17.VI Скокът

Когато се свих в леглото си тази нощ, се ужасявах до смърт от сънищата си. Казват, че човек сънува последното, за което си е мислил, преди да заспи, но колкото повече се опитвах да не мисля за Макон и майка ми, толкова повече те превземаха мислите ми. Изтощен от цялото това мислене за немислене, ми бяха нужни само минути, за да потъна през дюшека в тъмнината, а леглото ми да се превърне в лодка…

Възглавниците се понесоха като вълни над главата ми.

Усещах как се блъскам напред и назад. Небето беше синьо, без нито едно облаче, абсурдно. Извърнах глава и погледнах встрани. Напуканото дърво, изрисувано със синя боя, която се лющеше на места, приличаше много на тавана в моята стая. Намирах се в някаква лодка — гумена, може би с гребла — и се носех по реката.

Надигнах се колебливо, седнах и лодката се разклати. Малка бяла ръка се провеси отстрани, един от нежните пръсти се потопи във водата. Загледах се във вълничките, които се образуваха в иначе съвършено спокойното и гладко като стъкло море, отражение на небето над мен.

Лена лежеше срещу мен в края на лодката. Беше облечена в бяла рокля, каквато можеше да видиш в старите черно-бели филми. Дантела и панделки и малки перлени копченца. Държеше черно чадърче, а косата, ноктите и дори устните й бяха оцветени в черно. Беше се извила на една страна, леко наведена над лодката.

— Лена?

Тя не отвори очи, но се усмихна.

— Студено ми е, Итън.

Погледнах към ръката й, която вече беше потопена до китката във водата.

— Лято е. Водата е топла.

Опитах се да допълзя до нея, но лодката се разклати и Лена се плъзна почти до самия й ръб; черните й кецове се показаха под диплите на роклята.

Не можех да мръдна.

Почти цялата й ръка вече беше във водата и къдриците й също се носеха по повърхността на реката.

— Лена, изправи се! Ще паднеш!

Тя се засмя и изпусна чадъра си. Той се понесе с въртеливи движения по вълните зад нас. Наклоних се към нея и лодката се залюля още по-силно.

— Не са ли ти казали? Аз вече паднах.

Протегнах се напред. Това не беше възможно, но се случваше. Знаех го, защото очаквах да чуя звука от разплискването на водата.

Когато се блъснах в края на лодката, отворих очи. Светът ми се клатеше и тя беше изчезнала. Погледнах надолу, но видях само мътната зеленикавокафява вода на река Санти и черната й коса. Наведох се надолу. Не можех да мисля.

Скочи или остани на лодката.

Косата се носеше надолу, непокорна, спираща дъха, като че ли не беше човешка, а на някакво митично морско създание. От дълбините на реката се появи бяло лице. Хванато в капан под стъклото на водната повърхност.

— Мамо?

* * *

Изправих се в леглото си, целият мокър и кашлящ. Лунната светлина проникваше през прозореца ми. Отново беше отворен. Отидох в банята и пих вода с шепи, докато спрях да кашлям. Погледнах се в огледалото. Беше тъмно и почти не различавах очертанията на лицето си. Опитах се да открия очите се сред сенките. Но вместо това видях нещо друго… далечна светлина. Вече не виждах огледалото, нито полумрака на лицето си. Само светлината и някакви смътни проблясващи образи. Опитах се да се фокусирам, но всичко се случваше прекалено бързо, препускаше покрай мен, издигаше се и потъваше надолу, сякаш бях на въртележка. Видях улицата — мокра, искряща от капките дъжд и тъмна. Беше само на няколко сантиметра от мен, все едно пълзях по земята. Но това не беше възможно, защото картините се сменяха много бързо. С периферното си зрение видях високи прави ъгли, улицата се издигаше, за да се срещне с мен.

Виждах само светлината и улицата, които бяха странно близко. Усещах студения порцелан, когато се хванах с две ръце за мивката, опитвайки се да не падна. Бях замаян, а искрите продължаваха да се носят към мен, светлината ме заобикаляше отвсякъде. Гледката пред очите ми се преобърна, сякаш бях завил в някакъв лабиринт, и всичко започна да се движи отново бавно.

Двама души се бяха облегнали на стената на мръсна тухлена постройка, под уличната лампа. Това беше светлината, която беше премигвала от разстояние пред мен. Гледах ги отдолу, явно лежах на земята. Взрях се по-внимателно в силуетите.

