Под купола (Том II)

1.

В осем без петнайсет почти новата хонда „Одисей“ на Линда Евърет спря пред товарната рампа зад „Бърпис“. Търстън седеше отпред до Линда. Децата (твърде притихнали, като се има предвид, че очакваха да има приключения) се бяха настанили на задната седалка. Ейдън прегръщаше главата на Одри. Кучето, усетило вероятно мъката на малкото момче, понасяше търпеливо всичко.

Линда беше изпила три аспирина, но рамото й продължаваше да пулсира. Не можеше да прогони образа на Картър Тибодо от съзнанието си. И миризмата му — смесица между смрадта на пот и уханието на одеколон. Имаше чувството, че всеки момент зад тях ще спре полицейска кола, която ще блокира пътя им за бягство. Следващият „изстрел“ ще попадне право в задника ти. Независимо дали децата гледат или не.

Той ще го направи. Ще го направи.

Тя копнееше да се отдалечи колкото се може повече от новия верен помощник на Рени.

— Вземи цяла ролка и ножиците за метал — каза тя на Търстън. — Под онази кутия от мляко са. Ръсти ми каза.

Търстън беше отворил вратата, но не излизаше.

— Не може така. Ами ако на някой друг му потрябва?

Тя не искаше да спори с него, защото усещаше, че ще се разкрещи и така ще изплаши децата.

— Добре де. Само побързай. Тук сме като в задънена улица.

— Ще действам бързо.

Обаче на нея й се стори, че той ужасно бавно отрязва листове от оловната ролка. Едва се сдържа да не покаже главата си през прозореца и да не го попита дали се е родил туткав като бабичка, или впоследствие е станал такъв.

„Мълчи си. Снощи той загуби скъп за него човек.“

„Да, но ако не побързаме, може да загубя всичко.“

По главната вече имаше хора; вървяха към шосе 119 и фермата на Динсмор, твърдо решени да заемат най-добрите места. Линда подскачаше всеки път, когато заечаваха полицейските високоговорители: „Забранено е придвижването с автомобили по магистралата! Изключение се прави само за инвалидите.“

„Тибодо е умен, усетих, че подуши нещо. Ами ако се върне и види, че микробусът го няма? Ще тръгне ли да го търси?“

Междувременно Търстън продължаваше да реже парчета от покривната ролка. Той погледна към колата и Линда си помисли, че всичко вече е готово, но не беше, той просто мереше на око предното стъкло. Отново започна да реже, отделяйки ново парче. Дали не се опитва да я побърка? Глупава идея, обаче веднъж влязла в съзнанието й, отказваше да го напусне.

Тя все още усещаше как Тибодо се отърква в задника й. Как ожулва бузата й с наболата си брада. Как стиска гърдите й. Беше си казала, че не трябва да поглежда какво има отзад на дънките й, след като ги свали, но не се беше въздържала. Думата, която тогава дойде в съзнанието й, беше „слуз“ и тя с мъка задържа закуската си. Това също щеше да му хареса, ако беше разбрал.

По челото й изби пот.

— Мамо? — рече Джуди в ухото й. Линда подскочи и изписка. — Съжалявам, не исках да те стресна. Дай ми нещо за ядене.

— Не сега.

— Онзи мъж защо крещи от високоговорителите?

— Мила, не ми се говори сега.

— Не си в настроение?

— Да, мъничко. А сега си седни на мястото.

— Ще видим ли тати?

— Да. — „Освен ако не ни хванат, а мен не ме изнасилят пред очите ти.“ — Сега седни.

Търстън най-накрая приключи и тръгна към колата. „Благодаря на Господ за малките неща. С тези листове, които носи, преспокойно може да се бронира цял танк“ — помисли си Линда.

— Видя ли? Хич не е зле, мамка му.

Децата се изкикотиха, Линда имаше чувството, че груба пила пили мозъка й.

— Който псува, трябва да сложи четвърт долар в буркана, господин Маршал — каза Джанел.

Леко объркан, Търстън сведе глава. Беше мушнал ножиците в колана си.

— Пак ще ги оставя под кутията от мля…

Преди да успее да се доизкаже, Линда сграбчи ножиците, като геройски се въздържа да не ги забие до дръжките в тесните му гърди, и излезе от микробуса, за да ги остави на мястото им.

Точно в този момент една кола се плъзна зад микробуса и прегради пътя към Уест Стрийт.

2.

На върха на Таун Комън Хил, под пресечката на Хайленд Авеню и главната, беше паркиран хамърът на Джим Рени. Отдолу долиташе грохотът на високоговорителите, които призоваваха хората да зарежат колите си и да тръгнат пеш, ако не са инвалиди. Част от вървящите по тротоара хора носеха раници. Големия Джим гледаше тълпата с онзи вид многострадално презрение, което е присъщо единствено на управниците, вършещи работата си по принуда.

Срещу „прилива“ вървеше един мъж — Картър Тибодо. Придвижвайки се в средата на улицата, той от време на време изблъскваше настрани изпречилите се на пътя му хора. Когато стигна до хамъра, той отвори предната дясна врата, седна вътре и избърса потното си чело с ръка.

— Добър е този климатик. Още няма осем часът, а вече е поне двайсет и четири градуса. И въздухът мирише на шибан, мръсен пепелник. Извинявай за грубия език, шефе.

— Извади ли някакъв късмет?

— Не бих казал. Говорих с полицайката. Бившата полицайка. Другите са се чупили.

— Знае ли нещо?

— Не. Не знае къде е докторът. Уетингтън се е отнасяла към нея като към гъба, държала я е на тъмно и я е хранела с лайна.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Децата й при нея ли са?

— Да. И хипито също. Онзи, дето оправи сърцето ти. Както и двете деца, които Младши и Франки намериха край езерото. — Картър се позамисли. — Като се има предвид, че неговото гадже е мъртво, а нейният съпруг го няма, той и Евърет вероятно ще започнат да се чукат още тази седмица. Шефе, ако смяташ, че трябва пак да я посетя, ще го направя.

Големия Джим вдигна показалеца си от волана и го разклати, за да покаже, че не е необходимо. Вниманието му бе насочено другаде.

— Погледни ги, Картър.

Картър вече ги гледаше. Трафикът се засилваше с всяка минута.

— Повечето от тях ще стигнат до Купола преди девет, а техните смотани роднини ще пристигнат в десет. Най-рано в десет. Дотогава ще станат добрички и ще ожаднеят. Към обяд онези, които не си носят вода, ще започнат да пият кравешка пикня от езерцето на Олдън Динсмор, Бог ги обича. Бог сигурно ги обича, защото повечето са твърде тъпи, за да работят, и твърде нервни, за да крадат.

Картър се изсмя гръмко.

— Тъкмо с това трябва да се справим ние — каза Рени. — С тълпата. С нещастното простолюдие. Какво искат те, Картър?

— Не знам, шефе.

— Знаеш, знаеш. Искат храна, Опра Уинфри, кънтри музика и топло легло, в което след залез-слънце да чукат грозотиите си. За да могат да направят деца, приличащи на самите тях. Боже мой, ето идва един член на това племе.

Началник Рандолф се тътреше нагоре по хълма, бършейки зачервеното си лице с носна кърпичка.

На Големия Джим в момента му се изнасяше лекция.

— Нашата работа, Картър, е да се грижим за тях. Може и да не ги харесваме, може понякога да си мислим, че не си струва, но такава работа ни е дал Господ. Само че за да я вършим, трябва първо да сме се погрижили за себе си, затова преди два дена в офиса на градския секретар беше складирано голямо количество пресни плодове и зеленчуци, взети от „Фуд Сити“. Не знаеше това, нали? Е, нищо. Ти се движиш една крачка пред тях, аз — една крачка пред теб, и така и трябва да бъде. Изводът е прост: Господ помага на онези, които помагат на себе си.

— Да, сър.

Рандолф пристигна. Задъхваше се, под очите му имаше тъмни кръгове, освен това изглеждаше отслабнал. Големия Джим натисна копчето, с което се сваля прозорецът.

— Влез да се поохладиш, началник. — Когато Рандолф тръгна да заобикаля, за да седне на пасажерското място отпред, Големия Джим добави: — Не там, Картър е седнал отпред. — Усмихна се. — Седни отзад.

3.

Пътят на хондата не беше препречен от полицейска кола, а от линейка. Зад волана беше Дъги Туичъл. Джини Томлинсън, която държеше спящо бебе в скута си, беше седнала отдясно. Задната врата се отвори и Джина Буфалино слезе от линейката. Все още носеше сестринска униформа. Момичето, което я последва, Хариет Бигълоу, беше с дънки и фланелка с надпис: „Олимпийски отбор по целуване на САЩ“.

— Какво… какво… — заекна Линда. Сърцето й биеше като полудяло, а главата й пулсираше толкова силно, та имаше чувството, че тъпанчетата й пърхат.

Туич каза:

— Ръсти се обади и каза да отидем в овощната градина на Блек Ридж. Дори не знаех, че там горе има овощна градина, но Джини знаеше и… Линда? Скъпа, бледа си като призрак.

— Добре съм — отговори тя и разбра, че има опасност да припадне. Ощипа меката част на ушите си, трик, който беше научила преди години от Ръсти. Както много от неговите народни методи за лечение (счукването на мастни образувания с гърба на дебела книга беше един от тях) и този подейства. Когато заговори отново, гласът й звучеше по-нормално:

— Казал ви е първо да дойдете тук?

— Да. За да вземем малко от онова. — Той посочи оловната ролка, която лежеше на рампата. — Каза, че няма смисъл да рискуваме. Ще ми трябват обаче онези ножици.

— Чичо Туич! — извика Джанел и се хвърли в прегръдките му.

— Как си, кремче? — Той я залюля, а после я остави на земята. Джанел се приближи до прозореца на линейката и се загледа в бебето. — Как й е името?

— Това е той — отговори Джини. — Казва се Литъл Уолтър.

— Супер!

— Джани, качвай се в микробуса, трябва да тръгваме — настоя Линда.

Търстън попита:

— А кой ще наглежда болните, вие?

Джини изглеждаше притеснена.

— Никой. Ръсти каза, че ако няма болен, който се нуждае от постоянни грижи, можем да напуснем, без да му мислим много-много. Само Литъл Уолтър има нужда от постоянни грижи, така че го взех и отпрашихме. Туич казва, че вероятно ще ни се удаде възможност да се върнем.

— Дано на някой му се удаде такава възможност — промърмори мрачно Търстън. Линда беше стигнала до извода, че този човек си е малко мрачен. — Три четвърти от жителите на града трамбоват шосе 119 на път за мястото на свиждане. Въздухът е лош, а към десет часа, когато ще пристигнат автобусите с посетителите, температурата вероятно ще достигне трийсет градуса. Не съм чул Рени да е организирал поставянето на тенти. Днес вероятно много хора ще се разболеят. Късмет ще е, ако има само топлинни удари и пристъпи на астма; възможни са и сърдечни удари.

— Приятели, май трябва да се връщаме — каза Джина. — Чувствам се като плъх, напускащ потъващ кораб.

— Не! — отсече рязко Линда и всички, дори Одри, я погледнаха. — Ръсти каза, че ще се случи нещо лошо. Може и да не е днес… но може и да е. Взимайте оловни листове за прозорците на линейката и тръгвайте. Аз не искам да се мотая повече тук. Един от главорезите на Рени ме посети тази сутрин и ако мине покрай къщата и види, че микробусът го няма…

— Тръгвай тогава, тръгвай — каза Туич. — Ще дръпна линейката назад, за да можете да излезете. Не минавайте по главната, вече е задръстена.

— Главната? Покрай участъка? — Линда потрепери. — Не, благодаря. Ще стигнем до Хайленд по Уест Стрийт.

Туич седна зад волана на линейката, а двете млади сестри се настаниха отзад, като преди да влезе, Джина подозрително изгледа Линда.

Линда погледна първо спящото бебе, по чието личице беше избила пот, а после и Джини.

— Предполагам, че двамата с Туич ще можеше да се върнете в болницата тази вечер, за да видите как вървят нещата там. Кажете, че сте отишли на повикване в Нортчестър, или нещо такова. Каквото и да правите обаче, не споменавайте Блек Ридж.

— Няма.

Линда си помисли: „Лесно е да се каже. Но сигурно ще се разприказвате, ако Картър Тибодо ви наведе над мивката.“

Тя избута Одри назад, затвори плъзгащата се врата и се настани зад кормилото на хондата.

— Да се махаме оттук — каза Търстън и седна до нея. — Не ме е тресла така параноята от седемдесетте години.

— Добре — отговори тя. — Защото, който го тресе параноя, внимава.

Тя заобиколи линейката и подкара по Уест Стрийт.

4.

— Джим — каза седящият на задната седалка на хамъра Рандолф, — мислех си за тази акция.

— Така ли. Защо не ни споделиш какво е родил мозъкът ти, Питър?

