19.VI Белези

— Трябва да ти кажа нещо — кършеше нервно ръце Ама. — Става дума за нощта на Шестнайсетата луна, рождения ден на Лена.

Минаха няколко секунди, преди да осъзная, че говори на мен. Все още се взирах в центъра на кръга, където допреди миг стоеше майка ми.

Този път не ми беше изпратила послание чрез книги или стихове на песни. Бях я видял с очите си.

— Кажи на момчето.

— Тихо, Туайла — сложи Арелия ръка на рамото на сестра си.

— Лъжи. Лъжите са дом на мрака. Кажи на момчето. Кажи му сега.

— За какво говорите?

Гледах ту Туайла, ту Ама и обратното. Ама ги стрелна с поглед, на който Туайла отговори, тръсвайки тежките си плитки.

— Чуй ме, Итън Уейт. — Гласът на Ама звучеше треперливо, дрезгаво. — Ти не падна от покрива на криптата, поне не така, както ти казахме.

— Какво? — Говореше пълни глупости. Защо ми обясняваше за рождения ден на Лена, след като току-що бях видял починалата си майка.

— Не падна, разбра ли? — повтори тя.

— За какво говориш? Разбира се, че паднах. Дойдох на себе си на земята.

— Но не се озова там така — поколеба се Ама. — Беше майката на Лена. Сарафина те прободе с нож. — Погледна ме право в очите. — Тя те уби. Беше мъртъв и ние те върнахме обратно.

Тя те уби.

Повторих думите, парченцата започнаха да се слепват едно с друго толкова бързо, че не осъзнавах какво означават. И същевременно всичко се проясни пред очите ми…

Сънят не беше сън, а спомен за мига, в който не дишах, не чувствах, не мислех и не виждах…

Калта и пламъците, които отнасяха тялото ми, животът, който ме напускаше…

— Итън! Добре ли си? — чувах Ама, но някак отдалеч, сякаш ме викаше от нощта, в която лежах безжизнен на земята.

Можех все още да съм там, като майка ми, като Макон.

Трябваше да съм там.

— Итън! — разтърси ме Линк.

Тялото ми се изпълни с усещания, които не можех да контролирам и не исках да си спомням. Кръв в устата ми, кръв, стичаща се в ушите ми…

— Припадна.

Лив държеше главата ми.

Имаше болка и шум, и нещо друго. Гласове. Форми. Хора.

Бях умрял.

Пъхнах ръка под тениската си и докоснах белега на стомаха си. Белегът от удара на Сарафина, която ме беше пробола с истински нож. Вече почти не го забелязвах, но сега щеше да ми напомня завинаги за нощта, в която бях умрял. Спомних си как реагира Лена, когато го видя.

— Ти все още си същият човек и Лена все още те обича. Любовта й е причината сега да си тук.

Гласът на Арелия беше нежен, но уверен. Отворих очи и размитите сенки се превърнаха в хора, докато идвах на себе си. В главата ми цареше пълен хаос, мислите ми препускаха във всички посоки. Дори и сега не проумявах нищо.

— Как така любовта й е причината да съм тук сега?

Ама заговори тихо, трябваше да се напрягам, за да я чуя:

— Лена те върна към живота. Аз й помогнах, аз и майка ти.

Думите не звучаха логично и се опитах сам да ги произнеса на глас, за да ги разбера. Лена и Ама са ме върнали от оня свят, двете заедно. И двете са го крили от мен. Потърках белега на кожата си. Изглеждаше съвсем истински. Всичко беше истина.

— И откога Лена знае как да възкресява мъртвите? Ако го можеше, не мислиш ли, че щеше да е върнала и Макон?

Ама ме погледна. Никога не я бях виждал толкова изплашена.

— Не го направи сама. Използва заклинание от Книгата на луните. Заклинание, с което замени смърт за живот.

Лена беше използвала Книгата на луните.

