16.VI Разкрития

Когато се добрах до леглото си, беше почти съмнало. На сутринта щях да се сблъскам с Ама в кухнята и животът щеше да ми се стори още по-ужасен, но имах чувството, че Мариан нямаше да очаква да се появя навреме на работа. И тя се страхуваше от Ама като всички нас. Изритах обувките си и заспах още във въздуха, преди главата ми да докосне възглавницата.

* * *

Ослепителна светлина.

Бях напълно заслепен от светлината. Или беше тъмнина?

Очите ме боляха, както когато гледаш прекалено дълго към слънцето и в един момент виждаш само тъмни петна. Различавах смътно силует, който закриваше светлината. Не бях уплашен. Познавах прекрасно тази сянка, фината талия, деликатните ръце и пръсти. Всеки кичур от косата, вееща се от чародейския бриз.

Лена пристъпи напред и се протегна към мен. Наблюдавах я, без да помръдвам, докато ръцете й излизаха от мрака. Светлината плъзна по тях, после се придвижи към ханша, към раменете, към гърдите й…

Итън.

Лицето й все още беше скрито в тъмнината, но сега пръстите й ме докоснаха, плъзнаха се по раменете ми, по врата ми и най-накрая по лицето ми. Почувствах дланта й на бузата си и допирът й ме прогори, но не от жега, а от студа, който струеше от кожата й.

Тук съм, Лена.

Обичам те, Итън. Но трябва да си вървя.

Знам.

В мрака виждах как клепачите й се повдигат и под тях проблясва злато — очите на проклятието. Очите на тъмен чародеец.

И аз те обичам, Лена.

Протегнах ръка и нежно закрих очите й. Студената тръпка от допира на нейната ръка изчезна от лицето ми. Погледнах встрани и се насилих да се събудя.

* * *

Бях подготвен за гнева на Ама, когато слязох долу. Баща ми беше отишъл до „Стоп енд Шоп“, за да си вземе вестник, и бяхме само двамата. Тримата, ако броим и Лусил, която зяпаше сухата котешка храна в купата си — нещо, което явно не беше виждала досега. Предположих, че Ама се сърди и на нея.

Тя стоеше до печката и печеше пай. Беше сложила масата, но не ми беше приготвила закуска, както обикновено. Нямаше овесена каша или яйца, нито дори препечени филийки. Положението беше по-лошо, отколкото предполагах. Последният път, когато сутрин печеше, вместо да ми прави закуска, беше след рождения ден на Лена, а преди това — в деня след смъртта на мама. Ама месеше тестото като професионален боксьор. Мачкаше и го бъхтеше с такава ярост, че можеше да произведе достатъчно курабийки, за да изхрани Баптистката и Методистката църква накуп. Надявах се тестото да попие беса й тази сутрин, за да не си го изкара на мен.

— Съжалявам, Ама. Не знам какво искаше от нас онова нещо.

Тя затръшна вратичката на фурната, все още с гръб към мен.

— Разбира се, че не знаеш. Има много неща, които не знаеш, но това не ти попречи да си пъхаш носа в работи, които въобще не те засягат. Нали така?

Взе дълбоката си купа и започна да разбърква сместа вътре в нея с „еднооката заплаха“, сякаш това си беше най-обикновена дървена лъжица, а не свръхестествен амулет, с който беше стреснала сериозно Ридли вчера на конкурса за печени пайове.

— Слязох долу, за да потърся Лена. Тя е там долу с братовчедка си и мисля, че се е забъркала в нещо опасно.

Ама се извърна към мен.

— Мислиш, че се е забъркала в нещо опасно? Имаш ли и най-малка представа какво беше онова нещо? Онова, което замалко щеше да те отнесе от този свят в другия?

Бъркаше бясно.

— Лив каза, че се нарича Бяс и че е призовано от някой много могъщ чародеец.

— И то от Мрака. Някой, който не иска ти и приятелчетата ти да се размотавате из Тунелите.

— Кой би искал да не слизаме там? Сарафина и Хънтинг? Защо?

Ама тръшна купата на кухненския плот.

— Защо? Защо винаги задаваш толкова много въпроси за неща, които изобщо не са твоя работа? Сигурно вината е моя. Още от малък, когато минаваше прав под масата, ме тормозеше с такива въпроси. — Поклати глава. — Но в тази игра няма победител.

Супер. Още загадки.

— Ама, за какво говориш?

