15.II Вечният покой

Дъждът се стичаше по периферията на най-хубавата черна шапка на Ама. Голите колене на Лена бяха потънали в гъстата кал пред гроба. По тила ми пробягваха леки убождания, защото се намирах прекалено близо до голям брой създания от вида на Макон. Инкубуси — демони, които се хранят със спомените и сънищата на смъртните, какъвто бях и аз, по време на съня им. Звукът, който издаваха, когато раздираха последната частичка от тъмното небе и изчезваха в мига преди разсъмването, не приличаше на нищо друго във вселената. Сякаш бяха ято черни гарвани, които се изстрелваха от стартовата линия в съвършена хармония.

Това беше погребението на Макон.

Спомнях си всяка подробност, сякаш беше станало вчера, въпреки че някои от тези неща беше трудно човек дори да си представи. Така беше с погребенията. Предполагам, и с живота е същото. Важните неща понякога просто са блокирани в съзнанието ти, а случайните дребни събития те преследват и не могат да ти излязат от главата.

Какво си спомнях? Ама ме събужда още по тъмно, за да отидем в „Градината на вечния покой“ (така се казваше местното гробище), преди разсъмване. Лена мръзне от студ и трепери, изпълнена с желание да вледени и разтресе всичко около себе си. Мрак в небето и у половината стоящи край гроба; онези, които всъщност не бяха хора.

Но зад всичко това имаше нещо, което не можех да си спомня. То стоеше там, смътно стелещо се в задната част на съзнанието ми. Опитвах се да се сетя за него от рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, нощта, в която Макон умря.

Знаех само, че е много, много важно да си го спомня.

* * *

В утрото на погребението навън беше пълен мрак, но последните остатъци от лунната светлина проблясваха през облаците в отворения ми прозорец. В стаята ми беше ужасно студено, но не ми пукаше. В последните две нощи след смъртта на Макон нарочно отварях, сякаш се надявах, че той може да се появи отново, да се настани в моя въртящ се стол и да поостане тук за известно време.

Спомних си нощта, в която го видях да стои до прозореца ми в мрака. Тогава разбрах какво е той. Не вампир или някакво друго митологично създание, за което бях чел в книгите, а истински демон. Който е могъл да избере да се храни с кръв, но вместо това бе предпочел да живее от сънищата на смъртните.

Макон Мелхизедек Рейвънуд. За хората в града той беше старият Рейвънуд, местният чудак, онзи, когото така и не разбраха и не приеха като свой. Той беше и чичото на Лена, и единственият баща, когото тя познаваше.

Тъкмо се обличах, когато усетих леко затопляне в главата си, което означаваше, че Лена беше тук.

Лена?

Тя проговори в дълбините на съзнанието ми, по-близо до мен от който и да е друг човек на света, независимо от разстоянието, което ни делеше. Келтската нишка, безмълвният начин на общуване. Шепотът. Телепатичният език, който чародейците като нея използваха много преди моята спалня да бъде преместена на юг от линията Мейсън-Диксън2.

Това беше таен език, интимен и необходим, роден във времена, когато фактът, че си различен, е можел да те качи на кладата. Език, на който не се предполагаше да можем да общуваме, защото аз бях смъртен. Но по някаква все още неясна причина го правехме и си казвахме всичко — и най-невъзможното за споделяне на глас, и това, което понякога не желаехме да доверим на думите.

Не мога да го направя. Няма да отида.

Отказах се от опита да си вържа вратовръзката и седнах на леглото си; пружините на древния матрак проплакаха под тежестта ми.

Трябва да отидеш. Няма да си простиш никога, ако не го направиш.

Известно време тя не ми отговори.

Не знаеш как се чувствам.

Знам.

