Смазан

1.

Роуз смяташе да отвори „Дивата роза“ в пет часа следобед и да предложи на клиентите лека вечеря. Докато приготвяше картофената салата, хвърляйки по едно око към телевизора над бара, някой почука на вратата. Отвън стояха Джаки Уетингтън, Ърни Калвърт и Джулия Шамуей. Тя прекоси празния салон, бършейки ръцете си в престилката, и отключи вратата. Коргито Хорас, което пристъпваше от крак на крак зад Джулия, беше наострило уши и се плезеше смешно. Роуз се увери, че табелката „Затворено“ си е на мястото, след това заключи вратата зад посетителите си.

— Благодаря — каза Джаки.

— Няма защо — отговори Роуз. — Аз и без това исках да се видим.

— Дойдохме да погледаме телевизия — обясни Джаки. — Бях у Ърни, а по пътя за насам срещнахме Джулия. Тя седеше на тротоара и съзерцаваше с празен поглед останките от къщата си.

— Нищо не съм съзерцавала — отговори Джулия. — Двамата с Хорас мислехме как да издадем вестник след градската среща. Малък ще е, вероятно само две страници, но ще го има. Твърдо съм решила.

Роуз се загледа в телевизора. Пред камерата стоеше млада жена, която обясняваше нещо. Най-отдолу на екрана пишеше: „По-рано днес“. Изведнъж се чу силен гръм и на небето се появи огнено кълбо. Репортерката подскочи, изпищя и се обърна назад. Операторът веднага даде в близък план падащите отломки.

— Само повтарят тези кадри — каза Роуз. — Ако не сте ги гледали, гледайте ги. Джаки, видях Барби към обяд. Отидох да му занеса храна и те ме пуснаха при него. Мелвин Сиърлс ме следеше зорко.

— Извадила си късмет — каза Джаки.

— Как е той? — попита Джулия. — Добре ли е?

— Понатупали са го, но не е пострадал сериозно. Той каза… май ще трябва да поговорим насаме, Джаки.

— Каквото и да е, можеш да го кажеш пред Ърни и Джулия.

Роуз се поколеба, но само за момент. Ако не вярваше на Ърни Калвърт и Джулия Шамуей, тогава на кого изобщо можеше да се довери.

— Каза, че трябва да си поговорим. Да се сдобрим, сякаш сме се карали. Каза и че те смята за свястна.

Джаки се обърна към Ърни и Джулия. На Роуз й се стори, че въпросът е получил своя отговор.

— Щом Барби казва така, значи е така — рече Джаки, а Ърни закима усърдно с глава. — Скъпа, тази вечер планираме да проведем една среща. В къщата на Пайпър. Това е нещо като тайна.

— Не е нещо като тайна, а си е направо тайна — намеси се Джулия. — А като се има предвид какво става в нашия град, по-добре е тайната да не бъде разкривана.

— Ако става въпрос за това, което си мисля, подкрепям ви изцяло. — След това Роуз тихичко добави: — Но Ансън не. Той носи синя кърпа на ръката си.

Точно тогава на екрана се появи надпис: „Си Ен Ен Извънредни новини“ и зазвуча дразнещата мелодия (взета сякаш от някой нискобюджетен филм на ужасите), която винаги предшестваше репортажите, свързани с Купола. Роуз предположи, че на екрана ще „цъфне“ Андерсън Купър или нейният любим Улфи (щабквартирата им сега беше в Касъл Рок), но сбърка. Появи се Барбара Стар — кореспондентката от Пентагона. Тя стоеше до армейския палатков лагер в Харлоу.

— Дон, Кира… полковник Джеймс О. Кокс — човекът от Пентагона, който се занимава с мистериозния Купол, появил се миналата събота — ще говори пред медиите за втори път, едва за втори път от началото на кризата. Темата беше обявена преди малко и аз съм сигурна, че тя ще заинтересува десетките хиляди американци, чиито близки и роднини са блокирани в Честърс Мил. Беше ни казано… — Тя се заслуша в слушалките си и обяви: — Полковник Кокс.

Четиримата насядаха край бара и се загледаха в телевизора. Камерата вече показваше вътрешността на някаква голяма палатка. Четирийсетина репортери се бяха настанили на сгъваеми столове, а други техни колеги стояха прави отзад. Чуваше се оживен разговор. В единия край на палатката беше издигната импровизирана сцена. На нея имаше отрупана с микрофони маса, от двете страни на която бяха опънати американски знамена. Отзад беше поставен бял екран.

— Доста професионално, като се има предвид, че е направено набързо — подметна Ърни.

— О, мисля, че всичко е старателно подготвено — отвърна Джаки. Тя си припомни разговора с Кокс. Полковникът беше казал: „Вдигаме нивото, за да отровим живота на Рени.“

Платнището, което покриваше входа, се повдигна и нисък мускулест човек с посивяла коса изприпка до импровизираната сцена. Никой не си беше направил труда да сложи стълба или поне щайга, която да изпълнява ролята на стълба, но човекът не срещна никакви проблеми, скочи пъргаво горе, без дори да забавя крачка. Беше облечен в бойна униформа с цвят каки, по която не се виждаха медали. Върху ризата му имаше етикетче: „полк. Д. Кокс“. В ръцете му нямаше листове. Репортерите веднага замлъкнаха и Кокс им се усмихна.

— Този човек непрекъснато трябва да дава пресконференции — каза Джулия. — Добре изглежда.

— Тихо, Джулия — смъмри я Роуз.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте тук — започна Кокс. — Ще бъда кратък, а когато приключа, ще отговоря на няколко въпроса. Ситуацията с Честърс Мил и силовото поле, което всички ние наричаме Купола, е следната: градът все още е отрязан от външния свят, не знаем какво е довело до това положение и засега не успяваме да пробием преградата. Ако успеем, веднага ще бъдете информирани. Най-добрите учени в Америка, всъщност най-добрите в света, се занимават с проблема. Разглеждаме различни възможности. Не ме питайте за тях, защото няма да получите отговор, поне засега.

Репортерите започнаха да мърморят недоволно. Кокс не се трогна. В долната част на екрана се появи нов надпис: „Военните отказват да коментират“. Когато мърморенето утихна, Кокс продължи:

— Както знаете, ние отцепихме района около Купола — първоначално пояс, широк два километра, който в неделя бе разширен до четири, а във вторник — до осем. За това има много причини, най-важната от които е, че Купола е опасен за хора с електронни импланти, като пейсмейкъри например. Втората основна причина е, че полето, генериращо Купола, би могло да оказва вредни ефекти, които се проявяват в по-късен период.

— За радиация ли говорите, полковник? — провикна се някой.

Кокс изгледа смразяващо репортера (за радост на Роуз не беше Улфи, а онова оплешивяващо плямпало от „Фокс Нюз“), а когато прецени, че той си е взел поука, продължи да говори:

— Вярваме, че вредни ефекти няма, поне в краткосрочен план, затова решихме в петък двайсет и седми октомври, тоест вдругиден, да организираме свиждане до Купола.

Заваляха въпроси. След като аудиторията притихна, полковникът извади от близкия шкаф дистанционно и започна да натиска копчетата му. На белия екран се появи изображение с висока резолюция (Джулия веднага разбра, че това нещо не е свалено от Гугъл). На него се виждаха Мил и намиращите се южно от него Мотън и Касъл Рок. Кокс остави дистанционното настрани и извади лазерна показалка.

В долната част на екрана вече пишеше: „В петък оргънизират свиждане край Купола“. Джулия се усмихна. Тези от Си Ен Ен така се бяха шашнали, че бяха забравили да пуснат проверка за правопис.

— Смятаме, че можем да приемем и настаним хиляда и двеста посетители — каза бодро Кокс. — Ще бъдат допускани само близки роднини, поне този път… всички ние се молим да няма следващ път. Сборните пунктове ще бъдат тук — в панаирния център на Касъл Рок и тук — до магистралата за Оксфорд. — Той посочи местоположението им. — На всеки от двата пункта ще чакат дванайсет автобуса. Те ще бъдат осигурени от ръководствата на училищата в района, които са отменили занятията в този ден, за да ни помогнат. Благодаря им много за помощта. Двайсет и петият автобус ще превози представителите на медиите, които трябва да чакат пред „Шайнърс Бейт“ и „Такъл“ в Мотън. — Той добави сухо: — Сигурен съм, че повечето от вас знаят къде е „Шайнърс“, там е един от най-големите магазини за алкохол. Предвиден е също така и един, повтарям един, камион за видеотехника. Ще се наложи да работите съвместно, дами и господа; медията, която ще отрази събитието, ще бъде избрана на лотариен принцип.

Журналистите започнаха да роптаят, но бързо се укротиха.

— Автобусът за журналисти е с четирийсет и осем места, а тук очевидно има стотици представители на медиите от цял свят…

— Хиляди! — провикна се един сивокос мъж и в палатката избухна бурен смях.

— Да, да, все пак е хубаво да има забавления — каза горчиво Ърни Калвърт.

Кокс се подсмихна.

— Приемам корекцията, господин Грегъри. Местата ще бъдат разпределени съобразно броя на новинарските компании, които ще трябва да излъчат своите представители.

— Си Ен Ен трябва да пратят Улфи, само това мога да кажа — обяви Роуз.

Репортерите разговаряха оживено.

— Мога ли да продължа? — попита Кокс. — Преди това бих искал да ви помоля да престанете да изпращате текстови съобщения.

— Охо — каза Джаки. — Харесвам властните мъже.

— Предполагам разбирате, че светът не се върти около вас. Щяхте ли да се държите така, ако беше станало земетресение и под развалините имаше затрупани хора?

Настана мълчание. Репортерите мълчаха като четвъртокласници, чийто преподавател е избухнал заради непристойното им поведение. „Наистина е властен“ — помисли си Джулия и за момент много й се прииска той да се озове под Купола и да поеме нещата в свои ръце. Искаше, но беше невъзможно. Това да не беше концерт по желание.

— Вашата работа, дами и господа, се състои в две неща: да разпространите информация за свиждането и да направите така, че то да мине гладко.

Онези от Си Ен Ен смениха надписа. На екрана вече пишеше: „Медиите ще помагат в деня за свиждъне“.

— Не бихме желали към Западен Мейн да се отправят тълпи хора. В района вече има поне десет хиляди роднини на онези, които са блокирани под Купола. Хотелите, мотелите и къмпингите са претъпкани до пръсване. Роднините, които се намират в други части на страната, трябва да осъзнаят, че е безсмислено да бият път дотук. Трябва да разберат, че ще бъдат връщани на контролно-пропускателните пунктове тук, тук, тук и тук. — Той посочи Луистън, Обърн, Норт Уиндам и Конуей.

— Роднините, които в момента са в района, трябва да се регистрират в един от двата пункта — панаирния център и магистралата за Оксфорд. Не тръгвайте веднага натам, безсмислено е. Това няма да прилича на масова разпродажба в супермаркет, така че е без значение дали ще дойдете пръв или последен. Посетителите ще бъдат избрани чрез лотария. Кандидатите трябва да представят две снимки. Ще се опитаме да дадем предимство на онези, които имат двама или повече роднини в Мил, но не гарантираме нищо. И едно предупреждение: ако опитате да се качите на някой от автобусите без разрешително или с фалшиво разрешително, с други думи, ако създавате пречки на операцията, отивате в затвора. Не се шегувам.

— Качването в автобусите ще започне в осем сутринта. Ако то протече нормално, ще можете да прекарате най-малко четири часа с любимите си хора. Възникнат ли проблеми, времето за свиждане намалява. Автобусите ще напуснат границата с Купола в пет следобед.

— Къде точно ще се проведе свиждането? — провикна се една жена.