— Трябваше да оставя бележка. Баба ще се притеснява — чух гласа на Лена. Стоеше точно пред мен. Това не беше видение, не като тези, които получавах от медальона или дневника на Макон.

Лена! Извиках името й, но тя не помръдна. Другият човек пристъпи към нея. Знаех, че е Джон, преди да видя лицето му.

— Ако беше оставила бележка, можеха да я използват да ни открият с най-обикновено заклинание за намиране. Особено баба ти. Тя има доста мощни сили. — Докосна я по рамото. — Предполагам, че се предават по наследство.

— Не се чувствам силна. Не знам какво чувствам.

— Не си се разколебала, нали? — протегна се Джон, хвана я за ръката и я разтвори, за да види дланта й. Бръкна в джоба си, извади маркер и започна да пише разсеяно по нея.

Лена поклати глава, без да откъсва поглед от него.

— Не. Вече не принадлежа на това място. Накрая щях да ги нараня. Наранявам всеки, който ме обича.

Лена…

Беше безсмислено. Тя не ме чуваше.

— Щом стигнем до Голямата бариера, вече няма да бъде така. Там няма Светлина или Мрак, няма Самородни или Катаклисти, има само магия в най-чистата й форма. Което означава, че никой не ти слага етикет и не те съди.

Загледаха се в дланта й, докато Джон продължи с маркера към китката й. Така, както бяха с наведени глави, почти се докосваха. Лена завъртя китката си бавно. Джон все още я държеше внимателно.

— Страх ме е.

— Няма да позволя да ти се случи нещо — прибра той един избягал кичур обратно зад ухото й, както преди правех аз. Зачудих се дали и тя си е спомнила за това.

— Трудно ми е да си представя, че такова място наистина съществува. През целия ми живот всички са ме съдили и критикували — засмя се Лена, но усещах напрежението в гласа й.

— Затова го правим, нали? За да можем най-накрая да бъдем самите себе си.

Рамото му трепна странно и той се сепна и го притисна с другата си ръка, сякаш за да го овладее. Лена не забеляза.

— Да бъда себе си? Дори не знам какво означава това.

Тя се отдръпна от стената и се загледа напред в мрака. Светлината от лампата очертаваше ясно лицето й, дрънкулките по гердана й блещукаха.

— И аз бих искал да разбера — наклони се Джон към нея. Говореше толкова тихо, че едва чувах думите му.

Тя изглеждаше уморена, но разпознах игривата й полуусмивка.

— Ще те запозная с истинската Лена, щом я срещна.

— Е, пиленца, готови ли сте да тръгваме? — излезе Ридли от постройката, ближейки червената си близалка.

Лена се обърна и докато го правеше, лампата освети ръката й — онази, по която пишеше Джон. Но там нямаше думи. Само черни рисунки. Същите като онези, които бях видял по ръцете и на тримата на панаира и по краищата на дневника й. Преди да видя нещо друго, гледната ми точка се промени, отдалечих се от тях и сега виждах само широка улица и мокрите павета пред себе си. После нищо.

Не знаех колко време бях стоял там, държейки се за мивката. Струваше ми се, че ако се пусна, ще припадна. Ръцете ми трепереха, краката ми се огъваха. Какво беше станало току-що? Не беше видение. Бяха толкова близо, че можех да се протегна и да я докосна. Тогава защо не ме чуваше тя?

Нямаше значение. Тя го стори — избяга, както каза, че ще направи. Не знаех къде е, но бях виждал достатъчно пъти Тунелите, за да ги разпозная.

Беше си тръгнала, запътила се бе към Голямата бариера, каквото и да беше това. Станалото нямаше нищо общо с мен. Вече не. Не исках да сънувам, да виждам или да чувам нищо за това.

Забрави го. Лягай си да спиш. Това трябваше да направя.

Скочи или остани на лодката.

Какъв прецакан сън. Като че ли беше свързан с мен! Тази лодка щеше да потъне, независимо дали аз се намирах в нея или не.

Най-накрая се пуснах от мивката и изпълзях някак си обратно в стаята. Минах покрай кутиите от обувки, струпани на купчини покрай стената, кутиите, в които държах всичко важно за мен и всичко, което исках да скрия. Задържах се за миг пред тях. Знаех какво търся, но не и в коя кутия се намира. Вода като стъкло. Замислих се за това, когато си спомних съня.