Книгата, която беше причина за проклятието на Женевиев и цялото й семейство, за всички следващи поколения. Проклятието, което Призоваваше всички деца от рода на Лена да преминават към Мрака или Светлината на техния шестнайсети рожден ден. Книгата, която Женевиев беше използвала, за да съживи Итън Картър Уейт, който беше мъртъв само секунда — и заради тази секунда тя беше платила с живота си.

Не можех да мисля. Умът ми отново блокира, не разбирах нищо. Женевиев. Лена. Цената.

— Как можа?

Откъснах се от тях, исках да избягам далече от Кръга им. Бях видял достатъчно.

— Нямах избор. Тя нямаше да те остави да си отидеш. — Ама гледаше засрамено към мен. — Нито пък аз.

Изправих се на крака и тръснах глава.

— Това е лъжа. Тя не би го направила.

Но знаех, че не е вярно. И двете щяха да го направят. Знаех го, защото и аз бих постъпил така.

Но сега това нямаше значение.

През целия си живот не се бях вбесявал толкова на Ама, нито някога съм бил толкова разочарован от нея.

— Знаеш, че Книгата не дава, без да вземе в замяна. Сама ми го каза.

— Знам.

— Лена ще трябва да плати цената заради мен. Ти също.

Главата ме цепеше, имах чувството, че всеки момент щеше да се раздели на две или да избухне.

Издайническа сълза се спусна по бузата на Ама. Вдигна два пръста до челото си и затвори очи, нейният вариант на прекръстването, мълчалива молитва.

— Тя я плаща точно сега.

Дъхът ми спря.

Очите на Лена. Сблъсъкът ни на панаира. Бягството й с Джон Брийд. Думите ми си проправиха път, въпреки че се опитах да ги задържа.

— Тя ще стане Мрак заради мен.

— Ако Лена стане Мрак, причината няма да е Книгата. Книгата прави друг вид сделки — спря Ама, страхувайки се да ми каже останалото.

— Какъв вид сделки?

— Дава живот, но взема друг. Знаехме, че ще има последствия — тежко преглътна. — Просто не знаехме, че ще бъде Мелхизедек.

Макон.

Не можеше да е вярно.

Дава живот, но взема друг. Книгата прави друг вид сделки. Моят живот срещу този на Макон.

Вече всичко ми се изясняваше. Начинът, по който се държеше Лена през последните месеци. Как се отдръпваше от мен, от всички. Защо се обвиняваше за смъртта на Макон.

Вярно беше. Тя го беше убила.

За да ме спаси.

Спомних си за дневника й и за омагьосаната страница, която бях открил. Какъв беше смисълът на онези думи? Ама? Сарафина? Макон? Книгата? Това беше истинската история на онази нощ. Спомних си стиховете, изписани по стените на стаята й. Никой освен мъртвеца, никой освен живия.

Двете страни на една и съща монета. Макон и аз.

Нищо зелено не остана. Преди месеци смятах, че е разбрала погрешно стихотворението на Фрост. Но, разбира се, не беше така. Тя говореше за себе си.

Спомних си как понякога си мислех, че й причинява болка дори само да ме погледне. Нищо чудно, че се чувстваше виновна. Нищо чудно, че избяга. Дали някога щеше да може да ме погледне отново, без да извърне очи? Лена беше направила всичко заради мен. Вината не беше нейна. А моя.

Никой не каза нищо. Вече нямаше връщане назад, не и за нас. Това, което бяха направили Лена и Ама, не можеше да се промени. Не трябваше да съм тук, но бях.

— Такъв е Редът и ти не можеш да го спреш.

Туайла затвори очи, сякаш чуваше нещо, което аз не можех. Ама извади кърпичка от джоба си и изтри лицето си с нея.

— Съжалявам, че не ти казах, но не съжалявам, че го направихме. Беше единственият начин.

— Ти не разбираш. Лена смята, че ще стане Мрак. Тя избяга с някакъв тъмен чародеец или инкубус, още не знам какъв точно е Джон. В опасност е заради мен.

— Глупости. Това момиче направи това, което трябваше да се направи, защото те обича.

Арелия прибра своите дарове от земята — костите, врабчето, лунните камъни.