Спомних си времето, когато седях на това легло и се страхувах да се надигна, страхувах се да облека костюма си и да се присъединя към кръга на оплаквалите, да запея заедно с тях химна „Остани с мен“3 и да се кача в колата, която да поведе зловещия парад през града по пътя към гробището, където трябваше да погребем майка ми. Страхувах се, че това ще го направи реално. Не можех да понеса този спомен, но отворих съзнанието си и го показах на Лена…

Не можеше да го направиш, но нямаше друг избор, защото Ама сложи ръка на рамото ти и те поведе към колата, настани те на пейката в църквата и вървеше до теб по пътя към гробището. Макар всяко движение да ти причиняваше болка, сякаш цялото ти тяло гореше от някаква треска. Очите ти се спираха върху лицата на хората, мънкащи някакви неща, но не чуваше какво ти казват. Защото думите им не можеха да заглушат писъците в главата ти. Затова позволи да поставят ръце на раменете ти, да те вкарват и изкарват от колата и то се случи. Защото можеш да го направиш, да минеш през всичко това, ако някой ти каже, че нямаш избор.

Хванах главата си с ръце.

Итън…

Казвам ти, че можеш да го направиш. Защото нямаш избор, Лена.

Притиснах юмруци към очите си и усетих, че бяха мокри. Вдигнах глава и се загледах в голата крушка на лампата до леглото ми; не мигах, докато не изсуших сълзите си.

Итън, страх ме е.

Тук съм. Никъде няма да ходя.

Не си казахме нищо повече и аз се засуетих несръчно отново с вратовръзката си, но усещах Лена, сякаш беше в ъгъла на стаята ми. Татко го нямаше и къщата ми се струваше празна; чувах само Ама в коридора. Миг по-късно тя стоеше на вратата, стискайки здраво чантата си. Тъмните й очи потърсиха моите, изглеждаше по-висока, въпреки че не стигаше дори до рамото ми. Тя ми беше като баба, каквато никога не бях имал, единствената майка, която ми беше останала. Погледнах към празния стол до прозореца, където преди по-малко от година Ама беше оставила най-хубавия ми костюм, за да го облека в най-черния ден от живота си, после отново извърнах глава към голата крушка на нощната лампа.

Ама протегна ръка и аз й подадох вратовръзката си. Понякога имах чувството, че не само Лена може да чете мислите ми.

* * *

Хванах Ама под ръка, докато вървяхме по калния хълм към „Градината на вечния покой“. Небето беше тъмно и дъждът започна, преди да достигнем върха на възвишението. Ама беше облечена с най-официалната си рокля за погребения, с бялата си шапка с широка периферия, която пазеше по-голямата част от лицето й от капките дъжд, с изключение на малко от дантелената й яка, която се подаваше отстрани. Тя беше прикрепена с най-красивата й брошка в знак на уважение към Макон. Бях я видял на роклята й миналия април, когато усещах допира на ръкавиците й за специални поводи на рамото си. Двамата заедно изкачвахме същия този хълм. Този път обаче не бях сигурен кой от нас имаше нужда от подкрепа.

Все още не разбирах защо Макон беше пожелал да бъде погребан в гробището на Гатлин, като се имаше предвид как се отнасяха хората от града към него. Но според бабата на Лена той беше оставил специални инструкции и изрично бе настоял да бъде погребан тук. Още преди години закупил гробен парцел. Роднините на Лена не бяха особено доволни от желанието му, но баба й каза последната дума. Щяха да уважат неговата воля, както би направило всяко добро южняшко семейство.

Лена? Тук съм.

Знам.

Усещах как гласът ми я успокоява, все едно в този миг я прегръщах. Погледнах към хълма, където беше издигната тентата за погребалната служба. Приличаше на всяко друго погребение в Гатлин, което звучеше доста иронично, като се има предвид, че беше погребението на Макон.