— Аз съм началник на полицията. Ако трябва да избирам дали да контролирам тълпата край фермата на Динсмор, или да поведа акцията по завземането на нарколабораторията, която вероятно ще бъде охранявана от въоръжени наркомани… е, знам какви са ми задълженията, така да се каже.

На Големия Джим не му се спореше по този въпрос. Знаеше, че е излишно да се спори с глупаци. Рандолф нямаше представа какви оръжия са струпани в радиостанцията. Всъщност Големия Джим също нямаше представа (нито пък подозираше каква изненада е приготвил Буши), но поне можеше да си представи най-лошия вариант — умствен подвиг, на който този униформен дърдорко като че ли не беше способен. „А ако на Рандолф му се случи нещо… е, мисля, че Картър може да го замени доста успешно“.

— Добре, Пит — каза той. — Няма да заставам между теб и дълга ти. Ти си новият началник, а Фред Дентън е твоят заместник. Това удовлетворява ли те?

— Удовлетворява ме, разбира се! — Рандолф изду гръдния си кош. Приличаше на тлъст петел, който се кани да изкукурига. Големия Джим, който не се славеше с чувството си за хумор, едва се въздържа да не се разсмее.

— Тогава отиди в участъка, за да събереш хората си. Общинските камиони, нали помниш?

— Да! И атакуваме по обяд! — Той размаха юмрука си във въздуха.

— Минете през гората.

— А, Джим, искам да поговорим за това. Изглежда ми малко сложно. Гората зад радиостанцията е доста гъста… ще има отровен бръшлян… и отровен дъб, което е още по-по…

— Има черен път дотам — прекъсна го Големия Джим. Търпението му вече се изчерпваше. — Минете по него. Изненадайте ги в гръб.

— Но…

— По-добре отравяне с бръшлян, отколкото куршум в главата. Приятно ми беше да поговорим, Пит. Хубаво е, че си толкова… — Какъв точно беше той? Надут? Смешен? Малоумен?

— Толкова отдаден на службата — намеси се Картър.

— Благодаря ти, Картър. Точно това си мислех. Пит, кажи на Хенри Морисън да се заеме с опазването на реда край шосе 119. И да минете по черния път.

— Наистина смятам, че…

— Картър, излез да му отвориш вратата.

5.

— Мамичката му! — възкликна Линда и сви рязко вляво. Микробусът скочи върху тротоара. Намираха се на стотина метра от кръстовището на главната и Хайленд. Разклащането накара трите момичета да се разсмеят, но Ейдън ококори уплашено очи и отново сграбчи многострадалната глава на Одри.

— Какво? — подвикна Търстън. — Какво?

Тя паркира на нечия морава, зад един голям дъб. Микробусът обаче също беше голям, а и дървото беше загубило повечето от листата си. Трудно й беше да повярва, че са се скрили добре.

— Хамърът на Рени е паркиран насред проклетото кръстовище.

— Тази псувня беше голяма — каза Джуди. — Половин долар в буркана.

Търстън проточи врат.

— Сигурна ли си?

— Да не си мислиш, че и някой друг има такъв огромен джип?

— О, мамка му! — изпсува Търстън.

— Буркана! — казаха едновременно Джуди и Джанел.

Устата на Линда пресъхна, а езикът й залепна за небцето. Тибодо излизаше от джипа. Ако погледнеше към тях…

„Ако ни забележи, ще го прегазя“ — помисли си тя. Извратена или не, тази мисъл я поуспокои.

Тибодо отвори задната врата на хамъра. Питър Рандолф излезе отвън.

— Онзи човек се чеше по задника — информира ги Алис Епълтън. — Мама казва, че това значи, че ще ходи на кино13.

Търстън Маршал прихна да се смее, а Линда, която допреди малко не вярваше, че нещо може да я разсмее, се присъедини към него. Скоро всички започнаха да се смеят, дори Ейдън, който едва ли разбираше кое му е толкова смешното. Линда също не беше сигурна, че разбира.

Рандолф се спусна надолу по хълма, като продължаваше да подръпва дъното на униформените си панталони. Нямаше причина това да им е толкова смешно, но те се заливаха от смях.

Одри се разлая, тъй като не искаше да се дели от колектива.

6.

Някъде лаеше куче.

Големия Джим го чу, но не си направи труда да се обърне. Изпитваше задоволство, гледайки как Питър Рандолф крачи надолу по хълма.

— Виж го само как се пощипва отзад — подметна Картър. — Ако беше жив, баща ми щеше да каже, че той ще ходи на кино.

— Ще ходи единствено в Радиото на Исус — отговори Големия Джим, — а ако прояви твърдоглавие и атакува фронтално, това може да е последното място, на което ще отиде. Хайде да се отправим към общината, за да погледаме този карнавал по телевизията. Когато ни писне, искам да намериш доктора-хипар и да му кажеш, че ако се опита да офейка, ще го тикнем в затвора.

— Да, сър. — С удоволствие щеше да изпълни тази задача. Помисли си, че би могъл отново да навести бившата полицайка, като този път свали гащичките й.

Големия Джим включи на скорост и бавно подкара надолу по хълма; предупреждаваше с клаксона хората, които не се отдръпваха достатъчно бързо от пътя му.

Когато зави по алеята пред общината, хондата подмина кръстовището и се насочи към изхода на града. В горната част на Хайленд Стрийт нямаше хора и Линда даде газ. Търстън Маршал запя „Колелата на автобуса“ и след малко децата започнаха да му пригласят.

Линда, която с всеки изминат метър ставаше по-спокойна, също се включи.

7.

В Честърс Мил е дошъл денят за свиждане и хората, които вървят към фермата на Динсмор, където само преди пет дена Джо Макклачи направи неуспешна демонстрация, тръпнат в очакване. Те са изпълнени с надежда (някои от тях даже се чувстват щастливи), въпреки онзи спомен и въпреки топлината и миризмата. Хоризонтът зад Купола изглежда замъглен, а небето е притъмняло заради натрупалите се прахови частици. Когато човек погледне право нагоре, нещата изглеждат по-добре, но не много по-добре — синевата жълтее, сякаш е око, заболяло от катаракт.

— Така изглеждаше небето през седемдесетте години, когато фабриките за хартия работеха на пълни обороти — казва Хенриета Клавард — възрастната жена с натъртения задник. Тя предлага бутилка джинджифилова бира на Петра Сиърлс, която върви до нея.

— Не, благодаря — отговаря Петра. — Имам малко вода.

— А водка добавила ли си? — пита старицата. — Защото аз съм добавила. Петдесет на петдесет, скъпа; наричам този коктейл „канадска ракета“.

Петра взима бутилката и отпива голяма глътка.

— О! — възкликва тя.

Хенриета кимва сериозно.

— Да, госпожо. Не е модерен, но веднага подобрява настроението на човек.

Много от хората носят лозунги, които смятат да покажат на тези отвън (и на камерите, разбира се); приличат на зрители на утринно телевизионно шоу. С тази разлика, че лозунгите, които се вдигат на телевизионните програми, винаги са весели. Повечето от тези не са. Някои от тях са останали от миналата неделя и гласят: „Бийте управниците“ и „Пуснете ни, по дяволите!“. Има и нови: „Правителствен експеримент, защо?“ „Престанете да се криете“, „Ние сме човешки същества, а не морски свинчета“. Лозунгът на Джони Карвър гласи: „Спрете веднага това, в името на Господ! Преди да е станало късно!“ Лозунгът на Фрида Морисън пита разпалено: „Заради чии престъпления умираме?“ Само посланието на Брус Ярдли е съвсем позитивно. Върху двуметров прът той е закачил син картон (то се извисява над всички останали лозунги), на което пише: „Здравейте, мамо и татко! Обичам ви!“

В деветдесет процента от посланията има откъси от Библията. Бони Морел — жената на собственика на склада за дърва — носи табела, която гласи: „Не им прощавайте, защото те знаят какво вършат!“ Тази на Трина Коул гласи: „Господ е мой пастир“, а отдолу е нарисувано нещо, което смътно прилича на овца.

Дони Барибо е успял да измисли само следното: „Молете се за нас.“

Марта Едмъндс, която понякога наглежда децата на семейство Евърет, не е сред „поклонниците“. Бившият й съпруг живее в Южен Портланд, но тя се съмнява, че той ще се появи, а и какво би могла да му каже, ако се появи? Не плащаш навреме издръжката, нещастнико? Тя се придвижва по Битч Роуд, а не по шосе 119. Не й се налага да трамбова пеш, кара акурата си с надут до дупка климатик. Отправила се е към малката спретната къщурка, където Клейтън Брейси е прекарал старините си. Той й е прапрачичо (или нещо такова) и при все, че не е съвсем сигурна какви точно роднини са, тя знае, че той има генератор. Ако генераторът все още работи, тя ще може да гледа телевизия. Освен това иска да се убеди, че чичо Клей е добре — добре за човек, който е на сто и пет години и чийто мозък се е превърнал в овесена каша.

Клейтън Брейси не е добре. Той вече не е най-възрастният жив жител на града. Седи на любимия си стол в дневната; очуканата емайлирана подлога е в скута му, а „столетническият“ бастун, с който е бил награден, е подпрян на стената. Съвсем е изстинал.

Няма я Нел Тууми — неговата праправнучка и основна помощничка. Тя е отишла при Купола заедно с брат си и зълва си.

Марта казва:

— О, чичо, съжалявам, но май вече беше време.

Отива в спалнята, взима чист чаршаф от шкафа и го мята върху възрастния мъж. Все едно той е мебел в изоставена къща. И сега наистина заприличва на мебел — на висок скрин. Марта чува, че генераторът пърпори отзад и си казва: „Защо пък не.“ Включва телевизора, настройва го на Си Ен Ен и сяда на канапето. Това, което вижда на екрана, я кара да забрави, че компания й прави труп.

Вижда снимка, заснета с камера с мощен обектив от хеликоптер, кръжащ над битпазара в Мотън, където ще паркират автобусите с посетителите. Неколцина от местните вече са стигнали до Купола. Зад тях се точи шествие, което стига чак до „Фуд Сити“. Гражданите няма как да не бъдат оприличени на пъплещи мравки.

Някакъв репортер дрънка, използвайки думи като „прекрасно“ и „изумително“. Когато той за втори път казва: „Никога не съм виждал такова нещо“, Марта изключва звука, мислейки си: „Никой не е виждал, задник такъв.“ Кани се да стане, за да види дали в кухнята няма нещо за хапване. „Може би не трябва да ям тук, та нали в стаята има труп, но съм гладна, по дяволите!“ Тогава екранът се разделя на две части. Отляво показват (пак снимат от хеликоптер) как от Касъл Рок тръгва колона автобуси, а отдолу се появява съобщение: „Посетителите ще пристигнат малко след десет часа.“

Значи има време да си приготви нещо за хапване.

Марта намира бисквити, фъстъчено масло и нещо още по-хубаво — три бутилки студен будвайзер. Слага храната на поднос, занася я в дневната и се настанява удобно.

— Благодаря ти, чичо — казва тя.

Дори при изключен звук (особено при изключен звук) двете картини приковават вниманието й. Тя ги гледа като хипнотизирана. След като изпива първата бира, на Марта започва да й се струва, че неудържима сила ще се срещне с неподвижен обект, чуди се дали ще последва сблъсък, а след него и експлозия.

Оли Динсмор е на хълмчето, където копае гроб на баща си. Обляга се на лопатата и се заглежда в пристигащите — двеста, след това четиристотин, след това осемстотин. Най-малко осемстотин. Вижда жена, която носи бебе на гърба си, и се чуди дали тя е с всичкия си. Много е топло, а тя дори не е сложила шапка на главата му. Пристигналите стоят под палещото слънце, оглеждат се и чакат напрегнато автобусите. Оли си мисли, че след като данданията свърши, ги чака бавен и тъжен поход по обратния път. Чак до града в следобедната жега. Отново се захваща за работа.

Дузина от новите полицаи, водени от Хенри Морисън, паркират колите си зад събиращата се тълпа, от двете страни на пътя, като оставят бурканите да присветват. Последните две полицейски коли ще пристигнат по-късно, защото Хенри е заповядал на водачите им да натъпчат багажниците с туби с вода (ще ползват крана в пожарната служба, където има генератор, чието гориво вероятно ще стигне за поне две седмици). Водата няма да стигне — количеството й е нищожно, като се има предвид броят на хората, — но нищо повече не могат да направят. Ще дават вода само на хората, на които им прилошее. Хенри знае, че ще има такива, но се надява да не са много. Проклина Джим Рени за това, че не е взел необходимите мерки. Знае, че на Рени не му пука, и смята, че това прави нехайството му още по-осъдително.

