Преместването на Марс

Младите сигурно не помнят Марс по времето на неговата младост, изложен под лъчите на розовото слънце, небето му, покрито с облаци, обагрено с онзи бледорозов нюанс, плодородната му ръждивочервеникава почва, обитателите му, които живееха в издълбани в повърхността на планетата кухини и излизаха горе, само ако това им се налагаше по пътя към новото местожителство или ако се налагаше да наглеждат реколтата, разпръсната навсякъде подобно на малки островчета наситенозелено сред покритите с купол ферми. Този Марс, възрастен и уморен от живота Марс, пълен с млади хора, е безвъзвратно изчезнал.

Сега аз съм възрастна и уморена, а Марс отново е млад.

Животите ни не ни принадлежат, но, за Бога, ние сме длъжни да се държим така, сякаш това не е истина. Когато бях млада, онова, което вършех, изглеждаше дребно и незначително. Само че възрастните казваха, че едно незначително потреперване на праха след време може да прерасне в прашна буря, способна да изтрие едва ли не цялата планета…

Една цяла епоха приближаваше своя край. По време на лекции бях научила признаците, дори някои по-проницателни професори ни намекваха за това твърде прозрачно, само че никога не бях си мислила, че това ще окаже влияние и лично върху моя живот… Поне досега.

Току-що ме бяха изхвърлили от Марсианския университет в Синай (МУС). Двеста мои колеги и преподаватели, постигнати от същата участ, се бяха подредили в редици по брилянтно бялата повърхност на депото, а върху лицата им играеха сенките, хвърляни от сложната система метални конструкции, поддържащи купола. Всички чакахме влака от Солис Дорса да пристигне и да ни отведе по родните плата, равнини, каньони и депресии.

Даян Джохара, моята съквартирантка, бе стъпила с обутия си в ботуш крак върху сака си, потропваше нервно по дръжката му, а устните й бяха присвити, сякаш си подсвиркваше нещо, само че беззвучно. През цялото време лицето й бе извърнато на север в очакване да се покаже влакът. Въпреки че бяхме приятелки, Даян и аз никога не си бяхме говорили за политика. Това по принцип бе част от марсианския етикет.

— Убийство — промълви тя.

— Доста непрактично — измърморих аз. Допреди няколко дена нямах ни най-малка представа колко силни са чувствата на Даян. — Апропо, кого именно би застреляла?

— Губернаторката. Или ректорката.

Поклатих глава.

Бяха изгонени осемдесет процента от студентите в МУС — колосално нарушение на споразуменията, което, спомням си, ме бе поразило като невероятно нечестна постъпка. Само че в нашето семейство никога не бе имало активисти. Аз бях дъщеря на финансистко ОМ, възпитана в традициите на предпазливостта.

Политическата структура, създадена преди столетие — още по времето, когато първите заселници стъпваха по повърхността на планетата, — все още продължаваше някак си да крета, но никой не се съмняваше, че дните й са преброени. Първите земяни, пристигнали на Марс в групи от по десет и повече семейства, бяха изградили свои убежища в богатите на вода местности по цялата планета, главно в равните плата с ниска надморска височина или в дълбоките долини. Следвайки изградения на Луната модел, първите семейства бяха сформирали структури, наречени „Обединени множества“ или накратко ОМ. Обединените множества в много отношения наподобяваха икономическите суперфамилии… дори „фамилии“ и „ОМ“ бяха почти едно и също. Пристигналите по-късно заселници можеха да изберат една от двете алтернативи — или да се присъединят към някое вече установено ОМ или да създадат изцяло ново. Имаше и семейства, които останаха независими.

Тъй като в самото начало възникнаха много ОМ, с течение на времето те постигнаха съгласие помежду си за разделянето на Марс на ареологически области и за разработването на определени ресурси съвместно. Обединените множества гледаха едно на друго като на партньори, застанали в средата на една планета-съкровище, а не като на съперници.

— Влакът закъснява. По дяволите, предполага се, че фашистите би трябвало поне да ги накарат да се движат по разписание — обади се Даян, като продължаваше да потропва нервно с крак.

— На Земята никога не са го правили — възразих аз.

— Искаш да кажеш, че това е просто поредната легенда?

Кимнах утвърдително.

— Значи фашистите всъщност не стават за нищо.

— Ами… освен за униформите…

— Нашите дори и в това отношение никакви ги няма.

Губернаторите на отделните области се избираха чрез гласуване и отговаряха единствено за жителите на съответната област, без оглед към кое ОМ принадлежаха. Губернаторите издаваха разрешения за разработването на ресурсите и представяха областта в Обединения съвет на ОМ. Интересите на всяко едно ОМ в този съвет се представяха от синдик, избиран чрез гласуване от възрастните адвокати и мениджъри на Множеството. Губернаторите и синдиците често дори изобщо не се срещаха очи в очи. Всичко бе почти формално и учтиво (марсианците по принцип са невероятно учтиви), но голяма част от процедурите се закучваха. Някои хора дори започваха да твърдят, че самата система е ужасно неефективна и правеха опити да централизират управлението на цялата планета под шапката на едно-единствено правителство, както вече се бе случило на Луната.

Губернаторката на Сирия-Синай, Фрийчайлд Добъл, стегната и решителна жена, на няколко пъти се бе опитвала да натисне ОМ и да получи тяхното съгласие за ратифициране на централизираща конституция и избиране на централно правителство. Тя дори бе поставила пред тях условието да се откажат от избирането на синдици в полза на областно представителство. А това, естествено, би довело до край на хегемонията на ОМ.

Оттогава насам името на Добъл на няколко пъти се бе забърквало в скандали, свързани с корупция, но въпреки това тя от осем години заемаше поста губернатор на най-обширната марсианска област и бе на върха на кариерата си. Със заплахи, натиск и увещаване бе успяла да измоли (а според някои — да изтръгне) подписването на споразумение между най-големите ОМ. Добъл бе станала център на вниманието в марсианската общност и имаше реални шансове да бъде избрана за президент на планетата.

Намираха се хора, които шушукаха, че самата кариера на Добъл е най-добрият аргумент в полза на това, че промяна е необходима, ала малцина се осмеляваха да й се противопоставят.

Въпрос на дни бе Съветът да се събере и да гласува новата марсианска конституция. От шест месеца насам живеехме в „пробния период“ на правителството на Добъл и мнозина от нас вече напълно открито започваха да скърцат със зъби. Споразумението, извоювано с толкова мъки, бе доста крехко. Добъл бе прегазила по пътя си прекалено много хора с прекалено нечисти игрички.

Най-малко пет фамилии в момента водеха съдебни процеси и публично се противопоставяха на обединението. В по-голямата си част това бяха малки ОМ, които се бояха, че ще бъдат асимилирани. Централистите ги наричаха „архаици“ и се отнасяха към тях като към реална опасност. Последното нещо, което централистите искаха да наблюдават, бе връщането към дезорганизираното управление на шепа ОМ.

— Ако политическите убийства са чак толкова непрактични — обади се Даян, — бихме могли да премахнем някой от фаворитите…

— Шшшшшт — изсъсках аз.

Тя кимна отсечено, тръсна косата си и извърна глава встрани. Все още продължаваше да си подсвирква беззвучно. Даян обикновено правеше така, когато бе прекалено бясна, за да е в състояние да говори учтиво. Всички ние бяхме червени зайци, които от десетилетия насам живееха в твърде тесни клетки — обръщахме прекалено много внимание на учтивостта и на всичкото отгоре предавахме това и на нашите наследници…

Централистите се бояха от инциденти. За Добъл студентските протести бяха, меко казано, неприемливи. Дори и студентите да не представляваха реално интересите на архаиците, то въпреки всичко можеха да вдигнат достатъчно патърдия, за да се разсъхне споразумението.

Затова Добъл подшушна една-две думи на Каролайн Конър — стара нейна приятелка, която с нейна помощ бе станала ректор на най-големия марсиански университет — МУС. Конър, която в същността си бе авторитаристка с много енергия и малко разум, бе въздала дължимото на своята благодетелка, като затвори повечето студентски градчета и състави списък на студентите, които евентуално биха симпатизирали на едни бъдещи протести.

Моята специализация в университета бе по управление и мениджмънт. Въпреки че не бях подписвала никакви петиции и не бях участвала в никакви митинги и шествия (за разлика от Даян, която ревностно се бе включила в протестите), името ми се появи в списъка на заподозрените. Факултетът по управление и мениджмънт бе забележително независим — в такъв случай как би могъл човек да ни има доверие?

Бяхме си платили таксите, но не ни допускаха да ходим на лекции. Повечето от нас нямаха кой знае какъв избор, освен да се приберат по домовете си. Университетът щедро ни бе снабдил с безплатни билети за държавните железници. Някои от нас, като Даян например, бяха отказали билетите и бяха декларирали, че ще се противопоставят на тази несправедливост. Това незабавно й бе осигурило — както автоматично и на мен — ескорт от охраната на университета, докато напуснем територията на МУС.

Даян вървеше бавно, сковано и предизвикателно. Охраната ни се състоеше главно от новопристигнали емигранти от Земята — яки и набити типове. Те ни бяха уловили за лактите и ни водеха през тунелите. Грубото им отношение доля масло в огъня на съмненията ми — как бих могла да премина през тази явна несправедливост, без да надигна глас? Семейството ми винаги се бе държало предпазливо, но робският манталитет не ни беше присъщ.

Обградени от хората на Конър и от останалите изключени, ние марширувахме с бърза крачка покрай група други студенти, насочили се към атриума. Те бяха облечени в дрехи с фамилните цветове — сиво и синьо, цветовете на ОМ, които имаха солидни икономически връзки със Земята и играеха важна и ценна роля в плановете на Добъл. Всички те продължаваха да са студенти, за разлика от нас. Говореха нещо тихичко помежду си. Някои се обръщаха, за да ни видят. Лицата им бяха пусти и безжизнени. Не ни предложиха никаква подкрепа, не ни окуражиха нито с думи, нито с жестове. Бяха безучастни като стена. Даян ме ръгна с лакът и прошепна: „Свине!!!“

Напълно бях съгласна с нея. За мен те бяха по-лоши и от предатели — държаха се така, сякаш бяха стари и цинични, насилници над най-ценните идеи на младостта.

Накрая ни натъпкаха в една малка каравана и ни откараха до депото. Университетската охрана продължи да бди над нас.

Из депото се носеше напрегнат шум.

Няколко студенти тръгнаха по един от страничните коридори, след известно време се върнаха и пуснаха слух, че влакът за Солис Дорса идвал. Даян облиза устни и нервно се огледа наоколо.

Последният от охраната ни увери, че проблеми няма, докосна вежливо с пръсти фуражката си и се оттегли в кафенето на депото.

— Идваш ли с нас? — попита Даян.

Просто не можех да отговоря. В главата ми бучаха и се вихреха стотици най-различни противоречия. Чувствах се бясна заради неверността на напътствията, които някога ми бяха дали нашите. Майка ми и баща ми мразеха всички тези вълнения, породени от стремежа към централизиране, и искрено вярваха, че най-правилната тактика е да не се замесваш в нищо. Така поне ми бяха казали — нито ме бяха поучавали, нито ми бяха заповядвали.

Даян ме погледна със съжаление, разтърси ръката ми и каза:

— Касея, понякога размишляваш прекалено много.

Тя се приближи до платформата. Студентите, събрали се на групички от по петима или по-малко, се отправяха към тоалетните, към кафенето, към мониторите, за да проверят какво е времето по родните им места… Около деветдесет студенти, които предпазливо се отделяха от основната група.

Поколебах се. Тези, които оставаха, изглеждаха солидно неутрални. Когато хвърлих някой и друг поглед наоколо, срещнах лица, които бързо извръщаха очи встрани.

Платформата бе погълната от някакво неестествено мълчание. Една от последните студентки — младо момиче с униформата на първокурсничка, която мъкнеше четири огромни сака — трепна леко. Кафявата й коса се развяваше около нея. Тя остави един от саковете да се свлече от рамото й и го ритна така, че той отлетя на два-три метра встрани. Момичето остави другите чанти на платформата и тръгна на север.

Цялото ми тяло потрепери. Огледах сериозните лица около мен и се зачудих как може да са толкова тъпи. Как може просто така да стоят неподвижно и да приемат наказанието на Добъл — наказание за някакви политически възгледи, които някои от тях сигурно дори и не споделяха!

Влакът навлезе в района на гарата с леко раздвижване на въздуха, сякаш минаваше през множество завеси. Над платформата проблеснаха някакви надписи — идентификация на станцията, машинист и направление на влака. Гласът на възрастна жена ни съобщи безкрайно учтиво и без никакви други емоции: „Влакът от Солис Дорса към Боспорус, Нереидум, Арджайр, Ноакис, с възможност за прехвърляне към Меридиани и Хелас, пристига на четвърти коловоз“.

Промърморих под носа си: „Мамка му, мамка му, мамка му!“ и преди да осъзная какво всъщност правя, преди дори да съм успяла да се самопарализирам с размисъл над постъпките си, краката ми сякаш сами ме отнесоха зад завоя, натам, накъдето бяха изчезнали останалите. Тесен бял сервизен задънен коловоз. Единственият изход оттам бе една малка стоманена врата, покрита с напукан бял емайл. Беше открехната едва-едва. Наведох се, отворих вратата, хвърлих бегъл поглед зад себе си, за да се убедя, че никой не ме преследва, и влязох.

Отне ми само няколко минути, за да настигна Даян. Преминах покрай десетина-петнайсет студенти, преди да я открия.

— Къде отиваме? — попитах шепнешком аз.

— С нас ли си?

— Вече да.

Тя се извъртя към мен и стисна ръката ми щастливо.

— Някой по случайност има ключ и знае пътя към старите куполи на първите заселници.

Като се кискахме тихичко и се потупвахме един друг по гърбовете, пълни с ентусиазъм и впечатлени от собствената си смелост, ние преминахме една по една древните стоманени стълби и се промъкнахме през множество дълги и тесни тунели, покрити с натрошен камък. Когато и последният от нас напусна територията на МУС и излезе в един по-широк и по-древен тунел, ние се прегърнахме през раменете и полувървейки, полумарширувайки, тръгнахме напред с танцова стъпка.

Някой от крайните редици сърдито изсъска да не вдигаме шум. Спряхме рязко, като дори се страхувахме да дишаме. Секунди тишина, след което чухме приглушени гласове, тежко дрънчене на инструменти и болезнено изскърцване на желязо по желязо. Някой запечатваше вратата на тунела зад нас.

— Дали знаят, че сме тук? — попитах Даян.

— Съмнявам се — отвърна тя. — Това е просто група за проверка на херметизацията.

Бяха затворили вратата зад нас и я бяха запечатали. Връщане назад нямаше.

Тунелите ни изведоха на около пет километра извън границите на университета. Преминавахме през плетеница коридори, строени преди десетилетия.

— Сега сме в миналото — промълви Даян, като се обърна към мен.

Преди четирийсет орбити — над седемдесет и пет земни години — тези тунели бяха свързвали някои от по-малките първоначални станции. Преминавахме през помещения, някога използвани от първите фамилии, мрачни и страшно студени. Налягането тук бе запазено само за случай на крайна опасност.

Малкото ни фенерчета и аварийното осветление в тунела хвърляха отблясъци светлина върху старо обзавеждане, върху електронни елементи, чието време безвъзвратно бе отминало, върху струпани на купчина резервоари с аварийни дажби и екипировка за оцеляване във вакуума.

Само преди няколко часа бяхме изяли последното си университетско ядене и се бяхме изкъпали с топла вода в студентските общежития. Всичко това за нас вече бе минало. Тук щеше да се наложи да поживеем малко в спартански условия.

Чувствах се прекрасно. Правех нещо значително и то без одобрението на семейството си.

Реших, че най-накрая започвам да пораствам.

Деветдесет студенти, скупчени в една мрачна кухина в края на тунела — един от първите заселнически куполи. Всички звуци — нервното и възбудено хилене, гласовете, които питаха нещо, стърженето на крака по студения под, песните, подемани тук-там от няколко гърла — се отразяваха от мрачния интериор наоколо. Даян наруши типично марсианската резервираност и ме прегърна. Не след дълго над глухото мърморене се извисиха няколко гласа. Неколцина студенти започнаха да записват имената и принадлежността към ОМ на останалите. Цялата тази маса постепенно започваше да придобива някаква форма.

Двама студенти, третокурсници-инженери, се изправиха и изрекоха на глас имената си — Шон Дикинсън и Гретъл Лафтън. След около ден, когато вече бяхме оформили групичките и бяхме избрали водачи, ние издигнахме Шон и Гретъл за наши лидери, изразихме на глас солидарността помежду си и научихме, че все пак сме имали нещо от рода на план.

Намирах Шон Дикинсън за страшно привлекателен — средно висок, добре сложен, непокорна, стърчаща на всички страни коса, високо и умно чело, елегантно тънки и подвижни вежди. Въпреки че Гретъл бе замесена горе-долу от същото тесто, тя бе значително по-малко привлекателна от Шон: висока слаба девойка с големи, укорително гледащи сини очи и сламена коса, опъната назад в стегната опашка.

Шон се покатери върху една стара щайга и впери поглед в множеството. Беше очевидно, че гледа на нас като на истински граждани с определена мисия.

— Всички знаем защо сме тук — започна той. Изражението на лицето му бе напрегнато, а погледът му пламтеше от страст. Той вдигна ръце към мрачния купол и продължи: — Възрастните ни предадоха. Опитът често води до корупция. Време е да се опитаме да въдворим някакъв морален ред на Марс. Време е да покажем на старците каква точно е стойността на личността и какво точно означават правата ни. Те забравиха за нас, приятели. Те забравиха задълженията си към нас. Истинските марсианци не забравят такива неща. Така че какво би следвало да сторим? Какво можем да направим? Какво сме длъжни да предприемем?

— Да им напомним! — ревнаха всички. Някои дори извикаха: „Да ги избием!“. Аз започнах: „Да им кажем какво…“, но гласът ми се изгуби в общия рев.

Шон изложи плана си пред нас. Слушахме го жадно, понеже той подхранваше яростта и объркването ни. Никога не се бях чувствала толкова възбудена. Ние, които бяхме съхранили свежестта на младостта и никога не бихме застанали на страната на корупцията, възнамерявахме да нападнем МУС по земя и да си възвърнем отречените, но полагащи ни се права. Бяхме прави и каузата ни бе справедлива.

Шон заповяда всички да се покрият със слой „втора кожа“, материалът за която се съхраняваше в големи пластмасови бидони. Ние се натъпкахме в специализираните душ-кабини голи, с танцови стъпки, смеехме се, пищяхме от внезапния студ. Бяхме леко смутени, но общо взето се забавлявахме добре. След това облякохме дрехите си върху гъвкавия, плътно прилепващ до кожата слой наномер. „Втората кожа“ бе създадена за използване в екстремни ситуации, а не за удобство. Ходенето до тоалетната се превръщаше в доста сложен ритуал: когато бяхме покрити с „втора кожа“, жените пишкаха по четири минути, мъжете — около две, а срането бе направо рискована операция.

Посипахме „втората си кожа“ с червеникава охра на прах, за да не бием на очи, в случай че ни се наложи да се промъкваме през деня. Приличахме на излезли от комикс.

В края на третия ден всички се чувствахме невероятно уморени, гладни, мръсни и изпълнени с нетърпение. Бяхме се струпали в един от куполите, където все още имаше достатъчно налягане на въздуха — деветдесет души в пространство, разчетено за трийсет. Малкото количество ръждясала вода, с което разполагахме, се процеждаше едва-едва от един древен кладенец. Хапвахме по малко или въобще не се хранехме и от време на време правехме физически упражнения, за да прогоним студа.

На няколко пъти, когато се редях на опашка за храна или отивах до тоалетната, минавах покрай един замислен блед младеж. Той беше висок, с орлов нос, тъмнокос, с широко разтворени удивени очи и кисела усмивка. Постоянно пускаше колебливо по някоя и друга нервна шегичка. Струваше ми се по-малко ядосан и по-малко уверен в онова, което вършеше, от останалите. Изнервях се дори само като го гледах. Известно време го следвах, наблюдавах маниерите му и постоянно нарастващия списък на неадекватните му прояви. Не бях от най-спокойните и имах нужда малко да изпусна парата. Поставих си за задача да го понауча на поведение.

Отначало (ако въобще забеляза вниманието ми) той като че ли се стремеше да ме избягва — движеше се сред малки групички хора, правеше се на три и половина и от време на време завързваше по някой незначителен разговор. Всички бяха доста сприхави и опитите му обикновено се проваляха още в зародиш. Най-накрая той застана на опашката пред една древна електрическа печка, изчаквайки реда си за нищожната порцийка сух топъл въздух.

Застанах зад него. Той ме погледна бегло, усмихна се учтиво и приседна, облегнал гръб на стената. Седнах до него. Той сложи ръце върху коленете си и присви устни, като през цялото време избягваше да ме гледа в очите. Очевидно му беше писнало да подема разговори, които неизменно завършваха с неуспех.

— Размисляш ли? — попитах го, след като изчаках достатъчно.

— Моля?

Видя ми се смутен.

— Изглеждаш тъжен. Убеден ли си в това, което вършиш?

Той се усмихна по обичайния си дразнещ начин и размаха умиротворително ръце.

— Нали виждаш, че съм тук.

— Тогава поне демонстрирай малко ентусиазъм, дявол да го вземе!

Няколко от останалите на опашката поклатиха глави и се изнизаха — явно им бе дошло до гуша да се замесват в лични скандали. Даян застана на края на опашката. — Не те познавам — каза той.

— Тя е Касея Мейджъмдар — обади се Даян.

— Охо…

Бях направо бясна, че знаеше името ми. Точно сега никак не ми се искаше да бъда известна с фамилната си принадлежност — нещо, което в момента не можеше да ми свърши абсолютно никаква работа.

— Третият от чичовците й е основателят на ОМ „Мейджъмдар“ — продължи Даян. Хвърлих й яростен поглед. Тя облиза устни. Очите й играеха насам-натам. Очевидно се забавляваше след всичките тези скучни приготовления.

— Трябва да си убеден в сърцето си и в съзнанието си това, което вършиш — продължих малката си лекция.

— Извинявай. Просто съм уморен. Казвам се Чарлз Франклин.

Той протегна ръката си.

Това ми се стори невероятно неуместно, като се имаха предвид обстоятелствата. Вече почти бяхме стигнали до печката, само че аз се извърнах, като че ли въобще не ми пукаше, и тръгнах към купчините маски и рециклатори, които нашият лидер в момента проверяваше.

Шон Дикинсън не беше нито централист, нито архаик. За мен той беше нещо като резюме на всичко онова, за което се бореше нашата импровизирана организация. Шон беше син на жп инженер и бе заслужил стипендията си с усърдно учене. Той набързо се бе издигнал в инженерния факултет, само и само за да бъде въвлечен в опити да организира транс-ОМ съюзи. Това, естествено, му бе навлякло омразата на Конър и Добъл.

Шон работеше с израз на пълна концентрация. Косата му бе разрошена на всички страни, а устните му се присвиваха недоволни при всеки открит теч в маската, над която работеше в момента. Той дори не съзнаваше, че съществувам. Ако ме бе забелязал вероятно щеше да ме отбягва заради името ми. Е, това не ми пречеше да съм впечатлена.

Чарлз, който ме бе последвал, се приближи и застана до постоянно нарастващата купчина отпадъци.

— Моля те, не ме разбирай погрешно — обади се той. — Наистина съм с вас.

— Радвам се да го чуя — измърморих аз. Потръпнах, докато наблюдавах всичките приготовления. Едва ли има човек, който да се радва при мисълта да излезе във вакуум. Никой от нас не бе преминал през обучение как да оцелява при тежки условия. Сега щяхме да се изправим срещу силите за сигурност, охраняващи студентското градче, подсилени от личните горили на губернатора и вероятно от някои наши бивши колеги. Нямах ни най-малка представа доколко далеч биха стигнали.

Всеки ден внимателно следяхме новините по видеоканалите. Шон бе пуснал съобщение, че бивши студенти са се надигнали на стачка срещу нелегалните действия на Конър. Естествено, бе премълчал за плановете ни. Жителите на Тройката (обвързаните икономически Земя, Марс и Луна) все още не бяха настроени срещу нас. Дори и новинарските канали на Марс бяха любопитни.

— Мисля, че бих могъл да ви помогна — обади се Чарлз, сочейки купчината маски и рециклатори. — Поправял съм подобни неща…

— Излизал ли си Горе? — попитах го заинтересовано.

— Хобито ми е да издирвам вкаменелости. Помолих да ме включат в комитета по екипирането, но ми отговориха, че от мен надали щяло да има кой знае каква полза.

— Хоби ли каза?

— Вкаменелости. Навън. През лятото, естествено.

Ето тук бе моят шанс да помогна на Шон… пък и да се извиня на Чарлз за това, че избухнах безпричинно. Клекнах до купчината и казах:

— Шон, този младеж тук се казва Чарлз и твърди, че е работил навън.

— Чудесно. — Шон прехвърли една разкъсана маска на Гретъл. Зачудих се невинно дали тя и Шон бяха любовници. Гретъл се намръщи при вида на маската — истинска антика — и я захвърли върху купчината боклук, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути.

— Мога да поправям този тип — обади се и Чарлз. — В аварийните контейнери има туби със секундно лепило. Действа идеално.

— Няма да изпратя навън никого с дефектна маска — отсече Шон. — Извинете ме, обаче трябва да се съсредоточа.

— Съжалявам — сви рамене Чарлз и ме погледна тъжно.

— Съществува вероятност да не ни стигнат маските — отбелязах аз, като се обърнах към застрашително намаляващата купчина с годно оборудване.

Шон ме изгледа гневно през рамо. Личеше си, че времето е малко и това го кара да се чувства изнервен.

— Не се нуждаем от съветите ти — обади се рязко Гретъл.

— Няма нищо — стисна рамото ми Чарлз. — Остави ги да си вършат работата.

Измъкнах рамото си от ръката му и тръгнах обратно. Лицето ми бе пламнало от смущение. Двамата с Чарлз се върнахме до печката, ала естествено някой вече бе заел местата ни.

Силата на осветлението бе намалена наполовина. С всеки изминал ден въздухът ставаше все по-студен и по-плътен. Мислех си за дома, който сега бе на хиляди километри от мен, за това колко ли се тревожат нашите и какво ли биха си помислили, ако умра тук, в разредения въздух или ако някоя от горилите на централистите ме прободе с щик… Господи, какъв скандал би станал! Май наистина си струваше.

Понякога си представях как Конър и Добъл са арестувани — направо великолепна мечта, за която може би си заслужаваше да се умре… но най-вероятно не беше така.

— Аз съм абсолвент-физик — уведоми ме Чарлз, докато се нареждахме отново в края на опашката.

— Чудесно.

— Ти във факултета по управление и мениджмънт ли учиш?

— Аха, и именно затова съм тук.

— Аз пък съм тук, понеже майка ми и баща ми гласуваха против централистите. Поне за това се сещам, иначе може да има и друга причина. Родителите ми са в ОМ „Клайн“, а пък всички Клайн се държат до последно.

Кимнах, без да го поглеждам в очите. Искаше ми се да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Централистите са самоубийци — продължи меко Чарлз. — Те ще се провалят и сами, без чужда помощ. Дори няма да се наложи да ускоряваме процеса.

— Не можем да си позволим да чакаме — възразих аз. И наистина „втората кожа“ нямаше да издържи още дълго. Голотата и смущението ни бяха вързали на едно място. Познавахме се и си мислехме, че нямаме тайни един от друг. Само че от телата ни вече се носеше неприятна миризма, започваше да ни сърби навсякъде и не бе далеч моментът, когато недоволството ни щеше да прерасне във всеобщо негодувание. Сигурна бях, че Шон и останалите водачи прекрасно осъзнават това.

— Опитвах се да получа стипендия, за да отида на проучване до Земята — продължаваше Чарлз. — Сега вече съм извън списъка, с проучванията ми е свършено… — Той спря за малко и сведе надолу очи, сякаш бе смутен от мрънкането си. — Знаеш ли — продължи той след малко, — трябва спешно да направим нещо следващите двайсет часа, тъй като „втората кожа“ няма да издържи повече.

— Прав си.

Вгледах се в него по-внимателно. Оказа се, че не е чак такова мамино синче. Гласът му бе мек и приятен, а онова у него, което първоначално бях помислила за липса на ентусиазъм, се оказваше по-скоро самообладание — нещо, което определено не бе една от характерните ми черти.

Шон бе приключил със сортирането на шлемовете и се изправи на крака. Гретъл незабавно кресна на всички за внимание.

— Чуйте ме — започна Шон, като разтърсваше схванатите си ръце и рамене, — получихме отговор от офиса на Конър. Отказват да се срещнат с нас и настояват да им съобщим кои сме. Според мен Конър и сама ще открие това, дори без да й казваме. Значи или трябва да действаме незабавно, или по-добре направо да се предадем. На наше разположение са двайсет и шест годни екипировки, както и около десетина проблемни, от които мисля, че бих могъл да сглобя още две годни. Останалите са за боклука.

— Можех да поправя някои от тях, ако ме беше оставил — обади се с половин уста Чарлз.

— Гретъл и аз ще носим проблемните комплекти — заяви Шон. Сърцето ми започна да бие учестено, когато чух за това себеотрицание и смелост. — Само че така или иначе ще се наложи някои от вас да останат тук. Ще теглим жребий с клечки, за да определим кои ще тръгнат.

— Ами ако онези там са въоръжени? — попита една нервна млада жена.

Шон се засмя. Това бе достатъчно красноречиво. Марсианци щяха да стрелят по марсианци и ако Господ беше с нас, централистите щяха да бъдат победени. Прав беше, разбира се. Новините щяха да обиколят Тройката до края на този ден и дори можеха да стигнат и до някои от астероидите, където също имаше общности.

Шон имаше вид, сякаш според него мъченичеството щеше да ни бъде от полза. Огледах младите хора наоколо: на осем, девет или десет години… почти на моята възраст — около деветнайсет земни години… След това се вгледах в лицето на Шон, което приличаше на лице на дванайсетгодишен мъж, врял и кипял в живота. Всички безмълвно вдигнахме ръце с разперени пръсти — старият символ на Движението за независимост на Луната, символ на свободното изразяване на човешките идеи и възможности, на толерантността, а не на потисничеството — ръкостискане вместо вдигнат юмрук.

Само че в мига, в който Шон смъкна ръката си долу, тя инстинктивно се сви в юмрук. Едва сега започвах да разбирам колко сериозен е той в действителност и че всичко, което правехме, не бе на шега.

Около час след преброяването на лицевите маски издърпахме жички от раздърпания край на един стар оптичен кабел. Двайсет и шест от тях бяха подрязани по-дълго от останалите. Двамата с Чарлз издърпахме дълги. Даян беше много разочарована, тъй като изтегли къса. Всички взехме по една лицева маска и настроихме личните си видеомонитори на закодираната честота, на която отговаряха Шон и Гретъл.

Вече бяхме изработили плана си до най-малките подробности. Двайсет от нас щяха да прекосят повърхността на планетата точно над тунелите, които водеха до МУС. В тази група бях и аз.

На около пет километра от досегашния ни „дом“ имаше наземни университетски сгради. Оставащите студенти, разделени на две групи от по четири човека (Чарлз беше в едната от тях и то под ръководството на Шон), трябваше да се разпръснат, да заемат ключови позиции и да чакат Гретъл, която водеше нашата група от двайсет човека, да им подаде сигнал, че сме успели да стигнем до помещенията на администрацията.

В случай, че срещнехме съпротива и не ни позволяха да представим исканията си директно на Конър, групата на Шон щеше да си свърши работата. Първо щяха да излъчат нелегален прехващащ сигнал до сателита на Марсинк и да съобщят по всички новинарски канали, че в името на изпълняването на споразумението изключените от МУС студенти предприемат решителни действия. „Изпълняването на споразумението“ означаваше много дори сега, по времето на провеждания от централистите експеримент: то бе в основата на съществуването на всяка една фамилия, нещо едва ли не свещено. Шон не знаеше кога ще има възможността да излъчи прехващащия сигнал. Намирах задълбочаващата му се загадъчност за все по-привлекателна.

Той щеше да оглави лично една от четирите групи и да отиде с нея до жп възела при Марсианския университет, където щяха да взривят една-две от връзките. В такъв случай влаковете нямаше да могат да стигат до терминала на МУС, докато не поправеха релсите, а това при всички положения щеше да отнеме няколко часа. МУС щеше да бъде изолиран от света.

Едновременно с това втората от четирите групи — тази, към която бе разпределен Чарлз — щеше да строши печатите и да изпомпа известно количество оксидиращ, силно корозивен газ в шахтата, откъдето минаваха оптичните кабели на университета и на сателитните комуникатори. Това щеше да наруши връзките между МУС и останалата част от Марс. Е, вярно, частните комуникации щяха да продължат да вървят нормално, но всички останали ширококанални научни линии, базите данни и библиотечните трансфери щяха да замрат.