Все още не се беше развиделило и почти не различавах формите, които се открояваха на известно разстояние пред мен. Всичките бяха леко уродливи, разкривени. Стари, неравни редици от малки надгробни плочи се издигаха върху гробовете на деца, имаше и огромни семейни крипти, и ронещи се бели обелиски в почит на загинали войници от Конфедерацията, върху които бяха поставени малки месингови кръстове. Дори генерал Джубал А. Ърли, чиято статуя беше една от забележителностите на Гатлин в центъра на малкия градски парк, беше погребан тук. Минахме покрай семейния парцел на няколко по-малко известни членове на фамилията Моултри, който беше тук от толкова време, че нежният ствол на магнолията в края му беше израснал около най-високата надгробна плоча и беше трудно да се различи къде свършва камъкът и къде започва дървото.

Усещаше се и някаква святост. Всички плочи тук носеха белега на нещо свято, на нещо древно, което означаваше, че сме стигнали до най-старата част на гробището. Мама ми беше казвала, че първата дума, гравирана върху старите надгробни камъни, била „свят“. Но щом приближихме до мястото и очите ми свикнаха с тъмнината, вече разбрах накъде ни води чакълестата пътека. Спомних си го в мига, в който преминахме покрай каменната пейка на тревистия склон, обградена от магнолиевите дървета. Спомних си как баща ми седеше на тази пейка, безмълвен, неспособен да помръдне.

Краката ми отказаха да продължат, защото също си бяха спомнили пътя. Само една магнолия делеше последния дом на Макон в „Градината на вечния покой“ от гроба на майка ми.

Виещите се пътеки минават между нас.

Това беше сълзлив ред от още по-сълзливото стихотворение, което бях написал на Лена за Свети Валентин. Но тук, на гробището, то беше вярно. Кой би предположил, че нашите родители — или поне най-близкото до родител, което Лена беше имала — щяха да бъдат съседи в смъртта?

Ама ме хвана за ръка и ме поведе към просторния гробен парцел на Макон.

— Стегни се.

Минахме през високата до кръста черна ограда около гробното място. В гробището на Гатлин само най-хубавите парцели имаха такива заграждения като хубавите, спретнати къщи с високи бели огради. Понякога оградите наистина бяха бели. Тази обаче беше от ковано желязо и вратата с причудлива извита форма проскърца, когато влязохме и пристъпихме сред буйната трева. Гробното място на Макон явно имаше собствена, характерна атмосфера, като самия Макон.

Семейството на Лена вече беше там, застанало под черния платнен навес от едната страна на изящно гравирания черен ковчег: баба й, леля Дел, чичо Баркли, Рийс, Риан и майката на Макон, Арелия. От другата страна група мъже и жени в дълги черни палта стояха на известно разстояние и от ковчега, и от навеса, рамо до рамо под продължаващия да се сипе дъжд. Всички бяха напълно сухи. Беше като разделение на сватба в църква, когато роднините на булката се настаняват от едната страна на централната пътека, а роднините на младоженеца — от другата, като два враждуващи клана. В единия край на ковчега, до Лена, стоеше възрастен мъж. Ама и аз бяхме на противоположния край, скрити от дъжда под черния навес.

Тя усили хватката върху ръката ми, извади със свободната си ръка златния амулет, който винаги носеше под блузата си, и го потърка между пръстите си. За нея това е повече от суеверие. Ама е гадателка, последната от поколения жени, които могат да разчитат миналото и бъдещето по карти таро и да общуват с духове, и си има талисман или кукла за всичко. Този амулет беше за защита. Загледах се в инкубусите срещу нас; дъждът продължаваше да се спуска по раменете им, без да оставя никаква следа. Надявах се, че бяха от вида, който се хранеше само със сънища.

Опитах се да извърна очи, но не беше лесно. В инкубусите има нещо, което те привлича, сякаш си оплетен в невидима паяжина или си хипнотизиран от погледа на хищник. В мрака черните им очи не се виждаха съвсем ясно и те почти приличаха на съвсем обикновена група от опечалени роднини. Някои от тях бяха облечени така, както Макон винаги се обличаше — тъмни костюми и скъпи на вид балтони. Един-двама изглеждаха по-скоро като строителни работници, тръгнали към бара за по бира след работа — с дънки и ботуши, с пъхнати в джобовете на якетата ръце. Жената сред тях вероятно беше сукуба. Бях чел за тези създания най-вече в комиксите и доскоро смятах, че са просто фантазия като върколаците. Вече знаех, че греша, защото тя стоеше пред мен в дъжда, суха като останалите.

