Прелестен мрак

След Сълзите на Сирената

Ридли стоеше в стаята си в „Рейвънуд“, бившата стая на Макон. Нищо не напомняше, че някога е била негова, всичко беше променено освен четирите стени, тавана, пода и вероятно вратата на спалнята, която тя затвори и заключи с рязко движение. Облегна се на нея и се огледа. Макон беше решил да вземе друга стая, въпреки че прекарваше повечето време в кабинета си в Тунелите. Така че сега това помещение принадлежеше на Ридли и тя грижливо бе затворила тайната врата на пода, водеща към Тунелите, и я беше прикрила с плътен розов мъхнат килим. Стените бяха изрисувани със спрей — предимно в черно и яркорозово и тук-там в зелено, жълто и оранжево. Графитите не бяха точно думи — по-скоро форми, резки и емоции. Гняв, напъхан в кутия евтин спрей от магазина на „Уол-Март“ в Съмървил. Лена беше предложила тя да боядиса стаята, но Ридли настоя да го направи сама в новооткрития си стил на смъртна. Изпаренията от спрейовете й бяха причинили силно главоболие, а пръските боя оплескаха цялата стая. Но тя искаше точно това и точно така се чувстваше.

Ридли създаваше хаос навсякъде и от всичко.

Без думи. Тя мразеше думите. В повечето случаи те бяха лъжи. Двуседмичният й престой в стаята на Лена й беше достатъчен, за да намрази поезията за цял живот.

Кървящото-ми-сърце-се-нуждае-от-теб…

Все тая. Простотии.

Ридли потръпна. В семейното родословие явно липсваше генът на добрия вкус. Отдръпна се от вратата и отиде до гардероба. Със съвсем леко докосване отвори белите дървени крила и разкри внимателно подбираната в продължение на години колекция от дрехи — запазената марка на една Сирена.

Каквато, напомни си сама, вече не беше.

Придърпа една розова табуретка и се качи върху нея, пазейки равновесие върху розовите си платформи, които пасваха страхотно на високите й до коленете розови чорапи. Приличаше на момиче от Харадзуку29, нещо, което не можеше да се види често в Гатлин. Погледите, които получи в „Дейри Кийн“, бяха безценни. Поне запълниха следобеда й.

Един следобед. Колко още щеше да има?

Порови из най-горната лавица, докато я намери — кутията с обувки от Париж. Усмихна се и я свали долу. Кутията от лилавите кадифени обувки, отворени отпред, с десетсантиметрови токчета, ако добре си спомняше. Разбира се, че помнеше. Беше преживяла някои дяволски добри моменти с тези обувки.

Изсипа съдържанието на кутията върху черно-бялата завивка на леглото си. Ето я, увита в копринения шал, все още покрита с ронеща се кал.

Ридли се отпусна на пода и облегна лакти на леглото. Тя не беше глупава. Просто искаше да я погледне, както правеше всяка вечер през изминалите две седмици. Искаше да почувства силата на нещо магическо, сила, каквато никога вече нямаше да има.

Ридли не беше и лошо момиче. Не чак толкова. Пък и да беше, какво значение щеше да има? Не можеше да направи нищо. Беше захвърлена на боклука като изсъхнала миналогодишна спирала за мигли.

Телефонът й звънна и тя го вдигна от нощното си шкафче. На екрана се появи снимката на Линк. Ридли прекъсна обаждането и го захвърли на мъхнатия килим.

Не сега, палавнико.

В момента мислеше за друг инкубус.

Джон Брийд.

Отпусна се отново на колене и наклони глава леко настрани, докато гледаше как сферата започва да свети в бледорозово.

— Какво ще правя с теб? — Усмихна се, защото сега, поне веднъж, тя сама трябваше да вземе решение за нещо и тепърва й предстоеше да го направи.

три

Светлината ставаше все по-ярка и по-ярка, докато в един момент цялата стая вече беше огряна от розовото сияние. Всичко друго изчезна, сякаш е било изрисувано с молив и някой го беше изтрил с гума.

две

Ридли затвори очи — малко момиченце, което си пожелава нещо, преди да духне свещичките за рождения си ден…

едно

Тя отвори очи.

Беше решено.