— Тъкмо се канех да ви кажа, Андрея. — Кокс взе дистанционното и показа от близък план шосе 119. Джаки познаваше добре района, там някъде едва не си беше разбила носа в Купола. Тя виждаше къщата на Динсмор, стопанските постройки и мандрата.

— Откъм страната на Мотън има битпазар. — Той посочи мястото. — Автобусите ще паркират тук. Посетителите ще слязат от тях и ще отидат пеша до Купола. От двете страни има предостатъчно място за хората. Извозили сме разбитата техника.

— Ще позволите ли на посетителите да отидат съвсем близо до Купола? — попита един репортер.

Кокс погледна камерата, сякаш искаше да се обърне директно към потенциалните посетители. Роуз се опита да си представи какви са надеждите и страховете на всички онези хора, които сега гледаха телевизия в хотелските стаи и баровете. Самата тя таеше в сърцето си много надежди и страхове.

— Посетителите ще могат да се приближат на два метра от Купола — обясни полковникът. — Предполагаме, че тази дистанция е безопасна, повтарям, предполагаме. Тук не става въпрос за увеселителен парк, на който са направени стотици тестове за сигурност. Хората с електронни импланти не трябва да се приближават. Отговорността си е тяхна, не можем да проверим гърдите на всички. Освен това посетителите трябва да оставят в автобусите всички електронни устройства, които носят със себе си — айподи, мобилни телефони, компютри и др. Репортерите, използващи микрофони и камери, ще бъдат държани на разстояние. Пространството до Купола е за посетителите, трябва да ги оставите да поговорят на спокойствие с близките си. Нещата ще се получат, ако ни помогнете. Помогнете ни да го направим, нали така казваха в „Стар Трек“. — Той свали лазерната показалка. — Сега ще отговоря на няколко въпроса. Само на няколко. Господин Блитцър.

Лицето на Роуз засия. Тя вдигна наздравица с чашата с кафе.

— Изглеждаш добре, Улфи! Позволявам ти да ядеш бисквити в леглото ми. Винаги, когато искаш.

— Полковник Кокс, ще организирате ли пресконференция с властите в града? Разбрахме, че Джеймс Рени — вторият градски съветник, е поел управлението. Какво ще кажете по този въпрос?

— Опитваме се да организираме пресконференция с господин Рени и с други представители на местната власт. Тя ще започне по обяд, ако всичко върви по план.

Репортерите приеха това изявление с аплодисменти. От всичко на света те обичаха най-много пресконференциите, само креватните забежки на известните политици можеха да се сравняват с тях.

Кокс каза:

— Пресконференцията ще се проведе на пътя, местните представители ще са от едната страна, а вие, дами и господа — от другата.

Репортерите започнаха да говорят развълнувано. Харесваше им, че ще имат възможност да видят управата на града.

Кокс посочи един мъж.

— Господин Холт.

Лестър Холт от Ен Би Си скочи на крака.

— Сигурен ли сте, че господин Рени ще присъства? Питам, защото излезе информация, че той е извършвал финансови нарушения и че щатският прокурор е разследвал делата му.

— Тази информация ми е известна — отговори Кокс. — В момента не мога да я коментирам, но господин Рени вероятно ще пожелае да каже нещо по въпроса. — Той замълча и се подсмихна. — Надявам се, че ще пожелае.

— Рита Брейвър, полковник Кокс, Си Би Ес. Вярно ли е, че Дейл Барбара — човекът, който искахте да управлява града до приключването на кризата — е арестуван за убийство? Вярно ли е, че полицията в Честърс Мил го смята за сериен убиец?

Настана гробовно мълчание, журналистите чакаха отговора. Четиримата човека, които седяха на бара в „Дивата роза“, също чакаха отговора.

— Вярно е — отговори Кокс. Репортерите започнаха да шушукат. — Засега не знаем какви точно са обвиненията и дали има някакви доказателства. Разполагаме само със слуховете, с които несъмнено и вие, дами и господа, разполагате. Дейл Барбара е носител на държавни отличия. Досега никога не е бил арестуван. Познавам го много добре и затова си позволих да го препоръчам на президента на Съединените щати. Засега нямам причини да мисля, че съм сгрешил в преценката си.

— Рей Суарес, полковник, Пи Би Ес. Смятате ли, че лейтенант Барбара, сега вече полковник, е арестуван по политически причини? Дали Джеймс Рени не се опитва да му попречи да заеме поста, на който е назначен от президента?

Джулия разбра каква е целта на втората част от шоуто. Кокс искаше медиите да са „Гласът на Америка“, а те са хората зад Берлинската стена. Тя изпадна във възторг.

— Ако градският съветник Рени дойде в петък, господин Суарес, непременно му задайте този въпрос. — Кокс изглеждаше изключително спокоен. — Дами и господа, това е всичко от мен.

Той бързо слезе от сцената и се измъкна, преди репортерите да започнат да му задават още въпроси.

— Майчице — измърмори Ърни.

— Добре, добре — каза Джаки.

Роуз изключи телевизора. Изглеждаше възбудена, пълна с енергия.

— По кое време е тази среща? Хареса ми всичко, което каза полковник Кокс, но пък сега на Барби може съвсем да му се стъжни животът.

2.

Барби научи за пресконференцията на Кокс от Мануел Ортега. Ортега, който преди работеше при Олдън Динсмор, сега беше полицай и носеше синя риза, тенекиена значка, направена сякаш от самия него, и четирийсет и петкалибров пистолет. Беше смъкнал колана си доста надолу, явно искаше да прилича на гангстер. Този кротък (поне такова впечатление си беше изградил Барби) човек с изтъняваща коса и вечно зачервено от слънцето лице обичаше да си поръчва закуска за вечеря (палачинки, бекон и пържени яйца) и да говори за крави (така и не беше успял да убеди Динсмор да купи от любимата му порода „Гелъуей“). Името му лъжеше — той беше янки до мозъка на костите си и притежаваше типичното за янките суховато чувство за хумор. Барби винаги го беше харесвал. Но сега пред килията стоеше друг Мануел, сега пред килията стоеше непознат човек в много лошо настроение. Той закрещя, обяснявайки разпалено какво е станало. От устата му хвърчаха пръски слюнка, лицето му беше придобило цвят на презрял домат.

— Изобщо не споменаха за идентификационните плочки, които намерихме в ръката на бедното момиче! Нито думичка! А след това копелето започна да плюе Джим Рени, на чиито рамене се крепи целият град. Целият!

— По-спокойно, Мануел — посъветва го Барби.

— За теб съм полицай Ортега, мръснико!

— Добре. Полицай Ортега. — Барби седеше на леглото и си мислеше колко малко му трябва на Ортега да измъкне стария „Скофийлд“ и да започне да стреля. — Аз съм тук вътре, а Рени е отвън. Сигурен съм, че той е доволен от сегашното положение на нещата.

— Млъквай! — изкрещя новоизпеченият полицай. — Всички сме вътре! Всички сме под проклетия Купол! Олдън пие по цял ден, момчето му не ще да яде, а жена му не спира да плаче за Рори. Джак Еванс си пръсна мозъка, нали разбра? А тъпите военни само плискат помия. Хиляди лъжи и скалъпени истории! А ти, ти предизвика боя в супермаркета и изгори вестника ни! За да не може Джулия да напише какъв си боклук!

Барби си мълчеше. Знаеше, че ако се опита да каже нещо в своя защита, ще получи куршум.

— Така се отнасят към политиците, които не харесват — продължи Мануел. — Искат да ни управлява сериен убиец и изнасилвач на мъртви жени, а не християнин! Каква низост!

Той извади пистолета и го промуши между решетките. Отворът на цевта се видя на Барби широк като вход на тунел.

— Ако Купола изчезне, преди да са те изправили до стената и да са те направили на гевгир — продължи Мануел, — аз сам ще свърша тази работа. Пръв съм на опашката от желаещи да те пречукат, а в момента тя е много дълга, да знаеш.

Затворникът остана безмълвен, чакаше да види какво ще стане — дали ще бъде убит или не. Сандвичите с бекон на Роуз Туичъл се опитваха да се качат в гърлото му и да го задушат.

— Ние се мъчим да оцелеем, а те само петнят човека, без когото в града ще настане анархия. — Мануел прибра огромния пистолет в кобура. — Майната ти. Не си струва да си цапам ръцете.

Той се обърна и тръгна към стълбите. Вървеше прегърбен, загледан в пода.

Барби се облегна на стената и въздъхна. По челото му бе избила пот. Той я избърса с треперещата си ръка.

3.

Клеър изскочи от къщата веднага щом видя микробуса на Ромео Бърпи. Тя плачеше.

— Мамо! — изкрещя Джо и слезе още преди Роми да е паркирал. След малко другите го последваха. — Мамо, нещо лошо ли е станало?

— Не — проплака тя, а после го сграбчи в прегръдките си. — Ще организират свиждане! В петък! Може би ще видим баща ти!

Момчето възкликна възторжено и завъртя майка си, сякаш се опитваше да я поведе в танц. Бени прегърна Нори… и я целуна бързо по бузата. Ръсти забеляза това и си помисли: „Палаво дяволче си ти, Бени.“

— Закарай ме в болницата, Роми — каза медикът. Той помаха на Клеър и децата, които вървяха към къщата. Радваше се, че е избегнал разговора с госпожа Макклачи, защото имаше опасения, че тя може да хваща лъжите и на провинциалните парамедици, а не само на сина си. — И моля те, зарежи за момент този смешен френски акцент.

— Някои хора нямат културно наследство, затова завиждат на онези, които имат — отговори Роми.

— Да, и майка ти носи галоши.

— Уи, но само когато вали.

Телефонът на Ръсти изпиука веднъж — текстово съобщение. Той го отвори и прочете: „СРЕЩАТА Е В 21:30 ПРИ ПАЙПЪР. ГЛЕДАЙ ДА ДОЙДЕШ. ДЖ. У.“

— Роми — каза и затвори телефона. — Ако оживея след срещата с бащата и сина Рени, би ли дошъл с мен довечера на една среща?

4.

Джини го чакаше във фоайето на болницата.

— Днес в „Катрин Ръсел“ е денят „Рени“ — обяви тя. Не изглеждаше особено разочарована. — Търстън Маршал ги прегледа и двамата. Ръсти, този човек е истинска находка. Той определено не харесва Младши, защото Младши и Франк са го натупали край езерото, но въпреки това се държа като абсолютен професионалист. Само си губи времето в колежа, мястото му е тук. — Тя се приведе към парамедика и му прошепна: — По-добър е от мен. И много по-добър от Туич.

— Къде е той сега?

— Прибра се в квартирата си, за да види младата си приятелка и двете деца, които гледа заедно с нея. Май се грижи за децата като за свои.

— Олеле майчице, Джини се е влюбила! — възкликна Ръсти, ухилен до уши.

— Не се дръж инфантилно. — Тя го изгледа сърдито.

— В коя стая са двамата Рени?

— Младши е в седма, а Джим — в деветнайсета. Джим дойде с онзи Тибодо, но сигурно го е пратил някъде по задачи, защото беше сам, когато отиде да види сина си. — На лицето й се появи цинична усмивка. — Не му отдели много време. Почти непрекъснато говори по телефона. Младши просто си седи кротко. Съвсем не беше кротък обаче, когато Хенри Морисън го доведе.

— Големия Джим има сърдечна аритмия, така ли? Какво е положението в момента?

— Търстън я овладя.

Ръсти изпита известно задоволство, но си каза наум: „Когато ефектът на валиума отслабне, сърцето му пак ще започне да прави въртели.“

— Отиди да видиш първо момчето — каза Джини. Бяха сами във фоайето, но тя продължаваше да говори тихо. — Не го харесвам и никога не съм го харесвала, но сега направо ми е жал за него. Май не му остава много.

