14.VI Под хартията

— Всичко това?

На главното бюро на библиотекарката имаше три купчини от пакети, увити в кафява хартия. Мариан подпечата последния с познатия печат на Окръжната библиотека на Гатлин. Пакетите бяха подпечатвани винаги два пъти и завързвани с бял канап.

— Не, вземи и тази — посочи тя друга купчина, поставена на близката количка за пренасяне на книги.

— Мислех, че никой в този град не чете.

— О, четат. Просто не желаят да се вижда какво четат, затова правим доставки не само от библиотека до библиотека, но и до домовете. Книжен обмен. Е, необходими са от два до три дни за изпълнение на заявката, разбира се.

Супер. Страхувах се да питам какво има в тези кафяви пакета и бях доста сигурен, че не искам да знам. Вдигнах няколко и изпъшках.

— Какво има тук? Енциклопедии?

Лив погледна бележката, закрепена най-отгоре.

— Да. „Енциклопедия на оръжията“ всъщност.

Мариан направи жест към вратата.

— Върви с Итън, Лив. Все още не си имала възможност да видиш нашия прекрасен малък град.

— Ще се справя сам.

Лив въздъхна и бутна количката към вратата.

— Хайде, Херкулес. Ще ти помогна да ги разтовариш. Не можем да караме дамите на Гатлин да чакат своите… — Погледна друга бележка. — „Готварска книга. Сладкишите на Каролайна“, нали?

— На Каролина, става дума за щата — поправих я автоматично аз.

— И аз това казах, на Каролайна.

* * *

Два часа по-късно бяхме доставили повечето книги и бяхме минали и покрай гимназията, и покрай „Стоп енд Шоп“. Докато обикаляхме край паметника на Генерала, осъзнах защо Мариан се беше съгласила толкова лесно да работя в библиотеката, която винаги беше празна и определено нямаше нужда от допълнителни служители през лятото. Беше планирала всичко — искаше да бъда връстникът, който ще развежда Лив из Гатлин. Трябваше да я водя на езерото и в закусвалнята и да й обяснявам какъв е скритият смисъл на това, което казват местните. Моята работа беше да съм й приятел. Запитах се как ли щеше да реагира Лена на това. Ако изобщо забележеше какво става с мен.

— Все още не разбирам защо са поставили в центъра на града статуя на генерал от война, която Югът е загубил и която по принцип е срамна за страната ви.

Естествено, че нямаше да разбира.

— Хората тук почитат загиналите войници и изобщо провала. Имаме си цял музей, посветен на войната.

Не споменах, че Музеят на загиналите войници беше и мястото, където баща ми щеше да се „самоубие“ по внушение на Ридли.

Погледнах към Лив, докато въртях волана на волвото. Не можех да се сетя кога за последно на мястото до мен беше имало друго момиче освен Лена.

— Ти си ужасен екскурзовод.

— Това е Гатлин. Няма какво толкова да се види. — Погледнах в огледалото за обратно виждане. — Или поне няма чак толкова неща, които бих искал да видиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Добрият екскурзовод знае какво да покаже и какво да скрие.

— Ще коригирам твърдението си. Ти си ужасен и много консервативен екскурзовод.

Извади два ластика от джоба си.

— Мисля, че за последното лесно ще те разубедя.

Шегата беше тъпа и неумела, запазената ми марка.

— Уф, наистина имам проблем и с екскурзоводския ти подход, и с жалките ти опити за шегички.

Раздели русата си коса на две плитки, бузите й бяха поруменели от жегата. Не беше свикнала с влажния климат в Южна Каролина.

— Какво искаш да видиш? Искаш ли да те заведа да стреляш по празни ламаринени кутии зад старата памукова мелница край път номер 9? Или да слагаме монети на железопътните релси? Да следваме полета на мухите към мазната дупка, където човек яде на свой риск, наречена „Дейри Кийн“?

— Да. Всичко, споменато по-горе, особено последното. Умирам от глад.

