Преместването на Марс

Част четвърта

Междувременно социалната структура на Марс (това, къде живееха хората и с кого се съюзяваха) леко се промени. Най-големите катаклизми станаха сред официалните лица в новото правителство, които се разпръснаха из цялата планета като търсещи гнездото си птици. Е, гнездото бе открито, избрано без много-много церемонии от временно изпълняващия длъжността президент. Ти Сандра избра Скиапарели Бейсин между Арабия Тера и Тера Меридиани. Малката станция в Мени Хилс започна да се разпростира. Това щеше да бъде столицата на Марс.

Подобна грандиозна деноминация изискваше нещо повече от просто построяване на някой и друг тунел и издигане на нови куполи. Трябваше да станем свидетели на нов архитектурен Ренесанс, нещо, което да впечатли цялата система и да послужи като символ на новата Република. Всички фамилии в Републиката изявиха желание да помогнат кой с каквото може. Дори вече започваше да ни затруднява изборът между всички предложени средства, съвети и ентусиазъм.

Временната съдебна система изгради агенция, наречена Пойнт Уан15 и й повери две задачи: осигуряване на сигурност за изпълнителната власт, както и събиране на информация за правителството като цяло. Ти Сандра постоянно твърдеше, че тези две задачи трябва да бъдат разделени, понеже в противен случай щял да се появи пети клон на властта: „Клон, занимаващ се с интриги и подкопаване на останалите четири“, както самата тя се изрази. Е, поне засега нещата вървяха както трябва.

В щабквартирата ни в Мени Хилс разговарях с Ти Сандра относно прекратяването дейността на нашето правителство и прехвърлянето на отговорностите му към новоизбрания кабинет. Надявах се да продължа да работя съвместно с Олимпийците, поне докато не бъде създадено работещо Бюро за научни изследвания. Споменах й нещо за подлагане на подобрение. Ти Сандра изрази искрен интерес в каква област на подобренията бих се навила да участвам (не че бях решила).

Президентът бавно се разхождаше пред монитора, който заемаше цяла една стена в президентския офис. Връзките с медиите бяха установени едва предния ден. Сега вече можехме да се свържем почти веднага с която част на Марс пожелаехме. Специално подбрани мислители претърсваха комуникациите на „ЛитВид“ и постоянно оценяваха настроението на планетата. Надявахме се да можем да купим подобни (макар и не чак толкова добри) системи и на останалите планети на Тройката, включително и на Земята.

Разговорът ни постепенно се насочи към предстоящите избори.

— Не сме чак толкова зле, мен ако питаш — каза Ти Сандра. — Виждала ли си листите?

Много кандидати се бяха натиснали в тези избори, само че съдейки по хода на предизборните им кампании, никой засега не се радваше на чак толкова голяма популярност сред населението на Марс.

— Да, виждала съм ги — кимнах.

— Ако се кандидатираме, със сигурност ще спечелим — продължи тя с дълбока въздишка.

Напрегнах се вътрешно.

— Сериозно ли говориш?

Ти Сандра се засмя и ме прегърна.

— И какво друго да правим? Да покажем на уважаемото гражданство нашите заместници и да се оттеглим по живо, по здраво по фермите си, откъдето да съветваме младите и неопитни политици какво да правят?

— На мен лично това ми звучи доста добре.

Ти Сандра изхъмка неодобрително.

— Вече си маркирала своята територия. Иска ти се да държиш Чарлз Франклин под око.

Хвърлих й недоумяващ и шокиран поглед.

— Имам предвид, разбира се, да държиш под око работата му.

Рядко съм побеснявала толкова при думи, изречени от Президента, само че сега кръвта ми кипна.

— Това въобще не е майтап работа. Ако не е ръководена както трябва, това ще бъде най-голямата неприятност, с която някога ще ни се наложи да се сблъскаме.

— Знам — прекъсна ме Ти Сандра, вдигайки умиротворително ръце. — Потръпвам само при мисълта за това. Пък и не мога да се сетя за друг по-подходящ човек от теб, който да наглежда проекта. Но… Какво те кара да мислиш, че една сбирщина от напълно боси и тепърва прохождащи политици ще съумее да се справи със ситуацията?

— Е, ще им помагам, доколкото мога.

— Ами ако откажат помощта ти?

Тази възможност изобщо не ми беше хрумвала.

— Изборите до голяма степен са въпрос на късмет — продължи Ти Сандра. — Не сме доказали още, че знаем как да провеждаме избори на Марс. Най-деликатното време за това са преходните периоди, а в момента сме точно в такъв.

— Преходните периоди често се объркват още повече от лидери, които отказват да предадат властта — напомних й аз.

— И се съсипват от лидери, които не знаят как да управляват — допълни тя.

— Какво искаш от мен? Да се кандидатирам заедно с теб ли?

— Аз до голяма степен съм зависима от теб — каза тя. — Плюс това… Обещавам, че ще ти предоставя възможността да се справиш с евентуалните проблеми, възникнали при Олимпийците. Ще е жалко да вложим всички тези средства и просто да седим отстрани и да наблюдаваме как вървят нещата.

Обмислих думите й за момент. Не ме привличаше чак толкова възможността да бъда част от историята, тъй като винаги съществуваше и друга алтернатива — да въведа Марс в най-ужасяващия момент от неговата история. А и ако приемех предложението на Ти Сандра, щеше да се наложи да пожертвам допълнителна част от времето си с Иля; години от личния ми живот щяха да бъдат похабени нахалост. Само че Ти Сандра определено беше права. По-голямата част от кандидатиралите се не впечатляваха с нищо. Ние поне имахме някакъв опит.

Трябваше да отхвърля настрана личните си съображения. Но къде щях да бъда най-много полезна? Надявах се да имам възможността да предлагам експертна помощ и да се запазя от пагубното въздействие на изборните длъжности.

— Не изглеждаш особено ентусиазирана — подхвърли Ти Сандра.

— Направо ми е зле — признах си.

— Най-добрите лидери са тези, които най-малко се блазнят от идеята да управляват — заяви Ти Сандра.

— Не вярвам и на една дума от това — сопнах се аз.

— Но затова пък е добро като идея — отвърна спокойно тя. — С мен ли си или не?

Обмислих всичко мълчаливо. Ти Сандра стоеше спокойно и изчакваше най-накрая да взема решение. Висока и едра жена, чието присъствие изпълваше стаята и която обичах като родна майка.

След дълго мълчание най-накрая кимнах. Двете с Ти Сандра си стиснахме здраво ръцете.

Нямаше никакво съмнение — вече бях политик.

Най-доброто място за избор, покупка и инсталиране на „подобрения“ бе несъмнено Шинктаун. Консултирах се с Чарлз какво би било най-подходящо за мен и какво ниво бе необходимо за моите цели.

— Нещо по-дребно от минимислител — отвърна без колебание той, — но и по-силно от безплатно предлаганите по „ЛитВид“. Най-доброто в тази категория безспорно е разработеното от Маркус Прибилов, лицензирано от ОМ „Уа Минг“. Струва двеста хиляди Т-долара, но мисля, че мога да ти уредя отстъпка.

Попитах го защо той никога не си бе инсталирал „подобрение“.

— Не бих могъл да кажа, че не използвам подобни неща — отвърна Чарлз. — Само че „подобренията“ не са чак толкова добри, когато става въпрос за творческа работа. Прекалено са фиксирани и прекалено праволинейни.