В една кола е с Памела Чен — от всички нови „специални заместници“ вярва единствено на нея — и когато вижда огромното множество, й казва да се обади в болницата. Иска линейката да дойде тук за всеки случай. Тя се връща след пет минути с новини, които Хенри намира едновременно за невероятни и напълно очаквани. Памела казва, че една от пациентките — млада жена, постъпила рано сутринта в болницата със счупена китка — е вдигнала телефона на рецепцията. Обяснила, че медицинският персонал го няма и че линейката липсва.

— Е, това вече е прекрасно — промърморва Хенри. — Надявам се, че уменията ти за оказване на първа помощ са на ниво, Пами, защото май ще се наложи да ги използваш.

— Знам какво се прави при проблеми със сърцето и белия дроб.

— Добре. — Той посочва Джо Боксър, зъболекарят, който обича вафли „Его“. Боксър е завързал синя кърпа на ръката си и от време на време показва на хората къде да вървят (повечето не му обръщат внимание). — Ако някой го заболи зъб, онзи надут задник може да помогне.

— Ще помогне само на тези, които си платят — отговаря Памела. Тя е имала вземане-даване с Джо Боксър (преди време й никнеше мъдрец). Тогава той беше споменал, че работи на принципа „услуга за услуга“, като оглеждаше гърдите й по начин, който тя изобщо не беше харесала.

— Мисля, че в багажника на колата ми има една бейзболна шапка — казва Хенри. — Вземи я и я занеси там. — Той сочи жената, която носи гологлаво бебе на гърба си. — Сложи я на главата на бебето и кажи на майка му, че е идиотка.

— Ще я сложа, но няма да кажа нищо на майка му — отговаря спокойно Памела. — Това е Мери Лоу Костас. На седемнайсет е и от една година е омъжена за камионджия, който е двойно по-възрастен от нея. Сигурно се надява, че той ще дойде да я види.

Хенри въздъхва:

— И все пак е идиотка, макар че май и аз съм бил идиот на нейната възраст.

Хората продължават да прииждат. Някакъв човек, който очевидно не се е запасил с вода, носи обемиста аудиосистема, от която струи госпъл музика. Двама от приятелите му разгъват плакат, на който пише: „Моля ви, спасете ни“.

— Нещата вървят на зле — казва Хенри и е прав, разбира се, макар и да няма представа колко зле ще станат.

Нарастващата тълпа чака на слънцето. Хората със слаби мехури се облекчават в храсталаците западно от пътя. Повечето се връщат изподрани. А една пълна жена (Мейбъл Олстън; тя страда и от диабет) си навяхва глезена, пада и започва да крещи; накрая идват двама мъже и я изправят на здравия й крак. Лени Мичъм — началникът на пощенския клон — (поне до тази седмица, когато пратките престанаха да пристигат) я снабдява с бастун. После казва на Хенри, че Мейбъл трябва да бъде откарана в града. Хенри отговаря, че не може да осигури кола, и добавя, че пострадалата ще се наложи да си почива тук, под някоя сянка.

Лени започва да размахва ръце.

— Ако не си забелязал, от едната страна има пасище, а от другата — трънаци. Няма сянка.

Хенри посочва обора на Динсморови.

— Там има сянка.

— Но разстоянието е поне половин километър! — възкликва възмутено Лени.

Разстоянието е двойно по-малко, но Хенри не спори.

— Сложи я на предната седалка на колата ми.

— Много е топло на слънце — казва Лени. — Тя има нужда от свеж въздух.

Да, Хенри знае, че трябва да пусне климатика, което означава работещ двигател и разход на бензин. В момента няма недостиг на бензин — ако се приеме, че могат да изпомпат резервоара на „Газ енд Гросъри“, — и той решава сега да не мисли за този проблем.

— Ключът е в стартера — казва той. — Включи на „леко разхлаждане“, ясно?

Лени кима и се отправя към Мейбъл, която обаче не иска да мърда от мястото си, въпреки че по бузите й се стича пот, а лицето й е силно зачервено.

— Не още — изревава тя. — Трябва да си свърша работата.

Лео Ламойн — един от новите полицаи — се приближава към Хенри. Той може да мине и без неговата компания, защото Лео е кух като градинска лейка.

— Как е стигнала там, човече? — пита. Лео Ламойн е от хората, които се обръщат към другите с „човече“.

— Не знам как, но е стигнала — отговаря отегчено Хенри. Започнало е да го мъчи главоболие. — Извикай няколко жени, кажи им да я заведат зад колата ми и да я крепят, докато се изпикае.

— Кои, човече?

— По-едрите — отговаря Хенри и се отдалечава, преди да се е поддал на изкушението да прасне Лео Ламойн по носа.

— Какви са тези полицаи? — пита една от петте жени, които помагат на Мейбъл да се довлече зад кола 3. Там Мейбъл ще се облекчи, придържайки се за задната броня, а помощничките й ще направят кордон около нея, за да бъде запазено благоприличие.

На Хенри му се приисква да отговори, че полицаите са неподготвени заради безстрашните им лидери Рени и Рандолф, но решава да си трае. Знае, че предната вечер си е навлякъл неприятности, като е настоял Андрея Гринъл да бъде изслушана. Отговаря по следния начин:

— Само с такива разполагаме.

За да сме честни, трябва да кажем, че повечето хора, също като „почетната стража“ на Мейбъл, са готови да помогнат на нуждаещите се. Онези, които си носят вода, я поделят с онези, които не си носят. Повечето пестят запасите от живителна течност. Сред всяка тълпа обаче има идиоти и тези тук прахосват водата, без да се замислят. Някои „умници“ се тъпчат с бисквити и солети, без да си дават сметка, че така ще ожаднеят. Бебето на Мери Лоу Костас започва да плаче под бейзболната шапка, която е твърде голяма за главата му. Мери Лоу изважда бутилката с вода, която носи, и започва да мокри зачервените бузки и врата на бебето. Бутилката скоро ще е празна.

Хенри сграбчва Памела Чен и отново посочва Мери Лоу.

— Вземи бутилката й и я напълни от нашите запаси — казва. — Гледай да не те видят много хора, защото иначе водата ще свърши още преди обяд.

Тя изпълнява заповедта и Хенри си мисли, че от нея би могло да стане много добро провинциално ченге.

Никой не си прави труда да погледне къде отива Памела. Това е добре. Когато пристигнат автобусите, тези хора ще забравят за момент, че им е топло и че са жадни. Разбира се, след като посетителите си тръгнат… и пред перспективата за дълго трамбоване обратно към града…

Хрумва му една идея. Оглежда подчинените си и осъзнава, че повечето са тъпанари; Рандолф е взел повечето от тези, които стават за нещо, и ги е повел на някаква тайна мисия. Мисли си, че мисията е свързана с обвиненията на Андрея към Рени относно нарколабораторията, но не му пука особено дали е така. Просто го е яд, че те не са тук и че ще трябва да се оправя сам.

Махва с ръка на човека, който може да му помогне.

— Какво искаш, Хенри? — пита Бил Олнът.

— У теб ли са ключовете от училището?

Олнът, който от трийсет години е портиер в гимназията, кимва.

— Тук са. — Връзката ключове, която виси на колана му, проблясва на слънцето. — Винаги ги нося, защо?

— Вземи четвърта кола — казва Хенри. — Върни се в града колкото се може по-бързо, като внимаваш да не сгазиш някой от закъснелите. Докарай тук един от училищните автобуси. От тези, дето са с четирийсет и четири места.

Олнът не гори от ентусиазъм. Челюстта му е издадена напред по типичния за янките начин, който Хенри като типичен янки познава много добре. Омразната темерутска гримаса означава: „Трябва първо да се погрижа за себе си, приятелче.“

— Да не си се смахнал, не можеш да натъпчеш всички тези хора в един автобус.

— Не всички — отговаря Хенри, — само хората, които няма да могат да се приберат сами. — Сега си мисли за Мейбъл и за бебето на Костас, но знае, разбира се, към три следобед групичката на затруднените ще нарасне.

Челюстта на Бил Олнът се придвижва още по-напред, вече стърчи като носа на кораб.

— Не. Двамата ми синове и жените им идват, така казаха. Ще доведат и децата. Не искам да ги изпусна. А и няма как да зарежа съпругата си. Тя е много разтревожена.

Като слуша тези глупости, на Хенри му идва да раздруса Бил (идва му дори да го хване за гушата, защото не може да търпи егоистите). Не предприема нищо, просто иска ключовете и пита с кой от тях се отваря вратата на гаража. След това казва на Олнът да върви при жена си.

— Съжалявам, Хенри — извинява се Олнът, — но трябва да видя децата и внуците си. Заслужил съм го. Не съм молил куците и слепите да идват тук и нямам намерение да плащам за глупостта им.

— Свестен американец си ти, няма две мнения по този въпрос — изсъсква Хенри. — Махай ми се от главата!

Олнът отваря уста да протестира, но размисля (вероятно е видял пламъчетата в очите на Морисън) и се отдалечава с тежка стъпка.

Хенри извиква Памела, която безропотно се съгласява да се върне в града, само го пита къде, какво и защо. Той й обяснява.

— Добре, но… автобусите с ръчна скоростна кутия ли са. Защото не мога да карам такива с ръчна.

Хенри пита на висок глас Олнът, който стои до Купола заедно с жена си Сара; двамата се взират в пустата магистрала отсреща.

— Номер шестнайсет е с ръчна! — провиква се Олнът. — Всички останали са с автоматична! И й кажи да си сложи колана. Иначе няма да може да тръгне!

Хенри отпраща Памела, като й заръчва да не се помайва излишно. Иска автобусът да пристигне колкото се може по-бързо.

Отначало хората стоят прави, наблюдавайки разтревожено пустия път. След това повечето сядат на земята. Онези, които си носят одеяла, си постилат. Някои се скриват на сянка под лозунгите си. На хората не им е до разговори и затова ясно се чува гласът на Уенди Голдстоун, която пита приятелката си Елън къде са щурците — във високата трева не се чува песента им.

— Да не би да съм оглушала? — пита тя.

Не е оглушала. Щурците или се спотайват, или са мъртви.

В обширното и приятно хладно студио на Радиото на Исус звучат Ърни Келог — Кацата и Хис Дилайт Трио, които изпълняват „Получих обаждане от Рая и от другата страна на линията беше Исус“. Двамата мъже не слушат музика, а гледат телевизия; и те като Марта Едмъндс (която сега пие втората си бира и съвсем е забравила за покрития с чаршаф труп на Клейтън Брейси) са погълнати от двете картини, които показват камерите. Погълнати са като всички в Америка и… да… като всички на света.

— Погледни ги само, Сандърс — прошепва Готвача.

— Гледам ги — отговаря Анди. Той държи Клодет в скута си. Готвача му е предложил и две ръчни гранати, но този път Анди е отказал. Страхува се, че може неволно да дръпне предпазителя на някоя от тях. Гледал е филм, в който се е случило такова нещо. — Интересно е, но не мислиш ли, че трябва да се подготвим за идването на онези?

Готвача знае, че Анди е прав, но не може да откъсне поглед от екрана, на който се виждат колоната от автобуси и предвождащият ги камион, натоварен с видеотехника. Въпреки че снимат от хеликоптер, той разпознава отличителните белези на местността. Посетителите вече се приближават.

„Всички ние се приближаваме“ — мисли си той.

— Сандърс!

— Какво, Готвачо?

Готвача му подава тенекиена кутийка от бонбони.

— Камъкът няма да ги скрие; изсъхналото дърво не дава подслон, а щурецът — утеха. Само че ми убягва къде съм чел това.

Анди отваря кутийката, вижда, че там има шест цигари, и си помисля: „Ето ги войниците на екстаза.“ Очите му се насълзяват, защото никога досега не му е идвала наум толкова поетична мисъл.

— Ще кажеш ли „амин“, Сандърс?

— Амин.

Готвача изключва телевизора с помощта на дистанционното. Иска да види пристигането на автобусите — независимо че е надрусан и обзет от параноя, той като всички други харесва вълнуващите срещи, — но знае, че злите хора може да дойдат всеки момент.

— Сандърс!

— Да, Готвачо.

— Смятам да изкарам „християнския“ камион от гаража и да го паркирам до далечния край на склада. Ако се скрия зад него, ще мога да държа под око гората. — Той вдига Божия воин. Закачените за него гранати се разклащат. — Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ще дойдат оттам. — Отзад минава черен път. Вероятно си мислят, че не го знам, но… — Зачервените очи на Готвача блестят. — … Готвача знае повече, отколкото си мислят хората.

— Зная. Обичам те, Готвачо.

— Благодаря ти, Сандърс. И аз те обичам. Ако дойдат откъм гората, ще ги оставя да излязат на открито, а после ще ги покося с моя „сърп“. Но ние не можем да сложим всичките си яйца в една кошница. Затова искам да отидеш отпред, където бяхме преди няколко дена. Ако се появи някой от тях…

Анди вдиша Клодет.

