Преместването на Марс

След цяла марсианска година далеч от къщи се завърнах у дома дълбоко разочарована от прекратяването на моето чирачество, от фурора в ОМ „Мейджъмдар“ и от оставката на Битрас. Процесът „Мейджъмдар срещу «Майнд Дизайн Инкорпорейтид»“ се превърна в грандиозен скандал, но скандал недостатъчно силен, за да спаси репутацията на третия ми чичо. „Майнд Дизайн Инкорпорейтид“ прехвърли вината върху „Интраземното компютърно бюро за безопасност“, което, според тях, било виновно за инфилтрирането на определени процедури за сигурност в невронните проекти. Процесът се проточи с години и не успя да остави никого доволен, но определено успя да събуди интерес към развивалите се на Марс мислители.

Дизайнерите на марсианските мислители — най-добрите, които Марс можеше да предложи в настоящия момент — декларираха, че са в състояние да обезвредят земните подслушватели. Алис скоро бе почистена и възстановена, което ме изненада много приятно. Тревогите ми започваха да избледняват. А не трябваше…

Една от ползите, които ни донесе целият този скандал, бе, че никой вече не говореше глупости от рода на това, че Марс заплашвал земната сигурност. Много от земяните, които някога оказваха натиск върху нас, бяха спрели да упорстват. Само че скандалът не беше единствената причина за това. За известно време Земята явно се бе примирила с някои неща.

Кайлетет престанаха да се занимават със Съвета и започнаха преговори директно със Земята. Можехме и сами да си направим съответните изводи. Стан, който се бе обвързал и бе преместен в ОМ-а на Джейн, не знаеше със сигурност какво точно правеха „Кайлетет“, нито пък какви именно споразумения бяха постигнали. Никога нямаше да отида при Чарлз и да го попитам. Той все още продължаваше усърдно да работи за „Кайлетет“. Фактът, че му бях изпратила писмо с молба за информация, продължаваше да ме смущава.

Баща ми ми каза, че в Кайлетет (но не и при Олимпийците) продължавали да се трупат Т-долари, които доста понамирисвали на земни. Исканата финансова помощ за необходимите мислители на „Куантум Лоджик“ никога не пристигна.

Кайлетет продължаваше да отвръща с откази на предложенията на ОМ „Мейджъмдар“ да се присъедини към проекта. Оттам не излизаше кой знае каква информация, освен че Олимпийците бяха разработвали нови, подобрени методи на комуникация. В общи линии, нищо особено от стратегическа гледна точка. И че се бяха провалили, поради липсата на средства.

Междувременно майка ми загина при една аварийна декомпресия в Джида. Дори сега, когато пиша това, сърцето ми продължава да потреперва. Понякога да загубиш родител означава най-накрая да придобиеш така желаната самостоятелност и отговорност. Само че за мен да загубя майка си означаваше прекъсване на всичките ми връзки с миналото.

Болката и мъката на баща ми, която непрекъснато го изяждаше отвътре като скрит огън, бе тиха и прикрита. Новият човек, който обитаваше тялото на баща ми, бе изцяло непредвидим. Предполагах, че с течение на времето ще се поопознаем, но това така и не се случи.

Никак не ми беше лесно да го посещавам. На него също, тъй като очевидно виждаше в мен майка ми. Посещенията ми първите няколко месеца явно го нараняваха повече, отколкото можеше да понесе. Също както и повечето марсианци, той отказа да се подложи на „терапия за мъката“. Така постъпихме и ние със Стан. Болката ни беше нещо от рода на уважение към мъртвата.

Трябваше да изграждам свои собствени планове, да открия собствения си нов живот и да го построя през малкото останало от младостта ми време. Бях на тринайсет марсиански години, можех да си намеря добра светска работа в ОМ „Мейджъмдар“… или да работя заедно с баща ми в Ила — нещо, което определено не ми се нравеше като идея.

Бе настъпило време да търся съюзници другаде.

Растителната ми любов израстваше все повече и разцъфтяваше през марсианската пролет.

Най-добрите образци от вкаменелости бяха открити на Марс по времето, когато бях пътувала до Земята и обратно. В Лайкъс и в Сайан Сълси13, разпрострени през една широка ивица на север от стария вулкан на Олимпус Монс, каньоните се бяха нагънали и бяха разкрили пространство около десетина километра, което приличаше на отпечатък от огромно гнездо на червеи. Майка Екос някога бе разцъфтявала тук, оцелявайки в продължение на десетки милиони години, докато останалата част от Марс бавно-бавно умирала…

Единият от ръководителите на разкопките се казваше Кики Джордан-Ерзул. Асистентът му бе млад човек на име Иля Рабинович.

Срещнах се с Иля в Рубикон Сити — град малко под Алба Патера. Той точно бе завършил разкопките на дванайсетата си „майка“. Бях чувала доста за работата му.

„Панаирът“ бе нещо уникално марсианско. На всяко тримесечие се провеждаше в различна част на града. Панаирът представляваше нещо средно между зала за провеждане на съдебни процеси, танцови забави, четене на лекции, правене на презентации и търговски сделки между отделните ОМ, само че в празнична атмосфера. На Панаирите ОМ можеха да си обменят информация за бизнеса със световете от Тройката, да водят делови преговори и да сключват сделки без всякакъв натиск, както и да се оглеждат за евентуални нови членове на фамилиите.

Иля бе написал невероятно жив доклад за откритите от него вкаменелости в Сайан Сълси. Спомените за разходките с Чарлз около „Tres Haut Medoc“ бяха още живи, затова с Иля завързахме разговор.

Беше нисичък — около сантиметър по-нисък от мен, доста привлекателен, с тъмни живи очи и бърза, но пленителна усмивка. На външен вид по някакъв начин ми напомняше за Шон Дикинсън, но вътрешно погледнато едва ли можеше да има по-противоположни характери от тях двамата. Иля обожаваше танците и обичаше да обсъжда публично и на четири очи Марс в древността. По време на една почивка насред презентацията на Патера двамата с него седнахме в някаква чайна под изкуственото тъмносиньо нощно небе. Той с невероятна любов ми описа Майка Екос, изливайки безброй много детайли и подробности в наострените ми уши. Сякаш бе живял в онези времена.

— Да извършваш разкопки на Марс е все едно да се ожениш за него — сподели той. Явно очакваше или празен поглед, или преместване в противоположната част на чайната. Вместо това обаче, за негова голяма изненада, аз го помолих да ми разкаже повече.

След танците прекарахме няколко часа сами, в разходки около водния резервоар. Без да ме предупреди по някакъв начин, освен с бавно приближаване и стеснителна усмивка, той ме целуна и ми съобщи, че чувствал някакво ирационално привличане към мен. И преди бях чувала подобни приказки от мъжката половина на човечеството, само че излязла от устата на Иля, техниката изглеждаше свежа.

— О, така ли… — отвърнах, без да го окуражавам особено, но усмихвайки се насърчително.

— Познавам те от доста време — продължи той. След това трепна и ми хвърли кос поглед. — Да не би това да ти звучи глупаво?

— Може би някога и двамата сме били марсианци — предположих аз с половин уста. Свалките и ухажванията винаги са ме интересували невероятно много. Интересно ми беше докъде ли може да стигне „брачният танц“ на човека до мен. Вече бях подала моите сигнали: бях му показала, че възприемам. Сега всичко беше в неговите ръце. — Може би сме се познавали още преди милиард години.

Той се засмя, отдръпна се и се протегна. Известно време се вслушвахме в звуците на течащата вода, идващи откъм резервоара. Роботите не ни обръщаха никакво внимание, търкаляха се по рампите си и проверяваха течението и чистотата на водата. Иля изглеждаше толкова отпуснат, колкото бях и аз, невероятно самоуверен, без обаче да има вид на арогантен.

— Ходила си на Земята преди две, три години, нали? — попита ме той.

— Преди малко повече от година — потвърдих аз.

— Имах предвид земни години.

Явно бе доста привикнал към вкаменелостите, понеже използваше земното летоброене вместо марсианското. Кисело си помислих как само се повтаря историята…

— Да. В такъв случай си прав.

— И как ти се стори там?

— Напрегнат свят.

— Ако знаеш само колко ми се иска да предприема разкопки на Земята! В Китай и в Австралия продължават да откриват толкова интересни вкаменелости.

— Честно казано, не ми се вярва, че бих се върнала там, дори и за кратко.

— Не ти хареса, така ли?

— Е, някои моменти бяха направо приказни.

— Да не си изкарала нещастна любов там? — попита той. Аз се засмях. Усмивката му се постопи; както и повечето мъже, Иля също не обичаше много-много да му се присмиват.

— Съжалявам — извиних се аз. — Не исках да те засегна. По-скоро се разочаровах от тамошната политика.

Усмивката му блесна отново.

— Чувствала си се като бебе в непроходима гора?

— По-скоро като ембрион в пълна с опасни зверове джунгла — въздъхнах.

На следващия ден, трети от началото на Панаира, двамата отново се срещнахме. Не знам за него, но лично аз чувствах почти подсъзнателен подтик да го открия. Иля ми купи обяд, след което се качихме през стъклените тунели Горе, където седнахме с поглед към Рубикон Вали. От време на време той ми задаваше непринудени въпросчета.

За пръв път, изпитвайки постоянна болка, която едва не ме накара да се разплача със сълзи на стара мъка и облекчение от най-накрая изливащите се думи, аз разказвах на някого с подробности как лично съм се чувствала на Земята и какво точно се бе случило там. Разказах му как се чувствах предадена, пренебрегната и безпомощна пред завладяващото влияние на земната култура.

Когато привършихме с обяда, се оттеглихме на по-уединено местенце, без да говорим или да обсъждаме каквото и да било. Иля просто ме водеше. Поговорих още малко, след това се притиснах до него. Той преметна ръка през раменете ми.

— Доста зле са се отнасяли с тебе там — промълви Иля. — А заслужаваш много повече.

Естествено, имах нужда да чуя именно това. Само че той изрече думите с неподправена искреност. Успяваше с невероятна точност да прецени за какво именно съм готова и за какво не съм. Не припираше и не настояваше.

Бях наела апартамент в Рубикон Сити, докато траеше Панаирът. Иля предложи да остана и след края му, заедно с него и с неговата фамилия — ОМ „Ерзул“. Бяха отседнали в Олимпус Стейшън. За съжаление нямах време, понеже бях планирала да си тръгна рано и да се върна в Джида, за да работя над проекта за доклад на „Мейджъмдар“. Но му обещах, че скоро ще се срещнем отново.

Нямах никакво намерение да опропастя и тази връзка. Чувствата ми към Иля постепенно се избистряха и се засилваха. За мен той беше най-сладкият, най-интуитивният и най-откровеният мъж, който бях срещала през живота си. Искаше ми се разговорите с него да продължават с часове, с дни, с месеци, а защо не и по-дълго. Правенето на любов изглеждаше напълно естествено продължение на разговорите ни — да лежим голи един до друг, затоплени от положените усилия, да се кикотим за нещо незначително, слисани от всички ОМ и от Съвета, превили гръб пред Земята…

Когато бях с него, чувствах необяснимо спокойствие и усещане за пълнота и цялост. Ето най-накрая човек, който би могъл да ми помогне да подредя собствените си мисли и дела. Той беше идеален за постоянен партньор.

Олимпус Стейшън се различаваше доста както от Ила, така и от всяка друга марсианска станция, която бях посещавала някога. ОМ „Ерзул“ през 2130 година бе започнало джойнт венчър с бедните испаноезични американци „Хиспаниолан“, както и с азиатските земни фамилии. Опитвайки се да финансират пътуване до Марс, те в края на краищата привлекли също полинезийци и филипинци. Когато пристигнали на Марс, се настанили в един вече построен дом-купол на запад от Олимпус Рупес. За пет марсиански години установили взаимоотношения със седем други ОМ, включително и с етническите руснаци Рабинович. Ерзул набързо просперирали.

С тяхното малко, процъфтяващо ОМ, специализирано в разработка на почвата, Ерзул успели да спазят всичките си договори на Марс. Сега имаха деветдесет заявки за разработване на рудници в четири области, продължаваха да бъдат малко, но ефективно и добре печелещо ОМ, известно с това, че можеш да му се довериш напълно.

Когато пристигнах на Олимпус Стейшън, се регистрирах в хотел (Иля ми бе предоставил тази свобода на избора, в случай че не искам да се мяркам много-много пред очите на семейството му) и веднага след това двамата с Иля обиколихме Музея на ОМ — доста скучновата колекция от стари инструменти за сондаж и разкопки, „оживени“ от огромни стенописи с древни полинезийски и испански митове. Иля ме остави пред портрета на Пеле, Малката майка на вулканите (страстна, доста красива жена с определено курвенско излъчване) и след десетина минути се върна. Съпровождаше го една внушителна жена — по-висока от него и около два пъти по-широка.

— Касея, иска ми се да те запозная с нашия синдик, Ти Сандра.

Ти Сандра ме изгледа с леко намръщване, прехапала горната си устна. Тя беше впечатляващо обемиста жена, висока около два метра, с едър кокал, дълбоко поставени топли очи, мек алтов глас и невероятно широка усмивка.

Ти Сандра Ерзул се държеше с изключително достойнство. Около главата й свободно падаше гарвановочерна гъста коса, която я караше да прилича на войнстваща кралица в някой фантастичен филм… Но затова пък непринуденият начин, по който се държеше, както и нейната облечена в ярки дрехи детинска гордост, разрушаваше на секундата впечатлението, което правеше от пръв поглед.

— Ти банкер ли си? — попита ме тя.

— Не — засмях се аз.

— Чудесно. Не мисля, че Иля би могъл да се оправи с банкер до себе си. Предполагам, че винаги ще настоява за повече пари за научните си разработки. — Тя се усмихна лъчезарно толкова широко, че искрящите й очи почти се затвориха и издърпа огромен букет цветя от чантата, която Иля носеше със себе си. — Винаги си добре дошла при нас. Имаш толкова прекрасно име, а и преценката на Иля никога не е била погрешна. Той ми е като син, а и разликата ни във възрастта не е чак толкова голяма — всичко на всичко пет години!

Вечеряхме в една от стаите на синдиците, заедно с още двайсетина члена на фамилията. Там се срещнах със съпруга на Ти Сандра, Пол Кросли. Той беше тих, замислен човек, по-възрастен от Ти Сандра с десет години. Пол беше висок горе-долу колкото Иля. Ти Сандра се извисяваше като планина до него… но само на височина. Двамата флиртуваха един с друг като младоженци.

Живата непринуденост на събирането направо ме очарова. Наоколо се носеше бъбрене на най-различни езици: испански, креолски, руски, тагалог, хавайски, както и на английски — в моя чест. Любопитството, с което ме оглеждаха и разпитваха, беше безгранично.

— Защо не говориш хинди? — попита ме Кики Джордан-Ерзул.

— Никога не съм се учила — отвърнах аз. — В семейството ми винаги сме говорили на английски…

— Всички?

— Е, някои от по-възрастните членове на фамилията говорят други езици. Докато бях малка, майка ми и баща ми говореха само на английски.

— Английският е извратен и груб език. Би трябвало да говориш на креолски. Толкова е музикален!

— Но не е чак толкова добър за научни цели — намеси се Иля. — За подобни неща руският няма равен.