Тя отново размаха пръст към мен, както беше направила миналата нощ.

— Нямаш никаква работа в Тунелите, разбра ли ме? Лена преживява труден период и ми е безкрайно жал за нея, но трябва да се справи сама. Нищо не можеш да направиш. Така че стой настрана от Тунелите. Там долу има много по-лоши неща от Бесовете. — Обърна ми гръб и започна да излива чувствата си от купата в тавата за пая. Разговорът беше приключил. — Сега отивай на работа и се разхождай само по земята.

— Да, госпожо.

Не обичах да лъжа Ама, но технически не го бях направил. Поне така си казвах. Щях да отида на работа. Веднага след като се отбиех в „Рейвънуд“. След последната нощ не знаех дали беше останало нещо между нас с Лена, но изпитвах желание да си кажем всичко.

Имах нужда от отговори. Откога ме лъжеше и се измъкваше зад гърба ми? От погребението, първия път, когато ги видях заедно? Или от деня, в който беше направила онази снимка на мотора му на гробището? Дали си говореха от месеци или от седмици, дни? За едно момче тези малки подробности бяха от значение. Докато се усетех, и последните ми останали парченца гордост щяха да бъдат разбити на пух и прах.

Защото най-лошото се беше случило. Бях чул думите й, произнесени на глас. Бях ги чул и в главата си, когато си ги беше помислила. И я бях видял с Джон. Не искам да си тук, Итън. Всичко свърши. Единственото нещо, което никога не бях мислил, че е възможно да стане. Вече нямаше нас.

* * *

Паркирах пред железните порти на „Рейвънуд“ и изключих двигателя. Поседях известно време в колата с вдигнати догоре прозорци, макар навън вече да беше настанала непоносима жега. След минута-две вътре нямаше да се диша, но не можех да помръдна. Затворих очи и се заслушах в цикадите. Ако си останех в колата, нямаше да разбера. Изобщо не трябваше да минавам през тези порти. Можех на мига да подкарам към библиотеката.

Тогава нищо от това, което ни връхлетя после, нямаше да се случи.

Завъртях ключа и радиото се включи. Не беше пуснато, когато спрях колата. Уредбата на волвото не беше много по-добра от тази на Бричката, но чух нещо, което ме накара да настръхна.

„Седемнайсет луни, седемнайсет сфери,

луна се ражда, без да е родена.

Сърца си отиват, звезди невидели,

единият сломен е, едната е сразена.“

Двигателят заглъхна и музиката заедно с него. Не разбирах онази част за луната, като изключим, че денят наближава, което вече си го знаех. И нямах нужда песента да ми казва кой от нас ще си отиде със сломено сърце.

Най-накрая отворих вратата на колата и задушната жега на Каролина ми се стори прохладна в сравнение с въздуха вътре. Портите проскърцаха, когато ги бутнах и влязох в имението. Колкото повече приближавах до къщата, толкова по-мъчно ми ставаше, че Макон вече го няма. Имението изглеждаше още по-зле от последния път, когато бях идвал тук.

Минах по стъпалата на верандата, вслушвайки се в пукащите дъски под краката си. Къщата може би вече беше напълно западнала като изгорената градина, но аз не забелязвах нищо. Навсякъде, където погледнех, виждах само Лена. Как се опитва да ме убеди да се махна оттук в онази първа вечер, когато срещнах Макон, как седи на стълбището с оранжевия си затворнически гащеризон в седмицата преди рождения си ден… Част от мен искаше да отида до „Грийнбриър“, до гроба на Женевиев, за да си спомня как Лена се гушеше до мен със стария латински речник в ръка, докато се опитвахме да открием нещо, което да ни помогне, в Книгата на луните.

Но сега всичко това живееше само в спомените ми.

Загледах се в издълбаните над вратата знаци и открих познатата чародейска луна. Прокарах пръст по напуканото дърво на трегера и се поколебах. Не бях сигурен дали съм добре дошъл, но все пак натиснах знака. Вратата се отвори и леля Дел ми се усмихна насреща.

— Итън! Надявах се, че ще се отбиеш да ни видиш, преди да си тръгнем.

Придърпа ме към себе си и ме прегърна силно.

Вътре беше тъмно. Забелязах планина от куфари до стълбището. Повечето от мебелите бяха покрити с чаршафи и външните капаци на прозорците бяха затворени. Истина беше. Те си тръгваха. Лена не беше казала и дума за отпътуването им от последния ден в училище, а след всичко, което се случи оттогава, напълно бях забравил за това.