* * *

Лив постави последната бележка за книгите върху едната от двете купчинки на масата.

— … седем, осем, девет. Което означава, че аз печеля, а ти губиш. Махни си ръцете от този чипс. Сега е мой.

Придърпа порцията с пикантните ми пържени картофки от нейната страна на червената пластмасова маса.

— Искаш да кажеш картофките12.

— Искам да кажа да си гледаш работата.

Нейната страна на масата вече беше покрита с чиния с лучени кръгчета, с чийзбургер, кетчуп, майонеза и чашата ми със студен чай. Знаех отлично коя е моята и коя нейната страна, защото беше разделила масата на две, поставяйки пържени картофки от единия до другия край като Великата китайска стена. „Има ли добри огради, има и добри съседи.“

Спомних си цитата от часовете по английски.

— Уолт Уитман.

Тя поклати глава.

— Робърт Фрост. А сега си махни мазните ръце от моите лучени кръгчета.

Трябваше да го позная. Колко пъти Лена беше цитирала Фрост или пък го беше вмъквала в своите стихотворения?

Бяхме спрели да обядваме в „Дейри Кийн“. Закусвалнята ни се падаше точно на пътя на връщане от последните две доставки, които бяхме направили — мисис Ипсуич („Ръководство за прочистване на червата“) и мистър Харлоу („Календарни момичета от Втората световна война“). Неговата поръчка я връчихме на жена му, защото той не беше вкъщи. За пръв път започнах да разбирам каква беше причината за кафявата хартия.

— Не мога да повярвам — смачках ядосано салфетката си. — Кой би помислил, че Гатлин е толкова романтичен град?

Бях заложил на църковни книги. Лив избра романтичните романи. Загубих с осем на девет.

— Не само романтичен, но романтичен и праведен. Чудесна комбинация, толкова…

— Лицемерна?

— В никакъв случай. Щях да кажа „американска“. Забеляза ли, че доставихме „Нужна ти е Библия“ и „Божествено възхитителната Дилайла“ в една и съща къща?

— Помислих, че е готварска книга и някоя Дилайла готви възхитително.

— Не, освен ако дамата не готви нещо доста по-пикантно от този чили чилс — размаха Лив едно картофче във въздуха.

— Картофки.

— Точно така.

Почервенях, като си спомних колко смутена беше мисис Линкълн, когато оставихме книгите пред прага й. Не споменах на Лив, че поклонничката на Дилайла е майката на най-добрия ми приятел и най-безкомпромисно религиозната жена в града.

— Значи „Дейри Кийн“ ти харесва? — опитах се да сменя темата.

— Обожавам това място!

Лив отхапа от чийзбургера си достатъчно голяма хапка, за да накара Линк да се засрами. Вече я бях видял да поглъща повече храна от средностатистически студент баскетболист на обяд. Тя изглежда изобщо не се интересуваше какво ще си помисля за нея, което беше огромно облекчение. Особено след като всичко, което правех напоследък край Лена, беше винаги погрешно.

— Е, какво ще намерим в твоя кафяв хартиен пакет? Църковни книги, романтични романи или и двете?

— Не знам.

Имах повече тайни, отколкото ми се искаше, но нямах намерение да споделям никоя от тях.

— Хайде. Всеки си има тайни.

— Не всеки — излъгах аз.

— И няма нищо под твоята хартия?

— Не. Само още хартия, предполагам.

В някакъв смисъл ми се искаше това да беше вярно.

— Значи си по-скоро като… глава лук?

— Всъщност май повече съм като обикновен стар картоф.

Тя вдигна едно картофче и започна да го изучава.

— Итън Уейт не е обикновен стар картоф. Вие, господине, сте френски пържен картоф.

Пъхна го в устата си и ми се ухили. Засмях се и се предадох.

— Добре. Аз съм френски пържен картоф. Но без кафява хартия, без никакви тайни.

Лив засмука от чая си със сламката.

— Така, вече е сигурно. Ти определено си в списъка на чакащите за „Божествено възхитителната Дилайла“.

