15.VI Южняшки пай

— Не смей да докосваш с пръст пайовете ми, преди да съм ти разрешила, Итън Уейт.

Направих крачка назад и вдигнах ръце във въздуха.

— Само исках да помогна.

Ама ме погледна строго, докато завиваше сладкия картофен пай — двукратен победител — в чиста кърпа. Лимоновият крем и паят със стафиди бяха на кухненската маса точно до масления пай, готови за камерата на хладилника. Плодовите пайове все още се изстудяваха на рафтовете, а прашинки от брашно покриваха всяка повърхност в кухнята.

— Минали са само два дни от началото на ваканцията и вече ми се мотаеш из краката? Ще се молиш да беше останал на лятно училище, ако бутнеш някой от пайовете ми победители. Искаш да помогнеш? Спри да се мусиш и изкарай колата отпред.

Гневът й се покачваше заедно с повишаването на температурите. Не си общувахме много, докато пътувахме по магистралата във волвото. Всъщност аз изобщо не говорех, но не мисля, че някой забеляза.

Днес беше вторият най-голям ден от годината за Ама. Тя печели първо място на конкурса „Печени и пържени плодови пайове“ и второ място на „Пайове с крем“ на Окръжния панаир на Гатлин всяка година, откакто се помня. Единствената година, в която не спечели почетната панделка, беше предишната, защото бяха минали само два месеца от смъртта на мама и тя не участва. Панаирът на Гатлин не е нито най-големият, нито най-старият в щата. Диненият фестивал на окръг Хамптън ни бие с около пет километра и двайсет години, а и престижът да спечелиш титлите Прасковен принц и Прасковена принцеса на Гатлин на тукашния конкурс за красота трудно може да се сравни с честта да бъдеш обявен за Мис Диня и Мистър Фестивал в Хамптън.

Но докато влизахме в прашния паркинг, нито татко, нито аз бяхме заблудени от опита на Ама да си придаде вид на хладнокръвна покерджийка. Днес всичко се въртеше само около конкурса за красота и пайовете и ние носехме към павилиона кулинарните произведения на Ама, увити така внимателно, сякаш бяха първородните ни рожби.

Майката на Савана е главният организатор на Прасковения конкурс на Гатлин, а Савана е вечната Прасковена принцеса.

Мисис Сноу щеше да оглежда кандидатки цял ден. Няма такова нещо като прекалено малки за коронясване в нашия окръг. Кръгът „Най-красиво бебе на панаира“, където розовите бузи и цветовете на памперсите се сравняват като видове плодови сладкиши, привлича повече зрители, отколкото „Унищожителното дерби“16.

Миналата година бебето на Скипет беше дисквалифицирано, защото розовите му бузи боядисаха ръцете на съдиите. Окръжният панаир има строги правила — никакво официално облекло до двегодишна възраст, никакъв грим до шест години и само „подходящ за възрастта“ грим за участничките до дванайсет години.

Когато мама беше тук, винаги беше готова да се заяде с мисис Сноу, а участничките в Прасковения конкурс бяха любимата й мишена. „Подходящ за възрастта грим? Какви хора сте вие? Какъв грим е подходящ за седемгодишно момиче?“ Но дори моето семейство не пропускаше панаира, освен миналата година. Сега отново бяхме тук, носейки пайове между тълпата към мястото на изложението, както преди.

— Не ме бутай, Мичъл. Итън Уейт, дръж здраво. Няма да оставя Марта Линкълн или някоя друга от тези жени да ме бие заради вас, момчета.

На езика на Ама тези жени бяха винаги едни и същи — мисис Линкълн, мисис Ашър, мисис Сноу и другите дами от ДАР (Дъщерите на Американската революция).

Ръката ми вече беше отмаляла напълно и бързах колкото можех, но въпреки това изглеждаше, че хората от поне три-четири окръга са ни изпреварили. Никой не пропуска деня на откриването на панаира, тълпата от околните градове от години се стича ентусиазирано точно по средата между Гатлин и Пиксвил, където се провежда той. Посещението на мероприятието си има своите върхове — поглъщане на огромно количество мекици, мотаене в горещия и задушен летен ден, от което и най-якият мъжага може да припадне, и — ако си късметлия — натискане с някоя мацка зад плевните на организацията „Бъдещите фермери на Америка“. Освен мекиците и горещината не бях привлечен от нищо друго тази година.