Поне ми се щеше да го бях забравил. Тя дори не беше споменала, че са започнали да си събират багажа. Но напоследък имаше доста неща, които не ми беше казала.

— За това си тук, нали? — Леля Дел примигна бързо, леко объркана. — За да се сбогуваш?

Като Палимпсест тя не можеше да отделя пластовете време, затова винаги изглеждаше малко разсеяна и неориентирана. Можеше да види всичко, което беше станало или щеше да стане в една стая, в минутата, когато влезеше в нея, но го виждаше наведнъж. Понякога се питах какво вижда, когато аз влизах в стаята. Но май беше по-добре да не знам.

— Да, исках да се сбогувам. Кога заминавате?

Рийс подреждаше книги в дневната, но видях, че се намръщи. Отвърнах очи встрани, по навик. Последното, от което имах нужда, беше тя да прочете по лицето ми какво се беше случило миналата нощ.

— Не и преди събота, но Лена още не е започнала да си събира багажа. Не я разсейвай — провикна се тя към мен.

Два дни. Заминаваше след два дни, а аз не знаех. Дали въобще беше смятала да се сбогува с мен?

Сведох глава и влязох в салона за гости, за да поздравя бабата на Лена. Тя седеше спокойно и невъзмутимо в своя люлеещ се стол, с чаша чай и вестник в ръка, сякаш сутрешната суетня нямаше нищо общо с нея. Усмихна ми се и сгъна вестника наполовина. Сигурно беше „Звезди и ивици“, но беше написан на език, който не познавах.

— Итън, искаше ми се да можеш да дойдеш с нас. Ще ми липсваш и съм сигурна, че Лена ще брои дните до връщането си тук.

Надигна се от стола си и ме прегърна.

Лена може би вече броеше дните, но не и по причините, за които си мислеше баба й. Явно семейството й нямаше никаква представа какво става с нея или с нас двамата. Подозирах, че не знаят нищо за разходките й до подземните чародейски клубове като „Изгнание“, нито за това, че се вози наляво-надясно на мотора на Джон. Може би изобщо не знаеха за Джон Брийд.

Спомних си дългия списък от места, на които беше живяла Лена, преди да дойде тук, приятелите, които никога не беше успяла да срещне, училищата, които не беше посещавала. Чудех се дали отново щеше да се върне към предишния си живот.

Баба й ме гледаше с любопитство. Докосна ме по лицето. Ръката й беше мека като ръкавиците, с които Сестрите ходеха на църква.

— Променил си се, Итън.

— Госпожо?

— Не съм сигурна защо и какво е, но нещо в теб е различно.

Извърнах очи. Нямаше смисъл да се преструвам. Тя можеше да усети, че с Лена вече не сме свързани, ако още не го беше почувствала. Беше като Ама — обикновено най-силната личност в стаята, която можеше да подчини всички дори само с един поглед.

— Не аз се промених, госпожо.

Тя седна отново и взе вестника си.

— Глупости. Всички се променят, Итън. Такъв е животът. Сега върви и кажи на внучка ми да си приготви багажа. Трябва да тръгнем, преди приливът да се е отдръпнал, или ще я оставим тук завинаги.

Усмихна се, сякаш беше казала някаква шега. Само че на мен не ми беше смешно.



Вратата на стаята на Лена беше открехната. Влязох. Стените, таванът, мебелите — всичко беше черно. Вече нямаше надписи с маркер. Сега поезията й беше изписана с бял тебешир. Вратичките на шкафовете бяха покрити с един и същ текст от горе до долу: „бяга-за-да-остане-все-още-бяга-за-да-остане-все-още-бяга-за-да-остане“. Загледах се в думите и се опитах да ги разделя наум, както правех винаги с нейните писания. Разпознах част от текста на стара песен на „Ю Ту“ и осъзнах колко верни бяха в случая. Защото точно това правеше Лена през цялото време, във всяка секунда след смъртта на Макон.

Малката й братовчедка, Риан, седеше на леглото и държеше лицето на Лена в ръцете си. Тя беше Лечител и използваше целебните си сили само когато някой изпитваше огромна болка. Обикновено това бях аз, но днес беше Лена.

Едва я познах. Имаше вид на човек, който не е спал от дни. Носеше огромна протъркана тениска вместо нощница. Косата й беше разпиляна, очите й бяха червени и подути.