— Нищо не може да превърне Лена в Мрак, Итън. Тя трябва сама да избере.

— Но тя мисли, че вече е Мрак, защото е убила Макон. Мисли, че вече е избрала.

— Но не е — каза Лив. Стоеше на няколко крачки от нас, за да не се натрапва в разговора ни.

Линк беше седнал на стара каменна пейка зад нея.

— Значи трябва да я намерим и да й кажем.

Не се държеше така, както бих очаквал от човек, който току-що е разбрал, че съм умрял и съм бил съживен. Държеше се така, сякаш нищо не се беше променило. Отидох и се отпуснах на пейката до него. Лив погледна към мен.

— Добре ли си?

Лив. Не можех да намеря сили да отвърна на погледа й. Ревнувах, страдах и бях завлякъл Лив в хаоса на разбития си живот. Само защото мислех, че Лена вече не ме обича. Но грешах и се бях държал като истински глупак. Лена ме обичаше толкова много, че беше рискувала всичко, за да ме спаси.

Бях изоставил Лена, а тя беше отказала да ме остави да умра. Дължах й живота си. Беше толкова просто.

Пръстите ми докоснаха нещо, издълбано по ръба на пейката. Думи.

„В СТУДЕНАТА, СТУДЕНА, СТУДЕНА ВЕЧЕР“

Това беше песента, която свиреха в „Рейвънуд“ в онази нощ, когато за пръв път срещнах Макон. Съвпадението беше прекалено, особено в свят, в който нямаше съвпадения. Беше някакъв знак. Знак за какво? Какво бях причинил на Макон? Дори не можех да мисля за това как се е чувствала Лена, когато е осъзнала, че е жертвала него заради мен. Ами ако бях загубил майка си по този начин? Щях ли да мога да гледам Лена жива, без да виждам майка си мъртва?

— Само минутка.

Станах от пейката и хукнах по пътеката между дърветата, по която бяхме дошли тук. Вдишвах дълбоко нощния въздух, защото все още можех да дишам. Когато най-накрая спрях да тичам, погледнах нагоре към небето и звездите. Дали Лена гледаше същото небе, или нейното беше друго, което аз никога нямаше да мога да видя? Дали Луните ни бяха толкова различни?

Протегнах се към джоба си за Сиянието, за да ми покаже как да я намеря, но то не го направи. Вместо това ми показа нещо друго…



Макон никога не е бил като баща си, Силас, и двамата го знаеха. Винаги е приличал повече на майка си, Арелия. Могъща светла чародейка, в която баща му се беше влюбил страстно, докато учеше в колеж в Ню Орлиънс. Така както той самият и Джейн се бяха срещнали и влюбили в университета „Дюк“. И също като Макон баща му се влюби в майка му преди Трансформацията си. Преди неговият баща да го беше убедил, че влюбването в светъл чародеец е престъпление спрямо вида им. На дядото на Макон му бяха нужни години, за да раздели майка му и баща му. По това време вече той, Хънтинг и Леа бяха родени. Майка му беше принудена да използва силите си на Ясновидец, за да избегне гнева на Силас и неконтролируемата му нужда да се храни. Тя замина с Леа за Ню Орлиънс. Баща му никога нямаше да й позволи да вземе синовете му.

Майка му беше единственият човек, към когото Макон можеше да се обърне сега за помощ. Единствената, която щеше да разбере защо се е влюбил в смъртна. Най-голямото светотатство, което можеше да се извърши срещу неговия вид, кървавите инкубуси. Демонските воини.

Макон не беше казал на майка си, че идва, но тя го очакваше. Той излезе от Тунелите сред сладникавата жега на лятната нощ в Ню Орлиънс. Светулките просветваха в мрака, а уханието на магнолиите проникваше навсякъде. Тя го чакаше на верандата, плетейки дантелен ширит в стар дървен люлеещ се стол. Беше минало много време.

— Мамо, нуждая се от помощта ти.

Тя остави иглите си и се надигна от стола.

— Знам. Всичко е готово, cher.

Имаше само едно нещо, достатъчно силно, за да спре инкубус, освен друг инкубус.