— Търстън споменавал ли е нещо на Рени за състоянието на сина му?

— Да, казал му е, че проблемът вероятно е сериозен. Но явно не е толкова сериозен, колкото всички онези телефонни разговори, които той провежда. Вероятно някой му е казал за свиждането в петък. Много го е яд.

Ръсти се сети за малкия уред в ябълковата градина, който не беше успял да повдигне. Който дори не беше успял да помръдне. Сети и за смеещите се кожени глави.

— Някои хора просто не обичат да им идват гости — каза той.

5.

— Как се чувстваш, Младши?

— Д-о-бре. По-добре — отговори апатично той. Беше с болничен халат и седеше до прозореца. Светлината осветяваше лицето му, което изглеждаше измъчено и състарено.

— Кажи ми какво стана, преди да припаднеш?

— Бях тръгнал за училище, но отидох в къщата на Анджи. Исках да й кажа да се сдобри с Франк. Той само се шляе.

Ръсти се канеше да го попита дали знае, че Франк и Анджи са мъртви, но се отказа. Имаше ли смисъл?

— Отивал си на училище? Ами Купола?

— О, да. — Същият безчувствен и апатичен глас. — Забравих за него.

— На колко си години?

— Двайсет… една?

— Как се казва майка ти?

Младши се позамисли.

— Джейсън Джиямби7 — отвърна накрая, а после се изсмя гръмко. Изражението на лицето му обаче не се промени.

— Кога се появи Купола?

— Събота.

— Преди колко време беше това?

Младши се намръщи.

— Седмица? Две седмици? Мина известно време от тогава. — Той се обърна към Ръсти. Очите му светеха от валиума, който Търстън Маршал му беше инжектирал. — Бааарби ли те накара да ми задаваш такива въпроси? Той ги уби, нали знаеш? — Той кимна. — Намерихме неговите пачки. — Замълча за момент. — Плочки.

— Не ме накара Барби — отговори Ръсти. — Той е в затвора.

— Много скоро ще бъде в ада — каза сухо Младши. — Ще го осъдим и ще го екзекутираме. Така каза баща ми. В Мейн няма смъртно наказание, но той каза, че сега важат военните закони. Яйчената салата съдържа твърде много калории.

— Точно така — рече медикът. Беше извадил стетоскоп, апарат за измерване на кръвно налягане и офталмоскоп. Уви маншета на стетоскопа около ръката на Младши. — Можеш ли да ми кажеш кои са последните трима президенти?

— Разбира се. Буш, Муш и Туш. Той се изсмя гръмко, но лицето му си остана безизразно.

Кръвното налягане на Младши беше 147 на 120. Ръсти бе очаквал да е по-високо.

— Спомняш ли си кой дойде да те види преди малко?

— Да. Възрастният мъж, когото двамата с Франки открихме край езерото, малко преди да намерим децата. Надявам се, че децата са добре. Бяха много сладки.

— Помниш ли имената им?

— Ейдън и Алис Епълтън. Отидохме в клуба и онази червенокосата ми направи чекия под масата. Мислех, че ще си тръгне, преди да е станало готино. — Кратка пауза. — Това е.

— Ъ-хъ. — Ръсти вдигна офталмоскопа. Дясното око на Младши беше добре. Оптичният диск на лявото му око обаче беше подут — често срещан симптом при мозъчен тумор.

— Виждаш ли нещо зелено, Джей Лено?

— Не. — Парамедикът остави офталмоскопа, след това вдигна показалеца си и го доближи до лицето на Младши. — Искам да докоснеш пръста ми, а после носа си.

Младши се подчини. Ръсти започна бавно да движи пръста си напред-назад.

— Продължавай.

Младши успя само един път да уцели движещия се пръст и носа си. Вторият път уцели пръста, но след това пипна бузата си. Третият път пропусна пръста, след което докосна дясната си вежда.

— Леле! Искаш ли още? Цял ден мога да го правя, да знаеш.

Ръсти бутна стола си назад и стана.

— Джини Томлинсън ще дойде да ти напише рецепта.

— Като я взема, ще мога ли да ида у мома? У дома, исках да кажа?

— Тази нощ ще останеш тук, Младши.

— Но всичко ми е наред, нали? Преди ме мъчеше главоболие, много кофти главоболие, но вече ми мина. Добре съм, нали?

— Все още не мога да ти дам отговор — каза Ръсти. — Искам да поговоря с Търстън Маршал и да проверя какво пише в медицинската литература.

— Човече, този тип не е доктор, а учител по английски.

— Може и да е така, но ти помогна, въпреки че, доколкото знам, двамата с Франк сте го тормозили.

Младши махна небрежно с ръка.

— Това беше просто игра. Освен това се отнесохме добре с онези капаци, ъъ… хлапаци, нали така?

— Не мога да споря по този въпрос с теб. Младши, гледай да си починеш. Защо не погледаш малко телевизия, а?

Младши се позамисли, после попита:

— Какво ще има за вечеря?

6.

Единственото лекарство, за което Ръсти се сещаше, беше манитол. Според него то щеше да намали отока в нещото, с което се предполагаше, че мисли Рени Младши. Той измъкна картона от вратата и видя, че за него е прикрепена бележка, надраскана с непознат почерк:

Скъпи доктор Евърет, дали да не дадем манитол на този пациент? Аз не се престраших да му дам, защото не знам дозировката.

Търстън

Ръсти написа дозата и си помисли: „Джини е права, Търстън наистина е добър.“

7.

Големия Джим не беше в стаята си. Ръсти обаче чу гласа му, който идваше откъм мястото, на което покойният доктор Хаскел обичаше да си подремва. Той се отправи към фоайето. Не се сети да вземе картона на Големия Джим — недоглеждане, за което по-късно щеше да съжалява.

Облечен в костюм, Големия Джим седеше до прозореца и говореше по мобилния си телефон, въпреки че на стената имаше табела, на която беше изобразен телефон, задраскан с две червени черти. Ръсти си помисли, че с удоволствие би накарал Рени да прекрати разговора. Канеше се да направи точно това, въпреки че вероятно имаше други, много по-дипломатични начини за поставяне начало на преглед. Тръгна напред, но нещо го накара да замръзне на място.

В главата му изникнаха спомени: не може да заспи, става да си отреже парче от сладкиша с червени боровинки и портокали на Линда, чува как Одри похърква в стаята на момичетата. Слиза долу при Джитата. Сяда на леглото на Джани, под плаката на Хана Монтана — нейния ангел-пазител.

Защо тези спомени бяха дошли чак сега? Защо не бяха дошли по време на срещата, проведена в кабинета на Големия Джим?

„Защото тогава не знаех за убийствата и мислех само за пропана. И защото Джанел не получаваше пристъпи, а просто спеше неспокойно, говорейки в съня си.“

„Той има златна бейзболна топка, тате. Лоша топка.“

Как така не се бяха появили миналата нощ, докато оглеждаше труповете? А сега, когато вече може би е късно?

„Помисли какво означава това! Може би онова устройство на Блек Ридж не излъчва само слаба радиация, а и нещо друго. Наречи го предчувствие, наречи го както си искаш, но то е тук. А ако Джани е права за златната бейзболна топка, тогава всички деца, които предвещават беда на Хелоуин, може би също са прави. Дали ще стане точно тогава? Или по-рано?“

Ръсти реши, че ще стане по-рано. За децата в града, които обичаха да обикалят къщите и да събират лакомства, Хелоуин вече бе дошъл.

— Не ме интересува каква работа имаш, Стюарт — каза сприхаво Големия Джим. Трите милиграма валиум като че ли не го бяха направили по-сговорчив. — Двамата с Фърналд отидете там горе, вземете и Роджър… а? Какво? — Той се заслуша. — Нужно ли е изобщо да ти обяснявам? Не гледаш ли телевизия? Ако започне да ти се зъби…

Той вдигна очи и видя, че Ръсти стои на прага. Лицето му придоби смутено изражение, като че ли се опитваше да прецени каква част от разговора е чул парамедикът.

— Стюарт, имам посетител. Пак ще ти се обадя, а когато го направя, гледай да ми кажеш това, което искам да чуя. — Той прекъсна разговора, без да каже „дочуване“, после вдигна телефона и се ухили, оголвайки дребните си зъби. — Знам, знам, много невъзпитано, но градските дела не търпят отлагане. — Той въздъхна. — Не ми е лесно. Всичко ляга на плещите ми, а аз не се чувствам добре.

— Сигурно ти е трудно — предположи Ръсти.

— Господ ми помага. Знаеш ли какъв е девизът ми, друже? Искаш ли да ти кажа?

— Да.

— Когато затвори врата, Господ отваря прозорец.

— Наистина ли смяташ така?

— Знам, че е така. Има едно нещо, което гледам никога да не забравям — когато искаш, Бог не чува молитвите, но когато се нуждаеш, Бог се вслушва в тях.

— Ъ-хъ. — Ръсти влезе във фоайето. Телевизорът бе включен на Си Ен Ен. Звукът бе изключен, но ставаше ясно за какво говорят, защото на екрана се мъдреше черно-бяла снимка на Джеймс Рени. Големия Джим беше вдигнал показалеца си, както и горната си устна. Приличаше на озъбен койот. В долната част на екрана пишеше: „В рай за наркотиците ли се е превърнал Честърс Мил?“ После пуснаха реклама на автокъщата на Джим Рени — онази противната, в която един от дилърите (Големия Джим никога не се появяваше в рекламите) накрая изкрещява: „Вие пътувате, защото от Големия Джим купувате!“

Големия Джим махна към телевизора и се усмихна тъжно:

— Виждаш ли какво ми причиняват приятелите на Барбара? Нищо изненадващо, нали? Когато Христос дошъл да спаси човечеството, те го накарали сам-самичък да занесе кръста си на Голгота, където умрял, покрит с кръв и прахоляк.

Ръсти се беше убедил, че валиумът е странно лекарство. Той не беше сигурен дали истината е във виното или във валиума. Пациентите, на които даваше валиум, често разказваха какво мнение имат за себе си.

Ръсти придърпа един стол и приготви стетоскопа.

— Вдигни си ризата! — Големия Джим остави мобилния си телефон, а той го взе и го прибра в джоба на ризата си. — Мога да взема това, нали? Ще го оставя на рецепцията. Там е позволено да се ползват мобилни телефони. Столовете там не са толкова удобни, колкото тези, но вършат работа.

Ръсти очакваше, че Големия Джим ще започне да протестира, но той дори не гъкна, само показа огромния си корем и твърде едрите си за мъж гърди. Ръсти се наведе и се заслуша. Щеше да е доволен от пулс 110 и лека аритмия, но нещата бяха много по-добре, отколкото очакваше. Сърцето на Големия Джим биеше с около 90 удара в минута, и то съвсем ритмично.

— Чувствам се много по-добре — каза Рени. — Всичко е било от стреса. Подложен съм на ужасен стрес. Ще си почина тук още няколко часа, между впрочем, знаеш ли, друже, че оттук се вижда цялата централна част на града? После пак ще отида да видя Младши и си тръгвам.

— Не е само от стреса. Прекалено си пълен, не си в добра форма.

Големия Джим оголи зъбите си, демонстрирайки отново фалшивата си усмивка.

— Управлявам и фирма, и цял град, друже, справям се добре, между другото. Не ми остава време за фитнес.

— Рени, от две години имаш предсърдна тахикардия.

— Знам. В един медицински сайт прочетох, че дори здравите хора често…

— Рон Хаскел много ясно ти каза, че трябва да намалиш теглото си, да пиеш лекарства против аритмия и ако те не помогнат, да се подложиш на хирургична операция.

Джим направи гримаса. Приличаше на нещастно дете, заставено да седи мирно на висок стол.