Кики изсумтя. Един от „копачите“, Олег Шовински, възрази, че според него немският бил най-добър за наука.

— Немски! — изсумтя отново Кики. — Добър е, но за метафизика, не и за наука.

— Какъв чай отглеждате в Ила? — попита ме жената на Кики, Терез.

Ти Сандра явно бе доста обичана в Ерзул. Млади и стари гледаха на нея като на богиня или кралица, независимо че още нямаше двайсет марсиански години. След края на вечерята тя донесе огромна купа с пресни плодове на масата и се изправи.

— О’кей, оставете сега бирите на масата и послушайте малко!

— Гор-чи-во! Гор-чи-во! — заскандираха неколцина.

— Я по-тихо! Нямате абсолютно никакви маниери! Изключително ми е приятно да ви представя приятелката на Иля. Говорихте си с нея, впечатлихте я по един или друг начин, както и тя мен, между другото, затова с особено удоволствие искам да ви съобщя, че тя ще се омъжи за нашия мъничък „копач на безполезни неща“.

Лицето на Иля почервеня от смущение.

Ти Сандра вдигна ръце, за да усмири разшумялото се множество.

— Тя е от ОМ „Мейджъмдар“ и не е банкер, така че бъдете послушни и не я молете за заеми.

Овациите избухнаха с нова сила.

— Казва се Касея. Стани, Касея.

Изправих се. Сега беше мой ред да се изчервявам. Овациите едва не срутиха залата.

Кики вдигна тост за наше здраве и ме попита дали се интересувам от вкаменелости.

— Влюбена съм в тях — отвърнах и това си беше самата истина — обичах ги, защото бяха свързани с Иля.

— Това е добре, понеже Иля е единственият човек, който се депресира, когато не е копал една седмица — продължи Кики. — Той ми е нещо като асистент.

— Тя все още не е решила какво точно ще прави, но ние така или иначе все ще сме доволни — намеси се Ти Сандра.

— Всъщност вече решихме — обади се Иля.

— Какво? — попита тълпата като един човек.

— Имам предложение да се прехвърля в „Мейджъмдар“ — започна Иля.

— Чудесно — одобри Ти Сандра, но изражението й я предаде.

— Само че Касея ми каза, че е готова тя да се премести в ОМ „Ерзул“.

— Ако ме искаш — добавих аз.

Овациите отново избухнаха. Ти Сандра ме прегърна. Да бъдеш прегърнат от нея бе все едно да се озовеш в прегръдката на огромно и меко дърво със стоманена сърцевина.

— Имам си и дъщеря! — обяви тя на всеослушание. — Това е прекрасно!

Хората се скупчиха около Иля и мен, поздравявайки ни. Лели, чичовци, учители, приятели — всички ме засипваха със съвети или с истории за Иля. Лицето на любимия ми ставаше все по-червено и по-червено, докато историите се сипеха една след друга.

— Моля ви се! — протестира той. — Все още не сме подписали нищо… Не я изплашвайте до смърт!

След десерта се събрахме в кръг около една огромна кръгла маса, отрупана с най-различни напитки. Хората около мен пиеха много повече от който и да е марсианец, когото някога бях срещала, въпреки че не се разделяха нито за миг с интелекта и достолепието си.

Ти Сандра ме отведе встрани в края на вечерта и ми каза, че й се искало да ми покаже тропическата си градина, носителка на множество награди. Градината наистина беше приказна, само че не демонстрацията й бе целта на Ти Сандра.

— Знам доста малко за теб, Касея — каза тя. — Това, което съм чувала обаче, ме впечатли достатъчно. Може и да не си го признаваме, но сигурно си забелязала, че сме доста амбициозна малка фамилия, нали?

— Да, Иля ми го понамекна.

— Някои от нас са изследвали внимателно Хартата и премислят нещата от дълго време. Ти имаш богат опит в политиката…

— О, съвсем не е чак толкова богат. Управление и мениджмънт… и то от гледната точка на едно-единствено ОМ.

— Да, само че си ходила на Земята. В това ОМ сега ни се предоставя уникална възможност. Никой не ни ненавижда. Свободни сме да ходим навсякъде, да се срещаме с всекиго, понеже сме приятелски настроени… Разполагаме с достатъчно количество доверие. Според нас имаме нещо, което бихме могли да предложим на Марс като цяло.

— Убедена съм в това — кимнах.

— Имаш ли нещо против, ако си поговорим за тези работи след известно време? — Очите й примигнаха, но лицето й си остана непроменено — изражение, което в близките няколко месеца щях да опозная прекалено добре. Ти Сандра бе амбициозна жена и имаше доста по-сериозни планове за бъдещето (както и по-големи таланти и възможности), отколкото тогава можех да си представя.

Иля и аз прекарахме медения си месец в Сайан Сълси на няколко километра от Лайкъс Сълси. За пътуването взехме преносимата лаборатория на проф. Джордан Ерзул — десетметров цилиндър със седем огромни гуми със стоманени спици. Вътре лабораторията беше затрупана с най-различни неща и потънала в прах, имаше две сгъваеми легла, елементарна нанокухня, в която можеше да се приготвя само полутечна рециклирана храна, а къпането ставаше единствено с тампони. Миришеше на храна, а от праха не спирахме да кихаме. Никога през живота си не съм била по-щастлива или по-спокойна.

Не се ръководехме от никакъв график. Прекарвах по няколко часа в костюм под налягане и придружавах съпруга си до зъберите от лава и дълбоките пропасти, където търсехме цисти-„майки“.

Въпреки че на Марс имаше разнообразие от живи форми, те не бяха обособени като самостоятелни класове. По правило кокогенотипните биорастения и съществата с различни форми имаха общ прародител. На Земята те се ограничаваха до различните етапи в развитието на живите същества. Какавидата се превръща в пеперуда, например. На Марс всеки репродуктивен организъм при различни обстоятелства може да има поколение, в което да се срещат индивидуални различия във формата и функцията. Тези форми, които загиваха, не се създаваха отново от репродуктивния организъм при следващия размножителен цикъл. Новите форми се създаваха на морфологичен принцип и ние можехме само да гадаем точно как. След няколко стотици години родителските форми загиваха, но преди това оставяха яйца или цисти, някои от които се бяха вкаменили.

„Майките“ бяха триумфа на този процес. При подходящи условия една-единствена циста-„майка“ можеше да „разцъфне“ и да възпроизведе над десет хиляди различни форми в поколението си, като между тях можеше да има и растителни, и животински форми, които представляваха екосистеми. Те се разпростираха на милиони хектари и оцеляваха хиляди години, преди да изтощят внимателно подбраните си ресурси. Екосистемите се смаляваха, залиняваха и умираха. Образуваха се нови цисти и очакването за тяхното развитие се преповтаряше.

През различните епохи пролетните порои на Марс и тежките изпарения от въглероден диоксид намалявали и накрая спрели. В резултат спрял и цъфтежът на цистите и Марс загинал.

Вкаменелите цисти-„майки“ най-често се намираха на няколко метра от върха на стръмните проломи и се показваха след свличане на почвата. Обикновено останките от тяхното поколение — крехки, шуплести варовикови черупки или кости, а понякога и ципи, потъмнели от ултравиолетовите лъчи преди да загинат, лежаха в плътни слоеве около цистата и издаваха присъствието си благодарение на по-тъмния цвят на почвата.

Месеци преди да се срещнем Иля беше открил, че последният цъфтеж на майчина екосистема не е бил преди петстотин милиона земни години, а само преди двеста и петдесет милиона. Оставаше загадката как органичните молекули са останали жизнеспособни през десетките хиляди години, когато цистите са лежали заровени.

Оставихме лабораторията в началото на един сравнително равен терен. На няколко метра от нас започваха стотици хиляди пукнатини и пресъхнали речни корита — браздите. На пет метра по-нататък в една непресъхнала рекичка имаше барака за лабораторни изследвания, направена от нагънати метални листове и обвита с пластмасово покритие.

Няколко часа след като пристигнахме, Иля ме представи на напуканата циста в бараката.

— Касея, запознай се с мама. Майко, това е Касея. Майка не се чувства много добре днес.

Беше широка два метра и лежеше в стоманено корито в бараката без увеличено налягане. Той ми позволи да докосна с ръкавицата тъмната й каменна повърхност. Когато светна с фенер и разпръсна мрака, пъхнах ръка във вътрешността й и усетих дори и през ръкавицата блестящите гънки от силикат и дълбоките успоредни нарези от цинк и глина.

— Тя е от последните — каза Иля. — Казва се Омега.

Никой не знаеше механизма на цъфтежа. Никой не знаеше с какво тези напълно неорганични структури бяха толкова значими. Най-приемливата теория беше, че цистите са имали меки репродуктивни органи, но от тях не бяха открити останки.

Внимателно разгледах вътрешността й, като напразно се надявах да открия нещо, което учените са пропуснали.

— Намирали сте поколения близо до отворени цисти, както и самите „майки“, но не и същинска връзка между тях.

— Намерихме само яйцата на Омега — отговори Иля. — Те са загинали преди екосистемите им да достигнат зрелост. Останките бяха достатъчно близо, за да ни убедят в това.

За момент се заслушах в собственото си дишане и тихия шум от рециклиращия апарат.

— Правил ли си разкопки на акведукт?

— Когато бях студент. Много беше красиво.

Излязох от бараката и застанах под сравнително ясното небе. Почти свикнах да бъда Горе. Свиквах с повърхността на моя свят. Въпреки че беше враждебен, той дълбоко ме вълнуваше с миналото и настоящето си. Виждах го през очите на Иля, а той съдеше Марс само според собствените си разбирания.

— Коя част на Земята би искал да видиш?

— Пустините — отговори ми той.

— А тропическите гори?

Иля се усмихна зад маската.

— Вкаменелостите се запазват по-добре в сухите места.

Изкачихме се в лабораторията, изчистихме праха от себе си и хапнахме супа в претъпканата кухня. Почти бяхме свършили с храната, когато по платките ни и по предавателя получихме сигнал за тревога.

Пред нас автоматично заблестя сигналът за извънредно положение. Мъжки глас от охраната на Марс отчетливо каза: „Система от ниско налягане с циклонен характер в Аркадия Планития е предизвикала силна вълна от налягане, която се движи на юг със скорост осемстотин и трийсет кифа. Всички станции и екипи между Алба Патера на север и Гордий Дорсум на юг трябва да вземат извънредни предпазни мерки“. Върху проекция на карта се появиха диаграми на вълната и картина от сателит в ниска орбита. Вълната приличаше на тънка, криволичеща замазана линия, драсната върху местността с въглен. Параметрите й бяха впечатляващи — две хиляди километра дължина. Образуваше огромен кръг, с абсолютно чиста атмосфера пред нея и мрак на местата, през които беше минала. Около централната й ос имаше тъмно вълнообразно петно от налягане, което вече достигаше една трета от бара — почти петдесет пъти над нормалното.

Вълните, които за първи път са забелязани през двайсети век в ранните снимки на „Вайкинг“, бяха най-страшното нещо на Марс. Високото налягане беше характерно само за Марс, заради тънката атмосфера, студените дни и още по-студените нощи и се причиняваше от свръхзвуковите шокови вълни. Тук границата между деня и нощта можеше да се превърне в атмосферен фронт. Нямаше океани като на Земята, които бавно изпускат топлина и разделят земята от небето. През нощта повърхността бързо изстиваше, рязко падаше температурата на разредения въздух над нея и рязко се покачваше през деня. Марс можеше да се справи само с бурите с висока скорост на вятъра, които бяха често явление. Те преминаваха над реки и равнини, покриваха всичко с прах, но предизвикваха само незначителни промени в налягането.

При определени условия в късните сутрешни или вечерни часове и при подходящ терен, какъвто е равнинната северна повърхност, ветровете, генерирани от терминатора, надвишаваха скоростта на звука и упражняваха стотици пъти по-голямо налягане от нормалното налягане от четири до седем милибара. След като достигнеха планинска местност, шоковите вълни получаваха хоризонтално въртене, образуваха плътна спирала, която засмукваше огромни количества глина и пясък, а понякога и дребни камъни и скали.

Веднага облякохме костюмите и се заехме да снижим лабораторията и да забием котвите й дълбоко в пръстта и скалата под нас. Между котвите опънахме въжета, после разгърнахме пластмасовото фолио от задната част, опънахме го към земята и го завързахме отстрани на лабораторията, за да си осигурим защита от вятъра. Фолиото бързо се втвърди в нужната форма. Щеше да ни предпазва и от носените от вятъра отломки.

— Имаме около десет минути — съобщих на Иля.

И двамата погледнахме към речното корито и към нестабилната барака, която съдържаше ценен лабораторен екземпляр, а можеше да бъде отнесена.

— Имаме малко излишно фолио и пластмасови листи. Можем да ги монтираме за шест минути, а можем и да се приберем в лабораторията — каза Иля.

— Ще ги монтираме — отговорих и той сграбчи ръката ми и силно я стисна.

Работехме бързо. Тези вълни можеха да бъдат толкова разрушителни за една укрепена станция, колкото и за неукрепената. В центъра завихрянето можеше да достигне налягане от половин бар. То представляваше въртящ се в кръг сгъстен въздух, който се движеше със скорост над осемстотин кифа. Колкото повече разстояние изминаваше вълната, толкова повече се сгъстяваше въздухът, докато се сблъскаше с вулкан или плато и посипеше с прах половината Марс.

Фолиото на бараката се втвърди и ние махнахме подпорите на пластмасовите листи. Всичко беше здраво закрепено. Върнахме се в лабораторията и запечатахме входа зад нас. Малък екскаватор се изкачи от току-що изкопаната шахта под цилиндричното тяло на лабораторията и се укрепи здраво на мястото си. Допълзяхме до шахтата и разгърнахме нашето фолио. То се втвърди и залепна за ръба на шахтата.

Иля включи прожектора и освети лицата ни. Лежахме, хванали се за ръце, в изкоп, който приличаше на ковчег, а над главите ни имаше два пласта фолио и тежка подвижна лаборатория. Навън цареше ужасяваща тишина. Дори и скалите мълчаха — вълната все още беше на десетки километри от нас. Иля откачи компютъра от колана си и даде инструкции на наземната камера на лабораторията да ни покаже какво става. На северозапад всичко беше тъмносиво, тук-там прорязано от кафяво.

— Добре ли си? — попита ме той.

Лежахме притиснати един в друг, а радиостанциите ни тихичко пищяха.

— Като сардели в консервена кутия сме — отговорих през зъби.

— Съжалявам, че те подлагам на това, Касея.

Не можех да му запуша устата с ръка, но все пак направих този жест към шлема му.

— Ш-ш-т. Разкажи ми приказка — помолих го.

Иля нямаше равен на себе си, когато на момента трябваше да измисля вълшебни приказки.

— Сега ли?

— Моля те.

— Преди много години — започна той с дрезгав глас, — и много след нас, два заека си изкопали дупка в градината на един фермер и прекъснали всичките му напоителни канали…

Затворих очи и се заслушах.

Шлемовете ни се допираха един в друг и в скалите. Преди Иля да свърши приказката поставих длан на дъното на шахтата, за да усетя вибрациите. Прахът и мастиленочерният сгъстен въздух се приближаваха от запад. Хоризонтът започна да потъмнява. Само секунда и…

Навсякъде около нас дочувахме през скалите дълбок тътен и после отчетливо ритмично трополене.