Инкубусите бяха пълна противоположност на семейството на Лена. Всичките й роднини бяха с черни, но същевременно искрящи наметала, които поглъщаха и отразяваха и малкото сутрешна светлина, сякаш тя извираше от самите тях. Никога досега не бях виждал нещо подобно. Гледката беше странна, особено като се има предвид стриктният код на облеклото за жени на южняшките погребения.

В центъра на всичко беше Лена. Начинът, по който изглеждаше, нямаше нищо общо с магическия свят. Стоеше пред ковчега, пръстите й бяха положени върху него, сякаш Макон някак си все още държеше ръката й. Беше със същото блещукащо наметало като останалите членове на семейството си, но то висеше върху нея като сянка. Черната й коса беше събрана в строг кок, нямаше и следа от обичайните й къдрици. Изглеждаше съсипана, сякаш мястото й не беше тук, сякаш беше от погрешната страна на пътеката в църквата.

Като че ли принадлежеше по-скоро на другото семейство на Макон, онова, което стоеше под дъжда.

Лена?

Тя повдигна глава и очите ни се срещнаха. След рождения й ден, когато едното й око придоби златист оттенък, а другото остана все така зелено, тези два цвята се съчетаха и създадоха комбинация, каквато не бях виждал и не бях подозирал, че е възможно да съществува. Понякога очите й изглеждаха лешникови, светлокафеникави, друг път по-скоро златни. Сега бяха повече кафеникави, мътни и изпълнени с болка. Не можех да го понеса. Исках да я грабна и да я отнеса далеч оттук.

Мога да докарам колата и да тръгнем надолу по крайбрежието, до Савана. Ще останем при леля Каролин.

Направих крачка към нея. Семейството й се беше скупчило край ковчега и не можех да стигна до Лена, без да мина през редицата на инкубусите, но не ми пукаше.

Итън, спри! Не е безопасно…

Висок инкубус с белег като от жестоко нападение на животно, спускащ се по цялото му лице, се обърна към мен. Въздухът помежду ни някак се накъдри, сякаш бях хвърлил камък в езеро. Зашемети ме, изсмука въздуха от дробовете ми, като че ли ме бяха ударили, но не можех да реагирам, защото бях парализиран, напълно вцепенен и беззащитен.

Итън!

Ама присви очи, но преди да успее да направи и крачка, сукубата постави ръка на рамото на белязания инкубус и го стисна почти недоловимо. Внезапно усетих как хватката му се отпусна и кръвта отново се върна в тялото ми. Ама я погледна с благодарност, но жената с дългата коса и още по-дългото палто не й обърна никакво внимание и се скри отново сред другите си родственици.

Инкубусът с ужасния белег се извърна към мен и ми намигна. Схванах посланието дори без думи. Ще се видим в сънищата ти.

Все още едва си поемах дъх, когато белокос господин в старовремски костюм и много тясна вратовръзка пристъпи напред и застана до ковчега. Очите му бяха в ярък контраст с косата му и така приличаше на зловещ герой от старите черно-бели филми.

— Чародеецът на смъртта — прошепна Ама. Мъжът приличаше повече на погребален агент.

Той докосна гладкото черно дърво и гравираната върху капака фигура започна да блести със златиста светлина. Приличаше на древен герб като онези, които можеш да видиш в музей или в замък. Видях дърво с голяма разклонена корона и птица. Под тях имаше слънце и лунен сърп.

— Макон Рейвънуд от Дома Рейвънуд, на Гарвана и на Дъба, на Въздуха и на Земята. Мрак и Светлина.

Мъжът вдигна ръката си и светлината го последва, оставяйки ковчега отново потънал в тъмнина.