На МУС щеше да му се наложи да похарчи три-четири милиона Т-долари (долари на Тройката) за ремонт на връзките.

А това естествено щеше да ги вбеси.

Бяхме се събрали на две спираловидни редици в центъра на главния купол и изчаквахме. Шон и Гретъл стояха мълчаливо встрани от редовете. Юмруците им бяха здраво стиснати. Някои от студентите пляскаха с ръце, за да се подготвят за студа. Все пак „втората кожа“ не беше създадена, за да осигурява удобства на човека. Тя просто предпазваше от хипотермия1 и измръзване.

Собствената ми „втора кожа“ вече се бе разхлабила около ставите ми и под раздърпаните места се събираше пот, която наномерът не успяваше да обработи. Ходеше ми се и до тоалетната — повече от нерви, отколкото по необходимост; ръцете и краката ми бяха изтръпнали, но търпимо; не се чувствах зле, само че всичкият този дискомфорт ме отдалечаваше от онази концентрация, която ме предпазваше да не се превърна в тресяща се купчина, имаща твърде малко общи неща с човешко същество.

— Чуйте — изрече високо Шон. Беше се изкачил на една щайга, за да може да гледа над главите ни. — Никой от нас не знае в какво ще се забъркаме, ако започнем всичко това. Дори не знаем какво ще се случи през следващите няколко часа. Но всички имаме една обща цел — искаме да бъдем свободни да завършим образованието си без каквато и да е политическа намеса. Искаме да бъдем свободни, а не да се оставим да ни въвличат в греховете на нашите бащи и дядовци. Именно затова съществува и самият Марс — като нещо ново, един огромен експеримент. Сега именно ние ще станем част от този експеримент. За Бога, може и да умрем, ала сме длъжни поне да опитаме.

Преглътнах и потърсих с поглед Чарлз, само че той бе някъде далеч от мен. Зачудих се дали и в този момент по устните му играе все същата лека и спокойна усмивка.

— Е, до умиране може и да не се стигне — възрази Гретъл.

— Амин — въздъхна някой зад мен.

Шон изглеждаше напълно зареден с енергия. Лицевите му мускули изпъкваха ясно под малкото кожа, непокрита от маската.

— Добре, да вървим.

На групи по пет, ние бързо се съблякохме. Някои грижливо сгънаха дрехите си, други просто ги захвърлиха небрежно на пода. Тези, които трябваше да тръгнат първи, влязоха във въздушния шлюз, изчакаха, докато въздухът се изпомпа напълно, и се закатериха по стълбата. Когато дойде и моят ред, аз се натъпках в шлюза заедно с още четирима, задържах дъха си и нахлупих върху лицето си маската и рециклатора. Понеже беше стара, маската излъчваше някаква неприятна миризма. Краищата й се залепиха върху „втората кожа“ със звука на превзета целувка. Можех да чуя шума от помпите, които издърпваха въздуха от шлюза. Докато наляганията се изравняваха, „втората кожа“ се изду по мен. Придвижването стана доста по-трудно.

Останалите започнаха да се катерят по стълбата. Когато дойде и моят ред, аз се изкачих догоре, промуших се през тесния отвор, над цялата ръждивожълтеникава бъркотия и цапаница. Слънцето проблясваше върху ранното сутрешно небе над източните хълмове, обкръжено от бледорозово сияние. Премигнах.

Ще трябва да изкачим тези хълмове, за да стигнем до МУС. А само изкачването до повърхността ни отне половин час.

Бяхме излезли на няколко метра от един купол и чакахме Гретъл. За изминалите няколко минути се бяхме омазали до уши. След като привършехме с всичко това, сигурно щеше да ни се наложи да стоим под душовете с часове.

Гретъл излезе от дупката. Гласът й, леко приглушен, се разнесе в ухото ми:

— Да тръгваме всички заедно зад групата на Шон.

Можехме да дишаме и да разговаряме помежду си. Значи засега всичко вървеше добре.

— Ами да поемаме тогава — каза Шон. Групата му бавно тръгна напред. Някои от тях ни помахаха. Улових погледа на Чарлз, който вървеше зад нас заедно с групата си, малко по на юг от пътеката, по която след малко щяхме да тръгнем и ние. Зачудих се защо ли въобще му обръщах чак толкова много внимание. „Втората кожа“ скриваше доста малко неща. Чарлз имаше хубав задник. Дори малко… първобитен.

Захапах устната си, за да се опитам да се концентрирам поне малко. „Аз съм червен заек — казах си наум. — Намирам се Горе за пръв път през живота си — без треньори, преподаватели и надзиратели, които да проверяват всяка част от екипировката ни, за да са сигурни, че майките ни ще ни получат обратно цели и невредими. Сега се постарай да се съсредоточиш, да те вземат мътните!“

— Да вървим — обади се Гретъл и ние започнахме похода си.

Беше типично марсианско пролетно утро с температура минус двайсет градуса по Целзий. Вятърът бе утихнал и почти се бе изгубил. През зенита прозираха хиляди звездици, подобни на миниатюрни скъпоценности. Хоризонтът пламтеше в бледорозово.

Мислите ми полека-лека се подредиха. Явно в мига имаше нещо магическо. Усетих се вече едва ли не абсолютно уверена, че ще оцелеем.

Повърхността на Марс обикновено бе мъртвешки студена. Тук обаче бяхме близо до екватора и температурите бяха горе-долу поносими — рядко падаха под минус шейсет градуса по Целзий. Нормалните ветрове по време на буря бяха в състояние да развият скорост до 40 км/сек, които вдигаха такива облаци прах, че човек можеше да ги наблюдава чак от Земята. Относително редки бяха случаите, когато активността им бе толкова голяма, че пращаха циклони на няколко хиляди километра, които се виждаха от космоса като огромна тъмна линия, а понякога покриваха и по-голямата част от планетата. Но въздухът на високата Синайска планина бе толкова разреден, че едва ли имаше повод за безпокойство. Обичайните ветрове тук представляваха просто леки подухвания, които често оставаха незабележими.

Обутите ми в ботуши крака тупкаха по хрущящия пясък. След няколко месеца неизползване за нищо марсианската почва обикновено се покриваше с тънка коричка. Зрънцата на почвения слой се спояваха в нещо като цимент, подобно на миниатюрен слой скреж. Смътно долавях как стъпките на останалите вдигат същия шум като моите. Звуците в тази невероятно разредена атмосфера винаги караха източника си да изглежда на десетки метри далеч.

— Дайте да не се струпваме всички на едно място — предложи Гретъл.

Минах покрай една стара, изгладена от ледник скала, доста по-голяма от главния купол. Древните плаващи ледени блокове бяха изваяли от твърдия базалт нещо подобно на скулптура на джудже, разпростряло ръцете си на земята, а главата положена върху ръцете, сякаш спеше… или се преструваше на заспало.

По някаква все още неизвестна причина червените зайци никога не изпитват предразсъдъци относно онова, което им се случва Горе. Всичко наоколо беше прекалено оранжево, червено и кафяво, прекалено мъртво, за да въздейства върху нашите болезнени инстинкти.

— Ако имат поне малко мозък и някой ни очаква, би трябвало да постави предни постове някъде тук, за да пазят периферията на университета — обади се по радиото Шон.

— Или ако някой се е раздрънкал — добави Гретъл. Тя започваше все повече да ми харесва. Въпреки че имаше неприятен глас и сякаш вечно нацупено лице, Гретъл явно бе доста уравновесена личност. Зачудих се защо ли физиономията й вечно е такава. Може би това беше някаква семейна черта, нещо, с което да може да се гордее там, откъдето идваше, като непроменените черти на английските кралски особи, регламентирани от закона. Дългият нос на крал Хенри.

Мамка му.

Цялата ми концентрация отиде по дяволите.

Реших, че това няма кой знае колко голямо значение. Пък и може би съсредоточаването върху идеята да се концентрираш беше лош белег.

Сега слънцето висеше над ридовете — ослепително бяло с блед розов кант. Около него се носеше някаква странна опалова мъгла — пясъчно-ледени облаци, преплетени сред все по-яркооранжевите багри на деня. Сенките на камъните започваха да изпъкват по-ясно и правеха всяка следваща стъпка все по-лесна. Понякога зад скалите се криеха издълбани от вятъра кухини, които само чакаха някоя непредпазлива крачка.

Групата на Гретъл вече се бе разпръснала. Приближих се до предната част, на няколко крачки вдясно на нея.

— Постови — обади се недалеч от мен Гарлин Смит и вдигна ръка. Беше ми съсед по банка на лекциите по психология — висок и строен младеж, както според онези глупаци от Земята изглеждаха истинските марсианци.

Проследихме показалеца на Гарлин, който сочеше на изток, и видяхме една самотна фигура, застанала върху възвишение на около двеста метра от нас. Носеше пушка, заредена с експлодиращи куршуми.

— Въоръжен е — каза Гретъл през зъби. — Не мога да повярвам…

Човекът беше облечен с професионален скафандър от типа, който използваха ареолозите, селскостопанските инспектори и полицията на централистите. Докато го наблюдавахме, той се пресегна и потупа по шлема си. Очевидно все още не ни бе забелязал, но явно долавяше разбърканото бръмчене на кодираните ни сигнали.

— Продължавайте — нареди Гретъл. — Не сме стигнали толкова далеч само и само да ни разколебае някакъв си постови.

— Ако въобще това е постови — коментира Шон, който слушаше разговора ни. — Недейте да предполагате каквото и да било.

— Няма какво да бъде друго, освен постови — възрази Гретъл.

— Добре — съгласи се Шон с умерена въздържаност.

Човекът ни видя около четири минути след като го бяхме забелязали. Разделяха ни около стотина метра. От това разстояние приличаше на обикновен физик.

Дишането ми се ускори. Опитах се да го успокоя.

— Докладвайте — поиска Шон.

— Въоръжен мъж, облечен с професионален скафандър. Вижда ни. Все още не реагира по никакъв начин — доложи Гретъл.

Не се отклонявахме от пътя си. По този начин щяхме да минем на не повече от петдесет метра от постовия.

Полускритата от шлема глава се извърна. Човекът вдигна ръка.

— Хей, кои пък сте вие? — раздаде се в шлемофоните ни определено мъжки глас. — Какво, по дяволите, правите тук? Да имате лични карти случайно?

— Ние сме от МУС — обади се Гретъл. Никой от нас не забави крачка.

— Какво правите тук? — повтори лостовият.

— Изследваме терена, какво друго бихме могли да правим? — отвърна невинно Гретъл. Не носехме никакви инструменти. — Ами вие какво търсите тук?

— Я не се занасяйте с мен — тросна се той. Знаете, че имаме неприятности. Просто ми кажете от кой факултет сте и… случайно да сте използвали кодова честота?

— Не, разбира се — отвърна Гретъл.

Приближихме се на още двайсетина метра. Мъжът тръгна надолу, за да ни огледа по-подробно.

— Какво, да ме вземат мътните, сте облекли?

— Червени скафандри — обясни Гретъл.

— Да бе, да. Мамка му, та това е „втора кожа“! Не знаете ли, че е противозаконно, с изключение на аварийни случаи? Колко сте?

— Четирийсет и пет — излъга Гретъл.

— Имам инструкции да не допускам външни лица на територията на университета. Затова би ми се искало да видя личните ви карти. За да сте тук, би следвало да имате и пропуски от МУС.

— Това пушка ли е? — попита Гретъл, като се преструваше на изненадана.

— Хей, я елате тук горе всичките!

— Защо ви е притрябвала тази пушка?

— За външни лица. Спрете сега.

— Ние сме от факултета по ареология и се качихме преди броени часове… Професор Сандър не ви ли се обади?

Не, но дяволите, спрете!

— Слушай, приятелче, на кого си подчинен?

МУС, е охранявана територия. А сега по-добре веднага ми дайте личните си карти.

— Я се разкарай — каза Гретъл.

Лостовият вдигна пушката си. Страхът и ужасът ми толкова се бяха преплели, че не можех да ги различа. Добъл и Конър сигурно си бяха изгубили ума. Никой от марсианските студенти за петдесет и три годишната история на заселването на планетата не е бил застрелван от полицията. Не бяха ли чували за Тянанмън или за Кент Стейт?

Добре де, използвай я — подкани го Гретъл. — Ще се прочуеш из цялата Тройка за това, че си застрелял студенти по ареология, излезли на теренно проучване. Страхотно ще ти се отрази на кариерата. А и ще те издигне в очите на нашите фамилии. Що си търсиш белята бе, заек?

В шлемофоните ни прозвуча безсмисленият електронен брътвеж на изпратеното от постовия закодирано съобщение. Той бе последван от друг.

Постовият наклони пушката си надолу и тръгна към нас.

— Въоръжени ли сте? — попита той.

— Че откъде студенти като нас биха намерили пушки? — отвърна Гретъл на въпроса с въпрос. — Кой, по дяволите, ви е заповядал да ни плашите до смърт?

— Чуйте, това наистина е сериозно. Искам да видя личните ви карти.

— Разшифровахме съобщението, което получи — обади се по нашата честота Шон. — Инструкциите му са да ни задържи, доколкото може.

— Направо страхотно — коментира Гретъл.

— С кого говорите? Незабавно престанете да използвате кодови честоти — настоя постовият.

— Защо, заеко? Не можеш да си направиш умозаключенията ли? — подигра го Гретъл.

Талантът на Гретъл да предизвиква, задържа и смущава хората направо ме изуми. Тя и Шон сякаш бяха тренирали с години именно за такива роли. Прииска ми се да знам повече за революцията.

Последната дума сякаш избухна в съзнанието ми. Това наистина беше своего рода революция. „О, Господи!“, въздъхнах аз. Добре, че предавателят ми бе изключен.

— Какво прави той? — попита по радиото Шон.

— Следва ни — съобщи Гретъл. — Май не гори от желание да стреля.

— Не и с експлодиращи куршуми, бъди сигурна — отвърна Шон. — Я само си помисли какво заглавие ще е това!

Без да искам, си представих подробностите: „СТУДЕНТИ, РАЗКЪСАНИ НА ПАРЧЕТА ОТ ЕКСПЛОДИРАЩИ КУРШУМИ!“

В ушите ни прозвуча още едно кодирано послание на честотата, използвана от постовия. Приличаше на бръмчене на рояк разгневени насекоми.

Ние преминахме поредното възвишение, плътно следвани по петите от постовия, и видяхме на хоризонта издигащите се сгради на МУС. Общежитията на университета се простираха на около километър на североизток. Над земята бяха само половината от нивата, а под повърхността се спускаха поне десет етажа. Административните сгради бяха разположени възможно най-близо до входовете откъм повърхността и близкото жп депо. Влаковите проводници се поклащаха върху стройни стълбове, извивайки се леко над едно друго възвишение, за да се свържат със станцията.

По всяка вероятност групите, водени от Шон, вече трябваше да са там.

От сградите на университета наизлизаха и други от охраната. Всички бяха въоръжени и облечени в професионални скафандри.

— Добре — раздаде се груб женски глас. — Кажете какво правите тук и след това се омитайте, преди да сме ви арестували.

Гретъл излезе пред всички. Приличаше на мършаво маскирано червено дяволче.

— Искаме аудиенция при ректора. Ние сме неправомерно изключени студенти, чиито договори са били грубо нарушени. Настояваме…

— Че за какви се мислите бе, мътните ви взели? Вие сте просто шепа дрисливи студенти!

Гласът на жената ме уплаши. Звучеше бясно, като че ли притежателката му бе на крачка от предприемането на нещо наистина драстично. Не можех да кажа със сигурност коя точно от облечените със скафандри фигури бе нейната, нито пък дали изобщо бе отвън с останалите.

— В момента сте на територията на университета. Проклетите архаици би трябвало да знаят това.

— Не искам да споря с вас — отсече Гретъл. — Настояваме да говорим с…

— В момента говориш именно с нея, глупава кучко! Ето ме тук. — Най-предната фигура вдигна ръка и размаха облечения си с ръкавица юмрук. — И не съм в настроение да преговарям с нарушители и архаици.

— Тук сме, за да ви връчим петиция — продължи Гретъл. Тя откачи от пояса си малкия метален цилиндър и го протегна напред. Един от пазачите тръгна към нея, но Конър сграбчи рамото му и грубо го разтърси. Той се върна на мястото си и скръсти ръце.

— Политика на конфронтация — заяви Конър. Гласът й бе остър като бръснач. — Агитация, пропаганда и гражданско неподчинение. Въобразили сте си, че сте на Земята. Да, обаче подобна политика тук не върши никаква работа. Мое задължение е да защитавам този университет и да се грижа за него.

— Значи отказвате да се срещнете с нас и да изслушате исканията ни?

— Точно това правя, ако не си забелязала. А пък и никой не може да си позволи да иска нещо от пълноправните власти, освен по законни пътища. Кой стои зад вас?

Погледнах през рамо, преди да осъзная какво всъщност иска да каже.

— Няма никаква конспирация — заяви Гретъл.

— Лъжи, миличка. Опашати лъжи.

— Според марсианските закони имаме право да се срещнем с вас и да обсъдим защо всички бяхме изключени, а договорите ни — анулирани.

— Миналия месец държавните закони изместиха тези на ОМ.

— Всъщност не е съвсем така. Ако искате, можете да се консултирате с вашите адвокати… — започна Гретъл. Изскърцах със зъби. Дърлехме се безпричинно, а времето течеше.

— Имате една минута да се завъртите кръгом и да се ометете оттук. В противен случай ще ви арестуваме — отсече Конър. — Защо не оставите правоспособните органи да разрешат проблема? Знаят ли семействата ви къде сте? Ами адвокатите ви? Те знаят ли за това и одобряват ли го?

От думите на Гретъл вееше хлад:

— Не мога да повярвам, че се инатите като малко дете. За последен път ви питам…

— Ваша воля. Охрана, арестувайте ги. Член 251 от регионалния закон на Сирия-Синай.

Някои от студентите започнаха разтревожено да шумят.

— Тихо!!! — кресна Гретъл и се обърна към Конър: — Това ли е последната ви дума?

— Бедните ми глупаци… — Конър се извъртя към отворената врата на въздушния шлюз, явно с намерението да влезе в сградата. Тя се държеше дори още по-брутално, отколкото я бяхме запомнили от времето на брифингите с нея — неподатлива на внушения, неумолима и готова да провокира. Охраната тръгна към нас. Обърнах се и видях трима от тях да се приближават отзад с явното намерение да ни обкръжат. Май щеше да се наложи да се подчиним.

Гретъл направи крачка встрани и се изплъзна от първия пазач. Още един се приближи към нея отдясно и тя трябваше да отстъпи назад. Ние бяхме двайсет, а те — Десет.

— Оставете ги да ви хванат — нареди Гретъл. — Оставете ги да ви арестуват.

Тогава защо тя се съпротивляваше?

Един от пазачите ме улови за ръката и прилепи към китката ми залепващо се въже.

— Направо сте щастливци, че ви прибираме вътре — ухили ми се той. — Едва ли щяхте да издържите още час навън.

Двама души от охраната се бяха насочили към Гретъл. Те бавно се приближаваха с протегнати напред ръце, в които държаха от същото въже. Тя отстъпи назад, вдигна ръка, като че ли да им махне за поздрав и докосна маската си.

Времето сякаш замръзна на място.

Гретъл се обърна и ни изгледа. Очите й бяха изплашени. Сърцето ми прескочи един-два удара. Искаше ми се да й кресна: „Не прави така, само и само за да впечатлиш Шон!!!“

— Разкажете им какво сте видели тук — извика тя. — Да живее свободата!

Пръстите й бързо се мушнаха под шева на маската. Единият от охраната я сграбчи за ръката, но не беше достатъчно бърз.

Гретъл свали маската си и я захвърли с рязко движение настрани. Дългоносото й лице изглеждаше странно бледо и тясно на фона на розовото небе. Тя инстинктивно стисна очи и затвори уста. Ръцете й се протегнаха встрани с разперени пръсти, сякаш бе въжеиграч, който се опитва да запази равновесие.

Едновременно с това дочух леки тупвания и почувствах как земята се тресе.

Конър все още не бе успяла да влезе във въздушния шлюз.

— Вкарайте я вътре! Вкарайте я вътре! — изграчи тя и заблъска яростно хората около себе си.

Пазачите, които бяха застинали неподвижно по местата си и стояха като статуи, се сепнаха, уловиха Гретъл и я помъкнаха колкото се може по-бързо към въздушния шлюз. Тя отчаяно се дърпаше в ръцете им. От мястото, където бях застанала, виждах как лицето й порозовява, понеже кръвоносните съдове в близост до повърхността на кожата се пръскаха един след друг.

Гретъл отвори очи, вдигна ръка към лицето си и дръпна надолу челюстта си. Въздухът в белите й дробове излезе навън със слабо свистене и влагата в него веднага замръзна.

— Взривили са жп линията! — изкрещя някой.

— Веднага я вкарайте ВЪТРЕ!

Гретъл гледаше към небето. Около очите й се бяха образували кръгчета скреж.

Пазачът пред мен дръпна рязко лепливото въже. Паднах на мръсната земя. За миг ми се стори, че ще ме изрита. Погледнах нагоре и видях две тесни мрачни очи зад визьора на шлема. Устата му бе отворена, а лицето му — отпуснато. Той спря и премигна. Очевидно чакаше заповеди.

Извърнах глава встрани, за да видя как са останалите. Неколцина от тях лежаха в мръсотията. Пазачите систематично събаряха останалите и затисваха гърбовете им с ботуши. Когато всички се разпростряха неподвижно на земята, охраната се отдръпна. Вратата на шлюза се отвори и отвътре излезе някой, но не Конър.

— Всички са арестувани — чу се по радиото мъжки глас. — Вкарайте ги вътре, махнете това нещо от тях и ги затворете в някое общежитие. Но преди това ги проверете за въшки.

На Марс никога не бе имало въшки.

Набързо ни разделиха. Трима от охраната придърпаха петима от нас и ни помъкнаха през студените тунели към старите общежития, които явно доста се използваха напоследък. Новите сгради на общежитията бяха оборудвани с повече екстри, но старите се пазеха в случай на опасност или в случай, че пристигнеха повече нови студенти.

— Можете ли и сами да махнете това? — попита една жена от охраната, като посочи „втората кожа“. Тя беше свалила шлема си, щом влязохме вътре. В очите й се четеше тъга.

— Какво искаше да каже тоя глупак с думите „Но преди това ги проверете за въшки“? — попита вторият пазач — млад, мускулест мъж с вид на пуерториканец и акцент.

Всички пазачи бяха новоизпечени марсианци. В това имаше известен смисъл. Новият Обединен Марс щеше да бъде техен спонсор, тяхно ОМ, тяхно семейство.

— Не можете просто така да ни задържите тук — обадих се аз. — Какво стана с Гретъл?

Моите спътници крещяха и показваха средни пръсти на пазачите. Всички си искахме правата — телефонно обаждане, свобода, адвокати и така нататък.

Работата намирисваше на открит бунт, но в този момент единият от пазачите извади оръжието си. Той беше най-високия от всички, строен мъж с равна, късо подстригана коса и съвършени черти на лицето. Очите му бяха присвити и излъчваха хлад. „Ето един, който симпатизира на централистите“, помислих си. Останалите бяха просто наемни работници.

— Млъквайте веднага всички! — изкомандва той.

— Вие наранихте Гретъл! — изкрещях аз. — Искаме да знаем какво стана с нея!

— Саботажът е равен на измяна. Имаме пълното право да ви застреляме при самозащита.

Той вдигна пистолета си. Всички се дръпнахме назад, включително и останалите двама от охраната.

— Това не би било особено умно от ваша страна — казах аз.

— За вас няма да има значение. — Високото приятелче ни дари с една тънка и хладна усмивка и ни накара да продължим напред по коридора.

Не след дълго влязохме в празна двойна стая и веднага се изтегнахме на голите столове и кушетки — поредният безсмислен израз на нашето неподчинение.

— Известно време ще останете тук, така че се разполагайте удобно.

Не ми харесваше начина, по който той бе насочил пистолета си, пък и не ми се искаше да го предизвиквам повече. Обелихме „втората кожа“ от телата си — в действителност това бе невероятно облекчение за нас. Пуерториканецът захвърли остатъците от нея в чувалите за прах. Във въздуха се вдигна толкова много пушилка, че всички се разкихахме.

Ние се представихме един на друг, сякаш се виждахме за пръв път, а и в действителност беше почти така: познавахме се съвсем, бегло. Момичето навремето ми бе съученичка, Фелиция Оувъргард, около година по-малка от мен и два курса по-назад. Не познавах чак толкова добре и Оливър Пескин, който беше петокурсник по селско стопанство. С Том Кълин и Чао Минг Джунг се бях срещала веднъж или два пъти.

Високият пазач извърна поглед. Колко странно — размахваше пистолет пред нас, а се срамуваше от голата ни плът… Той посочи с патлака си към банята:

— Не знам дали имате въшки, ама смърдите ужасно.

Водата в душовете или не беше сменяна от доста време, или не бе пречиствана от години, така че не миришехме кой знае колко по-добре, след като се изкъпахме. Не можахме да отстраним неприятната миризма от телата си, а и тук-там по кожата ни останаха червени и оранжеви петна. Утре щяхме да имаме подутини.

Изминаха три часа, а все още не знаехме нищо. Пазачите ни останаха със скафандри, за да избягнат праха. Те не носеха никаква идентификация и не желаеха да ни кажат имената си. Високият мъж ставаше все по-мрачен с течение на времето. Накрая се бе изнервил толкова, че постоянно си играеше с пистолета си. От време на време си подсвиркваше и се преструваше, че го разглобява, а след това го сглобява наново. Най-после шлемофонът му иззвъня и той отговори на повикването.

След една-две кратки реплики пазачът помоли колежката им да излезе от стаята. Зачудих се какво ли имаха намерение да правят, та не искаха да присъства жена.

Определено не бяха чак толкова глупави.

Започнахме да говорим помежду си малко по-тихо. Страхът си бе отишъл (никой от нас вече не мислеше, че ще ни застрелят), но дошлото на негово място сляпо чувство на изолираност съвсем не беше по-добро. Накрая всички млъкнахме.

Температурата в стаята бе поддържана на минималното ниво, а ние все още нямахме никакви дрехи. Тримата младежи страдаха повече от Фелиция и мен.

— Тук е доста студено — казах аз най-накрая на високия пазач. Той се съгласи с мен, но не предприе нищо по въпроса.

— Толкова е студено, че като едното нищо ще се разболеем — подхвърли Оливър.

— Така си е — съгласи се високият.

— Би трябвало да им намерим да облекат някакви дрехи — намеси се пуерториканецът.

— Не — отсече другият пазач.

— Защо? — попита Чао. Фелиция отдавна се бе отказала от опитите си да се прикрива с ръце.

— Причинихте ни дяволски много неприятности. Защо да се церемоним с вас?

— Те са хора все пак, човече — обърна се към него пуерториканецът. Не беше чак толкова възрастен — на около дванайсет или тринайсет и сигурно бе пристигнал на Марс съвсем наскоро, понеже испанският му акцент все още се долавяше твърде отчетливо.

Високият пазач премигна и поклати глава недоверчиво.

„Ние ще спечелим — помислих си аз. — С глупаци като този — централистите няма начин да победят.“ Не че успях да се самоубедя…

Прекарахме десет часа в тази стая. Замръзнахме от студ, бяхме голи, а кожата ни сърбеше ужасно.

Заспах и сънувах дървета, прекалено високи, за да се поберат в който и да е купол, впили незащитени корени в червената марсианска пръст. Издигащи се на стотици метри от червения пясък червени дървета, за които се грижат голи дечица. И преди бях сънувала същия сън и за момент се почувствах почти добре. След това се събудих и си спомних, че всъщност съм пленник.

Пуерториканецът ме бутна по рамото. Извъртях се на покрития с тънък килим под. Той извърна очи от голотата ми и присви устни.

— Иска ми се да знаеш, че не ми харесва всичко това — каза пазачът. — Имам предвид, че не ми е по душа. Аз наистина съм марсианец и това е първата ми работа тук, разбираш ли?

Огледах се наоколо. Високият пазач бе излязъл от стаята.

— Намерете ни някакви дрехи — помолих го аз.

— Взривили сте релсите на влака и тези хора са много, ама много ядосани. Просто ти казвам, за да не ме обвиняваш, когато се разхвърчат лайната. Хората постоянно щъкат из тунелите и из залите. Когато се огледах, наоколо кипеше дейност. Според мен хората се страхуват.

От какво ли се страхуваха чак толкова? Дали пък „ЛитВид“ не се бе хванала за нараняването (или смъртта) на Гретъл и не бе направила сензация от това?

— Не можеш ли поне да изпратиш едно съобщение до родителите ми?

— Рик си замина — поклати глава пуерториканецът. — Той се среща с хората, а мен остави да вися тук.

— Кажи ми поне какво стана с Гретъл?

Мъжът отново поклати глава.

— Не съм чул нищо за нея. Това, което видях, ми стига. Направо ми се гади. Хората понякога са толкова откачени. И защо го направи?

— За да привлече внимание.

— Прекалено дребна причина да се лишиш от живота си — намръщи се пазачът. — Глупава история. Нещастници… На Земята…

Гневът ми избухна.

— Слушай сега, ние сме тук от има-няма стотина земни години. Нашата история е твърде нищожна, сравнена с тази на Земята, само че ти сега си марсианец, забрави ли? Това, което става тук, се нарича корупция и мръсни политически игрички… и ако питаш мен, всичко е свързано със Земята и, по дяволите, с всички вас!!!

„Наистина звучиш убедено“, помислих си. Понякога лошото отношение прави чудеса с хората.

Моят изблик на гняв бе събудил останалите. Фелиция седна на земята.

— Той не е въоръжен — отбеляза тя.

Оливър и Чао предпазливо се изправиха на крака и изтупаха праха от задниците си. Мускулите им бяха напрегнати, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху пуерториканеца.

Мъжът изглеждаше (ако това бе възможно) дори още по-мизерно и раболепно отпреди.

— Не се опитвайте да правите каквото и да било — предупреди ни той, застанал на място с разперени ръце и поклащайки глава.

Вратата на стаята се отвори: високият пазач се връщаше. Двамата си размениха погледи. Пуерториканецът килна глава на една страна и въздъхна:

— О, Боже…

Заедно с високия пазач влезе и късо подстриган чернокос мъж, облечен с добре прилягащ по фигурата му и очевидно скъп зелен костюм.

— Държат ни тук против волята ни… — оплака се веднага Оливър.

— Арестувани сте — прекъсна го весело мъжът със зеления костюм.

— Държат ни тук повече от двайсет и четири часа и настояваме да ни пуснат — продължи Оливър със скръстени върху гърдите ръце. Мъжът със зеления костюм се засмя, когато чу това буквално голо предложение.

— Казвам се Ахмед Краун Найджър — изрече той с културен марсиански акцент. Въпросният акцент бе имитация на гладкия британски английски на Земята и рядко можеше да бъде чут в местните ОМ. Предположих, че вероятно е от Лал Кила или от някоя друга независима мюсюлманска станция. — Тук съм като представител на държавната част от университета. В момента от доста време обикалям по стаите и събирам имена. Ще ми трябват вашите фамилии, връзките ви с ОМ и имената на всички хора, с които бихте искали да разговаряте през следващия един час.

— Какво стана с Гретъл? — попитах аз.

Ахмед Краун Найджър повдигна вежди.

— Жива е. Заради това, че се е изложила на въздействието на вакуума, белите й дробове и очите й трябва да бъдат възстановени. Според окръжните закони обаче всички вие сте обвинени в извършването на тежки криминални престъпления, саботаж…

— Къде са останалите? — прекъснах го аз. Той обаче се направи, че не ме чува, и продължи:

— … а това е доста сериозно. Ще ви трябват адвокати. — После се обърна към високия пазач и излая: — Дявол да го вземе, дай на тези хора да облекат по нещо! — След което се обърна пак към нас с предишната си интригантска усмивчица: — Трудно е да се държиш юридически издържано, когато пред теб стоят голи.

Трийсет въоръжени мъже и жени, множество репортери на „ЛитВид“, ректорката Конър, както и самата губернаторка Добъл от плът и кръв, се бяха изправили насред трапезарията. Конър, Добъл и антуражът им стояха, разбира се, доста встрани от обикновените студенти. Ние се бяхме струпали в близост до масите за сервиране, навлечени в халати за баня — двайсет и осемте студенти, излезли навън заедно с Гретъл и Шон, престъпници, заловени на местопрестъплението, докато вършат саботаж. Останалите в куполите също бяха тук. Явно Добъл и Конър възнамеряваха да направят чрез „ЛитВид“ победата си достояние на цялата Тройка.