— Това е то — казах аз. — Прилича на стадо бизони.

Всички бяхме гледали земни уестърни. Иля сложи ръка върху моята.

— Прилича на стотици товарни влакове — заяви той.

Започнах да треперя.

— Попадал ли си в центъра на такова нещо?

— Когато бях дете на една станция.

— Някой пострада ли?

— Не беше голяма вълна. Само четвърт от бара. Предизвика голям шум, докато минаваше над нас.

— На какво прилича звука?

Преди да започне да обяснява, чух сама. Отначало звукът беше призрачен — силният марсиански вятър съскане и скимтеше, и се чуваше дори и през шлемовете в изкопа. Доловихме отривистото чаткане на камъните и пясъка по фолиото и пластмасата. Повърхността потъна в мрак.

Усетих напрежение в ушите, сякаш тънки пръсти пробиваха черепа ми. Съвсем малко отворих клепачи, които инстинктивно бях стиснала, и видях Иля. Лежеше по гръб с опрени в страните на изкопа рамене и с търсещ поглед гледаше нагоре.

— Ще стане зле — каза той. — По-късно ще довърша приказката.

— Добре, но да не забравиш.

Отново затворих очи. Известно време шумът приличаше на биенето на гигантски барабани. Тънкият писък се превърна в чудовищно и ужасяващо мучене. Представих си как някой ненаситен бог на войната, могъщ и разярен, минава по повърхността на Марс и търси кого да уплаши и кого да унищожи.

Костюмът се отпусна покрай тялото ми, после отново плътно ме обви. Силна болка в ушите ме накара да изкривя лице и да изстена. Прожекторът падна между нас. Иля го сграбчи, освети мокрото си от сълзи лице, поклати глава и здраво ме прегърна. Дори и през костюмите усещах ударите на сърцето му.

Стените на изкопа спряха да вибрират. Лежахме и чакахме да започнат отново. Опитах се да стана и натиснах покривалото, за да видя най-сетне дневна светлина, но Иля ме сграбчи за рамото и ме натисна надолу. Не можех добре да го чувам. Той освети лицето си, за да мога да чета по устните му. Успях да го разбера, въпреки обзелия ме страх — отвън се сипеха камъни и пясък. Можехме да бъдем убити от скалите, които падаха от хиляди метри височина със скорост осемдесет или деветдесет метра в секунда. Притисках се към него, в главата ми цареше хаос, а от болка лицето ми беше изкривено.

Времето вървеше бавно. Страхът ми се смени от безчувственост, а после от облекчение. Нямаше да загинем. Най-лошото беше минало, а ние лежахме живи в шахтата. Но страхът отново ме сграбчи и едва се спирах да не се измъкна от прегръдката на Иля. Можеше да останем погребани под дюните. Над нас щяха да се изсипят тонове от прах и пясък с десетки метри височина. Никога нямаше да се измъкнем. Щяхме да изчерпаме кислорода и да се задушим, а шахтата щеше да стане това, на което приличаше — гроб! Започнах да се извивам и да дишам хрипливо и накъсано. Иля се мъчеше да ме задържи към себе си.

— Пусни ме! — извиках.

Изведнъж трепнах и спрях да се мятам. Върху лицето ми попадна светлина, която не беше от нашия прожектор. Роботите на лабораторията ни търсеха и раздираха фолиото и пластмасовите листи. На ръба на шахтата се появи главният робот. Една от свръзките беше поддала и по машината имаше червени петна и дупки, резултат от ударите на камъните. Беше издържала на бурята навън, като до последно се бе грижила за стабилността на фолиото. Сигурно вятърът я е подхвърлял като консервена кутия.

Иля мълчаливо ме измъкна навън. Подвижната лаборатория над главите ни беше непокътната. Можехме и сами да стигнем до някоя станция.

Взаимно изчистихме мръсотията от себе си, главно заради сигурността, която изпитвахме от физическия контакт. Почувствах се окрилена и радостна, че все още съм жива. Провряхме се под основното фолио, проверихме лабораторията и излязохме на открито.

Фолиото на бараката не беше издържало и нея я нямаше. Небето от хоризонт до хоризонт зееше сиво, почти черно. Прахът се сипеше като плътна завеса. Събрахме роботите под лабораторията, изкачихме стълбите към въздушния шлюз, изчистихме праха от костюмите си и се съблякохме.

Иля настояваше да легна на тясното сгъваемо легло. Той легна на своето отсреща, но стана и се вмъкна при мен. Треперехме като изплашени деца.

Спахме един час. Когато се събудих, почувствах въодушевление, сякаш съм прекалила с високоенергиен чай. Всички предмети имаха по-ясни очертания и по-ярки цветове. Дори и праха ми се струваше приятен и необходим. Болката в ушите бе преминала в тъпо пулсиране. Чувах, но не много добре. Иля ми показа лабораторния запис. Вълната беше достигнала два бара.

— Невъзможно е — казах.

Той поклати глава и се усмихна, като натисна с пръст ушите си. После написа на компютъра си: „Страшен меден месец. Обичам те“. Без много подготовка и с малкото дрехи, които имахме на себе си, отпразнувахме факта, че все още сме живи.

Включихме се към сателитния предавател, за да съобщим на всички, че сме живи и ще се справим. Подаваха се ресурси от Аркадия до Маринър Вали, защото преминавайки през вулканите Тарсис, вълната се бе разделила на три части и двайсет и три станции бяха ударени от триглавото чудовище. Стотици бяха пострадалите, а загиналите — седем. Частични разрушения имаше даже и в МУС.

С Иля проверихме вътрешното оборудване, повдигнахме гумите и срязахме закрепващите връзки. Фолиото беше предпазило лабораторията от камъните, носени от вълната. Незначителните повреди можеха да бъдат отстранени.

Решихме да съберем оцелелите проби и да върнем лабораторията на станция Олимп. Сменихме резервоарите и пречиствателите на костюмите и тръгнахме на запад.

Иля се чувстваше добре. Моите уши вече не пищяха, но чувах трудно. Гласът му по радиостанцията звучеше като неразбираемо жужене.

— Явно сме загубили цистата — каза той.

Бараката я нямаше. За цялото това време можеше и да е стигнала до Тарсис. Но онова, което беше в нея, сигурно бе разпиляно по-наблизо.

Огледах се през просветляващата прашна завеса. На фона на цялата сивота небето изглеждаше зеленикаво. Не бях виждала такъв цвят по-рано. Накарах и Иля да погледне. Той се намръщи, погледна към лабораторията и каза, че трябва да продължим търсенето.

Температурата на въздуха беше малко над нулата. На тази ширина и по това време на годината трябваше да бъде трийсет или четирийсет градуса под нулата.

Въодушевлението ми бързо се изпаряваше.

— Моля те — прошепнах, — нека спрем. Не съм авантюристично настроена.

— Какво? — не разбра Иля.

— Навън е горещо и не знам какво означава това.

— Нито пък аз. Но не смятам, че е опасно, защото предупрежденията спряха.

— Може би само тук става нещо. Всички знаят, че в браздите стават странни неща.

Той прескочи една донесена от вятъра канара и вдигна от земята кафяв цилиндричен камък.

— Един от основните ни лабораторни видове. Може всичко да е паднало точно тук.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Иля се изправи и се намръщи, раздвоен между желанието да ми угоди и мощния подтик да намери поне част от цистата и другите видове. Изведнъж съжалих, че се държа като страхливка.

— Хайде да потърсим още малко — предложих.

— Само още няколко минути — съгласи се той.

Последвах го към ръба на каньона. На дъното му, на сто метра под нас, финият прах се стелеше като река. Сивият прах се смесваше с вихрушки от охра и червено. Такова нещо виждах за пръв път. Иля се наведе и седна до мен.

— Ако са паднали там… — започна той, но поклати глава и спря.

Костюмите ни бяха покрити с лепкав сив прах. Смукателят в лабораторията можеше да не успее да го отстрани и той да влезе в рециклиращата система и да попадне по кожата ни. Представих си обривите и петната, които сърбяха по цели нощи.

Нещо замъгляваше външната част на шлема ми. Вдигнах ръка, за да го изчистя. Образува се кална ивица. Изругах и извадих статика от чантата, закачена на кръста ми. Той не проработи, а аз едва виждах.

— Прахът е влажен — казах.

— Не може да бъде. Няма достатъчно налягане.

Той погледна костюма ми, докосна мръсотията по ръцете ми с един пръст и започна да я разглежда.

— Точно така. Мокра си. А аз?

И неговият шлем се беше замъглил. Пипнах го.

— Да — отговорих.

— Господи! Само още няколко минути — помоли ме той.

Слънцето проби облаците прах над каньона. Зеленикави лъчи облизаха назъбените бразди и пейзажът потъна в призрачна светлина, на места редувана от плътни сенки.

Отдалечихме се от камъка на ръба на каньона. Иля подритваше донесените от вятъра скални парчета и си проправяше път между познатите червени петна и финия сив прах.

— Вълната сигурно е оголила наблизо ледник, който е бил разбит от ударите на камъните — каза Иля. — Това сивото вероятно е леден прах, а там долу е достатъчно топло, за да започне той да се топи.

Иля спря и изпъшка.

— Виж горе! — извика и посочи към върха на невисок хълм.

Неравно парче скала, широко около метър, блестеше като кристал под лъчите на следобедното слънце. Изкачихме се. През рамо погледнах лабораторията на половин километър от нас. Мускулите на гърба ми се стегнаха, защото инстинктът ми на червен заек ми подсказваше кога да бягам и да се крия. Вълната бе отминала, но влажният прах беше нещо абсолютно непознато за мен. Можехме да попаднем в яма и да се удавим. Нямах представа как функционираха филтрите и клапите във вода.

Иля пръв достигна върха. Застанала зад него, аз се взирах в блестящото нещо. Наистина беше част от циста, най-вероятно от нашата циста-„майка“. Лежеше полузаровена в дупка, пълна със сив прах. Сложните кварцови шарки и глинените и цинковите отлагания бяха почти неясни. Но там, където частите от цистата се допираха до праха, се образуваше плътен като желе слой, който се пенеше и разливаше.

— Какво е това? — попитах.

— Някакво временно състояние — предположи Иля.

Той се протегна и докосна слузестата материя, която се задържа върху ръкавицата му.

— Змийска слюнка! — възкликнах аз.

— Истинска слюнка тип А — съгласи се той, като повдигна ръка.

— Но защо не изсъхва?

Иля се обърна към мен. Челото му беше пребледняло, бузите му пламтяха и гледаше с широко отворени очи. По радиостанцията чувах учестеното му дишане.

— Тук навсякъде има вода. Сивият прах е лед и глина, а глината го предпазва от сублимация. Но температурата е достатъчно висока, за да разтопи леда и да овлажни цистата. И се получава правилното съотношение. Точно това й трябва.

Слузта се сгъстяваше пред очите ми. Вътре в нея се образуваха бели ивици, които приличаха на дантела.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Иля, докато измерваше с ръце цистата.

— Може би около половин тон.

— Не можем да я носим. Трябва да докараме лабораторията колкото може по-близо и да доведем тук най-силния робот.

Взех компютъра и го настроих на визуален запис.

— Добре, че се сети — кимна Иля.

Постави част от слузестата материя в някакво стъкълце, като взе и част от дантелената ивица.

— Мислиш ли, че е…

— Дори не си го помисляй — предупредително ме прекъсна той. — Каквото и да е, това е чудо.

Говореше като малко момче, което има нова играчка.

Погледнах сивата пелена около нас и ослепителното слънце, пробило облаците. По-добри условия за дъжд на Марс нямаше.

— Това е само част — говореше Иля, докато се мъчеше да разклати парчето циста, здраво закрепено между камъни и прах, — и какво може да стане от нея? Дали може цяла екосистема?

Подаде ми стъклото. Докато той вземаше още проби, разглеждах дантелата вътре в отделената материя. Беше широка не повече от два сантиметра и фина като паяжина. Не знаех какво представляваше — част от клетъчен скелет, матрица на цитоплазма, семе, яйце или малко бебе.

Може би беше марсианец.

Станахме известни за два дни, докато стигнем станцията Олимп. Журналисти от „ЛитВид“ и от мрежата ни посрещаха навсякъде из Тройката като тези, които са направили епохално откритие — първата неземна жизнена форма в Слънчевата система. Това, че откритието бе направено по време на медения ни месец, само засили обществения интерес към нас.

Марсианските учени бяха много объркани. Иля беше търсач на вкаменелости, „копач“ и нямаше почти никаква подготовка по биохимия. Отначало бяха много скептично настроени заради факта, че точно ние сме попаднали в подходящото време на подходящото място, за да станем свидетели на цъфтежа на цистата.

Следващите две седмици само давахме интервюта. Заливаха ни съобщения или с предложения за огромни богатства за цяла циста (Иля не притежаваше нищо от онова, което беше намерил, защото всичко бе собственост на „Ерзул“), или с молби за информация от ученици, или с предложения да превърнем преживяното в симулации.

Никой явно не го беше грижа, че плазмата загина, преди да се върнем на Олимп. Само за няколко часа „марсианчето“ се разпадна на протеини и монозахариди, което бе забележително, като се има предвид, че те бяха образувани от глина, кварц и вода, богата на минерали, но въобще не беше романтично.

Две неща обаче се изясниха. Цистите все още бяха жизнеспособни, а генетичната информация за марсианските екосистеми се съдържаше в минералните образувания в цистата, скрити в изключително важните съединения от глина и кварц. Сигурно никога не е имало спомагателни репродуктивни органи. Парчета от цистата обаче не можеха да създадат дори и част от екосистема. Необходими бяха цели цисти.

Биолозите си обясняваха само отделни моменти от този процес. Все още не разбираха същността на размножаването. Едва ли целите цисти се потапяха във вода. Беше се получила комбинация между вода, разтворими във вода минерали и определена температура. Това бе съживило цистата, но в лабораторни условия процесът не можеше да бъде повторен.

В браздите сивият прах отдавна беше паднал на повърхността или се бе просмукал в почвата, или изпарил. Пейзажът, прорязан от каньона, не даваше отговор на загадката. Беше минал подходящият момент и нито една циста, заровена или открита, не бе започнала да се размножава.

В крайна сметка може би тяхното време беше отминало.

Получих съобщение от Чарлз.

Не получих второ съобщение след краткия и любезен отговор. Прекалено бях заета, за да мисля за това. В новия си живот намирах много повече удовлетворение отпреди, а главна роля в него играеше Иля, който съвсем разумно се справяше с нашето положение на знаменитости. Самият той не можеше да бъде впечатлен от онова, което направи.

Отговаряше първо на учениците, а после на учените. Помагах му да съчини писмата.

Славата ни на знаменитости отшумя. Отказвахме предложенията за симулации и проекции „ЛитВид“, защото знаехме, че малко от тях щяха да бъдат сполучливи, а не се нуждаехме от парите, които ни предлагаха. Ом „Ерзул“ работеше успешно и понеже мен отново ме поканиха в управлението, скоро щяхме да разполагаме с малко време един за друг.

Докосването до смъртта освободи нещо дълбоко в мен. Минаха седмици, докато си дам сметка какво точно. Занизаха се поредица от кошмари — ту сънувах, че се задушавам, ту, че летя в екстаз и после с ужас падам в червената почва и не ми достига въздух. Понякога се събуждах омотана в чаршафите до Иля и той се чудеше дали не ми е необходима някаква терапия. Причината за моите кошмари не беше уплахата от преживяното.