С татко покорно следвахме Ама до масите на съдиите, разположени под огромен плакат на „Южняшки пай“. Състезанието за пайове всяка година има различен спонсор и ако това не са магазините на Пилсбъри или на Сара Ли, то идва ред на „Южняшки пай“. Конкурсът за красота има много зрители, но конкуренцията при пайовете е епична. Едни и същи семейства правят пайове по едни и същи рецепти от поколения и всяка спечелена панделка носи огромна чест на южняшкия дом, а провалилите се тънат в срам цяла година. Носеше се слух, че няколко жени от града са обединили усилия, за да попречат на Ама да спечели първото място тази година. Съдейки по мърморенето, което се носеше из кухнята цяла седмица, това щеше да стане, когато адът замръзне и тези жени обуеха кънки, за да се пързалят по него.

Докато смогнем да разтоварим скъпоценния товар на Ама, тя вече беше успяла да се скара със съдиите за разпределението на храните и напитките по масите. „Не можете да слагате оцетния сос след черешовия ликьор, а ревенът в никакъв случай не бива да стои между кремовете ми. Ще им отнеме вкуса, освен ако вие, момчета, не искате точно това да стане.“

— Започва се — прошепна тихо татко. В същия миг Ама хвърли на съдиите онзи поглед и те се свиха гузно на сгъваемите столове.

Баща ми погледна към изхода и ние се изнизахме навън, преди Ама да успее да ни хване да й помагаме за тероризирането на невинни доброволци и за тормозенето на съдиите. В момента, в който се смесихме с тълпата, и двамата инстинктивно се обърнахме в различни посоки.

— С котката ли ще се разхождаш из панаира?

Татко гледаше към Лусил, която седеше кротко в прахта до мен.

— Явно да.

Той се засмя. Все още не бях свикнал да чувам отново смеха му.

— Ами добре. Не се забърквай в неприятности.

— Никога не го правя.

Татко ми кимна, както би направил истински баща към сина си. Кимнах му в отговор, опитвайки се да не мисля за изминалата година, когато аз бях възрастният човек в къщата, а той си беше загубил ума. После и двамата поехме в различни посоки и се изгубихме сред плътната, гореща и потна маса от хора.

Панаирът беше претъпкан и ми отне доста време, за да открия Линк. Той се мотаеше край игрите, опитвайки се да флиртува с всяко момиче, което погледнеше към него. Днес беше една от малкото възможности да срещнем момичета, които не са от Гатлин. Линк стоеше до една от онези платформи, които удряш с голям дървен чук, за да докажеш колко си силен — въпросният чук беше метнат на рамото му. Беше в цялото си бойно снаряжение на барабанист — с изтърканата си тениска на „Соушъл Дисторшън“, палките за барабана му се показваха от задния му джоб, а веригата на портфейла му висеше под тях.

— Дами, ще ви демонстрирам как се прави това. Отдръпнете се назад, за да не пострадате.

Момичетата се кикотеха, докато Линк удряше кантара с всичка сила. Стрелката на метъра скочи нагоре, измервайки силата, а едновременно с това и шансовете му за свалка. Машината издаде съскащ звук и цялата се разтресе, когато стрелката пое към камбанката на върха. Ако я удареше, влизаше в графата „истински расов жребец“. Но тя не успя да стигне дотам и спря по средата — на картинката на малкото пиле срещу надписа „пилешки мускул“. Момичетата направиха презрителни гримаси и се запътиха към съседната площадка, където се мятаха рингове.

— Тази джаджа е нагласена. Всички го знаят — извика Линк след тях и захвърли дървения чук в прахта. Най-вероятно беше прав, но това нямаше никакво значение. Всичко в Гатлин беше нагласено. Защо игрите на панаира да са различни?

— Ей, имаш ли пари? — Линк се престори, че рови из джоба си, сякаш имаше някакъв шанс да открие там повече от десет цента.

Подадох му пет долара, клатейки глава.

— Трябва да си намериш работа, пич.

— Имам си работа. Аз съм барабанист.

— Това не е работа. Не можеш да го наричаш работа, ако не ти плащат.

Линк зяпаше из тълпата в търсене или на момичета, или на мекици. Трудно беше да се каже кое точно, защото принципно реагираше еднакво и на двете.

— Опитваме се да си уредим участие някъде.

— „Холи Ролерс“ няма ли да свирят на панаира?

— На тази скапана сцена? Не — заби той гневно крак в земята.

— Значи не са ви наели, така ли?