Ордите от репортери на „ЛитВид“, както е известно, сякаш изникваха изпод земята дори при най-малкия намек за някакъв скандал. На Марс репортерите бяха доста дружелюбна порода и отрано се научаваха как да си извоюват доверието на това или онова ОМ. Десет от най-бързите и най-усърдните (някои от тях дори ми бяха познати), естествено се бяха домъкнали до една купчинка централисти, като камерите им жадно записваха всичко, ставащо в залата, а те вече подготвяха емисиите, които щяха да излъчат по комуникационните сателити.

Даян заедно с още една група стърчеше насред залата. Когато ме видя, тайно ми махна. Никъде не виждах Шон. Чарлз беше на пет-шест метра от мен, без видими наранявания. Щом ме видя, ми кимна. По лицата и телата на някои от неговата група личаха синини, а някои дори имаха счупвания.

Всички мълчахме и стояхме хрисимо, с вид на страдалци. Сега ни се бе паднало да играем ролята на мъченици и пострадали от властта.

Добъл излезе напред. От двете й страни вървяха двамата й съветници.

— Приятели, работата стигна твърде далеч — започна тя. — Ректор Конър бе достатъчно милостива, за да обезпечи семействата на тези студенти…

— Изхвърлени студенти! — кресна Оливър Пескин някъде до мен. Останалите подеха вика, последван от друг: „Правата ни! Задълженията ви!“

Добъл не се намеси, а просто ни изслуша. Лицето й показваше леко неодобрение. Виковете постепенно заглъхнаха.

— … да обезпечи семействата на тези студенти с информация за тяхното местоположение и за статуса им на арестувани саботьори — довърши най-накрая тя.

— Къде е Гретъл? — изкрещях аз, без дори да съзнавам, че съм си отворила устата.

— Къде е Шон? — обади се някой друг. — Къде е Гретъл?

— В момента насам идват семейните адвокати на всички тях. Влаковете сега не вървят, благодарение на тяхното старание, и възможностите ни да комуникираме на широката честота са доста ограничени. Тези актове на саботаж…

— Изключихте ни неправомерно! — изкрещя друг студент.

— … представляват тежки углавни престъпления съгласно законите на окръга и според правната система на Обединен Марс…

— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — крещеше Оливър. Косата му беше разчорлена, ръката му бе вдигната във въздуха, а пръстите му бяха разперени.

Охраната се втурна към него, разбутвайки ни безцеремонно, и го сграбчи. Конър пристъпи напред и вдигна ръка. Ахмед Краун Найджър заповяда на пазачите да пуснат Оливър. Той се освободи от ръцете им и ни се усмихна триумфиращо.

Добъл изглежда ни най-малко не се бе притеснила от инцидента.

— Тези действия ще бъдат наказани според законите — продължаваше тя.

— Къде е ШОН? Къде е ГРЕТЪЛ? — завикаха още неколцина студенти.

— Шон е мъртъв! Гретъл е мъртва! — изкрещя някакъв пронизителен глас. Това веднага разбуни духовете.

— Кой го казва? Кой е този, който знае нещо за нея? — веднага закрещяха останалите.

— Никой не е пострадал — възрази Добъл, чиято невъзмутимост изведнъж като че ли се пропука.

— Доведете Шон ТУК!

Добъл размени няколко думи със съветниците си и след това отново се обърна към нас:

— Шон Дикинсън е в университетския лазарет с тежки рани, причината за които е самият той. Гретъл Лафтън също е в лазарета с телесни повреди от излагане на вакуума.

Репортерите още не бяха чули за това и интересът им веднага се насочи към Добъл.

— Как студентите са получили нараняванията? — попита един от тях, насочил микрофона си към Добъл.

— Раните им са доста незначителни…

— От охраната ли са причинени?

— Не.

— Истина ли е, че охраната от доста време, още преди да бъдат извършени саботажите, е била въоръжена? — попита друг репортер.

— Стараехме се да предотвратим щетите още от самото начало — отвърна Добъл. — Тези студенти тук доказаха, че сме били прави.

— Но пазачите ви не са редови полицаи, нито пък са упълномощени за това от полицията… Как бихте коментирали това, като се имат предвид условията, залегнали в окръжната харта?

— Опитай се да се оправдаеш за всичко! — изкрещя Даян.

— Не мога да си обясня отношението ви към мен — обърна се към нас Добъл след неколкоминутно обмисляне под погледа на камерите на „ЛитВид“. — Саботирахте животоподдържащото оборудване…

— Това е лъжа! — изкрещя един студент.

— … нарушихте законите, от които се ръководи този университет, а сега опитвате и предумишлено самоубийство. Какви марсианци сте вие? Дали родителите ви биха одобрили подобно поведение?

Добъл изкриви лицето си в нещо подобно едновременно на родителски гняв и дълбока загриженост.

— Какво, по дяволите, не ви е наред? Кой ви разбуни… главорезите ли?

Срещата изведнъж приключи по най-резкия възможен начин. Добъл и антуражът й напуснаха залата, последвани веднага от репортерите. Някои от журналистите се опитаха да поговорят и с нас, но хората на Добъл веднага ни изтикаха безцеремонно навън.

„Много, много глупаво“, помислих си аз.

Усещах лек глад. Не бяхме слагали залък в устата си вече над двайсет часа. Неколцина университетски служители, които очевидно се чувстваха доста неудобно, ни донесоха на големи табли купички с някакво желе. Хранителната смес беше невероятно безвкусна, но на нас ни се струваше като манна небесна. Раздадоха ни дюшеци и одеяла и ни предупредиха, че навън са се вдигнали силни ветрове, вдигащи прашни бури, затова совалките с родителите или адвокатите ни още не можели да пристигнат.

Докато се хранехме, ни разделиха на групи по шест човека, към всяка от които бяха прикрепени по двама пазачи. Те забраняваха абсолютно всякакви разговори помежду ни, като постоянно ни раздалечаваха един от друг. Най-накрая всички се разпръснахме из огромната зала. Оливър, който бе класифициран като активист с прекалено голяма уста, бе разпределен в специална група с подобни на него. В тази група бе включена и Даян. Чарлз, заедно с още петима младежи, седеше в другата страна на залата, на около двайсетина метра от мен.

Когато въпреки всичко ние се опитахме да поговорим помежду си, включиха озвучителната система на трапезарията, която ни заля с потоци оглушителна музика — старомодни сърцераздирателни лайна, които много ми харесваха, когато бях малка, но сега ми се струваха определено неподходящи.

Ако можех да разговарям с представителите на пресата спокойно, без някой да ме ограничава, каква история само бих им разказала! През последните няколко дни бях видяла и извършила неща, за които целият ми предишен живот не ме бе подготвил, и чувствах съвършено непознати чувства: праведен гняв, политическа конфронтация, солидарност… и дълбок страх.

Тревожех се за Шон. Единствената информация, която получавахме, идваше от Ахмед Краун Найджър, който ни посещаваше веднъж на няколко часа, за да ни поднесе общо взето напълно безполезни новини. Бях се съсредоточила върху това бледо изваяно лице и го обвинявах за всички причинени ни неприятности. По всяка вероятност именно той бе съветвал губернаторката и ректорката… Именно той бе начертал стратегията им, като може би именно от него бе дошла идеята за изхвърлянето и изключването на студентите…

В просъница си мечтаех за един евентуален бъдещ живот заедно с Шон, ако въобще ми обърнеше някакво внимание, след като се възстановеше.

Нямах какво да правя. Нямах за какво да мисля. Светлините в трапезарията бяха изгаснали. Дори музиката бе спряла.

Заспах на пода, сгушена като кученце до гърба на Фелиция.

Усетих как някой докосва рамото ми. Неохотно изплувах от леката дрямка и отворих очи. Над мен се бе надвесил Чарлз. Лицето му бе изтъняло и бе станало някак си по-възрастно, но затова пък усмивката му си бе останала абсолютно същата: успокояваща, като на младия Буда. Бузите му розовееха, сякаш надве-натри си бе сложил някакъв грим — по всяка вероятност леки последствия от излагането на вакуум. Повечето студенти около нас спяха.

— Добре ли си? — попита той.

Изправих се и се огледах наоколо. Светлините все още бяха доста слаби, но дори и така се виждаше, че пазачите си бяха отишли.

— Добре съм. Просто съм уморена — отвърнах аз и преглътнах. Гърлото ми гореше. Усещах как подутините ужасно ме сърбят. — Къде са ни храната и водата?

— Не мисля, че някой ще се сети да ни донесе, освен ако ние самите не се погрижим.

Станах на крака и се протегнах.

— Всичко с теб наред ли е? — попитах го, като докоснах съвсем леко бузите му.

— Маската ми не беше съвсем в ред — отвърна той. — Но иначе съм добре. С очите ми поне всичко е наред. И ти изглеждаш добре.

— Чувствам се отвратително. Къде са пазачите?

— По всяка вероятност се опитват да се махнат оттук по всички възможни начини.

— Защо?

Той вдигна ръце.

— Не знам. Изнизаха се преди около половин час.

Приближиха се Оливър Пескин и Даян. Клекнахме и започнахме да се съвещаваме шепнешком. Фелиция също се събуди и ръгна Чао в ребрата.

— Какво стана с Шон? — попита Даян.

— Тъкмо поставяше един от зарядите, когато той избухна — отвърна Чарлз. — Казват, че го е взривил нарочно.

— Той не би направил нещо от този род — възрази Фелиция. Лицето й се изкриви от отвращение.

— А Гретъл свали маската си — обадих се аз.

— Това е лудост — възкликна Чарлз.

— Е, тя си имаше причини — измърмори Чао.

— Както и да е — продължи Даян, — трябват ни водачи.

— Едва ли ще се наложи да оставаме тук кой знае колко още — каза Оливър.

— Оливър е прав. Охраната я няма. Нещо се е променило — подкрепи го Чарлз.

— Трябва да се държим заедно — настоя Даян.

— Ако въобще нещо се е променило, би трябвало да се е променило в наша полза — отбеляза Оливър. — Просто нещата няма как да станат по-лоши от това.

— Така или иначе ни трябват лидери — заявих аз. — Трябва да събудим хората и да видим те какво мислят по въпроса.

— Ами ако сме спечелили? — попита Фелиция. — Какво ще правим тогава?

— Ще разберем какво точно сме спечелили и защо — отвърна Чарлз.

Изследвахме тунелите под трапезарията и успяхме да стигнем до старите общежития. Всички те вече бяха празни. Открихме неколцина робота-бачкатори, които си вършеха работата по поддръжка на системите, но не видяхме нито един човек. След около час търсене вече взехме да се тревожим — струваше ни се, че всички хора са изчезнали.

Започнахме системно да проучваме горните нива на целия университет, като докладвахме какво сме открили един на друг по локалните канали за връзка. Чарлз доброволно предложи да дойде с мен. Поехме по северните тунели, които бяха по-близо до аварийните шахти и по-далеч от стаите на администрацията. В тунелите бе доста тъмно, но поне беше топло. Въздухът миришеше на застояло, но затова пък беше годен за дишане. Стъпките ни отекваха глухо в пустите зали. Целият университет като че ли се намираше в състояние на аварийно пестене на енергия.

Чарлз вървеше на една крачка пред мен. Наблюдавах го отблизо и се чудех защо иска да се държи така приятелски с мен, когато не му бях дала кой знае какви надежди.

През повечето време вървяхме мълчаливо и просто наблюдавахме очевидното. Веднъж се опитахме да се разделим, за да изследваме различни тунели, но след това се събрахме отново. В общи линии се движехме на юг, в очакване да срещнем други студенти.

Тъкмо изследвахме един мрачен коридор, свързващ старите общежития със сравнително по-новите тунели на МУС, когато изведнъж проблесна светлина от фенерче. Замръзнахме по местата си. Пред нас изникна жена, облечена в професионален скафандър, който определено ней беше по мярка. Тя светна с фенерчето си право в очите ни.

— От персонала на университета ли сте? — попита ни тя.

— Не, дявол да го вземе. Коя сте вие? — попита на свой ред Чарлз.

— Адвокат съм — отвърна тя. — Извинете ме за откраднатия скафандър. Долетях през страхотна буря буквално преди около половин час. Приземих се по време на едно затишие и открих няколко от тези скафандри близо до въздушните шлюзове. Там ми казаха, че тук няма въздух, годен за дишане.

— Кой ви каза това?

— Последният от тези, които бяха навън. И той страшно бързаше. Добре ли сте?

— Всичко е наред — успокоих я. — Къде са останалите?

Адвокатката вдигна прозорчето на шлема си и подсмръкна шумно.

— Простете. Носът ми страшно мрази прах и пясък. Както и да е. Университетът бе евакуиран преди около седем часа. Казаха, че имало заплаха за поставена бомба. Според официалната версия шепа архаици отровили въздуха и поставили няколко заряда в стаите на администрацията.

Всички се изнесоха с всъдеходи към една жп линия, оцеляла като по чудо.

— Вероятно сте доста смела, щом сте дошла чак дотук — каза Чарлз. — Предполагам, не вярвате на глупостите, че има бомба, нали?

Жената свали шлема си и се усмихна хищно.

— Предполагам, че няма. Не ни казаха, че сте тук. Вероятно не ви харесват по някаква причина. Колко души сте?

— Деветдесет.

— Преди евакуацията изгониха репортерите. Видях ви по „ЛитВид“. Май пресконференцията не се разви съвсем според очакванията им. Та къде са останалите?

Заведохме я до трапезарията. Всички, които бяха изпратени да изследват тунелите, незабавно бяха повикани.

Адвокатката застана в средата на залата, като непрекъснато задаваше и отговаряше на най-различни въпроси.

— Предполагам, че съм първият адвокат, пристигнал тук. Първо, името ми е Мария Санчес Окоа. Независим адвокат съм и съм наета от ОМ „Григио“ от Тарсис.

Фелиция излезе крачка напред.

— Това е моята фамилия — възкликна тя. Още двама младежи пристъпиха напред.

— Радвам се да ви видя — продължи Мария Санчес Окоа. — Фамилията се тревожи за вас. Искам да запиша имената ви, за да докладвам, че всички сте в безопасност.

— Всъщност какво точно се случи? — попита Даян. — Толкова съм объркана.

Останалите я подкрепиха.

— Какво става с Гретъл и Шон? — попитах аз, като прекъснах всеобщото бърборене.

— Били са ескортирани от охраната на университета до окръжния полицейски участък на Синай вчера сутринта, и то доста рано. И двамата са били ранени, но не мога да ви кажа до каква степен. Според университета нараняванията им били причинени от самите тях.

— Живи ли са? — продължих да я разпитвам.

— Поне така предполагам. В момента са в болницата на Таймс Ривър Каньон.

Мария Санчес Окоа започна да записва имената ни. Погледнах вдясно и видях Чарлз, който бе застанал до мен.

Той ми се усмихна. Върнах му усмивката и сложих ръка върху рамото му.

— Не би ли могъл някой от вас да излезе навън и да изстреля това по комуникационния сателит? Благодарение на вас, момчета, не са останали здрави кабели.

Мария Санчес Окоа даде компютърната си гривна на един от нас, който се запъти към стъкления покрив на горните нива на университета, където се помещаваше администрацията.

— Така. Сега, ако искате, бих могла да ви поразкажа това-онова, понеже предполагам, че не сте чули кой знае какво.

— Нищо, което да ни върши работа — потвърди Оливър.

— Аха. Хич не ми се иска да ви го казвам, но едва ли ще успеете да постигнете нещо съществено със сегашните си действия. Държите се като активисти на Парижката комуна. Правителството на централистите преди месеци постави свои собствени бомби — политически и легални, които експлодираха преди два дена. Положението е много лошо, момчета, и в това се крие обяснението защо закъснях, докато стигна до вас. С конституционния ред е свършено. Централистите подадоха оставка и спешно бе извикано старото чартистко правителство на ОМ.

Битката бе привършила. Само че нашата роля бе незначителна.

Мария Санчес Окоа продължи:

— Вие, приятелчета, сте повредили университетско имущество, нарушили сте всеки един закон на Марс, за който се сещам, и сте в доста сериозна опасност. И за какво бе цялата тази работа?

За щастие, по всяка вероятност това едва ли ще стане причина да лежите по затворите. Подочух, че бившите активисти на централистите бягат от планетата като плъхове от потъващ кораб… и в това число по всяка вероятност са включени Конър и Добъл. Едва ли има разумен човек, който би седнал да ви съди по законите, написани и приети от централистите.

— Какво са направили засега? — попита Чарлз.

— Никой не е сигурен за всичко, което са извършили, но изглежда, че правителството е направило постъпки до Земята да се включи в управлението на Марс, взели са рушвет от Обединените множества на Пояса и са им предоставили правото да разкопават и изследват Хелас…

Всички рязко си поехме въздух. А ние си мислехме, че ние сме радикално настроените.

— … и планират да национализират всички ОМ до края на годината.

Всички мълчахме вцепенено.

Останахме в старите общежития, докато охрана от ОМ „Гори-Марс“ не провери целия университет. Бяха построени нови жп линии, влаковете тръгнаха и повечето от нас се разотидоха по домовете си. Аз, Оливър, Фелиция и Чарлз останахме. Вече започвах да си мисля, че Чарлз иска да бъде близо до мен.

Срещнах се със семейството си на гарата два дни след като ни пуснаха. Дойдоха баща ми, майка ми и по-големият ми брат Стан. Родителите ми изглеждаха потресени както от страх, така и от ярост. Баща ми каза (доста несигурно), че съм нарушила най-свещените му принципи, като съм се присъединила към радикалите. Опитах се да му обясня защо бях постъпила така, само че той упорито отказваше да разбере. Нямаше нищо за чудене: и аз самата не бях наясно със себе си.

Стан, който постоянно се смущаваше от настроенията и действията на малката си сестра, просто стоеше встрани с лека усмивка. Тази усмивка ми напомни за Чарлз.

Чарлз, Оливър, Фелиция и аз си купихме билети от автомата и тръгнахме през перона на депото на МУС. Всички се чувствахме като хора извън закона или поне като парии.

Беше късно сутринта и със същия влак, с който ние щяхме да заминаваме, пристигнаха няколко десетки служители на университета, облечени в униформените цветове — сиво и кафяво. Те стояха неподвижно на перона, стиснали чантичките си в очакване да дойде университетският им ескорт, и от време на време ни хвърляха по някой изпълнен с подозрение поглед.

Персоналът на гарата не знаеше, че ние сме част от групичката, повредила линията на МУС, но го подозираше. Прави чест на железниците, че не нарушиха хартата и не отказаха да ни обслужат.

Четиримата седнахме в най-задния вагон. Останалата част от влака бе празна.

През 2171 година Марс бе опасан с петстотин хиляди километра релси. Всяка следваща година роботите добавяха все нови и нови. Влаковете бяха най-приятния начин за пътуване — просто си седиш удобно и наблюдаваш как сребристите стоножки плавно се носят няколко милиметра над дебелите черни релси, ускорявайки всеки няколко секунди и достигайки скорости от неколкостотин километра в час. Обичах да гледам как обширните каменисти равнини преминават покрай прозорците, да виждам как огромните облаци прах обхождат плавно влака, докато вентилаторите в предната част на локомотива разчистват релсите.

Въпреки това обаче пътуването до болницата на Таймс Ривър Каньон въобще не ми се понрави.

Не че имаше какво толкова да си кажем. Просто останките от групата на протестиралите ни бе избрала, за да отидем на посещение при Гретъл и Шон.

Тръгнахме от гарата на МУС точно на обяд. Усетихме как силата на ускорението ни притиска в седалките и почувствахме почти приспивното вибриране на шасито. Само след няколко минути вече бяхме достигнали скорост от 300 км/ч и огромното плато пред нас се обагри в мътна охра. Бях седнала на мястото до прозореца, наблюдавах пейзажа и се питах къде съм в действителност и коя съм.

Чарлз бе седнал на мястото до мен, но за щастие не беше много словоохотлив. Откакто баща ми бе изнесъл строгата си лекция, се чувствах странно пуста… или дори още по-зле. Дните бездействие ме бяха изтощили не по-малко успешно от усилена работа.

Оливър се опита да наруши неловкото мълчание и предложи да играем на думи. Фелиция поклати глава. Чарлз ми хвърли бегъл поглед, отгатна, че нямам настроение за игрички, и предложи да отложим за по-късно. Оливър сви рамене и впи поглед в компютърната си гривна, за да изгледа последните новини по „ЛитВид“.

Подремнах малко. След известно време усетих как Чарлз нежно докосва рамото ми. Влакът забавяше скорост.

— Постоянно ме будиш — измърморих аз.

— А ти постоянно проспиваш скучните части — отвърна той.

— Ти си толкова отвратително приятен… знаеш ли това?

— Извинявай. — Лицето му посърна.

— Между другото, защо постоянно ме… — щях да кажа „следваш“, само че не можех да подплатя обвиненията си с никакви доказателства. Влакът съвсем забави ход и в момента бавно се приплъзваше в депото на Таймс Ривър. Небето навън бе тъмнокафяво и черно в зенита. Млечният път висеше над високите стени на каньона, сякаш искаше да запълни древния канал.

— Според мен ти си интересна личност — обърна се към мен Чарлз, докато откопчаваше предпазния си колан и пристъпваше в пътеката между седалките.

Поклатих глава и поведох останалите към предния въздушен шлюз.

— Ние сме в стрес — промърморих.

— Всичко е наред — успокои ме Чарлз.

Фелиция ни погледна със слисана усмивка.

В чакалнята на болницата се натъкнахме на някакъв млад и надъхан държавен защитник, който размаха под носа ни купища документи за изписване.

— На кое правителство ги изпращате? — попита невинно Оливър. Униформата на мъжа имаше подозрително пусти участъци. Дори по местата, откъдето бяха махнати старите емблеми, още си личаха конците.

— Има ли значение? — сопна се той. — Вие сте от МУС, нали така? Приятели и колеги на пациентите?

— Приятели-състуденти — отвърна Фелиция.

— Така. А сега ме изслушайте. Длъжен съм да ви прочета това, в случай че на някой от вас му хрумне блестящата идея да звънне на „ЛитВид“. „Областта Таймс Ривър нито оправдава, нито обвинява тези пациенти за действията, предприети от тях. Ние следваме написаното в историческата Марсианска харта и лекуваме всякакви пациенти, без да вземаме предвид обстоятелствата на момента или тяхната политическа принадлежност.“ Край на проповедта. Амин.

Той се отдръпна назад и ни махна да продължим.

Бях направо потресена от онова, което видяхме, когато влязохме в стаята на Шон. Лекарите го бяха килнали в ъгъла под наклон 45 градуса, бяха го омотали в няколко пласта бял хирургически бинт и го бяха привързали към стоманена койка. Докторите, отговорни за лечението му, ръководеха възстановяването на тялото му посредством флуиди и оптични кабели. Едва сега осъзнахме колко сериозни са нараняванията му.

Щом влязохме в стаята му, той извърна глава и се взря безразлично в нас с отсъстващ поглед. Измърморихме обичайните стандартни приветствия и той ни отговори със също толкова изтърканото:

— Как е навън?

— Голяма дандания — обобщи Оливър.

Шон се взря в мен така, сякаш присъствах там само отчасти, сякаш не бях напълно нормално човешко същество, а блед призрак. Припомних си го в мига, когато бе изричал онези изпълнени със страст речи, с които бе разбунил събралите се студенти, и го сравних с това бледо подобие. Стана ми невероятно тъжно.

— Добре — отвърна той, като предварително беззвучно премери думата, преди да я изрече на глас. След това впери поглед в палеопейзажа, прожектиран на отсрещната стена: извисени в небесата акведукти, дълги блестящи тръби, окачени на подобни на дървета пиедестали, по които като плодове висяха гроздове зелени глобуси с диаметър около трийсет-четирийсет метра… Доста убедителна картина на нашата планета, преди да загуби водата и атмосферата си и да залинее.

— Съветът отново превзе всичко — обадих се аз. — Сега синдиците на всички ОМ се събират, за да оправят нещата.

Шон не реагира.

— Никой не ни каза, че си толкова сериозно ранен — каза Фелиция. Ние се взряхме в нея, удивени от тази неистина. Мария Санчес Окоа бе проверила докладите на охраната, включително и тези, подписани от университетските пазачи, и бе сглобила цялата картина парче по парче.

— Зарядите… — изрече Шон, като се поколеба за миг.

Помислих си: „Каквото и да смята Фелиция, той ще ни каже истината… пък и защо да не го направи?“

— Зарядите избухнаха предварително, преди да успея да се измъкна. Самичък ги залагах. Разбира се.

— Разбира се — кимна Оливър.

Чарлз остана най-отзад със скръстени ръце. Приличаше на малко момче, присъстващо на погребение.

— Направо ми издухаха „втората кожа“. Успях да си запазя шлема… странно, нали? Видях си червата. Всичко кипеше. Наблюдавах как кръвта ми кипи. Някой успя да запази присъствие на духа и хвърли едно платнище върху мен. То ме обгърна и забави малко нещата. След около час ме закараха в лазарета. Не си спомням кой знае колко след това.

— Боже Господи — обади се Фелиция с абсолютно същия тон, с който се бе обърнала към държавния защитник в чакалнята.

— Направихме го, приятели, нали? Отприщихме лавината — каза Шон.

— Ами, всъщност… — започна Оливър, но Фелиция го прекъсна с патос:

— Направихме го.

Оливър вдигна вежди.

— Ще се оправя — заяви Шон. — По-голямата част от мен май ще има нужда от подмяна и Бог знае кой плаща за всичко това. Предполагам, че е семейството ми, понеже няма кой друг. Напоследък доста мисля.

— Да? — насърчи го Фелиция.

— Мисля, че знам какво накара експлозива да избухне преждевременно — продължи Шон. — Някой е повредил таймера му, преди да го поставя. Много би ми се искало някой от вас — или всички, ако желаете — да разбере кой е бил този някой.

За известно време никой не пророни нито дума.

— Мислиш, че някой го е направил преднамерено? — попитах аз. Шон кимна.

— Стотици пъти проверявахме цялата екипировка и всичко работеше както трябва.

— И кой би направил такова нещо? — попита ужасен Оливър.

— Някой — отвърна Шон. — Продължавайте да държите студентите заедно. Цялата работа още не е свършила. — Той се извърна към мен, като внезапно се съсредоточи. — Предай едно съобщение на Гретъл. Кажи й, че е една тъпа глупачка и че я обичам ужасно. — Шон впи зъби в думите „тъпа глупачка“, сякаш бяха някакъв сладкиш и му доставяха огромно удовлетворение. Никога не бях виждала такава сплав между болка и горчива гордост.

Кимнах.

— Кажи й, че когато оздравеем, двамата с нея отново ще поемем водачеството и ще оправим цялата тази шибана бъркотия. Кажи й точно това.

— „Ще оправим цялата тази шибана бъркотия“ — повторих аз.

— Сега вече имаме по-мащабна цел — продължи Шон. — Трябва да разчупим простотията на тази планета — всичките тези обичайни бизнеси, корупции, близане на задници пред Тройката и примиренчески манталитети. Можем да го направим. Това ще бъде едно ново начало.

Очите му обиколиха всеки един от нас поред, сякаш искаше с погледа си да ни убеди в това, което току-що бе изрекъл. Фелиция вдигна ръка с разперени пръсти. Шон повдигна незасегнатата си ръка и несръчно притисна пръстите си към нейните. Същото направи и Оливър. Чарлз отстъпи назад — това бе прекалено много за него. Аз също щях да вдигна ръка и да я притисна към тази на Шон. Но Шон усети колебанието ми, когато Чарлз се отдръпна, и отпусна ръката си, преди да съм успяла да реша какво да правя.

— Трябва да правим това, което ни повелява сърцето — каза той меко. — Ти си… Касея, нали? Касея Мейджъмдар?

— Аха.

— Какво мисли твоята фамилия за всичко това?

— Не знам.

— Техният просперитет е гарантиран. Архаиците ще се чувстват много комфортно при следващото правителство. Не е ли смешно — Конър си мислеше, че ние сме архаици. Ти архаик ли си, Касея?

Поклатих глава. Гърлото ми се бе свило. Тонът му беше прекалено далечен и твърд, прекалено укорителен.

— Кажи ми, Касея. Това, което ти повелява сърцето.

— Не мисля, че трябва да подлагаш на съмнение лоялността ми към всички вас само и само заради фамилията ми — отсякох аз.

Погледът на Шон изведнъж стана леденостуден.

— Ако не си изцяло и напълно с нас, то би могла да ни предадеш по всяко време… също като онзи, който е повредил таймера.

— За зарядите се грижеше Гретъл — намеси се Чарлз. — Никой, освен Гретъл, не ги е докосвал. Най-малко пък Касея.

— Всички понякога имаме нужда от сън, нали? — каза Шон. — А по време на сън всеки може да направи каквото си иска. Но това вече е безсмислено. С тази част отдавна е свършено.

Той затвори очи и облиза устните си. От монтирания в стената робот се подаде чашка, от която направо в устата му се изля струйка течност. Шон сръчно я пое с целия опит, който си бе изработил за дните, прекарани в болницата.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо Фелиция.

— Ще ми се наложи да организирам всичко наново. Повечето от вас се прибраха по домовете си, нали?

— Някои — да, но не и ние — обясни Фелиция.

— Тогава ни бяха необходими студенти, които да окупират и да отстояват завоюваното, да заемат стаите на администрацията и да диктуват условия. Можехме да работим в университета и да го използваме като база, да заявим, че това е нещо от рода на компенсация за нелегалното ни изхвърляне, компенсация за нанесените ни щети… Ако аз бях там, ето това щеше да бъде първото нещо, което щях да направя.

Стана ми толкова тъжно, че ми се доплака. Явната несправедливост на обвиненията на Шон, примесени с напълно реалното чувство на вина, че не съм служила добре на каузата, накараха стомаха ми да се преобърне.

— Вървете и поговорете с Гретъл. А вие двамата… — Той посочи Чарлз и мен. — Обмислете всичко колкото се може по-добре. Кои сте вие? И къде бихте искали да живеете след десет години?

Гретъл беше наранена доста по-леко от Шон, но изглеждаше много по-зле. Главата й бе омотана с обемиста респираторна маска. Докторите й бяха оставили цепнатина единствено за очите. Бяха я положили върху наклонена под 45 градуса стоманена койка, а от наноиздатините на врата и тила й излизаха множество тръбички. Някой от медицинските роботи дискретно бе загънал останалата част от тялото й с бял чаршаф за времето на нашата визита. Тя ни видя да влизаме и изрече с изкуствения си копринен глас:

— Как е Шон? Бяхте ли при него?

— Добре е — отвърна Оливър. Аз се чувствах прекалено тъжна, за да съм в състояние да разговарям.

— Не ни разрешават да се виждаме. Съгласно лайняните правила на тази болница. Какво казват хората навън? Успяхме ли да им привлечем вниманието поне за малко?

Фелиция се опита дай обясни колкото можеше по-деликатно, че в действителност не бяхме успели да постигнем абсолютно нищо. Усетих, че се държи с Гретъл значително по-твърдо, отколкото с Шон. Може би и тя чувстваше някаква неясна вина пред Шон. Внезапно получих нещо като шесто чувство за хората и революциите. Онова, което усетих, въобще не ми хареса.

— Шон има план за това, как да променим ситуацията — каза Гретъл.

— Сигурен съм, че е така — потвърди Оливър.

— Какво е положението в МУС?

— Създават нова администрация. Всички, назначени от централистите, или подадоха оставки, или бяха принудени да напуснат.

— Звучи така, сякаш някой ги е наказал.

— Такава е обичайната процедура. Всички кандидатури се разглеждат внимателно — поясни Оливър.

Гретъл въздъхна — изкуствен звук с огромна красота — и протегна ръка. Фелиция я стисна. Чарлз и аз останахме отново отзад.

— Шон смята, че някой е бърникал из онзи заряд, който избухна в ръцете му — каза Оливър.

— Напълно е възможно — отвърна Гретъл. — И по всяка вероятност е именно така.

— Само че ти беше единствената, която се грижеше за зарядите — обади се Чарлз.

Гретъл отново въздъхна.

— Това беше стандартна опаковка „Екскавекс“ от два килограма. Нямахме чак толкова много пари, за да си позволим нещо по-добро. Съществува възможност и хората, които го купиха вместо нас, да са направили нещо с него. Напълно е възможно.

— Не знаехме това — каза Оливър.

— Чуйте, приятели, ако все още не сме привлекли ничие внимание, то това е заради… — Тя спря. Очите й обиколиха светкавично стаята, след което се стесниха. — Имам нови очи — продължи тя след малко. — Харесва ли ви цветът им? По-добре си вървете сега. Ще си поговорим пак, след като ме изпишат.