— Точно така, Сандърс. Но не прибързвай. Изчакай ги да се приближат, тогава стреляй.

— Добре. — В определени моменти Анди има чувството, че живее в сън, сега е един от тези моменти. — Като със сърп.

— Точно така. Но ме слушай сега, Сандърс, защото е важно. Ако започна да стрелям, не идвай веднага при мен. Аз също няма да дойда веднага, ако ти започнеш да стреляш. Може и да се сетят, че не сме заедно, но номерът ми е ясен. Можеш ли да свириш с уста?

Анди мушва два пръста в устата си и изсвирва пронизително.

— Много добре, Сандърс. Впечатляващо.

— Научих се в началното училище — казва той и си мисли: „Когато животът беше много по-прост.“

— Дай ми сигнал само ако ситуацията е неконтролируема. Тогава аз ще дойда. А ако аз свирна, ти ще ми дойдеш веднага на помощ.

— Става.

— Хайде да попушим, Сандърс, какво ще кажеш?

Анди подкрепя предложението.

Седемнайсетте бегълци от града стоят в края на градината на Маккой, стърчат над линията на хоризонта като индианци от уестърн на Джон Форд.

Повечето мълчат, вторачени смаяно в бавното шествие, което се точи по шосе 119. То е на почти единайсет километра от тях, но е видимо, защото тълпата е гъста.

Ръсти, който гледа един много по-близък обект, изпитва огромно облекчение. Сребриста хонда „Одисей“ се придвижва бързо по Блек Ридж Роуд. Той притаява дъх, когато микробусът се приближава до гората и до блестящия пояс, който отново е станал невидим. Обзема го ужас, когато си представя как водачът — вероятно Линда — припада и микробусът катастрофира. Те обаче подминават опасното място. Сторило му се е, че хондата е свила за момент леко встрани, но не е абсолютно сигурен. Скоро ще пристигнат.

Кутията е на стотина метра вдясно от тях, но на Джо Макклачи му се струва, че я усеща — нещо запулсирва дълбоко в мозъка му при всяко присветване на лилавата лампичка. Има вероятност мозъкът му да му играе номера, но се съмнява, че е така.

Барби стои до него, прегърнал е с една ръка госпожица Шамуей. Джо го потупва по рамото и казва:

— Имам лошо предчувствие, господин Барбара. Всички онези хора, струпани заедно. Не е добре.

— Да — отговаря Барбара.

— Те гледат. Кожените глави. Усещам ги.

— И аз също — казва Барби.

— И аз — промълвява тихичко Джулия.

Големия Джим и Картър Тибодо са в конферентната стая, където гледат телевизия; вече не предават картина от въздуха, снима някаква наземна камера. Отначало образът потрепва, сякаш приближава торнадо или е избухнала кола-бомба. Виждат небе, чакъл и бягащи крака. Някой промърморва:

— Хайде, побързайте.

Улф Блитцър казва:

— Камионът с техниката е пристигнал. Те като че ли са се разбързали, но съм сигурен, че всеки момент… да. О, Боже, вижте само това!

Успокоена, камерата се насочва към стотиците жители на Честърс Мил, които се изправят на крака. Приличат на голяма група богомолци, изправящи се след молитва. Тези отзад изблъскват стоящите отпред към Купола. Големия Джим вижда разкривени носове, бузи и устни, притиснати сякаш към някаква стъклена стена. За момент му се завива свят и той разбира на какво се дължи този дискомфорт — за пръв път вижда нещата от гледната точка на външен човек. За пръв път осъзнава каква е жестоката истина. За пръв път се чувства изплашен.

Изстрелът, който проехтява, бива леко приглушен от Купола.

— Стори ми се, че чух изстрел — казва Улф. — Андерсън Купър, ти чу ли нещо? Какво става?

Купър отговаря по сателитния си телефон; гласът му е глух, сякаш се обажда от някоя австралийска пустиня.

— Улф, не сме стигнали още, но пред мен има малък монитор и изглежда, че…

— Вече виждам — казва Улф. — Струва ми се…

— Това е Морисън — подмята Картър. — Той е куражлия. Това мога да кажа.

— Утре ще бъде изритан — отговаря Големия Джим.

Картър вдига вежди и поглежда към него.

— Заради това, което е казал на снощната среща?

Големия Джим посочва помощника си с пръст.

— Умно момче си ти.

Стоящият до Купола Хенри Морисън не мисли за снощната среща, нито за куража, нито дори за задълженията си; той мисли, че ако не предприеме бързо нещо, хората отпред ще бъдат смазани в Купола. Затова стреля във въздуха. Няколко от другите полицаи — Тод Уендълстат, Ранс Конрой и Джо Боксър — също стрелят във въздуха, следвайки примера на началника си.

Крясъците (и стоновете на притиснатите в Купола хора) заглъхват и настава ужасяваща тишина. Хенри заревава в мегафона:

— Разпръснете се! Разпръснете се, по дяволите! Има място за всички, само се разпръснете, мамка ви!

Ругатните действат по-отрезвяващо върху хората в сравнение с изстрелите и въпреки че най-упоритите остават на магистралата (Бил и Сара Олнът и Джони и Кери Карвър са сред тях), останалите започват да се разпръскват покрай Купола. Част от тълпата тръгва надясно, но основното множество се понася наляво, към равното пасище на Олдън Динсмор. Хенриета и Петра, които залитат леко, защото са преполовили бутилката с „канадска ракета“, са сред тази група хора.

Хенри прибира пистолета си в кобура и заповядва на останалите полицаи да сторят същото. Уендълстат и Конрой се подчиняват, но Джо Боксър продължава да стиска евтиния си трийсет и осемкалибров револвер.

— Ха, накарай ме, де — казва подигравателно той и Хенри си помисля: „Това е кошмар. Скоро ще се събудя в собственото си легло, а когато отида до прозореца и погледна навън, ще видя красива и свежа есенна утрин.“

Много от онези, които са избрали да не ходят до Купола (обезпокоителен брой хора са си останали вкъщи, защото изпитват дихателни проблеми), имат възможност да гледат телевизия. В „Дипърс“ са се струпали трийсетина човека. Томи и Уилоу Андерсън са на свиждането, но са оставили крайпътния ресторант отворен, за да могат хората да гледат телевизия на големия екран. Групичката не вдига много шум, ала неколцина проплакват от време на време. Картината е кристална и всичко изглежда изключително вълнуващо.

Не само те са развълнувани от гледката на онези осемстотин човека, които са се подредили покрай невидимата стена и са притиснали дланите си в нея.

Улф Блитцър казва:

— На лицата им е изписан копнеж, какъвто не съм виждал никога преди. Аз… — Задавя се от вълнение. — По-добре да оставя картината да говори.

Той постъпва съвсем правилно, като замлъква. Коментарът му е излишен.

На пресконференцията си Кокс беше казал:

— Посетителите ще слязат от автобусите и ще тръгнат пеш… трябва да стоят на два метра от Купола. Смятаме тази дистанция за безопасна.

Нищо такова не се случва, разбира се. Веднага щом вратите на автобусите се отварят, хората се втурват напред, викайки имената на близките и роднините си. Някои падат и моментално са стъпкани (един ще загине в безредиците, а четиринайсет ще пострадат, шестима от които сериозно). Войниците, които преграждат „мъртвата зона“ пред Купола, са изблъскани встрани. Жълтите ленти, на които пише: „Не преминавай“, падат на земята и изчезват в прахта, вдигната от стотиците бягащи крака. Новодошлите се разпръскват покрай стената на Купола; всички викат имената на съпругите си, съпрузите си, родителите си, синовете си, дъщерите си, годениците си; повечето плачат. Четирима човека са излъгали или са забравили, че имат електронни медицински устройства в телата си. Трима от тях загиват на място, а четвъртият, който не е видял в списъка със забранените устройства да пише нещо за слухови апарати, изпада в кома и след една седмица умира от кръвоизлив в мозъка.

Хората постепенно се подреждат. Телевизионните камери виждат всичко. Те забелязват как местните хора и посетителите се опитват да докоснат дланите си въпреки невидимата преграда, която ги разделя; те заснемат опитите им да се целунат; те проследяват как мъжете и жените се гледат в очите и плачат; те отчитат припадналите от двете страни на Купола и онези, които са се свлекли на колене и са вдигнали ръце в молитва; те запечатват мъжа отвън, който блъска с юмруци преградата, която му пречи да стигне до бременната си съпруга, блъска, докато по стената на Купола не се появяват капчици кръв; те поглеждат към възрастната жена, която се опитва да прокара пръсти по челото на внучката си.

Журналистическият хеликоптер излита отново и започва да кръжи над двойната човешка змия, разпростряла се на петстотин метра. Листата от страната на Мотън танцуват, облечени в ярката си октомврийска премяна; листата от страната на Честърс Мил висят отпуснати. Зад местните хора — по пътя, по полето, сред храстите — се търкалят десетки лозунги. Заради срещата политиката и протестите са останали на заден план.

Кенди Кроули казва:

— Улф, откакто съм репортер, това е най-тъжното и най-странно събитие, което съм отразявала.

Все пак човешките същества имат способността да се приспособяват и лека-полека вълнението и странността започват да избледняват. Неразборията се превръща в обикновено свиждане. А междувременно започват да изнасят пострадалите. От страната на Мил няма палатка на „Червения кръст“. Полицаите настаняват пострадалите под оскъдната сянка, която осигуряват колите, изчаквайки Памела Чен да докара автобуса.

Групата, която ще атакува Радиото на Исус, се е смълчала, смаяна от случващото се. Рандолф им е разрешил да гледат телевизия, защото има още известно време. Той отмята имената в бележника си, после прави знак на Фреди Дентън да дойде при него отвън на стълбите. Очаква Фреди да възнегодува заради това, че му отнема командването (Питър Рандолф цял живот е преценявал другите по себе си), но всичко минава тихо и кротко. Тази работа е много по-сериозна от това да отпращаш старите пияници от магазините и Фреди е доволен, че отговорността няма да тежи върху него. Ако всичко мине добре, ще получи похвала, но ако не мине? Рандолф няма такива притеснения. Един безработен хулиган и един кротък аптекар, който не би се оплакал, ако в супата му има муха? Възможно ли е изобщо да се обърка нещо?

Докато стои на стълбите, по които Пайпър Либи се беше изтъркаляла неотдавна, Фреди разбира, че няма да може да сдаде всичките си отговорности. Рандолф му подава лист, на който са написани седем имена. Едното е това на Фреди. Останалите шест са на Мел Сиърлс, Джордж Фредерик, Марти Арсено, Обри Тоул, Стъби Норман и Лорън Конри.

— Това са твоите хора. Ще минете по черния път — нарежда полицейският началник. — Знаеш ли го?

— Да, отделя се от Битч Роуд. Бащата на Сам Мърляча го направи.

— Не ме интересува кой го е направил — срязва го шефът. — Минете по него. В дванайсет часа ще преведеш хората си през горския пояс. Ще излезете зад радиостанцията. Точно в дванайсет, Фреди. Нито минута по-рано, нито минута по-късно.

— Не трябваше ли всички да минем оттам, Пит?

— Плановете се промениха.

— Големия Джим знае ли, че са се променили?

— Големия Джим е градски съветник, Фреди. А аз съм началник на полицията. Освен това ти си ми подчинен, така че си затваряй устата и ме слушай какво ти приказвам.

— Съжалявам — отговаря Фреди и покрива ушите си с длани по начин, който е доста неприличен.

— Аз ще паркирам на пътя, който минава пред радиостанцията. С мен ще са Стюарт и Фърн. Роджър Килиан, също. Ако Буши и Сандърс направят глупостта да ви нападнат, с други думи, ако чуем изстрели зад радиостанцията, ние тримата ще се появим отзад. Ясно ли е?

— Ъ-хъ. — На Фреди този план всъщност му се вижда доста добър.

— Добре, сега да си синхронизираме часовниците.

— М… моля?

Рандолф въздъхва.

— Трябва да сме сигурни, че показват едно и също време, така пладне ще дойде по едно и също време и за двама ни.

Фреди все още изглежда озадачен, но се подчинява.

Някой от онези вътре в участъка — май е Стъби — изкрещява:

— О, още един гризна дръвцето! Наредили са припадналите като трупи зад колите! — Думите му са посрещнати със смях и ръкопляскания. Полицаите са развълнувани, защото се носят слухове, че при предстоящата акция може да има престрелка.

— Ще се качим в камионите в единайсет и петнайсет — казва Рандолф на Фреди. — Разполагаме с почти четирийсет и пет минути, през които можем да погледаме шоуто по телевизията.

— Искаш ли пуканки — пита Фреди. — Пълно е с пуканки в шкафа над микровълновата печка.

— Може, може.