За изминалите шест години Шинктаун доста се бе променил. Атмосферата на евтини развлечения, витаещи във въздуха, както и ароматът на студентска храна преобладаваха; само че архитектурата все още комбинираше всичко възможно най-лошо. Новият му район обаче се бе разраснал и се бе превърнал в цял квартал, който лежеше на югозапад. Там понастоящем живееха студентите от факултета, предлагащ на младите марсианци нещо подобно на земното висше образование.

На Марс хората от доста време използваха „подобренията“. Първи бяха повлекли крак икономистите, последвани от математиците, физиците и социолозите. Само че в последно време не бе необходимо човек да е представител на определена професия, за да дойде в Шинктаун. Приходите от продажби на „подобрения“, благодарение на възпитаниците на МУС, през последните три години бяха скочили тройно.

Явно общественото настроение се променяше доста динамично. Марс все повече заприличваше на Земята; личното ми мнение бе, че след двайсетина години можеше и да ги настигнем.

Взех си малко отпуска и отпътувах за Шинктаун. Посетих офиса на Прибилов не без известно вълнение. Интериорът вътре бе в стил „Старозаселнически модерн“, който представляваше чистотата на архитектурата по времето на първите заселници, когато всичко е било крайно оскъдно, но с частичка едва ли не ирония. Харесвах този стил, само че в момента той с нищо не допринесе да се поуспокоя поне малко.

Една секретарка (човешко същество, а не робот, възрастна и с майчински вид) набързо ме подложи на бегъл медицински преглед и провери статистическите ми данни. След това бях тържествено ескортирана до вътрешния кабинет на доктор Прибилов. След като влязох, той се изправи, ръкува се здраво с мен и седна направо на масата, като ми предложи един доста удобен стол, осветен от кръг светлина. Останалата част от малката стаичка (включително и самият Прибилов) бе потънала в полумрак.

Докторът изглеждаше като човек на моята възраст, със строги черти на лицето, високо чело и тъмна матова кожа.

Привлекателен по някакъв странен ученически начин. Беше облечен в обикновен строг костюм и ботуши. Доста подозрително бе отсъствието на джобен компютър; несъмнено имаше такъв, само че беше имплантиран някъде в тялото му.

— Интересен избор сте направили, госпожо вицепрезидент — започна Прибилов най-сетне. — Не са чак толкова много политиците, решили да се подложат на „подобрение“. Преди, ако не ме лъже паметта, не се интересувахте чак толкова от тези въпроси… Прекалено нахално ли ще бъде, ако ви попитам защо сега изведнъж се заинтересувахте?

Усмихнах се учтиво и поклатих глава.

— Всъщност проблемът е от личен характер.

— Не винаги подлагането на „подобрение“ от прост интерес е довело до нещо добро — поклати глава Прибилов. — По принцип интересът е хубаво нещо, но независимо от това се изисква значително количество мотивация, както и концентрация. Моделът, към който проявявате интерес… Никога не съм имплантирал подобен преди. Това е версия на „подобрение“, използвано масово от земянчетата, но доста рядко срещано тук.

— Защо толкова държите да узнаете мотивите ми? — попитах го аз.

— Това не е просто любопитство, госпожо Мейджъмдар — каза Прибилов. — Трябва да уравновесим менталното ви състояние с това на „подобрението“, а пък и този модел действа най-добре с определен обхват синтактически компоненти. Мисля, че специално на вас би ви подхождало…

— Взех решение още преди да дойда при вас — усмихнах се аз.

— Да, несъмнено е така. Но „подобрението“ въпреки всичко изисква доста значително внимание. То е „агресивно“, както често се шегуваме помежду си. Някой дори би казал, че то се натрапва.

— И как точно става това?

— Ами първо, то ще модифицира визуално ангажираната част от мозъчната ви кора, като прекара директна връзка между математическото въображение и външната визуализация. Промяната не е завинаги, само че ако задържите „подобрението“ повече от три години и след това изведнъж решите да се отървете от него, периодът на адаптиране ще бъде ужасен.

— Пристрастяване — промърморих аз.

— Да, някои биха го описали именно по този начин. С „подобрението“ ще започнете да мислите по леко различен начин. Ще започнете да подхождате към определени неща малко по-аналитично. Дори социалните ви взаимоотношения изведнъж могат да ви се представят в нова светлина.

— Звучите така, сякаш моят избор не ви харесва чак толкова, докторе.

— О, не, няма такова нещо. Просто искам клиентите ми да разберат целия потенциал на „подобрението“, както и ограниченията, които налага то. Ако мотивацията ви е задоволителна, „подобрението“ ще ви върши добра работа. Но ако не е…

— Задоволителна е — успокоих го аз.

— Чудесно тогава. Позволете ми да ви опиша възможните нива. Това „подобрение“ е стандартен размер, само че за разлика от обикновените „подобрения“, то съдържа в себе си множество помагащи за разрешаването на определени проблеми алгоритми. Това са концепции и уравнения за пряк достъп до паметта, както и невронни мрежи за мислене на най-високото възможно ниво. Е, няма да се превърнете изведнъж в гениален учен, но поне ще разбирате онова, за което гениите си говорят помежду си. Освен това ще разполагате с един чудесен инструмент за разработване на доста широк спектър от теми, свързани с теоретичната физика.

— Чудесно.

— Този модел ще бъде усъвършенстван, както помолихте, и в него ще бъдат включени последните разработки. Освен това винаги ще сте в състояние да смъквате безплатни ъпгрейди от външните мрежи. Дори сме в състояние да ви оформим абонамент за това.

— Добре.

Прибилов впи напрегнат поглед в мен за миг, след това продължи:

— Процедурата е безболезнена, разбира се. „Подобрението“ се поставя в максимална близост до мозъка, обвито в подсилена хиперимунна обвивка. Около час след имплантирането връзките в мозъка ви ще са дело на нанонишките. Около двайсет и четири часа след операцията ще почувствате повишени способности… и със сигурност повече знания. Ще са ми необходими формуляри за пълно съгласие, подписани от вас, кредитният ви баланс и писмено обещание, че сте съгласна през първите десет дни след операцията да осъществяваме ежедневен контрол върху състоянието ви. „Подобрението“ се нуждае от точно специфична Диагностика. Всичко, което ще трябва да правите, е да предавате по някоя от външните мрежи доклад за състоянието си. Ако откажете, всички гаранции отпадат.

— Разбирам ви.

— Запазва се отношението доктор/пациент, разбира се — добави Прибилов.

— Разбира се.

— Кога ще желаете да осъществите процедурата?

— Колкото се може по-скоро.

— Чудесно. Всичко ще извърша сам. Удобно ли ще ви е утре в петнайсет часа?

На следващия ден, по-нервна от всякога, се върнах в Офиса на Прибилов и легнах по корем на удобната кушетка в мрачната стая. Ярък кръг светлина освети врата ми и до него изникна малък робот, който внимателно и грациозно нагласи гъвкавите си ръце върху главата ми.

Прибилов ми показа „подобрението“ — малко, тънко, мастиленочерно дискче, което едва ли беше по-голямо от един сантиметър в диаметър. Освен че върху повърхността му бе записан идентификационният номер на продукта, други очевидни белези нямаше. Преди да го имплантира, Прибилов го обви с тънка нанообвивка. Затворих очи и поспах около пет минути. Процедурата бе светкавична и абсолютно безболезнена.