Казвах си, че искам професията ми да ми позволява да бъда максимално близко до Иля, за да водя емоционално наситения живот на обвързана от закона жена и винаги, когато е възможно, да избягвам „ЛитВид“ шумотевицата (нещо, което все не успявах да постигна). Но когато се вглеждах в себе си, разбирах, че повърхностните ми желания не отговаряха на дълбоките ми копнежи. Затишието след преживяната от нас криза на Земята не беше постоянно състояние, а просто отлагане, което никой не знаеше колко ще трае. Ако се наложеше Марс да се изправи срещу Майката Земя, никой способен марсианец не можеше да стои настрани и да живее неангажирано сам за себе си.

Ти Сандра продължаваше да ми намеква за грандиозните си планове. На Земята бях разбрала, че имам някои от качествата на политика. Кошмарите ми се дължаха на растящото в мен чувство на отговорност. То определено се подхранваше от Ти Сандра, но не беше посято от нея.

Иля щеше да бъде щастлив, ако до края на дните ни го следвах в пътешествията и проучванията му, но аз вече му бях отказала. Не защото ме отегчаваше. Понякога се страхувах от това колко много го обичам. Как щях да живея, ако го загубех? Спомних си баща ми след смъртта на майка ми, когато си отиде и половината от неговия живот и той изпадаше в дълги периоди на замечтаност и дори когато го посещавахме със Стан и съпругата му Джейн, разговорите винаги се връщаха към мама.

В любовта имаше ужасен риск, но Иля не го разбираше. Той толкова дълбоко се съсредоточаваше в работата си, че дори и дълго пътуване през непроходим терен не го притесняваше, ако знаеше, че ще стигне до ценна находка или вкаменелост. Не можех спокойно да се справям с периодите, когато той беше на такова пътуване, а аз оставах сама, и затова започнах да помагам в ръководенето на бизнеса на „Ерзул“. През повечето време отвличах вниманието си, работейки като консултант извън станция Олимп, срещах се със синдици й мениджъри на други ОМ и бегло разменяхме мнения за бъдещето на марсианската икономика и политика. За пореден път членовете на Съвета се мъчеха да накарат синдиците да заговорят за обединение. Носеха се какви ли не слухове.

Иля не се притесняваше за мен, когато отсъствах. Като го обвиних, че не се интересува от мен, той ми отговори:

— Радвам се на отсъствията ти. Срещите ни след това са толкова бурни — добави, след като аз направих мелодраматична сцена.

Наистина бяха такива.

Сега за много от тези хора се носят легенди, но те най-много подхождаха на Ти Сандра, дори и в онези дни.

Виждах я често на срещите, на които се вземаха решения за фамилния бизнес. Двете работехме добре, а със съпруга й Пол и с Иля често вечеряхме заедно. Пол и Иля можеха с часове да разговарят за древния Марс. Пол правеше невероятни, с нищо необосновани твърдения — за разумен живот, погребани пирамиди и подземни градове, а Иля се смееше и поддържаше по-умерена линия.

С Ти Сандра разговаряхме за бъдещето на Марс.

Ти Сандра ме предложи за свой асистент, нещо, което много ме притесни, а после — и за посланик на „Ерзул“ към петте най-големи ОМ.

— Ти си известна — каза ми тя на чаша силен жасминов чай в офиса си на станция Олимп. — И олицетворяваш нещо специално за нас, нещо, което е общо за всички. Имаш добри връзки, защото си от Мейджъмдар, а имаш и роднини, прехвърлени на „Кайлетет“. Имаш умения в мениджмънта и политиката. Била си на Земята, а аз — не.

— Това пътуване беше пълен провал — припомних й аз.

— То е било първата стъпка от един дълъг процес — поправи ме тя.

Говореше кратко и ясно, внимателно подбираше думите си и не сваляше поглед от мен. Никога не е била толкова сериозна.

— Явно си щастливо омъжена.

— Да — отговорих.

— И имаш възможност да прекарваш известно време далеч от Иля и да работиш самостоятелно.

— Той ми липсва.

— Ще говоря направо — заяви Ти Сандра. — Заради славата си можеш да помогнеш на мен и на… „Ерзул“. Сигурно си забелязала, че съм амбициозна жена.

— Сигурно си забелязала, че аз не съм — пошегувах се в отговор.

— Ти си способна, но не познаваш добре себе си. В теб живее някой, който иска да излезе и да върши важни неща. Но не си попадала в подходяща ситуация и на подходящи колеги, нали?

Извърнах глава, защото се притесних от този анализ.

— Четох докладите на Мейджъмдар за пътуването до Земята. Добре си се справила. Битрас също до известна степен, но неговите слабости са го препънали и така е завършило всичко. Ако Земята е искала да сключи споразумението с него, не биха се съобразявали с нищо. Така че не се обвинявай за това, което се е случило.

Ти Сандра кимна замислено и продължи:

— „Ерзул“ е готов да свърши своята работа, защото обстоятелствата изглеждат благоприятни, а времето не чака страхливците. Ние сме консервативни и уважавани от всички марсианци. Районните губернатори са се съгласили на компромиси с различните ОМ и сега всички се тревожат от първите послания на Земята към „Кайлетет“ и другите ОМ.

— Искаш да ускориш обединението?

— Точно сега можем да го направим — усмихна се широко тя. — Няма да има задкулисни сделки, а само адвокати, които ще спорят един с друг. Трябва да има конституционно събрание и всички жители да участват… чрез делегатите си.

— Звучи много земно. В ОМ не са свикнали на публични диспути.

— Тогава ще трябва да свикнем.

Запозна ме с новите ми задължения. Най-важното беше да направя неофициални посещения на всички синдици, да изслушам тяхната позиция и да формулирам основите на по-добра и широкопопулярна конституция.

„Ерзул“ нямаше да загуби нищо от организирането на конституционно събрание, като покани всички ОМ, дори и онези, здраво свързани със Земята. Тя беше сигурна, че Земята ще изчаква, докато ние работим и ще оказва натиск, когато е необходимо, за да може конституцията да е приемлива за нея.

— Но ние ще се справим с тях — увери ме тя, широко усмихната. — Две силни жени, една упорита и своенравна планета и много непосилна работа. С мен ли си?

Как можех да откажа!?

— Ние сигурно сме полудели — казах.

— Най-лудите от всички — отговори Ти Сандра.

Засмяхме се и си стиснахме ръцете.

Не можехме да бъдем толкова глупави и да вярваме, че само „Ерзул“ е в играта по организирането на конституционно събрание. И други работеха за това от известно време. И както винаги в политиката между човешки същества, някои попаднаха в капана на старите идеи, теории и закостенели доктрини. Политическите одежди, които Земята беше създала, се пренасяха и пробваха на Марс.

Годината, когато работехме за конституционното събрание, беше опасно време. Някои от елитаристите възраждаха политическата линия на централистите, а други се ограждаха дори и с по-сложни теории и искрено вярваха, че привилегиите на различните фракции, получени без предварителен план по исторически или органически път, трябва да бъдат написани на плочи, а плочите смъкнати от планината и показани на всички. Популистите вярваха, че хората трябва да диктуват нуждите си на всеки, който се е издигнал над тяхното ниво и който отново трябва да се върне при тях, с изключение, разбира се, на лидерите на което и да е популистко правителство на власт, които като политически месии щяха сами да извоюват специални привилегии.

Религиите започнаха да излизат на преден план, защото християнските, мюсюлманските и хиндуистките фракции, които от дълго време бяха на заден план в живота на Марс, та дори и в Мейджъмдар, видяха историческата възможност и се устремиха към политическите висини.

Ние, разбира се, работехме за премахването на бизнес фамилиите като земевладелци и експлоататори на естествените богатства чрез правото на заселничеството. Началото на този процес беше поставено с данъците на районните губернатори и слабия Съвет, но завършването му бе много трудно. Всяка институция като един жив организъм не иска да загине.

Шест дълги и напрегнати седмици Ти Сандра, аз и още шестима колеги-съмишленици от свободния съюз между Ерзул, Мейджъмдар и Ямагучи обикаляхме Марс, присъствахме на срещи със синдици, убеждавахме всички да се откажат от прекалени изисквания, някои — да забравят наранената политическа и фамилна гордост, а други уверявахме, че всички ще понесат еднакви загуби и ще имат огромни печалби.

Някои ОМ — и най-вече „Кайлетет“ — направиха много повече от това да не се съгласят с нас.

„Кайлетет“ от години беше измамникът сред марсианските ОМ. Първоначално бил създаден на Луната, но в началото на двайсет и втори век открил клон на Марс, който започнал да поддържа тесни връзки със Земята и Луната. „Кайлетет“ се развивал много по-бързо от останалите заради външната финансова подкрепа. Земята погълнала Луната и „Кайлетет“ започнал да защитава земните интереси. В определен период от време значителна сума пари, която имала подозрителен земен мирис, преминали от Тройката към „Кайлетет“. След като се обявил за изследователска корпорация, той започнал да поддържа Олимпийците и им предложил най-доброто оборудване на Марс. Но всичко това изведнъж престанало.

Явно сега Земята искаше да приключи сътрудничеството си с „Кайлетет Марс“. Парите, които пристигаха оттам или от Луната, бяха нищожни, а инвестиционните планове и плановете за развитие — отложени. „Кайлетет“ беше изпълнил задачата си и бе отхвърлен. Съвсем разбираемо неговите синдици и адвокати бяха зле настроени. Те трябваше да изграждат наново своето благосъстояние, а Марс беше единствената икономическа и политическа територия, която можеха да превземат.

Синдикът на „Кайлетет Марс“ почина през 2180 г., точно когато започна мисията ни с Ти Сандра, и на негово място дойде мъж, когото почти не познавах, но мразех. Беше се върнал от заточение на Земята и бързо бе установил контакти с адвокатите на „Кайлетет“, които защитаваха земните интереси. Месец след смъртта на предшественика му, те го издигнаха на поста синдик. Гласуването било тайно, но всички членове на „Кайлетет“ реагирали положително на първоначалните постъпки за възвръщане на властта и влиянието.

Казваше се Ахмед Краун Найджър. Последно го бях срещала преди години в университета „Синай“, когато се влачеше по петите на губернатор Фрийчайлд Добъл. Добъл го беше назначила да отговаря за университета по време на бунтовете и на практика му бе дала повече власт от тази на ректора Конър. След провала на движението на централистите, той последва Конър и Добъл на Земята, възвърна доверието в себе си чрез служба на ВИЗА и ВАЮП и се върна на Марс, женен за лунна дъщеря на „Кайлетет“. Най-сетне за кратко време Краун Найджър достигна върха в кариерата си.

Беше много по-умен от всички централисти и за разлика от тях в него нямаше и помен от идеализъм, нямаше дори и зрънце емоция. Дни преди срещата изпитвах опасения, но не можех да я избегна. „Кайлетет“ можеше да бъде от голяма полза за провеждането на конституционно събрание.

Когато го посетих в офиса му на станцията Кипини в безлюдните земи на южна Асидалия Планития, той не ме позна, което беше обяснимо. Бях една от многото студенти, арестувани и затворени в МУС.

Краун Найджър ме посрещна на вратата, стиснахме си ръцете и той се усмихна разбиращо. Лицето му беше бледо, а черната коса — късо подстригана над високото чело. За момент си помислих, че ме позна, но докато ми предлагаше стол и чаша чай разбрах, че не е така.

— „Ерзул“ става център на събитията, нали? „Кайлетет“ се интересува от вашите постижения. Разкажете ми повече.

Той говореше гладко и малко носово, и имаше по-силен земен акцент, отколкото при последната ни среща. Беше уравновесен, държанието му показваше хладна изтънченост и спокойна увереност. Нищо не можеше да го изненада или разтревожи, защото бе виждал много неща.

Преглътнах, усмихнах се изкуствено и седнах. Гледах го в очите само толкова, колкото беше необходимо, а през останалото време, докато говорех, разглеждах офиса. Помещението беше спретнато подредено, без излишни мебели. Имаше едно голо стоманено бюро, сив метаболичен килим и нашарени с геометрични фигури стени. Обстановката говореше единствено, че луксът и украшенията бяха без значение за Ахмед Краун Найджър. Накрая казах:

— Имаме съгласието на четири от петте големи ОМ и на дванайсет от по-малките, и бихме искали да определим датата. Само „Кайлетет“ отхвърля предложението.

— „Кайлетет“ не иска да се обвързва — ми отговори той, докато почукваше с показалец по бюрото. Предложи ми още чай и аз приех. — За нас е по-приемлив плана на ОМ „Персоф“ за участие на по-малък брой ОМ, което ще ни предпази от разбъркване в организацията. Също така ще има и централизирана финансова власт, която ще разпределя ресурсите и ще поддържа пряк контакт със Земята и Тройката. Това е много по-приемливо. И не е кой знае колко по-различно от позицията на „Мейджъмдар“ преди посещението ви на Земята.

Той искаше да види каква ще е моята реакция. Усмихнах се криво и отговорих:

— Този подход няма да гарантира индивидуалните права, след като изчезнат Обединените множества. Някои райони ще останат почти без право на глас.

— Бихме могли да направим известни отстъпки, но ще очакваме такива и от вас.

— Ние създаваме нов процес, а не правим конкретни предложения.

Краун Найджър почти със съжаление поклати глава.

— Това са преходни неща, госпожице Мейджъмдар. Стремежът за създаване на конституция по модела на старите земни демокрации вече е конкретно предложение.

— Надяваме се да не допуснем злоупотреба с властта на правителство, на което не се държи сметка.

— Идея на федералист. Аз лично се доверявам на по-могъщите институции на Марс. Те нямат нужда да тракат с подковани обуща и да избиват хора.

— Ние предпочитаме пряката отговорност.

— Вие сте за радикални промени. Чудя се защо толкова много ОМ са съгласни със собственото си обезглавяване.

Неговото грубо държание ме подразни.

— Защото им е писнало от нашата нерешителност и слабост — отговорих.

— Съгласен съм. Марс се нуждае от централизирана власт и стратегия и ние предлагаме точно това.

— Не се и съмнявам, но…

— Така можем да си говорим с часове, госпожице Мейджъмдар. Но аз не мога да вземам решения без моите адвокати. Мога да ви уговоря срещи с всеки един от тях.

— С удоволствие ще се възползвам — отговорих.

— Нашият мислител ще уреди подробностите.

— Добре. А сега бих искала да говорим неофициално.

— В моя офис не провеждам неофициални разговори — заяви невъзмутимо Краун Найджър. — Дължа това на фамилия „Кайлетет“.

— В някои случаи може би не бихте искали те да знаят всичко.

— Те знаят всичко, което знам аз — постави ме той на мястото ми.

— Някои от по-малките ОМ говорят, че „Кайлетет“ е анулирал договорите си с тях, веднага след като са се съгласили да пратят адвокати на нашето събрание.

— Възможно е. Ние сме сключили много договори.

— Интересна е цифрата — продължих. — Сто процента.

— Скъсване на отношенията след споразумението? — попита Найджър заинтригувано и учудено поклати глава.

— Можете ли да обясните тази цифра?