— Господ ми каза да не го правя! Господ каза „не“ на пейсмейкъра! И Господ е прав! Дюк Пъркинс имаше пейсмейкър и видя ли какво му се случи!

— Вдовицата му също нямаше късмет — каза меко Ръсти. — Сигурно е попаднала на лошо място в лошо време.

Големия Джим го изгледа преценяващо с малките си свински очи. След това вдигна поглед към тавана.

— Лампите работят, нали? Поискахте пропан и аз ви го докарах. Някои хора са неблагодарни. Но аз съм свикнал на такова отношение.

— Ще те изпиша утре вечер.

Рени поклати глава.

— До утре вечер ще получите такова количество пропан, което ще ви стигне чак до Коледа, ако се наложи. Давам ти го, защото се погрижи за мен и защото си свестен човек.

— Първо на първо не изказвам благодарности, когато ми връщат нещо, което си е мое. А и така съм по-забавен.

— О, ти поставяш знак за равенство между теб и болницата? — изсумтя Големия Джим.

— Че защо не? Преди малко ти постави знак за равенство между теб и Христос. Хайде да се върнем към темата за здравословното ти състояние, става ли?

Големия Джим плесна възмутено с големите си месести длани.

— Валиумът няма да те излекува. Ако си тръгнеш, нищо чудно сърцето ти да излезе от ритъм още следобед. Или просто да спре. Хубавото в този случай е, че ще можеш да се срещнеш с твоя спасител още преди да е паднал здрач.

— А ти какво ми предлагаш? — попита спокойно Рени. Беше възвърнал присъствие на духа.

— Мога да ти дам нещо, което вероятно ще реши проблема поне в краткосрочен план. Става въпрос за лекарство.

— Какво лекарство?

— Има цена.

— Знаех си — каза меко Големия Джим. — Разбрах, че си на страната на Барбара още когато дойде в офиса ми и започна да искаш разни работи.

Ръсти не беше искал „разни работи“, а само пропан, но реши да си замълчи.

— Откъде знаеш, че тогава Барбара е имал поддръжници? Още не се знаеше за убийствата, така че откъде знаеш, че е имал поддръжници?

Очите на Големия Джим блестяха — или се забавляваше, или го тресеше параноята. А може би и двете.

— Имам си начини, друже. Е, каква е цената? Какво искаш да ти дам в замяна на лекарството, което ще ме предпази от сърдечен удар? — Преди Ръсти да отговори, той вметна: — Позволи ми да направя предположение. Искаш да освободя Барбара, нали?

— Не. Веднага ще го линчуват, ако излезе навън.

Джим Рени се изсмя.

— Понякога говориш разумно.

— Искам да се откажеш от поста си. Сандърс също. Нека Андрея Гринъл поеме управлението. Джулия Шамуей може да помага на Андрея, докато тя се пребори със зависимостта си към онези лекарства.

Големия Джим се изсмя още по-гръмко, като освен това се плесна по бедрата.

— Мислех, че Кокс не е добре — той искаше онази с големите цици да помага на Андрея, но ти съвсем си изперкал. Шамуей! Този женски представител на семейство кучета не може задника сам да си избърше!

— Знам, че си убил Когинс!

Не искаше да каже това, думите просто се изплъзнаха от устата му. И какво от това? Бяха само двамата, като се изключеше Джон Робъртс от Си Ен Ен, който гледаше от екрана на телевизора. А и си струваше човек да види резултата. За пръв път от появяването на Купола насам Големия Джим се втрещи. Той се опита да запази каменно изражение, но не успя.

— Ти си луд!

— Знаеш, че не съм. Миналата нощ отидох в погребалната агенция и огледах четирите трупа.

— Нямаш право! Ти не си патолог! Ти дори не си истински доктор!

— Спокойно, Рени. Брой до десет. Пази си сърцето. — Ръсти замълча за момент. — Всъщност майната му на сърцето ти. След всичко, което направи, майната му на сърцето ти. По главата на Когинс имаше следи. Много странни следи, но аз бързо се досетих от какво са. Сигурен съм, че са от сувенирната бейзболна топка, която видях на бюрото ти.

— Това нищо не означава. — Рени погледна към отворената врата на тоалетната.

— Означава, и то много неща. Особено като се има предвид, че всички тела са били на едно място. За мен това означава, че този, който е убил Когинс, е убил и другите. Смятам, че си ти. Или ти и Младши. Баща и син в един отбор, така ли е?

— Няма да слушам тези глупости! — Той се надигна. Ръсти го бутна, за да го принуди да седне отново. Получи се изненадващо лесно.

— Не ме докосвай! — изкрещя Рени. — Не ме докосвай, по дяволите!

Ръсти попита:

— Защо го уби? Заплаши те, че ще каже за наркотиците, така ли? Той също ли участваше?

— Не ме докосвай! — повтори Рени, въпреки че Ръсти вече се беше отдръпнал назад и беше седнал на стола си. Изобщо не му мина през главата, че е възможно Рени да не говори на него.

— Ще си мълча за това — каза медикът. — И ще ти дам лекарство, което ще свърши по-добра работа от валиума. Но трябва да подадеш оставка. На утрешната среща кажи, че напускаш по здравословни причини и че предаваш властта на Андрея. Всички ще те смятат за герой.

Ръсти си помисли: „Ще се съгласи. Притиснат е в ъгъла.“

Рени се обърна към отворената врата на тоалетната и каза:

— Сега вече можете да излезете.

Картър Тибодо и Фреди Дентън излязоха от тоалетната, където се бяха скрили.

8.

— По дяволите — каза Стюарт Бауи.

Двамата с брат му бяха в работната стая, намираща се в сутерена на погребалната агенция. Стюарт гримираше самоубилата се наскоро Арлета Кумбс, която беше последният клиент на погребална агенция „Бауи“.

— По дяволите, скапан кучи син!

Той остави мобилния телефон на масата и извади пакетче бисквити „Ритц Битс“ от широкия преден джоб на зелената си гумирана престилка. Винаги ядеше, когато беше притеснен, и винаги успяваше да изцапа всичко около себе си („Тук прилича на кочина“ — имаше навик да казва баща им, когато малкият Стю напускаше масата), така че нямаше нищо изненадващо в това, че по лицето на Арлета, което бе застинало в грозна гримаса (бедната жена се беше заблудила, че нагълтването с препарат за отпушване на канали е бърз и безболезнен начин за отърваване от Купола), се посипаха трохи.

— Какво става? — попита Фърн.

— Защо ли се забърках в делата на този гадняр Рени!

— За пари.

— Каква е ползата от тях сега! — възкликна гневно Стюарт. — Какво да ги правя, да ги харча в смотания магазин на Бърпи ли! Най-много да ми стане оная работа от това!

Стюарт отвори устата на възрастната вдовица и набута в нея останалите бисквити.

— На ти, кучко, време е за обяд.

Той сграбчи мобилния си телефон, натисна бутона „контакти“ и избра един номер.

— Ако не е там — каза по-скоро на себе си, отколкото на Фърн, — ще го намеря, ще взема едно от пилетата му и ще му го навра в за…

Само че Роджър Килиан беше там. В проклетата си птицеферма. Стюарт чуваше къткането на пилетата. Чуваше и цигулките на Мантовани, които звучаха от високоговорителите в птицефермата. Когато децата бяха там, дънеше „Металика“ или „Пантера“.

— Кво?

— Роджър. Стю се обажда. Добре ли си, братко?

— Супер съм — отговори Роджър, което може би означаваше, че се е напушил. Голяма работа.

— Ела в града. Двамата с Фърн ще те чакаме в гаража. Ще вземем два от големите камиони — онези с лебедките — и ще отидем в Радиото на Исус. Всичкият пропан трябва да бъде закаран в града. Няма да успеем да свършим днес, но Джим каза да започваме. Утре ще взема шест-седем от нашите хора — от проклетата лична армия на Джим, ако той ги пусне, разбира се — и ще довършим работата.

— Ау, Стюарт, не! Трябва да храня пилетата! Всичките ми момчета станаха полицаи!

Стюарт си помисли: „Значи искаш да седиш в мижавия си офис, да пушиш метамфетамини, да слушаш скапана музика и да гледаш порно с лесбийки на компютъра си.“ Струваше му се невъзможно човек да се възбуди, когато миризмата на курешки е толкова силна, че можеш да я режеш с нож, но Роджър Килиан някак си успяваше.

— Това не е доброволна мисия. Джим заповяда на мен, а аз заповядвам на теб. Половин час. Ако случайно мернеш някое от твоите момчета, взимай го и него.

Той затвори, преди Роджър да е започнал пак да опява. Известно време стоя неподвижен, гледайки гневно пространството пред себе си. Изобщо не му се искаше да прекара остатъка от следобеда в товарене на бутилки с пропан… но нямаше мърдане. Да, нямаше.

Той сграбчи маркуча, мушна го между зъбите на Арлета Кумбс и пусна водата. Трупът подскочи от силната струя.

— Ето, за да преглътнеш бисквитките, бабче — изръмжа. — Иначе може да се задавиш.

— Спри! — изкрещя Фърн, защото се сети, че не само стомахът, но и гърбът на жената, е прояден от препарата за отпушване на канали. — Ще бликне от дупката на…

Твърде късно.

9.

Големия Джим погледна Ръсти. Усмивката, която бе цъфнала на лицето му, сякаш казваше: „Видя ли сега какво стана.“ След това се обърна към Картър и Фреди Дентън:

— Чухте ли как господин Евърет се опита да ме изнуди?

— Чухме много добре — отговори Фреди.

— Чухте ли го да казва, че няма да ми даде животоспасяващо лекарство, ако не се откажа от поста си?

— Да — отговори Картър и изгледа мрачно Ръсти.

Медикът се чудеше на глупостта си.

Денят беше тежък, сигурно затова сглупи.

— Той може би намекваше за лекарството верапамил, което мъжът с дългата коса сложи в системата ми. — Големия Джим се ухили гадно, показвайки дребните си зъби.

Верапамил. Ръсти го хвана яд, че не е погледнал картона на Големия Джим. Щеше да съжалява за този пропуск и по-късно.

— За какви престъпления става въпрос тук, можете ли да кажете? — попита Големия Джим. — Сплашване?

— Определено, и изнудване също така — отвърна Фреди.

— Абе, това си е чист опит за убийство — каза Картър.

— Кой според вас е подстрекателят?

— Барби — каза Картър и удари Ръсти в устата. Той не очакваше удара, дори не успя да вдигне ръце в опит да се предпази. Залитна назад и падна странично върху един от столовете. От устата му потече кръв.

— Така е, като оказваш съпротива при арестуване — отбеляза Големия Джим. — Но това не е достатъчно. Сложете го на пода, момчета. Искам го на пода.

Ръсти се опита да побегне, но едва бе станал от стола, когато Картър го сграбчи и извъртя ръката му зад гърба. Фреди мушна стъпалото си зад краката му. Картър го бутна назад. „Като деца по време на междучасие“ — помисли си Ръсти, докато падаше на пода.

Картър приклекна. Ръсти успя да удари лявата му буза. Картър само тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони досадна муха. После седна върху гърдите на Ръсти и се ухили. Да, точно като децата, само че тук няма кой да ти помогне.

Медикът извъртя главата си към Рени, който се бе изправил на крака.

— Не ти харесва да правиш това — каза задъхано. Сърцето му блъскаше като парен чук. Той едва успяваше да му осигури достатъчно кислород — Тибодо беше много тежък. Фреди Дентън беше коленичил наблизо, сякаш се опитваше да играе ролята на рефер.

— Но го правя, Евърет — каза Големия Джим. — Всъщност, Бог да те благослови, налага се. Фреди, измъкни мобилния ми телефон. В джоба на ризата му е, страх ме е да не се счупи. Смотанякът ми го открадна. Пиши и това престъпление на сметката му, след като го закараш в участъка.