Напуснах офиса на доктора, като се чувствах доста странно. Сякаш бях загубила някакъв друг вид девственост, сякаш бях предала тялото си, както и майка ми — тази, която ми го беше дала. Зачудих се дали да кажа за това, което току-що бях направила, на баща си. Иля щеше да знае, разбира се, а също и Чарлз, но дали трябваше да известявам когото и да било друг за промяната, настъпила в мен? След няколко часа се почувствах засрамена от глупавия си консерватизъм, но мрачното ми настроение не се подобри ни най-малко.

След това начинът, по който виждах света около себе си, започна да се променя.

Старите ми приятели, съветници и колеги започнаха да се завръщат в живота ми и да оставят свежи белези. Не бях виждала Даян Джохара цели три години, но компютърът ми бе получил съобщение от нея, докато бях в офиса на Прибилов. Свързах се с Даян по сателитната връзка, докато почиствах стаята си в Шинктаун, която бях наела.

Щях да мина покрай родната станция на Даян, МиСпек Муър, по време на една конституционална предизборна кампания. Там щеше да ме чака и Иля. След като се срещнехме с репортерите на „ЛитВид“ щяхме да имаме половин ден и цяла вечер свободни. Двете с Даян се уговорихме да се видим на вечеря.

— Толкова е хубаво човек да те чуе отново! — възкликна тя. — Така се надявах, че ще ми се обадиш. Касея, какво направи ти!

— Е, не е чак толкова зле за човек, който и без това разсъждава твърде много…

Даян се засмя.

— Но за студент-радикал, който навремето се е борил срещу централистите?

— Да не би да си променила позициите си, Даян?

— Касея, толкова съм високопоставена сега. В момента работя в конституционния комитет на Маринър. Да не сме станали централисти? Възможно ли е това?

— Добре, тогава ще използваме друг термин.

— А, освен това съм и омъжена. И то по-различно от това, просто да си обвързан пред закона… Наистина. Преместих се в „Щайнберг-Лешке“. Промених религията си — вече съм новореформаторска юдейка. Ще те запозная с Джоузеф. Той е невероятен.

— Предполагам, че и ти ще харесаш Иля. Нещата наистина се промениха, Даян.

Уговорихме се за последен път и прекъснахме връзката. Отпуснах се в единствения стол в стаята, поставих стегнатите чанти с багаж в краката си и се замислих за природата на времето. Не бях чак толкова възрастна — бях само на петнайсет години, — но ако приемех, че времето е верига от запомнени моменти, направо бях стара.

Главата ми се изпълни с мисли за времето като движение, като арбитър на промените, като преносител и разпространител на информацията; „Времето е това, което остава, след като нищо не се случва“; „Времето е разстоянието между тогава и сега“; времето съществуваше в някаква мъгла, създадена от многоцветни уравнения, отстъпчиво, несъществуващо за частиците без маса; за тях то беше вечност, а вселената представляваше гладко и право пространство като лист хартия…

Постепенно осъзнах, че това са белезите, че „подобрението“ започва да се интегрира в мозъка ми, като организира области на споделена информация и възможности за осмисляне вътре в самото ми съзнание. Процесът беше безопасен — милиарди хора на Земята и няколко хиляди тук, на Марс (а някои, като Ориана например, бяха постъпили така по десетина пъти), се бяха подложили на подобни операции. Само че за мен усещания от този род бяха абсолютно непознати. Чувствах се едновременно хипнотизирана и спокойна.

Прекарах около час в онази мрачна шинктаунска стая, седнала в стола, усещайки лекото му движение насам-натам и гравитацията, осъзнавайки как натискът, оказан върху една стена, поражда аналогичен по сила и обратен по посока натиск от страна на самата стена. Преминах през мисли за ъгловата инерция като аналог на правата линейна инерция, размислих за това как се държи колело, подложено на сила, перпендикулярна на осите му, когато се върти и когато не се върти. Разбих на части всички системи и проследих как промените в тях се отразяват на системата като цяло.

Впила поглед в метаболичния килим, проследих във въображението си пътя на фотон, преминаващ през прозрачна нишка и го видях как постепенно забавя движението си. Видях всички възможни пътища на фотона през една евентуална пътека, минимум действие, възможно най-краткия път.

Цялата стая, мижава и бедно обзаведена, се превърна в непрогледна мъгла от сили, които запленяваха въображението по същия начин, по който въздейства и една зала, пълна с хора, събрали се на празненство. Зад външността на физическите взаимодействия (всичко, което някога бих могла да видя, докосна, помириша или по някакъв начин да бъда уведомена за него от сетивата си) лежеше странна многолика пустота, доста по-богата и по-особена от материята и енергията. В основата й се намирах аз, подобна на някакво леко петънце боя, поставено просто за да се забелязва… Въпреки това обаче виждах.

С усилие на волята успях да се измъкна от унеса си, изправих се, сграбчих куфара и заповядах на вратата да се отвори. Докато марширувах по коридора надолу, се опитах по някакъв начин да издигна бент пред това наводнение от вътрешни образи.

Дали Чарлз мислеше и виждаше нещата по същия начин през цялото време?

Републиканският информационен офис (РИО) ми бе уредил три интервюта за период от шест часа, първото от които започваше петнайсет минути след пристигането ми в Миспек Муър. Иля леко ме стисна за ръката, докато слизахме по стълбичката на совалката. От протеиновите ферми се носеше топъл и влажен полъх. Миспек Муър бе център на производство на протеинови полуфабрикати и въгледобив.

— Оставям те сама — прошепна той в ухото ми. — Мразя да бъда в центъра на вниманието.

— Благодаря ти — усмихнах му се. — Наслаждавай се на гледката.

Докато аз разговарях с репортерите, щяха да го разведат из фермите на Миспек Муър. Присъствието му тук бе също толкова формално и подвластно на традициите, колкото и моето, но въпреки това продължавахме да се преструваме, че Иля е над всички политически препирни.

Служителят на РИО, който ме придружаваше, ми представи двамата репортери от информационната агенция на Марс и на Тройката — скромна, но влиятелна фирма, филиал на „ЛитВид“, която наблягаше главно на същността на новините, а не на пикантерията. Преди ме бяха интервюирали единствено репортери на МТС. Споменът въобще не беше приятен.

Служителят на РИО, привлекателен младеж, обвързан семейно с ОМ „Клайн“, ескортира мен и репортерите до опразненото фоайе.

Репортерите бяха дошли от Северен Ноакис с движещ се със средна скорост влак — пътуване през кратеровите тунели, траяло осем часа. Може би затова не изглеждаха никак в добро настроение.

Седнахме на опърпаните кушетки. По-възрастният от двамата репортери постави компютъра си на масата между нас, с включени функции за предаване на глас и образ. По-младият — нервна млада жена с гъста черна коса — започна интервюто.

— Вашето временно правителство разполага с още два месеца, за да успее да примири „Кайлетет“ и останалите дисидентстващи ОМ с другите — каза тя. — От някои места се носят слухове, че „Кайлетет“ просто има нужда от стимул, както и че вие лично имате зъб на Ахмед Краун Найджър.