— Не веднага — каза той, сякаш не го интересуваше.

Излязох от офиса с празна глава и изстинали ръце.

До края на зимата на 57-а марсианска година седемдесет и девет от общо деветдесет ОМ се съгласиха да изпратят представители на конституционното събрание. Дванайсет от общо четиринайсет районни губернатори щяха да участват лично, а останалите двама — да изпратят съветници. Времето работеше за нас. Убеждението на населението се разрастваше като огромна амеба. Със или без „Кайлетет“ Марс беше готов.

Аз бях в центъра на бурните събития.

Конституционното събрание беше свикано в университета на Марс „Синай“ на двайсет и третия ден от Овен, тринайсетия месец от марсианската година. Щяхме да използваме марсианския календар, като с това официално въвеждахме единайсет допълнителни месеца, носещи имена на съзвездия.

Заседателната зала беше като огромен амфитеатър и събираше хиляда човека. Кръглата сгъваема маса на подиума побираше почти стотина души.

Навсякъде се публикуваха подробни материали за събранието. Клетвата не ми позволява да кажа повече подробности, но мога само да призная, че беше трудно. Въпреки че съзнаваха необходимостта, ОМ не искаха да се откажат от властта си. Напредвахме с мъка, като ту запазвахме нечии привилегии, ту отнемахме други, търпеливо изслушвахме разгневени апели, правехме компромис след компромис, но никога не се съгласявахме да променим същността на демократичната конституция.

Родилните викове на новото време бяха гласовете на десетки мъже и жени, които говореха, докато прегракнат късно вечер и рано сутрин, спореха, шегуваха се, убеждаваха, заемаха безстрастни позиции, за да се откажат после от тях и да заговорят друго, изтощаваха се един друг, викаха, почти стигаха до бой, млъкваха, за да се нахранят и да починат на рамото на този, който само преди минути беше техен заклет враг, взираха се в гробната тишина, докато се преброяваха гласовете, усмихваха се и си стискаха ръцете при победа, стояха неподвижни от изтощение… И това продължи седмици.

Делегатите постоянно информираха членовете на своите ОМ за напредъка на работата, като понякога вземаха мнението им по важните въпроси. Ти Сандра ме изпрати в Арджайр и Хелас, за да водя обществени срещи и да отговарям на въпроси за събранието. И от всички страни на Марс към нас се посипаха предложения, документи и видеодоклади, някои лични, някои — от всякакви видове комитети. От някогашния политически замрял Марс нямаше и следа.

Земята постоянно ни караше да мислим, че трябва да бързаме. Знаехме, че някои от събранието докладваха всичко на Земята и дори им бяха задължени. Не си правехме илюзии, че сме извън нейната власт. Тя нямаше да има полза, ако събранието се провалеше, а ние нямаше да приемем правителство, което да не защитава интересите на Марс.

Надявахме се да успеем да постигнем най-добрия вариант.

Два дни делегатите изучаваха конституционните модели, анализирани от учени и мислители през 50-те години на двайсет и първи век. Земната Общност на социалните и политическите модели беше разработила език, наречен Законова логика, който съдържаше три хиляди основни идеи от международните и междупланетните закони. Езикът беше специално разработен за точни Анализи и тълкуването ставаше повече наука и по-малко изкуство.

Като използваха Законовата логика, делегатите изучаваха една седмица огромния поток информация за историята на нациите, запознаваха се с триизмерни отрязъци от нея, като използваха пет– и шестизмерни графики, за да намерят най-гъвкавата и перспективна правителствена структура. Отрязъците напомняха за сканиране на тялото, но показваха историята, а не анатомията. Съвсем естествено двете най-високо оценени системи бяха парламентарната демокрация на Обединеното кралство, което сега беше част от Еврокон и федерацията като в Канада, Австралия, Съединените щати и Швейцария. Проследихме историята на тези страни и търсехме големите отклонения от законовите принципи, които Законовата логика предаваше като сложни изявления, и последвалите ги кризи и промени в системите.

После очертахме контурите на бъдещата марсианска конституция. От примерите, които имахме, най-гъвкав беше този на Съединените американски щати. Но повечето от делегатите бяха на мнение, че ще са необходими големи промени заради специфичните особености на Марс.

След шест дни събранието определи клоновете на централизираното марсианско правителство. Те бяха четири — изпълнителен, законодателен, съдебен и външнопланетарен. Последните два бяха помощни на законодателния, който щеше да прилага законите в повечето случаи. В сравнение с моделите от осемнайсети век, задълженията на изпълнителния клон бяха много ограничени. Той щеше да взема решения по основните въпроси. Президентът се подпомагаше от вицепрезидент, който ставаше и говорител на Камарата на народа.

Законодателното тяло или Конгресът се състоеше от Камарата на народа и Камарата на губернаторите. В Камарата на народа се изпращаха представители на районите в зависимост от броя на населението. Губернаторите, по двама от всеки район, заседаваха отделно. Заедно двете камари създаваха законите на Марс.

Външнопланетарният клон представляваше Марс пред Тройката и се отчиташе пред изпълнителния клон, но се назначаваше от Конгреса (последното се оказа неефективно и по-късно беше значително променено, но това не е част от моя разказ).

Съдебният клон се разделяше на Административен съд, който ръководеше съдебните действия като цяло, Гражданско-здравен съд, който вземаше отношение по личното и обществено поведение, Икономически съд, който се занимаваше с граждански договори, бизнес и парични дела и Правителствен съд, който заседаваше само по въпроси от политически характер.

Защитата на планетата се организираше и координираше от изпълнителния и законодателния клон. Имаше спорове дали Марс се нуждаеше и можеше да си позволи постоянни отбранителни сили. Този въпрос се отложи до ратифициране на Конституцията. Отложи се също и въпроса за разузнаването и вътрешната сигурност, която включваше защита на съдебни заседатели, конгресмени и членове на изпълнителната власт.

Федералното правителство и районните губернатори получаваха право да налагат данъци на граждани и корпоративни общности. Губернаторите отговаряха за изграждането, подобряването и поддържането на градовете, но от федералното правителство можеха да получат само заеми.

Всички икономически сделки с Тройката преминаваха през централизирана планетарна банка, която се контролираше от Конгреса и имаше пълномощия да регулира паричния поток на Марс. Въвеждаше се единен марсиански паричен знак и всички ОМ се лишаваха от собствените си кредитни системи. Финансовите ОМ можеха да кандидатстват и да станат клонове на Федералната планетарна банка, но по реда, определен от Конгреса.

Никой район нямаше право да издава закони, които противоречаха на федералните. Тези, които подпишеха Конституцията, нямаха право след това да напускат федерацията. (Спомням си Ричмънд и статуите на мъртвите Генерали, които бяха навсякъде.) За тези райони и ОМ, които не подпишеха конституцията, важаха старите закони и норми.

Закон за правата гарантираше, че свободата на словото на човешките същества и мислителите не може да бъде ограничавана или отнемана от никое правителствено тяло. Тук имаше разгорещени спорове, но Ти Сандра ръководеше с твърда ръка събранието.

Всички закони, заедно с Конституцията, щяха да бъдат записани на езика Законова логика, който щеше да бъде преведен от специални граждански мислители. Всеки клон щеше да има свои мислители — един за изпълнителния, два за законодателния, един за външнопланетарния и три за съдебния. Клоновете трябваше да взимат под внимание мнението на мислителя и да го оповестяват публично.

В този период на Марс не се правеха мислители от първи клас, въпреки че не малко ОМ бързаха да променят това. Докато не станеше възможно да се създават и инсталират мощни и изчистени мислители на Марс, не можехме да им се доверяваме без подходящ надзор при вземането на важни решения. Все още съществуваха подозрения, че мислителите бяха заразени от Земята.

Докато делегатите и народът на Марс подпишеха Конституцията, управляваше временно правителство от президент и вицепрезидент, избрани от делегатите. Районните губернатори и представителите на ОМ щяха да бъдат законодатели, а съдебната система оставаше същата. Това правителство не можеше да остане на власт повече от двайсет и три месеца.

Ако дотогава не се подпишеше Конституция на мнозинството, щеше да се свика ново събрание и всичко да започне отначало.

През последната седмица бяха номинирани кандидати за временното правителство. Ти Сандра Ерзул получи най-силна подкрепа за президент. За вицепрезидент тя избра мен.

Едно от последните неща, които решихме, беше името на новия планетарен съюз. Имаше предложения за Обединен Марс, но на него се противопоставиха противниците на централистите. Никоя фраза, съдържаща „обединение“ или „обединен“ не беше приемлива за мнозинството. Накрая събранието се съгласи името да бъде Федерална република Марс.

Бяха отхвърлени три предложения за знаме, за четвъртото бе постигнато съгласие и след като беше ушито на ръка, ни го предоставиха за последно одобрение. Знамето представляваше червен Марс и две луни на син фон, който разделяше знамето по диагонал. Бялото поле под него символизираше растежа, който ни предстоеше.

Един по един делегатите — синдици, адвокати и губернатори, асистенти и съветници, частни лица — се събираха в заседателната зала, за да сложат подписите си под федерацията и да премахнат Съвета на ОМ, с което се отказваха от стогодишната си независимост. Ти Сандра стоеше до мен, сложила ръка на рамото ми и широко се усмихваше.

Докато всички подписваха документите, започнах да вярвам. Първата съдбоносна крачка беше направена, повечето ОМ ни подкрепиха и нямаше драстична намеса в работата ни.

Чухме, че „Кайлетет“ се опитва да свика алтернативно събрание, но без резултат. В часовете преди подписването плъзна слух, че Ахмед Краун Найджър ще изпрати адвокат за преговори с временното правителство, но не го направи.

Когато церемонията приключи, съпругът на Ти Сандра Пол придружи Иля в залата и ние се ръкувахме, след което се прегърнахме. Репортерите на „ЛитВид“ от Тройката записаха подписването и нашата прегръдка.

— Вкаменелия Марс се пробужда за живот — прошепна ми Иля.

Последвахме множеството за вечерята, която щеше да бъде в същото помещение, където някога бях затворена от охраната на централистите.

— Гордея се с теб — добави той и ми стисна ръката.

— Говориш така, сякаш всичко е свършило — казах тъжно.

— О, не — поклати глава Иля. — Знам какво ще стане сега. Вече нямам съпруга. Ще се виждаме един път месечно след уговорена среща.

— Надявам се, че няма да е толкова лошо.

Седяхме в средата на дългата маса в трапезарията, заедно с районните губернатори и приемахме поздравленията на делегати и синдици. Ти Сандра държа кратка прочувствена реч, в която се усещаше подходяща доза патриотизъм, и ние започнахме да се храним.

Огледах делегатите, синдиците и губернаторите с уморени, но спокойни лица как разговарят и кимат, и осъзнах нещо, което до този момент не осъзнавах или поне не толкова ясно.

Времето сякаш забави своя ход и цялото ми внимание се съсредоточи върху миговете, когато ръцете поднасят вилицата към изгладнелите уста, а блестящите очи виждат лицата на положилите клетва. Чувах смехове, протести срещу някое открито обвинение, недоволство от прекалено либерално отпуснат кредит, чувах как една сериозна жена разказва за вълнението си при подписването и леко се мръщи, докато намери точните думи. За всички колеги беше дошъл звездния миг, тяхното време в историята, а политическият поток се беше отприщил и ги отнасяше със себе си.

В момента, в който времето спря, ги почувствах близки колкото съпруга си и семейството си. А за тези, които не се бяха присъединили към нас и се противопоставяха, бях като птица, на която змия е откраднала яйцата. Чувствах и обичта, и опасенията от раздвоението между удоволствието от постигнатото и тревогата от предстоящото.

Обърнах се към тази част от трапезарията, където преди години стоях с Чарлз, Шон и Гретъл, и се заклех, че такава несправедливост няма да се повтори.

Делегатите тръгнаха в различни посоки на Марс, за да информират хората за предложената Конституция. На районните събрания марсианците внимателно изучаваха документа, проектите и анализите на Законовата логика. Имаше и неприятни инциденти. Един делегат беше нападнат от тълпа подводни миньори дисиденти от Лоуъл Крейтър в Аония. Трима съветници бяха изгонени от фамилиите си. Бяха заведени дела според старите закони на съдебната система на Съвета. През цялото време „Кайлетет“ окопаваше собствеността си, събираше под свое покровителство дисидентски корпорации и правеше опити за преговори със Земята, които засега не даваха резултат.

Земята търпеливо изчакваше.

Виждах Иля веднъж на пет дни, а когато беше на експедиция — и по-рядко. Той бе извикан да ръководи наблюдението на размножаването на цистите на Олимп и щеше да работи с проф. Джордан Ерзул и д-р Шовински. През един запомнящ се мой почивен ден той ме заведе до огромен каньон, в Сайан Сълси, избран за важен опит с циста-„майка“. Най-добрите проби щяха да бъдат изложени на марсианските атмосферни условия, поръсени с лед и минерален прах, затоплени с инфрачервена светлина, после щяха да ги покрият и да ги подложат на налягане равно на една десета от бара. Биолозите от Рубикон Сити бяха оптимисти, че след няколко месеца подготовка, щяха да успеят.

Виждахме се винаги извън къщи — в хотели и странноприемници — и бяхме свидетели на изобретателността на местните кулинари. Това продължи през месеците, когато посещавах районните събрания, сновях от станция на станция, за да убеждавам, лаская, заплашвам и да обяснявам структурата на бъдещото правителство.

В ранната пролет на 58-а марсианска година Конституцията беше гласувана от всички на Марс. Търпеливата ни подготовка и работа бяха дали резултати — Конституцията бе приета с шейсет и шест процента „за“, трийсет процента „против“ и четири процента „въздържали се“.

Седем ОМ, включително „Кайлетет“, не участваха, което постави три големи района в несигурна позиция и за момента извън историческия процес. Временното правителство щеше да работи още пет месеца, докато се номинираха и изберяха кандидати за новите постове. Предстоеше да изберем столица или тепърва да строим нов град. Трябваше официално да се преброи населението във всеки район, да се справим с наплива желаещи да заемат новите постове, да направим планове за предаване на властта на бъдещото правителство и да премахнем противоречащите си закони от различните райони.

Икономическите групировки от Земята изпратиха своите поздравления и обещаха да изберат посланици за новата Федерална република. Същото направиха Луната и Пояса.

За известно време можехме да си позволим да пренебрегнем „Кайлетет“ и другите дисиденти.

Една седмица след подписването в Университета на Марс имаше тържествена вечеря. Всички губернатори, бивши делегати, синдици, адвокати и асистенти, а също така и новоиздигнатите кандидати и посланици, се събраха в трапезарията на МУС, за да отпразнуват победата.

Иля търпеливо стоеше до мен, докато показваха една след друга поздравителните картини. Държах ръката му, а той скришом ми подаде компютъра с резултатите от последните опити с цисти, изписани на нея. Прегледах снимките и химичните резултати. „Змийска слюнка“? — попитах само с устни. Той се усмихна. „Все още се развива“, написа в отговор на компютъра. Ти Сандра ме погледна, когато новият посланик на Земята започна речта си и аз съсредоточих вниманието си върху него или поне се преструвах, че го слушам. Иля погали бедрото ми. С нетърпение очаквах дългата нощ след вечерята, когато щяхме да сме сами в поредната хотелска стая.