— И други хора знаят — изпъшка Ръсти. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен. И толкова глупав. Каза си, че не е първият, който подценява Джеймс Рени Старши, но не се почувства по-добре от това. — И други хора знаят какво си направил.

— Възможно е — каза Големия Джим. — Но кои са те? Другите приятели на Дейл Барбара, те ще да са. Онези, които предизвикаха размириците в супермаркета; онези, които подпалиха редакцията на вестника; и не на последно място, онези, на които дължим Купола. Сигурен съм. Това според мен е някакъв експеримент, организиран от правителството. Но ние не сме опитни мишки. Нали така, Картър?

— Не сме.

— Фреди, какво чакаш?

Фреди се беше заслушал в словоизлиянията на Големия Джим, изражението на лицето му говореше: „Е, сега вече разбрах.“ Той бръкна в джоба на ризата на Ръсти, извади телефона и го метна на един от столовете. След това погледна Ръсти в лицето:

— Откога планирате тази работа? Затворили сте ни в града, за да видите как ще реагираме, така ли?

— Фреди, чуй се само — с усилие изрече Ръсти. Господи, много беше тежък този Тибодо. — Това са пълни глупости, не виждаш ли, че…

— Притисни дланта му към пода! — каза Големия Джим. — Лявата. — Фреди се подчини на заповедта. Ръсти се опита да му се противопостави, но не можа, защото Тибодо натискаше ръцете му надолу.

— Съжалявам, друже, но хората в този град трябва да разберат, че сме по-силни от терористите.

Рени можеше колкото си иска да твърди, че съжалява, но малко преди да усети натиска на тока на обувката му и на всичките му сто и десет килограма, Ръсти забеляза, че вторият градски съветник се ръководи и от друг мотив — габардинените му панталони бяха издути отпред. Той изпитваше удоволствие, не само умствено, но и физическо.

Тогава токът натисна дланта на Ръсти — много силно. Лицето на Големия Джим се беше напрегнало от усилието. По бузите му беше избила пот. Върхът на езика му, притиснат между зъбите, се беше показал навън.

„Не викай. Джини може да те чуе. А ако дойде тук, ще пострада. Освен това той иска да викаш. Не му доставяй това удоволствие“ — помисли си Ръсти.

Но когато нещо изпука изпод тока на Големия Джим, той започна да вика. Не можеше да се сдържа повече.

Чу се второ изпукване. След това и трето.

Доволен от резултата, Големия Джим отстъпи назад.

— Тикнете го в затвора. Да му дадем възможност да се види с приятеля си.

Фреди огледа дланта на Ръсти, която вече бе започнала да се подува. Три от петте пръста бяха извити неестествено.

— Смазан! — възкликна доволно Фреди.

Джини се появи на прага на фоайето, очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Какво правите, по дяволите?

— Арестуваме това копеле по обвинение в сплашване, изнудване и опит за убийство — обяви Фреди Дентън, докато Картър изправяше Ръсти Евърет на крака. — Може да има и други обвинения. Той оказа съпротива и затова бяхме принудени да употребим сила. Отдръпнете се, госпожо.

— Вие сте луди! — изкрещя тя. — Ръсти, ръката ти!

— Добре съм. Обади се на Линда. Кажи й, че тези разбойници…

Той не успя да се доизкаже. Картър го сграбчи за врата, наведе главата му и го изблъска в коридора, като междувременно прошепна:

— Ако бях сигурен, че онзи възрастният разбира от медицина колкото тебе, веднага да съм те убил.

„И всичко това за четири дена“ — помисли си Ръсти, докато Картър го извеждаше грубо от болницата. Лявата му длан вече не беше истинска длан, а виеща от болка буца, намираща се някъде под китката му. „Само за четири дена.“

Той се зачуди дали кожените глави харесват шоуто.

10.

Линда успя да открие библиотекарката чак късно следобед. Лиза караше велосипед по шосе 117, очевидно връщайки се в Мил. Тя й сподели, че се е опитала да измъкне от часовоите край Купола още информация за свиждането.

— По принцип не им е разрешено да разговарят с „захлупеняци“, но някои се престрашават — каза тя. — Особено, когато разкопчая горните три копчета на блузата си. Веднага стават разговорливи. Какво да ги правиш, прости войничета. Виж морските пехотинци… предполагам, че няма да гъкнат дори ако си сваля всичките дрехи и да започна да танцувам макарена. На тези момчета сексапилът изобщо не им влияе. — Тя се усмихна. — Не че човек може да ме сбърка с Кейт Уинслет.

— Подочу ли нещо интересно?

— Не. — Лиза, която продължаваше да седи на седалката на велосипеда си, се беше навела леко и гледаше към Линда през страничното стъкло на патрулката. — Нищо не знаят. Но се тревожат за нас, което много ме трогна. И сред тях са плъзнали много слухове. Един от тях ме попита дали е вярно, че вече повече от сто човека са се самоубили.

— Защо не влезеш в колата за малко?

Усмивката на библиотекарката стана още по-широка.

— Арестувана ли съм?

— Искам да поговорим по един въпрос.

Лиза подпря велосипеда на стойката му и влезе в колата, като преди това премести папката на Линда и неработещия радар. Линда й разказа какво са открили в погребалната агенция, после спомена за срещата при Пайпър. Лиза не се поколеба дори за секунда, изглеждаше доста развълнувана.

— Ще дойда, само опитай да ме спреш.

Радиото изпука и секунда след това прозвуча гласът на Стейси:

— Кола четири, кола четири.

Линда сграбчи микрофона. Мислеше за децата, не за Ръсти.

— Чувам те, Стейси. Казвай.

Това, което й съобщи Стейси Могин, превърна неспокойствието на Линда в ужас.

— Имам лоши новини, Лин. Приготви се да ги чуеш, всъщност как човек би могъл да се приготви за такова нещо. Арестували са Ръсти.

— Какво? — изкрещя тя, но тъй като пропусна да натисне бутона на микрофона, само Лиза чу крясъка й.

— Тикнали са го долу в кафеза, при Барби. Мисля, че дланта му е счупена. Държи я притисната към гърдите си, доста се е подула. — Тя добави с по-тих глас: — Казаха, че е оказал съпротива, затова бил пострадал.

Този път Линда натисна бутона на микрофона:

— Идвам веднага. Кажи му, че идвам.

— Не мога — отговори Стейси. — Съставили са някакъв списък. Долу могат да слизат само полицаите, които са в него. Аз не съм от тях. Повдигнали са му куп обвинения, включително опит за убийство и съучастничество в убийство. Карай внимателно. Няма да ти позволят да го видиш, така че гледай да не катастрофираш от бързане.

Линда натисна бутона три пъти, след това каза:

— Ще го видя, да знаеш.

Само че не го видя. Началникът на полицията Питър Рандолф, който изглеждаше свеж и отпочинал след дрямката, я чакаше на стълбите пред входа. Той й нареди да предаде значката и пистолета си и я информира, че е заподозряна в опит за подриване на местната власт, тъй като е съпруга на Ръсти.

Искаше й се да му каже: „Добре, арестувай ме и ме заключи долу при съпруга ми“, но тогава се замисли за децата. Сега те бяха при Марта и я чакаха да отиде да ги вземе, сигурно страшно много искаха да й разкажат какво е станало днес в училище. Тя се замисли и за срещата вечерта, която вече придобиваше изключителна важност. Защото нищо не пречеше да освободят двама затворници, а не само един. Ако я арестуваха обаче, нямаше да може да присъства на нея.

— Предай му, че го обичам — каза Линда, след това разкопча колана си и измъкна кобура. Не й пукаше, че вече няма да носи пистолет. Тя обикновено помагаше на малките деца да пресичат улиците и контролираше поведението на средношколците. В тези неща беше силата й.

— Ще му предам, госпожо Евърет.

— Погрижи ли се някой за ръката му? Чух, че ръката му е счупена.

Рандолф се намръщи.

— Кой ви каза това?

— Не знам кой се обади. Не се представи. Май беше някой от нашите хора, но по шосе 117 няма добро покритие, така че не разбрах кой е.

След кратък размисъл той реши да не задълбава повече.

— Ръката на Ръсти е добре — каза. — А нашите хора вече не са твои хора. Прибирай се вкъщи. Вероятно ще те разпитаме по-късно.

Тя с мъка сдържа сълзите си.

— Какво да кажа сега на децата? Да им кажа, че баща им е в затвора? Ти знаеш, че Ръсти е добър човек, знаеш това. Боже, та нали точно той откри, че имаш проблеми с жлъчката!

— Не мога да ви помогна много, госпожо Евърет — каза Рандолф. Май беше забравил, че доскоро се обръщаше към нея с „Линда“. — Но по-добре не им казвайте, че баща им е съучастник на Барбара в убийството на Бренда Пъркинс и Лестър Когинс… за другите убийства не знаем със сигурност, при тях мотивите са сексуални, така че Ръсти може да не е замесен.

— Това е безумие!

Рандолф се направи, че не я е чул.

— Освен това той се опита да убие градския съветник Рени, отказвайки да му предостави животоспасяващо лекарство. За щастие Големия Джим е проявил предвидливост, като е скрил двама полицаи в съседното помещение. — Той поклати глава. — Да постъпи така с човек, който се поболя от грижи, докато се опитваше да реши проблемите в града. Толкова е добър твоят Ръсти.

Тя разбираше, че го е закъсала здраво. Реши да си тръгне, преди да е станало още по-лошо. Петте часа, които оставаха до срещата, й се струваха цяла вечност. Не можеше да си измисли никакво занимание.

По-късно обаче успя да си измисли.

11.

Ръката на Ръсти изобщо не беше добре. Дори Барби забеляза това, въпреки че между тях двамата имаше три празни килии.

— Ръсти, мога ли да ти помогна?

Той се усмихна пресилено.

— Не, освен ако нямаш аспирин. Всъщност бих предпочел дарвосет.

— Нито едното, нито другото. Не ти ли дадоха нещо за болката?

— Не, но вече не ме боли чак толкова много. Ще оживея. — Той просто искаше да покаже, че не се страхува. Болката беше ужасяваща, а той дори смяташе да я направи още по-ужасяваща. — Трябва да се погрижа за тези пръсти.

— Късмет!

По чудо нито един от пръстите му не беше счупен, но в дланта му имаше счупена кост. Метакарпалната, петата. Единственото нещо, което можеше да направи по този въпрос, беше да обездвижи дланта си с парчета плат. Но първо…

Ръсти хвана показалеца си, чиято най-горна става бе разместена. По филмите тези неща винаги ставаха бързо. Бързо и лесно. За нещастие прибързването можеше да доведе до усложнения. Той постепенно засили натиска, който упражняваше. Жестоката болка се стрелкаше чак до челюстта му. Пръстът му скърцаше като панта на неотваряна с години врата. Той зърна Барби, който стоеше до вратата на килията си и наблюдаваше.

След това пръстът внезапно се изправи и болката намаля. Ръсти седна на леглото, задъхваше са като маратонец, който току-що е пресякъл финалната линия.

— Успя ли? — попита Барби.

— Имам още работа. Трябва да наместя и средния си пръст. Може да ми потрябва.

Ръсти се зае със средния си пръст. Точно когато болката стана нетърпима, ставата изпука и зае обичайното си положение. Сега му оставаше да се погрижи и за малкия си пръст, който беше щръкнал нагоре, опитвайки се сякаш да привлече вниманието на околните.

„Да не би да искаш да вдигнеш тост за най-скапания ден в историята на Ерик Евърет?“ — помисли си.

Започна да превързва пръста. Пак го болеше, но се налагаше да търпи — този проблем не можеше да бъде решен бързо.