Докато излизахме от болницата, в тунела, който водеше към главния терминал на станция „Таймс Ривър“, ни срещна един изгладнял, зле облечен репортер на „ЛитВид“, който се опита да ни интервюира. Той ни преследва над трийсет метра, като през цялото време хвърляше по един поглед върху компютърната си гривна, когато идваше ред да зададе някой (според него) ключов въпрос. Бяхме достатъчно мрачни и достатъчно умни, за да не отговорим на нито един от тях, но независимо от това в края на краищата дадохме едно десетсекундно блиц интервю в страничната част на тунела към станцията „Марс Тарсис“.

На следващия ден пък Шон бе интервюиран от репортер на „Ню Марс Комюнити Скан“. Това интервю, посредством сателит на „Дженерал Солар“, бе предадено на цялата Тройка. Шон разказа историята на нашите премеждия на трите обединени планети (и, между другото, това, което той разказа, не беше онова, което си спомнях аз).

Тези две интервюта бяха единствените с някого от нас.

Тъгата ми стана още по-голяма. Младежкият ми идеализъм бързо се изпаряваше и, което беше по-лошото, не се заменяше от никаква конкретна емоция.

Често се сещах за думите на Шон към нас, с които ни обвиняваше, за подозрението му конкретно към мен, за интервюто му, което разпространи сума ти неточности из Тройката. Сега бих заявила без колебание, че Шон Дикинсън направо излъга, но съществува и вероятността още тогава той да е бил твърде добър революционер, за да уважава истината. А Гретъл според мен имаше намерение да ни даде някакъв устен съвет за политическите нужди, които ни диктуват как да виждаме — и да използваме — историята.

Когато се върнахме в старите общежития на МУС, открихме, че вратите са заключени. Срещнах се с Даян, която ми обясни, че университетът е затворен за неопределено време поради „промени в учебните планове“. Под табелките с имената ни върху вратите имаше бележки, съгласно които ни се даваше правото да влезем по веднъж в стаите си и да си изнесем багажа оттам. Нямало да получим безплатни билети нито за вкъщи, нито за каквото и да било друго място. Успяхме да уловим новинарски емисии по компютърните си гривни, в които се съобщаваше къде ще се проведат публичните дебати за определяне на бъдещата политика на университета.

Спокойно можеше да се каже, че бяхме в още по-лошо положение, отколкото бяхме били при Конър и Добъл.

Чарлз помогна на мен и на Даян да си изнесем багажа и да го складираме в тунела. Не че имахме много багаж. Лично аз бях изпратила повечето неща вкъщи, след като ме изхвърлиха. Помогнах на Чарлз да си стегне неговите вещи — около десетина килограма екипировка и материал за проучване.

Хапнахме набързо на гарата. Нямахме да си кажем кой знае какво. Даян, Оливър и Фелиция тръгнаха от северната част на гарата. С Чарлз се срещнахме на южната. Когато нагласих вещите си в багажното, той протегна ръка. Разтърсих я здраво.

— Ще те видя ли някога пак? — попита Чарлз.

— Защо не? — отвърнах аз. — Когато животът ни се позакрепи.

Той задържа ръката ми в своята малко по-дълго от обичайното. Деликатно я измъкнах.

— Би ми се искало да те видя и преди това — каза той. — Поне при мен „закрепването“ ще отнеме доста време.

— Добре — кимнах и се промуших през затварящата се вече врата. Нарочно не определих точна дата, тъй като никак не ми се искаше да завързвам сериозни взаимоотношения.

Баща ми ми прости. Според мен майка ми тайничко одобряваше онова, което извърших. Двамата платиха доста солидна сума, за да мога да посещавам класове за самоподготовка и по този начин да не изоставам с ученето си. Можеха да го минат и по параграфа за образователните сметки на ОМ, понеже това бе част от Архаическото възраждане. Баща ми твърдо се уповаваше на правилата на ОМ, но бе прекалено честолюбив, за да се възползва от правата си на победител.

Следващия път, когато видях Конър, бе по програмата на „ЛитВид“, която се излъчваше за цялата Слънчева система. Тя пътуваше към Земята и се скъсваше от изявления. Намираше се на МКСТКЗП (междупланетния кораб от състава на Транспортната коалиция на Западното полукълбо) „Бариерен риф“. Завръщаше се на бял кон (и си съдираше задника, за да накара марсианците да го усетят), едва ли не като герой. И Добъл бе с нея, но не пророни нито думичка, понеже с всеки изминал ден се приближаваше времето, когато ужасяващата истина за централистката й администрация щеше да излезе на бял свят.

Така се бе случило, че на същия кораб пътуваше и адвокат на ОМ „Мейджъмдар“. Той се нае да представи всички ОМ и интересите им, надявайки се да се спогодят с Конър и Добъл. Адвокатът им представяше всякакви документи и така ден след ден, ден след ден, ден след ден…

Докато двете стигнеха до Земята (а това щеше да се случи десет месеца по-късно), щяха да са бедни като църковни мишки, родени на Марс, но заточени на друга планета до края на живота си.

Това, което се случваше тогава на Марс, бе типичен пример за политиката на „младата“ култура в действие. „Младата“ култура бе и специална територия на проучванията ми по земна история, затова реално погледнато, би следвало да съм направо очарована. Само че в действителност не гледах почти никакви новини.

Младежките ми идеали бяха захвърлени прекалено грубо на бунището и нямах никаква представа какво да правя с останките от тях. Преди да започна да мисля върху една евентуална нова алтернатива за образованието си и да реша как да угодя на семейството си, първо трябваше да си изясня коя всъщност бях. Майка ми поддържаше това мое младежко колебание, а баща ми се предаде пред напора на майка ми. И така вече имах известно време.

Когато лекциите в Марсианския университет в Синай започнаха отново, аз се прехвърлих в станцията Дюри — третия по големина град на Марс, където се намираше вторият по големина филиал на МУС. Записах хуманитарни науки — литературни текстове от деветнайсети и двайсети век, философия от времето преди квантовата механика и (това беше най-практичната точка от моя списък) „Моралът и етиката като бизнес изкуство“. Четирима нещастници споделяха участта ми и изучаваха неща, които практичните марсианци дори не биха погледнали.

Нуждаех се от почивка. Затова реших да се позабавлявам.

Не бях се сещала за Чарлз от месеци насам. Не знаех, че и той е дошъл в Дюри. Когато лекциите ни започнаха, с него не се срещнахме веднага. Видях го в Шинктаун през ваканцията.

Седемстотин и деветдесет студенти завършиха тази година филиала на МУС в Дюри. Тези, които бяха по-улегнали или от по-заможните семейства на Маринър Вали, започнаха работа във фермите му. Останалите намериха убежище в Шинктаун. Някои, вече женени, се пръснаха по наполовина построените сгради, които скоро щяха да се превърнат в нови жп станции, и правеха обичайните за всички семейни хора неща.

Тъй като моята фамилия нямаше ферми, майка ми и баща ми не изискваха кой знае какво засвидетелстване на семейната любов от моя страна. Обичаха ме, но ме оставиха да избера сама пътя си в живота.

Шинктаун представляваше един не особено приятен миш-маш от лъскави магазини, дискретни хотелчета, игрални зали и гимнастически салони. Намираше се на седемнайсет километра от жп станция Дюри. В Шинктаун студентите успяваха да се отърсят от ученето, от задълженията към фамилиите си и към града, зарязваха всичко и се отдаваха на живот.

Марс никога не е бил място, където господства благоприличието, но независимо от това отношението на марсианците към секса много подхождаше на граничната им култура. Целите на секса бяха просперитет и установяване на здрави връзки между личностите и фамилиите; знаехме, че сексът води (или поне би трябвало да води) до любов и дълготрайни връзки; че сексът без любов може и да не беше грях, но със сигурност бе почти чисто губене на време. За идеалния марсианец или марсианка, както твърдяха популярните сериали на „ЛитВид“, сексът никога не беше въпрос просто на начесване на крастата, а дяволски сложно нещо, изпълнено със значимост и с драми както за личността, така и за цялата фамилия, потенциален старт на нови взаимоотношения (хората от едно и също ОМ рядко се женеха помежду си) и начало на нова епоха.

Ето това гласеше общоприетата легенда за секса. Няма да крия, че я намирах за доста привлекателна и примамлива. Всъщност и досега я намирам за такава. Някой някога бе казал, че романтикът е човек, който никога не приема доказателствата на зрението и слуха си…

На тази възраст единици бяха хората, които ми се струваха физически непривлекателни. Младите марсианци нямаха повод да насилват природата си да поема по неестествен път. Този въпрос бе поставен на обсъждане сред гражданите на Тройката преди седемдесет и повече марсиански години. Що се отнася до мен, аз бях достатъчно привлекателна, генетичното ми наследство се нуждаеше от съвсем малко подобряване (ако въобще се нуждаеше; лично аз никога не бях искала от майка си и баща си подобно нещо) и мъжете рядко отказваха да си поговорят с мен.

Само че дотогава още не бях имала любовник — главно защото намирах младежите или за прекалено сериозни, или за прекалено фриволни, или (в повечето случаи) за прекалено глупави. Това, което исках от моята бъдеща първа (и вероятно единствена…) любов, беше не просто физическото удоволствие, но нещо много по-дълбоко и значително, нещо, което щеше да накара цял Марс — ако не и цялата Тройка — да въздъхне със завист, след като въображаемият ми любовник и аз, вече на преклонна възраст, публикувахме мемоарите си…

Не бях по-целомъдрена от останалите. А и въобще не ми беше приятно да си лягам вечер сама. Много често ми се искаше да смъкна поне малко летвата, която сама си бях поставила, и да науча нещо повече за мъжете… естествено, за приятните, напълно уверени в себе си мъже с леко непокорен характер. За един подобен експеримент красотата и физическото привличане на мъжа биха имали доста по-голямо значение, отколкото интелектуалните му качества, но пък ако някой разполагаше и с двете — с ум и с красота…

Мечтите ми бяха все от този род.

За младите марсианци Шинктаун бе място на горещи страсти и изкушения, затова и повечето от нас се насочваха натам. Ходех на танци, флиртувах и се целувах на поразия, но гледах да не задълбавам много и да избягвам евентуалните по-интимни срещи, които знаех, че бих могла да осъществя без проблеми. Прастарата истина за взаимоотношенията между мъжа и жената — тази, че мъжът предлага, а жената избира — работеше в моя полза. Можех да съблазнявам, да опипвам почвата и постоянно да играя жестоката и (както тогава смятах) напълно честна игра за избиране на най-добрия мъжкар от глутницата.

Една ранна пролетна вечер един от университетските клубове организираше малко парти с игра на джайалай. Загледах се в играта и с удоволствие наблюдавах как гъвкавите мъжки тела криволичеха из арената и подхвърляха насам-натам тежката малка топка, леко опиянени от смесицата между силен шинктаунски двойно ферментирал чай и слабо вино. Надявах се да потанцувам малко, да пофлиртувам и след това да се прибера у дома и да мисля. Забелязах Чарлз първа, докато танцувах с някакъв третокурсник от Дюри. Беше от отсрещната страна на стаята и говореше („бърбореше“, казах си аз) с някаква висока екзотична красавица с големи очи. Когато танцът свърши, аз се промуших през тълпата и съвсем случайно се блъснах в него. Той откъсна очи от екзотичната мадама, видя ме и за мое огромно удоволствие лицето му пламна като на пубертет. Незабавно голямооката бе забравена.

От месеци насам мислех за екшъните в МУС и ужасно ми се искаше да поговоря с някого за тях. Чарлз ми се видя достатъчно подходящ за целта.

— Бихме могли да вечеряме заедно — подхвърли той, докато обикаляхме дансинга.

— Току-що ядох — отвърнах.

— Тогава да отидем на кафе.

— Искаше ми се да си поговорим за миналото лято.

— Чудесна възможност, и то по време на един малко позакъснял десерт.

Намръщих се, като че ли предложението бе някак си неприлично, но след това се предадох. Чарлз ме улови за ръката — това ми изглеждаше достатъчно безопасно — и двамата си тръгнахме. Успяхме да открием едно малко и тихо кафене в извивката на външния тунел. Този участък бе на север от квартирите на постоянните обитатели на Шинктаун и предлагаше малки удобни магазинчета, в повечето от които продаваха роботи. Преминахме през централната част — един хектар подрязана зеленина, заобиколена от шест сгради със струпани едно върху друго балкончета. Квадратната архитектура се опитваше да имитира всичко най-лошо от старите земни стилове. Впечатлението, което оставяше, беше ретроградно и потискащо. Дъгата от магазинчета обаче бе сравнително стилна и поносима.

Седнахме в кафенето и заотпивахме от местното кафе, докато чакахме да пристигнат сладкишите, които си бяхме поръчали. Чарлз седна пръв на масата, което бе повече от очевиден белег за това, че е нервен. Усмихваше се широко на малкото думи, които казах. Очевидно пламенно желаеше да се покаже сговорчив.

Все повече и повече започвах да се отегчавам от неловкото му мълчание. Наведох се напред и попитах:

— Защо всъщност дойде в Шинктаун?

— Беше ми скучно, а и бях самотен — отвърна той. — Бях затънал до уши в работа по континуума на Бел. Както и да е. Ами ти защо си тук?

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че и аз съм си търсила компания.

Изведнъж осъзнах с известна загриженост, че това е моят начин да кокетирам с хората. Майка ми би го нарекла „курвенски“, а тя ме познаваше доста добре…

— Търсила си си добър партньор за танци? Предполагам, че аз не съм най-подходящия възможен избор.

Махнах пренебрежително с ръка.

— Спомняш ли си думите на Шон Дикинсън?

Чарлз направи гримаса.

— Не бих имал нищо против да го забравя.

— Какво не му беше наред?

— Не съм кой знае колко вещ в човешката природа. — Той започна съсредоточено да се взира в миниатюрната си чашка. Сладкишите пристигнаха. Чарлз сложи ръка върху робота. — Аз черпя — заяви той. — Понякога си мисля, че съм много старомоден.

Оставих това изречение да мине покрай ушите ми.

— Според мен той бе направо чудовище — настоях.

— Не съм сигурен, че бих отишъл толкова далеч.

Устните ми отново опитаха вкуса на думата:

— Чудовище. Политическо чудовище.

— Той те засегна дълбоко, нали? Все пак недей забравя, че бе ранен и то доста лошо.

— Опитах се да осъзная цялата ситуация. Искаше ми се да разбера защо не успяхме да постигнем нищо. Защо изпитвах такова желание да последвам Шон и Гретъл почти навсякъде…

— Да последваш тях ли? Или каузата?

— Ами… аз вярвах… вярвах в каузата, само че следвах тях. И сега се опитвам да разбера защо.

— Може би защото те изглеждаха така, сякаш знаеха какво искат и как точно се опитват да го постигнат.

Говорихме си около час по този начин, като обикаляхме в омагьосан кръг и ни най-малко не се приближавахме към разбиране на нещата, които се бяха случили с нас. Чарлз изглежда приемаше случилото се като някаква невинна младежка лудория, само че аз никога не си позволих лукса да гледам на всичко толкова подигравателно. Провалът ни ме караше да чувствам дълбоко усещане за вина, за изгубено напразно време и за пропуснати възможности.

Когато привършихме със сладкишите си, бе напълно естествено да намерим някое друго тихо място, където да продължим да говорим. Чарлз предложи това да бъде вътрешният двор. Поклатих глава и обясних, че ми прилича на инсула. Чарлз не беше студент по история и естествено не разбра. Аз поясних:

— Инсула. Вид стая в древния Рим.

— Имаш предвид градът Рим ли? — попита Чарлз.

— Да — отвърнах аз. — Градът.

Следващото предложение на Чарлз, дошло след кратък момент на колебание, бе да отидем в неговата стая.

— Бих могъл да поръчам да ни донесат малко вино или чай — допълни той.

— Не, благодаря, пих достатъчно и от двете. Дали бихме могли да открием някъде малко минерална вода?

— Предполагам, че можем — отвърна Чарлз. — Дюри е разположен на доста приличен акуифер2. Цялата област е разположена върху праисторически карст.

Взехме едно малко такси до противоположната част на града, където се намираха хотелите и временните квартири за единствения сигурен източник на приходи за Шинктаун — студентите.

Спомням си, че не очаквах кой знае какво, когато стигнахме до квартирата на Чарлз. Вътре в нея нямаше абсолютно нищо изискано — евтина, чиста, поддържана от роботи, боядисана в приятни нюанси бежово, меко зелено и сиво. Леглото можеше да приюти само един човек. Седнах на ръба му. Внезапно ми хрумна, че както вървят нещата, Чарлз би могъл да се обнадежди за нещо повече. Все пак още не се бяхме целували, а и споразумението беше, че ще дойдем тук, за да си поговорим.

Въпреки това обаче се чудех как ли щях да реагирам, ако Чарлз предприемеше нещо.

— Ще поръчам водата — обади се той и пристъпи напред. Сякаш не беше сигурен дали да седне на въртящия се стол или на ръба на леглото до мен. — Газирана ли да бъде или обикновена?

— Обикновена — отвърнах аз.

Той включи компютърната си гривна към интерфейса в бюрото и даде поръчката.

— Обикновено са доста бавнички. Ще се наложи да почакаме пет-шест минутки. Просто роботите са стари.

— Скърцат ли? — пошегувах се.

Той се засмя, седна на стола и се огледа наоколо.

— Луксът не е в излишък, но не мога да си позволя нещо по-добро — каза той с извинителен тон. Стаята наистина не блестеше с кой знае какво — един стол, малко бюро, едно сгъваемо легло и тънко одеяло, метнато върху него, покрита с пластмасова завеса душ-кабина зад ниска вратичка, мивка и тоалетна чиния, скрити до стената зад завеса и всичко това нагъчкано в пространство от три на четири метра.

Зачудих се с колко ли жени е правил секс Чарлз тук и при какви условия е ставало всичко.

— Можем да обсъждаме с години онова, което се случи с Шон и Гретъл — обади се Чарлз. — Никак не ми се иска да си мислиш, че съм забравил всичко.

— О, не, въобще не мисля така — успокоих го аз.

— Просто има много неща, над които трябва да размишлявам — продължи той. Използва думата като своего рода пародия на самата нея, за да смекчи малко бремето, което тя съдържаше в себе си.

— Сгрешихме ли някъде, как мислиш? — попитах го аз, заглаждайки някои неравности по тънкото одеяло.

— Поне така смятам.

— Какви грешки допуснахме? — продължих да го разпитвам. Отново бях бясна, но се стремях да не го показвам чак толкова.

Чарлз най-накрая дръпна стола и седна, с облегнати върху коленете лакти.

— Трябваше да изберем по-внимателно лидерите си — каза той.

— Мислиш, че Шон не става за водач, така ли?

— Ти каза, че той бил „чудовище“ — напомни ми Чарлз.

— За всички ни нещата не се развиха по най-благоприятния начин — заявих. — Ако всичко бе минало добре, ситуацията сега можеше и да е по-различна.

— Искаш да кажеш, ако Конър и Добъл не се бяха самообесили, ние можеше да им осигурим примката?

— Нещо такова.

— Предполагам, че Шон и Гретъл се опитваха да направят именно това — каза Чарлз.

— Всички се опитвахме — допълних аз.

— Точно така. Но помисли малко: какво щяхме да правим след това? Какво точно искаше да постигне Шон?

— В по-дългосрочен план ли? — попитах.

— Да. — Чарлз в момента демонстрираше качества, за които въобще не бях предполагала преди. Бях любопитна да видя докъде се простира тази негова дълбочина. — Според мен те желаеха на Марс да се възцари анархия.

Намръщих се рязко. Чарлз хвърли поглед към мен и лицето му застина.

— Е, в действителност аз…

— И защо биха желали подобно нещо?

— Просто Шон изпитва желание да ръководи. Само че никога няма да може да бъде консенсусен лидер.

— И защо?

— Изглежда добре, когато го показват по „ЛитВид“ — тръсна Чарлз. Не можеше ли да разбере как ме дразнят думите му?! Отново почувствах известна перверзност: искаше ми се да продължава да ме дразни, за да мога после с пълно право да му откажа онова, за което всъщност бяхме дошли тук.

— Моля?!

— Съжалявам, че те разстройвам така — меко се извини Чарлз, като кършеше нервно пръсти. — Знам, че харесваше Шон. Наистина не съм те довел тук, за да…

Входната врата избръмча. Чарлз отвори и в стаята влезе роботът, който носеше бутилка „Първокачествена минерална вода от регион Дюри“. Чарлз ми подаде чаша и отново седна.

— Не ми се говори за политика — въздъхна той. — Не съм кой знае колко сведущ в тази област.

— Дойдохме тук, за да си поговорим за всичко онова, което се обърка — настоях аз. — Любопитна съм да чуя какво мислиш ти по въпроса.

— Едва ли ще се съгласиш с моето мнение.

— Може би — признах аз. — Но все пак искам да чуя и теб.

По извивката на челюстта му и по стиснатите му здраво ръце усетих, че никак не му е лесно.

— Добре де — каза най-накрая той. Разбрах, че се предаде, понеже не бях в обсега му. Това наля допълнително масло в огъня на моето раздразнение. Ега ти предположението!!!

— Според теб какъв водач щеше да стане Шон?

— Тиранин — отвърна Чарлз меко. — Или в най-добрия случай — неподходящ. Според мен той нямаше необходимото обаяние, не умееше да използва чара си и не бе в състояние да контролира емоциите и чувствата си.

Гневът ми се изпари като по чудо. Много странно нещо: в момента се съгласявах с Чарлз! Ето това бе онази чудовищност, която така усилено се мъчех да проумея.

— Имаш доста по-добър усет за човешката природа, отколкото мислиш — казах с въздишка. Облегнах се на леглото. Чарлз сви рамене нещастно.

— Само че аз се провалих — допълни той.

— Как?

— Исках да те опозная по-добре. Чувствам нещо наистина специално и особено, когато те виждам.

Бях искрено заинтригувана и тъкмо щях да продължа с дразнещите си въпроси от рода на „Как?“, „Какво имаш предвид?“ и така нататък, когато той внезапно се изправи на крака.

— Само че всичко е безполезно. Ти не ме хареса още от самото начало.

Погледнах го изумено.

— Според теб аз съм доста несръчен… или поне не съм като Шон. А именно Шон бе човекът, който привличаше погледите ти… И какво правя аз в момента? Развенчавам го.

— Шон не ме привлича с нищо особено — възразих аз, свела очи надолу в някакво (както се надявах) подобие на стеснителност или откровеност. — Определено не и след като каза онова нещо.

— Съжалявам.

— Защо ми се извиняваш? Седни, моля те.

Никой от нас дори и не бе докоснал минералната си вода.

Чарлз седна и вдигна чашата си.

— Знаеш ли, тази вода е лежала тук милиарди години, затворена във варовика… Древен живот. Ето това ми се иска да правя. Освен да получавам стипендии по физика и да си върша научната работа, имам предвид. Да се изкача Горе и да изучавам старите морски корита. А не да си говоря за политика. Нуждая се от някой, който да е до мен и да ми прави компания. Мислех, че може би ти ще си този човек. — Чарлз вдигна поглед и изведнъж изстреля почти на един дъх предложението си: — ОМ „Клайн“ притежава едно старо лозе на около двайсетина километра оттук. Бих могъл да наема един трактор, да ти покажа нашата…

— Винарна ли? — попитах изумена аз.

— Винарната фалира. Преобразуваха я във водна станция. Не е нищо повече от един обикновен купол, но почвата е доста хубава. Може би старата реколта сега е по-добра и бихме могли да опитаме да я възродим.

— Предлагаш ли ми това наистина? — Почувствах толкова внезапна и неочаквана топлина, че чак очите ми се навлажниха. — Чарлз, изненадваш ме. — Всъщност бях изненадана от себе си. След това отново сведох поглед надолу. — И какво очакваш от мен?

— Може би ще ме харесаш поне малко, ако се махнем от това място. С Шинктаун не се понасяме взаимно. Дори не знам защо, по дяволите, дойдох да живея тук. Е, не че не се радвам, че го сторих, понеже ти си тук, но…

— Значи стара винарна. И… ще можем да излизаме Горе?

— Облечени с подходящи скафандри, разбира се. Честичко съм го правил. С мен е безопасно да се излиза навън, Касея. — Той вдигна показалец нагоре. — Аз не съм идол от екрана на „ЛитВид“.

Престорих се, че не съм чула последното изречение.

— Никога не съм била навън по научна работа — казах. — Превъзходна идея.

Чарлз преглътна и реши да продължи с натиска, докато обстановката беше благоприятна.

— Бихме могли да тръгнем още сега. Да прекараме там някой и друг ден. Не е скъпо — моето ОМ не е чак толкова богато, но ние ще вземем под наем някакво оборудване, което в момента никой не използва. И кислородният бюджет няма да е проблем. Можем да вкараме водорода обратно в системата. Бих могъл да се обадя и да разпоредя да започнат да отопляват станцията за нас.

Предложението бе леко странно, ужасно неочаквано и доста мило. Чарлз никога нямаше да ме насилва да правя нещо повече, отколкото аз самата желаех. А това беше направо прекрасно.

— Ще се опитвам да не ти досаждам с чак толкова много физика — продължаваше той.

— О, бих могла да го понеса — засмях се. — Между другото, какво те кара да мислиш, че съм изпитвала някакъв романтичен интерес към Шон?

Той мъдро предпочете да не отговаря и веднага се зае да организира нещата за през нощта.

Марсианците най-често виждат повърхността на родната си планета през прозорците на влака. Може би девет или десет пъти през целия си живот средният марсианец се качва Горе, облечен в скафандър. Обикновено това става на групи и под строго наблюдение. Като туристи на собствената си планета.

Наречете го страх, наречете го благоразумие, но така или иначе повечето марсианци предпочитат да се движат по тунели. Дори самите те са си лепнали прякора „зайци“ — червени зайци, за разлика от сивите зайци на Луната.

По мое мнение пътуването в трактора, седнала до Чарлз, беше доста по-страшно от разходките с „втора кожа“ преди месеци. Трябваше да разчитам на Чарлз да не ни обърне някъде из клисурите и древните езици на ледниците. От него обаче се излъчваше абсолютно доверие в собствените му сили. Това, което ме успокои, бе близостта до емоциите, които благоразумно бях заключила зад паравана от философия.

Не ми се иска да обяснявам поврата в настроенията си. Просто започвах да изпитвам някакво привличане към Чарлз, само че процесът бе много, много бавен. Докато той шофираше, аз му хвърлях по някой и друг поглед крадешком и изучавах строгите му и правилни черти, дългия му и прав нос, леко примигващите му дълбоки и наблюдателни очи, деликатно чувствената му долна устна, острата брадичка, леко мършавия му врат… странна смесица от черти, които намирах за привлекателни и черти, които не бях напълно сигурна, че одобрявам безрезервно — черти, по-скоро неестетични, отколкото перфектни. Пръстите му бяха дълги, с квадратни нокти, раменете му бяха кокалести и широки, гърдите му бяха леко хлътнали…

Свъсих вежди и се съсредоточих върху пейзажа наоколо. Нямах кой знае какви предпочитания към физическите науки, само че никой марсианец не може да избяга от миналото си. Още като сме били бебета, родителите са ни разказвали приказки за него.

Марс сега беше мъртъв, но някога е бил жив. Върху ниските плата, под вездесъщите пясъци и вискозна кал лежеше дебел пласт калциеви скали — варовик, мъртвите останки на неизброимо количество живи същества, обитавали някога дъното на древния океан, който някога е покривал целия този регион, както и, разбира се, около шейсет процента от повърхността на цялата планета.

Океаните са станали жертва на стареенето и охлаждането на Марс преди около половин милиард марсиански години. Вътрешните течения на планетата са забавили ход и са се стабилизирали тъкмо когато Марс е започвал да развива — и да изтласква настрани — континентите си и следователно да съкращава миграцията на четирите си основни плочи от планетарната кора, причинявайки колосални газови изригвания от марсианските вулкани и отнемайки с това живота на всички същества. След шестстотин милиона марсиански години животът на планетата се завърнал и се заел да създава все по-устойчиви на жестоките условия форми. След него по планетата оставали огромни окаменели океани, карстове и, най-накрая, Майка Екос и великолепните акведукти.

Навсякъде около нас от кафяво-червения пясък се подаваха жълто-бели варовици. Ръждивочервените натрошени скали, разпръснати върху образувалите се в резултат от удар на метеорит кратери, покриваха върха на тази невероятна смесица като шоколадова глазура върху ревенов сос над ванилов сладолед. Ефектът, особено на фона на розовото небе, бе направо поразителен, а красотата спираше дъха — тъжно напомняне, че и планетите са смъртни.

— Харесва ли ти? — попита Чарлз. Откакто бяхме напуснали Дюри, не бяхме разменили почти никакви думи.

— Направо е приказно — отвърнах аз.

— Почакай да отидем до откритите карстове. Приличат на бърлоги на прерийни кучета. Това определено са признаци за съществуването на акуифери, само че за да определим колко точно са дълбоки и дали са „бели“, ще ни е необходима помощта на експерт. — „Белите“ акуифери съдържаха висока концентрация на арсеник, което пък на свой ред оскъпяваше добиването на вода. — В „белите“ океани е имало съвсем различни форми на живот. Вероятно навремето оттам са произлезли и първите „майки“.

Знаех сравнително малко неща за цистите-„майки“ — единни организми, приютявали праисторическите екосистеми, цял един свят в черупка, родителите на мостовете-акведукти. Вкаменели останки от тях бяха открити едва през последните няколко години. Никога не бях обръщала особено внимание на новините за тези неща.

— Виждала ли си някога „майка“? — попита Чарлз.

— Само на снимка.

— Прекрасни са. По-големи са от трактора, обвити в дебели черупки, дебели около трийсет сантиметра. Закопани в пясъците и чакащи да настъпи поредният влажен цикъл… Последните от този вид. — Очите му проблеснаха и устата му се изкриви в гротескна полуусмивка. Ентусиазмът му за миг ме накара да се почувствам странно далече от него. — Някои от тях може да са издържали десетки милиони години. Само че влажните цикли никога повече не настъпили. — Той поклати глава. Ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу нещастно, сякаш описваше някаква трагедия, случила се със собственото му семейство. — Има ентусиасти, които смятат, че е възможно някой ден да открием и жива „майка“. За ловците на вкаменелости те са нещо от рода на Свещения Граал.

— Възможно ли е това наистина?

— Поне според мен не.

— Там, където отиваме, има ли много от тях?

Чарлз поклати глава.

— Много са редки. Пък и не се откриват в карстове. Повечето от тях са открити във вдлъбнатините на повърхността.

— Аха…

— Но винаги бихме могли да поогледаме. — Той се усмихна с невероятно нежната си детска усмивка, открита и доверчива.

Винарната на ОМ „Клайн“ — един благороден експеримент, който за съжаление се бе оказал неуспешен — бе заровена в наветрената страна на едно издигнато нависоко плато на двайсетина километра от станцията Дюри. Сега поддръжката се извършваше изцяло и само от роботи и при това доста успешно, ако се съдеше по външния й вид. На портата бе окачена яркозелена табела „Tres Haut Medoc“. Чарлз спря трактора точно под него. Гаражът бавно и тържествено се отвори, моторът изръмжа и машината спря в мрачното пространство.

Херметизирахме скафандрите си и се спуснахме до кабинката долу. Чарлз допря ръка до електронната ключалка и ме погледна в очите:

— Не съм идвал тук, откакто кодовете са сменени. Надявам се, че все още съм свързан към старата обща мрежа на Клайн.

— Ти не провери ли предварително? — попитах аз изплашено.

— Майтапя се — усмихна се той. Шлюзът се отвори и ние пристъпихме вътре.

През годините роботите така се бяха „саморемонтирали“, че приличаха на грозни безформени буци. Напомняха ми за предани малки гърбушковци, понеже непрекъснато се отместваха сервилно от пътя ни, докато разучавахме тесните тунели, водещи до централната жилищна част.

— Никога не съм виждала толкова стари роботи — отбелязах.

— Старички са наистина. Фамилия Клайн е практична. Взеха всички годни за нещо машини със себе си и оставиха тук само отговорните за поддръжката, колкото да се грижат за водата.

— Нещастните създания — казах аз колебливо.

— Voila3 — обяви Чарлз и отвори вратата към централната жилищна част. Зад нея видях помещение, за което сякаш се бе грижил някой с ненормална идея за това какво означава ред: въздушните матраци бяха струпани в единия ъгъл, масата бе покрита с чаршаф и превърната в нещо като легло, а в центъра с любов бе складирано гниещото оборудване, от което се разнасяше миризма на йод и веднага привличаше вниманието на влезлия в стаята. Машините изглеждаха изтощени. В средата на територията си се изправи един по-голям робот, висок около метър и широк наполовина. Приличаше на цистерна или бъчва с издадени напред ръце.

— Добре дошли — поздрави ни той със скърцащ глас. — От четири години не сме имали гости в това имение. Как бихме могли да ви бъдем полезни?

Чарлз се засмя.

— Недей — спрях го аз, — ще нараниш чувствата му.