— Казаха, че сме скапани. Но хората са смятали и че „Лед Цепелин“ са скапана група.

Докато вървяхме из панаира, не можехме да не забележим, че с всяка година въртележките и влакчетата изглеждаха много по-малки, а всички машини за игри — по-захабени. Жалък на вид клоун мина покрай нас с огромна връзка с балони.

Линк спря и ме удари по рамото.

— Скивай. На шест часа. Изгаряне трета степен.

По неговата скала едно момиче не можеше да бъде по-секси от това. Сочеше към русо момиче, което очевидно се беше запътило към нас. Лив.

— Линк… — опитах се да го предупредя, но той вече се беше впуснал в мисия.

— Както майка ми казва, нашият Господ Бог има добър вкус, алилуя, амин.

— Итън! — махна ни Лив с ръка.

Линк ме погледна възмутено.

— Майтапиш ли се?! Вече си имаш Лена, не е честно!

— „Нямам“ Лив, а напоследък не съм сигурен, че имам и Лена. Спокойно.

Усмихнах се към Лив и в този момент забелязах, че тя е облечена с изтъркана тениска на „Лед Цепелин“.

Линк я видя едновременно с мен.

— Тя е съвършена.

— Здрасти, Лив. Това е Линк. — Сръгах го в ребрата с надеждата, че ще си затвори устата. — Лив е асистентката на Мариан за лятото. Работим заедно в библиотеката.

Тя му протегна ръка. Той стоеше и я зяпаше глупаво.

— Леле.

Работата с Линк е, че никога не се притеснява от държанието си, винаги аз се срамувам вместо него.

— Тя е от Англия.

— Леле майчице.

Погледнах към Лив и свих рамене.

— Казах ти.

Приятелят ми пусна най-широката си усмивка.

— Итън не ми каза, че работи с най-секси мацката във вселената.

Лив ме погледна, преструвайки се на изненадана.

— Не си ли? Това си е истинска трагедия — засмя се и ни хвана за ръце. — Хайде, момчета. Обяснете ми как точно превръщате памука в нещо, което става за ядене.

— Нямам право да издавам национални тайни, мадам.

— Аз нямам нищо против да го направя — ентусиазирано стисна ръката й Линк.

— Покажи ми всичко.

— Откъде да започнем? Тунелът на любовта или Щандът на целувките? — ухили се той още по-широко, което не мислех, че е възможно, но явно беше.

Лив наклони замислено глава на една страна.

— Да видим… Труден избор. Но се спирам на… виенското колело.

И тогава пред себе си зърнах познатата черна коса, а въздухът се изпълни с аромата на лимони и розмарин.

Нищо друго обаче не ми беше познато. Лена стоеше на няколко метра пред нас, пред будката за билети, облечена в дрехи, които сигурно беше взела назаем от Ридли.

Черната тясна блузка стигаше до пъпа й, а черната пола едва покриваше дупето й. Ярък син кичур обграждаше лицето й и се спускаше отзад по гърба й. Но не това ме шокира най-много. Лена, момичето, което не слагаше нищо друго на лицето си освен слънцезащитен крем, беше гримирана. Някои момчета харесват момичета, които са изпонамазани с всякакви неща, но не и аз. Обградените с черен молив и сенки очи на Лена ме смутиха най-много.

Сред всички хора, облечени в дънки, сред целия прах, и сламата, и потта, и масите, покрити с червени и бели карирани покривки, тя изглеждаше абсолютно не на място тук. Старите й ботуши бяха единственото познато нещо върху нея. И герданът с талисманите й, който за мен беше единствената връзка с предишната Лена. Какво беше станало? Тя не се обличаше така. Поне не и доскоро.

Трима изтупани младежи я заглеждаха и явно се канеха да я заговорят. Изпитах силно желание да ги фрасна в лицето един по един.

Пуснах ръката на Лив.

— Ще се срещнем там, вие вървете.

Линк не можеше да повярва на късмета си.

— Няма проблем, човече.

— Можем да те изчакаме — предложи Лив.

— Не се притеснявайте. Ще ви настигна.

Не очаквах да срещна Лена тук, а и не знаех какво да кажа, за да не изглеждам по-отчаян, отколкото Линк вече смяташе, че съм. Сякаш има нещо, което можеш да кажеш, за да изглеждаш готин, след като приятелката ти се мотае с друго момче.

— Итън, търсихте.