— Хвана ме.

— Не мога да ти обещая нищо, но познавам библиотекарката. И то доста добре, да си призная.

— Значи ще ме уредиш?

— Уговорихме се, пич.

Лив започна да се смее и аз я последвах. Беше толкова лесно да си с нея, сякаш винаги я бях познавал. Беше ми забавно, но след като спрях да се смея, се почувствах виновен. Обяснете ми това, а!

Тя се върна към картофките си.

— Намирам всички тайни за доста романтични, а ти?

Не знаех как да отговоря, като се имаше предвид колко дълбоки бяха тайните наоколо.

— В моя град закусвалнята е на същата улица, на която е и църквата, и паството излиза от едната врата и влиза в другата. Понякога дори организираме неделните си празнични църковни вечери в кръчмата.

Усмихнах се.

— Възхитително божествено ли е?

— Почти. Може би не е толкова пикантно. Но питиетата определено не са толкова студени — посочи към чашата със студен чай. — Ледът, приятелю, е нещо, което трябва да намираш на земята, а не в чашата си.

— Имаш проблем с прочутия сладък чай на окръг Гатлин?

— Чаят трябва да е горещ, господине. Да се лее от чайник.

Откраднах картофче и също посочих към чашата с чай.

— Е, госпожо, за правоверния южняшки баптист това е дяволско питие.

— Защото е студен?

— Защото е чай. Кофеинът не е позволен.

Лив изглеждаше шокирана.

— Без чай? Никога няма да разбера тази страна.

Отмъкнах си още един картоф.

— Знаеш ли какво е богохулство? Не си била тук, когато собственичката на „Закуските и бисквитите на Мили“ се опита да сервира готови замразени сладкиши. Моите пралели, Сестрите, подеха такава кампания срещу нея, че направо щяха да съсипят заведението й. Сериозно, във въздуха летяха столове.

— Те монахини ли са?

Лив забучи един лук в чийзбургера си.

— Кой?

— Сестрите.

Още едно лучено кръгче.

— Не. Наистина са сестри.

— Разбирам.

Притисна хубаво питката.

— Едва ли.

Тя вдигна сандвича си и отхапа голяма хапка.

— Прав си.

И двамата започнахме да се смеем отново. Не чух кога собственикът, мистър Гентри, е дошъл зад нас.

— Нахранихте ли се, достатъчно ли ви беше? — попита той, докато бършеше ръцете си в кърпата, която сякаш винаги беше метната на рамото му.

Кимнах.

— Да, господине.

— Как е приятелката ти?

Както всички, и той се надяваше най-накрая да съм се вразумил и да съм зарязал Лена.

— Ами всичко е наред, господине.

Мистър Гентри кимна разочаровано и се обърна, за да се прибере зад барплота.

— Предай много поздрави на мис Ама от мен.

— Струва ми се, че не харесва много твоята приятелка? — Лив го каза като въпрос, но не знаех как да отговоря. Беше ли момичето още твоя приятелка, ако се движеше с друго момче, а не с теб? — Мисля, че професор Ашкрофт спомена за нея.

— Лена. Моята… името й е Лена.

Надявах се, че не личеше колко неудобно се чувствах в този момент. Лив май не забеляза нищо. Тя отпи още една глътка от чая си.

— Сигурно ще я видя в библиотеката.

— Не знам дали ще намине скоро там. Напоследък нещата са малко странни.

Не знам защо го казах. Почти не познавах Лив. Но беше хубаво да го споделиш с някого и възелът в стомаха ми малко се отпусна.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. У дома постоянно се карам с гаджето си.

Звучеше ведро. Опитваше се да ме накара да се почувствам по-добре.

— Откога сте заедно?

Лив махна с ръка, странният часовник се плъзна надолу по китката й.

— О, разделихме се. Беше голям досадник. Не мисля, че му харесваше да има приятелка, която е по-умна от него.

Исках да се отдалечим от темата за приятелките и бившите гаджета.