— Итън! — В мига, в който ме видя, Риан отново се превърна в обикновено дете. Хвърли се в прегръдките ми, а аз я вдигнах на ръце и я разлюлях, както тя обичаше. — Защо не дойдеш с нас? Ще ми бъде толкова скучно. Рийс ще ме командва цяло лято, а Лена хич не е забавна.

— Трябва да се грижа за Ама и баща си, пиленце.

Пуснах я внимателно на земята.

Лена изглеждаше отегчена. Изправи се на леглото, седна с подгънати под себе си крака и махна с ръка на Риан да излезе от стаята.

— Върви си, моля те.

Риан се нацупи.

— Ако двамата правите нещо гадно и решите, че имате нужда от мен, ще бъда долу.

Малката ме беше спасявала неведнъж, когато с Лена бяхме стигали по-далече в ласките си и сърцето ми беше спирало от силния ток, преминаващ между нас. Лена нямаше да има този проблем с Джон Брийд. Дали тениската, с която бе облечена, не беше негова?

— Какво правиш тук, Итън?

Лена се загледа в тавана и аз проследих погледа й към думите по стените. Не можех да я погледна в очите. „Когато погледнеш нагоре,/виждаш ли синевата на бъдещето, което можем да имаме, над нас/или пък мрака на това, което никога няма да се случи?/Виждаш ли мен?“

— Искам да поговорим за вчера.

— Искаш да кажеш защо ме преследваше?

Гласът й беше рязък, което ме раздразни още повече.

— Не те преследвах. Търсих те, защото се тревожех. Но сега разбирам, че е било доста неудобно за теб, защото си била заета да се натискаш с Джон.

Тя стисна зъби и се изправи, тениската покриваше коленете й.

— С Джон сме просто приятели. Нищо повече.

— С всичките си приятели ли се гушкате така?

Лена пристъпи към мен, краищата на косата й започнаха да се навиват леко нагоре. Полилеят на тавана се разлюля.

— А ти всичките си приятели ли се опитваш да целунеш? — погледна ме тя право в очите.

Светлината проблесна ярко, чу се трясък и около нас се разхвърчаха искри, после стана тъмно. Крушките на полилея се пръснаха, парченца стъкла се посипаха по леглото. Чух как по покрива започнаха да удрят капки дъжд.

— За какво…?

— Не се опитвай да ме лъжеш, Итън. Знам какво правехте с твоята приятелка от библиотеката пред клуба.

И после в главата си чух гласа й, гневно и огорчено.

Чухте. Беше в мислите ти. „Сини очи и руса коса“? Спомняш ли си?

Беше права. Бях си го помислил и тя беше чула всяка дума.

Нищо не е станало.

Полилеят се стовари върху леглото, като за малко не ме уцели. Подът сякаш пропадна под краката ми. Тя ме чу.

Нищо не е станало? Мислиш ли, че не знам какво стана наистина? Мислиш ли, че не го почувствах?

Беше по-лошо, отколкото да погледнеш Рийс в очите. Лена можеше да види всичко в мен и не й бяха нужни свръхсили за това.

— Бях объркан, когато те видях с онзи тип, и просто не бях на себе си.

— Можеш да се убеждаваш сам в това, но всичко се случва с причина. Ти почти я целуна и го направи, защото го искаше.

Може би исках да те ядосам, защото те видях с друго момче.

Внимавай какво си пожелаваш.

Погледнах лицето й, тъмните кръгове около очите, тъгата й… Исках да видя Лена, моята Лена.

Зелените очи, които толкова много обичах, бяха изчезнали — променени в златните очи на тъмен чародеец.

Защо си с мен, Итън?

Вече не знам.

Лена трепна за миг, но се овладя веднага.

— Точно това искаше, нали? Сега можеш да вземеш малката си смъртна приятелка и да се разкараш оттук, без да се чувстваш виновен. — Каза „смъртна“, сякаш трудно понасяше тази дума. — Обзалагам се, че нямаш търпение да се натискаш с нея на езерото.

Вече кипеше от гняв. Цели части от тавана започнаха да се срутват край мястото, където беше паднал полилеят. Дори да изпитваше болка, гневът й я беше погълнал напълно.

— Ще се върнеш в баскетболния отбор за нула време, а тя може да стане мажоретка. Емили и Савана ще я харесат.