Повдигнах вежди и се засмях. След това обаче внезапно реших, че вероятно младата жена смята, че това е бил едва ли не непосилен опит за научна разработка.

— Господин Краун Найджър някога представяше интересите на Фрийчайлд Добъл и ръководеше затварянето на група студенти от марсианския университет в Синай. Предполагам, че имате предвид именно това?

Репортерката кимна. Очите й бяха напрегнати.

— Все пак това бе преди доста време. Марс се промени, и то доста много. Аз също се промених…

— Но вярвате ли, че и Ахмед Краун Найджър се е променил? — намеси се вторият репортер и се наведе напред към мен. Почувствах се като мишка, обкръжена от соколи.

— Във всеки случай мирогледът му определено вече не е същия — отговорих.

— Значи смятате, че вие и вашето правителство ще сте в състояние да работите с него и да го уговорите да се включи наравно с останалите в кампанията преди изборите? — настоя репортерката. По-възрастният мъж сякаш ме слушаше внимателно и чакаше да настъпи и неговият час.

— Целта ни е поне частично убеждение. Никак не ни харесва да виждаме Марс разделен на части, и то без особен повод.

— Но от „Кайлетет“ казват, че временното ви правителство е ангажирано с проекти, които биха могли да застрашат стабилността в Тройката — обади се другият репортер.

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Това тук е било излъчено по мрежите на „ЛитВид“ — подаде ми той по-малък компютър. Прочетох написаното на монитора му набързо.

— Свързвали ли сте се някога с Олимпийците? — попита ме репортерката.

— Не смятам, че аз съм човекът, който би трябвало да ви даде подобна информация.

— Как биха могли те да застрашат Тройката?

Засмях се.

— Нямам ни най-малка представа.

— Всъщност ние малко се поразровихме в миналото — продължи репортерката, — и открихме, че за известно време „Кайлетет“ е финансирал тези дисиденти. Учените се разпръснали нанякъде… най-вероятно в посока към МУС. В действителност сега са при вас… нали така?

— Явно в „Кайлетет“ знаят за това повече, отколкото ми е известно на мен — отвърнах аз. — Говорихте ли вече с Краун Найджър?

— Говорихме. С изключени камери. Неговото мнение е, че временното правителство се държи изключително глупаво и приканва Земята към доста сурови действия. Звучеше направо изплашен.

— Ако господин Краун Найджър желае да изрази мнението си по сериозен начин или да сподели което и да било от вижданията си за бъдещето, той би трябвало да се свърже директно с нас, а не посредством задочен диалог по мрежата.

Репортерката премигна и кимна.

— Краун Найджър никак не е глупав. Какво се опитва да направи той според вас?

— Не мога да си губя времето в догадки — отсякох. Хвърлих поглед към служителя от РИО и той набързо прекрати интервюто.

В малките станции като Миспек Муър нямаше метро. В едно раздрънкано такси, докато пътувахме през древните тунели и изпълнения с тежката миризма на мая въздух, служителят от РИО ме погледна предпазливо и попита:

— Според вас какво можем да очакваме в бъдеще?

— Краун Найджър се опитва да провали изборите — поклатих глава мрачно.

— Има ли още нещо, което РИО би трябвало да знае?

— Не и засега отвърнах аз. Облегнах се назад на твърдата и неудобна седалка и почувствах как „подобрението“ в главата ми потръпва. Спомените за брифингите с Олимпийците се смесиха с новото ми мислене. Извиках на екрана на компютъра си някои от документите, които Чарлз ми бе прехвърлил. Символите проблясваха в червено, зелено и пурпурно, сортираха се светкавично в паметта на „подобрението“ и след това започваха да ми изглеждат като част от собственото ми мислене. Независимо от удобството, този начин на възприятие не ми се нравеше все още беше незадоволително да притежаваш подобен суперинтелигентен експерт, прикачен едновременно както в съзнанието, така и в подсъзнанието ти.

Уравненията (които все още не бях проумяла напълно, понеже явно нишките на „подобрението“ не бяха проникнали чак толкова надълбоко) продължаваха да сочат към някакви неясни несъответствия. Притворих очи, опитвайки се да прогоня тези различия и да се концентрирам върху Краун Найджър. Но уравненията не изчезваха.

Имаше още нещо.

Поклатих глава и изругах полугласно.

— Добре ли сте? — попита загрижено служителят от РИО.

— Да, просто се замислих. — Това беше най-добрият отговор, на който бях способна в момента.

От последната ни среща Даян Джохара бе сложила няколко килограма, а изражението й беше по-благо и по-мъдро, но въпреки всичко си бе същата Даян и ние се прегърнахме така, сякаш все още бяхме състудентки и съквартирантки, Джоузеф и Иля непохватно си стиснаха ръце и като всички мъже при запознанство взаимно се преценяваха. Апартаментът имаше три стаи и хигиенна ниша и дори и по стандартите на Миспек Муър беше бедно обзаведен, но бе уютно и спретнато украсен с кувертюри от семейството на Даян и ярки красиви картини от семейството на Джоузеф.

Даян беше облечена в дълга кадифена черна рокля и на главата си имаше тесен шал. Мъжете и жените, последователи на Нов реформаторски юдаизъм трябваше да крият главите си от погледа на Бога. Косата и бе навита на кок от едната страна и според мен така изглеждаше много привлекателна и достолепна. Тя беше открила истинската си красота.

Толкова бях щастлива, че я виждам и мога да избягам от болезнено препускащите си мисли, че ми се искаше да заплача от облекчение. И наистина заплаках, развълнувана от подновеното приятелство. Джоузеф ни въведе в средната стая — кръгло помещение, широко около седем метра, с каменни стени, опасани с червени и черни ивици над изолацията. Иля веднага позна минерала и с Джоузеф си намериха тема на разговор — отлагането на окислено желязо в ранния период на Марс, промените в кислородоотделящите организми в древното Стъклено море и химичните отлагания след тяхното измиране.

Радвах се, че Иля и Джоузеф бяха намерили общи теми на разговор, за да не скучаят. Ние с Даян имахме много да наваксваме. Прекарахме приятно вечерта и седнахме да вечеряме. Очакваше ме приятна изненада, защото след повърхностните миризми и принизени очаквания, храната, приготвена от Даян и Джоузеф беше прекрасна. Поднесоха ни най-вкусната салата, която от месеци бях опитвала, от пресни зеленчуци и първокласен протеинов кейк, подправен с къри и намазан с пресен доматен сок. Ядохме, докато усетихме, че повече не можем, но след кратък размисъл си взехме още по няколко хапки.

— Тук си имаме собствена ферма — обясни Джоузеф.

Когато погледнеше Даян, лицето му заспиваше от възторг. Май не бях виждала толкова влюбена двойка.

— Семейството на Джоузеф пък си има ферма от трийсет години — каза Даян и се усмихна на съпруга си.

Докато ги гледах и слушах, почувствах странна болка. Чувствата ми към Иля бяха дълбоки и ни беше добре заедно. По необходимост бяхме намерили начин да бъдем разделени, без да съсипваме връзката си. Съмнявам се, че Даян и Джоузеф са били разделени повече от няколко часа през целия си брак. Те бяха прекрасни.