Лена се запъти към мен; звучеше напълно нормално, като старата Лена — момичето, което помнех отпреди няколко месеца. Момичето, в което бях безумно влюбен, момичето, което беше безумно влюбено в мен. Въпреки че изглеждаше като Ридли.

Тя се повдигна, за да отмахне кичура коса от очите ми, и пръстите й нежно погалиха лицето ми.

— Странно, защото последния път, когато те видях, се опитваше да се отървеш от мен.

Опитах се да говоря безразлично, но не можех да скрия гнева си.

— Всъщност не исках да се отърва от теб.

Усетих, че се отбранява.

— Не, просто мяташе дървета по мен и се качи на някакъв мотор с непознато момче.

— Не мятах дървета.

Вдигнах въпросително вежди.

— Нима?

Тя сви рамене.

— По-скоро бяха клони.

Личеше си обаче, че я бях засегнал. Пръстите й извиваха звездата от кламер, която й бях подарил, толкова силно, че имах чувството, че ще я откъсне от верижката.

— Съжалявам, Итън. Не знам какво ми става. — Гласът й беше тих, искрен. — Понякога ми се струва, че всичко се струпва върху мен, и не мога да го понеса. Не бягах от теб на езерото. Бягах от себе си.

— Сигурна ли си?

Тя вдигна поглед към мен и една сълза се спусна по бузата й. Избърса я с ръка, пръстите й бяха свити от отчаяние. Отпусна юмрука си и постави дланта си на гърдите ми, точно над сърцето.

Не си виновен ти. Обичам те.

— Обичам те — каза на глас и думите увиснаха във въздуха помежду ни, достъпни за всички около нас, за разлика от всеки друг път, когато си ги казвахме в мислите. Гърдите ми се стегнаха, когато ги произнесе, а дъхът ми заседна в гърлото. Опитах се да измисля нещо язвително, но нищо не ми дойде наум. Мислех само колко е красива и колко много я обичам.

Но този път нямаше да оставя нещата да се разминат така. Наруших примирието ни.

— Лена, какво става? Ако ме обичаш толкова много, защо се мотаеш с Джон Брийд?

Тя извърна поглед встрани, без да каже нищо.

Отговори ми.

— Не е каквото си мислиш, Итън. Джон е просто приятел на Радли. Между нас няма нищо.

— И от колко време „няма нищо между вас“? Откакто го снима на гробището ли?

— Не съм снимала него. А мотора му. Срещнах Ридли и той просто беше там.

Забелязах, че не отговори на основния ми въпрос.

— А откога се срещаш с Ридли? Забрави ли, че тя ни раздели, за да може майка ти да те примами и да се опита да те убеди да преминеш на страната на Мрака? Или че за малко не уби баща ми?

Лена свали ръката си и усетих как отново се отдръпва от мен, как се скрива в място, до което нямах достъп.

— Ридли ме предупреди, че няма да разбереш. Ти си смъртен. Не знаеш нищо за мен, не и за истинската Лена. Затова не ти казах.

Почувствах внезапен полъх, сякаш буреносните облаци се събираха над нас като предупреждение за нещо по-страшно.

— Откъде знаеш, че няма да разбера? Не ми казваш нищо. Може би, ако ми дадеш шанс, вместо да се измъкваш зад гърба ми…

— Какво искаш да ти кажа? Че нямам представа какво става с мен? Че нещо се променя, нещо, което и аз самата не разбирам? Че се чувствам като изрод и Ридли е единствената, която може да ми помогне да проумея това?

Чувах всичко, което ми казваше, но тя беше права. Не разбирах.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Вярваш, че Ридли се опитва да ти помогне, че можеш да й се довериш? Тя е тъмен чародеец, Лена. Виж се! Смяташ ли, че това си ти, истинската Лена? Сигурно тя е причина да мислиш и да се чувстваш така.

Зачаках да се изсипе истински порой, но вместо това облаците се разпръснаха. Лена се приближи към мен и постави ръце на гърдите ми, умолявайки ме.

— Итън, тя се е променила. Вече не иска да бъде Мрак. Животът й беше съсипан, когато се Преобрази. Загуби всичко, включително себе си. Ридли ми каза, че след като станеш Мрак, се променят чувствата ти към хората около теб. Изпитваш същите чувства, каквито си имал и преди, но са някак отдалечени. Сякаш принадлежат на някого другиго.

— Но ти каза, че това не е нещо, което можеш да контролираш.