Чух силен шум и друго парче от оголения зид се разби на пода до мен.

Сърцето ми се сви. Лена грешеше, но за миг се замислих колко лесно би било да ходя с нормално момиче, със смъртна.

Винаги съм знаела, че искаш това. Сега можеш да го имаш.

Още един трясък. Целият бях покрит с фин бял прах от срутващия се таван, счупени късове се разбиваха на пода около мен.

Тя се опитваше да сдържи сълзите си.

Нямах това предвид и ти го знаеш.

Така ли? Знам само, че не трябва да е толкова трудно. Да обичаш някого не трябва да е толкова трудно.

Това никога не е било важно за мен.

Почувствах как се отдръпва, как ме отблъсква от ума и от сърцето си.

— Ти трябва да си с някого като теб, а аз — с някого като мен, някой, който разбира през какво преминавам. Аз се промених, различна съм от момичето, което познаваше преди няколко месеца. Но предполагам, че вече знаеш това.

Защо не спреш да се самонаказваш, Лена? Ти не си виновна. Не можеше да го спасиш.

Не знаеш за какво говориш.

Знам, че се обвиняваш за смъртта на чичо си и се измъчваш, за да изкупиш грешката си.

Няма изкупление за това, което направих.

Обърна ми гръб.

Не си отивай.

Не си отивам. Вече ме няма.

Почти не чувах гласа й в главата си. Пристъпих към нея. Нямаше значение какво правеше или дали нещата между нас са приключили. Не можех да гледам как се съсипва.

Придърпах я към себе си и я прегърнах — силно, сякаш се давеше, а аз исках да я извадя от водата. Усещах всеки сантиметър от изгарящата студенина на тялото й до себе си. Пръстите й докоснаха моите. Главата й се отпусна на гърдите ми и по тялото ми премина ледена вълна.

Няма значение дали сме заедно или не. Ти не си една от тях, Лена.

Аз не съм една и от вас.

Последните й думи бяха като шепот дори в мислите ми. Прокарах пръсти през косата й. Нито една частица от тялото ми не можеше да я пусне да си отиде. Мисля, че плачеше, но не бях сигурен. Последните парчета от мазилката около дупката в тавана започнаха да се напукват и се появиха хиляди цепнатини, сякаш и останалата част от стаята можеше да се разпадне всеки момент.

Значи това е?

Беше, но не исках да й отговарям. Исках да задържа този миг колкото беше възможно по-дълго. Исках да задържа нея и да се преструвам, че все още е моя и имам правото да я прегръщам и докосвам с ръцете си.

— Семейството ми тръгва след два дни. Но когато се събудят утре, аз вече ще съм си отишла.

— Лена, не можеш…

Тя постави пръст на устните ми.

— Ако някога си ме обичал, а аз знам, че е така, трябва да ме пуснеш да си отида. Не мога да позволя да пострадат още хора, на които държа.

— Лена.

— Това е проклятието ми. То си е мое. Ще го понеса сама.

— Ами ако откажа?

Тя ме погледна и върху лицето й падна мрачна сянка.

— Нямаш избор. Ако дойдеш утре в „Рейвънуд“, обещавам ти, че няма да ти се говори. А и няма да можеш.

— Да не казваш, че ще ми направиш магия?

Това беше неписаното правило между нас, границата, която никога досега не беше прекрачвала. Лена се усмихна и отново докосна устните ми.

Silentium. Латинската дума за „мълчание“ — дори да се опиташ да кажеш на някого, че заминавам, преди да съм си тръгнала, ще откриеш, че не си способен да говориш.

— Няма да го направиш.

— Вече го направих.

Това беше. Случи се. Единственото нещо, което беше останало помежду ни — фактът, че никога не беше прилагала огромната си магическа сила върху мен. Очите й горяха златни и ярки. Без следа от зелено. Знаех, че всяка дума, която казва, е истина.

— Закълни се, че няма да се върнеш тук.

Лена се откъсна от прегръдката ми и се обърна. Не искаше да ми показва повече очите си, а и аз не можех да понеса да ги гледам.

— Кълна се.

Не каза нито дума. Кимна и изтри сълзите, потекли по лицето й. Когато излязох от стаята, мазилката се сипеше навсякъде като пороен дъжд.