Опитах се да се сетя къде да го открия. Беше нелепо, защото знаех много добре какво имаше във всяка кутия. Поне довчера знаех. Съсредоточих се, но виждах само седемдесет-осемдесет кутии от обувки, скупчени около мен. Черни маратонки „Адидас“, зелени „Ню Баланс“… Не можех да си спомня.

Бях отворил около дузина кутии, когато попаднах на черния „Конвърс“. Гравираната дървена кутия беше все още вътре. Взех в ръка нежната, фина сфера от кадифената възглавничка. Върху кадифето обаче остана някаква почти материална следа, като нейно второ отражение, мрачно и смразяващо, сякаш е била тук хиляди години.

Сиянието.

Било е най-ценното притежание на майка ми, а Мариан ми го даде. Защо сега?

Бледата топка в ръката ми започна да отразява стаята около мен, извитата повърхност оживя и се изпълни с цветове. Цялата блестеше в бледозелени нюанси. Отново можех да видя Лена в главата си и я чувах. Наранявам всеки, който ме обича.

Блясъкът започна да отслабва и Сиянието се промени — пак си беше черно и непроницаемо, студено и безжизнено на дланта ми. Но все още усещах Лена. Можех да усетя къде е, сякаш Сиянието беше някакъв компас, който ме насочваше към нея. Може би в тази история с Водача все пак имаше нещо вярно.

Но това беше безсмислено, защото в момента последното място, където исках да бъда, беше там, където бяха Лена и Джон. Тогава защо ги виждах?

Умът ми препускаше лудо в различни посоки. Голямата бариера? Място, където няма нито Светлина, нито Мрак? Възможно ли беше?

Вече нямаше смисъл да се опитвам да заспя.

Намъкнах една измачкана тениска. Знаех какво трябва да направя. Независимо дали бяхме заедно или не, това беше по-голямо от Лена и мен. Може би беше дори по-голямо и от Общия ред в тази откачена вселена, по-голямо от идеята на Галилей, че Земята се върти около Слънцето, а не обратно. Нямаше значение, че не исках да я виждам. В този свят нямаше такова нещо като съвпадение. Виждах Лена, Джон и Ридли по някаква причина.

Но нямах никаква представа каква е тя.

Затова трябваше сам да говоря с Галилей.

* * *

Щом излязох навън, чух петлите на мистър Маки да кукуригат. Беше 4:45 и слънцето още не беше изгряло, но аз вървях из града, сякаш беше посред бял ден. Вслушвах се в звука, който издаваха краката ми, докато минавах по мокрия тротоар и влажния асфалт. Къде отиваха? Защо ги виждах? Защо това беше важно?

Чух шум. Когато се обърнах, Лусил сведе глава и седна на паважа зад мен. Поклатих глава и продължих да вървя. Тази луда котка щеше да ме последва, но аз нямах нищо против. Може би ние бяхме единствените будни в целия град.

Но се оказа, че не сме. Личният Галилей на Гатлин също не спеше.

Когато завих зад ъгъла на улицата на Мариан, видях, че в свободната стая на нейната къща светеше. Щом приближих още малко, забелязах примигващата слаба светлинка на верандата.

— Лив.

Качих се по стъпалата и чух трясък в тъмнината.

— По дяволите! — Обективът на огромен телескоп се плъзна към мен и аз инстинктивно сведох глава. Лив сграбчи края му, небрежните й плитки се разпиляха на гърба й. — Не се промъквай зад мен така!

Завъртя дръжката и телескопът застана обратно на мястото си на металния триножник.

— Не е точно „промъкване“, когато минаваш по стълбището отпред.

Опитах се да не зяпам към пижамата й — някакви момичешки боксерки под тениска с картинка на Плутон и надпис под планетата, който казваше „Избери си някой с твоя размер“.

— Не те видях — нагласи Лив окуляра на телескопа и погледна през него. — Какво правиш тук? Да не си откачил?

— Това се опитвам да разбера.

— Нека ти спестя малко време. Отговорът е „да“.

— Не се шегувам.

Тя ме погледна внимателно, после взе червената си тетрадка и записа нещо.

— Слушам те. Само искам да си отбележа някои неща, за да не ги забравя.

Надникнах през рамото й.

— Какво гледаш?

— Небето.