— Това Макон ли е? — попитах Ама.

— Светлината е символична. Ковчегът е празен. Не е останало нищо, което да се погребе. Така е със създанията от вида на Макон — пепел при пепелта, прах при праха, също като нас. Само че при тях става много по-бързо.

Чародеецът на смъртта повиши глас отново:

— Кой предава душата му на Отвъдния свят?

Семейството на Лена пристъпи напред.

— Ние — казаха всички в един глас, с изключение на Лена. Тя просто стоеше там, забила поглед в пръстта.

— И ние — приближиха се до ковчега инкубусите.

— Тогава нека да бъде предаден на света отвъд. Redi in pace, ad Ignem Atrum ex quo venisti.

Чародеецът повдигна светлината над главата си и тя засия още по-ярко.

— Върви си в мир, обратно в черния огън, от който си дошъл.

Захвърли светлината във въздуха и над ковчега заваляха искри, които сякаш попиваха в дървото, щом стигнеха до него. Като по даден знак семейството на Лена и инкубусите вдигнаха ръцете си нагоре и сякаш изстреляха малки сребърни предмети, не по-големи от монета, които започнаха да валят върху ковчега на Макон сред жълтите пламъци. Небето вече променяше цвета си — от чернотата на нощта към синевата на изгрева. Опитах се да видя какви бяха предметите, но все още беше прекалено тъмно.

His dictis, solutus est. С тези думи той е свободен.

Почти ослепяваща светлина избликна от ковчега. Беше толкова ярка, че не виждах Чародееца на смъртта, застанал на няколко метра пред мен, докато гласът му ни пренасяше в друго измерение и ние вече не бяхме сред гробището на Гатлин.

Чичо Макон! Не!

Светлината примигна, сякаш удари мълния, и после изчезна. Всички се озовахме отново в кръга, вперили погледи в купчината пръст и цветята край прясно изкопания гроб. Церемонията беше свършила. Ковчегът беше изчезнал. Леля Дел прегърна закрилнически Рийс и Риан.

Макон си беше отишъл завинаги.

Лена падна на колене в калната трева.

Вратата на гробния парцел на Макон се затръшна зад гърба й, но тя не помръдна. За нея нищо не беше свършило. Никой нямаше да ходи никъде.

Лена?

Почти незабавно дъждът спря — времето все така се подчиняваше на нейните сили като Самородна, най-могъщата дарба в света на чародейците. Тя се изправи на крака.

Лена! Това няма да промени нищо!

Въздухът се изпълни със стотиците евтини бели карамфили, изкуствени цветя и палмови листа, донесени от близките на починалите през последния месец. Всички летяха свободно наоколо, носеха се едно през друго надолу по хълма. И след петдесет години хората в града щяха да говорят за деня, в който вятърът за малко да изкорени всяка магнолия в „Градината на вечния покой“. Вихърът се разбунтува внезапно и яростно шамароса в лицето всички, които стояха там. Ударът беше толкова силен, че се олюляхме, докато се опитвахме да се задържим на крака. Само Лена стоеше непоклатимо, все така изправена, висока, хванала се здраво за надгробния камък до себе си. Косата й се беше освободила от нетипичния за нея кок и се вееше във въздуха около лицето й. Вече не беше цялата мрак и сенки. Беше точно обратното — единствената ярка точка сред бурята, сякаш жълто-златистата светкавица, която разсече небето над нас, излизаше от нейното тяло. Бу Радли, кучето на Макон, заскимтя уплашено с прибрани уши до краката й.

Той не би искал това, Лена.

Тя закри лице с ръце и внезапен порив изтръгна подпорите на черната тента от влажната земя и я затъркаля надолу по хълма.

Бабата на Лена застана пред нея, затвори очите си и докосна внучката си съвсем леко с пръст по бузата. В мига, в който я докосна, всичко спря и знаех, че е използвала силите си на Емпат, за да погълне временно силите на Лена. Но тя не можеше да погълне и гнева й, никой от нас не беше достатъчно силен за това.

