22.VI Пътят към дома

Не можех повече да спя. Миналата нощ спах като пън на познатия дъбов под в стаята на Лена. И двамата се бяхме отнесли, както си бяхме с дрехите. Двайсет и четири часа по-късно все още ми беше странно да съм в стаята си, отново в собственото си легло, след като бях спал толкова време сред корените на дърветата из гората. Бях видял прекалено много. Станах и затворих прозореца въпреки жегата. Навън имаше прекалено много неща, от които да се страхувам, прекалено много неща, с които да се боря.

Беше ми чудно, че някой в Гатлин изобщо можеше да спи.

Лусил нямаше този проблем. Беше събрала купчина мръсни дрехи в един от ъглите на стаята и ги бе обявила за свое легло. Тази котка можеше да спи навсякъде.

Не и аз. Непрекъснато се въртях. Трудно ми беше да свикна отново с удобства като матрак, възглавница и завивки.

На мен също.

Усмихнах се. Дъските на пода изскърцаха и вратата се отвори. Лена стоеше на прага, облечена със старата ми тениска на „Сребърния сърфист“. Отдолу се подаваха късите гащета, с които спеше. Косата й беше мокра, отново разпусната свободно, така както я харесвах най-много.

— Това е сън, нали?

Тя затвори вратата зад себе си, в златистозелените й очи проблесна лукава искрица.

— Мой или твой сън?

Повдигна завивките и се пъхна в леглото до мен. Ухаеше на лимони и розмарин и на сапун. И двамата бяхме изминали дълъг път.

Тя намести главата си под брадичката ми и я отпусна на гърдите ми. Въпросите и страховете, които я измъчваха, също бяха с нас под завивките.

Какво има, Лена?

Тя се притисна още по-силно към мен.

Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? Знам, че нещата между нас не могат да бъдат същите…

Прегърнах я здраво и си спомних всички моменти, когато бях чувствал, че я губя завинаги. Тези мигове кръжаха около мен, заплашвайки да ме задушат под тежестта си.

Не можех да живея без нея. Изобщо не ставаше дума за прошка.

Всичко ще бъде различно. По-добре.

Но аз не съм Светлина, Итън. Нещо друго съм. Толкова е сложно…

Протегнах се под завивките и повдигнах ръката й към устните си. Целунах дланта й там, където й бяха останали следи от черните виещи се рисунки. Приличаха почти на нарисувани с маркер, но знаех, че никога няма да изчезнат.

— Знам коя си и те обичам. Нищо не може да промени това.

— Иска ми се да върна времето назад. Искам да…

Допрях челото си до нейното.

— Недей. Ти си ти. Избра да бъдеш себе си.

— Страх ме е. Винаги съм живяла с понятията за Мрака и Светлината, за разделението между тях. Странно ми е да не принадлежа никъде. — Завъртя се и се облегна по гръб. — Ами ако не разбера коя съм? Ако съм никоя?

— Ами ако това е погрешен въпрос?

Тя се усмихна.

— Така ли? И какъв е правилният?

— Ти си ти. Коя по-точно? Коя искаш да бъдеш? И как мога да накарам тази, която избереш да бъдеш, да ме целуне?

Лена се надигна и се облегна на лакти, наведе се към мен и косата й ме погъделичка. Устните й ме докоснаха и ето го отново — тока, който преминаваше през нас. Толкова ми липсваше, макар че изгаряше устните ми.

Но и нещо друго липсваше.

Обърнах се, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и порових вътре.

— Мисля, че това е твое — пуснах верижката в ръката й и спомените й се изсипаха между пръстите й — сребърното копче, което беше закачила с кламер, червеното конче, малкият маркер, който й подарих на водната кула.

Тя се взираше в дланта си вцепенена.

— Добавих някои неща — разклатих леко талисманите, за да види сребърното врабче от погребението на Макон. Сега то означаваше нещо съвсем различно. — Ама казва, че врабчетата могат да летят надалече и винаги намират пътя обратно към дома си. Както направи ти.

— Само защото ти дойде да ме прибереш.

— Помогнаха ми. Затова ти давам и това.

Показах й табелката от каишката на Лусил — онази, която носих в джоба си, докато търсехме Лена и я бях наблюдавал през очите на котката. Лусил ме изгледа невъзмутимо, прозявайки се от купчината в ъгъла.

— Това е канал, средство, чрез което смъртните могат да общуват с чародейско животно. Макон ми го обясни тази сутрин.

— И през цялото време е било у теб?

— Аха. Леля Пру ми го даде. Работи, стига да носиш в себе си табелката.

— Чакай. А как леля ти се е сдобила с чародейска котка?

— Арелия й я е дала, за да й помага да се ориентира из Тунелите.

Лена започна да оправя верижката и да разплита възлите, образували се по нея, откакто я беше загубила.

— Не мога да повярвам, че си я намерил. Когато я оставих там, мислех, че никога вече няма да я видя.