— Какво е това всъщност? — Посочих към часовника, или каквото там беше.

— Това ли? — Лив повдигна китката си, за да видя отблизо шантавия черен часовник. Имаше три циферблата и малка сребриста стрелка, която почиваше върху правоъгълник с множество зигзагообразни линии по него, подобен на онези машини, които измерваха силата на земетресенията. — Селенометър.

Погледнах я тъпо.

— Селена, гръцката богиня на Луната. „Метър“ — от думата „измервам“ на гръцки език. — Усмихна се. — Имаш малко пропуски в гръцката етимология, а?

— Малко.

— Измерва гравитационната сила на Луната.

Завъртя замислено един от циферблатите. Под стрелката се появиха числа.

— Защо се интересуваш от гравитационното поле на Луната?

— Аз съм любител астроном. Най-вече се интересувам от Луната. Тя има огромно въздействие върху Земята. Знаеш, приливи, отливи и други такива. Затова си направих това.

За малко да изплюя кока-колата си.

— Ти си го направила?! Сериозно?

— Не се впечатлявай толкова. Не е особено сложно. — Бузите на Лив поруменяха отново. Бях я притеснил. Протегна ръка за още едно картофче. — Тези картофки са наистина страхотни.

Опитах се да си я представя как седи в английската версия на „Дейри Кийн“ и измерва гравитацията на Луната сред планина от картофки. Беше по-приятна картина от Лена, седнала зад Джон Брийд на неговия „Харли“.

— Разкажи ми за твоя Гатлин. Онзи, в който наричат картофките с погрешно име.

Не бях ходил по-далече от Савана. Не можех да си представя какво е да живееш в друга страна.

— Моят Гатлин?

Розовите петна по бузите й изчезнаха.

— Мястото, откъдето си.

— Аз съм от градче, северно от Лондон, Кингс Лангли.

— Какво?

— В Хертфордшир.

— Нищо не ми говори.

Тя отхапа още една хапка от сандвича си.

— Може би това ще помогне. Там са изобретили „Овалтин“13. Нали се сещаш? — въздъхна. — Изсипваш сместа в мляко и тя му придава шоколадов вкус.

Погледнах я изненадано.

— Имаш предвид шоколадово мляко? Нещо като „Нескуик“?

— Точно така. Невероятно е, наистина. Трябва да го пробваш някога.

Изсмях се така силно, че кока-колата ми се разпиля по тениската ми на „Атари“14.

Момичето на „Овалтин“ срещна „Нескуик“ момчето. Искаше ми се да разкажа за това на Линк, но той можеше да остане с погрешно впечатление.

Въпреки че с Лив се познавахме само от няколко часа, имах чувството, че вече сме приятели.

— Какво правиш, когато не пиеш „Овалтин“ и не конструираш астрономически устройства, Оливия Дъранд от Кингс Лангли?

Тя намачка хартията от чийзбургера си.

— Да видим… През повечето време чета книги и ходя на училище. Уча в място, наречено „Хароу“. Не се допускат момчета.

— Такова ли е?

— Какво? — Лив почеса разсеяно носа си.

— Мъчително. Т.Е.Р.З.А.Е.Щ.О. Осем водоравно. Което можеш да употребиш в изречение: „Измъчвам се от години и не мога да понеса повече терзания на това място, Итън Уейт“15.

— Не можеш да се спреш с тъпите шегички, нали? — усмихна се тя.

— А ти не ми отговори на въпроса.

— Не. Особено пък мъчително. Не и за мен.

— Защо не?

— Ами, за начало, аз съм гений.

Вярно си беше, както и това, че е руса и англичанка.

— Тогава защо си дошла в Гатлин? Ние не сме особено привлекателно място за гениите.

— Аз съм част от АОТ, Академичния обмен на талантите между университета „Дюк“ и моето училище. Ще ми подадеш ли майонезата?

— А защо „Дюк“ те заби в Гатлин? За да ходиш на лекции в Държавния колеж в Съмървил ли?