Роботът постоянно издаваше някакъв особен бръмчащ звук — знак за неизбежната разруха, която го очакваше в близко бъдеще.

— Това съоръжение ще се нуждае от подмяна на някои части, ако някъде са останали резервни — съобщи ни той след няколко мига вътрешен размисъл.

— Ще ти се наложи малко да позатегнеш колана — заяви безцеремонно Чарлз. — Трябват ни места, където да могат да живеят две човешки същества… отделни стаи, колкото се може по-бързо.

— Това тук не е ли подходящо? — попита роботът с механично объркване.

— Ами горе-долу е приемливо, само че ще му трябва малко преподреждане.

Двамата с Чарлз не можахме да се удържим и се разсмяхме.

Роботът ни проучи с онзи странен поглед, който кара машините да изглеждат мъдри и одухотворени, когато всъщност те са просто стари.

— Ще бъде извършено необходимото подреждане. Много ви моля да ме извините, но това съоръжение действително се нуждае от подмяна на частите и нанозареждане, ако е възможно.

След около четири часа, когато машините ни предоставиха удобни жилищни помещения и складираха на сигурно място провизиите ни за няколко дена, двамата с Чарлз спряхме да се суетим и впихме погледи един в друг. Чарлз първи извърна очи и се престори, че разглежда критично обзавеждането.

— Прилича ми на бордей — заяви той след малко.

— Не е зле — обадих се аз.

— Е, не е кой знае колко луксозно…

— Не съм и очаквала да бъде.

— Веднъж идвах тук заедно с баща ми, когато бях десетгодишен — каза Чарлз, като нервно триеше ръце в панталоните си. — Нещо като временно бягство от действителността. Тогава пътувахме от Амнезия към Джеферсън през Дюри… Холдингите на „Клайн“ нахълтаха в старите земи на ОМ „Ърскин“. Не знам как беше станало.

Пореден момент на напрегнато мълчание. Чарлз нито знаеше с какво да започне, нито какво се очаква от него. Аз също не знаех, но тъй като бях жената в тази двойка, инициативата не трябваше непременно да дойде от мен, пък и не ми се искаше да опитвам.

— Дали да не отидем да видим винарната? — предложи Чарлз внезапно и протегна ръка. Поех я. Така започна формалната ни обиколка на „Tres Haut Medoc“.

Чарлз беше обезкуражаващо нервен. Казах „обезкуражаващо“, тъй като аз нямах друг избор, освен да си мълча и да го следвам. Той постоянно правеше някакви леки коментари за положението на Марс — все неща, които вече ми бяха известни отдавна. Гласът му бе успокояващо равен, дори когато ми обясняваше някой технически детайл. На моменти слушах по-скоро тона му, отколкото онова, което ми говореше, наслаждавайки се на мъжкия, направо музикален начин да излага факт след факт. Това поне за известно време ни предпази от абсурдната ситуация — да бъдем двама, но самотни.

Над деветдесет процента от всички марсиански станции бяха под повърхността на планетата. Малкото приготовления за създаване на нормално въздушно налягане и за защита от радиационното лъчение, преминаващо безпрепятствено през тънката атмосфера, правеха това възможно най-икономичния вид строителство. През първите десет години бяха правени и опити над праха да проникват и високи многоетажни сгради, само че Марс не беше най-подходящото място за разсипничество. Другите конструкции бяха къде-къде по-евтини. Топлообменници, сензори, входове и изходи, ниски сгради пробиваха на повърхността… само че дълбоко в същността си не преставахме да бъдем троглодити.

Половината от акуиферите на Марс бяха твърди (така наречените минерални акуифери), а другата половина — пълни с вода. Твърдите акуифери също бяха множество най-различни видове. Някои например бяха пълни с пермафрост4, което пък правеше терена доста хълмист. На Марс съществуваха ледени куполи, чиято ширина бе над десет километра, но водата, която ги бе захранвала някога, отдавна бе пресъхнала. Изпарилата се влага или се бе кондензирала по полюсите, или с течение на времето бе излетяла в космическото пространство. Тъничката ни атмосфера беше почти лишена от влага.

„Tres Haut Medoc“ беше на около километър над едно течение — по всяка вероятност същото, което захранваше с вода Дюри. Водата се процеждаше през варовика и течеше през няколко дълбоки пукнатини и пещери, простиращи се на дълбочина до десет километра под самия карст.

Първата ни спирка беше помпената станция. Самата помпа — масивен куп от стоманеносини цилиндри и сфери, споени в едно като някаква шантава абстрактна скулптура — работеше безотказно петнайсет марсиански години. Собственото си гориво — деутерия — тя извличаше от същата тази вода, която изпомпваше изпод земята.

— Закачихме тръбите тук към тези на Дюри преди около деветнайсет години… земни години — обясни Чарлз. — Точно след като винарната бе затворена, станцията — автоматизирана, а хората от нея — евакуирани. Нещо като компенсация, която да изкупи предишните ни грешки.

Стъпките ни кънтяха кухо по замръзналия каменен под. През вентилационните шахти по стените се чуваше как свисти вятърът — студен и с дъх на мухлясало.

— Тоест, това е единствената причина станцията да продължи да съществува — разказваше Чарлз. — Дюри я иска, плаща поддръжката й, ето защо сме оставили помпата да работи. Така и така съм тук, ще взема да оправдая посещението ни, като напиша някой и друг доклад…

— И ще ремонтираш роботите? — предположих аз.

— Вероятно да. Приятелчетата, които са основали винарната, са били някакво калифорнийско семейство… Или пък бяха австралийци? Не си спомням.

— Е, не че разликата е кой знае колко голяма — измърморих аз.

— Да де, да. Вече познавам доста много и калифорнийци, и австралийци. Доста си приличат, е, естествено, като не се брои акцента. Всъщност и собственото ми семейство е от Нова Зеландия. А твоето?

— Честно казано, не съм съвсем сигурна. Май са от Германия и Индия.

— Това обяснява защо кожата ти е толкова прекрасна.

— Да ти кажа право, не обръщам чак толкова голямо внимание на наследствеността.

Чарлз ме заведе до басейните, където се съхраняваше водата. Мрачните им повърхности блестяха неподвижни като стъкло. Заемаха общо две кухини, всяка от които бе широка един хектар и дълбока десет метра. Някъде под краката ни глухо туптяха трансферните помпи и изпращаха водата към подземните тръбопроводи на Дюри. Вдъхнах дълбоко студения и влажен въздух и докоснах подгизналите от влага варовикови стени.

— Този камък прилича на древни човешки кости — обади се Чарлз.

— Така си е. Нали произлиза от дъното на океана.

— Половината наши градове и станции не биха могли да съществуват без варовиковите наноси.

— Защо ли не са се превърнали в мрамор или нещо от този род? — попитах, отчасти и за да демонстрирам, че не съм съвсем боса в областта на ареологията.

Чарлз поклати глава.

— През изминалите милиард години тук не е имало никаква ареологическа активност. А за да се образува мрамор, са необходими горещина и високо налягане. Марс е заспал. Като че ли повече няма да свърши никаква работа.

— Аха.

И така, въпреки старанията си, не бях успяла да демонстрирам нищо, с изключение на факта, че съм пълен профан. Въпреки това обаче не се притеснявах чак толкова. Давах на Чарлз сума ти възможности да се изяви просто за да разбера какъв човек бе той в действителност… и с какъв тип човек съм избрала да прекарам сама няколко дена.

Тръгнахме по моста, който бе прекаран над най-далечния басейн, след това поехме по един извиващ се като змия тунел. Следващото помещение бе право като конец и вървеше покрай една също толкова права редица от сияещи като огледала резервоари от неръждаема стомана, около които бяха увити спираловидно оранжеви керамични тръби. Тук мухлясалият и студен дъх на въздуха, който бях забелязала още в началото, бе почти вездесъщ. Благодарение на него в главата ми се пробуди нещо от рода на расова памет. Сетих се за хладен и влажен таван през горещ летен ден, изпълнен с щайги картофи и ябълки, складирани на плътно покрития с мръсотия под, от които се разнася сладникава миризма…

— Това са старите качета — обади се зад мен Чарлз. — Някога са ги наричали „cuve“. Сокът на ябълките…

— Бих могла и сама да се досетя — прекъснах го. — Аз съм нещо като познавач на виното. — Което бе твърде свободно тълкуване на истината.

— О, така ли? — Чарлз бе искрено поласкан. — Тогава може би ще ми обясниш нещо, над което съм си блъскал главата доста време — защо все пак винарната не е успяла да се задържи?

— Знаеш ли откъде са взимали ябълките? — попитах, като вдъхнах аромата наоколо с изражение на експерт.

— „Cuvee in situ“. Отглеждали са ги в качетата, от суспензия от ябълкови клетки… Така да се каже, ашладисвали са ги там, където са ферментирали.

— Ето защо се е получило така — отсякох аз, подушвайки отново въздуха. — По този начин виното става възможно най-лошо. — Е, поне така бях чувала. Никога не бях пробвала.

— Моите хора са ми разказвали, че е било направо ужасно. Известно количество от него трябва да е складирано още тук някъде… Изоставено, по-правилно казано.

— И от колко време?

— От поне двайсет години.

— Земни години, нали? — попитах за всеки случай.

— Точно така.

— Хм, поне що се отнася до мен, предпочитам да измервам времето в марсиански години.

Чарлз общо взето приемаше малките ми маневри и внезапни удари доста добре — не се дразнеше, но не се и опитваше да ме ласкае по какъвто и да било начин.

— Ами да пробваме да ги открием тогава, какво ще кажеш? — предложих аз.

— Мдаааа… — замисли се Чарлз. — Май си спомням, че когато бях малък, ги видях някъде тук… някъде тук долу.

Той тръгна напред, за да ми показва пътя. Влачех се на няколко стъпки зад него, вперила поглед в черната пустота, която надничаше от покрития със стъкло отвор на едно cuve. Цялото място ме караше да се чувствам невероятно тъжна. Като си помисли човек колко често се случваше това — марсианци се опитваха да направят нещо, което съществуваше и на Земята, наполовина изобретение, наполовина следване на старите традиции… и след това се проваляха с гръм и трясък.

— Знаеш как се прави виното сега, нали? — попитах Чарлз, като се позабързах малко, за да го настигна.

— Само нанотехнологии и всичко е изкуствено, нали така?

— Да. Е, не винаги е чак толкова лошо. Има и добри попадения.

— Опитвала ли си някога земно вино? — попита Чарлз.

— О, небеса, разбира се, че не! — изумих се аз. — Семейството ми не е чак толкова богато.

— Преди няколко години опитах. „Мадейра“5. Един приятел се бръкна за бутилката четири хиляди Т-долара.

— Щастливец… — въздъхнах. — Мадейрата някога отлежавала в трюмовете на кораби, чийто маршрут преминавал покрай нос Хорн. — С това общо взето се изчерпваха познанията ми за виното.

— Беше много добро. Е, малко сладникаво наистина.

Отместихме настрани една тънка врата, направена изцяло от фибростъкло и влязохме в склада, който се намираше точно зад помещението с качетата. Зад прилежно сгънатите парчета филтърна хартия лежеше самотно буре. Чарлз се изправи до него и се взря в етикета му.

— „Реколта 2152 земна година“ — прочете той. — „Марсианска година 43. Никога не е било бутилирано и не е пускано в продажба“. — Хвърли бегъл поглед към мен. Изражението му бе като пародия на страх и загриженост. — Би могло да ни убие и двамата.

— Е, какво пък… Дай да го пробваме все пак.

Канелката на бурето бе обърната към стената. Чарлз извика един от роботите по поддръжката и му нареди да завърти бурето към нас. Роботът се справи добре и ние успяхме да отворим тапата. Чарлз тръгна нанякъде, за да намери чаши, и ме остави сама с мислите ми в студената и пуста стая.

Впих поглед в стените и изрекох на глас: „Какво, да ме вземат мътните, правя?“. Бях далеч от всички станции и градове, сама с един младеж, когото познавах едва-едва, и се забърквах в някаква ситуация, в която компромисите трябваше да валят един след друг. Вървях срещу течението на собствените си преценки. Положението в момента ни най-малко не се покриваше с предишните ми планове за подобен случай… когато вече би трябвало да съм изпробвала и подбрала подходящ кандидат за сериозна връзка; който много добре да ми подхожда.

Определено не познавах добре съзнанието си. Чарлз ми харесваше, а и определено бе приятен човек, само че не беше…

Шон Дикинсън.

Намръщих се и се ощипах по лакътя като своего рода самобичуване. Помислих си, че ако Шон Дикинсън беше тук, вероятно двамата с него вече щяхме да сме си легнали… Само че пред очите ми веднага изплува образът на Шон, който се надига сутрин от леглото и ме поглежда с неодобрение, изпращащ с мълчание отминалата нощ на страстите. Това ли желаех? Усещането за секс с малко лъжливо чувство за любов като подправка? И то с човек, с когото едва ли щяхме да имаме някакво бъдеще и следователно не ме обвързваше с нищо?

Лицето ми пламна.

Чарлз се върна с две дебели чаши. Престорих се, че съм крайно заинтригувана от един от роботите и отчаяно се опитах да си възвърна контрола върху себе си.

— Нещо не е наред ли? — попита Чарлз.

Поклатих глава с широка и ужасно фалшива усмивка.

— Просто всичко е толкова тъжно…

И поех една от чашите.

Чарлз изпъна врат. Очевидно беше също толкова несигурен за своите чувства към мен, колкото и аз за моите към него. Само че той поне правеше всичко възможно, за да се престори на храбрец. С почти магьоснически жест завъртя канелката и наля в чашата си тънка струйка от тъмночервената течност.

— Би било неучтиво да ти предлагам да го опиташ първа — отбеляза Чарлз. — В края на краищата това е грешка на моята фамилия, не на твоята.

Той вдигна чашата си, завъртя я, усмихна се и отпи една глътка. Наблюдавах с любопитство лицето му, чудейки се колко ли е лош вкусът на виното.

Изненадата му беше пълна.

— Не е крайно зле — каза. — Всъщност никак не е зле. Става за пиене.

Той наля една чаша и за мен. Виното бе доста резливо и изискваше малко повече контрол, за да го пратиш в гърлото си, отколкото си представях, но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, колкото би могло да бъде.

— Млади сме — реши Чарлз, — затова ще го преживеем някак си. Дали да не вземем с нас литър-два за вечеря?

— Зависи каква е вечерята — отвърнах аз.

— Ами онова, което донесохме със себе си, и остатъците от аварийните резерви.

— Вероятно бих могла да приготвя нещо — измърморих неуверено.

— Това би било страхотно.

Хапнахме в трапезарията на ръководителя на станцията върху една стара метална маса, седнали на столове, които никой никога не се бе сетил да изхвърли. По прекалено усилената аудиоуредба звучеше някаква музика отпреди десет години — светкавично бърз барабанен ритъм, който вероятно би накарал родителите ми да изпаднат в романтично умиление, но не оказваше никакво въздействие върху мен. Предпочитах развитието, а не наркотизиращия ритъм на барабаните.

Не бих могла да кажа, че виното ме освободи от грижите и притесненията ми, но поне ме поуспокои малко и затова му бях много благодарна. Храната се поддаваше на обработка — някакво сиво тесто на възраст поне пет години (пет марсиански години!), което за щастие можеше да бъде оформено в нещо, ако не изискано, то поне годно за ядене. Чарлз беше направо смущаващо очарован от готвенето ми. Трябваше да си прехапя езика, за да не спомена, че всъщност тестото свърши по-голямата част от работата. Изобщо Чарлз се стараеше всякак да бъде любезен и да се покаже във възможно най-добра светлина. Това, че аз не реагирах по никакъв подходящ начин, си оставаше загадка и за двама ни.

Докато привършвахме вечерята си, старата климатична инсталация ужасяващо скърцаше и стенеше. Навън според монитора в стаята на ръководителя температурата на повърхността бе паднала до минус осемдесет градуса по Целзий, а вятърът се бе закрепил на скорост от сто километра в час. Все още не бях започнала да се тревожа за това как ще изкараме — имахме достатъчно припаси, за да издържим поне една-две седмици. Ако поискахме да си тръгнем оттук, тракторът би могъл да ни преведе през почти всичко, с изключение на някоя по-силничка буря, каквато според метеорологичната прогноза не се предвиждаше.

Реално погледнато, нямаше от какво да съм недоволна: нищо не ни застрашаваше, никой не знаеше къде сме, благодарение на виното с всяка поредна глътка Чарлз ми се струваше все по-привлекателен… и независимо от всичко вратът ме болеше от напрежението.

— Утре ще излезем навън и ще прескочим до „бръснатите равнини“ в стария каньон — обади се Чарлз, като надигна чашата си и се взря с наслада в нея, сякаш виното бе някаква наистина рядка и ценна реколта. Той дори притвори едното си око и се вгледа в цвета му, но улови несигурното ми изражение и се засмя. Може би се влюбих в него именно заради смеха му — непринуден и лек, издаващ неодобрение към самия себе си, но не и прекалено скромен, придружаван от завъртане на очите и леко повдигане на брадичката.

— Какви са тези „бръснати равнини“? — попитах.

— Естествени пукнатини във варовика. Горните пластове са разделени от долните, вероятно заради вибрациите, които вятърът поражда. В момента горните слоеве започват да се трошат. Не след дълго… е, всъщност след стотина милиона години, скрежът се загнездва трайно в пукнатините, горните пластове ерозират и се превръщат в прах и пясък. Вятърът ги отвява и на въздействието му се излагат по-долните… С две думи, целият процес прилича на бръснене, затова ги наричат и „бръснатите равнини“.

— Че откъде идва този скреж, след като сме толкова на юг? — учудих се аз.

— В действителност „бръсненето“ е спряло преди триста милиона години, понеже няма достатъчно влага, която да замръзва и да се превръща в скреж. Понякога през зимата замръзва известно количество въглероден диоксид. Само че там са вкаменелостите. Някога това бе страхотна площадка за провеждане на тестове.

— Опити ли?

— Заради раковините. Повечето от тях не са по-големи от пръста ти, но прачичо ми някога открил Архимедов зъбатко, дълъг над три метра. Точно тук, където се намираме в момента. Открил го, докато разкопавали повърхността, за да построят тези тунели.

— Какво представлява Архимедовият зъбатко? — попитах. Имах известни познания по марсианска биология, колкото да съм чувала това-онова за най-огромното създание, съществувало през терциера6, но просто ми се искаше да слушам гласа на Чарлз. Тонът му всъщност беше доста приятен и ми доставяше истинско удоволствие да го слушам как обяснява.

— Архимедовият зъбатко е огромно същество с формата на винт и с остри като бръснач бодли. Обикновено е плувало с въртеливи движения близо до океанското дъно и е ловувало по-дребни от него животни. Накъсвало ги е на дребни парченца, след което е изпускало навън мустачетата на стомаха си и ги е всмуквало.

Изкашлях се деликатно. Чарлз схвана намека.

— Доста неприятно, особено ако си някакво желе по време на брачния период — довърши той и пресуши чашата си, след което я вдигна към мен, питайки безмълвно дали не искам още.

— Не, благодаря — отказах аз. — И защо да е неприятно?

— Кое да е неприятно — още една чаша вино ли? — попита изненадан Чарлз.

— Не. В крайна сметка аз не съм желе — тогава защо Архимедовият зъбатко да е неприятен?

— Ами просто за който не е свикнал да яде прясно месо — обясни Чарлз.

— Никога не съм яла месо — признах аз. — Предполага се, че то спомага за изострянето на инстинктите на човека.

Чарлз отново вдигна чашата си към мен. Зачудих се дали не му се иска да съм пияна. Не би било спортсменско — да правиш секс с просната, почти безчувствена жена… Дали това би го задоволило, или щеше да се опита да ме спечели цялата — не само телом, но и духом?

— Не, благодаря — отказах пак. — Прилича ми на кръв.

— И то венозна — съгласи се Чарлз и остави наполовина пълната си чаша на масата. — Пък и на мен като че ли ми стига. Просто не съм свикнал да пия.

— Май е време за сън — предположих аз.

Чарлз сведе поглед надолу. Съсредоточих се върху усмивката му, представих си как двамата с него сме чисто голи, легнали в някаква стая, затоплена до телесна температура, без одеяла, и почувствах, че лицето ми пламва (това определено не се дължеше само на виното). Искаше ми се да го насърча, да го окуража, но нещо ме възпря.

Ако не направеше обаче ход сега, щеше да изпусне момента. Не можех да реша коя от двете възможности беше по-приемлива за мен. Зачудих се колко ли жени са използвали „тежката артилерия“ спрямо него… и колко често ли е приемал той… ако въобще е приемал. Хм. Щеше да е направо ужасно, ако и двамата бяхме без никакъв опит… дали?

— Утре ще имаме доста работа — каза Чарлз и извърна очи встрани. — Не мога да ти опиша колко съм доволен, че реши да дойдеш с мен. Това си е живо предизвикателство за моето его.

— Защо?

— Понеже мразя да избързвам с нещата — отвърна той толкова тихо, че едва го чух.

— Да избързваш с какво?

Чарлз допълни чашата си с вино, намръщи се и прехапа устни.

— Не знам защо направих това. Не искам вече. Ти си прекалено толерантна към мен. — Следващите му думи изскочиха почти на един дъх, придружени с бързи нервни жестове с ръце: — Стеснителен съм, несръчен съм и не знам какво да правя или въобще трябва ли да правя каквото и да било, и нещото, което ми се иска да направя точно сега, е просто да говоря с теб, да говоря, докато разбера защо ме привличаш толкова много. Но ми се струва, че освен това трябва да направя и нещо друго, като например да те целуна или… Естествено, не бих имал нищо против… — Той ме погледна нещастно. — Ами ти? Би ли имала нещо против?

А пък аз се надявах някой да ме научи на всичко това. Да ме образова. О, Боже…

— Разговорът е добра идея — смотолевих най-накрая.

Чарлз бързо се наведе към мен. Целунахме се. Той сложи ръката си върху рамото ми, прегърна ме, без да ме стиска и след това (явно инстинктите си казваха думата) започна да става по-настоятелен. Леко го побутнах назад и веднага го целунах нежно, за да му покажа, че не искам да го отблъсна. Лицето му пламна и стана аленочервено, а очите му се разфокусираха.

— Полека — казах аз. — Не припирай. Нямаме бърза работа.

Спахме в отделни стаи. През стената можех да чуя как Чарлз се разхожда в неговата и си мърмори нещо под носа. Не мисля, че успя да заспи онази нощ. За моя огромна изненада, аз самата спах като пеленаче.

На следващата сутрин се облякох, отидох до кухнята и видях главния робот да лежи на пода. Приближих се до него, докоснах го и чух как един много слаб глас произнесе записаните предварително думи: „Вече не съм способен да функционирам. Трябва да бъда ремонтиран или заменен“, след което се изключи напълно.

Направих чаша чай за себе си и изчаках да пристигне Чарлз. След няколко минути той дойде, като с всички сили се опитваше да не изглежда изтощен. Затоплих една чашка и за него.

— Добре ли спа? — попитах го аз.

Чарлз поклати глава.

— Ами ти?

— Спах прекрасно. Съжалявам, че те разочаровах.

— Ти не си някоя шинктаунска пеперудка. Не и за мен.

— Това е чудесно.

— Само че не знам какво очакваш — довърши той.

Улових го за ръката и казах:

— Ще прекараме един прекрасен ден в обикаляне наоколо и в търсене на вкаменелости. Ще си поговорим още и ще се поопознаем. Това не ти ли стига?

— Като начало не е лошо.

Закусихме и облякохме скафандрите си.

— Нищо тук не е ерозирало благодарение на глетчерите — каза Чарлз и махна с облечената си в ръкавица ръка към полето пред нас. И двамата бяхме с професионални скафандри, седяхме в кабината на трактора и визьорите на шлемовете ни бяха вдигнати. Моторите на трактора леко избръмчаха, докато изкачвахме едно слабо възвишение в иначе почти гладката равнина.

— Направо са пометени на сто километра на изток оттук и на петдесет на запад — продължи той. — Въпреки това обаче един каньон недалеч от това място е оцелял. Ареологическите пластове, през които преминава той, са на близо един-два милиарда години. Докато минем през каньона, ще видим три пласта живот. Най-горният от тях е на около половин милиард години. Глетчерите са дошли почти сто милиона години след неговата смърт. Средният пласт е на два милиарда години. На дъното, в „бръснатите равнини“, са силикатните наноси.

— Стъкленият океан — кимнах. Всеки марсианец получаваше по късче от Стъкления океан в някой момент на детството си.

Чарлз поведе трактора край една покрита с базалт варовикова козирка. Базалтовите фрагменти, остатъци от древни удари на метеори с повърхността, не бяха рядко срещана гледка в този район. Опитах се да си представя метеор, който с гръм и трясък се забива право в средата на плиткия океан и разпилява останките си на километри наоколо, вдигайки облак от пара и кален дъжд… Страхотно бедствие за и без това крехката екология.

— Кара ме да потръпвам — обадих се аз.

— Кое?

— Времето. Възрастта на всичко това. Кара нашия живот да изглежда незначителен и маловажен.

— Ние наистина сме маловажни — отбеляза Чарлз.

Стегнах мускулчетата на лицето си и поклатих глава:

— Не мисля. Празното време не е много…

Започнах отчаяно да търся точната дума. В главата ми се въртяха все прилагателни от рода на „топло“, „живо“, „интересно“, само че всички сякаш издаваха чисто женската ми гледна точка, а ответната реакция на Чарлз изглеждаше напълно мъжка, интелектуална и гледаща с превъзходство на всичко.

— … активно — довърших най-накрая аз. — Няма никакви наблюдатели.

— Дори като се вземе предвид това, ние въпреки всичко сме тук за кратко време и промените, които извършваме върху околната среда, ще изчезнат след няколко хиляди години.

— Пак не съм съгласна — възпротивих се веднага. — Според мен така или иначе ще оставим значителна следа върху всичко. Ние наблюдаваме, планираме нещата напред, организираме…

— Е, поне някои от нас — усмихна се широко Чарлз.

— Не, говоря сериозно. Имаме реална възможност да направим нещо голямо и значително. Цялата флора и фауна на Марс е изчезнала, понеже нито растенията, нито животните са били…

Отново не можех да изкажа с думи онова, което ми се въртеше в мислите.

— Понеже не са били организирани? — предложи Чарлз.

— Точно така.

— Чакай само да видиш.

Потреперих.

— Хич не ми се иска да бъда убеждавана в тленността си.

— Остави земята да говори — предложи Чарлз.

Никога не се бях чувствала комфортно при вида на големите идеи. И астрофизиката, и ареологията — всички изглеждаха дребнави и незначителни в сравнение с ярката краткост на човешката история. По време на следването си се бях съсредоточила върху сложностите на политиката и културата — двата големи начина за взаимна връзка между хората. А Чарлз, както изглеждаше, предпочиташе огромните открити територии без следа от човешко присъствие.

— Всички интерпретираме това, което виждаме, за да удовлетворява нашата лична гледна точка — изрекох помпозно аз.

За един миг изражението му (извитите надолу ъгълчета на устата му, присвитите очи и лекото поклащане на главата) ме накараха да съжалявам за думите си. Ако приемем, че в момента си играех с него като с риба, закачена на кукичка, то явно точно в този миг бях дръпнала прекалено рязко кордата. Внезапно се почувствах ужасно несигурна. Докоснах го с облечената си в ръкавица ръка по дебелия ръкав на скафандъра, но и този мой жест не изглеждаше подходящ.

— Въпреки всичко ми се иска да отидем и да проверим.

Чарлз отпусна лоста за управление. Двигателят на трактора заглъхна и машината спря. Той се извърна в креслото си към мен.

— Дразня ли те? — попита ме.

— Не, защо?

— Чувствам се така, сякаш ме изпробваш. Задаваш ми някакви ключови въпроси, за да провериш дали ставам.

Прехапах устни, втренчих се в скута си и трескаво се опитах да измисля някакво подходящо обяснение.

— Просто съм нервна — признах най-накрая.

— Е, аз също съм нервен. Най-добре да оставим нещата да се поуспокоят и да се отпуснем.

— Само изказвах мнението си — оправдах се. Усещах как собственият ми гняв бавно се надига. — Извинявам се, че го направих толкова несръчно и тромаво. Не съм била тук преди, не те познавам чак толкова добре, не знам какво…

Чарлз вдигна ръце.

— Добре де, добре. Дай да забравим всичко. Тоест, искам да кажа, да си простим един на друг и да се опитаме да бъдем просто двама приятели, които са излезли на пътешествие по повърхността на Марс. Ще се успокоя, ако и ти се успокоиш. Става ли?

Усетих, че съм ужасяващо близко до плач, когато долових гнева в неговия глас. Погледнах навън през прозореца, но не можах да видя древните, гротескно издълбани в камъка фигури.

— Става ли? — повтори той.

— Не зная как да се държа по друг начин — казах. — Не ме бива много-много в преструвките.

— Нито пък мен, а и не се опитвам. Ако не съм човекът, когото търсиш, нека да зарежем всичко и просто да се наслаждаваме на пътуването.

— Не мога да разбера защо това те вбесява толкова.

— Всъщност не ме вбесява. Просто ме кара да съжалявам.

Чарлз дръпна лоста към себе си и подкара трактора. Известно време пътувахме в мълчание.

— Понякога си мечтая — обади се след няколко минути той. — В мечтите си съм нещо от рода на натурален марсианец — такъв, който е способен да застане на повърхността — Горе, — необременен с тежки и неудобни скафандри, и да почувства абсолютно всичко. Иска ми се да мога да се върна назад във времето — в епохата, когато Марс е бил жив.

— С кръгли като монети очи, строен и със светлокафяв или бронзов тен. „Те бяха смугли и златооки“7.

— Точно така — кимна Чарлз. — В момента живеем на три различни Марса, нали? Първият Марс, който хората от Земята направиха преди столетия. Вторият Марс, създаден от „ЛитВид“. И този пред нас — третият.

Като че ли напрежението поспадна малко. Настроението ми се променяше със светкавична скорост. Отново ми се доплака, но този път от облекчение.

— Толкова си толерантен — въздъхнах накрая.

— Двамата с теб сме доста различни — каза Чарлз. Той се наклони към мен и чукна шлема си в моя. Устните ни не можаха да се доближат кой знае колко, но в момента трябваше да се задоволим и с това.

— Покажи ми твоя Марс — помолих го аз.

Каньонът, простиращ се пред нас, бе дълъг над трийсет километра и приличаше на издълбана в равнините дълга и начупена линия. От двете му страни в скалите бе издялана пътека. Това беше значително по-евтино, отколкото да се строи мост, пък и по този начин едновременно се запазваше природната красота на каньона и се създаваха условия за преминаване на тракторите.

— От всяка прашинка тук направо струи ареология — заяви Чарлз. — Отначало е съществувал Стъкленият океан. След това — Тарсис Едно с дълбоките океански наноси, милиард години наслагване, варовици… После — ледените пространства… След тях — наистина силнички ветрове в края на последния ледников период.

Преминахме по един леко издаден склон и навлязохме в каньона. По двата му бряга бяха наслоени залежи от богати на желязо хематитни пясъци.

— Вятър и лед — казах аз.

— Явно си го разбрала — кимна Чарлз. — Пясък и наноси от вятъра, които полират всичко наоколо почти идеално… Върху северния почвен слой има доста голям пласт наноси.

Чарлз посочи към сиво-зелената ивица вдясно от нас, дълбока поне един метър, извъртя трактора покрай скалата, изникнала пред нас и го промуши през един невероятно тесен проход. След като излязохме, се озовахме на около двайсетина метра под равнината. Наоколо се виждаха само сиви наноси прах.

— В английския има толкова различни думи за „прах“, колкото ескимосите някога са имали за „сняг“ — обади се Чарлз.

— Това някога беше стара наша училищна игра — потвърдих аз. — Трябваше да си спомним всички думи за „прах“ и „сняг“ и да ги изброим по азбучен ред. Спомням си само двайсетина.

— Ето, пристигнахме — обяви Чарлз и отпусна кормилния лост. Тракторът забави скорост и не след дълго спря с леко изръмжаване. Извън кабината не се чуваше абсолютно нищо. Ураганният вятър от предишната нощ бе утихнал и въздухът бе неподвижен. Незабуленото с прашни облаци небе се простираше над главите ни от едната стена на каньона до другата. В общи линии пейзажът приличаше на този на земната Луна, с изключение на цвета на каньона и на нагънатото червено и жълтеникаво дъно на древната, отдавна пресъхнала река.

Чарлз видимо се наслаждаваше на тишината наоколо.

Върху лицето му бе изплувало изражение на отпуснато съсредоточаване.

— В капсулата има необходимата екипировка. Ще се поровим около час и след това ще се върнем в трактора. — Той се поколеба за секунда, очевидно обмисляйки нещо. — След това ще се върнем у дома — продължи най-накрая. — Тоест, искам да кажа, обратно в станцията.