След вечеря адвокат от „Ямагучи“ дръпна Ти Сандра настрани и в коридора извън трапезарията й прошепна нещо. Ти Сандра кимна и ми поръча тихо:

— Кажи на Иля да не заспива. Ще се върнеш след няколко часа. Казаха ми, че е важно.

Целунах Иля. Той стисна ръката ми, разтревожен, че става нещо нередно. Ти Сандра прегърна Пол и двамата си размениха многострадални гримаси. Районният губернатор на Сирия-Синай, адвокатът от „Ямагучи“ и двама въоръжени мъже за охрана придружиха Ти Сандра и мен в научния комплекс на МУС.

Охраната носеше униформата на синайската Обществена отбрана с набързо пришити емблеми със знамето на федерацията. Ти Сандра не им обръщаше внимание. По пътя ни запознаха с някакъв мъж, Айра Уинкълман, за който се сетих, че е адвокат от „Кайлетет“. Нито Ти Сандра, нито аз знаехме къде ни водят. През главата ми набързо минаваха мисли за заговор или демонстрация на сила от страна на „Кайлетет“. След обилната вечеря и вълненията от тази мистерия започваше да ми се гади.

— Отдалечихме се от главните университетски лаборатории — каза Уинкълман с несигурна усмивка. — И аз за пръв път идвам тук.

Лицето му беше изопнато от тревога и изглеждаше така, сякаш не е спал няколко дни.

Стигнахме до тежка, плъзгаща се стоманена врата.

— Приятели, нататък продължаваме само аз, президентът и вицепрезидентът — каза той. — Извинете ме, но сигурността е от първостепенно значение.

Губернаторът и адвокатът поклатиха глави, но не протестираха. Дръпнаха се встрани, за да се идентифицира Уинкълман пред заключващия механизъм.

— Моля, нека президентът и вицепрезидентът поставят дланите си за кодиране на сигурността — изиска вратата. — След тях Айра Уинкълман отново ще постави длан върху механизма, за да се потвърди идентификацията.

Последвахме нарежданията и вратата се отвори. Охраната също остана отвън. Преминахме през малък коридор и влязохме в една висока лаборатория, пълна с изследователски и тестови банки, тежки тръби, снопове електрически кабели, фибростъкла и цилиндри за втечнени газове. Явно по-голямата част от оборудването не се използваше, защото бе опаковано и запечатано в антиоксидант. Само в един малък ъгъл личеше, че скоро нещо е правено.

— Този проект се развива от около три години — каза Уинкълман, — Може и да сте чували за него, госпожице Мейджъмдар. Знам, че поне част от него ви е известна. Включените в него учени и поддържащи групи преди около шест месеца единодушно се съгласиха да скъсат отношенията си с „Кайлетет“. Аз също ги подкрепих и заминах с тях за Университета за изследвания „Тарсис“. Постигнахме споразумение с МУС и прехвърлихме тук част от работата си.

— Какво означава това? — попита Ти Сандра нетърпеливо.

Уинкълман се мъчеше да се държи авторитетно. Беше много нервен и не успяваше.

— Ние, Олимпийците, преценихме, че „Кайлетет“ е под силен натиск от Земята. Искахме да закрием проекта под претекст, че сме се провалили — поклати глава и затвори очи, за да покаже безизходицата, в която беше. — Не искаме Ахмед Краун Найджър да получи такава власт.

Заведе ни до другия край на лабораторията, в който беше работено. Зад сгъваем екран видяхме трима мъже и две жени, седнали около една маса да пият кафе. Когато се появихме, те станаха, изчистиха трохите от дрехите си и ни поздравиха с уважение.

Чарлз Франклин беше отслабнал. Очите му гледаха неспокойно и напрегнато и явно бе придобил зрялост и чувство за собствено достойнство. Колегите му бяха нервни в наше присъствие, но не и той.

Уинкълман ни представи. Чарлз се усмихна, докато се ръкувахме и промърмори:

— Познаваме се.

— Това ли са прочутите Олимпийци? — попита Ти Сандра.

— В Тарсис има още четирима. Пък и ние вече не сме толкова известни — каза Чарлз. — Никога не съм харесвал това име. Повече подхожда на отдел за връзки с обществеността, отколкото…

— Засекретен проект — довърши Чинджа Парк Амой.

Тя беше дребна мургава жена с големи очи. Чудех се дали е любовница на Чарлз и къде е съпругата му.

Адвокатите донесоха столове от лабораторията и ние седнахме около масата. Само Чарлз остана прав, а Уинкълман с удоволствие му отстъпи правото да ни обясни и седна в полумрака далеч от масата.

Компютрите ни съдържаха кратка информация за всеки от тях и докато я преглеждахме, се опитвах да запомня важните подробности. Бяха математици и теоретични физици, специалисти по континуума на Бел и дескрипторната теория. Най-главен беше Стивън Леандър — мъж с посребрена коса и приятни маниери. Чинджа Парк Амой беше емигрирала на Марс от Пояса. Като всички свои сънародници имаше дълги ръце и крака и елегантен торс. Тамара Куанг беше най-млада, с големи черни очи и няколко външни подобрения, обвили врата и предната част на ръцете й като древни украшения. Неемия Ройс от ОМ „Щайнберг-Лешке“ беше висок, с воднисти очи и хубава кестенява коса, покрита с копринен воал.

Погледнах към масата. В единия край имаше няколко правоъгълни черни кутии, високи от двайсет сантиметра до един метър. В другия край имаше лъскава бяла кутия, свързана с другите с дебел оптичен кабел. Бялата кутия явно беше мислител, но на него нямаше нито знаци за произход, нито за принадлежност.

Леандър даде знак на Куанг и Ройс да ни донесат столове. Седнахме и Ти Сандра се облегна назад с дълбока въздишка.

— Мисля, че това няма да ми хареса — заяви тя.

— Напротив — възрази Леандър, който седеше на ръба на масата, — ще имате възможност да видите може би най-странното нещо в цялата история на Марс.

Ти Сандра поклати глава.

— Звучи ми опасно — каза колебливо тя. — Такива възможности са на една крачка от катастрофата. — После прехапа устни. — Ако не се лъжа, това ще е нещо повече от разговор.

Леандър кимна и се обърна към мен.

— Чарлз казва, че може би госпожица Мейджъмдар има представа какво сме открили.

— Не напълно — отвърнах. — Откъсване, предполагам.

Чарлз се усмихваше и не отделяше поглед от мен. За тези години бе постигнал нещо, което никога не съм смятала, че може да постигне — не просто достойнство, не просто самоувереност, а непреодолимо обаяние.

— Веднъж Чарлз каза… — започнах и спрях, защото усетих как лицето ми почервенява.

Леандър погледна Чарлз.

— Веднъж казах на вицепрезидента, че се надявам да разчупя съществуващите теории и да открия тайната на вселената.

— Не си бил далеч от истината — засмя се Леандър. — Теориите са подложени на съмнение. След нанотехнологиите няма друго по-революционно откритие, а ако ги сравним, това е по-значимо. Чарлз е нашия основен теоретик и явно има дарба да обяснява просто. Искаш ли да информираш ръководителите на нашата нова република какво сме направили?

С нетипично за нея намръщено лице Ти Сандра демонстративно обърна едрата си фигура към Чарлз.

— Открихме как да влизаме в континуума на Бел, как да изменяме същността на енергията и материята и заедно с това разработихме и теория за тях. Знаем как да проникнем в дескрипторното ядро на частиците и да го променяме.

— Дескрипторното ядро? — попита Ти Сандра.

— Всяка частица съществува в информационна форма. Тя носи описание на всички свои приложими характеристики. Всъщност пълното описание е самата частица. Тя предава информация за себе си на другите частици чрез фотоните например, или чрез континуума на Бел. Този континуум е един вид събирателна система, която балансира някои качества на вселената.

— За каква форма споменахте? — попита Ти Сандра.

— За информационна — отвърна Чарлз. — Не може да се даде точно определение!

— Като компютърната памет ли?

— Това в случая е добра метафора — кимна Леандър.

— Не даваме дефиниция на формата — настояваше Чарлз.

— Като компютъра на Господ ли? — попита още по-намръщено Ти Сандра.

Чарлз извинително се усмихваше.

— Тук няма нужда от Господ.

— Жалко — каза Ти Сандра. — Моля, продължете.

— Повечето материални частици съдържат в себе си 231 бита информация, включително маса, заряд, въртене, квантов статус, частици с кинетична и потенциална енергия, и положение във времето и пространството спрямо другите частици.

— Тяхната папка с книжа — поясни Леандър.

— Рейтинг за важността — предложи Ройс, но шегата беше неуместна.

— Много добре — усмихна се Ти Сандра, — но защо не ми изпратите доклад с резултатите?

— Това е просто основата — отговори Леандър сериозно. — Част от тази теория се приема от висшата физика.

— Някои кръгове я отхвърлят — допълни Чарлз и потри ръце.

— Идиоти — обади се Ройс и със съжаление поклати глава.

— Но ние сме единствените, които са променяли информацията на частиците чрез достъп до континуума на Бел — заяви Чарлз. — Можем да ги превръщаме в античастици.

— Само ако запазваме заряда — добави Ройс.

— Точно така. Можем да превръщаме материята в антиматерия или огледална материя.

Той ни остави да осмислим казаното. Ти Сандра все още се колебаеше и критично ги изгледа.

— Това ще бъде ли енергиен източник? — попита тя.

— Става дума за огромно количество енергия — обясни Леандър. — Все още не сме построили достатъчно голям реактор, но теоретично няма ограниченията количеството освободена енергия.

— А можете ли да превръщате оловото в злато? — попита Уинкълман.

— Не можем да създаваме маса — отговори Чарлз. — Все още.

Ти Сандра изглеждаше искрено удивена.

— Все още? — повтори тя. — А в близко бъдеще?

— Не знам — отговори Чарлз. — Мисля, че не е невъзможно, но не всички са на това мнение.

Ройс и Куанг вдигнаха глави.

— Аз съм склонен да повярвам, че може — каза Леандър.

— Важно е, че сме в състояние да правим превръщането от разстояние — продължи Чарлз. — Можем да набележим район и да превърнем цялата материя в огледална материя от разстояние до девет или десет милиарда километра. Всъщност навсякъде в Слънчевата система.

Групата замълча. Олимпийците ни гледаха неспокойно като деца, направили пакост. Не свалях поглед от Чарлз, обзета от ужас и страхопочитание.

— Земята знае ли, че сте направили такова откритие, такъв пробив? — попитах.

Олимпийците поклатиха глави.

— Може и да подозират — призна Чарлз, — но ние го пазехме в тайна. Само ние деветимата и Айра знаем докъде сме стигнали. А тези последните най-важни открития са отпреди шест месеца.

— А „Кайлетет“?

— Те повярваха, че след като сме ги напуснали, сме направили незначителен пробив в комуникациите. Нищо повече.

— Колко незначителен? — настоявах аз.

— Казахме им, че можем да излъчваме паралелен сигнал, т.е. да изчистваме разпространената информация.

— А можете ли? — попитах.

— Разбира се.

Чарлз ме караше да се чувствам неудобно, защото настойчиво ме гледаше с любопитен, но непроницаем поглед.

— Ние всъщност можем много повече от това. Можем мигновено да предаваме сигнали в цялата Слънчева система.

— Опитвали ли сте? — поинтересувах се аз.

— Не. Само на Марс. Трябват ни две съоръжения. Такива няма нито на Земята, нито някъде другаде в Слънчевата система.

— Какво очаквате от нас? — включи се Ти Сандра.

Леандър и Чарлз започнаха да говорят в един глас, но Чарлз му отстъпи правото. Ясно беше, че ръководител на групата е Чарлз, но той бе избрал Леандър да ги представя, защото имаше по-достолепен вид.

— Госпожо президент, вие сте начело на първото ефективно правителство в марсианската история. От години се тревожим, че плодовете на нашата работа ще бъдат обрани от нездрава политическа сила и ще бъдат използвани за други цели или в полза на Земята, а не на Марс. След няколко години, а може и по-рано, земните учени ще знаят това, което знаем ние, и ще стане опасно.

— Опасно е дори, че ние го знаем — отбелязах аз. — Ако Земята научи за тази сила…

— Съгласен съм — кимна Чарлз. — Но ние не можем да оставим така нещата.

Ти Сандра разтри масивните си рамене.

— Нашето правителство е временно. Ще ръководим само няколко месеца.

— Ние преценихме, че повече не можем да чакаме — каза Леандър.

Чарлз наклони глава на една страна и отново се взря в мен.

— Извинете ни, че не ви дадохме време да се подготвите. Касея, не знам как да ти обясня колко важно е това. Аз не съм егоист и ти го знаеш.

— О! — възкликна младият Ройс с усмивка, но Леандър сложи ръка на рамото му, за да го накара да замълчи.

— Когато беше на Земята, ме попита нещо, на което не можех да отговоря. Извини ме за това. Сега сигурно разбираш защо.

— „Кайлетет“ не може да ви подкрепи и вие се обръщате към нас — заключих аз. В думите имаше повече обвинение, отколкото исках да вложа. — Защото искате пари.

— Всъщност ние сме в подготвителната фаза за приложение — обясни Леандър. — Със стипендията от Тарсис разработваме двигатели за кораби за дълги космически преходи, за стандартни совалки или за преоборудване на лайнери. На теория с няколко тона ракетно гориво можем удобно за няколко седмици да пропътуваме през цялата Слънчева система.

Чарлз умолително вдигна ръка.

— Това е само началото. Приложенията на нещата, които знаем, са безкрайни — каза той, като продължаваше да гледа само мен. — Може би не знаем всичко…

— Сигурно е, че не знаем всичко — прекъсна го Леандър.

— Но сме направили първата крачка. Не ви казвам това, за да ни осигурите финансиране. Мой дълг като марсианец е да информирам лидерите на първото ни истинско правителство. Оттук нататък вие решавате в каква насока да продължим.

— Добре, млади човече — втренчи се в него Ти Сандра. Тя не беше много по-възрастна от Чарлз или мен, но обръщението й не звучеше странно. — Вие ни поднасяте вселената на тепсия. Правилно ли се изразявам?

Леандър започна да говори, но Чарлз отново го прекъсна и остави сивокосия учен да се усмихва накриво и да размахва ръце от вълнение.

— Можем да направим демонстрация. Нещо малко, но убедително. Можем да направим така, че изпаренията в орбита да избухнат като големи фойерверки. Няма да има щети или отделяне на много радиация, но…

— Земята може да помисли, че става нещо необичайно — предпазливо добави Леандър.

Ти Сандра отпусна ръце в скута си.

— Не ни е необходима голяма и биеща на очи демонстрация — заяви тя. — Искам само някои учени да прегледат работата ви. Ние ще ги изберем и после ще решим какво да правим.

— Смятам, че сигурността стои на първо място — възрази Чарлз и колегите му кимнаха в знак на съгласие.

— О, да! — възкликна Чинджа Парк Амой.

— Част от нашите открития са твърде неочаквани и ние просто имахме късмет — продължи Чарлз. — Но останалата част се знае от земните учени. Ако имат някакъв ключ, няма да им отнеме много време.

— Няма ли да бъде по-добре, ако всички знаят? — попита Ти Сандра.

— Не смятам така — заговори Уинкълман и излезе напред. — Земята ще го използва, за да подчини останалите от Тройката.