Докато Иля и Даян разговаряха след вечеря, ние с Джоузеф изчистихме съдовете. В техния апартамент нямаше иконом и роботи, защото живееха на принципа на простотата и разчитаха на собствените си умения. Джоузеф зададе няколко любезни въпроса за новото правителство. Отговорих му без затруднение, защото отдавна бях свикнала с тях. После той се намръщи, остави последната чиния и се обърна към мен.

— Искам да ти кажа нещо. Даян не смяташе, че е важно, за да те занимавам, но аз имам друго чувство.

— О!

От различни места имаше запитвания дали териториите на „Щайнберг-Лешке“ могат да бъдат използвани за добив на минерали и за поставяне на дистанционни анализатори.

Това необичайно ли е? — попитах.

— Не… но не виждам смисъл.

— Защо?

— Всички искания са за земя, картотекирана преди двайсет години в Изследване на общите ресурси. Нови изследвания сега не са нужни.

Всеки на Марс виждаше крадци под леглото си. В канцеларията на президента пристигаха повече от сто предупреждения всяка седмица. Можех да го приема, ако единственият недостатък на Джоузеф беше прекаленото му безпокойство за Републиката. Любезно го насърчих да продължи.

Проследих исканията. Всички са от бивши владения на „Кайлетет“ и такива, с които „Кайлетет“ е имал договори.

— Бивши ОМ ли?

— Всички са се включили в Републиката. Никой от тях не е свързан пряко с „Кайлетет“… но… всички са… непряко.

— Това е интересно — казах, въпреки че ми се струваше абсолютно нормално.

„Кайлетет“ сигурно не желаеше да привлича вниманието на правителството, което не подкрепяше, за да не получава отказ от ядосани районни губернатори.

— Поразпитах тук-там — продължи Джоузеф, докато затваряше съдомиялната и я включваше на първи цикъл. — Оказа се, че девет от всички десет района, с които „Щайнберг-Лешке“ има контакти, са получили такива предложения. Това е половината Марс. Хиляди места.

— Защо толкова много? — попитах, а вниманието ми се изостри.

Смятам, че те искат да открият залежи и преди изборите да предявят претенции към тях. Страхуват се, че след това законите ще бъдат променени. Но аз съм учуден, защото на практика такава площ не може да се експлоатира.

— За принципа на барутния дим ли става дума?

Имах предвид стария подход да предявяваш претенции към много парцели с надеждата, че ще ти дадат един или два богати на залежи. Дори и „Ерзул“ беше пробвал тази тактика. Миньорството не беше леко начинание.

— Защо в толкова много безлюдни или изчерпани райони? Дали те знаят нещо за ареологията, което и правителството трябва да знае? Или пък моята фамилия?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ще проверя — обещах.

— Моля да ме извиниш, че говоря по работа, но винаги се вслушвам във вътрешния си глас.

— Някога бъркал ли си?

— О, често — засмя се той. — Аз се вслушвам в него, но не винаги правя това, което той ми казва.

Отидохме при Иля и Даян в малката дневна. Бях им благодарна, че разговорът беше ту за политика, ту за работа, но беше вежлив и те не проявяваха излишно любопитство. Наистина вече ми омръзваше да съм обществена фигура и копнеех за спокойствие. Иля разбра това и бързо измести разговора към темите за храната и фермерството. Даян ме наблюдаваше, когато Джоузеф се хвана да описва плановете на Миспек Муър за разширение. Казах, че ще отида до тоалетната, за да остана за малко сама и да помисля. Осъзнавах, че щеше да дойде време, когато още повече щях да ненавиждам ролята си на обществена фигура, в чието ухо някой винаги подшушваше нещо, чийто живот беше постоянно под наблюдение по „ЛитВид“. Нямаше да мога да прекарвам със съпруга си време, равно дори само на половин брак.

По негласно споразумение с Иля бяхме отложили раждането на деца и знаех, че ако се присъединя към Ти Сандра и ние спечелехме, децата и истинският живот нямаше да ги има години наред.

Мислех си за любезния и откровен Джоузеф и за тревогите му за издълбаването на целия Марс, за хилядите потресаващи или глупави предупреждения, за безкрайните отговорности на тези, които представляваха народа. Те трябваше да вземат мъдри решения, а ако сгрешаха, което все някога щеше да стане, пак трябваше да се стремят към доброто, което не винаги можеше ясно да се дефинира и не винаги щеше да има подкрепата на управляваните. Мислех си за смазващата политическа машина и започвах да се самосъжалявам.

Но бързо ми мина и след като наплисках лицето си, се върнах в дневната. Иля, който разбираше скритите ми мисли и чувства, потупа възглавничките на дивана до себе си и ме прегърна, когато седнах.

— Мъжете ни са добри, нали? — попита Даян.

Прегърнах Иля и се усмихнах, а Джоузеф се изчерви.

Две седмици, след като си сложих подобрение, свиках конференция с Олимпийците в Мени Хилс и споделих подозренията си, че не са ми казали всичко.

Не бях виждала Иля от една седмица. Кръстосвах Марс, ходех по кампании със или без Ти Сандра, ръкувах се и изслушвах сериозно хилядите доброжелатели, не обръщах внимание на тези, които извръщаха глави и не искаха да ми подадат ръка, и си мислех дали някога ще се върна към истинския живот и дали ще мога да го позная, ако това стане.

Срещнахме се в кабинета на вицепрезидента, който току-що беше завършен. Кабинетът бе просторен, но не претрупан, и отговаряше на нашите вкусове.

Чувствах се зашеметена, докато наблюдавах събирането на всичките девет Олимпийци около масата, отрупана с пресни плодове и зърнени вкуснотии за закуска. За пръв път виждах Мичъл Масперо-Гамбакорта — едър и оплешивяващ, облечен в черно, с родословно дърво от малко марсианско ОМ в Хелас; Ю Лю — висок и атлетичен трансформант от Земята, който се бе присъединил към Олимпийците преди две години; Ейми Вико-Персоф от ОМ „Персоф“ — внушителна млада жена с решителни черти на лицето и тих, безстрастен глас; Дани Пинчър — мъж на средна възраст с приветливо изражение, който явно не отдаваше голямо значение на начина на обличане и маниерите. Чарлз седеше на отсрещния край на масата и когато им казах, че искам да прочетат отново записките и докладите си, лицето му остана спокойно и съсредоточено.

— Нещо, което е важно, липсва — заявих в заключение. — Не сте изплюли камъчето.

— Какво камъче? — попита Чарлз с намек за усмивка.

Мъчех се да намеря думи за онова, за което подобрението ме беше накарало да се замисля.

— Цяла канара — уточних.

В стаята беше тихо и никой не се осмеляваше да заговори. Прокарах скованите си пръсти по повърхността на масата пред мен.

— Вашите равенства предполагат нещо много повече. Разбрах го благодарение на подобрението. И ако това тревожи мен, със сигурност тревожи и хората на Земята.

— Никой там няма достъп до нашите данни — отбеляза Чарлз.

— Колко дълго може да бъде пазено в тайна откритие с такава значимост? — попитах. — Седмици, месеци? Сигурно е, че някой на Земята ще разбере, защото там има милиони много по-умни от мен.

— Може би след няколко години някой на Земята ще попадне на това, което ние вече знаем — каза Леандър, който очевидно не се чувстваше спокойно. — Много от нещата, които изучаваме, са плод на разсъждения…

— Не съм съгласен — възрази Ю Лю и протегна мускулестите си ръце над главата. — Изводите, както спомена вицепрезидентът Мейджъмдар, са ясни. Не трябва да бъдем прекалено предпазливи. Познавам много колеги от Земята и на тях всичко ще им е ясно много по-скоро, отколкото на нас ни се иска.