— Сгрешила съм. Виж чичо Макон. Той знаеше как да го контролира и Ридли също се учи.

— Ридли не е Макон.

Силна светкавица пресече небето над нас.

— Ти не знаеш нищо.

— Точно така. Аз съм глупав смъртен. Не знам нищо за свръхтайния свят на чародейците и за зловещата ти братовчедка-чародейка, нито за готиния тип чародеец, с който се мотаеш, и неговия „Харли“.

Лена ми се сопна:

— С Ридли сме като сестри и няма да я изоставя. Казах ти вече, точно сега имам нужда от нея. И тя също се нуждае от мен.

Не казах нищо. Лена беше толкова ядосана, че очаквах виенското колело да започне да се люлее и кабинките да изпопадат. С ъгълчето на окото си виждах как светлините от голямата въртележка се въртяха все по-бързо, шеметно и замайващо. Както се чувствах и аз, когато потъвах в очите на Лена. Понякога любовта те кара да се чувстваш така и тогава се помиряваш с любимия дори когато не го искаш. Понякога помирението е по-силно от гнева и недоверието.

Тя се протегна, пръстите й се сключиха зад врата ми и ме придърпа към себе си. Намерих устните й и се вкопчихме един в друг, като че ли се бояхме, че никога повече няма да имаме възможност да се докосваме. Този път, когато стигна до долната ми устна и я захапа леко, нямаше кръв. Само нетърпение. Обърнах се и я избутах до грубата дървена стена зад будката за билети. Дъхът й беше учестен и отекваше силно в ухото ми. Зарових ръка в къдриците й и насочих устата й към моята. Натискът в гърдите ми започна да нараства, дишането ми се накъса, чух рязък звук във въздуха, докато се опитвах да напълня дробовете си. Огънят.

Лена също го почувства. Тя се отблъсна от мен, а аз се облегнах назад, за да си поема дъх.

— Добре ли си?

Вдишах дълбоко и се изправих.

— Да, добре съм. Като за смъртен.

Тя се усмихна, истинска усмивка, и се протегна, за да хване ръката ми. Забелязах, че беше изпъстрила дланта си с някакви странни на вид рисунки. Черни извивки и спирали се виеха около китката й и в началото на ръката й. Приличаха на направени с къна, като онези на гадателката, която се опитваше да предсказва бъдещето в палатката, миришеща на гадни ароматни пръчици, в другия край на панаира.

— Какво е това?

Повдигнах китката й, но тя рязко дръпна ръката си. Спомних си Ридли и нейната татуировка и искрено се надявах тези да са просто изрисувани с маркер.

Така е, маркер е.

— Може би трябва да си вземем нещо за пиене.

Лена ме поведе от другата страна на будката и аз я последвах. Не можех да й се сърдя, не и когато имаше възможност стената помежду ни най-накрая да падне. Когато се целунахме преди минута, почувствах, че точно това става. Беше напълно обратното на целувката ни на езерото, целувка, при която бях спрял да дишам по напълно различни причини. Може би никога нямаше да разбера каква беше онази целувка. Но сегашната я познавах и знаех, че тя е всичко, което имах — нова възможност.

Но тя трая само две секунди.

Защото тогава видях Лив, която носеше два захарни памука и ми махаше с единия, и разбрах, че стената отново ще се издигне, може би за добро.

— Итън, хайде! Взех ти захарен памук. Ще пропуснем виенското колело!

Лена отдръпна ръката си. Беше ми ясно как изглежда това отстрани — висока блондинка с дълги крака, два захарни памука и подканваща усмивка. Бях обречен и без това „ние“, което се чу в призива й „ще пропуснем“.

Това е Лив, асистентката на Мариан. Работим заедно в библиотеката.

И в „Дейри Кийн“ ли работехте заедно? И на панаира ли?

Още една светкавица разсече небето.

Не е каквото си мислиш, Лена.

Лив ми подаде захарния памук и се усмихна на Лена, докато й протягаше ръка.

Блондинка? Лена погледна към мен. Ти сериозно ли?

— Лена, нали? Аз съм Лив.

О, британски акцент. Това обяснява всичко.

— Здрасти, Лив.

Лена произнесе името й, сякаш то беше обект на някаква шега помежду ни. Не направи никакъв жест да се здрависа с нея. Дори да беше забелязала обидата, Лив не реагира по никакъв начин и просто отпусна ръката си.