Проверихме най-старателно екипировката си, заредихме догоре балоните си с кислород от резервния запас въздух на трактора, смъкнахме налягането в кабината до възможния минимум и излязохме през въздушния шлюз. Около нас се разлетяха безброй миниатюрни ледени кристалчета, които изпопадаха по повърхността на каньона като тежки камъни.

— Спомням си това — каза Чарлз по интеркома. — Въобще не се е променило. Е, шарките по пясъка са се изменили, разбира се, освен това има някое и друго ново хълмче… Но като цяло всичко наистина ми изглежда познато. На около стотина метра оттук се намира любимото ми вкаменено корито. Навремето баща ми ми го показа.

Той ми връчи моята част от нещата, които трябваше да носим, подаде ми облечената си в ръкавица ръка и двамата бавно се заотдалечавахме от трактора. Видях два наносни пласта, които ярко се открояваха в неуспяла да се изрони част от стената на каньона: един метър, обагрен в кафяво и сиво над няколко метра бледожълтеникав варовик, а под всичко това — около половин метър сиво-бяло.

В момента се разхождахме по покритите почти изцяло с пясък „бръснати равнини“. Това бяха най-старите варовикови наноси; под тях се намираше единствено дъното на Стъкления океан. Поех си рязко въздух, като сама се учудих колко дълбоко ме засегна това откритие. Старият Марс, назад във времето, когато планетата е гъмжала от живот… Жива само за някакви си мижави милиард и половина години.

По въпроса къде първо е възникнал животът все още се водеха разгорещени спорове. Марсианците отстояваха своята гледна точка, а земяните нито за миг не се съгласяваха с тях. Само че Земята винаги е била по-буйният и по-богат на енергия свят, който се намираше по-близо до Слънцето и съответно беше бомбардиран с по-големи количества разрушителна радиация… Марс, който бе значително по-далеч от първородната звезда, изстиваше с много по-бързи темпове и затова бе кондензирал облаците си от влага и ги бе превърнал в океани около четвърт милиард години по-рано от Земята.

Също както и повечето жители на Марс, свято вярвах, че животът в цялата Слънчева система за пръв път се е появил именно на нашата планета. Краката ми в момента крачеха по тънкия пет или шест сантиметра слой пясък, който единствен ме отделяше от това своеобразно гробище на първите живи същества…

— Тук — посочи Чарлз. Застанахме в мастиленосинята сянка на някакво доста несигурно изглеждащо възвишение. Погледнах нагоре. Не бях особено въодушевена от перспективата нещо да ни се стовари върху главите. Чарлз забеляза изражението ми, докато се навеждаше и вадеше от набедрения си джоб ареологическото си чукче.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Бил съм тук още като дете и нищо не ми се е случило, както сама виждаш. Би ли запалила фенерчето?

Той успя след дълги усилия да изкърти едно късче плътен изронен варовик, с тегло около двайсет или трийсет килограма. Помогнах му да го извадим на повърхността и да го оставим встрани. Чарлз ми подаде чукчето.

— Твой ред е — заяви той. — Ето тук, под този слой. Около един сантиметър по-надолу.

Заразмахвах чукчето — отначало по-плахо, след това по-смело и по-смело, докато накрая пластът не се пропука. Успях да изхвърля по-дребните парченца и освободих място, колкото да си пъхна и двете ръце. Чарлз ми държеше фенерчето.

Вгледах се в каменния пласт, който ме въвеждаше във време на два милиарда марсиански години от настоящия момент, и видях съкровищницата на миналото, сплескана толкова силно, че бе заприличала на слой боя върху картина, леко фосфоресцираща на фона на тъмните наноси на древните силикатни океани.

Кръгли, кубически, пирамидални, удължени… Имаше почти всички форми, които човек би могъл да си представи, обградени от великолепни, замъгляващи крайчетата им филтри, дълги стъбла, изтъняващи към горната си част, гротескно изкривени корени… Древните обитатели на Стъкления океан изплуваха пред очите ми като илюстрации в някаква стара книга. С всяко помръдване на фенерчето бликваха блестящи във всички цветове на дъгата отблясъци. Представих си как се носят из плътните океански води, как преследват и изяждат по-малките си братовчеди.

— Понякога те са се отделяли от стъблата и са се носели свободно из водата — обади се Чарлз. Знаех това, но нямах нищо против да го чуя от неговата уста. — Най-големите колонии по всяка вероятност са имали доста впечатляващи размери. Пурпурни ветрила, разпръснали се из океана и в старанието си да уловят колкото се може повече слънчева светлина…

Наведох се и ги докоснах с облечената си в ръкавица ръка. Бяха залепнали здраво за смъртното си ложе. Продължаваха да са издръжливи, дори след толкова милиарди години.

— Великолепни са — казах аз.

— Това тук са първите примери за Фостъров когенотипен план — обясни Чарлз. — Доста често срещани образци. Никаква специализация; всички са произлезли от едно и също копие на генотипа, създавайки няколко хиляди различни форми. В действителност всичко това е едно и също същество. Някои хора мислят, че на Марс никога не е имало повече от девет или десет създания, живеещи в един и същ период. Всъщност дори не можем да кажем, че това са видове живот — по-точен би бил изразът „когенотипен фитоживот“. Никак не бих се учудил, ако този дял от биологията някой ден открие начин да съживим поне една „майка“.

Той си пое дълбоко въздух и се изправи.

— Ще ми се наложи да взема едно особено важно за мен решение. Доверявам ти се.

С труд отместих погледа си от Стъкления океан. Бях искрено озадачена.

— Какво решение?

— Ще ти покажа нещо, ако изпитваш интерес. Но ще се наложи да се поразходим още мъничко — на около стотина-двеста метра оттук. Или, ако предпочиташ — на милиард и половина години. Земни години.

— Звучи доста тайнствено — казах аз. — Да не би да криеш някъде тук заровена „майка“?

Той поклати глава.

— Това място, където искам да те заведа, е в секретните регистри. Само на учени издаваме разрешение да го посещават. Някога баща ми ме заведе там и ме накара да се закълна, че ще пазя тайна.

— Може би тогава идеята не е чак толкова добра — възпротивих се аз. Хич не ми се искаше да въвличам Чарлз в семейни неприятности.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Баща ми би одобрил решението ми.

— Би го одобрил ли?

— Той загина на борда на „Джефърсън“.

— О…

Междупланетният пътнически кораб „Джефърсън“ бе претърпял някаква повреда, докато ускорявал около Луната преди пет марсиански години. Бяха загинали седемдесет души.

Чарлз бе взел решение от името на мъртвия си баща. Просто нямаше как да му откажа. Изправих се и метнах през рамо раницата с инструменти.

Каньонът се извиваше като змия на юг около стотина метра, преди рязко да промени посоката си и да се насочи на запад. Точно на завоя спряхме, за да си починем малко. Чарлз небрежно започна да троши едно парче вкаменена глина.

— Имаме още около час — каза той. — Ще ни трябват почти петнайсет минути, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали, което означава, че ще можем да прекараме на мястото само десет минути.

— Би трябвало да е достатъчно — изтърсих и незабавно мислено се наругах.

— Бих могъл да прекарам там години, без да ми бъде достатъчно — възрази Чарлз.

Изкачихме се по един лек склон, висок около четирийсет или петдесет метра и внезапно пред нас изникна дълбока пукнатина, която прекосяваше каньона по диагонал. Ръбовете й бяха шлифовани от вятъра и изминалите векове.

— Цялата местност наоколо е много крехка — обясни Чарлз. — Марсотресения, удари на метеори… Специално тук нещо е разтърсило повърхността и тя се е пропукала. Това, което виждаш, е на около шестстотин милиона години.

— Направо е приказно.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и посочи една тясна пътечка от повърхността на каньона, преминаваща през близката стена на пукнатината.

— Стабилна е — увери ме той. — Просто скочи на чакъла.

Малко се поколебах, преди да го последвам. Издатината беше неправилна, неравна и не по-широка от половин метър. Пред очите ми изплуваха невероятно живи видения: как се плъзгам, падам и нещо разкъсва или пробожда скафандъра ми.

Чарлз погледна през рамо. Вече бе слязъл доста надолу.

— Хайде, идвай — подкани ме той. — Ако внимаваш, няма от какво да се страхуваш.

— Не съм алпинист — оправдах се. — Аз съм заек, забрави ли?

— Не е толкова трудно. А, повярвай ми, гледката наистина си струва усилията.

Правех всяка следваща стъпка, като все повече се отдавах на изнервено размишление и си мърморех нещо под носа. Слязохме до пукнатината. Внезапно изгубих Чарлз от погледа си. Гласът му по интеркома също се изгуби. С други думи, не се намирахме във визуален обсег и бяхме извън обхвата на радиото. Извиках името му няколко пъти, плътно залепнала до стената. С всеки изминал миг все повече се приближавах до паниката и отчаянието.

В един момент, когато гледах през лявото си рамо назад и пълзях надясно, ръката ми попадна в пустота. Спрях внезапно с отчаян стон, като се опитвах да запазя равновесие и яростно размахвах ръце, за да се задържа някъде… и изведнъж почувствах как една облечена в ръкавица ръка улавя моята.

Обърнах се и видях Чарлз до мен.

— Съжалявам — каза той. — Съвсем забравих, че няма да можем да си говорим през скалата. Успокой се, няма причини да се тревожиш. Направи една крачка…

Стояхме пред входа на някаква пещера. Прегърнах здраво Чарлз, без да промълвя нито дума, докато сърцето ми най-накрая не забави лудешкото си туптене и не се поуспокои малко.

Пещерата навлизаше дълбоко навътре в напуканата каменна стена. Краят й се губеше в неяснота. Таванът й се издигаше на около шест или седем метра над главите ни. Отсрещната стена отразяваше достатъчно слънчева светлина, за да можем да се виждаме един друг безпроблемно. Чарлз вдигна фенерчето и ми го подаде.

— Последни метри — каза той.

— Какво??? — Все още не бях успяла да си възстановя чувството за хумор.

— Преминахме от алфа към омега.

Намръщих се при тази не много уместна проява на тайнственост, но безрезултатно: в момента той не гледаше към мен.

Малко по малко започвах да осъзнавам, че пещерата не е дело на природата. Равните й като стъкло стени отразяваха останалата светлина с маслиненозелени проблясъци. Подобни на паяжини и твърди като скала влакна се простираха във вътрешността й и примигваха в светлината на фенерчето ми. Стоях, без да пророня и дума, и наблюдавах очевидното: тунелът някога бе представлявал част от нещо живо.

— Това е акведукт — обясни Чарлз. — Омега и Майка Екос.

С други думи, изобщо не беше тръба, а част от гигантски тръбопровод; вкаменен фрагмент от най-големите и най-дълго живели марсиански създания. Никога не бях чувала за акведукт, запазил се непокътнат през всичките безбройни години.

— Тази част е израснала в пукнатината преди около половин милиард години. Льосът и пясъците са я запълвали, понеже тя върви срещу течението на преобладаващите ветрове. Наносите запълнили акведукта, но не спрели изпомпването на вода на юг. Когато Екос се повредил и водата спряла, тази част умряла заедно с останалите тръби. Но се намерил кой да я защити. Хайде, ела.

Чарлз ме побутна да вървя по-нататък. Продължихме напред из вътрешните поддържащи системи на огромната органична тръба. Водата, носена някога от този акведукт, е подхранвала милиарди хектари зелени и пурпурни земи — природна напоителна система, много по-велика от всичко, измислено някога от човека.

Ето това бяха истинските марсиански канали, само че те бяха измрели много преди Скиапарели или Пърсивал Лоуел8 да са били в състояние да ги видят.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Много е красиво — подметнах аз, докато продължавахме все напред и напред. — Безопасно ли е обаче да се движим тук?

— Акведуктът е тук от петстотин милиона години — отвърна Чарлз. — Стените му са от почти чисти силикати, напластени един върху друг. Всеки пласт е дебел над един метър. Доста се съмнявам, че би могъл да се срути точно в този момент и то точно върху нас.

Светлинката от фенерчето ни продължи да се люшка призрачно напред. Чарлз ме спря за миг, показа ми пътя през дебелите зеленикавочерни влакна, след което протегна ръката си и ме подкани да тръгна първа. Дъхът ми, ограничен в малкото пространство на шлема на скафандъра, звучеше доста рязко.

— Напред е доста по-лесно — успокои ме Чарлз. — Подът е пясъчен и се върви невероятно удобно.

Тръбата изведнъж прерасна в някакво мрачно помещение. За известно време не успях да схвана нищо по-определено, което да ми даде представа за размера на всичко, но след това вдигнах глава нагоре и през една дупка видях мастиленочерното небе и звездите по него. Дъхът ми звучеше доста силно, ограничен от размерите на шлема.

— Това е складов резервоар — обясни Чарлз. — И помпена станция. Нещо подобно на Tres Haut Medoc.

— Невъобразимо голяма е — казах аз.

— Около петдесет метра в диаметър. Не е точно сферообразна. Дупката вероятно е ерозирала напълно преди неколкостотин години.

— Земни години.

— Точно така — ухили се той.

Погледнах към концентричните вълнички по пясъка, като си представях повеите на ветровете, преминаващи през процепа в покрива. Побутнах с ботуша си праха и пясъка, напластени по пода. Чарлз ме бе довел на място, което много малко хора бяха виждали. Чувствах се поласкана от привилегията.

— Направо не е за вярване — поклатих глава.

— Кое? — попита Чарлз, очевидно доста доволен от реакцията ми.

Свих рамене. Просто не намирах думи, за да му обясня.

— Предполагам, че след време ще доведем тук „ЛитВид“, за да заснеме всичко това, а евентуално бихме могли да го отворим и за туристи — каза той. — Баща ми искаше да го запази само за „семейно ползване“ от няколко десетилетия насам, но не мисля, че някой от лелите и чичовците ми, нито пък който и да било от мениджърите на ОМ „Клайн“ би се съгласил. Подозирам, че през всички тези години това място е пазено в тайна заради баща ми, но всички смятаме, че вече измина достатъчно време, пък има и споразумение да се обявява местонахождението на откритите съкровища, с което все пак би трябвало да се съобразим.

— Защо баща ти не е искал да се разчува за това място?

— Искаше му се всяко едно дете от ОМ „Клайн“ да бъде водено тук при навършване на определена възраст. Нещо като открити уроци. За да могат да придобият представа за дълбочината на времето.

Чарлз се приближи до мястото, където падаше слънчевият лъч, и застана там. Ръцете му бяха скръстени, а скафандърът и шлемът му блестяха в ослепително бяло, което рязко контрастираше с мътните зеленикавосини сенки зад силуета му. Изглеждаше арогантен и безкрайно радостен, завърнал се у дома след десетки години.

Въпросното усещане за дълбочината на времето, което бащата на Чарлз е искал да запази за внуците и правнуците си, ме хвърли в силен и разтърсващ шок, различен от всичко, което бях изпитвала някога. Очите ми постепенно се приспособиха към ярката светлина. По подобните на стъкло стени на заровената в земята кухина се виждаха деликатни линийки. Спомних си за онзи древен пейзаж, изрисуван върху стената на болничната стая, в която лежеше Шон. Природните марсиански катедрали. Всички те днес бяха разрушени и изравнени със земята… с изключение на тази тук.

Опитах се да си представя златистото спокойствие на една планета, където невъобразимо огромните и подобни на сапунени мехури структури оцеляваха и оставаха непокътнати в продължение на стотици милиони години…

— Показвал ли си това място на някой друг? — попитах аз.

— Не — отвърна Чарлз.

— Искаш да кажеш, че аз съм първата?

— Да, ти си първият човек, който вижда това.

— И защо?

— Защото си мислех, че гледката страшно ще ти хареса.

— Чарлз, нямам дори половината от онзи опит, който ми е необходим, за да оценя това, което виждам в момента.

— Според мен е точно обратното.

— Трябва да има стотици други…

— Ти ме помоли да ти покажа моя Марс — прекъсна ме Чарлз. — Това е нещо, за което никой друг, освен теб, не ме е молил.

Успях единствено да поклатя глава. Не бях подготвена да осъзная жест с подобна големина, нито дори да го схвана напълно. Но въпреки това Чарлз ми бе подарил най-красивото от своите съкровища и според мен нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съпротивлявам.

— Благодаря ти — промълвих аз. — Направо нямам думи.

— Обичам те — каза той, като извърна шлема си. Лицето му се скри в сянката. Всичко, което виждах от него, бяха само очите му, които блестяха в полумрака.

— Не можеш — отвърнах, клатейки глава.

— Погледни това — настоя той и вдигна ръка като свещеник под купола на катедрала. Гласът му видимо потрепери. — Работя, осланяйки се единствено на инстинктите си. Нямаме време, за да вземаме важни решения. Ние сме като светулките: кратко припламване и след това — мрак. Казах, че те обичам. И наистина го мисля.

— Дори не ми даде време да осъзная какво всъщност чувствам и да реша! — извиках насреща му.

Двамата за известно време потънахме в мълчание.

— Права си — наруши най-сетне тишината Чарлз.

Поех си дълбоко въздух, сякаш всмуквах обратно емоционалния си порив и стиснах здраво ръце, за да не треперят.

— Чарлз, изобщо не съм очаквала подобно нещо. Трябва просто да ми оставиш малко време, за да се поопомня.

— Съжалявам — извини ми се той. Шлемът му едва ли не докосваше земята. — А сега май ще се наложи да си вървим.

Никак не ми се искаше да се връщам. През целия си останал живот щях да запомня това: нещо от рода на романтичен миг и на сцена, за която дълго време бях мечтала, въпреки че бе разтеглена до такива огромни степени, каквито дори не бих могла да си представя; нещо от рода на мигновено профучаване, някакви безстрастни обяснения, за които си мечтаех още от мига, в който подобна идея бе проблеснала в съзнанието ми.

С две думи казано, Чарлз ми даваше всичко, което имаше.

На обратния път към трактора, само десет минути преди да превключим скафандрите си на резерви, Чарлз коленичи, отчупи парченце от дъното на Стъкления океан и ми го подаде.

— Заповядай — каза той. — Знам, че вероятно вече имаш такова. Само че това е лично от мен.

„Типично за Чарлз — помислих си аз, — да ми подарява каменни цветя…“ Плъзнах малкото каменно късче в набедрения си джоб. Двамата стигнахме до трактора, изравнихме наляганията и си помогнахме един на друг да изсмучем с маркуча праха от скафандрите си.

Чарлз седна в креслото на водача и улови кормилния лост с мрачно изражение на лицето. Завихме и се изкачихме обратно на равнината в почти болезнено мълчание.

Вече бях взела решение. Чарлз беше страстен и всеотдаен човек. На него не му беше все едно как стояха нещата. Бяхме преминали заедно през много неща и той се бе показал като храбра, надеждна и чувствителна личност. Явно изпитваше доста силни чувства към мен.

Щях да бъда най-голямата глупачка на света, ако не му отвърнех със същото. Вече бях успяла да се убедя, че угризенията ми преди са се дължали на страхливост и липса на опит. Погледнах го в очите (той обаче избягваше да срещне погледа ми, а лицето му бе пламнало) и казах:

— Благодаря ти, Чарлз. Оценявам това, което направи.

Той кимна разсеяно, опитвайки се да заобиколи поредното каменно поле.

— В едно специално място на сърцето си и аз те обичам, Чарлз. Наистина те обичам.

Напрегнатостта в изражението му изчезна. Чак сега разбрах колко изплашен е бил преди. Засмях се, пресегнах се и го прегърнах.

— Толкова сме… странни и двамата — казах аз.

Той се засмя. Забелязах, че в очите му имаше сълзи. Бях впечатлена от способността си да доставям удоволствие на мъжете.

Същата вечер (температурата извън станцията падна до минус осемдесет градуса по Целзий, а стените на тунелите скърцаха и стенеха доста страховито), двамата с Чарлз преместихме двете легла в спалнята на шефа, събрахме ги едно до друго, целунахме се, съблякохме се и се любихме.

И до ден-днешен не знам дали бях първата жена в живота му. Тогава това нямаше никакво значение за мен, а сега — още по-малко. Не изглеждаше като човек без никакъв опит, демонстрираше способности да схваща доста бързо и ме задоволи по всички възможни начини. Абсолютно съм сигурна, че чувството, което изпитах тогава, беше любов. Просто нямаше какво друго да бъде — бе превъзходно, бе взаимно… и ми достави страхотно удоволствие.

Бях невероятно доволна от възбудата му. След като свършихме, започнахме да си говорим с такава лекота и прямота, каквато преди беше почти невъзможна.

— И какво смяташ да правиш оттук нататък? — попитах го аз, сгушила се на рамото му. Чувствах се ужасно сигурна.

— Когато порасна ли?

— Аха.

Той поклати глава. Веждите му се свъсиха и почти се сляха в едно. Имаше дебели, изразителни вежди и доста дълги ресници.

— Искам да разбера…

— Да разбереш какво?

— Всичко.

— Според теб възможно ли е това?

— Мдаааа…

— И какво по-точно искаш да разбереш? На какъв принцип действа всичко ли имаш предвид?

— И това също — съгласи се той. Отначало си мислех, че се майтапи, но когато вдигнах очи към лицето му, видях, че е абсолютно сериозен. — Ами ти? — попита ме, като примигваше. Усетих, че трепери съвсем леко.

Намръщих се.

— О, Господи, та аз се опитвам да разбера това от години насам! Интересувам се от мениджмънт… тоест, от политика, май така би трябвало да е земната дума. Марс наистина е доста бедничък в това отношение.

— Хм. Президент на Марс — произнесе тържествено Чарлз. — Не звучи никак зле. Обещавам ти, че ще гласувам за теб.

Плеснах го лекичко по ръката.

— Централист такъв! — скарах му се на шега.

Докато се опитвах да заспя, си мислех, че точно тази част от живота ми има съвсем определено направление. За пръв път, откакто бях станала възрастна, не спях сама и не усещах онази горчива юношеска самота, а някакво чувство, че принадлежа някому и в мен се надигаше лекотата на удовлетвореното от близък приятел желание.

И така, вече имах любовник. Въпреки това не можех да разбера защо се чувствах толкова смутена и колебаеща се…

На следващия ден отново правихме любов (има си хас…) и след това тръгнахме из тунелите, носейки със себе си канчетата със супата ни за закуска, за да помогна на Чарлз да инспектира станцията. Веднъж на всеки няколко години всяка действаща станция, без значение изоставена или не, трябваше да бъде проучена от човек и резултатите от изследването трябваше да бъдат предоставени на Борда на Обединените множества. Всички обитаеми станции бяха включени в общ списък и трябваше да бъдат на разположение за аварийно използване при нужда. „Tres Haut Medoc“ се нуждаеше от нови роботи и свежи запаси от хранителни продукти. Медицинската екипировка също бе поостаряла и имаше нужда от подмяна. Вероятно и помпите трябваше да се ремонтират от квалифициран инженер, който да поправи онези повреди, които не можеха да бъдат саморемонтирани.

След като привършихме с огледа на главната помпа, аз все още бях обзета от спомените за вчерашното ни пътуване и шока, който бях изпитала. Вероятно затова и попитах Чарлз кое е нещото, което най-много го изненадва във вселената.

— Това е проблемът с мениджмънта — отвърна усмихнато той.

— А така, браво — сопнах се аз. — Слез до моето умствено равнище…

— Съвсем нямах това предвид. Откъде всичко в тази вселена знае къде и как трябва да бъде? Как едно нещо преминава в друго? Какво (или кой) наблюдава тези процеси?

— Звучи доста призрачно.

— Доста — съгласи се той.

— Сигурно си мислиш, че цялата вселена е един гигантски мозък.

— Не точно, мадам. — Той включи диагностика на компютъра на китката си и го затъкна в пояса си. — Само че всичко е много по-сложно, отколкото някой някога си го е представял. Това според мен е нещо като изчислителна система, която не поема в себе си нищо друго, освен информация. Така звучи много по-правдоподобно. Иска ми се да знам как именно поема данните и как бихме могли да се вслушаме в тях… и може би дори да се включим в разговора. За да можем дай кажем какво искаме от нея.

— Да не мислиш, че е възможно да убедим вселената да се промени?

— Аха — отвърна той отнесено.

— Наистина ли? — попитах го аз.

— Мога да заложа целия си живот на това — заяви Чарлз. — Е, поне бъдещето си. Не си ли се чудила понякога защо статуквото, в което се намираме сега, е сякаш застинало неподвижно?

Културните критици и дори многообещаващите мислители на Тройката наскоро бяха отбелязали липсата на особен напредък през последните няколко десетилетия. Естествено, имаше някакъв прогрес (като настъпването на информационната революция на Земята), който бе довел до повърхностни промени, но общо за почти век в парадигмата не се бе появявала никаква по-сериозна промяна. Имаше хора, които твърдяха, че ако се вземе един земянин от 2071 година и с машина на времето се пренесе в 2171 година, той почти сигурно ще познае абсолютно всичко, което вижда… И това след цяло столетие на извънредни промени!

— Ако по някакъв начин успеем да повлияем на континуума на Бел — тайните канали, където вселената пази архивите си… — Той се усмихна занесено. — Тогава вероятно бихме успели да разбием статуквото. Което ще бъде най-великата революция на всички времена… много по-велика дори и от навлизането на нанотехнологиите. Гледаш ли понякога анимационни филмчета?

— Какво е пък това?

— Рисувани филми от двайсетото столетие. Анимациите на Дисни, Бъгс Бъни, Том и Джери…

— Гледала съм някои от тях.

— Когато бях дете, ги гледах почти постоянно. Бяха общодостъпни и направо ме омагьосваха. Гледах ги и се мъчех да проумея смисъла на вселената, в която съществуват те. Дори си спомням, че правех и математически изчисления. Реалността на предубедения наблюдател — никой не пада, докато не осъзнае, че е прекрачил ръба на някоя пропаст. Непрестанно възстановяване на наранени тела, никаква последователност, неизчерпаеми потоци енергия, ограничено време, различни последствия, породени от еднакви причини… Доста тъпичко, но пък ме накара да се замисля.

— И по този начин ли функционира нашата вселена? — поинтересувах се любопитно аз.

— Може би повече, отколкото осъзнаваме! Бях направо изумен от концепциите, породени от други реалности — от другите начини да се върши това или онова. Нищо не е точно фиксирано, няма нищо свято, нищо не е определено метафизически. Всичко зависи от процесите и от еволюцията. А това е направо съвършено. Означава, че можем да разберем всичко, просто като се отпуснем и обмислим предположенията си.

Когато приключихме с проверката, вече нямахме извинения, за да останем и се наложи да обърнем трактора към Шинктаун.

Чарлз изглеждаше обезкуражен.

— Наистина хич не ми се иска да се връщаме — каза той. — Това място е идеално за малко усамотение.

— Е, не чак точно „идеално“ — възразих аз, като обгърнах кръста му с ръце. Тракторът се спускаше на подскоци по тунела.

— Защо? Никой не ни притеснява, има какво да се види и къде да се отиде…

— Е, остава виното.

Чарлз ме погледна така, сякаш бях най-важното нещо на света.

— Ще ми бъде отвратително, ако се прибера у дома и не те виждам дори и за кратко.

Не че и аз не бях мислила с часове за това…

— Чарлз, предполага се, че двамата с теб вече сме възрастни и можем да поемаме всякакви отговорности.

— В момента чувствам прекалено много отговорности, дявол да го вземе! Искам да станем партньори.

Бях шокирана от скоростта, с която се развиваше всичко.

— По законен път???

— Готов съм да подпиша договор.

Това беше марсианският термин. По някакъв начин звучеше доста по-малко романтично (и по тази причина по-безопасно), отколкото да кажеш „Да се оженим“.

Чарлз почувства, че треперя и ме прегърна по-силно, сякаш можеше всеки момент да избягам.

— Прекалено бързо е… — възразих аз.

— Време… — произнесе Чарлз с погребална сериозност, след което се усмихна. — Не съм търпелив колкото тези скали тук. А ти си невероятна. Ти си всичко, от което се нуждая.

Сложих ръце върху раменете му и се облегнах на лакътя му, вглеждайки се внимателно в лицето му. Сърцето ми отново бе започнало да бие лудешки.

— Плашиш ме, Чарлз Франклин. А да плашиш хората никак не е добре.

Той се извини, но не отслаби хватката си.

— Не се смятам за чак толкова възрастна, че да се женя — продължих аз.

— Не те карам да ми отговаряш на секундата — отвърна той. — Просто искам да знаеш, че намеренията ми са почтени. — Той произнесе последната дума набързо, сякаш за да замаже формалното й и безчувствено звучене. Не успя обаче. „Почтени“ бе нещо, което навярно би заинтересувало баща ми, може би дори и майка ми, но определено не и мен.

И отново от дълбочината на съзнанието ми изплуваха противоречия и вътрешно смущение. Само че този път нямаше да ги оставя да ми развалят спомена от онова, което се бе случило между нас двамата тук. Наведох се напред и докоснах с пръст устните му.

— Бъди търпелив — прошепнах аз по възможно най-нежния начин. — Дори да не сме скали, трябва да бъдем търпеливи. За повечето хора това е нещо много важно.

— Права си — призна той. — Отново насилвам нещата.

— Вероятно, ако не насилваше нещата, никога нямаше да разбера какъв отличен любовник си — възразих аз.

По време на обратния път към Шинктаун подремнах малко. Тракторът ни води през целия път като някакъв предан стар кон. Чарлз ме събуди два часа преди да пристигнем. Събудих се моментално и започнах да се извинявам. Никак не ми се искаше да го карам да се чувства изоставен. Извърнах се назад, за да погледна не чак толкова дългата опашка от прах, която се носеше зад нас, след което впих очи в седналия на шофьорската седалка Чарлз.

— Благодаря ти — казах аз.

— За какво?

— За това, че бе по-настоятелен.

Искаше ми се да му отвърна „За това, че ме направи жена“, но можеше и да не разбере шегата, а не ми се искаше да започне да се колебае дали е трябвало да направи точно това или не.

— В това отношение съм доста добър — въздъхна той.

— Добър си в доста отношения.

Бях обещала на семейството си, че ще прекарам времето си в Ила (моята родна станция), преди да продължа обучението си. Сега за тази цел ми бе останала една седмица, само че щеше да ми се наложи да отида до Дюри и оттам да хвана влака на север. Чарлз каза, че ще остане още някой и друг ден в Шинктаун.

Паркирахме трактора в гаража, целунахме се страстно и тръгнахме към станцията на Шинктаун, като си обещахме един на друг отново да се видим след края на училище.

Когато се върнах в Дюри, Даян Джохара (която отново ми бе съквартирантка) отвори вратата на квартирата и ми се ухили:

— Как беше той?

— За кого говориш?

— За Чарлз Франклин, естествено.

Бях й споменавала, че ще излизам на повърхността, ала без каквито и да било подробности.

— Да не би да си душила около мен? — попитах подозрително.

— О, съвсем не. Докато бях в семейната ферма, за нашата стая са пристигнали няколко съобщения. Едното от тях е от Чарлз. Пуснато е в депото на Шинктаун. Къде ти е компютърът?

Направих гримаса, понеже си спомних, че го забравих в трактора при онзи инцидент. Може би Чарлз се обаждаше именно заради това.

— Май съм го забутала някъде — отвърнах.

Даян повдигна едната си вежда.

— Когато се върнах, проверих в списъка. Предполагам, че това е същият онзи Чарлз, с когото бяхме другари по нещастие в МУС?

— Ходихме на експедиция за вкаменелости — обясних аз.

— За три дни…

— Нюхът ти е като на хрътка, Даян.

Тя ме последва в моя ограден със завеса ъгъл. Дръпнах леглото и изсипах куфара си върху одеялото.

— Той изглежда доста симпатичен — подхвърли Даян.

— Да не би да искаш и подробности? — попитах отчаяно аз.

Даян сви рамене.

— Защо не? Изповедта е хубаво нещо за душата.

— Явно във фермата е било ужасно скучно.

— Фермите винаги са ужасно скучни. В тях не можеш да се натъкнеш на нищо друго, освен на братя и омъжени братовчедки. Поне басейнът е страхотен. Някой път трябва да ми дойдеш на гости. Може пък и да срещнеш някой, който ще ти хареса. Ще бъдеш добър член на фамилията ни, Касея.

— Какво те кара да си толкова сигурна, че ще променя договора си?

— Можем да ти предложим доста неща — отвърна тя лъчезарно.

— Страхотна досада си, Даян. — Набързо разопаковах багажа си и подредих всичко в скриновете. Мисълта, че ще бъда сама през останалата част от ваканцията, изглеждаше доста неясна.

— Във вашата фамилия има ли задоволителни мъже? — попита ме Даян. — Бих сменила договора си… за някого от класата на Чарлз.

Преди няколко месеца бих й се озъбила или бих я замерила с възглавница. Нейното държание като че ли омаловажаваше всичко. Аз имах любовник, любих се с него, а това изискваше все пак някаква степен на зрелост и уважение, дори и в общността на МУС.