— Откъсване на съдбата — кимнах.

Чарлз яростно заклати глава.

— Забрави за това. То нищо не означава.

— Трябва да разкрием всичко на останалите и да ги поставим при равни условия — и Земята, и Марс, и Пояса — намеси се Чинджа Парк Амой. — Ще се чувствам много по-добре, ако можем да направим това.

— Вече сме взели решение по въпроса за тайната — каза Леандър, намръщен и разтревожен.

Той усещаше разделението в групата. Учените изглеждаха притеснени и дори уплашени. Чувствах се така, сякаш си бях навряла главата в гнездо на спящи стършели и ги бях събудила.

— Цяла канара, а! — обади се Масперо-Гамбакорта.

— Достатъчно! — тихо, но твърдо ги прекъсна Чарлз, който си беше върнал спокойствието или поне така изглеждаше. — Какво смяташ, че сме премълчали, Касея? — Той се наведе напред, с лакти върху масата и се вторачи в мен, сякаш бях най-значимото нещо в света. — Вече имаш подобрение, кажи ни, какво е твоето мнение?

— Не се смятам за гений или че разбирам всичко, но…

— Толкова по-добре — кимна Чарлз. — Ще ни подскажеш какво биха си помислили другите, когато чуят за най-новите открития. А те скоро ще чуят. Кажи ни.

Не исках да оставям Чарлз да води разпита. Чувствах се като студент на изпит.

— Ако имате достъп до континуума на Бел, до всичко, което определя природата на действителността…

— Всички скрити променливи и нищо, освен тях — каза Неемия Ройс, но Чарлз вдигна ръка, за да не ме прекъсва.

— Какво друго можете да променяте? — продължих. — Показателите за механичния момент, неговия ъгъл, въртенето, заряда… — махнах с ръка. — Въобще всичко. Какво друго можете да променяте или контролирате?

— Не всички показатели са податливи на откъсване — уточни Чарлз.

— Така е — потвърди Неемия Ройс.

Чарлз едва забележимо наклони глава в знак на благодарност и продължи:

— Но ти си права и е интересно това, че направи сравнение с камъчето и канарата.

Усетих още по-голяма тежест в стомаха си.

— Подобрението ти подсказва повече, отколкото можеш съзнателно да изразиш. И други имат този проблем. Мисля, че е в минус на създателите му. Това може и да се коригира в скоро време.

— Моля ви — настоях аз.

— Можем да проникнем в частицата и да откъснем показателя от отношението време-пространство. Можем да го променим и да преместим частицата.

— Къде да я преместите? — попитах.

— Където пожелаем. Тук обаче има проблем. Всъщност досега нищо не сме преместили. Защото — той погледна надолу — не можем да местим малки предмети. Не разбираме защо, но континуумът на Бел събира много позиционни показатели. Това има нещо общо със законите, които запазват енергията. Не можем да ги отделяме и нямаме достъп до единични показатели или до малки групи такива, ако са част от неголеми предмети. — Чарлз облиза устни и ме погледна право в очите. — Но знаем как едновременно да откъсваме големи групи показатели. Точно сега не можем да приложим теорията и да преместим тази купа с ориз — каза той и премести с ръка купата на няколко сантиметра, — но повечето от нас смятат, че ако решим, можем да преместваме големи обекти.

— Колко големи? — попитах го аз.

— Параметрите се определят от големината и плътността. Най-малко такива, които имат плътност единица и са двайсет километра в диаметър.

— Готови сме да направим опит — включи се Леандър. В стаята се усещаше странно въодушевление. — Фобос е може би най-малкия обект, който можем да преместим. Централната му ос е двайсет и осем километра, а плътността му е два грама на кубичен сантиметър. Предлагаме да се отправим натам.

Гледах ги невиждащо. Чарлз наклони глава и повдигна вежди, сякаш искаше да ми внуши идеята.

— За къде? — не разбрах.

— Всъщност към Тритон — отговори Чарлз. — Около Нептун е. Никой не предявява претенции към него, а и големината му е подходяща.

— Защо точно Тритон?

Чарлз посочи нагоре и каза:

— Заради летливите вещества. Можем да го преместим и да го разработим. Милиони години ще снабдява Марс.

— Можем да го поставим в орбита — обади се Масперо-Гамбакорта, — и да стържем от него лед. Снежинките ще се носят в атмосферата на Марс и тя след време ще се сгъсти.

— Или можем да го използваме като космически кораб и опитна станция — намеси се Леандър.

— А защо не и двете? — каза Ройс и изгледа колегите си като замислено момче.

— Всички сте мислили за тези неща — изгледах ги аз. — Защо не ни информирахте по-рано?

Ройс заговори пръв.

— Ние, разбира се, все още не сме правили опити. Искахме да знаем със сигурност, защото на всеки ще е трудно да повярва, че… преместването на нещо е възможно. Вярвам, че разбирате.

Бавно поклатих глава, по-замаяна от всякога.

— Значи наистина не съществува разстояние, пространство и време?

Дани Пинчър неочаквано се засмя.

— Работил съм върху откъсване на времето — каза той. — Разбира се, само на теория. Показателите са тясно свързани и са еднакво важни. Те са първопричината. Цялата система на дескрипторната логика е класическа система. Ако се вземе под внимание обаче само макроскопичната природа, се създават огромни усложнения. Цялото се опростява само при разглеждането на показателите.

— В крайна сметка — добави Чарлз, — е възможно цялото ни знание за вселената да се сведе до едно кратко уравнение.

— Ще допълним физиката — заяви Леандър, сякаш всичко вече беше сигурно.

— Но ако ще местите луна, откъде ще вземете толкова енергия? — попитах аз.

Дори и с подобрението не можех да извлека ясни отговори от равенствата в техните доклади.

— Енергията и векторните показатели, от които зависи нашето запазване, се свързват в увеличаващ се мащаб — обясни Чарлз. — Ако преместваме голям обект, черпим енергия от още по-голяма система. Ако например преместим Фобос, континуумът на Бел автоматично ще настрои показателите на всички движещи се частици в галактиката, като намали в незначителна степен общия механичен момент, ъгловия механичен момент и кинетичната енергия. В резултат ще бъдат намалени съответните качества на цялата галактика. Никой няма да забележи.

— Това е абсолютно сигурно — кимна Ройс. — Трябва да местим напред-назад хиляди звезди, за да се забележи някаква разлика.

— Изглежда прекалено лесно — казах. — Можем ли на практика да местим звезди?

— Не — отговори Леандър. — Смятаме, че процесът има горна граница.

— Горната граница според нас е две трети от земната маса с каквато и да било плътност — обясни Ройс. — Но може да е само временен проблем.

— Някои от нас смятат, че това е абсолютния лимит — обади се Чинджа Парк Амой.

Дани Пинчър и Мичел Масперо-Гамбакорта вдигнаха ръце в знак на съгласие.

— Можете ли да направите това с наличната техника? — попитах ги.

Олимпийците погледнаха към Чарлз, който трябваше да говори за последно.