— Какво направи? — попита Барби и щракна два пъти с пръсти. Посочи тавана, а после покри едното си ухо с длан. Дали беше сигурен, че тук долу са монтирали микрофони, или само предполагаше? Ръсти прецени, че това няма значение. Беше по-добре да приеме, че ги подслушват.

— Опитах се да принудя Големия Джим да подаде оставка — отговори. — Не се съмнявам, че ще ми стоварят десетки други обвинения, но основната причина, поради която съм тук, е, че му казах да забави малко темпото, за да не получи сърдечен удар.

Ръсти реши да не споменава за Когинс, защото иначе здравословното му състояние можеше да се влоши още повече.

— Как е храната тук?

— Не е зле — отговори Барби. — Роуз ми донесе обяд. Трябва обаче да внимаваш с водата. Понякога е възсоленичка.

Той разпери палеца и показалеца си, после посочи очите си, а след това и устата си — гледай ме в устата.

Ръсти кимна.

— Утре вечер — прошепна съвсем тихо Барби.

— Знам — отговори безмълвно той. От устните му отново потече кръв, защото ги бе мръднал бързо.

— Трябва… ни… сигурно… място.

Ръсти си помисли, че този проблем ще намери разрешението си благодарение на Джо Макклачи и неговите приятели.

12.

Анди Сандърс получи припадък. Това беше неизбежно — беше пушил прекалено много, а и не беше свикнал с метамфетамините. Той седеше в студиото на радиото, слушаше „Колко си велик“ и се захласваше. Струваше му се, че лети по струните на цигулките.

Готвача беше отишъл някъде с лулата, но му беше оставил няколко дебели хибридни цигари, казвайки:

— Трябва да внимаваш с тях, Сандърс. Като динамит са. „Онези, които не са свикнали да пият, трябва да внимават.“ Това е цитат от Тимотей. Същото се отнася и за тези цигари.

Анди кимна тържествено, но започна да пуши като парен локомотив веднага щом Готвача си тръгна. Изпафка две от цигарите една след друга, като хвърли фасовете чак когато му запари между пръстите. Характерната за метамфетамините миризма на нагорещена котешка пикня се изкачваше все по-високо в личната му класация за ароматите. Той беше преполовил третата цигара и продължаваше да се вживява в ролята на Ленард Бърнстейн, когато след едно по-яко дръпване му причерня. Падна на пода и започна да трепери в реката от свята музика. Изпод стиснатите му зъби излизаше пяна. Полузатворените му очи се въртяха бясно в орбитите си, виждайки неща, които ги нямаше. Които все още ги нямаше.

След десет минути той вече се беше свестил и дори тичаше по пътеката между студиото и дългия червен склад.

— Готвачо! — изрева. — Готвачо, къде си? Те идват!

Буши излезе от страничния вход на склада. Мазната му коса стърчеше на всички страни. Носеше мръсно долнище на пижама (върху плата бяха щамповани жабчета), по което имаше жълти петна от урина отпред и зелени петна от трева отзад. То се беше смъкнало надолу по кокалестия му ханш и затова цепката на задника му се виждаше. В едната си ръка държеше автомат, на приклада на който беше написано: „Божи воин“. Дистанционното беше в другата му ръка. Той остави Божия воин, но задържа ключа към божиите врати. После сграбчи Анди за раменете и го раздруса здраво.

— Стига истерии, Сандърс!

— Те идват! Злите хора! Както ти каза!

Готвача се замисли.

— Някой се обади и те предупреди, така ли?

— Не, имах видение! Причерня ми, после ги видях!

Готвача се облещи. Подозренията му се бяха разсеяли. Гледаше ту към Анди, ту към Битч Роуд.

— Какво видя? Колко бяха? Всичките ли, или само няколко, като предишния път?

— Аз… аз… аз.

Буши пак го раздруса, но този път по-внимателно.

— Успокой се, Сандърс. Ти вече си в божията армия и…

— Християнски войник!

— Да, да, да. А аз съм ти началник, така че докладвай.

— Идват с два камиона.

— Само два?

— Да.

— Оранжеви?

— Да.

Готвача дръпна нагоре долнището на пижамата, което бавно се смъкна до първоначалното си положение, и кимна.

— Общински камиони. Сигурно пак идват онези трима тъпаци — двамата братя Бауи и господин Пиле.

— Господин…

— Килиан, Сандърс, кой друг може да е? Той пуши кристали, но не разбира смисъла на кристалите. Защото е глупак. Идват за пропана.

— Ще се скрием ли? Ще се скрием и ще ги оставим да го вземат?

— Тъкмо това направих предния път. Но сега, не. Писна ми да се крия и да се оставям да ме обират. Звездата Уормууд изгря. Време е божиите воини да развеят флага си. Ти с мен ли си?

А Анди, който беше загубил най-скъпите си хора, не се поколеба дори за секунда:

— Да!

— До края?

— До края!

— Къде остави оръжието си?

Анди не беше съвсем сигурен, но доколкото си спомняше, то беше в студиото, подпряно на плаката, на който се виждаше как Пат Робъртсън прегръща покойния Лестър Когинс.

— Да отидем да го вземем — каза Готвача, после вдигна Божия воин и провери дали пълнителят му е на мястото си. — И отсега нататък да го носиш със себе си, ясно?

— Ясно.

— Там има ли амуниции?

— Да. — Преди един час той бе замъкнал горе една кутия. Поне си мислеше, че е било преди час — онези цигари имаха свойството да изкривяват представата за време.

— Само минутка — каза Готвача. Той донесе три китайски гранати. Даде две от тях на Анди и му каза да ги пъхне в джобовете си. Закачи третата (предпазителят й пасна чудесно на цевта) за Божия воин. — Сандърс, казаха ми, че след като дръпна предпазителя, разполагам със седем секунди да се отърва от гадинката, но когато метнах една в ямата отзад, ей-така, за проба, тя избухна след около четири секунди. Не може да се вярва на дръпнатите. Запомни това от мен.

Анди каза, че ще запомни.

— Хубаво, хайде да отидем да вземем оръжието ти.

Анди попита неуверено:

— Ще ги гръмнем ли?

Готвача се изненада от този въпрос.

— Само ако се наложи.

— Добре — каза Анди. Въпреки всичко той не искаше да убива никого.

— Но ако упорстват, ще вземем нужните мерки. Това ясно ли ти е?

— Да — отговори Сандърс.

Готвача го потупа по рамото.

13.

Джо попита майка си дали разрешава Бени и Нори да спят у тях тази нощ. Клеър отговори, че няма нищо против, стига родителите им да са съгласни. Всъщност така тя дори щеше да се чувства по-спокойна. След премеждията им на Блек Ридж тя предпочиташе да държи децата под око. Те можеха да си направят пуканки на печката на дърва и да продължат ожесточената игра на монопол, която бяха започнали преди час. Наистина се бяха разгорещили; разговаряха разпалено и се провикваха, сякаш се опитваха да се отърсят от проблемите, с които се бяха сблъскали през деня. Клеър нямаше нищо против.

Майката на Бени се съгласи, тази на Нори също (за изненада на Клеър).

— Чудесно — беше казала Джоани Калвърт. — Мечтая да се напия, откакто ни захлупи Купола. Май тази вечер ще имам възможност. И, Клеър, кажи на момичето ми утре да намери дядо си и да го целуне.

— Кой е дядо й?

— Ърни. Познаваш Ърни, нали? Всички познават Ърни. Той се тревожи за нея. И аз също, понякога. Онзи скейтборд. — Гласът на Джоани потреперваше.

— Ще й кажа.

Клеър тъкмо остави телефона и на вратата се почука. В първия момент не позна пребледнялата жена на средна възраст, която стоеше отвън. После се сети, че това е Линда Евърет — полицайката, която обикновено патрулираше около училището, помагайки на децата да пресичат, и която глобяваше шофьорите, паркирали неправилно по главната. Линда не беше на средна възраст, просто в момента изглеждаше страшно състарена.

— Линда! — възкликна Клеър. — Какво е станало? Ръсти ли? — Тя се притесняваше от радиацията, но през главата й минаваха дори и по-лоши мисли.

— Арестуваха го.

Децата бяха прекратили играта. Бяха се скупчили пред вратата на дневната и гледаха разтревожено Линда.

— Повдигнали са му куп обвинения, включително за съучастие в убийството на Лестър Когинс и Бренда Пъркинс.

— Не! — изкрещя Бени.

На Клеър й се прииска да им каже да напуснат стаята, но разбра, че няма да може да ги отпрати. Тя знаеше защо е дошла Линда, разбираше мотивите й, но въпреки това малко я беше яд на нея. И на Ръсти, задето бе забъркал в тази каша и децата. Но не сме ли всички в един кюп? Когато е под Купола, човек не може да избира дали да участва или не.

— Той застана на пътя на Рени — каза Линда. — Това е основното. Това е основното от гледна точка на Рени — кой застава на пътя му и кой не. Той съвсем е забравил в каква ужасна ситуация се намираме всички ние. Не, по-лошо. Той използва ситуацията.

Джо я погледна мрачно.

— Госпожо Евърет, знае ли господин Рени къде сме ходили тази сутрин? Знае ли за кутията? Би било лошо, ако знае.

— Коя кутия?

— Онази, която намерихме на Блек Ридж — отговори Нори. — Ние видяхме само светлините й, Ръсти отиде там, за да я огледа отблизо.

— Това е генераторът — добави Бени. — Само че той не успял да го изключи. Дори не успял да го повдигне, въпреки че според него бил съвсем малък.

— Не знам нищо по този въпрос — каза Линда.

— Значи и Рени не знае. — Джо въздъхна така, сякаш камък му беше паднал от сърцето.

— Защо мислиш така?

— Защото щеше да заповяда на ченгетата да ни разпитат — отговори Джо. — А ако не отговорехме на въпросите, щяха да ни вкарат в затвора.

В далечината проехтяха два слаби гърмежа. Клеър наклони глава и се намръщи.

— Пиратки ли бяха това или изстрели?

Линда не знаеше, а и тъй като гърмежите не бяха дошли откъм града (твърде слаби бяха), не й пукаше.

— Деца, разкажете ми какво стана на Блек Ридж. Всичко ми разкажете. Какво видяхте вие и какво видя Ръсти? По-късно тази вечер може да се наложи да разкажете и на едни други хора. Време е да съберем информацията, с която разполагаме. Даже сме закъснели.

Клеър отвори уста, за да каже, че не иска да се забърква. Отказа се. Защото не виждаше друга алтернатива.

14.

Студиото на Радиото на Исус не беше точно на Битч Роуд; алеята, която водеше до него (павирана, в много по-добро състояние от самия път), беше дълга почти половин километър. В началото й, там, където свършваше Битч Роуд, растяха два стогодишни дъба. Есенните им листа, които при нормални обстоятелства имаха прекрасна ярка окраска, идеална за снимки за календари и туристически брошури, сега бяха изсъхнали и покафенели. Анди Сандърс се беше скрил зад единия от дъбовете. Готвача се спотайваше зад другия. Чуваше се рев на дизелови двигатели — камионите идваха. Анди избърса потта, която се бе стекла в очите му.

— Сандърс!

— Какво?

— Свалил ли си предпазителя?

Той провери.

— Да.

— Добре, слушай ме сега внимателно, няма да повтарям. Ако ти кажа да стреляш, стреляй и ги направи на сито! Ако си мълча, просто стой там! Разбра ли?

— Да.

— Едва ли ще се наложи да убиваме.

„Дано, слава тебе Господи“ — помисли си Анди.

— Ако дойдат само братята Бауи и господин Пиле. Но не мога да знам със сигурност. Ако се наложи да действам, ще ме прикриеш ли?

— Да — отговори без колебание Сандърс.