Сиянието.

Смятаха ги за средновековни устройства, оръжия, създадени, за да контролират и държат в плен най-могъщите от Злите — инкубусите. Макон никога не ги беше виждал. Бяха останали много малко от тях и беше почти невъзможно да се намерят. Но майка му притежаваше такова устройство и той се нуждаеше от него.

Последва я в кухнята. Тя отвори малък шкаф, който служеше като олтар на духовете. Взе малка дървена кутия с наядски символи — древния чародейски език. Имаше и друг, по-разбираем надпис.

„ОНЗИ, КОЙТО ТЪРСИ, ЩЕ НАМЕРИ.

КЪЩАТА НА БЕЗВЕРИЕТО,

КЛЮЧЪТ КЪМ ИСТИНАТА.“

— Баща ти ми го даде преди Трансформацията си. Предава се в семейство Рейвънуд от поколения. Твоят дядо твърдеше, че е принадлежало на самия Ейбрахам, и аз съм убедена, че е така. Белязано е с неговата омраза и фанатизъм.

Отвори кутията и вътре се показа абаносовата сфера. Макон усещаше енергията й дори без да я докосва — ужасяващата възможност за вечност сред блестящите й стени.

— Макон, трябва да разбереш. След като инкубус бъде затворен вътре в Сиянието, няма начин да излезе навън. Трябва да бъде освободен. Ако го дадеш на някого, трябва да си сигурен, че можеш да му се довериш, защото поверяваш в ръцете му много повече от живота си. Даваш му хиляди свои животи. Така ще усетиш вечността между стените на Сиянието.

Вдигна кутията по-високо, за да може той добре да разгледа сферата, сякаш би могъл да си представи вечните й ограничения само като я гледа.

— Разбирам, мамо. Мога да се доверя на Джейн. Тя е най-честният и принципен човек, когото познавам, и ме обича. Въпреки това, което съм.

Арелия докосна лицето на Макон.

— Няма нищо лошо в това, което си, cher. А ако има нещо, то е по моя вина. Аз те обрекох на тази съдба.

Макон се наведе и я целуна по челото.

— Обичам те, мамо. Вината не е твоя. Негова е.

На баща му.

Силас беше дори по-голяма заплаха за Джейн от него. Баща му беше роб на убежденията на първия кървав инкубус от рода Рейвънуд. Ейбрахам.

— Той не е виновен, Макон. Не знаеш какъв беше дядо ти. Как приложи всяко възможно насилие, за да внуши на баща ти своята извратена вяра за превъзходството на рода им — че смъртните са по-нисши от чародейците и инкубусите, че са просто източник на кръв за задоволяване на тяхната жажда. Баща ти беше напълно под това влияние, както по-рано е станало същото и с неговия баща.

На Макон му беше безразлично. Беше спрял да изпитва съжаление към баща си преди много години, беше спрял да се пита какво бе открила майка му у Силас, за да се влюби в него.

— Кажи ми как работи — протегна се нетърпеливо към сферата той. — Мога ли да го докосна?

— Да. Човекът, който те докосва с него, трябва да има намерение да ти навреди, за да задейства силата му. Но дори и тогава ще е безвредно, ако действието не е придружено с Carmen defixionis. „Песента на оковаването“.

Майка му махна малка кесийка, торбичка с григри23 — най-силната закрила, която вуду магията можеше да предложи — от вратата, водеща към мазето, и изчезна по тъмните стъпала надолу. Когато се върна, носеше нещо, увито в мръсно парче конопено платно. Остави го на масата и го разви.

Responsum.

Буквално преведено — „Отговорът“.

Беше изписано с наядски символи. Съдържаше всички закони, които господстваха сред техния вид.

Това беше най-старата книга. Бяха останали само няколко копия в света. Майка му започна внимателно да разгръща крехките страници, докато откри тази, която търсеше.

— Career.

Затворът.

Рисунката на Сиянието беше абсолютно същата като сферата, която лежеше върху кадифената тапицерия на кутията, сложена на кухненската маса на майка му, близо до чинията с неизяденото й етуфе24.