— Най-накрая! Опитвах се да накарам Итън да ни запознае, тъй като с него ще прекараме много време през лятото.

Очевидно.

Лена не поглеждаше към мен, а Лив не откъсваше поглед от нея.

— Лив, сега определено не е подходящ…

Не можех да направя нищо. Те бяха като два влака, които бавно вървяха един срещу друг, но сблъсъкът беше неизбежен.

— Няма нищо — прекъсна ме Лена, взирайки се внимателно в момичето срещу себе си, сякаш тя беше Сибилата в семейството си и можеше да разчете лицето й. — Приятно ми е да се запознаем.

Той е изцяло твой. Можеш да вземеш целия град, докато си тук, ако толкова много искаш.

На Лив й бяха нужни само две секунди, за да се усети, че нещо не е наред, но се опита да запълни неловкото мълчание.

— С Итън постоянно говорим за теб. Той ми каза, че свириш на цигулка.

Лена се вцепени.

С Итън… Нямаше нищо особено в начина, по който го каза, но думите бяха достатъчни сами по себе си. Знаех какво означават за Лена. Итън и смъртното момиче, момичето, което беше всичко това, което тя не можеше да бъде.

— Трябва да вървя — обърна се Лена, преди да успея да я хвана за ръката.

Лена…

Ридли беше права. Беше само въпрос на време, преди някое ново момиче да дойде в града.

Чудех се какво ли още й беше казала братовчедка й.

За какво говориш? Ние сме само приятели.

И ние някога бяхме само приятели.

Лена си тръгна, проправяйки си път през потната тълпа, като предизвикваше хаос навсякъде, откъдето минаваше. Ефектът от гнева й като че ли беше безкраен. Не виждах много ясно, но някъде край нея клоунът започна да се суети объркано, докато балоните му се пукаха един по един, дете се разплака, когато фунийката му със сладолед падна на земята, чу се как жена започна да пищи, след като от машината за пуканки се вдигна дим и пламна огън.

Дори сред неясния хаос от жега, ръце и шум, Лена въздействаше на всичко по пътя си, привличаше го към себе си, както луната влияеше на приливите и отливите или както слънцето караше планетите да се въртят около него. Аз самият бях привлечен в нейната орбита дори когато тя се отдалечаваше от мен.

Направих крачка напред, но Лив постави ръка на рамото ми и ме спря. Очите й бяха присвити, сякаш анализираше ситуацията и за първи път осъзнаваше какво беше станало.

— Итън, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам. Ако прекъснах… знаеш. Нещо.

Знаех, че иска да й кажа какво е станало, без да й се налага да ме пита. Не казах нищо, което — предполагам — беше моят отговор.

Само че след това не направих друга крачка напред. Оставих Лена да си отиде.

Линк се появи отнякъде, като си пробиваше път през тълпата и носеше три кока-коли и своя захарен памук.

— Какво пропуснах? Това Лена ли беше?

— Тя си тръгна — каза Лив бързо, сякаш нещата бяха толкова прости.

Искаше ми се да беше така.

— Както и да е. Забравете виенското колело. По-добре да отидем към главната палатка. Всеки миг ще обявят победителите от състезанието за пайове и Ама ще ти стъжни живота, ако не си там за нейния момент на слава.

— Ябълков пай? — Лив грейна цялата.

— Аха. Ще го хапнеш със салфетка, пъхната в тениската си. Ще пийнеш кока-кола и ще се метнеш на някой шевролет, докато си тананикаш песента „Американски пай“. Като истинска американка, това е част от програмата.

Слушах дрънканиците на Линк и веселия смях на Лив, докато вървяха пред мен. Те нямаха кошмари. Дори не се тревожеха. Линк беше прав. Не можехме да пропуснем момента на слава на Ама. За себе си обаче бях сигурен, че днес не бях спечелил никакви почетни панделки. Истината беше, че нямаше нужда да удрям с чук по стара панаирджийска игра, за да разбера къде щеше да спре стрелката. Линк може да беше стигнал само до „пилешки мускул“, но аз се чувствах по-долу и от „пълен загубеняк“. Можех да удрям колкото си искам, но отговорът винаги щеше да бъде един и същ. Без значение какво щях да направя, бях заклещен някъде между „загубеняк“ и „пълна нула“, а Лена държеше чука. Най-накрая разбрах защо Линк постоянно пишеше тези жални песни за това как е зарязан от момичето на мечтите си.

Загрузка...