— Трябва да се увеличи капацитета на мислителя и ние вече работим върху това. След няколко седмици „Тарсис“ ще създаде нови мислители. Можем да го направим най-късно след няколко месеца. Ако въобще е възможно.

— Можете ли? — настоявах.

— На теория това не е по-трудно от превръщането на материята в антиматерия — отговори Чарлз. — Но не можем да го направим от разстояние. Трябва да сме върху обекта, който местим.

— Можете ли да го направите?

— Да — отговори той, със същия остър тон, с който аз зададох въпроса.

— Бихте могли да преместите Фобос?

— Ако ни кажете, бихме могли да преместим Марс — заяви Чарлз и ме погледна предизвикателно.

През следващата седмица това, което Олимпийците ми бяха казали, се процеждаше надолу към умствената ми основа, захранвано от постоянния поток на факти и интерпретации, осигурени и разработени от подобрението. Официалните ми задължения ме разсейваха, но започвах да разбирам значението на откритието, безспорните факти, вероятностите, възможностите и… нереалните неща.

Нямаше нищо невъзможно.

Нощем, докато лежах сама — или както се случи веднъж тази седмица, до Иля, след като бяхме правили любов, — размишлявах за хилядите неща, които исках да кажа на Чарлз. Първо се сещах за ядни думи заради предателството, което и по-рано бях преживяла. Защо сега и защо точно аз? Защо се падна на мен цялата тази отговорност?

После идваха ужасяващите мисли. Какво би направила Земята, ако разбереше, че Марс е постигнал такъв напредък? Чарлз, ти можеш да спускаш луни върху Земята.

Ние можем. Нищожният, незрял, нестабилен Марс. Те ни нямаха доверие. Ако знаеха или ако научеха, щяха да се опитат да ни спрат. Можеше дори да откажат да преговарят. Не можеха да си позволят да бъдат предпазливи и да чакат политическото ни съзряване.

Всички тези възможности съществуваха и преди, когато в политическата игра участваше само откритието за материята и огледалната материя. Сега напрежението ставаше много по-голямо. Назряваха невероятно напрежение и невероятни сили.

Подготовката за изборите продължаваше. Временното правителство работеше по закрит бюджет, според който средствата се разпределяха само по лична преценка на президентството и който не можеше да бъде известен на никой друг, освен на един комитет в Конгреса, който все още не беше сформиран.

Това положение беше заложено в конституцията само за извънредни ситуации, каквато в настоящия момент не беше обявена. Аз убедих Ти Сандра, че се налага да се възползваме. Този бюджет ни осигури средства за построяването на голяма лаборатория в Мелас Дорса, където се правеха проучванията за конструирането на по-усъвършенствани версии на генератор за огледална материя. Щяхме да финансираме и преобразуването на малък стар товарен кораб от клас Д, конфискуван от правителството за неплатени орбитални такси.

Корабът стана проекта-галеник на Олимпийците. Те го преименуваха на „Меркурий“.

Когато четири седмици преди изборите се срещнах с Ти Сандра, за да започнем кампанията си, тя ме попита за „Меркурий“. Качихме се на совалка от Сирия за Икария, за да започнем голямата обиколка.

— Приятелите ти си имат играчка — каза тя, след като заехме местата си и роботите ни донесоха чай.

— Така е. Скоро ще започнат изпитанията.

— А ти знаеш ли те как се справят с играчките?

През последните седмици беше отслабнала и не изглеждаше толкова жизнена. Когато разговаряхме, рядко ме гледаше в очите.

— По-добре от мен преди — отговорих.

— Удовлетворява ли те споразумението? Аз не можах да намеря време да го разгледам. Доверявам се на теб за това.

— Споразумението е добро.

— А сигурността?

— Осигурена е, ако мога аз да дам оценка.

Ти Сандра кимна и въздъхна:

— Когато ми изпрати новата информация, ми се искаше да се откажа от кампанията.

— И на мен. Имам предвид, че и аз така се чувствах.

— Но не се отказа.

Поклатих глава.

— Най-ужасното е, че всъщност не вярвам на това — призна тя. — А ти?

Помислих, преди да отговоря, защото исках да бъда абсолютно искрена.

— Аз вярвам.

— Тогава сигурно разбираш какво точно правят.

— Голяма част.

— Завиждам ти. Но аз няма да си сложа подобрение, освен ако ти не поискаш. Мислиш ли, че трябва?

Познавах Ти Сандра и знаех, че постоянно ще я дразни. Тя действаше не толкова според точните факти, а според вътрешното си убеждение.

— Не е необходимо — казах.

— Ще се осланям на теб — предупреди ме тя. — Ако се появят неприятности, ти ще бъдеш моя опора и мой гръб.

— Разбирам.

Ти Сандра погледна през прозореца и за пръв път от началото на пътуването лицето й се успокои и тя въздъхна дълбоко.

— Господи, Касея, можем да направим от Марс рай. Можем да направим всичко, което искаме, за да стане животът по-добър не само за марсианците. Можем да станем богове.

— Все още сме деца.

— Това е клише. Винаги ще бъдем деца. Там някъде сигурно има много по-стари и по-напреднали цивилизации. Те знаят за тези неща и могат да ни научат как да ги използваме разумно.

Поклатих глава със съмнение.

— Не вярваш ли, че има по-велики цивилизации?

— Това е хубава вяра — отговорих. Преди няколко седмици сигурно бих се съгласила с нея.

— Защо вяра? — попита тя.

— Не мога да си представя, че хиляди други знаят това, което знаем ние. Галактиката би приличала на натоварена магистрала. Какво ще можем ние след сто години? Да преместваме планети и да променяме звезди?

Ти Сандра помисли и каза:

— Значи действително мислиш, че сме сами?

— Изглежда ми много вероятно.

— Това е дори по-страшно. И означава, че не можем да се смятаме за деца. Ние сме най-добрите и най-умните.

— Единствените — добавих аз.

Ти Сандра се усмихна и поклати глава.

— Скъпа моя съмишленичке, трябва да ме ободряваш, а не да танцуваш върху бъдещия ми гроб. Може ли да си говорим за нещо по-весело?

Тъкмо щях да й разкажа за инсталираните в Мени Хилс градини, когато тя предупредително вдигна пръст и извади компютъра от джоба си.

— Първо искам да ти дам някои обяснения за „Кайлетет“. Пропуснала си по новините някои искания за парцели.

— Така ли?

— Посъветвала съм всички райони да им отказват. Няма причини да не накараме Краун Найджър да се гърчи и да се безпокои, че ще бъде изхвърлен отвсякъде.

— Бихме ли могли напълно да ги отстраним от ресурсите?

— Искаш политически решения, а все още не си избрана.

— Ти очевидно вече си помислила за това.

— Добре де, след изборите, когато всичко се стабилизира, и разбира се, ако ни изберат, ще се отнасяме към дисидентите като с външни сили със своя собствена територия. Правителството обработва исканията на „Кайлетет“ и другите ОМ, преценява изгодата и обсъжда данъците и таксите, които трябва да се плащат. Но няма да ги лишаваме от нищо, от което имат нужда.

— Те едва ли имат нужда от парцелите, които искат.

Ти Сандра затвори очи и мрачно се усмихна.

— Губернаторите са подозрителни и без ние да ги подстрекаваме.

— Може би искат да проверят отношенията ни с губернаторите — предположих аз.

— Краун Найджър разполага с по-добри начини за това.