Погледна пак през телескопа и после към селенометъра си. Записа нова поредица от числа в тетрадката си.

— Това го знам.

— Виж.

Тя отстъпи встрани и ми махна да отида по-близо. Погледнах през окуляра. Небето избухна в светлини, звезди и галактичен прах. Изобщо не ми приличаше на небето над Гатлин.

— Какво виждаш?

— Небето. Звездите. Луната. Невероятно е.

— Погледни сега.

Отдръпна ме от телескопа и аз вдигнах глава към небето над мен. Макар все още да беше тъмно, не успях да видя и половината от звездите, които бях видял през телескопа.

— Светлините не са така ярки. — Наведох се пак към телескопа. Ярките звезди отново избухнаха на небето. Изправих се и се втренчих в нощта. Истинското небе беше по-тъмно, по-мъгливо — като загубено, самотно пространство. — Странно е. Звездите изглеждат толкова различно през телескопа.

— Това е така, защото не всички са там.

— За какво говориш? Небето си е небе.

Лив погледна към луната.

— Освен когато не е.

— Какво означава това?

— Никой не знае точно. Чародейците си имат едни съзвездия, смъртните — други. Не са едни и същи. Поне не изглеждат еднакви в очите на смъртните. Каквито, за нещастие, са твоите и моите. — Усмихна се и премести нещо на селенометъра си. — Винаги са ми казвали, че съзвездията на смъртните не могат да бъдат видени от чародейците.

— Как е възможно това?

— Как е възможно всичко, което става около нас?

— Нашето небе реално ли е? Или само изглежда такова?

Чувствах се като дивата пчела, когато открива, че това, което е мислела за небе, е просто изрисуван в синьо таван.

— А има ли разлика? — посочи Лив към тъмното небе. — Виждаш ли това? Голямата мечка. Познаваш я, нали? — Кимнах. — Ако погледнеш точно под нея, встрани от онези две, там на дръжката, виждаш ли онази ярка звезда…

— Това е Северната звезда.

Всеки бивш бойскаут от Гатлин може да ви каже това.

— Точно така. Полярната звезда. Сега виж къде свършва дъното на черпака, най-долната точка. Забелязваш ли нещо?

Поклатих глава. Тя се наведе пак към телескопа, завъртя бързо окуляра, после още веднъж.

— Виж сега.

Отстъпи назад, за да ми направи място.

Виждах Голямата мечка точно както можех да я видя на обикновеното небе, само че сияеше по-ярко.

— Същото е. Почти.

— Погледни към долната част на черпака. На същото място. Какво виждаш?

Погледнах.

— Нищо.

Лив звучеше раздразнено.

— Погледни пак.

— Защо? Там няма нищо.

— Какво искаш да кажеш? — Лив се наведе и погледна през окуляра. — Това не е възможно. Трябва да има звезда със седем лъча, която смъртните наричат Звездата на феите17.

Звезда със седем лъча. Лена имаше такава на гердана си.

— Това е чародейското съответствие на Северната звезда. Тя бележи юг, а не север, което има мистично значение в света на чародейците. Южна звезда. Чакай малко. Ще ти покажа. — Наведе се над телескопа отново. — Но не спирай, искаше да ми кажеш нещо. Сигурна съм, че не си дошъл тук за лекция по астрономия. Какво става?

Нямаше смисъл да отлагам повече.

— Лена избяга заедно с Джон и Ридли. Някъде в Тунелите са.

Сега вече привлякох вниманието й.

— Какво? Откъде знаеш?

— Трудно е за обяснение. Видях ги в едно странно видение, което не беше точно видение.

— Както когато докосна дневника в кабинета на Макон?

Поклатих глава.

— Не докоснах нищо. В един миг гледах отражението си в огледалото, а секунда по-късно всичко се въртеше и препускаше около мен, сякаш тичах с бясна скорост. Когато спрях, те стояха на улицата, на няколко метра от мен, но не можеха да ме видят или да ме чуят.

Закрачих нервно по верандата.

— Какво правеха? — попита Лив.

— Говореха за някакво място, Голямата бариера. Където всичко е идеално и ще могат да живеят щастливо за вечни времена, поне според Джон. — Опитах се да не звуча огорчено.

— Наистина ли казаха, че отиват към Голямата бариера? Сигурен ли си?

— Да, защо?

Усетих как Сиянието внезапно се затопли в джоба ми.