* * *

Минах по коридора на „Рейвънуд“ за последен път. Къщата ставаше все по-мрачна и по-мрачна с всяка моя стъпка. Лена си отиваше. Макон си беше отишъл. Всички си тръгваха и къщата умираше. Погалих полирания махагонов парапет. Исках да запомня миризмата на лак, мекия допир на старото дърво, може би аромата на най-хубавите вносни пури на Макон, уханието на жасмин, червени портокали и книги.

Спрях пред една врата. Беше боядисана в черно и можеше да води към която и да е стая в имението. Но това не беше коя да е стая и Бу спеше пред нея в очакване господарят му да се завърне у дома. Той вече не приличаше на вълк, а на обикновено куче. Без Макон и Бу беше загубен като Лена. Погледна ме, едва повдигайки глава. Поставих ръка на дръжката и отворих вратата. Стаята беше точно такава, каквато си я спомнях. Никой не беше посмял да сложи чаршафи върху мебелите. Абаносовото легло с балдахин в центъра сияеше, сякаш беше лакирано хиляди пъти от Къщата или от Кухнята, невидимия домашен персонал на „Рейвънуд“. Черните капаци на прозорците бяха плътно затворени и стаята бе потънала в мрак, така че беше невъзможно да се каже дали е нощ или ден. Във високите свещници бяха поставени черни свещи, а от тавана висеше черен полилей от ковано желязо. Разпознах гравираните по него чародейски знаци. Първо не успях да се сетя, но после си спомних.

Бях ги виждал върху Ридли и Джон Брийд и в „Изгнание“. Белегът на тъмните чародейци. Татуировката, която всички имаха. Всяка изглеждаше различна, но не можеше да ги сбъркаш. Всъщност бяха по-скоро нещо като запазена марка, отколкото татуировки, като жигосани в кожата, а не изрисувани с мастило. Побиха ме тръпки.

Взех малка снимка, поставена в рамка върху една черна ракла. На нея бяха Макон и някаква жена. Неговото лице се виждаше ясно, но беше тъмно и се забелязваха само очертанията на нейния силует, сянка, уловена на снимка. Дали беше Джейн? Колко тайни беше отнесъл Макон в гроба си? Опитах се да поставя снимката на мястото й, но беше толкова тъмно, че не прецених разстоянието и тя падна. Когато се наведох да я вдигна, забелязах, че ъгълчето на чергата на пода беше подгънато. Чергата беше съвсем същата като онази, която бях видял в стаята му в Тунелите.

Повдигнах я и под нея се разкри съвършен правоъгълник, изрязан в дъските на пода, достатъчно голям, за да мине човек. Поредната врата към подземния чародейски свят на Гатлин. Дръпнах капака и той се разхлаби. Можех да погледна надолу към познатия ми вече кабинет на Макон, но нямаше стъпала, а каменният под ми се струваше прекалено далеч, за да рискувам да скоча. Спомних си скритата врата за библиотеката. Нямаше начин да я откриеш, ако не опиташ. Хванах се за крака на леглото и стъпих внимателно надолу, в нищото. Препънах се за миг, но после кракът ми попадна на нещо стабилно. Стъпало. Въпреки че не ги виждах, усещах напуканите дървени дъски под краката си. След секунди вече стоях на каменния под в кабинета на Макон.

Той не беше прекарвал дните си в спане. А в Тунелите, най-вероятно с Мариан. Можех да си ги представя двамата, наведени над стари ръкописи с чародейски легенди, как спорят за градините от периода преди Гражданската война или пият чай. Мариан сигурно беше прекарала повече време с Макон от всички други освен Лена.

Зачудих се дали Мариан не беше жената на снимката, дали истинското й име не беше Джейн? Не бях мислил затова преди, но това би обяснило много неща. Защо толкова много кафяви пакети от библиотеката лежаха струпани в кабинета на Макон. Защо професор от „Дюк“ ще се крие в град като Гатлин като обикновена библиотекарка, пък била тя и Пазител. Защо Мариан и Макон прекарваха толкова време заедно, което беше необичайно за странящ от всички инкубус, който не излизаше никъде. Може би през всички тези години те се бяха обичали.

Огледах се из стаята и я видях — дървената кутия, която пазеше мислите и тайните на Макон. Лежеше на една от лавиците, където я беше оставила Мариан.

Затворих очи и се пресегнах към нея…



Макон го искаше с цялото си сърце, но същевременно се ужасяваше от мисълта, че ще се случи — да види Джейн за последен път. Бяха минали седмици от последната им среща, ако не броим нощите, през които я беше следвал от библиотеката до дома й, наблюдавайки я от разстояние, жадувайки да я докосне.