— Така че ние не знаем какво е намислил той. — Аз поне не знам — отговори Ти Сандра.

От няколко седмици не бях чувала нито дума от брат си. За един марсианец, възпитан в странния етикет на фамилиите при прехвърляне към друго ОМ — за смесването на фамилната преданост и бизнес тайните, това не беше нищо обезпокояващо. „Кайлетет“ беше в неразбирателство с едно ново и много по-голямо семейство — правителството. Не очаквах от Стан съществена подкрепа, а най-добрият начин за него да не се държи неуместно беше да мълчи.

Но той не бе разговарял и с баща ни. Стан беше грижовен син и се разбираше с него много по-добре от мен. Знаех само, че е добре и че нито той, нито Джейн имат неприятности.

Кампанията поглъщаше цялото ми внимание. Живеех на совалките или в набързо приготвени хотели или пансиони, заобиколена от охраната на Пойнт Уан и от умовете и шаманите на марсианската политика, които бяха наши съветници и бързо напредваха в материята.

Начело на личното ми звено за охрана беше внушителен мъж на име Денди Брейкър16. Името отговаряше на телосложението му. Имаше широки рамене, огромни ръце с дебели пръсти и късо подстригана светлоруса коса. Денди не изглеждаше на място сред губернаторите и първите хора в републиката. Той почти не се отделяше от мен. За щастие с Иля се разбираха отлично. Денди винаги беше готов да задава въпроси за ареологията, а Иля — да му отговаря.

Марс не можеше толкова бързо да създаде собствени мислители, които да заменят всички земни мислители. От тях криехме всякакви новини по проекта за откъсването и поемахме минимален риск.

Наш координатор за кампанията стана един от мислителите на Мейджъмдар — Алис Две. Беше удоволствие отново да работя с нея. По време на безкрайните полети от станция до станция с Ти Сандра, часове наред разговаряхме с Алис.

Тя избираше програмата за нашите появявания по демографски принцип и в зависимост от мястото за изборите. Кацахме на малка северна станция, срещахме се с шейсет-седемдесет отрудени, раздвоени и резервирани подводни берачи, Ти Сандра показваше твърдото си, но майчинско отношение и след няколко часа излитахме, за да минем през половин дузина благоденстващи лантанидни мини в Амазонис или Аркадия. По време на последната кампания най-трудно се бяхме справили с малките обединени ОМ в Тера Сиренум, които бяха под силното влияние на главния ни опонент.

Кампаниите на нашите опоненти бяха агресивни и дори много язвителни, но марсианците все още бяха твърде добре възпитани, за да провеждат непочтена политика. Все пак всички бяха чели за президентските кампании през двайсети век в Съединените американски щати и някои от опонентите ни взеха основните идеи от майстори като Ричард Никсън и Линдън Джонсън. Според мен и Джонсън, и Никсън бяха трагично възмутителни и предпочитах импровизирания стил на кандидатите от Икономическия съюз в Прибалтика през двайсет и първи век.

Всъщност праха, който младите марсиански политици хвърляха, работеше за нас. Опонентите ни се изяждаха един друг и почти не се нахвърляха върху нас заради положението на Ти Сандра като Майка на републиката. След дебатите и другите срещи рейтингът ни за изборите постоянно се вдигаше.

Непрекъснатите пътувания ни изтощаваха. Насаме Ти Сандра изказа желание Чарлз и хората му да намалят размерите на обектите, които можеха мигновено да преместват.

— Аз съм огромна — каза тя, — но не чак толкова много, а ние имаме нужда от почивка.

До почивка така и не се стигна.

В малкото ми свободни минути всеки ден работех върху математическите тестове и видеоматериали по мрежата и свалях допълнителни описания. Алис разработи програма за по-бързо усвояване на функциите на подобрението, което и без това работеше достатъчно бързо. Това, което по-рано ми изглеждаше уморително и относително, се превърна в увлекателна игра, много по-подредена и предизвикателна от политиката. Потопих се дълбоко в доказаната теория за потока на данните, взаимодействието на невралните елементи, преобразуването на информацията в знание и приложих същите умозаключения, които Чарлз и Олимпийците бяха използвали във физиката. И всичко това в свободните часове, когато изпадах в унес до спящата Ти Сандра или наблюдавах тъмния Марс да се стели като одеяло под обсипаното с брилянти небе. Равномерният глух шум при издигането на совалката ме докарваше до състояние, в което се превръщах в числа и графични изображения.

Не можех да разбера в линеарен модел обаче как Чарлз бе направил скока от теорията за потока на данните до природата на континуума на Бел, Колкото повече неща разбирах, толкова повече се удивлявах на постигнатото от Чарлз. То ми изглеждаше свръхестествено.

След този скок не беше толкова учудващо, че можем да местим светове, да общуваме мигновено и да виждаме създаването на една парадигма след смъртта на предходната. Дескрипторната теория се роди в мен и пусна корени към всички необясними неща във физиката, елиминирайки противоречията и безкрайностите в квантовата механика.

Когато ми останеше време, се срещах с Иля. Екипът от Сайан Сълси бе приключил огромния изпитателен купол, предназначен за първия голям опит с непокътната циста-„майка“. Иля заведе Ти Сандра и мен на пътешествие така, както беше направил по-рано и с някои други двойки кандидати.

— Трябва да се подсигуря от всички страни — подхвърли той и ми намигна. — В политиката нищо не е сигурно.

Под купола от пет акра сивият леден прах падаше бавно на повърхността и образуваше прашни петна върху цистите долу. Досега не се бе получило нищо друго, освен слуз с няколко силикатни форми в нея, които приличаха на шуплите на гъба. Изследователската група на Иля беше оптимистично настроена. От контролната зала ги наблюдавахме как изменят условията под купола, като превръщаха сивия леден прах в кален дъжд, после в сняг, а след това променяха концентрацията на минералите и атмосферните газове.

— Искаме да триумфираме в деня на изборите — обясни Иля на Ти Сандра, — и да засенчим победата ви по „ЛитВид“.

Ти Сандра кимна напълно сериозно.

— Вих предпочела да съм на вашето място — каза тя.

— Моля те — обърнах се към съпруга си, — никакви шеги за израстващите марсиански гласоподаватели.

— Нищо не съм искал да кажа — възрази Иля.

Ти Сандра го изгледа с широко отворени очи и стиснати устни.

— Не я слушай. За нас всяко нещо е помощ.

Цистите лежаха върху червения пясък като огромни назъбени черни яйца. Сенките от подпорите на купола образуваха вълнички върху повърхността. Около нас се носеше тънкият призрачен звук на инструменталната инкубационна техника. Старият Марс е снесъл навсякъде яйца, мислех си, докато се приготвяхме за отпътуване. Трябва да намерим правилната комбинация. Прегърнах и разцелувах Иля и последвах Ти Сандра. В тунела към терминала на совалката бяхме оградени от охраната и двама въоръжени роботи.

Нямаше да се видим до нощта преди изборите. За последен път видях Иля на парапета към терминала, заобиколен от охраната, която пътуваше след нас. Той махаше в нашата посока, но изглеждаше разсеян. Чувствах прилив на топлина при мисълта за неговото търпение и красота. Спомням си, че целувката ни беше дълга, защото знаехме, че седмици няма да се видим.

Само от две години мой съпруг.

Мой съпруг.