— И махни проклетия си пръст от спусъка, че може да си пръснеш кратуната.

Той погледна надолу и като видя, че пръстът му наистина е върху спусъка, бързо го отдръпна.

Зачакаха. Главата на Анди пулсираше. Каза си, че е глупаво да се страхува — та нали ако не му бе звъннал телефонът, вече щеше да е мъртъв, — но и това не помогна. Защото вече живееше в нов свят. Знаеше, че този нов свят може да се окаже фалшив (беше видял какво направиха лекарствата с Андрея Гринъл), но все пак беше по-добър от кошмара, в който живееше преди.

„Господи, нека ни подминат“ — примоли се той.

Камионите изплуваха от здрача. Движеха се бавно, изхвърляйки черен дим от ауспусите си. Анди надникна зад дънера и видя, че в кабината на първия камион има двама човека. Стори му се, че са братята Бауи.

Готвача не помръдваше. Анди започваше да си мисли, че той е променил решението си и че в крайна сметка ще им позволи да вземат пропана. Готвача обаче излезе за момент от прикритието си и изстреля два куршума.

Надрусан или не, Буши стреляше добре. Предните гуми на първия камион се спукаха. Той започна да криволичи и след няколко секунди спря. Вторият камион едва не се натресе в него. Анди чу тиха музика — някакъв църковен химн — и предположи, че шофьорът му не е чул изстрелите заради радиото. Кабината на водещия камион изглеждаше празна. Двамата мъже се бяха навели, за да се предпазят.

Босият, облечен само в долнище на пижама Буши (дистанционното беше закачено за отпуснатия ластик на долнището) излезе иззад дървото.

— Стюарт Бауи! — провикна се той. — Фърн Бауи! Излезте оттам, за да поговорим! — Подпря Божия воин на ствола на дъба.

Двамата братя продължиха да се спотайват, но вратата на кабината на втория камион се отвори и Роджър Килиан изскочи навън.

— Защо спряхте? — изрева. — Нямам време за губене, трябва да нахраня пилетата. — Тогава видя Готвача. — Здрасти, Фил, как си?

— Лягай долу! — изкрещя му единият от братята Бауи. — Откаченото копеле стреля!

Роджър погледна Готвача, а после и подпряния на дървото автомат.

— Може и да е стрелял, но вече е оставил оръжието настрани. Освен това е сам. Какво става, Фил?

— Вече съм Готвача. Наричай ме така.

— Добре, Готвачо, какво става?

— Излез, Стюарт — провикна се Готвача. — Ти също, Фърн. Никой няма да пострада. Предполагам.

Вратите на първия камион се отвориха. Без да извръща глава, Буши добави:

— Сандърс! Ако някой от онези двама глупаци има пистолет, стреляй! Не само веднъж, направи ги на швейцарско сирене.

Но никой от двамата братя не държеше пистолет, Фърн беше вдигнал ръцете си.

— На кого говориш, приятелю? — попита Стюарт.

— Излез, Сандърс — заповяда Готвача.

Анди излезе. Струваше му се, че вече няма опасност да се пролее кръв, затова му стана забавно. Помисли си, че ако беше взел една от онези цигари на Готвача, щеше да му стане още по-забавно.

— Сандърс! — възкликна изненадано Стюарт. — Какво правиш тук?

— Бях привлечен в Божията армия. А вие сте зли хора. Ние знаем всичко за вас, мястото ви не е тук.

— Ъ? — измънка Фърн и си свали ръцете. Предницата на първия камион бавно се снишаваше към пътя, тъй като от спуканите гуми излизаше въздух.

— Много добре, Сандърс — похвали го Готвача, след това се обърна към Стюарт: — Качвайте се и тримата във втория камион. И право в града, жалки задници такива. Когато стигнете там, кажете на онзи вероотстъпник, че радиостанцията е вече наша. Включително лабораторията и всички запаси.

— Какви ги дрънкаш, Фил?

— Готвачо.

Стюарт махна с ръка.

— Наричай себе си както искаш, просто ми кажи за какво…

— Знам, че брат ти е тъп — каза Готвача — и че господин Пиле не може да си върже сам връзките на обувките…

— Хей! — изкрещя Роджър. — Мери си думите!

Анди вдигна автомата си. Помисли си, че непременно трябва да напише „Клодет“ на приклада му.

— Не, ти си мери думите.

Роджър Килиан пребледня и отстъпи крачка назад. Изказванията на Анди по време на градските срещи никога нямаха такъв ефект, затова сега той изпита огромно удоволствие.

Готвача продължи да говори, прекъсването сякаш не му бе направило никакво впечатление.

— Но ти, Стюарт, имаш мозък в главата си, така че го използвай. Зарежи онзи камион и се прибирай в града с другия. Кажи на Рени, че всичко тук вече принадлежи на Бог. Кажи му, че звездата Уормууд е изгряла и че трябва да ни остави на мира, ако не иска апокалипсисът да подрани. — Той се замисли. — Можеш също така да му кажеш, че няма да спираме музиката. Той едва ли се притеснява за това, но за някои хора в града този въпрос е важен.

— Знаеш ли с колко полицаи разполага той сега?

— Изобщо не ми пука.

— Някъде към трийсет. До утре вероятно ще станат петдесет. Половината град носи сини кърпи в знак на подкрепа към полицията. Само да им каже, и ще те погнат.

— Нищо няма да постигнат — отговори Готвача. — Вярата в Бог удесеторява силата ни.

Роджър реши да покаже знанията си по математика:

— Е, значи двайсет, но вие пак сте по-малко.

— Млъквай, Роджър! — сгълча го Фърн.

Стюарт опита отново:

— Фил, Готвачо, успокой се, няма нищо страшно. Той не иска наркотиците, а пропана. Половината генератори в града не работят. До няколко дни три четвърти от генераторите няма да работят. Пусни ни да вземем пропана.

— Трябва ми за готвене. Съжалявам.

Стюарт го изгледа странно, явно го смяташе за луд. Анди си помисли: „Вероятно е луд. Вероятно и двамата с него сме луди. Но и Джим Рени е луд, така че няма нищо страшно.“

— Тръгвайте — настоя Готвача. — И му кажете, че ако ни нападне, ще съжалява.

Стюарт се позамисли, после сви рамене.

— Нищо не губя от това. Хайде, Фърн. Роджър, аз ще карам.

— Нямам нищо против — отговори Роджър Килиан. — Скоростният му лост заяжда. — Изгледа подозрително Готвача и Анди, след което се отправи към втория камион.

— Бог да ви благослови, момчета — провикна се Анди.

Стюарт погледна през рамо и направи кисела физиономия.

— И теб да те благослови Бог. Той знае, че имаш нужда от благословия.

Новите собственици на най-голямата лаборатория за метамфетамини в Северна Америка стояха един до друг и гледаха оранжевия камион, който направи обратен завой и се отдалечи.

— Сандърс!

— Да, Готвачо?

— Искам да „раздвижа“ музиката. Този град се нуждае от малко Мейвис Стейпълс. И от малко „Кларк Систърс“. Като свърша тази работа, ще попушим.

Очите на Анди се напълниха със сълзи. Той прегърна през раменете човека, когото някога се наричаше Фил Буши.

— Обичам те, Готвачо.

— Благодаря, Сандърс. И аз те обичам. Искам оръжието ти винаги да е заредено. Отсега нататък ще стоим на пост.

15.

Настъпващият залез багреше деня в оранжеви краски. Големия Джим седеше до леглото на сина си. Дъглас Туичъл беше поставил инжекция на Младши и сега младежът спеше дълбоко. До известна степен за Големия Джим щеше да е по-добре синът му да умре — заради тумора, който притискаше мозъка му, не се знаеше какво можеше да направи или да каже. Разбира се, момчето беше негова плът и кръв, но имаше за разрешаване много по-важни проблеми — проблемите на града. Рени си помисли: „Може би една възглавница би свършила работа…“

В този момент телефонът му зазвъня. Той видя името, което се бе появило на екранчето, и се намръщи. Нещо се беше объркало. Стюарт едва ли би се обадил толкова скоро, ако нямаше проблем.

— Казвай!

Той се заслуша, учудването му нарастваше с всяка изминала секунда. Анди беше там? Анди, с автомат?

Стюарт чакаше отговора. Чакаше инструкции. „Нареди се на опашката, друже“ — помисли си Големия Джим и въздъхна.

— Дай ми минутка. Трябва да помисля. Ще ти се обадя по-късно.

Той прекъсна разговора и се замисли върху новия проблем. Можеше да изпрати там група полицаи. Идеята сам да оглави операцията му се стори доста атрактивна. Ако Анди загинеше, още по-добре. Така Джеймс Рени щеше да поеме управлението.

От друга страна, градската среща беше утре вечерта. Щяха да дойдат много хора, които щяха да му задават въпроси. Той беше сигурен, че ще може да натресе лабораторията на Барбара и „приятелите на Барбара“ (за Големия Джим Анди Сандърс вече беше член на „приятелите на Барбара“), но реши все още да не го прави.

Не.

Той искаше стадото му да се страхува, но не и да изпада в паника. Паниката нямаше да е от полза за плана му да установи пълен контрол над града. А и какво толкова щеше да стане, ако за момента оставеше Анди и Буши на мира? Дори можеше да има полза от това. Щеше да им се вдигне самочувствието. Щяха да започнат да се мислят за недосегаеми, защото наркотиците съдържат съставката оглупин.

От друга страна, тъпото свиждане на Кокс беше предвидено за петък — вдругиден. Всички отново щяха да се втурнат към фермата на Динсмор. Бърпи несъмнено щеше да отвори нова сергия за хотдог. Докато тълпите глупаци дърдореха край Купола и докато Кокс провеждаше конференцията си, Големия Джим щеше да отиде в радиостанцията с петнайсетина полицаи и да заличи от лицето на земята досадните наркоманчета.

Да. Това беше отговорът.

Той се обади на Стюарт и му каза засега да не предприема нищо.

— Мислех, че пропанът ти трябва — каза Стюарт.

— Ще си го вземем — отговори Големия Джим. — А ти искаш ли да ни помогнеш да се погрижим за онези двамата?

— Искам, разбира се. Имам да си връщам на онзи кучи син Буши.

— Той ще си получи заслуженото. Петък следобед. Гледай да не поемаш други ангажименти за тогава.

Големия Джим отново се почувства добре; сърцето му биеше бавно и стабилно, без да прескача. А това беше добре, защото го чакаше много работа, като се започнеше с речта, която трябваше да дръпне тази вечер във „Фуд Сити“. Мястото беше изключително подходящо, там лесно щеше да убеди новите полицаи, че редът е над всичко. Когато гледат разрушения, хората винаги стигат до извода, че им трябва „твърда ръка“.

Той излезе от стаята, после се върна и целуна спящия си син по бузата. Може би щеше да се наложи да се отърве от Младши, но засега и по този въпрос нямаше да предприема нищо.

16.

Над малкото градче Честърс Мил се спуска нощ — поредната „куполна“ нощ. Но ние няма да си почиваме, защото трябва да отидем на две срещи и да проверим какво прави коргито Хорас. Тази вечер Хорас прави компания на Андрея Гринъл. Той не е забравил пуканките, намиращи се между кушетката и стената, просто си трае за момента.

Хайде да тръгваме тогава двамата с теб, докато тъмата се просмуква в небето като упойка в кръвта на пациент. Да тръгваме, докато първите безцветни звезди изгряват над главите ни. Това е единственият град в североизточната част на Съединените щати, над който тази вечер светят звезди. Над Нова Англия валят дъждове и хората, гледащи новини, скоро ще имат възможност да видят няколко изключителни сателитни снимки, показващи дупка в облаците — точно копие на „чорапчето“ Честърс Мил. Тук звездите светят, но сега те са мръсни, защото Купола е мръсен.