— Как работи?

— Доста лесно. Трябва да докоснеш Сиянието и инкубуса, когото искаш да затвориш, и в същия момент да кажеш напева. Сиянието ще свърши останалото.

— Тази песен, Carmen, в някоя книга ли е?

— Не, прекалено е силна, за да бъде поверена на книга и записана с думи. Трябва да я научиш от човек, който я знае, и да я запомниш.

Снижи гласа си, сякаш се страхуваше, че някой може да я чуе. После му прошепна думите, които можеха да го осъдят на вечна агония в ада, затворен между стените на една топка.

— Comprehende, liga, crucifige.

Хвани, завържи и разпъни.

Арелия затвори капака на кутията и я подаде на Макон.

— Внимавай. В Сиянието има сила, а в силата има нощ.

Макон я целуна по челото.

— Обещавам.

Обърна се, за да си върви, но гласът на майка му се разнесе зад гърба му:

— Ще имаш нужда от още нещо.

Тя надраска няколко реда върху лист хартия.

— Какво е това?

— Единственият ключ към тази врата — махна с ръка майка му към кутията под мишницата му. — Единственият начин да се върнеш обратно.



Отворих очи. Лежах по гръб в пръстта, с поглед към звездите. Сиянието беше на Макон, както ми беше казала Мариан. Не знаех къде е той, в отвъдното или в някакъв вид чародейски рай. Не знаех защо продължаваше да ми се явява, но ако бях научил нещо тази вечер, то беше, че за всичко, което се случваше, имаше основателна причина.

Само трябваше да разбера каква е причината, преди да бъде прекалено късно.

Все още бяхме в гробището „Бонавентура“, но по-близо до входа. Не си направих труда да кажа на Ама, че няма да се върна с нея. Тя явно знаеше.

— По-добре се стегни, че те чака дълъг път.

Прегърнах я. Ама ме хвана за ръцете и ги стисна силно.

— И бъди внимателен, Итън Уейт. Майка ти каза, че трябва да го направиш, но аз ще наблюдавам всяка твоя стъпка.

Знаех колко й е трудно да ми го каже, вместо да ми забрани да не излизам от вкъщи и да ме заточи в стаята ми за остатъка от живота ми. Нещата бяха толкова сериозни, колкото изглеждаха. Това беше последното доказателство.

Арелия пристъпи напред и притисна нещо в ръката ми, малка кукла като тези, които Ама правеше. Вуду талисман.

— Вярвам в майка ти, вярвам и в теб, Итън. Това е моят начин да ти пожелая късмет, защото няма да ти бъде лесно.

— Правилното нещо и лесното нещо невинаги са едно и също — повторих думите, които мама ми беше казвала стотици пъти.

И аз можех да се свързвам с нея, по своя си начин.

Туайла докосна лицето ми с костеливия си пръст.

— Истината е и в двата свята. За да спечелиш, да загубиш първо трябва. Не сме дълго на този свят, cher.

Беше предупреждение, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. След това, което бях видял тази нощ, бях убеден, че е така.

Ама ме прегърна със слабичките си ръце толкова силно, че се уплаших да не ми спука ребрата.

— И аз ще ти донеса късмет, по моя си начин — прошепна ми тя и се обърна към Линк. — Уесли Джеферсън Линкълн, по-добре да се върнеш цял, защото ще кажа на майка ти какво правеше в мазето ми, когато беше на девет години, разбра ли ме?

Линк се усмихна при познатата заплаха.

— Да, госпожо.

Ама не каза нищо на Лив — само кратко кимна в нейна посока. Това беше начинът й да покаже на кого разчита.

Сега, след като знаех какво беше направила Лена за мен, нямах съмнение какви бяха чувствата на Ама към нея.

Ама се закашля.

— Охраната я няма, но Туайла не може да я задържи завинаги. По-добре тръгвайте.

Бутнах тежката порта от ковано желязо и излязох. Линк и Лив ме следваха.

Идвам, Лена. Независимо дали ме искаш или не.

Загрузка...