Но не и сега, не и когато Трансформацията беше толкова близо. Но тя беше тук, въпреки че й беше казал да стои надалеч.

— Джейн, трябва да си вървиш. Не си в безопасност.

Тя пресече бавно стаята, за да стигне до него.

— Не разбираш ли? Не мога да бъда далече от теб.

— Знам. — Привлече я към себе си и я целуна за последен път. Извади от дъното на шкафа си малка кутия и взе нещо от нея. Сложи предмета в ръката й и затвори пръстите й около него. Беше кръгла и гладка, съвършена сфера. После стисна ръката й в дланта си, гласът му прозвуча дрезгаво. — Не мога да те защитя след Трансформацията, не и от това, което ще представлява най-голямата заплаха за теб, от мен самия. — Сведе поглед към ръцете им, нежно стискащи предмета, който беше крил толкова грижливо. — Ако нещо се случи и се почувстваш в опасност… използвай това.

Джейн разтвори дланта си. Сферата беше черна и искреше с вътрешен блясък, като перла. Докато се взираше в нея, топката започна да се променя и да свети. Можеше да усети слабите вибрации, които излизаха от нея.

— Какво е това?

Макон отстъпи назад, сякаш не искаше вече да докосва черната топка, след като се беше събудила за живот.

— Това е Сиянието.

— За какво служи?

— Ако в някакъв момент застраша живота ти, няма да можеш да направиш нищо. Няма начин да ме убиеш или нараниш. Само друг инкубус може да го направи. Това е единственото средство, което може да ограничи нашия вид. Единственият начин да ме спреш е…

— Какво искаш да кажеш с това „да ограничи“?

Той отново изви глава встрани.

— То е като клетка, Джейн. Единствената клетка, която може да ни държи в плен.

Джейн погледна към черното светещо кълбо в ръката си. След като знаеше какво представлява, имаше чувството, че то прогаря дупка в дланта и в сърцето й. Остави го на бюрото на Макон и то се претърколи, а блясъкът му постепенно угасна.

— Смяташ, че ще те затворя в това нещо като животно?

— Ще бъда много по-страшен и по-лош от животно.

По лицето и устните на Джейн потекоха сълзи. Тя сграбчи ръката на Макон и го дръпна силно, за да се обърне към нея и да я погледне.

— Колко време ще трябва да останеш там?

— Най-вероятно завинаги.

Момичето поклати глава.

— Няма да го направя. Никога няма да ти го причиня.

Стори й се, че очите на Макон се изпълниха със сълзи, макар да знаеше, че това е невъзможно. Той не можеше да плаче и все пак тя би се заклела, че ги видя как проблясваха.

— Ако нещо ти се случи, ако те нараня, ще ме осъдиш на много по-ужасна съдба, завинаги, и ще ми причиниш много повече болка, отколкото ще намеря тук. — Макон вдигна Сиянието и го задържа между тях двамата. — Ако това време дойде и се наложи да го използваш, трябва да ми обещаеш, че ще го направиш.

Джейн преглътна сълзите си, гласът й трепереше.

— Не знам дали…

Макон сведе челото си до нейното.

— Обещай ми, Джейн. Ако ме обичаш, обещай ми.

Джейн положи главата си на студеното му рамо. Пое си дълбоко дъх.

— Обещавам ти.

Макон вдигна глава и погледна над нея, право напред.

— Обещанието си е обещание, Итън.

* * *

Събудих се в леглото си. През прозореца влизаше светлина, което означаваше, че вече не съм в кабинета на Макон. Погледнах към тавана, но там нямаше странен черен полилей — явно не бях и в „Рейвънуд“.

Надигнах се замаян и изтощен. Бях в собственото си легло, в моята стая. Прозорецът беше отворен и сутрешната светлина блестеше в очите ми. Как бях стигнал дотук, какво беше станало през изминалите часове? Какво се беше случило с времето, с пространството…? Кой чародеец или инкубус беше достатъчно силен, за да направи такова нещо?

Виденията никога не ми бяха действали по този начин. Как беше възможно? Какво се опитваше да ми каже Макон? Защо искаше да видя тези неща? Не можех да разбера нищо от тях освен едно. Или виденията се бяха променили, или аз. Лена поне беше убедена в това.

Загрузка...