— Голямата бариера е един от най-древните чародейски митове. Място с могъща древна магия, много преди да се появи Светлината или Мракът — нещо като състояние на нирвана. Никой разумен човек не вярва, че то съществува наистина.

— Е, Джон Брийд вярва.

Лив се загледа отново в небето.

— Или поне така казва. Това е пълна глупост, но глупост с огромна сила. Както вярването, че Земята е плоска. Или че Слънцето се върти около Земята.

Говореше точно като Галилей. Разбира се.

Бях дошъл тук, за да открия причина да се върна обратно в леглото си, обратно към света на гимназия „Джаксън“ и към своя живот. Обяснение защо мога да виждам Лена в огледалото на банята си, което да не означава, че съм луд. Отговор, който да не води пак към Лена. Но намерих точно обратното.

Лив продължаваше да говори, без да подозира за камъка, който се беше образувал в стомаха ми, нито за другия в джоба ми.

— Легендите казват, че ако последваш Южната звезда, в крайна сметка ще откриеш Голямата бариера.

— А ако звездата не е там?

След като тази мисъл изплува в съзнанието ми, веднага я последва друга и после още една и още една…

Лив не ми отговори, защото нервно наместваше телескопа си.

— Трябва да е тук. Сигурно има нещо нередно в телескопа ми.

— Нещо липсва ли? Галактиката се променя постоянно, нали така?

— Разбира се. След трихилядната година Полярната звезда вече няма да е Северната звезда, а Алрай. Означава „пастир“ на арабски, след като питаш.

— След трихилядната година?

— Да. След около хиляда години. Една звезда не може просто ей така да изчезне, не и без значителен космически взрив. Не е нещо, което може да се пропусне.

… Светът свършва не с взрив, а с хленч. — Спомних си този ред от стихотворението на Томас Елиът18.

Лена не можеше да си го избие от главата преди рождения си ден.

— Да, да, харесвам Елиът, но науката е нещо по-различно.

Не с взрив, а с хленч. А може би беше не с хленч, а с взрив? Не можех да си спомня точните думи, но Лена ги беше написала в стихотворението на стената на спалнята си, когато Макон умря.

Дали е знаела какво ще се случи, че ще трябва да се справи с това сама? Стомахът ми се беше свил в лошо предчувствие. Сиянието беше толкова горещо, че вече пареше кожата ми.

— Всичко е наред с телескопа ти.

Лив изучаваше селенометъра си.

— Мисля, че нещо се е объркало. Не е само телескопът. Дори числата не са както трябва.

Сърца си отиват, звезди невидели… — казах аз, без да се замислям, сякаш някаква стара песен се беше забила в главата ми.

— Какво?

— „Седемнайсет луни“. Нищо особено, просто песен, която продължавам да чувам. Свързана е с Призоваването на Лена.

— Предвещаващата песен? — погледна ме Лив с изумление.

— Така ли се нарича?

Трябваше да предположа, че си има име.

— Тя предвещава какво ще се случи. Знаел си Предвещаващата песен през цялото това време? Защо не си ми казал?

Свих рамене. Защото съм идиот. Защото не ми харесва да говоря за Лена с Лив. Защото от тази песен идват само лоши неща. Избери си едно.

— Кажи ми целия стих.

— Има нещо за сфери и за луна, която се появява, преди да й е дошло времето. После идва онази част за звездите, които изчезват… Не мога да си спомня останалото.

Лив седна на най-горното стъпало на верандата.

— Луна, която се появява, преди да й е дошло времето. Точно такива ли са думите?

Кимнах.

— Първо луната. После идват и звездите. Сигурен съм.

Небето вече беше набраздено от слънчевите лъчи.

— Предварително призоваване на Призоваващата луна. Това би обяснило всичко.

— Кое! Липсващата звезда?

Лив затвори очи.

— Това е повече от звезда. По-ранното призоваване на луната може да промени целия Общ ред, от всяко магнитно поле до всяко магическо поле. И би обяснило промените в чародейското небе. Естественият ред в чародейския свят е в деликатен баланс — също както в нашия свят.

— Какво би могло да го предизвика?

— Имаш предвид кой — прегърна Лив коленете си.

Можеше да говори само за един човек.

— Сарафина?