Не я беше загубила. Беше я свалила. Не я попитах защо го е направила, въпреки че исках.

— Разбира се, че ще я намеря. На нея е всичко, което съм ти подарявал.

Лена стисна гердана си и сведе виновно очи.

— Не всичко.

Знаех за какво говори — за пръстена на майка ми. Беше свалила и пръстена, но него не го бях намерил.

Не и до тази сутрин, когато го открих върху бюрото си, сякаш винаги си е стоял там. Пъхнах отново ръка в шкафчето си, взех го, разтворих дланта на Лена и го поставих внимателно в нея. Щом почувства студенината на метала, тя ме погледна изумено.

Намерил си го?!

Не. Сигурно е била майка ми. Беше на бюрото ми, когато се събудих.

Значи тя не ме мрази?

Само чародейско момиче може да зададе такъв въпрос. Дали призракът на мъртвата ми майка й беше простил? Знаех отговора. Бях намерил пръстена между страниците на книгата, която Лена ми беше дала да прочета — „Книгата на въпросите“ на Пабло Неруда — верижката му беше точно под редовете „Вярно ли е, че кехлибарите всъщност са сълзите на сирените?“.

Майка ми си падаше повече по Емили Дикинсън, но Лена обичаше Неруда. Беше като стръкчето розмарин, което намерих в любимата готварска книга на мама миналата Коледа — нещо от майка ми и нещо от Лена заедно, сякаш така е било писано.

Вместо да отговоря на въпроса й, просто провесих верижката на шията й, там, където й беше мястото. Тя я докосна и ме погледна с едното си зелено и едното си златисто око. Знаех, че все още е момичето, което обичам, независимо какъв беше цветът на очите й. Лена Дюшан не можеше да бъде нарисувана в един цвят. Тя беше червен пуловер и синьо небе, сив вятър и сребърно врабче, палава черна къдрица.

Сега, след като бяхме заедно, се чувствах отново у дома.

Лена се наведе към мен и отначало докосна устните ми съвсем леко. После целувката й стана по-настоятелна, по-страстна и по гръбнака ми премина познатото пробождане. Усетих как търсеше пътя си обратно към мен, към извивките и към ъгълчетата ни, към местата, където телата ни си пасваха толкова естествено.

— Добре, това вече определено е моят сън. — Усмихнах се, докато заравях пръстите си в невероятната плетеница на косата й.

Не бъди толкова сигурен.

Тя прокара ръце по гърдите ми, а аз си поех дълбоко въздух, за да погълна колкото може повече от нея в себе си. Устните ми се залутаха по рамото й, придърпах я към себе се, докато усетих как ребрата й се забиват дълбоко в кожата ми. Беше минало толкова много време и тя ми липсваше ужасно — нейният вкус, ароматът й… Задържах лицето й в ръцете си, целунах я по-жадно от всеки друг път досега и сърцето ми запрепуска бясно. Трябваше да спра и да си поема дъх.

Лена ме погледна в очите и се облегна на възглавницата ми, като внимаваше да не ме докосва.

По-добре ли си? Да не би… Нараних ли те?

Не. По-добре съм.

Загледах се в стената и започнах да броя наум, докато се вслушвах в сърцето си.

Лъжеш ме.

Прегърнах я отново, но тя не погледна.

Никога няма да можем да бъдем заедно, Итън.

Сега сме заедно.

Плъзнах пръстите си бавно по ръката й, гледайки как кожата й настръхва при техния допир.

Ти си на шестнайсет, а аз ще стана на седемнайсет след две седмици. Имаме време.

Всъщност по чародейските години вече съм на седемнайсет. Преброй луните. Сега съм по-голяма от теб.

Тя се усмихна леко и аз я стиснах в прегръдките си.

Седемнайсет. Все тая. Може би до осемнайсет ще измислим как да оправим нещата, Лена.

Лена.

Изправих се в леглото и я погледнах.

Знаеш го, нали?

Какво?

Истинското си име. Сега, след като си Призована, вече го знаеш, нали?

Тя наклони глава и на лицето й се появи лукавата полуусмивка. Сграбчих я в ръце и се наведох над нея.

Какво е? Не мислиш ли, че трябва да знам?

Не се ли сещаш сам, Итън? Името ми е Лена. Така се казвах, когато се срещнахме. Това е единственото име, което някога съм имала и ще имам.

Знаеше го, но нямаше да ми каже. И разбирах защо.

Лена се бе Призовала отново. Беше решила коя иска да бъде. Беше ни свързала отново чрез всичко, което бяхме споделяли. Бях щастлив, защото тя винаги щеше да бъде Лена за мен. Момичето, което срещнах в сънищата си.

Дръпнах завивките над главите ни. Въпреки че никой от моите сънища не свършваше така невинно, след минута и двамата спяхме дълбоко.

Загрузка...