— Не, глупчо. За да се обучавам при ръководителя на дипломната ми работа, многоуважаваната и единствена по рода си професор Мариан Ашкрофт.

— Каква ти е дипломната работа?

— „Фолклор и митология сред американското общество след Гражданската война“.

— Тук повечето хора я наричат Войната между щатите — казах аз.

Тя се засмя развеселена. Радвах се, че някой мисли това за смешно. За мен беше просто срамно.

— Вярно ли е, че хората в Юга понякога се преобличат в костюми от Гражданската война и разиграват наново битките? За забавление?

Станах. Едно беше аз да си мисля тези неща, но съвсем друго да го чувам от Лив.

— Време е да тръгваме. Имаме още книги за доставяне.

Тя кимна и също стана, като не забрави да вземе и картофките.

— Не можем да ги оставим. Трябва да ги занесем на Лусил.

Не й казах, че Лусил беше свикнала да похапва от пърженото пиле на Ама и остатъците от другите й манджи, сервирани в нейната собствена купичка от китайски порцелан, както ни бяха инструктирали Сестрите. Не я виждах да яде мазни пържени картофи. Лусил беше специална, както биха изтъкнали пралелите ми.

И харесваше Лена.

Докато вървяхме към вратата, една кола привлече погледа ми през зацапаните прозорци. Спортната кола на Лена направи рязък завой на чакълестия паркинг. Тя ясно ми показваше, че не желае да се сблъска с нас.

Супер.

Стоях и гледах как колата изчезва надолу по улица „Дав“.

* * *

Тази нощ лежах в леглото си и зяпах към синия таван над мен с ръце под главата си. Преди няколко месеца това беше времето, когато с Лена си лягахме, всеки в своята стая, и въпреки това бяхме заедно — четяхме, смеехме се, говорехме си как е минал денят ни. Почти бях забравил какво е да заспивам без нея.

Завъртях се в леглото и проверих стария си потрошен телефон. Не работеше много добре след рождения ден на Лена, но все още звънеше, ако някой ме потърсеше. Ако някой ми се обадеше. Не че тя би използвала телефон.

Когато бях седемгодишен, често изсипвах всички пъзели в стаята си, създавайки гигантска каша от хиляди парченца. Тогава мама сядаше при мен на пода и ми помагаше да превърнем хаоса в картина. Но вече не бях дете и майка ми я нямаше. Оглеждах парченцата на пъзела от всички страни, отново и отново, но не можех да ги подредя. Момичето, в което бях лудо влюбен, все още беше момичето, в което бях лудо влюбен. Това не се беше променило. Само че сега момичето, в което бях лудо влюбен, имаше тайни от мен и почти не ми говореше.

А и тези видения.

Ейбрахам Рейвънуд, кървавият инкубус, който беше убил собствения си брат, знаеше името ми и можеше да ме види. Трябваше да разбера как си пасваха тези парченца, трябваше да видя цялата картина — не можех да прибера пъзела в кутията му. Беше прекалено късно за това. Искаше ми се някой да ми каже къде да сложа поне първото парченце. Не ми се мислеше повече, затова станах и отворих прозореца на стаята си. Наведох се навън и вдишах дълбоко от нощния въздух, когато чух характерното мяукане на Лусил. Ама сигурно беше забравила да я пусне вътре. Тъкмо се канех да й кажа, че идвам за нея, когато ги видях. Точно под прозореца ми Лусил и Бу Радли седяха един до друг на лунната светлина. Бу тупкаше с опашка, а Лусил мяукаше в отговор. Седяха си така на най-горното стъпало на верандата, тупайки и мяукайки, сякаш водеха напълно цивилизован разговор като двама нормални граждани в топлата лятна нощ. Не знам за какво си клюкарстваха, но новините явно бяха важни. Легнах си в леглото, заслушан в спокойния разговор между кучето на Макон и котката на Сестрите, и се унесох много преди те да се скрият в мрака.

Загрузка...