— Добре де, добре — признах аз. — Ходихме с Чарлз в неговата фамилна станция. Той е доста приятен човек.

— Приятен човек — повтори насмешливо Даян. — Радвам се за теб, Касея.

Прибрах куфара си.

— Мога ли поне да си изслушам съобщенията на спокойствие?

— Вече можеш — усмихна се невинно Даян.

Съобщението от Чарлз накара сърцето ми отново лудешки да се разтупти. Той пак напираше.

Час след като бе пристигнал в Шинктаун, беше написал: „Забравила си компютъра си в чантата ми. Изпращам ти го веднага. Просто исках да се убедиш, че съм сериозен. Обичам те и не мисля, че някога ще срещна жена, която дори малко да прилича на теб. Знам, че ти е необходимо време. Но също така знам, че бихме могли да споделим мечтите си един с друг. Вече ми липсваш“.

Очевидно бе впечатлен от мен повече, отколкото аз от него. Седнах на ръба на леглото, изплашена не на шега.

Тази вечер си легнах и не успях да заспя до късно, припомняйки си оттук-оттам за Чарлз. Всичко бе толкова прекрасно и толкова смущаващо, но осъзнавах, че съм прекалено млада, за да се омъжвам. Е, имаше и момичета, които на моята възраст вече бяха обвързани по законов път: това бяха жени, които знаеха какво искат и как именно да го постигнат.

Ако кажех на Чарлз, че все още не желая да се омъжвам, той щеше да се усмихне и да ми отговори: „Разполагаш с всичкото време, което пожелаеш“. А това бе отговорът, който най-малко исках да чуя. Истината бе, че не бях сигурна дали Чарлз е най-подходящият мъж за мен. Защо да се задоволявам с нещо по-малко от най-доброто?

Поклатих горчиво глава. Чувствах се като най-голямата егоистка на този свят. Чарлз ми бе дал всичко — нима бих могла да му откажа?

Как успявах едновременно да си мисля такива неща и същевременно да се залъгвам, че го обичам?

Изпратих му съобщение в отговор на неговото. Гласът ми от време на време отказваше да ми се подчинява:

„Времето, което прекарахме заедно, бе направо приказно. Винаги ще ценя спомена за него. В момента обаче не мога да мисля за обвързване по законов път, понеже, както изглежда, съм доста по-несигурна в себе си, отколкото ти. Искам да те видя възможно най-скоро. Според мен трябва да се съберем с приятели и да изживеем най-различни неща, преди да можем да говорим за обвързване. Надявам се, че си съгласен с мен.“

Подписах съобщението: „С обич: Касея Мейджъмдар“ (така, както подписвах и писмата до разни мои далечни роднини). Не „Обичам те“, което бе доста категорична декларация, а простото и неангажиращо „С обич“. Навярно Чарлз щеше да се почувства засегнат от това. И мен ме болеше не по-малко…

Само че въпреки всичко изпратих съобщението. Оставих лично съобщение на Даян, която оставаше в Дюри, за да учи на спокойствие, и се качих на влака, който пътуваше до Норт Солис. Облегнах глава на двойното стъкло и се загледах в нощния Марс и в подобната на Фобос светлина на прожектора над проблясващите върхове на Дюри.

„Изплашена съм до смърт — казах си наум. — Никога няма да успея да бъда отново онова, което бях преди. Никога няма да бъда различна от онова, което бях за Чарлз. Нещо в живота ми свърши и сега съм страшно изплашена от това.“

Преминахме през Кларитас Фоси, Джида Планум и най-накрая стигнахме до Ила — родното място на моето семейство. Поздравих родителите си и брат си, които бяха дошли да ме посрещнат. Отчаяно се опитвах да се престоря, че нищо не се е случило и аз отново съм си все същата. „Само че вече не съм девствена, мамо. Любих се и усещането бе превъзходно… искам да кажа, че той бе превъзходен, и смятам, че съм влюбена, само че нещата се развиват прекалено бързо, и, о, Господи, искам да седнем двете с теб и да си поговорим, да си поговорим сериозно…“

Чарлз не ми отговори цели три дни.

Може би се бе задълбочил в изследване на моя характер и бе стигнал до извода, че е направил ужасна грешка. А може и да бе прозрял моята неопитност и неискреност и да бе решил да ме отпише от живота си като някакво мимолетно Шинктаунско завоевание.

Един пощенски робот ми бе донесъл компютъра, но аз вече си бях поръчала друг, понеже не се доверявах на стария за личните си съобщения. Въобще не можех да се съсредоточа и да си изградя план за следващия семестър. Бях потресаващо нервна.

Мразех напрежението и несигурността. Чувствах, че до един определен момент контролирах нещата, но след това бях изгубила контрол и сега беше мой ред да изпълнявам ролята на риба на кукичка, с която рибарят си играе, както си поиска. Раздразнението ми постепенно се трансформира в няма тъга. Но въпреки всичко не му се обадих.

В края на третия ден, когато вече се бях съблякла и се бях приготвила да си лягам самотна, Чарлз ми се обади директно.

Наметнах някакъв халат и приех обаждането направо в стаята си. Изображението му се появи кристално ясно точно до леглото ми. Изглеждаше изтощен и опустошен, а лицето му представляваше посивяла маска.

— Страшно съжалявам, че съм извън обсег — започна направо той. — Много би ми се искало да съм до теб в плът и кръв. Тук при нас е направо жив кошмар.

— Защо? Какво става?

— Всички договори със Земята на нашето ОМ са анулирани. Трябваше да отлетя до Маколиф Вали, за да присъствам на фамилна сбирка. Господи, страшно съжалявам, сигурно си си помислила…

— Няма проблеми — успокоих го аз. — Нищо не съм чула по новините.

— Все още не е започнало да се шуми. Не казвай на никого, ако обичаш, Касея. Мисля, че сме изритани, понеже лунният ни филиал започва една доста мащабна операция в Лагранж. А на Земята това определено не й харесва. Всъщност, както изглежда, най-много доводи „против“ има Великият източно-западен алианс, но със същия успех мога да твърдя, че е и цялата Земя.

ВИЗА — икономически съюз между Азия, Северна Америка, Индия, Пакистан, Филипините и част от Малайския архипелаг — създаваше проблеми на доста ОМ, включително и на „Мейджъмдар“.

— Наистина ли положението е чак толкова лошо?

— Ами не можем да търгуваме с абсолютно никакви стоки със Земята. Освен това не можем да ползваме данните от информационните банки на ВИЗА.

— И по какъв начин ви засяга това?

— Следващите пет години ще сме на абсолютна загуба — отвърна Чарлз. — Плюс това научната ми работа отива по дяволите. Аз разчитах за петокурсническото си изследване на Трансмарсианския кооператив. Ако „Клайн“ не може да събере стотинки, няма да мога да платя дяла си и съществува вероятност дори да не стигна до пети курс.

— По дяволите! Знам колко много значи…

— Това застопорява всичко, Касея. Онова, за което си говорихме… за времето, което ти трябва, за да обмислиш нещата на спокойствие… — Гласът му потрепери. Той се помъчи да го овладее. — Касея, по всяка вероятност няма да съм в състояние да се обвържа с теб, понеже в момента нямам абсолютно никаква перспектива пред себе си…

— Не се тревожи — успокоих го аз.

— Чувствам се като идиот. Мислех си, че всичко върви толкова добре… Мислех, че можем…

— Знам. — Това може би го нарани.

— Съжалявам.

— Няма нужда.

— Обичам те толкова много…

— Знам.

— Иска ми се да те видя. Веднага щом се освободя от задълженията си тук — имаме да вземаме някое и друго фамилно решение, трябва да постигнем консенсус по въпроса как ще действа оттук нататък ОМ, за отговорностите и така нататък…

— Сериозна работа. Знам.

— Искам да се видим. В Дюри, когато се върнем, в Ила или където и да е. Не че те пришпорвам… просто искам да те видя.

— Аз също.

Той повтори за не знам си кой път, че ме обича. Промънкахме някакви шаблонни прощални думи и образът му изчезна. Поех си дълбоко въздух и отидох да си налея чаша вода.

Чарлз бе загазил. Това по някакъв начин успя да свали част от натиска върху мен. Чувствах се щастлива и едновременно с това виновна. Знаех, че трябва да говоря с някого, и то колкото се може по-скоро, само че майка ми и баща ми определено не бяха хората, подходящи за целта…

Затова се обадих на Даян.

Тя първо отвърна на повикването с изключено видео, след това включи камерата. Беше навлякла онази парцалива синя роба, която обожаваше още от детските си години. Беше си боядисала косата в някакъв блатист цвят.

— Знам, знам, че изглеждам ужасно — тросна ми се тя. — Какво става с теб?

Разказах й за положението с Чарлз. Обясних й, че той преди ми бе предложил да се обвържем по законов път и че сега просто нямаше начин. Че и той, и аз бяхме ужасно притеснени.

Тя подсвирна и се стовари върху леглото си.

— Бързак човек, не е ли така? — попита, присвила очи. Да си говорим по видеовръзка беше съвсем различно от това да сме очи в очи в една стая, само че поведението на Даян по някакъв начин успяваше да съкрати дистанцията. — Надявам се, че си му казала да успокои топката?

— Не мисля, че би могъл. Думите му звучат толкова влюбено…

— Това или е направо прекрасно, или той е доста издръжлив. Ами ти? Как се чувстваш?

— Той е толкова искрен… и толкова сладък… Чувствам се виновна.

— Е, все пак да не забравяме, че той ти е първият. Това е доста романтично само по себе си. Само че пропусна да кажеш на кака Ди дали го обичаш.

— Страх ме е да не го нараня.

— Аха. Искам да кажа, опа.

— Звучиш като експерт — троснах й се.

— Как ми се иска наистина да бях. Касея, престани да търчиш като луда и се успокой. Направо ме заболява глава, като те гледам.

Седнах.

— Отишла си с него до „Tres Haut Medoc“, тоест, не той се е напъхал в леглото ти. Трябва да си имала нещо особено към него. Обичаш ли го?

— Да.

— Но не искаш да се обвързваш.

— Не точно сега.

— А по принцип?

Поклатих глава неопределено, без да знам дали това означава „да“ или „не“.

— Не ми казвай, че съм глупачка, понеже той е толкова красив и така нататък. Това вече го знам и сама.

— Не е точно така, Касея. Въпреки че наистина малко ти завиждам. Той е умен, добър е в леглото — предполагам — и…

— Беше направо невероятен — креснах аз.

— … и изявява готовност да чака. Така че чакай.

Присвих устни и се втренчих в нея.

— Ами ако реша да не се обвързвам? Това честно ли ще бъде според теб? Той изгуби сума ти време с мен…

— Господи, Касея, надявам се, че никой земянин няма да чуе нещо подобно през живота си. Ние, марсианците, сме толкова сериозен народ. Любовта никога не може да бъде „загубено време“. Добре де, какво предпочиташ — да му отрежеш квитанциите сега и да се разтърсиш за някой ДРУГ?

— Не, разбира се — вбесено отвърнах аз.

— Хей, по дяволите, та това е алтернатива. Никой не те насилва да правиш едното или другото. Не го забравяй.

Разговорът с нея не ме накара да се почувствам по-добре, даже напротив.

— Наистина се чувствам ужасно — въздъхнах. — По-добре да свършваме.

— Защо се връзваш толкова?

— Защото, ако го обичам, предполагам, че би трябвало да чувствам нещо различно. Би трябвало да усещам един път пред себе си, не три. Би трябвало да съм щастлива и да се раздавам.

— В крайна сметка ти си само на десет години, Касея. А младата любов никога не е съвършена.

— Той смята в земни години — оплаках се аз.

— А! Грешка. Какви слаби черти има още?

— Толкова е умен. Не мога да разбера нищичко от работата му.

— Я се вземи в ръце! Да не би той да иска да си му асистентка в лабораторията или нещо от този род?

— Когато съм далеч от него, не знам какво да чувствам.

Даян изкриви лице с отвращение.

— По дяволите, въртим се в омагьосан кръг. Имаш ли някой в резерва?

— Не.

— Знаеш как реагират мъжете при вида ти. Привлекателна си. Чарлз не е единственият строен и красив мъжкар на Марс. Можеш да си позволиш малка почивка, през която да се отпуснеш и да помислиш малко. Какво знаеш за него? Знаеш, че семейството му не е кой знае колко богато… че неговото ОМ има проблеми със Земята… че иска да стане физик и да разбира абсолютно всичко. Красив е, нежен е, привлича го повърхността на планетата… Господи, Касея, ще те пребия, ако изтървеш такъв мъж!!!

Поклатих глава.

— Трябва да приключвам, Даян.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— Няма нищо.

— Обичаш ли го, Касея? — попита тя отново с остър поглед.

— Не! — креснах аз и се наклоних напред, за да се опитам да изключа видеовръзката. Не улучих.

— Задръж за малко, съкафезничке. Въобще ли не го обичаш?

— Не мога. Не и сега. Не и сто процента.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

— И би ли могла да го обикнеш някой ден, според теб?

Впих празен поглед в нея.

— Той има талант да убеждава хората — отвърнах най-накрая.

— Сериозно? Сто процента?

— Вероятно не. Всъщност не. Със сигурност не.

— Бъди мила тогава. Кажи му честно как се чувстваш в настоящия момент.

— Така и ще направя.

Тя извърна поглед встрани и след това вдигна компютъра си.

— Познаваш ме — каза тя. — Винаги се ровя тук и там. Е, мисля, че сега имам нещо, което би представлявало интерес за теб.

— Какво?

— Чарлз може и да е влюбен в повърхността и да е добър любовник, но, Касея, той все пак си има свои планове. Проверила ли си приятеля си, между другото?

— Не.

— А аз винаги проверявам всичко, което мога, за гаджетата си. Мъжете могат да бъдат безкрайно отвратителни, Касея.

Зачудих се какво ли ще ми изтърси. Раменете ми се напрегнаха. Можеше да бъде всичко: че Чарлз всъщност е архаик, че е шпионирал в полза на Каролайн Конър… всичко.

— Това, което ще ти кажа, изобщо няма да навреди на имиджа му на добро момченце, само че по всичко изглежда, че нашият Чарлз иска да бъде истински физик, Касея. Подал е молба за включване в проучванията по подобренията.

— Е, и? Това си е професионална работа. Дори и „Мейджъмдар“ го приема.

— Аха. Както и Земята. Само че Чарлз е подал молба да бъде включен към мислителя „Куантум Лоджик“.

Застинах за секунда.

— Откъде научи т-т-това?

— Свободно достъпни архиви на медицинско ориентираните молби за научни изследвания при МУС. Подал е молбата си рано миналото лято, още преди събитията.

Вътрешностите ми се преобърнаха.

— Боже мой!

— Хей, не знаем кой знае какво за подобна връзка…

— Никой дори не може да говори с мислителя „Куантум Лоджик“!

— Хич не ми се искаше да те разстройвам, Касея. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

— Аха…

— Кога ще се прибереш?

Измънках някакъв отговор и изключих видеовръзката. Главата ми сякаш бе пълна с пяна. Не знаех дали да побеснея или да се разплача.

На Марс бяхме успели някак си да избегнем подобренията, трансформациите и нанотехнологиите, залели Земята. Бяхме привикнали към подобрения на ниско ниво, генетични корекции и терапия за сериозните ментални проблеми, но повечето марсианци се стремяха да избягнат, доколкото могат, екстремните варианти. Някои от тях не бяха достъпни на друго място, освен на Земята; други просто не пасваха на нашите прагматични и първооткривателски вкусове. Мисля, че културният консенсус бе, че Марс би трябвало да остави Земята и (в по-малка степен) Луната да изпробва по-радикалните терапии, да отложи революцията с десетилетие-две и да изчака резултатите.

Ако това, което Даян бе научила, беше истина (а аз не можех да се сетя за нито една причина, поради която да подлагам думите й на съмнение), то Чарлз бе готов да прекрачи границата.

Това, което преди бе младежка тревога, сега нарасна почти до размерите на паника. Как бих могла да се надявам на мирен и нормален съвместен живот с Чарлз, ако той имаше намерение да прекара по-голямата част от менталния си живот, вслушвайки се в прищевките на „Куантум Лоджик“? На първо място — защо ли бе пожелал това?

Отговорът бе елементарен — понеже щеше да го направи по-добър физик. „Куантум Лоджик“ отразяваше начина, по който действаше вселената, на някакво по-високо ниво. Човешката логика (а и математическата невронна логика на повечето от мислителите) се чувстваше най-добре на хлъзгавата повърхност на реалността.

Това, което знаех по тези въпроси, бях научила от придобитите в училище знания и от „ЛитВид“, която масово ни заливаше с физически и ментално подобрени герои, които властваха над Земята. Само че ако си говорим истински, знаех много малко неща за „Куантум Лоджик“ и за КЛ-мислителите.

През останалата част от деня, по време на вечерята с родителите ми и брат ми, през социалния час на нашето ОМ и по време на чая след вечеря в главата ми се въртеше един-единствен въпрос, който не ме остави на мира, дори когато си легнах: „Защо Чарлз не ми каза?“

В края на краищата се оказваше, че не ми е дал всичко от себе си.

Рано сутринта на следващия ден двете с майка ми започнахме да кроим планове какво ще бъде моето образование през следващите няколко години. Не че бях в идеалното настроение за целта, но това все някога трябваше да бъде свършено, така че се стегнах и направих най-приветливата физиономия, която можех да изстискам от себе си. Баща ми и Стан трябваше да ходят на някаква интер-ОМ конференция; нашият клон от ОМ по традиция обслужваше ОМ „Мейджъмдар“ и ръководеше замесеността на фамилията във финансовите въпроси на Тройката. Стан вървеше с уверени крачки по този отъпкан път. Моите интереси все още бяха насочени към мениджмънта и политическата теория, дори още повече сега, когато бях прекарала няколко месеца далеч от всякакви проблеми от този род. Екшънът, разиграл се в МУС, както и времето в усамотение с Чарлз, само бяха усилили решимостта ми да се занимавам именно с това.

Майка ми беше търпелива жена (даже според мен прекалено търпелива) и аз бях много доволна, че можех да разчитам на благоразположението й. Тя никога не бе одобрявала политическите процеси; навремето баба ми бе напуснала Луната в знак на протест, когато конституцията беше променена насилствено, а нейната дъщеря бе наследила типичното лунно разбиране за груб индивидуализъм.

И майка ми, и аз знаехме, че дължа прекалено много на фамилията. След година или дори по-малко трябваше да стана полезна за ОМ или в противен случай щеше да се наложи да се обвържа, да бъда преместена и да започвам да ставам полезна за друго ОМ. А засега политическите науки с нищо не показваха, че могат да бъдат полезни за когото и да било.

И независимо от това, ако исках да изучавам теория на държавничеството и правителствен мениджмънт на високо ниво, тя щеше да ме подкрепи… естествено, след лек и тих протест.

Това по принцип отнемаше около пет минути, затова се изправих твърдо и пусках думите й да преминават покрай ушите ми. Тя говореше нещо за трудностите, които изпитва политиката при сегашната централизирана в ОМ икономика; каза ми, че най-добрите и най-дълготрайните сътрудничества могат да стават единствено в рамките на едно ОМ или при избирането на някого в Съвета; и че дори това трябвало да се разглежда повече като трудна и неприятна задача, отколкото като привилегия.

Малко по малко тя очерта позициите си — разтеглена, но трогателна версия на баба ми, приплакваща „Махнете политиката!“. Аз отговорих:

— Това е единственото нещо, което наистина ме интересува, мамо. Все пак някой трябва да изучава тези процеси. Различните ОМ трябва по някакъв начин да взаимодействат помежду си, както и с Тройката. Така е устроен светът.

Тя наведе глава на една страна и ме погледна с онзи поглед, който баща ми наричаше „енигматичен“. Виждала го бях хиляди пъти преди, но никога не знаех как точно да го опиша. Изпълнен с любов, страдание, търпение и очакване — това мога да кажа сега, след десетилетия мислене. И дори и сега според мен това описание е крайно непълно и неточно. За определения момент обаче той трябваше да означава: „М-да, и на всичкото отгоре това е третата по възраст професия в света. Само че въпреки всичко не преставам да се чудя защо именно моята дъщеря изпитва желание да се занимава с нея“.

— Няма да си промениш намерението, нали?

— Не мисля.

— Ами тогава залавяй се за работа.

Седнахме в трапезарията и заразглеждахме десетки проспекти, които ни заливаха с потоци текстове и снимки, символи и представяния и целяха едно-единствено нещо — да ни омагьосат.

— Общо взето никой не звучи особено примамливо — отбеляза най-накрая майка ми. — Всичко е на ниво „начинаещи“.

— Няколко ми изглеждат интересни.

— Казваш, че намеренията ти са сериозни, нали?

— Да.

— Тогава едва ли ще ти стигнат само знанията по марсианска политическа теория. Тя е направо дреболия, сравнена със земните проблеми.

— Но таксите за обучение в земните университети са високи…

— И освен това по всяка вероятност настроени предимно на вълна земна история и практика, Господ да ги убие — добави тя. — Въпреки всичко обаче ми се струва, че това би било най-доброто за теб в настоящия момент.

— Не ми се иска да моля за нещо, което преди никой от членовете на семейството ни не е получавал.

— И защо не? — попита тя лъчезарно, наслаждавайки се на възможността думите й да звучат малко перверзно.

— Някак си не ми изглежда правилно.

— Никой от нашия клон на ОМ „Мейджъмдар“ не се е занимавал с правителствен мениджмънт. Финанси, икономика — да, но никога обща политика.

— Искаш да кажеш, че аз съм куриоз — заключих.

Тя поклати глава.

— Дъщеря ми си остава моя плът и кръв. Ще видя какво бих могла да направя, в случай че наистина го искаш.

— Майко, не бихме могли да си позволим такса за повече от една година…

— Нямам предвид частни уроци — прекъсна ме тя. — Като ще е гарга, да е рошава. Най-малкото, което би трябвало да се помъчиш да уредиш, е стипендия и чирачество към нашето ОМ.

Даже и в най-смелите си мечти не бях стигала до чак толкова далеч.

— Чирачество в какво?

Майка ми направи кисела физиономия.

— Помисли малко. Кой от фамилията знае най-много за политиката, особено земната политика? Третият ти чичо.

— Битрас?

— Да, ако баща ти и педагозите от ОМ одобрят. Не бих могла сама да ти уредя подобно нещо. На това ниво съм все още нещо като аутсайдер. Не съм сигурна и, че баща ти ще може да вкара в действие толкова връзки и да се обади на чак толкова влиятелни хора. Срещали сме се с Битрас само няколко пъти, откакто се роди ти… А и той никога не те е виждал.

— Какво ще трябва да направя?

— Ще се наложи да се занимаваш с вътрешни ОМ дела и естествено с казуси от Тройката, а предполагам, че ще трябва да изучиш и Хартата и търговските закони.

— Би било страхотно.

— А най-хубавото нещо би било да можеш да изучаваш истинско правителство. Малко сме позанемарили този тип управление, за което съм страшно благодарна.

— Но въпреки това ще ми се наложи да изкарам някой и друг частен урок на Земята, за да мога след това да ги впиша в автобиографията си.

Тя се засмя невесело.

— Естествено. — Нежно докосна носа ми с върха на пръста си. — Само че няма да ни се наложи да плащаме за тях. Всички разходи за обучение, необходимо при чирачеството, се поемат от бюджета на ОМ.

— Явно си мислила и преди за подобно нещо — отбелязах аз с обвиняващ тон.

— Свикнала съм с ексцентричните ти хрумвания — вирна брадичка майка ми. — Пък и се опитваме да насърчаваме развитието на нестандартни мисли в младите. Надяваме се, че те ще са настроени да експериментират. Но, честно казано, никога не съм и допускала мисълта, че дъщеря ми ще се забърка в политиката…

— В правителствения мениджмънт — поправих я аз.

— … в името на кариерата си — продължи тя невъзмутимо. — Въпреки това обаче не крия, че съм заинтригувана. След като изучаваш Съвета няколко години, много ми е интересно на какво ще можеш да ме научиш, докато спорим двете?

— Ние никога не спорим — отбелязах.

— Така си е — потвърди тя. — Само че баща ти е на друго мнение.

Станах. След като вече бях решила един от проблемите си, реших да опитам да разреша и другия.

— Майко, искам да те помоля да поканя един познат в Ила. Един човек от Дюри. Той се нуждае от почивка… доста неприятни неща му се стовариха върху главата напоследък…

— Чарлз Франклин от „Клайн“ — кимна майка ми.

Никога не й бях говорила за него.

Тя се усмихна и ми хвърли поредния си „енигматичен“ поглед.

— Майка му ми се обади, за да провери дали си достатъчно добра партия за сина й.

Шокът ми сигурно си пролича доста явно.

— Как е могла??? — А неизречен зад този въпрос остана другият: „Как е могъл да говори с родителите си за мен?“.

— Той е единствен син и означава много за нея.

— Но в крайна сметка ние сме възрастни!

— Видя ми се добра жена. Нито веднъж не ми зададе някакъв по-ключов въпрос. Според нея Чарлз е прекрасен млад мъж, разбира се, и от онова, което ми разказа за него, не бих могла да не се съглася с нея. Предполагам, че за теб той е чудесен. Нали така?

Измърморих нещо недоволно. Тя сложи пръст върху устните ми.

— По принцип вече стана традиция да те подлудяваме — каза тя. — Мисли за това като за елементарно отмъщение от наша страна за времето, когато беше двегодишна. Чарлз е добре дошъл по всяко време при нас.

Марс бе в състояние да поддържа четири милиона граждани и около половин милион евентуални жители. Това беше малко повече от половината от населението на Съединените щати през 1800 година.

Някои от бъдещите жители на Марс бяха емигриращи от Земята хора, които обикновено се заселваха на Тен Кюбт — педя земя на поне хиляда земни години. Това не беше съвсем открито одобрено, просто марсианците го приемаха без възражения. На Земята терени, изкуствено поддържани над двеста години, бяха строго забранени и заселващите се на тях ги помолваха или да емигрират някъде, или да се подложат на обратна терапия. Марс получаваше скромна компенсация от Земята за всеки приет емигрант… въпреки че това не беше чак толкова рекламирано на висок глас.

Някои от емигриращите на Марс бяха абсолютни новаци, чистосърдечни хора, които се местеха на Марс или на Луната в търсене на по-просто и по-първично съществуване. По всяка вероятност червената планета за тях се превръщаше в голямо разочарование, понеже ние от доста години насам бяхме зарязали епохата на голите скали и тесните тунели между куполите.

Посрещнах Чарлз в депото Каулуун, което се намираше на около десетина километра от Ила. Докато той вземаше чантата си от робота, мярнах Шон Дикинсън през прозореца на влака. Дори при по-малко от пет милиона живи същества на тази планета (и около триста легални мислители), разпростиращи се на площ, равна на тази на Земята, Марс определено все още не бе загубил от уюта си. Където и да отидеш, нямаше начин да не се сблъскаш с поне двама-трима познати. Двамата с Шон си кимнахме сърдечно. Прегърнах демонстративно Чарлз. Шон ни изгледа безучастно, докато влакът се изнизваше от депото.

— Страхотно се радвам, че те виждам! — възкликна Чарлз.

Издадох някакъв неопределен звук и стиснах здраво ръката му.

— Това беше Шон. Видя ли го?

— Дори пътувахме в един и същи вагон — отвърна Чарлз. — Изглеждаше много по-добродушен от последния път, когато се срещнахме. Помоли ме да ти се извиня от негово име за нелепите обвинения, които ти отправи навремето. В момента отива на юг. Не го попитах къде точно.

— Чудесно — казах аз. Почувствах как лицето ми се затопля. — Както и да е. Добре дошъл в Джида Планум. Експерт-счетоводители, специалисти по инвестициите, малки инженерни фирми. Няма вкаменелости, дори в Стъклено море.

— Е, нали ти си тук. Това ми е достатъчно — отвърна Чарлз.

Прекосихме фоайето и си купихме билети за връщане. Ила лежеше в северните покрайнини на Джида Планум.

От Каулуун към Джида, Ила и другите по-малки станции вървяха по-малки и по-бавни влакове.

Лицето на Чарлз изглеждаше по-изпито, откакто го бях видяла за последен път. Бяхме разделени за малко повече от седмица, но независимо от това той се бе променил доста — както външно, така и по отношение на настроението. Щом се качихме на влака, ме прегърна здраво, след което с тежка въздишка се стовари върху седалката.

— Господи, колко е хубаво, че те виждам! — възкликна Чарлз. — Кажи какво прави, докато ме нямаше.

— Разказах ти вече в писмата си — отвърнах аз.

— Не, разкажи ми лично. Разтревожих се, когато започнах да получавам само писма.

— Писмата, между другото, изискват много повече усилия — отбелязах аз.

— Говори ми, моля те.

Разказах му за намерението си да се кандидатирам за чирачество в ОМ „Мейджъмдар“. Той одобри идеята ми без каквито и да било възражения:

— Моята смела и благородна Касея! Както винаги, изправена срещу традициите.

— Само срещу баща ми — възразих аз. — Всъщност майка ми е неутрална по въпросите, касаещи политиката.

— В скоро време никой от нас няма да може да си позволи лукса да остане неутрален — отбеляза Чарлз. — ОМ „Клайн“ е смъртно ранено. Залагам всичко, че съвсем скоро ще последват и други удари.

— От кого? От Земята? Или от ВИЗА?

Той сви рамене и се загледа през прозореца, под който проплуваха прериите и плитките равнини.

— Ние сме своего рода заплаха. Никой очевидно не знае какъв вид заплаха точно, но определено ни натискат, и то доста силно. Следващата седмица ще отидем до Съвета, за да помолим за съпричастност и милост.

— Милост?!?

Бях страшно учудена. Марсианските ОМ много рядко молеха за каквито и да било облекчения.

— Загазили сме яко. Вече ти казах. Надявам се, че ОМ „Мейджъмдар“ няма да бъде засегнато от подобни неприятности.

— И какво ще спечелите, ако Съветът се обяви за солидарен с вас? Това е стъпка, която по принцип би трябвало да бъде последвана от молба за съвместни действия от всички ОМ…

— Ш-ш-ш-шт — вдигна пръст пред устните си той. — Не използвай тази дума, ако обичаш. — После се усмихна, но усмивката му не беше кой знае колко убедителна.

— Как успя да намериш време да дойдеш дотук?

— Направих онова, което зависеше от мен. Имам три свободни дни, преди да ми се наложи да се прибирам.

— След четири дни започва семестърът в Дюри — напомних му аз.

— Май ще се наложи да го пропусна.

— Ще напускаш ли???

— Положението е доста критично. Ще ми се наложи да остана вкъщи, поне докато не премине тази криза.

— Така може да загубиш цяла година…

— Марсианска година — кимна Чарлз и ме потупа по ръката. — Спокойно, ще се оправя някак си. Въпрос на лош късмет — да се родиш в уязвимо на външни влияния ОМ. Ако имаш намерение да изучаваш управленски мениджмънт на висше ниво, може би бихме могли да прехвърлим договора ти…

Изведнъж всичко вече никак не беше забавно. Обърнах се настрани, неспособна да прикрия раздразнението си. Чарлз забеляза това и се притесни.

— Съжалявам… — започна да се извинява той. — Нямах намерение да се държа непочтително. Наистина исках да дойда тук, за да те видя и евентуално да те убедя… а и ти каза… знам, Касея, извинявай много.

— Няма значение. — Чарлз очевидно не можеше да схване точната причина за моя гняв, още не. — Имаме да си говорим за доста неща.

— И всичките толкова сериозни. — Той притвори очи и се облегна назад. — Значи това няма да бъде точно почивка, така ли?

— О, разбира се, че ще е. — Което не беше съвсем лъжа.

Чарлз пристигна горе-долу в средата на най-необичайното време — по-голямата част от кръвните ми роднини и родственици по фамилна линия, които обикновено обикаляха на стада Ила, се бяха разпръснали из целия Марс.

Щяхме да успеем да се насладим един на друг в усамотение (нещо, което общо взето се случваше доста рядко), без да се налага да изтрайваме напрегнатите погледи на любопитни роднини, нетактичните въпроси на лелите ми и намеците за любовни афери от страна на по-възрастните ми братовчеди. Дори и брат ми беше заминал нанякъде. Ила Стейшън щеше да представлява едно тихо и приятно местенце и затова се чувствах искрено благодарна.

Ила заемаше около шейсет хектара от една почти безлична прерия. В границите й нямаше почти нищо интересно, освен акуифери и плътни ледени лещи. Картографите през първите десетилетия от заселването на Марс (преди около трийсет години) бяха нанесли на картите местата, където по план трябваше да бъдат разположени няколкото жп станции около Атинския акуифер. От възможните шест бяха построени три, първата от които бе именно Ила.