— Няма ли да можем да се защитаваме?

— Все още не сме разработили защита — поклати глава Чарлз. — Ще трябва да се запознаете с подробностите, за да разберете защо. Превръщането на материята в огледална материя от разстояние… За това няма защита.

— Откъде се получава тази енергия? — попита Ти Сандра внезапно, сякаш това ново съмнение й даваше надежда, че всичко беше измислица. — Казвате, че можете да нарушите основни физични закони, така ли?

— Не — отговори Леандър, — просто променяме учебниците. Прибавяме по нещо оттук, изваждаме по нещо оттам. Всичко си е на мястото.

— Господин Леандър, какви са вашите контакти? — поинтересува се Ти Сандра.

— Аз също работех за „Кайлетет“.

— Всички вие ли сте прекъснали всякакви връзки с „Кайлетет“?

Те кимнаха.

— Никой от нас не се доверява на Ахмед Краун Найджър — отговори Уинкълман.

— Трябват ли ви още пари? — попитах аз.

— Това зависи от правителството — отговори Чарлз. — От вас.

— Не е така. Нямаме понятие от какво имате нужда или какво…

Гласът ми започна да ме издава. Ти Сандра хвана ръката ми и я стисна.

— Трябва ни време, за да помислим и документи, които да разучим. Смятам, че се налага да се посъветваме и с други учени. Засега не е необходима демонстрация. Сигурна съм, че вицепрезидентът е съгласен с мен, че вие трябва да помислите върху практичните приложения на вашето откритие и да подготвите нов доклад.

— Имаме такъв доклад с подробен план — заяви Леандър.

Ти Сандра твърдо поклати глава.

— Не сега, моля. Довечера сигурно ще сънувам кошмари. Ние се връщаме към нашите задължения и съпрузи… и към нашите мисли. А също и молитви.

Чарлз и останалите протегнаха ръце за довиждане.

— Няма да предприемем нищо, без съгласието на правителството — увери ни Уинкълман, докато ни изпращаше до вратата.

— Да — отговори Ти Сандра, — със сигурност няма.

Ти Сандра ме повика при себе си в апартамента на ректора и ми предложи чаша късен чай. Докато наливаше, лицето й изглеждаше посивяло.

— Веднъж сънувах — започна тя, — че при мен идва един красив мъж и изсипва в скута ми цяла торба злато. Би трябвало да се чувствах много щастлива.

— А не беше ли?

— Бях ужасена. Не исках да нося такава отговорност и му казах да си го вземе.

Тя се стегна и огледа стаята. Тук преди много години ректор Конър бе заповядала да изгонят студентите, ръководили протестите.

— Познаваш ли Чарлз Франклин? — попита тя.

— За кратко бяхме любовници.

Тя кимна, за да покаже, че цени оказаното й доверие.

— Преди Пол имах четирима любовници. Никой от тях не беше нещо особено. А Чарлз Франклин сигурно е бил.

— Беше мил и ентусиазиран — отговорих аз.

— Но ти не си го обичала.

— Мислех, че го обичам, но явно съм грешала.

— А ако се беше обвързала с него пред закона?

— Той искаше — поясних.

— Така ли?

Ти Сандра седна до мен на дивана и известно време мълчаливо отпивахме от чая.

— Моля те, кажи ми, че тези учени си правят лоша шега.

Не отговорих.

— Госпожо вицепрезидент, животът се превръща в помийна яма.

— Не е пълен с рози — съгласих се.

— Помийна яма — повтори тя. — Ние сме просто деца, Касея, и не можем да се справим с дадената ни власт.

— Смяташ, че човешката раса не е готова за това ли?

— Не говоря за човешката раса, а за нас, обикновените марсианци. Ужасявам се, като си помисля какво би направила Земята, ако разполагаше с такава сила, и какво бихме направили ние в отговор.

— Ако разполагаше…

— Да — прекъсна ме тя.

— Трябва да гледаме на веселата страна на нещата.

Тя не обърна внимание на последното ми изречение, а само поклати глава и потрепери.

— И през всичките тези години Чарлз Франклин не ти е казал нищо? Въпреки че си му писала и си задавала въпроси?

— Само веднъж — отговорих, — и то по настояване на чичо ми. Чарлз ми каза, че работи върху нещо много важно, което би могло да причини политически неприятности. Тогава си помислих, че преувеличава.

— Трябва ли да говорим насаме с Чарлз Франклин или със Стивън Леандър?

— Мисля, че Чарлз е главният.

— Той мъдър ли е, Касея?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не знам. Когато бяхме по-млади, не беше. Но тогава и аз не бях.

— Безпокои ме, че и Кайлетет са замесени. Не съм склонна да повярвам, че Ахмед Краун Найджър знае толкова, колкото казват тези учени. А ако знае повече, ще използва информацията си. Ние го притиснахме и за него няма място на Марс. Той е в политически и финансов капан.

— Нямаме насоки за пазене на правителствени тайни — въздъхнах. — На кого можем да се доверим?

— Доверие! Аз не се доверявам дори на себе си. — Ти Сандра направи печална физиономия. — Господ да ни е на помощ!

Лежах до Иля и го наблюдавах как спи. Почти винаги издаваше звуци насън като дете. Представях си как главата му е пълна със спомени за разкопки и мисли за предстоящата работа в браздите. Толкова му завиждах, че очите ми се напълниха със сълзи на детинско чувство на безизходица.

Бяхме изпили по чаша вино и хапнали от прясното сирене, направено от фамилия Ерзул и подарено на новото правителство. Той се беше пошегувал за безкрайните привилегии на хората по върха и след като аз не му отговорих, ме попита защо съм толкова сериозна.

— Всичко върви добре — каза ми той. — Всички вие заслужавате поздравления.

Опитах се да се усмихна, но не бях много убедителна.

— Имаш ли нещо против да проявя повече любопитство? — попита Иля и се претърколи по-близо до мен на леглото.

Поклатих глава.

— Чула си нещо обезпокоително. Нещо, което не можеш да споделиш с мен.

— Иска ми се да можех — започнах разпалено. — Толкова имам нужда от мъдър съвет.

— Нещо опасно ли е?

— Дори и това не мога да ти кажа.

Той лежеше по гръб на леглото, с ръце под главата.

— Ще се радвам, когато…

— Си върнеш съпругата? — попитах бързо и го погледнах обвинително.

— Не. Е, добре, така е. Заблуждаващ въпрос. Знам, че засега не съм те изгубил.

— Да — казах, все още развълнувано, — но не мога да идвам с теб на разкопки. Рядко сме заедно, а ми се иска да бъда с теб през цялото време. Започва да ми призлява от срещи, вечери, пропаганда и от това, че ме наричат акушерката на Нов Марс.

Иля не заспа повече и това също ме ядоса. Скочих от леглото и започнах да се разхождам напред-назад между стените на тясната хотелска стая, с вдигнат към тавана юмрук.

— Господи, Господи, Господи! — крещях. — Не искам това, нямам нужда от това!

Отново се нахвърлих върху него, с протегнати ръце и пръсти, извити като ноктите на орел.

— Нещата бяха под контрол. Можехме и сами да се справим. А това толкова усложнява ситуацията!

Иля ме гледаше безпомощно.

— Искам да…

— Но не можеш!

Прекъснах развълнуваната си тирада и се свлякох до стената, със свити колене и празен поглед, вперен в края на леглото. Иля клекна до мен и сложи ръка на рамото ми. После, като вид извинение, насила се любих с него. Престорените ми действия не бяха достатъчни. Лежахме прегърнати и разговаряхме за времето, когато мандатът на временното правителство ще е изтекъл. Исках да стана учителка в независимо училище и той ме увери, че ще получа безброй такива предложения.

— Акушерката на Нов Марс — каза ми тихо. — Това наистина ти подхожда. Не се гневи на себе си.

Гледах го как заспива и се питах кога ще имаме деца и дали това време въобще ще дойде.

Лесно беше да си представя до какво ще доведе тази могъща сила. Представях си неразумните лидери като Ахмед Краун Найджър и Фрийчайлд Добъл и си спомнях за единната Земя-насилница. Какво щяха да направят те, ако знаеха, че младият, наивен, опасен Марс притежава такава сила? Може би вече знаеха и крояха планове, а ние не можехме да направим нищо.

Олимпийците си построиха малка и отдалечена лаборатория в Мелас Дорса, като използваха собствени пари и земя, дадена им от ОМ „Клайн“, На Мелас Дорса нямаше много кратери, имаше ниски дюни, а на юг местността граничеше с плитки каньони. Беше почти безводна местност, с много малко природни богатства. Дори и на Марс се смяташе за пустиня.

На демонстрацията отидох сама. Ти Сандра замина спешно за Елизиум, за да получи подкрепата за новото правителство на няколко непокорни делегати и един районен губернатор, без почти никакви умения и разум. Тя се доверяваше на моята преценка, но аз усещах, че също така е ужасена от това, което могат да ни покажат, и от значимостта на неочаквания и нежелан подарък. Не бях по-смела от нея, но вероятно нямах толкова богато въображение.

Летях със совалка от МУС, заедно с Чарлз и Леандър. Върху совалката бяха поставени правителствените символи — флага и надписа ФРМ 1, което показваше, че в нея има VIP пътници. В лабораторията в Мелас Дорса щяхме да се срещнем с двама изтъкнати учени, които пристигаха от „Ямагучи“ и „Ерзул“.

Чарлз ме предупреди, че няма да има много удобства, защото през Мелас Дорса не преминаваха влакове, а най-близката станция беше на четиристотин километра от лабораторията. Погледнах го с възмущение и казах:

— Луксът никога не е значел нещо за мен, а още повече сега.

Леандър усети напрежението между нас и внимателно започна да разглежда пейзажа на няколкостотин метра отдолу. Летяхме над нисък хребет и после се издигнахме, за да избегнем облак дифузен прах. Чарлз премигна изненадан от тона ми и взе компютъра си.

— Имаме още много работа.

— Прегледах докладите ви — казах. — Повечето неща там нищо не ми говорят.

Чарлз кимна, сви устни и повдигна вежди.

— Основните неща обаче не са сложни. Можеш ли да приемеш някои неща на доверие?

— Ще се наложи, нали?

— Да.

— Тогава предполагам, че мога.

— Ти си ядосана.

— Не специално на теб.

Леандър се развърза и стана.

— Ще отида отпред, за да виждам по-добре — каза той.

Не му обърнахме внимание. Леандър сви рамене и седна там, където не можеше да чува разговора ни.

— Нямах предвид това. Ядосана си, защото трябва да поемеш голяма отговорност.

— Да.

— Иска ми се това да не се беше случвало.

— Ти искаше да промениш вселената, Чарлз.

— Исках да я разбера. Добре де, исках да я променя, но не и да стоварвам отговорността върху теб.

— Благодаря ти все пак.

Чарлз се сви, наранен и раздразнен. Компютърът лежеше в скута му.

— Нека си говорим честно, Касея.

— Знаеш ли — започнах аз, като съвсем не си мислех това, което казвах, — че точно вие провалихте първата ни мисия на Земята? Вие, Олимпийците. Направихте всички толкова нервни, върху нас беше упражнен огромен натиск, а ние дори и не подозирахме за вашите планове.

— Планове ли? — усмихна се той. — Тях и ние не ги знаехме. Очевидно на Земята са разбирали по-добре от нас докъде ще стигнем.

— Може би. Мислиш ли, че можехте да направите това във вакуум?

Чарлз поклати глава.

— Вакуум ли?

— Морален вакуум, Чарлз.

— О, Касея, никак не е честно — лицето му беше почервеняло.

— Остави честността. Знаеш ли какво ще ни причини това?

— Какво бих могъл да направя? Да се откажа от знанието? Касея, старая се да бъда възможно най-прям и честен. Цялата ни група има високи принципи.

— И затова работехте за „Кайлетет“.

— Те не са, не бяха злодеите. Веднага щом Ахмед Краун Найджър застана начело, се приготвихме да прекратим работа. А „Кайлетет“ ни помагаше заради връзките си със Земята. Краун Найджър не се интересуваше толкова от това, което ще му предложим, колкото да изпълни желанията на шефовете от Земята.

— Оттеглили сте се, когато са спрели да ви финансират.

— Дори и преди това не сме им казвали нищо.

— Сигурен ли си, че не държат някъде заключени резултатите? — усмихнах се аз. — Дори и преди времето на Краун Найджър?

— Възможно е. Но дори и да разучат материалите, няма да могат да разберат докъде сме стигнали след това. Ще бъдат подведени. Минахме по много задънени улици, Касея, а Земята все още върви по тях.

За известно време нямах какво да кажа. После гневът ми се успокои и потреперих.

— Не си ли уплашен, Чарлз?

Той ме гледаше и внимателно обмисляше отговора си.

— Не, ние сложихме нещата си в ред, Касея, или поне сме на път да го направим. Едно отговорно правителство…

— То е крехко, ново и тепърва прохожда. Дори не знаем дали временното правителство ще бъде плавно заместено от избрано от народа. Все още не сме пробвали, Чарлз.

— Е, аз имам вяра във вас.

— И в целия Марс ли?

Обвих ръце около тялото си, за да спра треперенето. Той се протегна да ме докосне, но аз го изгледах смразяващо и Чарлз дръпна ръката си.

— Чарлз, давате ни власт да унищожим враговете си, а ние дори не знаем, кои са те. Земята разполага с фини методи за убеждение, а вие ни предоставяте нещо като парен чук.

— Много повече от това — кротко възрази той. — Става дума за огромно количество енергия и контрол на ресурсите от разстояние. До голяма степен сме ограничени, но това не означава, че не можем да се отбраняваме почти срещу всичко.

— Със заплахи, предполагам. Можете да превърнете материята в антиматерия. Дистанционно. От много големи разстояния с точност до милиметър.

Чарлз кимна.

— Можем да изпепелим земните градове. Съживявате ужасите на двайсети век.

— Това е мелодраматично — каза той и направи гримаса.

— Мислиш ли, че Фрийчайлд Добъл нямаше да злоупотреби с тази сила?

— Зная, че вие ще я използвате разумно. Ако не беше така, нямаше да ви кажем.

Останах безмълвна. Размахах ръце и го посочих с пръст, като не знаех дали да се смея, или да крещя.

— Господи, Чарлз, радвам се, че съм оставила такова впечатление у теб. Аз може и да съм светица. Ами поколенията, които ще дойдат след мен?

— Много преди това всички вече ще знаят. Ще има баланс. Виж, Касея, тези неща нямат връзка.

— Не разбирам — промърморих.

— Нямат връзка, защото знанието го има и то не може да изчезне просто така — лицето му издаваше умора. — В този свят няма покой, нямат край новото и плашещото.

Прехапах си езика, за да не му кажа, че вече е късно за философстване.

— Аз от години мисля за това — продължи той, — какво ще стане, когато завършим теорията и намерим пътя към континуума на Бел и манипулирането на информацията. Всички се безпокояхме за това.

Леандър се върна и седна, без да ни погледне.

— Имаме ли вече споразумение? — попита той.

Засмях се тихо и поклатих глава.

— Само лоши видения — отговорих.

Чарлз извика:

— О, Господи! Мога да бъда затворен в орехова черупка и да си представям безкрайността, стига да нямам лоши видения.

