин Краун Найджър? — усмихнах се аз.

Ноздрите му се разшириха:

— Ще говоря съвсем открито. Зная, че вие не можете, но моето положение е различно. Аз съм малък чакал, попаднал сред глутница вълци. Ще ви кажа какво е станало и ще ви оставя вие да прецените. Аз се страхувам.

Очевидно беше, че не лъже. Дори миришеше на страх.

— Ще бъда искрен. Вие вече подозирате за тези неща, но аз сега мога да ги потвърдя. Направихме много искания за мини по заповед на основните ни партньори от Земята.

— ВИЗА — казах.

— Над ВИЗА. Алианс на алиансите. Чули ли сте такива слухове?

— Нито дума.

— Повечето от исканията бяха отхвърлени, но някои мини, около деветдесет, които придобихме или вече контролирахме, предоставихме на Земята. Те бяха заразени със скакалци, с фабрики за създаване на разрушителни наномашини.

Лицето ми се сгърчи и ръцете ми затрепериха от гняв.

— Не знаехме, че ще направят така, но вие не можете да простите нашето съучастничество. Затова ви извиках тук. Казвам ви всичко това, защото и ние сме толкова безпомощни пред тях, колкото и вие.

Той замълча.

— Слушам ви.

— Надявах се да разговарям с президента.

— Тя е заета — отговорих.

— В „Кайлетет“ успяхме да направим някои пробиви — въздъхна той. — Не толкова впечатляващи като местенето на луни… Във връзка с комуникациите. Много важна разработка. Преди една седмица предадохме тази информация на Земята, за да получим лиценз за новата технология. Надявахме се да направим сделка дори в условията на криза, но не очаквахме отговора, който ни дадоха. Те поискаха да разпуснем изследователския екип и да изпратим учените на Земята.

В началото на разговора чувствах превъзходство, че контролирам ситуацията. Сега усещах само ужас.

— Вие сте им казали всичко? — успях да попитам.

— Имахме споразумение с Алианса на алиансите. Никога през живота си не бях вземал толкова грешно решение. — Той сключи длани под брадичката си и се залюля напред-назад върху възглавницата. — Сега те не разговарят с мен. Страхувам се, че ще вземат ужасяващи мерки. Смятам, че те стояха зад Замръзването. Необходимо е да обединим силите си, защото заедно можем да оцелеем.

— Какво знаете за комуникациите?

Мислите ми препускаха далеч пред въпросите, които задавах. Скоро ще трябва да се връщаме на Кайбаб. Ще трябва да се посъветвам с Чарлз и да предупредя президента.

— Можем да общуваме мигновено на големи разстояния — обясни Краун Найджър. — Добра работа в сравнение с това, което сега хората могат. Смятаме, че е важно и нямаме данни вие да сте направили подобен пробив.

— Какво друго сте открили?

— На Земята смятат, че има и други неща. Заради вас и вашата проклета показност! — извика Краун Найджър. Той сведе поглед и отново въздъхна нетърпеливо. — Работих усърдно, за да създам убежище от цялата тази лудост. Лудостта на Земята, а сега и на Републиката. Отдадох живота и душата си на това да стоим настрани и да предоставя на хората си избора на независимостта.

— Продали сте се на Земята. Това за мен не е независимост.

Той стисна устни, сякаш искаше да се изплюе и каза:

— Не ме интересува какво мислите за мен. Ясно е, че нямате достойнство. Във вас няма нищо марсианско. Бихте заплашили нашата Майка за политически облаги. Да използвате такова оръжие… е лудост!

— Заради земяните загинаха марсианци — възразих. — Земята не даде жертви.

— Толкова наивно! Само по себе си показването на такава мощ и умение води до насилие. И сега „Кайлетет“ се слага под един знаменател с вас от бившите си приятели. Марсианците си мислят, че разбират голямата политика, но Марс е просто едно разраснало се село, пълно с простаци.

— Вие поставихте нов член в равенството — заявих. — Те смятат, че скоро ще бъдете силни и способни колкото нас.

— А ще бъдем ли? — попита пребледнял. — По вашия път ли вървим?

В момента беше без значение какво ще открие „Кайлетет“ след няколко месеца или години.

— Те искаха още от самото начало преди години да вкарат духа в бутилката — казах.

— Какво трябва да направим?

— Ние не владеем положението, не разбирате ли това?

— Да, но…

— Този Алианс на алиансите явно знае много за вас. Знае за размириците в Африка и за връзките ви с Добъл. Те не могат да ви се доверят. Някога сте им бил полезен, но сега… — поклатих глава. — Трябва да тръгвам.

Аелита Две прекъсна връзка с мислителя на „Кайлетет“. Отдалечавах се и тя ме следваше върху подвижна платформа. Когато стигнах средата на купола, Краун Найджър се изправи, вдигна ръце и извика:

— Какво можем да направим? Кажете ми! Трябва да има изход.

Денди, Майснер и Доне се присъединиха към мен в коридора на купола. След нас вървеше кметът на Лал Квила и задаваше въпроси, за да разбере какво толкова е станало. Денди внимателно сложи ръка на гърдите му и го изблъска назад. Кметът остана с отворена уста, шокиран от такава грубост. Разделихме се с него и помощниците му близо до входа на купола. Вътре ечаха виковете и молбите на Краун Найджър.

— Връщаме се в центъра — казах на Денди. — Трябва веднага да разговарям с президента.

— Какво е станало? — попита той.

— Нямаме никакво време.

Няма време, няма разстояние, няма избор.