Вятърът спря и дъждът започна бавно да ръми. Възрастната жена дръпна ръката си и отвори очи.

Сукубата, която изглеждаше необичайно разрешена, погледна към небето.

— Утрото настъпи.

Слънцето беше започнало да си проправя път през облаците и над хоризонта, разпръсквайки странни късчета светлина и живот върху кривите редове с надгробни камъни. Нямаше какво друго да се каже. Инкубусите започнаха да се дематериализират, звук като от всмукване изпълни въздуха. Раздиране, така щях да мисля вече за начина, по който сякаш отваряха дупки в небето и изчезваха.

Понечих да отида при Лена, но Ама ме дръпна за ръката.

— Какво? Те си тръгнаха.

— Не всички. Виж…

Беше права. В края на гробищния парцел беше останал един инкубус, облегнат на изронен надгробен камък със статуя на скърбящ ангел. Изглеждаше малко по-голям от мен, може би деветнайсетгодишен, с къса черна коса и същата бледа кожа като на останалите от неговия вид. Но за разлика от другите инкубуси този не беше изчезнал преди изгрева. Докато го наблюдавах, той се премести от сянката на дъба право под ярката сутрешна светлина, затвори очи и повдигна лицето си към слънцето, сякаш то грееше само за него.

Ама грешеше. Не можеше да е един от тях. Стоеше и се печеше на слънце, което беше невъзможно за инкубус.

Какво беше той? И какво правеше тук?

Младежът пристъпи още по-близо и улови погледа ми, все едно беше разбрал, че го наблюдавам. Тогава видях очите му. Не бяха черните очи на инкубус.

Бяха зелени като на чародеец.

Той застана пред Лена с ръце, пъхнати в джобовете на якето си, и леко сведена глава. Не като поклон, но все пак в някакъв странен знак на почит, който изглеждаше дори по-уважителен и искрен. Беше пресякъл невидимата пътека между светлата и тъмната страна на чародейците и с тази демонстрация на истинска южняшка вежливост приличаше на наследник на самия Макон Рейвънуд. Би могъл да му бъде син.

Тази мисъл ме накара да го намразя.

— Съжалявам за загубата ти.

Извади ръката си от джоба си, протегна се, хвана ръката на Лена и постави в отворената й длан малък сребърен предмет като онези, които всички хвърляха върху ковчега на Макон. Лена го стисна в шепата си. Преди да помръдна, раздиращият звук, който не можеше да се сбърка с нищо друго, прозвуча във въздуха и момчето изчезна.

Итън?

Видях как коленете й се препънаха под тежестта на утрото — загубата, бурята, дори това последно раздиране на небето. Докато стигна до нея и успея да я взема в прегръдките си, в някакъв смисъл и тя също изчезна. Понесох я надолу по склона, далеч от Макон и гробището.

Спа свита на кълбо на леглото ми цяло денонощие, без прекъсване. В косата й се бяха вплели две сухи клончета и лицето й все още беше изцапано с кал, но не си отиде у дома, в имението „Рейвънуд“, и никой не я накара да го направи. Дадох й най-старата си, най-мека блуза и я завих с нашия най-дебел разноцветен юрган, но тя не спря да трепери дори насън. Бу легна в краката й, а Ама постоянно идваше на вратата на стаята да проверява как е. Аз се бях настанил в стола до прозореца, онзи, в който никога не сядах, и зяпах в небето. Не можех да отворя прозореца, защото бурята още вилнееше навън.

Докато Лена спеше, ръката й се отпусна и пръстите й се отвориха. От тях изпадна малка птичка, направена от сребро — врабче. Подаръкът от непознатия на погребението на Макон. Опитах се да го взема от ръката й, но точно тогава пръстите й се свиха отново около него.

Два месеца по-късно все още не можех да погледна към птица, без да чуя звука на раздиращо се небе, което се отваря над главата ми.

Загрузка...