— Често си мислим за този цитат — каза Леандър, докато се наместваше на седалката си. — Вселената е затворена в орехова черупка. На времето и пространството не се отдава значение, освен като вариации на показателите. Като знаем това, можем да бъдем господари на безкрайността.

— А лошите видения?

Леандър изведнъж стана сериозен, дори тъжен.

— Чарлз ме изтика напред, защото аз исках така и защото бюрократите ми обръщат повече внимание. Това не означава, че не мога да бъда прям. Аз също участвам в това, госпожице Мейджъмдар. Може да стоите на пиедестала си и да ни обвинявате в наивност и интелектуално високомерие, но не можете да ни кажете нищо, над което да не сме си блъскали главите хиляди пъти, когато сме оставали сами.

— Не си прави грешни изводи, Стивън — посъветва го Чарлз. — Касея не разсъждава толкова елементарно.

Леандър се успокои с видимо усилие, усмихна се широко и неискрено и кимна:

— Извинете. Понякога си мисля, че концентрирането върху лоши видения означава липса на въображение.

— Защо не дойде и президентът? — попита Чарлз. — Това може да се смята за безпрецедентно събитие.

— Имаме значителен проблем. Ако тя не го оправи, може да няма конституционно правителство, което да реши какво да прави с вашето откритие. Ти Сандра ми се доверява да й разкажа какво съм видяла.

— Страхува се, нали? — попита Чарлз.

Изсумтях.

— Видях го в очите й — продължи той. — Тя разсъждава само в човешки мащаби. Не се чувства добре след такова грандиозно откритие.

— Възможно е — съгласих се.

— А ти? Можеш ли да преодолееш страха си и да погледнеш с очите на дете?

— Не очаквай много толкова скоро, Чарлз.

В зоната за изпитания имаше изграден от роботи предния ден временен подслон за двайсет души. Там бяха четирима от Олимпийците — Леандър, Чарлз, Чинджа и Ройс. Чинджа и Ройс бяха пристигнали преди да е завършен подслона, за да подготвят техниката.

Пейзажът наоколо беше толкова жизнен, колкото си го спомнях от видеоматериалите по ареология във втори курс. Мелас Дорса не притежаваше нито драматичността на браздите, нито колорита на Синай. Нямаше вкаменелости, нито минерали.

Час след нашето пристигане се приземи и совалката с учените, които бяхме избрали да присъстват на демонстрацията. Улрих Зенгер и Джей Кесейрес бяха горещи поддръжници на Конституцията и имаха неопетнени академични досиета. Бяха професори по теоретична физика в университета „Икария“ — независимо изследователско училище, финансирано от шест ОМ. Веднага след като ни заведоха до навеса, Чарлз ги информира набързо за опита.

Тестовото гнездо беше под Куполообразна палатка с нормално налягане. Чарлз, Чинджа, Ройс, Кесейрес и аз, облечени в костюми, излязохме от подслона и отидохме до купола. Чарлз взе цилиндъра с водород, подготвен и донесен от Зенгер и Кесейрес, и внимателно го сложи в примката, висяща в долната част на купола. После Зенгер и Ройс донесоха неутронен брояч и други съоръжения. Роботите записваха цялата подготовка.

— Какво ще видим след това? — обърна се Кесейрес към Чарлз, след като всичко беше готово.

— Разгледали сте теоретичните доклади и навярно разбирате какво твърдим, че сме постигнали? — попита го Чарлз в отговор.

Кесейрес кимна.

— Убеден ли сте, че сме успели?

Кесейрес поклати глава и каза:

— Теорията е зашеметяваща, но не мога да повярвам, че промяната на Парадигмите е възможна.

— Има ли някакъв начин вашият цилиндър с водород да произведе енергия?

— В настоящото му състояние — не — отвърна Кесейрес.

— Ние ще го накараме да произведе огромно количество енергия — заяви Чарлз.

Върнахме се в подслона, съблякохме си костюмите и се присъединихме към Леандър и Зенгер в стаята с оборудването. Там върху голяма метална маса ни чакаше белият мислител, към който с оптични кабели бяха свързани няколко малки черни кутии.

Леандър попита мислителя дали оборудването работи както трябва. Той отговори — с глас на млад мъж, — че всичко е наред.

Чарлз седна пред масата.

— Част от нашата работа беше вдъхновена от една доста известна научна мистерия — заговори той. — Всички сме изучавали инцидента в Айс Пит14.

Той е станал преди около петдесет години. Един учен от Луната на име Уилям Пиърс се опитал да понижи температурата на малка проба от медни атоми до абсолютната нула. И успял, но последствията били катастрофални. Пиърс и съпругата му загинали. Само един от наблюдателите се спасил, макар и много тежко ранен. Пещерата Айс Пит се превърнала в непонятна празнота.

Зенгер не изглеждаше впечатлен.

— И сега какво ще направите с нашия водород? — попита той. — Ще го изпратите в Страната на чудесата ли?

— Ще превърнем част от водорода в огледална материя — отговори сериозно Чарлз. — Реакцията между обикновения водород и огледалния водород ще произведе неутрони, гама-лъчи и топлина.

— Хайде, направете го — обади се нетърпеливо Кесейрес.

Чарлз кимна и се обърна към мислителя. Заедно с Леандър започнаха да му дават инструкции, а ние седяхме и наблюдавахме. На дисплея се появи триизмерна диаграма на цилиндъра с водород и температурните промени в него. Газът бе достигнал минус шейсет градуса по Целзий.

— Мислителят „Куантум Лоджик“ следи състоянието на пробата — обади се Чарлз. — Сега всичко е в неговите ръце. След малко ще наблюдаваме създаването на енергия в пробата.

Погледнах през прозореца: закрепеният под купола цилиндър не се виждаше. Всички се умълчахме, заслушани в шумовете, които съпровождаха процеса. Чинджа настрои звука.

— Атомите на материята и огледалната материя влизат в контакт — обясни тя. — Те се движат хаотично из цилиндъра. Температурата му се повишава и… — пръстът й проследи една нова графика на дисплея. — Това са гама-лъчите. Очакваме около десет процента продуктивност и разбира се известно взаимодействие с цилиндъра. Ето го и неутронния поток.

— До момента сме произвели около трилион молекули огледален водород — намеси се Чарлз. — Реакцията е отделила петдесет и четири джаула.

— Смятам, че е достатъчно — каза Зенгер. — Явно има топлина и неутрони.

Чарлз нареди на Леандър да прекрати експеримента. Той се наведе над контролния панел и графиките изчезнаха.

Търсим начини да увеличим продуктивността — обясни Чарлз. — Бихме могли да превърнем половината от молекулите в огледална материя, но налягането ще предизвика деветдесет процента разрушение, което ще изпари цилиндъра и част от апаратурата и купола.

Зенгер кимна.

— Доколкото можем да съдим оттук, изглежда сте постигнали нещо интересно.

— Един робот ще свали цилиндъра и ще го донесе в лабораторията — заяви Чарлз. — Там ще можете да го разучите от разстояние.

— Значи да разбирам, че няма да го вземем с нас — обади се Кесейрес.

Всички глави се обърнаха към мен.

— Трябва да остане тук — отсякох.

— Много вълнуващо наистина — равно произнесе Зенгер.

Роботът премести цилиндъра в изолационна кутия в дъното на лабораторията. Докато Зенгер и Кесейрес го изучаваха, Чарлз седеше срещу мен в нишата за хранене. Аз разсеяно разбърквах наносупата си.

— Разочарована ли си? — попита ме той.

— Ни най-малко — възразих, с искрен, надявах се, вид. — Не съм очаквала фойерверки.

— Все още ли се възмущаваш от това, което сме направили?

— Никога не съм се възмущавала.

— Да — въздъхна Чарлз, — но нещата ще стават само по-лоши.

— Каза същото още преди години — напомних му аз.

— И не бях ли прав?

— Прав беше — съгласих се.

Той започна замислено да се храни. Извадих компютъра си и след малко попитах:

— Разполагате ли с някакви други демонстрации? Тази…

— … няма да впечатли политиците — довърши Чарлз. — Знам. Ще изпарим Олимпус Монс, ако поискаш.

За момент не бях сигурна дали се шегува.

— Е, това вече би било… впечатляващо — отбелязах.

Той се разсмя.

— Можем да направим много повече. Както каза Стивън по пътя за насам, можем да построим свръхефикасен, миниатюрен двигател с огледална материя и да го инсталираме на стандартен космически лайнер. Ще хвърчим из космоса като стършели. При добро оборудване ще сме готови за шейсет, седемдесет дни.

— Подобен кораб не би останал незабелязан в Слънчевата система — поклатих глава аз. — Какво ще кажеш за нещо, което не би разстроило толкова Земята?

Чарлз подпря лакти на масата.

— Няма проблеми. Със Стивън сме планирали поредица от демонстрации с различна сложност. За пред специалисти и за пред пълни невежи. Само ги доведи.

Загледах се продължително в него.

— Кога се увери, че теориите ти са правилни? — попитах внимателно.

— Аз събрах Олимпийците — заговори Чарлз. — Първо повторихме опита на Уилям Пиърс. Конструирахме отново неговата апаратура, като подобрихме обезопасяването на полетата, използвахме по-ефикасни помпи и още милион неща. Заложихме и по-малка проба от атоми. После охладихме атомите до абсолютната нула. При тази температура континуума на Бел съществува едновременно с време-пространството. Те се обединяват. Дескрипторите в частиците могат да се променят.

— Това ли е всичко? — изненадах се аз.

— Само по себе си — да — кимна Чарлз. — Но ти си права. Не е достатъчно. Земята смята, че дескрипторите са просто някакви „да“ и „не“ константи. А аз реших, че не може да са толкова елементарни. Първо се опитах да ги разглеждам като плавно вариращи функции. Не се получи. Знаех, че не са да-не крайности, ала не се оказаха и равномерни променливи. Всяка частица, която има маса, съдържа един и същи брой дескрипторни показатели. Ала този брой не е цяло число. Не е дори рационална величина. Дескрипторите се подчиняват на квантовата логика от начало до край. — Той ме погледна загрижено. — Отегчавам ли те?

— Никак — уверих го. Чувствах се омагьосана от звука на гласа му, пълен с момчешки ентусиазъм и в същото време властен и силен. „Деца, които си играят с кибрит — помислих си. — Очарованието на огъня.“

— Ако искаш да откъснеш някой дескрипторен показател, първо трябва да го убедиш да съществува — продължи Чарлз. — Трябва да го отделиш от облака потенциални показатели, които са взаимно свързани. А за да го направиш, ти е необходим мислител „Куантум Лоджик“.

— Но как стигаш до тях? — попитах.

— Хубав въпрос — усмихна се Чарлз. — Мислиш като физик.

— По-скоро като буца кал, според мен.

Той се пресегна и ме потупа по ръката.

— Не се подценявай.

Дръпнах ръката си и попитах отново:

— Как?

— Когато сведем атомите до абсолютната нула, пространството около тях с еднакви подобрения приема характеристиките на една-единствена огромна частица, която наричаме Поясът на Пиърс или място на откъсване. То има собствен заряд и маса, която е Е пъти масата на първоначалните атоми. Допълнителната маса, разбира се, е псевдомаса, а такива са и нейните определящи характеристики. Поставяме псевдочастицата или мястото на откъсване във вакуум. Открихме, че когато започнем да въздействаме, всъщност избираме показател, отделяме го от другите и го променяме. Но тогава не се получи нищо. Пречка беше уникалният идентифициращ показател, който отделя частицата от всички останали.

— И после?

— Откъсването на уникалния идентификатор можеше да превърне нашата псевдочастица във всякаква друга. Тя всъщност не съществува във формата, защото формата не я разпознава. Така че белезите, които ние определяме, се поемат от друга частица, единична и отдалечена… или от всички частици в добре подредена схема.

Започнах да схващам и казах:

— Мястото на откъсване или пространството с еднакви подобрения стават заместители за другите. Това, което правите с тях, оказва същото влияние и върху другите частици.

— Точно така — кимна Чарлз. — Разбираш, че не съществуват понятията пространство или време. Имаме само показатели, които си взаимодействат в една определена форма. — Той погледна през рамото ми към Кесейрес и Зенгер, които се виждаха като движещи се сенки зад прозрачната завеса. Чинджа и Леандър им помагаха. — Можем да влияем така на отдалечените частици, че те да го възприемат като сигнал.

— Колко бързо?

— Колко бързо пътува сигналът ли? Мигновено. Не забравяй, че разстояние не съществува.

— Не нарушавате ли някои важни физични закони?

— И още как — отговори Чарлз ентусиазирано. — Промяна на парадигмите. Не говоря необмислено. За нас причинна зависимост не съществува. Заместваме я с фин балансиращ закон. Това е обяснението.

Той сви устни, пое дълбоко въздух, сложи ръце на масата и леко започна да стърже по повърхността й с кокалчета.

— Цялото ли? — попитах, защото виждах, че премълчава нещо.

— Всичко, което има връзка с настоящето и което ти би искала да чуеш.

— Искаш да кажеш всичко, което бих могла да разбера. Само още един въпрос. Какво е откъсване на съдбата?

Чарлз сведе поглед.

— Чела си писмото от Станфорд.

— Да.

— Затова ли ми изпрати онова съобщение?

— Да.

— Това бяха просто разсъждения, които не почиваха на факти.

— И нищо повече?

Той поклати глава и смени темата.

— Как върви работата на съпруга ти?

— Много добре!

— Показваш странно влечение към учените, госпожице Мейджъмдар — измърмори Чарлз със загадъчна усмивка.

Леандър и Кесейрес прекрачиха през завесата преди да му отговоря. Седнаха и Кесейрес каза:

— Ние свършихме. Вътрешността на контейнера е неравна, сякаш е бил нагрят и надраскан. Убеден съм, че от взаимодействието с огледална материя се е отделила топлина. Доктор Зенгер също е убеден в това.

Зенгер излезе; напред и кимна:

— За момента поддържам това мнение.

— Можем да изпратим нашия доклад направо на президента или…

— Аз ще им го занеса — заявих.

— Обсъдили ли сте мерките за сигурност? — попита Леандър. Трябва да знаем с кого можем да разговаряме.

Все още работим върху детайлите.

Правителството си пада по детайлите подхвърли Чарлз.

На връщане в совалката наблюдавах Чарлз и Чинджа, техните пози, погледите, с които се гледаха и оглеждаха мен, Зенгер и Кесейрес. Докато прелитахме над Солис Дорса и се пазехме от периферията на обширна пясъчна буря, за миг потреперих от безпокойство.

Нещо много важно бе останало премълчано. Изпаднах в мрачно настроение. Колкото по-малко разбирах, толкова по-малко можех да преразкажа онова, което видях, и толкова по-уязвими щяхме да бъдем с Ти Сандра. А не можехме да си го позволим. Трябваше да разберем нещата в дълбочина и да очакваме възможно най-много.

Имаше само един начин да постигна това, но ми липсваха вродените способности на Чарлз. Не можех да следвам интуитивните му попадения. Трябваше да направя поне малка крачка напред, като заприличам на Ориана. Чарлз ми беше предложил. Това безспорно бе необходимо, но аз все още не можех да се съглася. Трябваше ми подобрение. Трябваше да постигна нивото на разбиране, ако не и гениалността на Чарлз, и то възможно най-бързо.