— Няма сведения за чародеец, достатъчно могъщ, за да призове луната. Но ако някой е успял да я изтегли извън времето й, няма начин да се разбере кога ще бъде следващото Призоваване. Или къде.

Призоваване. Което означаваше Лена.

Спомних си какво ми беше казала Мариан в архива. Не можем да избираме истината. Можем само да решим какво да правим с нея.

— Ако говорим за Призоваващата луна, то ставащото е свързано с Лена. Трябва да събудим Мариан. Тя може да ни помогне.

Но в мига, в който го казах, вече знаех, че не е вярно. Дори и да можеше да ни помогне, това не означаваше, че ще го направи. Като Пазител Мариан не можеше да се намесва.

Лив явно беше стигнала до същия извод.

— Наистина ли мислиш, че професор Ашкрофт ще ни пусне да преследваме Лена из Тунелите след това, което стана последния път, когато бяхме там? Тя ще ни заключи в стаите с редки книги в библиотеката до края на лятото.

И по-лошо, щеше да се обади на Ама и аз щях да карам Сестрите всеки ден на църква с древния кадилак на леля Грейс.

Скочи или остани в лодката.

Не беше въпрос на решение, вече не. Бях го направил много отдавна, когато за пръв път поех с колата си по път номер 9 една нощ в проливния дъжд. Бях скочил. Не можех да остана в лодката, независимо дали с Лена бяхме заедно или не. Нямаше да позволя Джон Брийд или Сарафина, или някаква липсваща звезда, или погрешният вид луна, или някакво смахнато чародейско небе да ме спре сега. Дължах това на момичето на път номер 9.

— Лив, мога да намеря Лена. Не знам как, но мога. Ти можеш да проследиш Луната със своя селенометър, нали?

— Мога да измеря отклоненията в магнетичната среда на Луната, ако за това питаш.

— Значи можеш да намериш Призоваващата луна?

— Ако изчисленията ми са верни, ако времето се задържи без промяна, ако обичайните съотношения между чародейските и смъртните съзвездия останат същите…

— Въпросът беше по-скоро за „да“ или „не“.

Тя се заигра замислено с една от плитките си.

— Да.

— Ако ще го правим, трябва да тръгнем, преди Ама и Мариан да са се събудили.

Лив се поколеба. Като обучаващ се Пазител, и на нея не й беше позволено да се намесва. Но винаги когато бяхме заедно, проблемите сякаш сами ни намираха.

— Лена може да е в голяма опасност.

— Лив, ако не искаш да идваш…

— Разбира се, че искам да дойда. Изучавам звездите и чародейския свят, откакто станах на пет. Винаги съм искала само едно — да бъда част от това. Допреди няколко седмици просто четях за този свят и гледах през телескопа си. Уморена съм от гледане. Но професор Ашкрофт…

Грешах за Лив. Тя не беше като Мариан. Нямаше да бъде доволна от това цял живот да подрежда чародейски свитъци по лавиците. Тя искаше да докаже, че Земята не е плоска.

— Скочи или остани в лодката, Пазителко. Идваш ли?

Слънцето изгряваше и не ни оставаше много време.

— Сигурен ли си, че ме искаш?

Лив не погледна към мен, нито пък аз към нея. Споменът за целувката, която не се състоя, увисна между нас.

— Да познаваш някой друг с излишен селенометър и карта на липсващи чародейски звезди в главата?

Не бях сигурен дали нейните отклонения, съотношения или изчисления щяха да ми помогнат. Но знаех, че песента никога не греши, и нещата, които видях тази нощ, го доказаха за пореден път. Имах нужда от помощ, Лена също, независимо че нещата между нас бяха приключили. Нуждаех се от Пазител, дори и да беше Пазител беглец със смахнат часовник, търсещ вълнения навсякъде другаде освен в книгите.

— Скачам — каза тихо Лив. — Не искам вече да стоя в лодката.

Тя стана и внимателно отвори входната врата с мрежата, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Щеше да влезе вътре, за да си вземе нещата. Което означаваше, че ще дойде с мен.

— Сигурна ли си?

Не исках аз да бъда причината за това, което щеше да направи, поне не единствената причина. Така си казвах, но знаех, че това са пълни глупости.

— Да познаваш някой друг толкова глупав, че да търси митично място, където мрачен чародеец се опитва да призове Призоваваща луна? — усмихна се тя, докато отваряше вратата.

— В интерес на истината, да.

Загрузка...