Липсата на живи марсианци бе разочаровала твърде малко хора. Заселниците се приземили на повърхността на планетата, която отсега нататък щяла да бъде техен нов дом, и набързо се приспособили към тежките условия. Веднага им станало ясно, че не са дошли на пикник. През онези десетилетия било толкова трудно да продължиш да поддържаш станцията да функционира и да останеш жив, че място за думата „щастие“ като че ли нямало. Въпреки това обаче аз като малка си играех на Ила, а брат ми — на мистър Ттт с неговия пистолет от златни пчели, който избива наред злите земни астронавти…

Докато малкият влак с тих звук се приплъзваше по главната прерия, изглежда успях да предам голяма част от нервността си и на Чарлз. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-спокойна, но в действителност настроението ми бе ужасно свинско. Бях помолила Чарлз да ми дойде на гости, за да му задам въпрос, който сега ми се струваше груб и ненужен; груб, тъй като със сигурност желанието му да бъде „подобрен“ бе доста силно; и ненужен, понеже така или иначе бях твърдо решена да сложа край на нашата връзка. Но просто не можех да му го кажа тук, във влака.

Нито пък можех да му съобщя подобно нещо на вечеря. Родителите ми естествено превърнаха храненето в малък празник, отбелязвайки по този начин първия път, когато бях довела мъж в станцията.

Баща ми явно доста се интересуваше от личността на Чарлз и постоянно му задаваше въпроси за земното ембарго върху ОМ „Клайн“. Чарлз отговаряше учтиво, доколкото знаеше нещо по въпроса; очевидно не смяташе, че е необходимо да прави от това свръхсекретен въпрос пред някой толкова високопоставен като Бащата на любимата.

Родителите ми бяха приготвили вечерята главно от естествени продукти; и двамата не обичаха кой знае колко нанохраната. Хапнахме картофи, сирене, плодова салата, а за десерт — страхотен кейк със сирене, приготвен от баща ми, и горещ чай. След като се нахранихме, седнахме в „стаичката на спомените“ — малка, обзаведена като старите марсиански станции стая, в която имаше земно легло, саморециклиращ се резервоар за риба и малки, вградени в стената архаични монитори за „ЛитВид“.

Обичах родителите си и чувствата им бяха от огромно значение за мен, но тяхната внезапна и безапелационна симпатия към Чарлз бе леко объркваща. Чарлз им бе паснал идеално. Двамата с баща ми се бяха облегнали на столовете си, почти глава до глава и обсъждаха възможността за нови финансови кризи в бъдеще. Приличаха на стари приятели, които се събират за пръв път от десетки години.

Не след дълго баща ми му зададе неизбежния въпрос: какво смята да прави оттук нататък.

— Доста неща — отвърна Чарлз. — Май съм прекалено амбициозен за марсианец…

Майка ми му предложи още чай.

— Лично аз не виждам причина защо марсианците да не са амбициозни — поде тя. Устните й бяха присвити.

— Просто това, което ми се иска да върша, може да се характеризира като леко непрактично — тук, в настоящия момент. — Чарлз поклати глава и се ухили странно. — Аз не съм чак толкова практичен човек. — И защо мислиш така? — попита го баща ми.

„Изминал е целия този път, за да бъде с мен — помислих си аз. — А сега си губи времето в празни приказки с родителите ми… и то за това, какво смята да прави в областта на физиката.“

— Марс все още не разполага с необходимите средства за научни изследвания и по всяка вероятност така ще е още десетилетия наред — отвърна Чарлз. — На планетата има само двама мислители, които се занимават с физика, както и няколко дузини почти неадекватни компютри, вързани за университетите, като за тях се чака едва ли не на опашка. А аз съм прекалено млад, за да чакам по опашки. Работата ми е доста примитивна, но… — Той спря внезапно, докато ръкомахаше. Ръцете му застинаха във въздуха, почти успоредно една на друга. След това той махна и продължи: — Работата, която се надявам да върша, по всяка вероятност ще заеме всички възможни земни ресурси в тази област.

— Тогава защо направо не отидеш на Земята? — попита го баща ми.

— Защо не, наистина? — включих се и аз. — Опитът, който ще придобиеш там, сигурно ще е неповторим.

— Няма начин — въздъхна Чарлз. — Оценките ми в никакъв случай не могат да се нарекат съвършени, пък и никой няма да ми даде обещаваща психоквалификация. А за да ти разрешат да работиш на Земята, те карат да минеш през десетки свръхтрудни тестове… Искат от нас да бъдем сто пъти по-добри от всеки земянин.

Баща ми явно все по-ясно виждаше в Чарлз амбициозен млад мъж, но с недостатъчна воля да изпълни желаното.

— Трябва да вършиш онова, което мислиш, че ще правиш най-добре — вметна той мрачно.

Аз незабавно преминах на страната на Чарлз и казах рязко:

— Чарлз знае какво трябва да прави. Той има много повече знания от който и да е земен жител.

Баща ми повдигна вежди при този мой изблик. Чарлз благодарно стисна ръката ми.

— Много по-слаби учени от теб са успели да се промъкнат на Земята — продължи баща ми. — Трябва да се научиш как да се справяш с хората.

— Виж, наистина в тази област съм доста слаб — призна Чарлз. — Никога не съм знаел нищо друго, освен как да се държа искрено с тях.

Той ми хвърли бегъл поглед, сякаш това бе лъжа, която трябваше да потвърдя. Въпреки че не ми стана кой знае колко приятно, аз се усмихнах. По лицето на Чарлз премина сянка на загриженост, която обаче бързо се замени от сляпо обожание. Кафявите му очи дори леко се ококориха, като на кученце. Извърнах се встрани, понеже не исках да предизвиквам подобен ефект върху него. Копнеех да сме само двамата с Чарлз, някъде, където родителите ми нямаше да ни се месят, за да му кажа онова, което мислех. Само че времето отново не беше никак подходящо. Чувствах се ужасно.

— Касея ще отиде на Земята веднага, щом й се открие подобна възможност — вметна майка ми. — Ами ти? — И се усмихна гордо.

Впих поглед в резервоара за риба, запечатан преди десетилетия още на Земята. Баща ми направо го обожаваше. Беше го подарил на майка ми в деня на тяхната сватба.

— Е, все още никой не ми е предложил подобно нещо — казах най-накрая.

— Та ти си добра — възкликна Чарлз. — Можеш да се оправиш с всяко препятствие и знаеш как да се държиш с хората, за разлика от мен.

— Точно това мислим и ние — усмихна се гордо баща ми. — Просто й трябва малко повече вяра в собствените й сили и малко самочувствие. А това ние, родителите й, не можем да й го осигурим. Явно й трябва друг човек.

Баща ми ме отведе за малко встрани, докато майка ми и Чарлз разговаряха за нещо.

— Виждам, че не си щастлива, Касея — започна той без заобикалки. — Аз го виждам, майка ти го забелязва… предполагам, че и Чарлз би трябвало да го усеща. Какво става с теб?

Поклатих глава.

— Всичко не върви както трябва — отвърнах. — А вие и двамата толкова го харесахте…

— Защо, не трябваше ли?

— Поканих го тук… за да поговоря с него. А се оказва, че не можем да останем насаме нито за миг…

Баща ми се засмя.

— Със сигурност ще останете насаме по-късно.

— Именно затова съм нещастна. Изучавате го така, сякаш е гарантирано, че ще се обвържа с него.

Баща ми присви очи и се загледа в мен като геолог, изучаващ поредната рудна жила в късче скала.

— Поне доколкото мога да кажа досега, не виждам нищо лошо в едно подобно действие.

— Той е мой приятел и е дошъл тук, за да си поговорим. Не съм те молила да изказваш мнението си за него, нито пък да го одобряваш или отхвърляш.

— Да не би двамата с майка ти да те притесняваме?

— Просто има едно-две изключително важни неща, за които трябва да говоря с него. А това по всяка вероятност ще отнеме крайно много време.

— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по-кратък.

Двамата се върнахме в „стаичката на спомените“. Полека-лека баща ми тактично прекъсна майка ми и подхвърли предложението двамата с нея да се разходят из чаената градина. Когато тръгнаха, Чарлз се отпусна доволно и спокойно на стола.

— Страхотни родители имаш — заяви той. — Сега ми е ясно откъде идва характерът ти.

Каквото и да бе казал, щях да побеснея. Това обаче ме накара направо да избухна:

— Аз съм си аз, в крайна сметка!

Той вдигна ръце безпомощно и въздъхна:

— Касея, явно искаш да ми кажеш нещо. Е, кажи ми го сега. Направо ще откача от напрежение.

— Защо не спомена пред мен, че си подал молба за връзка?

Той се намръщи.

— Моля?

— Подал си молба за връзка с мислителя „Куантум Лоджик“.

— Да, така е — потвърди той с каменно лице. — Както и една трета от колегите ми в четвърти курс.

— Чарлз, знам какво представлява мислителят „Куантум Лоджик“. Чувала съм толкова много неща за това, което би могъл да направи с хората…

— Е, при всички положения не ги превръща в чудовища.

— Но не ги прави и човешки същества — възразих аз.

— Затова ли нещата между нас не вървят?

— Не.

— Така или иначе нещо не е наред.

— Не виждам какъв ли живот би могъл да живее човек, който… — Усещах как се оплитам в думите си, но упорито не можех да намеря правилния начин за разговор.

— Който е „женен“ за „Куантум Лоджик“ ли искаше да кажеш? — Невероятно, но за него това явно бе смешно! — Не вярвай на глупости, Касея. Чувал съм, че хората на Земята обсъждат съвсем сериозно тези неща. Някои от по-възрастните физици там смятат, че една евентуална връзка между човек и мислител би могла да разреши доста концептуални проблеми. Пък и връзката е само временна.

— Така или иначе си го премълча — прекъснах го аз.

Той се опита да смени темата.

— Едва ли втори път ще ми се удаде подобна възможност…

— Но си го премълча.

— Това ли само те ядосва?

— Значи не ми се доверяваш достатъчно, за да споделиш с мен подобно нещо. — Не можех да повярвам, че отново затъваме в блатото не на тази тема, която трябваше… И всичко това само и само за да не ми се наложи да изричам онези думи, от които знаех, че боли ужасно много… за които нямах кой знае каква причина.

Ето го Чарлз — седнал точно насреща ми. Част от мен — доста енергична и значителна част — искаше да му се извини, да го изведе в чаената градина и да се люби отново с него. Само че останалата част от мен нямаше този път да се поддаде толкова лесно. Бях взела вече решение и щях да го изпълня, независимо колко болка и нещастие щеше да донесе то и на двама ни.

— Толкова съм незряла. Имам да раста и да раста.

— Аз също. Ние…

— Но не и заедно с теб.

Устата му се отпусна, а очите му се отвориха широко. Той сведе поглед надолу, затвори уста и въздъхна:

— Добре.

— И двамата сме твърде млади. Беше ми страшно хубаво с теб.

— Покани ме тук, за да се срещна с родителите ти, преди да ми съобщиш това? Не мисля, че беше честно. Само им загуби времето.

— Те те харесват толкова много, колкото и аз — възразих. — Исках да говоря с теб на място, което ми е познато, където се чувствам на своя територия, понеже, повярвай ми, никак не ми е лесно. В края на краищата аз наистина те обичам.

— А-ха… — Той продължаваше да избягва погледа ми и оглеждаше стените, сякаш търсеше потаен изход, през който да избяга. — Искаш от мен да ти разказвам плановете си за бъдещето, които могат въобще да не се осъществят, да те разочаровам заради нещо… нещо, което по всяка вероятност е просто един мираж. И успях да те разочаровам.

— Не. — Вирнах брадичка, независимо че бях доста смутена. Чак сега разбирах причината за реакцията си. — Казвам ти го направо. По-късно, след година, пет или десет, когато и двамата постигнем нещо в този живот, когато съзнанията ни са вече възрастни, когато знаем какво точно искаме…

— Аз лично знам какво искам още от малък — прекъсна ме Чарлз.

— В такъв случай трябва да намериш някой, който поне малко да прилича на теб. Не знам какво ще правя в бъдеще, нито пък накъде ще ме отвее вятърът.

Чарлз кимна.

— Май те натиснах прекалено силно.

— По дяволите, стига вече с това — сопнах се аз. — Звучиш ми като…

— Като?

— Няма значение. — Погледнах го с широко отворени очи и се помъчих да покажа с начина, по който погледът ми се плъзгаше по чертите на лицето му, истинските си чувства към него.

— Не си щастлива, нали? — попита той.

— Просто няма как да пораснем само за два-три месеца — отвърнах.

Чарлз вдигна ръце.

— Искаше ми се да бъда с теб, да правя любов с теб, да те прегръщам, да те наблюдавам, когато заспиваш… — Открих, че обрисуваната от него прекалено домашна картина направо ме плаши. Не че онова, което си представях аз, бе кой знае колко по-добро. Младостта е време за приключения, за промени, а не за успокоение и за прекарване на живота по фиксирана и отъпкана пътека.

— Би могла да ме научиш на толкова много неща за политиката и за начините, по които хората работят заедно — продължаваше той. — Имам огромна нужда от това. Мисля, че на сегашния момент съм се изгубил. И вероятно ти би могла да балансираш нещата в мен.

— Чудя се дали някога въобще бих била готова за подобно нещо — поклатих глава аз. — Може би ще бъде по-добре, ако просто си останем приятели.

— Трябва винаги да бъдем приятели — натърти той.

— Значи отсега нататък сме просто приятели — обобщих веднага.

— Много мъдро, Касея — наруши след кратка пауза Чарлз настаналата няколкоминутна тишина. — Извинявай, че се държах така тромаво.

— Въобще не е било тромаво. Беше очарователно. Наистина.

— Очарователно, сигурно. Но убеждаващо — едва ли.

— Не знам какво точно искам, Чарлз. Трябва първо да открия самата себе си.

— Вярваш ли в мен? — попита той. — Ако вярваш, би трябвало да знаеш вече, че животът с мен едва ли би могъл да бъде някога скучен.

Изгледах го с наполовина раздразнен, наполовина озадачен поглед.

— Работата, която възнамерявам да върша, ще бъде с изключителна важност. Не зная колко точно време ще ми отнеме, Касея, но вече горе-долу имам някакви основни представи. Имам представа къде и в какво бих могъл да взема участие. Работата, която върша самичък — не съм давал в университета да разберат за нея — е нещо изключително добро. Не е нещо извънредно, разбира се, но е добро… и е само за разгрявка.

Чак сега виждах другата страна на Чарлз. Тя определено никак не ми хареса. Лицето му се бе набръчкало в убеждаваща гримаса.

— Няма нужда да ми обясняваш колко си мъдър — сопнах му се аз.

Той ме прегърна през раменете. Ръцете му бяха нежни, но настоятелни.

— Въпросът не е само да си умен — каза той. — Сякаш просто имам дарбата да виждам в бъдещето. Наистина това, което правя сега, ще бъде прелестна работа. Понякога си мисля дали и моята партньорка, която и да е тя, няма да изпита желание да се включи в тази работа. Трябва да избирам партньорката, приятелката, любимата си прекалено внимателно, понеже работата никак няма да е лесна.

В този момент усетих, че точно сега бих могла да сложа край на разговора — просто с едно ръкостискане и обикновено „довиждане“. Никак не ми хареса новият Чарлз, който виждах пред себе си. Не беше умен дори наполовина колкото баща ми, но въпреки това бе изпълнен с чувство за собствената си значимост — егоист, пълен с грандомански идеи.

— Имам собствена работа, над която трябва да залягам — казах най-накрая аз. — Имам нужда да бъда нещо повече от „нечий партньор“, който просто да поддържа работата на човека до себе си.

— Разбира се — съгласи се веднага той. Дори може би прекалено бързо.

— Трябва да следвам собствения си път, а не да се прилепя към някого и да бъда влачена подире му — продължих.

— Разбира се! — Лицето му отново се сгърчи.

„О, Господи, Чарлз, моля те, недей да плачеш, по дяволите!“

— Вътре в мен има толкова много — поде отново той. — Чувствам се толкова силен. Никога не съм можел да се изразя правилно, а щом не умея това, определено никога не бих могъл да те убедя. Само че ми се иска да знаеш, че никога през целия си живот не съм срещал жена като теб.

„Не че си срещал кой знае колко“, помислих си не твърде любезно аз.

— Искам да знаеш, че където и да отидеш, каквото и да правиш, ще те чакам — продължаваше той.

Хванах го за ръката, чувствайки, че това е горе-долу подходящ, макар и не най-правилния начин за излизане от тази напрегната ситуация.

— Наистина чувствата ми към теб са силни, Чарлз — изрекох внимателно. — Никога няма да ми станеш безразличен.

— Ти не искаш да се омъжваш, аз в момента не мога и ти прекрасно го знаеш… Следователно не можеш да мислиш за мен като за надежден партньор или нещо от този род. Предполагам, че не искаш повече да се виждаме.

— Искам да имам свобода на избора, Чарлз. А това е нещо, с което точно сега не разполагам.

— Защото аз се изпречвам на пътя ти, така ли?

— Точно така — кимнах.

— Касея, никога не съм бил по-сконфузен и по-засрамен.

Втренчих се в него, без да проумявам каквото и да било.

— Имаш да учиш още доста неща за мъжете.

— Разбира се.

— Както и за хората по принцип.

— Несъмнено си прав.

— Само че не искаш аз да съм този, който ще те научи на това. Какво, по дяволите, направих, за да свърши всичко толкова бързо?

— Нищо! — извиках аз. Нямаше да успея да се контролирам още дълго. След всичко, което се бе случило, осъзнаването на простия факт, че ще се наложи Чарлз да остане и през нощта, ми причиняваше почти физическа болка. От гарата на Каулуун не тръгваха никакви влакове по това време. Щеше да се наложи да се гледаме лице в лице и на сутринта… а на всичкото отгоре и родителите ми щяха да се мотаят наоколо.

— Искам да живея сама, сама да се грижа за себе си и сама да се разпореждам с живота си, за да видя на какво, по дяволите, съм способна — заявих, като едва не заеквах от вълнение. Очите ми бяха пълни със сълзи. Вдигнах глава, за да не потекат по бузите ми. — Не ме чакай, Чарлз. Защото това в никакъв случай не е моето разбиране за свобода.

Той светкавично поклати глава.

— Явно съм сбъркал някъде.

— Не, дявол да го вземе! — креснах аз.

Все още не бяхме излезли от „стаичката на спомените“. Улових го за ръка и го поведох към жилищните помещения, след което отворих вратата към чаената градина и го побутнах през нея със стиснати зъби.

Чаената градина бе разположена в една цилиндрична клетка, разположена на десет метра под повърхността на планетата. От стените, тавана и пода се протягаха огромни зелени храсти, които жадно ловяха с листата си лъчите на портативното слънце. Клоните им тихо шумоляха, разбудени от движението на въздуха. Дръпнах Чарлз за ръката. Двамата спряхме в южния край на градината.

— Аз съм тази, която прави нещо не както трябва — казах му. — Не ти, а аз.

— Не ми се вярва — възрази Чарлз. — Чувствам се толкова отчетливо виновен…

— Може би всичко щеше да е различно. След три, пет или един Господ знае колко години. Но просто сега не е момента. А никой не знае какви ще бъдем тогава…

Чарлз седна на една пейка. Отпуснах се до него, като крадешком избърсах очи с ръкава на дрехата си. Само преди няколко години бях престанала да си играя с кукли и се бях задълбочила в научнопопулярните серии за викторианската епоха на Земята, предавани по „ЛитВид“. Защо всичко се разви толкова светкавично?

— На Земята — обади се Чарлз, — хората учат децата си от най-ранна възраст на всичко, което впоследствие ще им бъде нужно да знаят за секса и женитбата.

— Е, тук, на Марс, сме малко по-старомодни.

— Според мен всичките ни грешки произлизат от пренебрегването на другия.

— Да, пренебрегвам те, тук си прав. — Гласовете ни вече се бяха поуспокоили и тонът на разговора бе напълно нормален. Сякаш обсъждахме различните видове чай. „Марсианците са влюбени до дъното на душата си в своя чай. Ако питаш мен, лично аз предпочитам пеко, а ти?“

— Няма да ти се извинявам повече — каза Чарлз и ме улови за ръката. Стиснах я нежно. — Искам да знаеш, че наистина мислех всичко онова, което ти казах. Сега пак ти повтарям — когато си готова, където и да сме двамата, ще те чакам. Няма да се оттегля просто така. Избрал съм теб, Касея, и никоя друга. Не мисля, че бих могъл да бъда щастлив с която и да било, освен с теб. Дотогава ще продължа да ти бъда приятел. И обещавам, че няма да очаквам нищо повече и от теб.

Искаше ми се да подскоча и да изкрещя: „Чарлз, това е направо глупаво, ти така и не си разбрал онова, което исках да ти каж…“. Но не го направих. Внезапно пред очите ми изникна Чарлз в образа на стрела, изстреляна право в целта — честен и прям мъж, който нямаше никакво намерение да лъже или да увърта и който по всяка вероятност щеше да бъде прекрасен и предан съпруг.

Но не и за мен. Моят и неговият пътища със сигурност бяха крайно различни. Що се отнася до мен, може и никога да не успеех да постигна целта си, но бях уверена, че въпросната ми цел, каквато и да беше тя, бе крайно различна от неговата.

Осъзнах, че ще ми липсва ужасно и болката стана много по-силна, отколкото бих могла да понеса.

Тръгнах си. Баща ми показа на Чарлз стаята за гости.

След известно време баща ми дойде в моята стая. Вратата, естествено, бе заключена, а и бях изключила интеркома, но дори през пластовете стомана и пяна дочух почукването му. Пуснах го да влезе. Той седна на ръба на леглото ми.

— Какво става? — попита той.

Заплаках тихо.

— Да не би да те е наранил по някакъв начин?

— О, Боже, не, разбира се!

— А ти? Да не би ти да си го наранила?

— Да.

Баща ми поклати глава и присви устни, преди да успее да се овладее.

— Няма да те разпитвам повече за нищо. Ти си моя дъщеря. Но възнамерявам да ти кажа нещо и според мен си струва да ме изслушаш. Чарлз със сигурност е влюбен в теб и не се съмнявам, че ти си направила нещо, с което да предизвикаш любовта му…

— Моля те!

— Заведох го в стаята за гости. Видът му ми напомни за малко кученце, което е загубило стопанина си.

Обърнах се към стената. Сърцето ми се късаше.

— Защо го покани тук? За да се срещне с нас ли?

— Не.

— Той мислеше, че причината е именно тази.

— Не е.

— Добре де, добре. — Баща ми кръстоса крака и сложи ръцете си върху тях с невероятно мъжествено и бащинско излъчване. — От години насам се чудя какво ли бих направил, ако някой се помъчи да ти стори нещо. Знаеш колко те обичам. Вероятно понякога съм се държал наивно, понеже никога не съм си и помислял за това, какъв ефект ще оказваш върху околните. Отгледахме те добре…

— Татко, моля те!

Той си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти кажа нещо за мен и за майка ти. Нещо, което със сигурност не знаеш. Просто мисли за това като за мое задължение, произлизащо от пола ми. Понякога жените могат да нараняват със страшна сила мъжете.

— Знам. — Не можех да понасям мяученето си.

— Изслушай ме. Някои жени мислят, че мъжете са невероятно трудни характери и затова трябва да вземат от тях всичко добро, до което успеят да се докопат. Само че аз не одобрявам това. Не одобрявам и начина, по който ти нараняваш мъжете. По същия начин бих реагирал и ако видя Стан да наранява някоя жена.

Поклатих безпомощно глава. Просто ми се искаше да остана сама…

— Това е семейна история. Знай, че си струва. Майка ти близо година се колеба между мен и един друг мъж. Каза, че ни обичала и двамата и не можела да вземе еднозначно решение. Не можех да се примиря с мисълта, че трябва да я деля с някого, но също така не можех и да я оставя да си тръгне. Е, след време тя заряза другия, дойде при мен и каза, че съм бил единствен… само че болката си остана и дори и сега не съм в състояние да я забравя. А оттогава минаха тринайсет години. Ако знаеш колко ми се иска да мога да бъда галантен, мил, да й простя… но въпреки това продължавам да скърцам със зъби, когато чуя името му. Животът на хора като нас не е чак толкова елементарен. Ние искаме да си мислим, че животите ни принадлежат, но не е така, Касея. Не ни принадлежат. О, Господи, ако знаеш колко ми се иска да ни принадлежаха…

Не можех да повярвам, че баща ми ми говори подобни неща. Честно казано, въобще не ми се искаше да го слушам. Майка ми и баща ми винаги са били влюбени един в друг и щяха да си останат така вовеки веков. В края на краищата аз не бях плод на някаква нестабилна и лигава емоция, нито пък продукт на нещо толкова хаотично като това, което в момента ставаше между Чарлз и мен.

За няколко секунди дори бях изгубила дар слово.

— Моля те, върви си — казах най-накрая, когато успях да си поема дъх, подсмърчайки. Баща ми си тръгна, като промърмори някакво извинение.

На следващата сутрин, след една закуска, която сякаш нямаше свършване, придружих Чарлз до гарата на Каулуун. Целунахме се едва ли не като братче и сестриче. И двамата ни болеше прекалено много, за да можем да си кажем каквото и да било. Стиснахме си ръцете за секунда, впили очи един в друг. След това Чарлз се качи на влака, а аз се обърнах и побягнах.

Междувременно по света ставаха странни работи.

ОМ „Клайн“ поиска, но не получи никакви гаранции за солидарност от Съвета. Настъпи разцепление. Земята и ВИЗА започваха да стават нагли и искаха все повече ОМ да подписват невероятно задължаващи споразумения с тях. Имаше случаи на нови налагания на ембарго върху ОМ. Някои дори банкрутираха. Дори най-големите ОМ, останали по някаква случайност незасегнати, отбелязаха, че системата на независимо съществуващи една от друга фамилии е на път да се разпадне окончателно. Бъдещият съюз, който вероятно щеше да възникне, нямаше да бъде въпрос на избор, а по-скоро на необходимост.

Горе-долу по това време молбата ми за чирачество бе отхвърлена за пръв път. От Дюри се върнах в МУС и продължих следването си по правителствен мениджмънт, чиито ученици бяха доста намалели. След шест месеца отново подадох молба и тя пак не бе удовлетворена.

Битрас Мейджъмдар, синдик на ОМ „Мейджъмдар“ и мой трети чичо, бе призован на Земята към края на 2172 година (53 М-година), където трябваше да свидетелства пред Сената на Обединените щати на Южното полукълбо. Това между другото ни спести доста пари. По принцип политиците и синдиците рядко говореха пред публика. Но арогантността на Земята бе направо пословична.

ВИЗА (Великият източно-западен алианс) постепенно се бе превърнал в най-великата икономическа и политическа сила на Земята. Съединените щати бяха запазили позицията си на „първи сред равни“ дори и в състава на ВИЗА. Въпреки това на Марс се поддържаше твърдението, че ВИЗА използва САЩ, за да изрази недоволството си от липсата на разбирателство сред марсианците по въпроса за обединяването. Затова САЩ искаха да говорят директно с нас и за целта призоваха един доста влиятелен марсианец.

По някакъв перверзен начин всичко изглеждаше много романтично и вълнуващо; освен това, ако всички бяха практични, вероятно никога нямаше да получа предложение да отида на Земята. Дори най-ревностните марсианофили винаги гледаха към Земята с копнеж. Каквото и да си мислехме за тромавата й политика, за трескавата й любов към технологиите, които постепенно ни заливаха, и за начина, по който се стремеше да задуши в зародиш биологичните експерименти с хората, все пак не забравяхме, че на Земята човек може да се разхожда под открито небе, незащитен от скафандри и шлемове, и това ни караше всички да мечтаем да стъпим поне веднъж там.

Затова, след като се бях провалила два пъти, подадох за трети път молба за чирачество и този път тя бе приета. Подозирах, че майка ми бе вкарала някои от връзките си (въпреки че тя никога не си призна). Молбата ми отиде много по-напред, отколкото някога бе стигала, интервютата с мен вървяха на все по-високо ниво и най-накрая ми дадоха да разбера, че гледат доста сериозно на кандидатурата ми.

Последният път, когато се срещнахме с Чарлз през това десетилетие, беше през 2173 година. Докато чаках отговора на молбата си, бях наела стая в блока на Съвета в Улисис и работех в офиса на Бет Ървин Шарп, посредник за Тарсис. Да работиш за Шарп бе направо страхотно изживяване. Майка ми смяташе, че давайки ми работа като тази, ОМ ми прави огромна услуга.

Веднъж отидох на едни благотворителни танци, приходите от които се изпращаха във фондовете на научния университет в Тарсис — новооткрито, но вече набиращо скорост средище на марсианската научна мисъл, както и център на работата с мислители.

На танците видях Чарлз в компанията на някаква млада дама, чийто външен вид определено не можех да одобря. Не след дълго погледите ни се срещнаха.

Бях облечена с открито провокираща подсъзнанието рокля, която подчертаваше точно онова, което трябваше (не че се нуждаех от това). Чарлз бе облечен с безличната университетска униформа. Той успя някак да се изскубне от обятията на приятелката си и двамата се взряхме един в друг през една маса, отрупана с пресни новосъздадени зеленчуци. Каза ми, че изглеждам чудесно. Върнах му комплимента и му казах, че дрехите му са прекрасни (което не беше истина; бяха направо ужасни). Виждаше ми се спокоен, само че аз бях невероятно нервна. Въпреки всичко продължавах да чувствам вина за станалото в Ила… вина и още нещо друго, което не можех да определя със сигурност. Близостта му ме накара да се чувствам неудобно, но си казах, че продължавам да мисля за него като за приятел.

— Подадох молба за чирачество при някой синдик. Умирам да отида на Земята — споделих с Чарлз. — И, знаеш ли, има доста голяма вероятност да успея. Мога да отида на Земята с моя чичо Битрас.

Чарлз измънка, че се радвал за мен, но не изглеждаше чак толкова щастлив. След кратка пауза добави мрачно:

— Ако отидеш там, това означава, че няма да те има цели две години. Тоест, една марсианска година.

— Няма да усетим кога ще прелети — успокоих го аз.

Чарлз явно не беше особено убеден в това.

— Казах ти, че винаги съм искал да бъда твой партньор — измърмори той.

— Като те гледам, май състоянието не може да се опише точно като „очакване“ — кипнах изведнъж. Внезапната смесица от гняв и смущение накара лицето ми да пламне.

Но Чарлз беше понаучил това-онова относно начина, по който да се държи с хората.

— Ако трябва да сме честни, думите, които ми наговори, не бяха чак толкова окуражаващи.

— Ти пък не ми се обади нито веднъж — отрязах го аз.

Той поклати глава.

— Ти беше тази, която реши да се сбогува, не помниш ли? Все пак в мен е останала поне малка частичка гордост. Предположих, че ако някога си промениш решението, ти ще си тази, която ще ме потърси.

— Доста арогантно от твоя страна — тръснах. — Отношенията между двама души обикновено се основават на устната връзка между тях.

Той очевидно си прехапа езика, за да не каже нещо, за което после сигурно щеше да съжалява, и извърна поглед встрани.

— Твоят свят май от известно време стана прекалено огромен за мен — каза след кратка пауза той. — Чакането вече не ми изглежда практичен начин за запълване на времето.

Впих безмълвно поглед в него.

— Вече си пораснала — продължи той. — Виждам, че постепенно ставаш всичко онова, което явно си искала да бъдеш. Желая ти успех. Винаги ще те обичам.

Той се поклони, обърна се и си тръгна, като ме остави напълно объркана. Бях се приближила до него като към стар приятел, а той отново бе започнал онзи неудобен разговор, за който си мислех, че отдавна е останал зад гърбовете ни. И на всичкото отгоре бе отворил темата, точно след като бях споделила с него нещото, което според мен щеше да се превърне в превратна точка в моята кариера! Това си беше чиста проба емоционално изнудване.

Тръгнах с накъсана крачка към едно малко павилионче за почивка. Там се изправих пред кръглото огледало и се загледах в себе си, питайки се вбесено защо се чувствах толкова ужасно и защо бях толкова нещастна.

— Прав му път — изрекох на глас, като се опитвах да убедя себе си. Без особен успех.

Никога не успях да намразя Чарлз и никога не открих в него нито една черта, която да не заслужава одобрението ми, ако не и възхищението ми. И все пак дори сега, когато между мен и нея лежи цяло столетие живот, не мога да се насиля и да нарека онази млада жена, която бях някога, глупачка.

Разказвам ви всичко това като тривиална прелюдия към неща, които нито аз, нито Чарлз можехме тогава да си представим, че въобще ще се случат. Сега поглеждам назад и виждам безмилостния ход на събитията, които превърнаха следващите седем години в най-великото събитие от човешката история.

Тривиална болка, тривиални животи. Просто шумолене на песъчинки, носени от грандиозна буря.