Хенри Морисън влиза в колата си и изпива бутилка студена вода. Униформата му е мокра от пот; не може да си спомни някога да се е изморявал така (отдава го на лошия въздух), но като цяло е доволен от себе си и от подчинените си. Успели са да предотвратят най-лошото — премазването на хора в Купола. От тази страна никой не е умрял все още и хората се успокояват. От страната на Мотън няколко телевизионни оператори тичат напред-назад и се опитват да заснемат колкото се може повече затрогващи сцени. Хенри разбира, че те се натрапват в личния живот на хората, но предполага, че Америка трябва да види това. А и на повечето като че ли не им пука дали ги снимат или не. На някои даже им харесва да са пред камерите, мислят си, че ще станат известни. Хенри тръгва да търси родителите си; не се изненадва, че не успява да ги открие — те живеят чак в Дери, а и годинките им вече натежават. Съмнява се дали изобщо са пожелали имената им да бъдат включени в лотарията.

От запад се задава хеликоптер, в който се намира полковник Джеймс Кокс. Той също е сравнително доволен от начина, по който протича до момента свиждането. Казали са му, че никой в Честърс Мил не се готви за пресконференция, но не се е изненадал, нито се е притеснил от това. Като се има предвид колко компрометиращи документи е натрупал, по-скоро би се изненадал, ако Рени се появи. По време на дългата си служба Кокс е отдавал чест на много хора и отдалеч подушва високопоставените страхливци.

Тогава Кокс вижда двете дълги редици хора и престава да мисли за Джеймс Рени.

— Изключително — промърморва. — Едно от най-изключителните неща, които съм виждал.

Полицай Тоби Манинг изкрещява:

— Ето, автобусът пристига! — Цивилните не му обръщат внимание — те или разговарят разпалено с роднините си, или все още ги търсят, — но полицаите надават одобрителни викове.

Хенри отива зад колата си и вижда, че голям жълт автобус подминава автокъщата на Джим Рени. Памела Чен може и да не тежи повече от петдесет килограма с мокри дрехи, но се справя отлично с огромния автобус.

Хенри поглежда часовника си и вижда, че е единайсет и двайсет. Мисли си: „Всичко ще мине добре. Всичко ще мине идеално.“

Три големи оранжеви камиона се изкачват по Таун Комън Хил. В третия са се натъпкали Питър Рандолф, Стюарт, Фърн и Роджър, който смърди на пилета. Когато свиват по шосе 119 и се отправят на север към Битч Роуд и радиостанцията, Рандолф се присеща нещо (с мъка се въздържа да не се плесне с длан по челото).

Въоръжени са добре, но са забравили каските и кевларените жилетки.

Да се върнат да ги вземат? Тогава едва ли ще успеят да застанат на позиция преди дванайсет без петнайсет. А и е почти сигурно, че тези жилетки няма да им потрябват. Единайсет срещу двама, и то двама, които вероятно ще са надрусани до козирката.

Глупаво е да се връщат.

8.

Анди Сандърс се беше скрил зад дъба, който използва за прикритие при първото появяване на злите хора. Не беше взел никакви гранати, но беше напъхал под колана си десет пълнителя — шест отпред и четири отзад на кръста. В дървената щайга до краката му имаше още две дузини пълнители. Достатъчно, за да отблъсне цяла армия. Той обаче предполагаше, че веднага ще бъде застрелян, ако Големия Джим изпрати много хора. Та нали е прост аптекар, а не войник.

Едната част от съзнанието му не приемаше това, което той вършеше, но другата част — стимулирана вероятно от амфетамините — изпитваше мрачно задоволство. И се възмущаваше. Големите Джимове по света не трябва да притежават всичко и не трябва да грабят безогледно. Този път няма да има никакви преговори, никаква политика и никакво отстъпление. Ще се бие редом до приятеля си. До духовния си брат.

Анди осъзнаваше, че е нихилистично настроен, но не му пукаше. Досега беше водил спокоен и скучен живот и затова смяташе, че тоталната промяна — възприемането на наркоманския непукизъм — е за добро.

Той чу приближаващите се камиони и погледна часовника си. Беше спрял. Погледна небето и съдейки по положението на бледожълтия слънчев диск, стигна до извода, че е пладне.

Заслуша се в бумтенето на дизеловите двигатели и когато шумът се „разклони“, разбра, че приятелят му е надушил стратегията им — надушил я е, както печените стари защитници надушват начина, по който ще нападат противниците. Част от тях щяха да минат по черния път отзад.

Анди дръпна още веднъж от дебелата си цигара, като се опита да задържи дима максимално дълго, след това издиша, пухтейки. Изгледа тъжно фаса, после го хвърли на земята и го смачка с крак. Страхуваше се, че димът ще издаде позицията му.

„Обичам те, Готвачо“ — помисли си Анди Сандърс и свали предпазителя на автомата си „Калашников“.

9.

Над коловозите на черния път висеше тънка верига. Фреди, който караше първия камион, не се поколеба и я отнесе с предната броня. Водещият камион и този зад него (шофиран от Мел Сиърлс) навлязоха в гората.

Стюарт Бауи беше зад волана на третия камион. Той паркира по средата на Битч Роуд — с предницата към кулата на Радиото на Исус, — после погледна Рандолф, който се беше облегнал на вратата и притискаше полуавтоматичния си пистолет между коленете.

— Карай още километър — заповяда Рандолф, — след това спри и изключи двигателя. — Беше едва единайсет и трийсет и пет. Чудесно. Имаше още много време.

— Какъв е планът? — попита Фърн.

— Планът е да чакаме до дванайсет. Щом чуем изстрели, тръгваме веднага и ги изненадваме отзад.

— Тези камиони са доста шумни — отбеляза Роджър Килиан. — Ами ако ни чуят? Ще се загуби това… как се казваше… моментът на изненада.

— Няма да ни чуят — увери го Рандолф. — Те са в студиото и гледат телевизия на хладно. Даже няма да се усетят какво става.

— Не трябваше ли да облечем бронежилетки? — попита Стюарт.

— Защо да се натоварваме излишно в това топло време? Стига си се тревожил. Чийч и Чонг14 ще се озоват в ада, преди да са разбрали, че са мъртви.

10.

Малко преди единайсет часа Джулия се огледа и видя, че Барби е изчезнал. Отправи се към къщата. Той товареше консерви в багажника на ресторантския микробус. Беше сложил няколко торби и в откраднатия микробус.

— Какво правиш? Миналата вечер ги разтоварихме.

Той се обърна към нея, лицето му беше мрачно и напрегнато.

— Така е, но мисля, че сбъркахме. Може би защото съм близо до кутията, имам чувството, че онази лупа, за която говореше Ръсти, е точно над главата ми. Скоро слънчевите лъчи ще се насочат към нея. Надявам се да греша.

Тя го изгледа изпитателно.

— Има ли още консерви? Ще ти помогна, ако има. Винаги можем да ги разтоварим.

— Да — отговори Барби и й се усмихна измъчено. — Винаги можем да ги разтоварим.

11.

На малката поляна в края на черния път имаше една отдавна изоставена къща. Двата оранжеви камиона спряха пред нея; полицаите слязоха, след което започнаха да разтоварват тежките брезентови торби, на които пишеше: „СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ“. Върху едната от тях някакъв умник бе надраскал с маркер следното: „Помнете Аламо“. В торбите имаше няколко полуавтоматични пистолета „Хеклер и Кох“, две пушки „Мозберг“ с магазини за осем патрона и амуниции, амуниции, амуниции.

— Ей, Фред — каза Стъби Норман. — Не трябваше ли да носим жилетки, а?

— Ще ги нападнем в гръб, Стъби. Не се тревожи.

Фреди беше притеснен (в стомаха му пърхаха хиляди пеперуди), но се надяваше, че гласът му звучи бодро.

— Ще им предложим ли да се предадат? — попита Мел. — Все пак господин Сандърс е градски съветник.

Фреди беше мислил за това. Беше мислил и за Стената на честта, където висяха снимките на трите ченгета от Честърс Мил, загинали при изпълнение на служебните си задължения след Втората световна война. Не гореше от желание снимката му да се появи на тази стена и тъй като началник Рандолф не го беше инструктирал по този въпрос, той прецени, че има право лично да инструктира другите.

— Ако ръцете им са вдигнати, живеят — отвърна той. — Ако не са въоръжени, живеят. При всички други случай умират. Това представлява ли проблем за някого?

Никой не се обади. Беше единайсет и петдесет и шест. Шоуто скоро щеше да започне.

Той огледа мъжете (и Лорън Конри, която заради суровото си лице и малките си гърди можеше също да мине за мъж), пое си дълбоко дъх и каза:

— Следвайте ме. В редица. Ще спрем в края на гората и ще огледаме.

Опасенията на Рандолф по отношение на отровния бръшлян и отровния дъб се оказаха безпочвени, освен това гората не беше много гъста и макар и натоварени, те се придвижваха бързо. Фреди си помисли, че неговата малка армия преодолява доста майсторски (без да вдига много шум) хвойновите храсти. Започваше да чувства, че всичко ще мине по план. Всъщност тръпнеше в очакване на началото на операцията. Пеперудите бяха отлетели от стомаха му.

Само полека. Тихо и полека. И след това, бам! Няма да се усетят откъде им е дошло.

12.

Готвача, който беше приклекнал зад синия камион, паркиран във високата трева зад склада, ги чу малко след като напуснаха поляната, където старият дом на Вердро бавно потъваше в земята. За изострения му от наркотиците слух и за превъзбудения му мозък те звучаха като стадо бизони, търсещи близкия гьол.

Той изтича до предницата на камиона, коленичи и подпря автомата на бронята. Гранатите, които бяха закачени на цевта на Божия воин, сега лежаха в тревите зад него. Кльощавият му пъпчасал гръб блестеше от пот. Дистанционното беше закачено за колана на „жабешкото“ му долнище на пижама.

„Бъди търпелив — посъветва се той. — Не знаеш колко са. Изчакай ги да излязат на открито и чак тогава стреляй. Опаткай ги набързо.“

Нахвърли няколко пълнителя отпред и зачака, молейки се да не се наложи на Анди да свири с уста. Помоли се и на него да не му се наложи да свири. Помисли си, че е възможно да се измъкнат от тази каша и да поживеят още някой и друг ден.

13.

Фреди Дентън стигна края на гората, отмести един клон настрани с помощта на дулото на пушката си и се огледа. Видя неокосена ливада, по средата на която стърчи радиоантена. Чуваше се ниско жужене, от което пломбите на зъбите му вибрираха. На оградата имаше табели, предупреждаващи: „Висок волтаж“. Едноетажната тухлена сграда на студиото се намираше вляво. По средата имаше голям червен хамбар. Предположи, че хамбарът се използва за склад. Или за нарколаборатория. Или и за двете.

Марти Арсено приседна до него. По униформената му риза се бяха появили тъмни петна пот. В очите му се четеше ужас.

— Какво прави този камион там? — попита той и посочи с пушката си.

— Това е християнският камион — отговори Фреди. — За инвалиди и трудно подвижни хора. Не си ли го виждал из града?

— Виждал съм го, дори съм помагал да го товарят — каза Марти. — Миналата година смених католическата църква със „Светия изкупител“. Защо не е в хамбара? — изблея като недоволна овца той.

— Откъде да знам, а и какво значение има? — попита Фреди. — Те са в студиото.

— Откъде знаеш?

— Там е телевизорът, дават шоуто край Купола по всички канали.

Марти вдигна своя „Хеклер и Кох“.

— Нека за всеки случай да гръмна няколко пъти в камиона. Може там да е сложена бомба. А може онези двамата да се крият там.

Фреди наведе дулото към земята.

— Да не си полудял! Те не знаят, че сме тук, искаш да се издадем ли, какво? Майка ти случайно да е раждала идиот?

— Майната ти — изруга Марти. Позамисли се и добави: — Майната и на майка ти.

Фреди погледна назад.

— Хайде, момчета. Ще прекосим ливадата и ще отидем в студиото. Надникнете през задните прозорци, за да видите къде са. — Ухили се. — Лек път.

Мълчаливецът Обри Тоул каза:

— Ще видим.

14.

Фърн Бауи, който беше в паркирания на Битч Роуд камион, каза:

— Нищо не чувам.

— Ще чуеш — увери го Рандолф. — Само почакай малко.

Беше дванайсет и две минути.

15.

Готвача наблюдаваше как злите хора излизат на открито и започват да пресичат по диагонал ливадата, насочвайки се към задната част на студиото. Само трима от тях бяха облечени в полицейски униформи; четирима носеха сини ризи, които според Готвача трябваше да изпълняват ролята на униформи. Разпозна Лорън Конри (негова стара клиентка от времето, когато продаваше марихуана) и Стъби Норман — местния вехтошар. Разпозна също и Мел Сиърлс — стар клиент и приятел на Младши. Приятел и на покойния Франк Делесепс, което вероятно означаваше, че е един от изнасилваните на Сами. Е, повече никога нямаше да изнасилва.

Седем. Поне от тази страна. От страната на Сандърс? Не се знаеше.

Когато се увери, че това е цялата група, той се изправи, подпря се с лакти на капака на двигателя и изкрещя:

— Гледайте, дойде денят на Бог; ожесточен от яд и гняв, той ще опустоши земята!

Те замръзнаха за момент, после се огледаха. Не се опитаха нито да вдигнат оръжията си, нито да се разпръснат. Готвача видя, че това не са ченгета, а просто кацнали на земята птици, на които не им стига умът да отлетят.

— И ще унищожи грешниците! Исая, тринайсета! Край, шибаняци!

След като изрече проповедта и призива за възмездие, Готвача откри огън, пускайки дълъг откос отляво надясно. Двама от униформените полицаи и Стъби Норман отхвърчаха назад като счупени кукли, опръсквайки буренаците с кръвта си. Оцелелите се отърсиха от вцепенението, което ги беше обзело. Двама се обърнаха и побягнаха към гората. Конри и последният униформен полицай се втурнаха към студиото. Готвача насочи автомата си към тях и отново откри огън. Калашникът изкиха няколко куршума и пълнителят се изпразни.

Конри се плесна по врата, сякаш я беше ужилило насекомо, после се просна по лице в тревата, пририта два пъти и застина неподвижно. Другият — плешив мъж — успя да стигне до задната част на студиото. Готвача не го беше много грижа за двамата, които избягаха в гората, но не искаше да остави плешивкото да се измъкне. Ако свиеше зад ъгъла на сградата, плешивкото сигурно щеше да види Сандърс и да го застреля в гръб.

Готвача махна празния пълнител и презареди.

16.

Фредерик Хауърд Дентън, известен още като Плешивко, не мислеше за нищо, когато стигна до задната част на студиото. Беше видял как Конри пада и беше престанал да мисли. Знаеше единствено, че не иска снимката му да се появи на Стената на честта. Трябваше да се скрие, а това означаваше да влезе вътре. Имаше врата. Зад нея някаква госпъл група пееше „Ще сплетем ръце около трона“.

Фреди сграбчи топката на вратата. Тя отказа да се завърти.

Беше заключено.

Пусна пистолета си на земята, вдигна ръката, с която го беше държал, и изкрещя:

— Предавам се! Не стреляй, предав…

Усети три тежки удара в долната част на гърба. Видя, че по вратата се разплисква кръв, и си каза: „Не трябваше да забравяме бронежилетките.“ След това се свлече, като продължаваше да държи топката на вратата. Светът започна да чезне. Всичко, което Фреди представляваше и което знаеше, се сви, превръщайки се в малка искряща светлинка. Накрая светлинката изгасна и той умря. Ръката му изпусна топката. Беше паднал на колене, а горната част на тялото му беше подпряна на вратата.

17.

Мелвин Сиърлс също не мислеше. Беше видял Марти Арсено, Джордж Фредерик и Стъби Норман да падат пред него и беше зърнал куршум да профучава пред очите му, а подобни събития не се отразяват добре на мисловните процеси.

Мел просто бягаше.

Бягаше слепешката през гората, без да обръща внимание на клоните, които го шибаха по лицето. Падна веднъж, но се изправи и хукна отново. Накрая се озова на поляната, където бяха паркирани камионите. Най-разумно щеше да бъде да се качи на единия и да отпътува, но Мел и разумът в момента не бяха от един отбор. Вероятно щеше да продължи да тича по черния път, докато не стигне Битч Роуд, ако другият оцелял от групата не го беше сграбчил за рамото и не го беше блъснал към дънера на един голям бор.

Това беше Обри Тоул — братът на собственика на книжарницата. Той беше едър, тромав човек със светли очи и затворен характер. Понякога помагаше на брат си Рей при подреждането на рафтовете. Някои от местните го смятаха за глупак, но сега той изобщо не приличаше на глупак. А и очевидно не се беше паникьосал.

— Ще се върна и ще пречукам онзи мръсник — осведоми той Мел.

— Пожелавам ти късмет, приятелю — отговори Мел. Оттласна се от дървото и отново се обърна към черния път.

Обри Тоул го блъсна назад, този път по-силно. Отметна кичура, който падаше в очите му, после насочи пушката си към корема на Мел.

— Никъде няма да ходиш.

До ушите им долетя тракането на автомат. След него — викове.

— Чу ли това — попита Мел. — Искаш да отидеш там?

Обри го гледаше търпеливо.

— Не е нужно да идваш с мен, искам само да ме прикриваш. Ясно? Ако ми откажеш, ще те застрелям.

18.

Началник Рандолф се озъби в напрегната усмивка.

— Врагът е много зает там отзад. Всичко върви според плана. Карай, Стюарт. Право към алеята. Ще слезем и ще отидем в студиото.

— Ами ако са в хамбара? — попита Стюарт.

— Тогава пак ще можем да ги нападнем в гръб. Карай, карай! Не трябва да изпускаме момента.

Стюарт Бауи подкара камиона.

19.

Зад склада се стреляше, но Готвача не беше изсвирил с уста, така че Анди не помръдна от позицията си зад дървото. Надяваше се, че там всичко върви добре, защото при него вече се беше появил проблем — един от общинските камиони се канеше да свие по алеята пред станцията.

Анди започна да се отмества, като гледаше дъбът да е между него и камиона. Машината спря. Вратите се отвориха и отвън излязоха четирима човека. Анди беше почти сигурен, че сред тях са същите тези трима, които дойдоха предишния път… а за господин Пиле нямаше никакво съмнение. Можеше да разпознае от сто километра изцапаните му с курешки зелени ботуши. Злите хора. Беше твърдо решен да не допусне Готвача да бъде изненадан в гръб.

Излезе от прикритието си и тръгна по средата на алеята, държеше Клодет диагонално пред гърдите си. Чакълът хрущеше под краката му, но те не го чуваха, защото двигателят на камиона работеше, а и от студиото се лееше шумна госпъл музика.

Вдигна автомата, но не натисна спусъка; беше решил да изчака удобния момент. Каза си: „Ще ги изчакам да се струпат един до друг.“ Когато се приближиха до вратата на студиото, те наистина се струпаха.

— Ето го господин Пиле и неговите приятели — изрече провлечено Анди като същински Джон Уейн. — Как сте момчета?

Те понечиха да се извърнат към него. „За теб, Готвачо“ — помисли си Анди и откри огън.

Уби братята Бауи и господин Пиле с първия откос, а Рандолф само рани. Извади празния пълнител, както го беше учила Буши, после измъкна пълен пълнител изпод колана на панталоните си и презареди. Началникът на полицията пълзеше към вратата на студиото, от дясната му ръка и десния му крак течеше кръв. Погледна назад; лицето му беше потно, а облещените му очи блестяха.

— Моля те, Анди — прошепна той. — Беше ни заповядано да не те нараняваме, трябваше само да те върнем при Джим, за да можеш да работиш заедно с него.

— Така ли? — Анди се изсмя. — Не на мен тия. Щяхте да вземете всичко това…

Зад студиото проехтя дълъг откос. Готвача можеше да е загазил, можеше да има нужда от него. Анди вдигна Клодет.

— Моля те, не ме убивай! — изкрещя Рандолф и закри лицето си с ръка.

— Само си представи как ще похапваш печено говеждо с Исус — отговори Анди. — Хей, след има-няма три секунди вече ще разпъваш салфетката си.

Куршумите подхванаха Рандолф и го изтъркаляха почти до вратата на студиото. След това Анди се спусна към задната част на сградата, като извади полупразния пълнител и го замени с пълен.

До ушите му долетя пронизително изсвирване.

— Идвам, Готвачо! — извика Анди. — Дръж се, идвам!

Нещо експлодира.

20.

— Прикривай ме! — каза мрачно стоящият в края на гората Обри. Беше свалил ризата си и я беше скъсал на две, след което беше завързал едното парче около челото си, очевидно за да прилича на Рамбо. — А ако смяташ да ме прецакаш, гледай да успееш от първия път, защото иначе ще се върна и ще ти прережа гърлото.

— Ще те прикривам — обеща Мел. Наистина имаше такова намерение. Смяташе, че в гората е на сигурно място.

Вероятно беше прав.

— На онзи луд наркоман няма да му се размине — каза Обри. Дишаше учестено, подготвяйки се психически. — Нещастник. Дрогиран мръсник. — Повиши глас: — Идвам, наркоманче мръсно!

Готвача се беше показал иззад камиона, за да огледа убитите. Насочи вниманието си към гората тъкмо когато Обри Тоул изскочи от нея, крещейки като обезумял.

Тогава Мел започна да стреля и въпреки че куршумите падаха далеч от него, Готвача приклекна инстинктивно. Точно в този момент дистанционното се изхлузи от отпуснатия колан на долнището на пижама му и се изтърколи в тревата. Наведе се да го вземе, но Обри натисна спусъка на автоматичната си пушка. Куршумите зачаткаха по ламарината на камиона и след секунда дясното стъкло се пръсна на хиляди блестящи парченца. Един от куршумите рикошира със свистене от металната лайстна, обрамчваща предното стъкло.

Готвача заряза дистанционното и отвърна на огъня. Но елементът на изненада вече го нямаше и Обри Тоул не стоеше неподвижен като глинена патица, а тичаше криволичейки. Беше се отправил към радиоантената. Не за да се скрие зад нея, а за да отвори „път“ за стрелбата на Сиърлс.

Последният куршум от пълнителя на Обри одра лявата част на главата на Готвача. Рукна кръв и топка косми падна върху кльощавото рамо на Готвача. Той тупна тежко на задника си и едва не изтърва Божия воин. Знаеше, че не е сериозно ранен, но смяташе, че е време Сандърс да му помогне, ако може. Изсвири силно с пръсти.

Обри Тоул стигна оградата на радиоантената в момента, в който Мел отново откри огън откъм гората. Този път Мел се целеше в задната част на камиона. Ламарината разцъфтя като майска роза. Резервоарът експлодира и задницата на камиона отскочи нагоре, обгърната от пламъци.

Готвача, който беше блъснат от мощна топла вълна, намери време да се замисли за гранатите. Ще гръмнат ли? Видя, че стоящият до радиоантената мъж се цели в него, и се зачуди дали да стреля по него, или да сграбчи дистанционното. Избра дистанционното, но точно когато го напипа, въздухът около него внезапно се изпълни с невидими жужащи пчели. Една от тях ужили рамото му, друга се заби странично в корема му, пренареждайки вътрешностите му. Готвача Буши падна и се претърколи, като отново изпусна дистанционното. Тъкмо посягаше към него, когато наблизо зажужа нов рояк пчели. Заряза дистанционното и запълзя през високата трева, вече се надяваше само на Сандърс. Мъжът от радиоантената — единственият храбрец сред седмината нападатели — се приближаваше към него. Въпреки че Божият воин тежеше страшно (тялото му също тежеше страшно), Готвача успя да се изправи на колене и да натисне спусъка.

Нищо не последва.

Или патроните бяха свършили, или се беше получила засечка.

— Гаден мръсник! — извика Обри Тоул. — Наркоманче скапано. Дръпни си от това, нещаст…

— Клодет! — изрева Сандърс.

Тоул понечи да се извърне, но закъсня. Калашникът изтрака и четири куршума пръснаха главата на Обри.

— Готвачо! — изкрещя Анди и изтича до приятеля си, който беше ранен в рамото, корема и слепоочието. Цялата лява част на лицето на Готвача, беше обляна в кръв. — Готвачо! Готвачо! — Той падна на колене и прегърна Готвача. Не забелязваха Мел Сиърлс, който излезе от гората и започна да се промъква към тях.

— Спусъка — прошепна Готвача.

— Какво? — Анди погледна спусъка на Клодет, после разбра, че Готвача няма него предвид.

— Дистанционното — прошепна Готвача. Лявото му око беше покрито от кървава пелена, дясното се взираше съсредоточено в Анди. — Дистанционното, Сандърс.

Анди видя, че дистанционното лежи в тревата. Вдигна го и го подаде на Готвача. Готвача го стисна.

— Обичам те, Готвачо! — каза Анди и целуна напуканите устни на Буши.

— Обичам те… също… Сандърс.

— Хей, вие, педали! — подвикна весело Мел. Беше само на десет метра от тях. — Искате ли стая? Впрочем аз мога да ви осигуря стая в ада.

— Сега… Сандърс… сега.

Мел натисна спусъка.

Куршумите повалиха Анди и Готвача настрани, но преди телата им да се отделят едно от друго, двамата приятели успяха да натиснат белия бутон.

Грейна ослепителна бяла светлина, която погълна всичко.

21.

Изгнаниците от Честърс Мил обядват на открито в единия ъгъл на овощната градина, когато се чуват изстрели — не откъм мястото на свиждането, а от югозапад.

— Там е Битч Роуд — казва Пайпър. — Господи, колко хубаво щеше да е, ако имахме бинокъл.

Не им е нужен бинокъл, за да видят жълтеникавия облак, който се появи след избухването на християнския камион. Туич загребва ядене с пластмасовата си лъжица.

— Не знам какво става, но патакламата е в радиостанцията — казва той.

Ръсти сграбчва Барби за рамото.

— Там е пропанът! Използвали са го за производство на наркотици! Там е пропанът!

Барби изтръпва от ужас в очакване на най-лошото. После ярка бяла искра пронизва замъгленото небе, сякаш просветва светкавица, светкавица, която идва откъм земята. Секунда след това чудовищна експлозия пробива дупка в центъра на деня. Една червена огнена топка заличава първо кулата на Радиото на Исус, после дърветата зад нея, а накрая и целия хоризонт.

Хората, които са на Блек Ридж, крещят, но не могат да чуят крясъците си заради чудовищния рев — четирийсет килограма пластичен експлозив и десет хиляди галона пропан са претърпели светкавична промяна. Прикриват очите си с длани и започват да отстъпват назад, газейки храната. Търстън взима Алис и Ейдън в прегръдките си и за момент Барби вижда лицето му на фона на притъмняващото небе — ужасеното лице на човек, който е видял вратите на ада да се отварят, който е зърнал огнения океан, дебнещ зад тях.

— Трябва да се върнем в къщата — провиква се Барби. Джулия се притиска към него и плаче. Зад нея е Джо Макклачи, който се опитва да помогне на майка си да се изправи на крака.

Тези хора няма да ходят никъде, поне засега.

На югозапад, където в следващите три минути по-голямата част от Битч Роуд ще престане да съществува, жълтеникавото небе притъмнява и Барби си казва: „Сега ние сме под лупата.“

Взривната вълна разбива всички прозорци в центъра на опустелия град, запраща кепенци във въздуха, накланя телефонни стълбове, откъртва врати на къщи и събаря пощенски кутии. Алармите на спрелите по главната улица коли се задействат. Големия Джим Рени и Картър Тибодо имат чувството, че конферентната стая се е разлюляла от земетресение.

Телевизионните камери продължават да предават. Силно разтревожен, Улф Блитцър пита:

— Какво беше това? Андерсън Купър? Кенди Кроули? Чад Майерс? Соледад Обрайън? Някой знае ли, по дяволите, какво беше това? Какво става?

Новите телевизионни звезди на Америка се обръщат с гръб към камерите, засенчват очите си с длани и се вторачват в града. Една камера се вдига за момент нагоре, показвайки огромна колона черен дим и летящи отломки.

Картър се изправя на крака. Големия Джим го сграбчва за кръста.

— Само хвърли бърз поглед — казва Рени. — Виж дали е много зле. След това пак си довлечи задника тук. Може да се наложи да се скрием в противоатомното укритие.

— Добре.

Картър се втурва нагоре по стълбите. Докато тича по коридора, счупените стъкла от разбитата входна врата хрущят под краката му. Това, което вижда, когато излиза на стълбите, е толкова невероятно, че той се връща в детството си и замръзва за момент на място; струва му се, че вижда най-голямата и най-ужасна буря, върлувала някога.

Небето на запад представлява оранжевочервен ад, ограден от катраненочерни облаци. Въздухът вече смърди на изгорял пропан. Шумът е невероятен, като този в стоманолеярна, само че десет пъти по-силен.

Небето над главата му е почерняло от летящи на изток птици. Като гледа птиците, правещи отчаян опит да избягат, Картър започва да се отърсва от вцепенението. Помага му и вятърът, който брули лицето му. В Честърс Мил от шест дена не е духал вятър, а този сега е топъл и гаден, вонящ на пропан и изгоряло дърво.

На главната улица пада огромен обгорял дъб, в клоните му са се оплели скъсани жици.

Картър побягва назад към коридора. Големия Джим стои на горната площадка; на бледото му лице се чете уплаха и по изключение — нерешителност.

— Надолу — казва Картър. — Противоатомното укритие. Идва. Огънят идва. Мисля, че ще погълне целия град.

Големия Джим простенва:

— Какво направиха онези идиоти?

Това не интересува Картър. Каквото и да са направили, вече няма връщане назад. Знае, че ако не се размърдат, лошо им се пише.

— Там долу има ли инсталация за пречистване на въздуха, шефе?

— Да?

— Свързана с генератора?

— Да, разбира се.

— Слава Богу! Вероятно имаме някакъв шанс.

Картър подхваща Големия Джим и му помага да слезе по-бързо по стълбите. Надява се, че няма да се сварят живи долу.

Вратите на „Дипърс“ са били подпрени с клинове, за да не се затварят, но ударната врата счупва клиновете и затръшва вратите. Разхвърчават се стъкла и неколцина от хората, стоящи в задната част на дансинга, получават порезни рани. Едно стъкло разрязва шийната вена на Уит — брата на Хенри Морисън.

Забравила напълно големия екран, тълпата се втурва панически към вратите. Умиращият Уит Морисън, който лежи в локва кръв, бива прегазен. Докато минават през вратите, хората се нарязват на парчетата стъкла.

— Птици! — провиква се някой. — О, Боже, вижте тези птици!

Повечето хора обаче не поглеждат нагоре, а на запад, откъдето идва огнена вълна, придружена от тъмни, отровни облаци.

Онези, които могат да тичат, решават да последват примера на птиците. Движат се по средата на шосе 117, като едни едва подтичват, а други направо летят по пътя. Неколцина скачат в колите си и на паркинга, където преди много време Дейл Барбара беше пребит, стават четири-пет леки катастрофи. Велма Уинтър се качва на стария си пикап „Датсун“ и след като успява да заобиколи катастрофиралите на паркинга автомобили, открива, че пътят й е преграден от бягащи хора. Поглежда надясно — към настъпващия огън, който в момента поглъща гората между Битч Роуд и градския център — и подкарва слепешката, въпреки че отпред има хора. Помита Карла Венциано, която бяга, понесла детето си на ръце. Пикапът подскача, докато минава през телата им, и Велма затисва ушите си с ръце, за да не чува писъците на Карла — гумите са смазали гръбнака й и бебето й Стивън. Велма не мисли за нищо друго освен за това, че трябва някак си да се измъкне оттук.

Апокалиптичното събитие прекратява свиждането. Тези отвътре вече не мислят за роднините и близките си, а за гигантската гъба, която расте на северозапад и чийто огнен пън вече е висок почти два километра. Първият полъх на вятъра, който е накарал Картър и Големия Джим да се скрият в противоатомното укритие, ги лъхва и те се сгушват до стената на Купола, обръщайки гръб на близките си. Посетителите отстъпват назад. Късметлии са, има къде да отстъпват.

Нечия студена ръка хваща Хенриета Клавард над китката. Възрастната жена се обръща и вижда Петра Сиърлс. Косата на Петра се е измъкнала от шнолата и сега виси край бузите й.

— Имаш ли още от онова веселяшкото сокче? — пита тя и лицето й се изкривява в ужасяващо подобие на закачлива усмивка.

— Съжалявам, свърши — отговаря възрастната жена.

— Е, няма значение.

— Остани при мен, скъпа — настоява Хенриета. — Остани при мен. Няма от какво да се тревожим.

Когато обаче поглежда възрастната жена в очите, Петра вижда единствено отчаяние. Партито е вече към края си.

Сега гледай. Гледай. Осемстотин човека се притискат към стената на Купола и се взират в небето с уплашени очи. Треперят в очакване на края.

Тук са Джони и Кери Карвър и Брус Ярдли, който работеше във „Фуд Сити“. Тук са Таби Морел, чийто склад за дърва скоро ще се превърне в пепел, и жена му Бони; Тоби Манинг, който е продавач в универсалния магазин; Трина Коул и Дони Барибо; Уенди Голдстоун и колежката й Елън Ванедестин; Бил Олнът, който не пожела да докара автобуса, и жена му Сара, която гледа приближаващите огньове и крещи на Господ да я спаси. Тук са Тод Уендълстат и Мануел Ортега, които гледат тъпо на запад, където светът постепенно се скрива зад димната завеса. Томи и Уилоу Андерсън, които вече никога няма да канят групи от Бостън в заведението си. Виж ги всички, виж как са се обърнали с гръб към невидимата стена.

Зад тях посетителите вече не отстъпват бавно назад, а хукват да бягат. Подминават автобусите и се втурват по магистралата за Мотън. Някои от войниците остават по местата си, но повечето захвърлят оръжията си и побягват след тълпата, без дори да погледнат назад, сякаш там е горящият Содом.

Кокс не бяга. Кокс се приближава до Купола и изкрещява:

— Ти! Началник!

Хенри Морисън се обръща, приближава се към полковника и опира дланите си в тайнствената невидима стена. Вече се диша трудно; гадният вятър, създаден от пожара, се блъска в Купола, завихря се и задухва към хищното същество, което приближава — черен вълк с червени очи. Тук, на границата с Мотън, вълкът ще намери плячка.

— Помогни ни! — моли Хенри.

Кокс поглежда пожара и преценява, че той ще стигне до хората след не повече от петнайсет минути. Това не е обикновен пожар, а направо катаклизъм, защото пространството е затворено и защото въздухът е замърсен.

— Не мога, сър — отговаря.

Преди Хенри да успее да каже нещо, Джо Боксър сграбчва ръката му и започва да бръщолеви:

— Стига, Джо. Няма къде да избягаме, не ни остава нищо друго, освен да се молим.

Но Джо Боксър не се моли. Той продължава да стиска малкия си смешен пистолет, взет вероятно от някоя заложна къща, и след като поглежда за последно приближаващия огнен ад, опира дулото в слепоочието си, сякаш се кани да поиграе руска рулетка. Хенри се опитва да му попречи, но закъснява. Боксър дърпа спусъка. Не умира веднага, въпреки че от слепоочието му изхвърчава струйка кръв. Отдалечава се залитайки, като крещи и размахва малкия си глупав пистолет. След това пада на колене, вдига ръце към притъмняващото небе така, сякаш е разкрил някаква божествена тайна, и пада по лице до бялата разделителна линия на магистралата.

Хенри извръща смаяното си лице към Кокс; има чувството, че полковникът не е на три крачки, а на милион километри от него.

— Много съжалявам, приятелю — казва Кокс.

Памела Чен се приближава с неуверена походка.

— Автобусът! — изкрещява тя над засилващия се грохот. — Трябва да минем през огъня с автобуса! Това е единственият ни шанс.

Хенри знае, че нищо няма да се получи, но кима и хвърля последен поглед към Кокс (Кокс никога няма да забрави тези изпълнени с ужас и отчаяние очи), после хваща Чен за ръката и тръгва към автобус 19. Димната чернилка лети с бясна скорост към тях.

Пожарът стига до центъра на града и пуска огнения си език по главната. Мостът на мира се изпарява. Големия Джим и Картър, които са се свили в ъгъла на противоатомното укритие, чуват как сградата на общината се срутва над тях. Полицейският участък засмуква тухлените стени навътре, след това ги изплюва високо в небето. Статуята на Люсиен Калвърт е изтръгната от основата си. Люсиен полита към черните облаци, вдигнал храбро пушката си. На моравата пред библиотеката хелоуинското чучело с веселяшкия цилиндър и градинските лопатки вместо ръце лумва в пламъци. Чува се силно свистене (сякаш Господ е включил прахосмукачката си), защото гладният за кислород пожар засмуква чист въздух, за да напълни отровния си бял дроб. Сградите покрай главната — изоставеният киносалон, аптеката на Сандърс, универсалният магазин на Бърпи, „Газ енд Гросъри“, книжарницата, цветарският магазин, фризьорският салон — експлодират една след друга и дъски, керемиди, стоки и стъкла се разхвърчават като конфети. Най-новите клиенти на погребалната агенция започват да се пекат като пилета в металните си камери. Пожарът завършва триумфалния си марш по главната, поглъщайки „Фуд Сити“, после се насочва към „Дипърс“, където онези, които все още са на паркинга, крещят и се притискат един към друг. Последното, което ще видят, преди да срещнат смъртта, е извисяваща се на сто метра височина огнена топка. Сега пламъците се спускат по главните пътища, превръщайки асфалта им в супа. Превземат и Ийстчестър, като поглъщат къщите на юпитата и малцината криещи се в тях юпита. Микела Бърпи скоро ще се втурне към мазето, но твърде късно; кухнята й ще експлодира до нея и последното, което ще види, е топящият се хладилник „Амана“.

Застаналите до границата на Таркър и Честър войници — те са най-близо до мястото на експлозията — отстъпват назад, докато пожарът блъска Купола с безсилни юмруци, очерняйки повърхността му. Топлината преминава през невидимата стена и за секунди температурата се повишава с двайсет градуса. Листата на близките дървета се сбръчкват. По-късно единият от войниците ще каже: „Сякаш стояхме до стъклена топка, в която е станала ядрена експлозия.“

Върху сгушилите се до Купола хора започват да падат мъртви и умиращи птици. Врабчетата, червеношийките, чавките, гарваните, чайките и гъските, които бързо се бяха научили да избягват Купола, сега се блъскат в него. Градските кучета и котки панически тичат по полето на Динсморови. Сред тях има скунксове, мармоти, бодливи свинчета, един елен и няколко тромаво подтичващи лоса. Там, разбира се, са и кравите на Олдън Динсмор, които въртят очи и мучат нещастно. Животните стигат до Купола и се блъскат в него. Някои изваждат късмет и умират. Много от останалите получават фрактури и започва невъобразимо лаене, мяукане, пищене и мучене.

Оли Динсмор вижда Доли — красивата кафява швейцарска крава, която веднъж спечели награда (майка му я беше кръстила; мислеше, че „Оли и Доли“ звучи много добре). Доли препуска тежко към Купола, а нечий ваймаранер я хапе по краката, които вече са се разкървавили.

Тя се блъска жестоко в преградата, но той не чува изпращяването (само си го представя) заради рева на пожара. Като гледа как това също толкова обречено куче скача върху бедната Доли и започва да разкъсва беззащитното й виме, му става много гадно. Дори по-гадно от тогава, когато намери баща си мъртъв.

Гледката на умиращата му любимка го стряска и той се отърсва от вцепенението. Не знае дали изобщо има някакъв шанс да оцелее, но внезапно вижда съвсем ясно две неща. Едното е бутилката с кислород, на която баща му беше метнал бейзболната си шапка. Другото е кислородната маска на дядо му Том, закачена на вратата на тоалетната. Докато тича към фермата, в която е живял през целия си живот — фермата, която скоро ще изчезне, — в главата му се оформя мисъл: „Трябва да отида в подземната стаичка, където държим картофите.“ Това вкопано под хълма зад обора мазе може да му послужи за укритие.

Изгнаниците продължават да стоят в единия край на овощната градина. Барби не е успял да ги накара да го чуят. Все пак по някакъв начин той трябва да ги вкара в къщата или в хамбара. И то скоро.

Оттук се отваря панорамна гледка към целия град и Барби следи придвижването на пожара, както генерал би следил вероятния маршрут на противниковата армия по снимки от въздуха. Пожарът се носи на югоизток, сигурно няма да пресече Престил. Реката, макар и пресъхнала, може би ще послужи като естествена преграда. И силният вятър, който експлозията е създала, ще попречи на огъня да стигне до най-северния квадрант. Ако стихията стигне до мястото, където Купола граничи с Касъл Рок и Мотън — токът и подметката на ботуша, — тогава онези части от Честърс Мил, които опират в ТР-90 и Северен Харлоу, може би ще бъдат спасени. Поне от пожара. Но в момента той не се страхува от пожара.

Страхува се от вятъра.

Усеща го как духа над раменете му и между разкрачените му крака, вижда как дрехите му пърхат и как косата на Джулия се вее около лицето й. Вятърът отива да подхрани огъня, а тъй като сега Мил е почти херметически затворен, няма да има много чист въздух, който да замени изгубения. Барби си представя златна рибка, обърната по гръб, поклащаща се на повърхността на аквариум, в който не е останал никакъв кислород.

Джулия се обръща към него и посочва с пръст надолу — някакъв човек се тътри по Блек Ридж Роуд, дърпайки количка след себе си. От такова разстояние Барби не може да определи дали беглецът е мъж или жена, не че има някакво значение. Вероятно ще се задуши много преди да е стигнал до хребета.

Хваща Джулия за ръката и й прошепва в ухото:

— Трябва да тръгваме. Хвани Пайпър и й кажи да хване стоящия до нея. Всички…

— Ами онзи? — изкрещява тя, като продължава да сочи тътрещия се човек. Той като че ли дърпа детска каручка. Приведен е и се придвижва много бавно, сигурно на каручката е натоварено нещо много тежко.

Барби трябва да я накара да се осъзнае, защото времето изтича.

— Зарежи го. Да тръгваме към къщата. Веднага. Хванете се за ръце, за да не изгубим някого!

Тя прави опит да се обърне, за да погледне към него, но той я държи здраво. Навежда се към ухото й, защото трябва да я накара да разбере.

— Ако не тръгнем сега, после може да е късно. Ще ни свърши въздухът.

Шосе 117. Велма Уинтър води парада на бягащите с датсуна си. Мисли единствено за огъня и дима, които са изпълнили огледалото за обратно виждане. Със сто километра в час се удря в Купола, за който съвсем е забравила в паниката си (с други думи, още една птица, с тази разлика, че се движи по земята). Катастрофата става на същото място, където преди седмица (малко след появяването на Купола) Били и Уонда Дебек, Нора Робичод и Елза Андрюс претърпяха инцидент. Двигателят на пикапа отхвърча назад и прерязва Велма на две. Горната част на тялото й излита през предното стъкло, повличайки черва след себе си, и се размазва в Купола като тлъст бръмбар. Това е началото на верижна катастрофа на дванайсет коли, в която загиват доста хора. Ранените, които са още повече, не страдат дълго време.

Хенриета и Петра усещат горещия дъх на пожара. Стотиците хора, притиснали се към Купола, също го усещат. Вятърът вдига косите им и започва да развява дрехите им.

— Хвани ме за ръката, мила — казва Хенриета. Петра се подчинява.

Гледат големия жълт автобус, който прави широк обратен завой, поклащайки се като пиян. Автобусът заорава в канавката, като за малко не прегазва Ричи Килиан, който първо отскача настрани, а после се мята на задната врата, вдига краката си и кляка върху бронята.

— Дано успеят да се спасят — казва Петра. — И на мен също ми се иска, мила.

— Съмнявам се.

Огънят подпалва няколко от бягащите елени.

Хенри е седнал зад волана на автобуса. Памела стои до него, хванала се е за вертикална хромирана тръба. Вътре са и десетина от местните хора, повечето от които качени по-рано поради това, че са имали здравословни проблеми. Сред тях са Мейбъл Олстън, Мери Лоу Костас и бебето й, което все още носи бейзболната шапка на Хенри. Качил се е и „достопочтеният“ Лео Ламойн, чийто проблеми като че ли са емоционални, а не физически — той вие от ужас.

— Газ, и право на север — изкрещява Памела. Огънят е само на петстотин метра от тях и шумът е невъобразим. — Карай бързо и не спирай, каквото и да стане.

Хенри знае, че няма да се получи, но тъй като предпочита да си отиде по този начин, а не да чака смъртта, свивайки се безпомощно край Купола, включва фаровете и тръгва. Памела залита назад и пада в скута на Чаз Бендър — учителя; Чаз е бил качен в автобуса, защото е получил сърцебиене. Той сграбчва Памела и я задържа да не падне. Хората се разпищяват от уплаха, но Хенри не им обръща внимание. Знае, че няма да може да вижда пътя, въпреки че фаровете са включени, но това не го притеснява. Хиляди пъти е минавал по този път, докато е патрулирал с полицейската си кола.

„Използвай силата, Люк“ — мисли си той, засмива се, натиска педала на газта до ламарината и навлиза в палещия мрак. Държащият се за вратата Ричи Килиан внезапно разбира, че не може да диша. Вижда как ръцете му се подпалват. Малко по-късно температурата отвън скача с четиристотин градуса и той изгаря като парченце месо, полепнало за скара.

Вътрешното осветление на автобуса е включено; немощната светлина огрява ужасените, облени в пот лица на пътниците, а светът отвън е станал черен като катран. Пред почти безполезните фарове се вихрят облаци пепел. Хенри кара по спомени, като се чуди кога гумите ще експлодират. Продължава да се смее, но не може да чуе смеха си, защото двигателят пищи като подпалена котка. Все пак още кара по пътя, а това е важно. Кога ще преминат огнената стена? Дали изобщо е възможно да я преминат? Той започва да си мисли, че е възможно. Мили Боже, колко е дълго това нещо?

— Ще успееш! — крещи Памела. — Ще успееш!

Може би. Може би ще успее. Но тази топлина… Посяга към копчето на климатика, канейки се да го включи на „максимално охлаждане“, когато прозорците се пръскат и автобусът се изпълва с огън. Не! Не! Не сега, когато са толкова близо.

Когато обгореният автобус се измъква от дима, той вижда черна пустош. От дърветата са останали само тлеещи пънове, а пътят прилича на врящ сос. Тогава върху гърба на Хенри Морисън пада огнена пелена и той изпада в безсъзнание. Автобусът излиза от пътя и се преобръща, бълвайки огън от счупените си прозорци. На бързо почерняващата табела, закачена отзад на автобуса, пише: „Намали, приятелю! Ние обичаме децата си!“

Оли Динсмор спринтира към обора. Окачил е на врата си кислородната маска на дядо си Том и мъкне някак си двете тежки бутилки (забелязал е втората, докато е минавал през гаража). Спуска се към стълбите, които ще го отведат надолу към „картофеното“ мазе. Отгоре долита стържене и свистене — покривът се е подпалил. Тиквите, складирани в западния край на обора, също лумват в пламъци. Миризмата е тежка и сладникава, все едно дяволите в ада празнуват Деня на благодарността.

Пожарът се придвижва към южния край на Купола, канейки се да преодолее последните сто метра; стопанските постройки на Динсморови избухват една след друга. Хенриета Клавард гледа стихията и си мисли: „Е, аз съм стара. Поживяла съм си. Живяла съм много повече от това бедно момиче.“

— Обърни се към мен, мила — казва тя на Петра. — Сложи си главата на гърдите ми.

Петра Сиърлс обръща насълзеното си лице към нея.

— Ще боли ли?

— Само за секунда, мила. Затвори си очите. Когато ги отвориш, краката ти ще са потопени в хладен поток.

Петра изрича последните си думи:

— Звучи добре.

Затваря очите си. Хенриета също затваря своите. Пожарът ги поглъща за секунди.

Кокс все още е близо до Купола; камерите все още снимат, заели удобна позиция. Всички американци гледат шокиращите кадри. Коментаторите са замлъкнали и се чува само огънят, който има много какво да каже.

Полковникът все още вижда дългата човешка змия, оформена сега от силуети, изпъкващи на фона на огъня. Повечето от тях — също като изгнаниците, които най-накрая са се отправили към къщата и колите — се държат за ръце. След това пожарът облизва Купола и те изчезват. Тогава, сякаш за да компенсира липсата им, Купола става видим — огромна опърлена стена, издигаща се към небето. Малкото количество топлина, което успява да се измъкне навън, е напълно достатъчно да накара Кокс да се обърне и да побегне. Докато тича, той сваля димящата си риза.

Пожарът е прекосил Честърс Мил от северозапад на югоизток (Барби е успял да предугади това). Скоро той бързо ще угасне. Изсмукал е много кислород и е оставил след себе си метан, формалдехиди, солна киселина, въглероден двуокис, въглероден окис и много други отровни вещества. Оставил е още и задушливи облаци, в които има частици от къщите, дърветата и, разбира се, хората.

Пълно е с какви ли не отрови.

22.

Двайсет и осемте изгнаници и двете кучета се отправиха към границата с ТР-90 — място, което старите хора наричат Кентън. Бяха се натъпкали в три микробуса, две коли и една линейка. Небето беше притъмняло, а хората се задъхваха заради недостига на кислород.

Барби натисна спирачката на приуса на Джулия и изтича до Купола. Един разтревожен подполковник и пет-шест войници пристъпиха напред, за да го посрещнат. Барби се задъха още преди да стигне до издраскания с червен спрей Купол, въпреки че беше пробягал съвсем късо разстояние. Добрият въздух изчезваше с бясна скорост.

— Вентилаторите! — изрича с хриптящ глас. — Включете вентилаторите!

Клеър Макклачи и Джо се измъкнаха от микробуса на „Бърпис“, бяха задъхани и едва ходеха. След това пристигна микробусът на телефонната компания. Ърни Калвърт излезе, направи две крачки и се свлече на колене. Нори и майка й се опитаха да му помогнат да се изправи. И двете плачеха.

— Полковник Барбара, какво стана? — попита подполковникът. Казваше се Стрингфелоу — това име беше изписано на лентичката, пришита върху куртката му. — Докладвайте!

— На майка ти ще докладвам аз! — изкрещя Роми, който държеше в ръцете си замаяния Ейдън Епълтън. Търстън Маршал пристъпваше зад него, прегърнал Алис, която беше оповръщала предната част на блузката си. — Да докладвал, пусни ги онези вентилатори, бе!

Спрингфелоу заповяда да пуснат вентилаторите, а бегълците коленичиха и притиснаха дланите си към Купола. Откъм преградата полъхна лек ветрец и те започнаха жадно да вдишват живителния въздух, който той носеше.

Огънят бушуваше зад тях.