Върху Таркърс Мил и района от Касъл Рок, известен като Дъ Вю, се изливат порои. Метеорологът на Си Ен Ен Рейнолдс Улф (не е роднина на любимеца на Роуз Улфи) казва, че според него западният вятър блъска облаците в Купола и ги изстисква като гъби, преди те да успеят да се придвижат на север и на юг. Той нарича това „очарователен феномен“.

Водещата Сюзън Малво го пита каква е дългосрочната прогноза за времето в Честърс Мил, явно предполагайки, че кризата може да продължи.

— Сюзън — отговаря Рейнолдс Улф, — този въпрос е чудесен. Знаем със сигурност, че тази вечер в Честърс Мил не вали, но повърхността на Купола е достатъчно пропусклива, така че е възможно вътре да се просмуче известно количество влага. Метеоролозите от Националната служба ми казаха, че скоро не се очакват валежи под Купола. А ние знаем, че най-голямата им река — Престил, е попресъхнала. — Той се усмихва, сякаш за да покаже колко добър зъболекар има. — Благодаря на Господ за артезианските кладенци!

— И аз също, Рейнолдс — казва Сюзън, а после на телевизионните екрани в Америка се появява зеленото животинче от рекламата на застрахователната компания „Гейко“.

Стига толкова новини. Хайде да минем по някои от опустелите улици; покрай църквата и къщата на преподобната (срещата там все още не е започнала, но Пайпър е напълнила голямата кафеварка, а Джулия прави сандвичи под светлината на свистяща газова лампа); покрай къщата на Маккейн, около която е опъната жълта полицейска лента, навяваща мрачни асоциации; по Таун Комън Хил и покрай сградата на общината, където Ал Тимънс и няколко негови приятели чистят и подреждат, за да могат присъстващите на утрешната градска среща да се чувстват уютно; покрай Военния мемориал, където статуята на Лусиен Калвърт (прадядо на Нори; май не е нужно да ти казвам това) стои на пост.

Какво ще кажеш да поспрем за малко, за да видим какво правят Барби и Ръсти? Никой няма да ни попречи да слезем в сутерена; в стаята за подготовка има само трима полицаи, а Стейси Могин, която е зад бюрото, спи, подпряла глава с ръка. Останалите полицаи са във „Фуд Сити“, където слушат пламенната реч на Големия Джим, но дори и да бяха тук, пак нямаше да могат да ни попречат, защото ние сме невидими. Щяха да усетят само лек полъх, когато се шмугнем покрай тях.

В Кафеза няма нищо кой знае какво за гледане, защото надеждата е невидима като нас. Двамата мъже нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се надяват. Ръсти вече не го боли чак толкова много ръката, а и отокът е поспаднал. Към пет часа следобед Стейси Могин, Бог да я благослови за добрината, беше успяла да му даде два екседрина.

Засега тези двама мъже — нашите герои — седят на леглата си и играят на Двайсет въпроса. Ред е на Ръсти да отгатва.

— Животно, зеленчук или минерал? — пита той.

— Нито едното — отговаря Барби.

— Как така нито едното? Трябва да е едно от тях.

— Не е — казва Барби. Той си е намислил Татко Смърф.

— Ти ме прецакваш.

— Няма такова нещо.

— Да, да.

— Стига си се оплаквал, чакам въпросите ти.

— Ще ми подскажеш ли малко?

— Не. Това е първото ти „не“. Остават още деветнайсет.

— Чакай малко. Така не е честно.

Нека ги оставим да изпуснат малко пара, става ли? Да минем покрай тлеещите останки от редакцията на „Демократ“; покрай леко поопърлената аптека (Сандърс повече никога няма да прекрачи прага й); покрай книжарницата и „Къщата на цветята“ на Льоклерк, чиито цветя вече са изсъхнали. Да минем под неработещия светофар на кръстовището на шосе 119 и шосе 117(ние го докосваме, той се разклаща лекичко, а после пак застива неподвижен) и да пресечем паркинга на „Фуд Сити“. Тихи сме като дъха на спящо дете.

Витрините на супермаркета са покрити с шперплат, реквизиран от склада на Таби Морел. Джак Кейл и Ърни Калвърт са изчистили повечето мръсотия, но „Фуд Сити“ все още прилича на кочина — по пода се търкалят кутии и галантерийни стоки. Повечето продукти вече са се преселили в килерите на гражданите или в гаража зад полицейския участък, по рафтовете не е останало почти нищо. Хладилните шкафове за безалкохолни напитки и бира, както и фризерът за сладолед, са разбити. Смърди на вкиснало вино. Големия Джим иска новите полицаи, повечето от които са ужасно млади, да видят този хаос. Той иска те да разберат, че целият град може да заприлича на бойно поле. Хитър е и знае, че дори не е нужно да им го казва. Те ще схванат посланието — стадото изпада в паника, когато овчарят не си гледа работата.

Да чуем ли речта му? Не. Ще го чуем какво ще каже утре вечер, ще ни е достатъчно. Освен това тези работи са ни ясни; двата основни специалитета на Америка са демагозите и рокендролът, а ние често преяждаме с тях.

Все пак трябва да погледнем слушателите, преди да си тръгнем. Виж ги само как са се захласнали и си припомни, че голяма част от тях (в това число Картър Тибодо, Майки Уордлоу и Тод Уендълстат) са хулигани, които почти всяка седмица биват наказвани заради побои и неспазване на училищната дисциплина. Но Рени е успял да ги хипнотизира.

Той не е нищо особено, ако говори насаме с някой човек, но застане ли пред тълпата… става буен звяр, както казваше старият Клейтън Брейси навремето, когато мозъчните му клетки все още функционираха. Големия Джим използва фрази от рода на: „полицейското братство“, „образцово носене на службата“ и „градът разчита на вас“. И други неща им казва. Добри неща, които никога не губят чара си.

Големия Джим преминава към темата „Барби“. Той им казва, че приятелите на Барби не спят, а сеят смут и раздор, преследвайки злите си цели. Снишавайки глас, той добавя:

— Те ще се опитат да ме дискредитират. Ще изрекат какви ли не лъжи.

Аудиторията изръмжава недоволно.

— Ще повярвате ли на лъжите? Ще позволите ли да бъда дискредитиран? Ще оставите ли града без силен лидер точно когато той има нужда от такъв?

Всички, разбира се, изкрещяват: „Не!“ Големия Джим продължава да говори (като повечето политици той вярва, че речите трябва да са дълги и цветисти), но ние си тръгваме.

Хайде да отидем в къщата на преподобната. Поемаме по пустите улици. Я, гледай! Намерихме си компания — едно тринайсетгодишно момиче с избелели дънки и старомодна скейтбордистка фланелка. Тази вечер Нори Калвърт не се е нацупила, за да прилича на лоша пънкарка (маниер, който докарва майка й до бяс). На лицето й е изписано учудване, присъщо на осемгодишна. Ние проследяваме погледа й и виждаме, че зад облаците на изток изплува огромна пълна луна. По форма и цвят тя прилича на току-що разрязан розов грейпфрут.

— Олеле… Боже! — прошепва Нори. Вдига свитата си в юмрук длан, слага я между едва наболите си гърди и се вторачва в странния розов кръг. След това продължава по пътя си, като се оглежда от време на време, за да се увери, че никой не я е забелязал. Линда Евърет им е казала да дойдат един след друг, да не бият на очи и да внимават някой да не ги проследи.

— Това не е игра — беше предупредила Линда. Нори се впечатли повече от бледото й напрегнато лице, отколкото от думите й. — Ако ни спипат, няма просто да загубим точки или да пропуснем реда си. Разбирате ли, деца?

— Аз мога ли да отида с Джо? — попита госпожа Макклачи. Тя беше почти толкова бледа, колкото госпожа Евърет.

Линда поклати глава.

— Идеята не е добра. — Тези думи бяха впечатлили Нори най-много. Не, това не е игра, това е въпрос на живот и смърт.

А, ето я църквата. И сгушената до нея къща на Пайпър. Нори вижда ярката бяла светлина на газовите лампи отзад, там, където вероятно се намира кухнята. Скоро ще влезе вътре и ще се скрие от втренчения поглед на ужасната розова луна. Скоро ще бъде на сигурно място.

Тогава една сянка изниква от мрака и я хваща за ръката.

17.

Нори толкова се стресна, че дори не успя да извика, което беше добре. Когато розовата луна освети лицето на внезапно появилия се човек, тя видя, че това е Ромео Бърпи.

— Направо ми изкара ума — прошепна момичето.

— Извинявай. Просто хвърлям по едно око навън. — Той пусна ръката й и се огледа.

— Къде са приятелите ти?

Нори се усмихна.

— Не знам. Нали трябва да дойдем един след друг, минавайки по различни пътища. Така каза госпожа Евърет. — Тя погледна към улицата, която се спускаше надолу по хълма. — Майката на Джоуи май идва. Да влизаме вътре.

Те се отправиха към мястото, където светеха газови лампи. Вътрешната врата на къщата беше отворена. Роми почука леко по касата и каза:

— Роми Бърпи и една приятелка. И да има парола, ние не я знаем.

Пайпър Либи отвори вратата и ги пусна да влязат, като гледаше любопитно Нори.

— Коя си ти?

— Гръм да ме удари, ако това не е внучката ми — каза Ърни, влизайки в стаята. В ръката си държеше чаша лимонада. Беше се ухилил до уши.

— Ела тук, момичето ми. Беше ми домъчняло за теб.

Нори се хвърли в прегръдките му и го целуна, както беше заръчала майка й. Не беше предполагала, че ще изпълни заръката толкова скоро, но се радваше, че е станало точно така. С него тя можеше да сподели истината, която никога не би споделила с приятелите си.

— Дядо, много ме е страх.

— Всички ние също се страхуваме, миличка. — Той я притисна още по-силно към себе си, после се загледа в лицето й. — Не знам каква работа имаш тук, но тъй и тъй си дошла, така че какво ще кажеш да те почерпя една лимонада?

Нори забеляза кафеварката и отговори:

— Бих предпочела кафе.

— И аз също — каза Пайпър. — Заредих я с най-силното кафе, след това сложих вода и чак тогава се усетих, че няма електричество. — Тя поклати глава, сякаш за да пропъди някаква мисъл. — Това нещо ми напомня за себе си по различни начини.

Някой почука на задната врата и след малко се появи Лиза Джеймисън. Бузите й бяха силно зачервени.

— Скрих велосипеда си в гаража ти, преподобна Либи. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не. Сега ние правим заговор, така поне биха казали Рандолф и Рени, затова по-добре ме наричай „Пайпър“.

18.

Никой от „членовете на революционния комитет“ не закъсня, така че малко след девет часа Пайпър даде началото на срещата. Първоначално й направи впечатление, че присъстват осем жени и само четирима мъже. Отгоре на всичко от четиримата мъже един беше пенсионер, а двама бяха на такава възраст, че все още нямаха право да гледат филми, в които показват насилие и сексуални сцени. Спомни си, че в партизанските групи, действащи в различни части на света, има много жени и деца. Това й се струваше неправилно, но тя разбираше, че понякога правилното и необходимото влизат в конфликт.

— Предлагам да сведем глави за минута — каза Пайпър. — Няма да се моля, защото вече не съм сигурна към кого да се обръщам в молитвите си. Но би било добре да кажете нещо на вашия си Бог, защото тази вечер ще имаме нужда от силна подкрепа.

Те се съобразиха с предложението й. Някои от присъстващите все още комуникираха с Всевишния, когато Пайпър вдигна глава и се огледа. Видя две наскоро уволнени полицайки, пенсиониран управител на супермаркет, останала без вестник журналистка, библиотекарка, собственичка на ресторант, „куполна вдовица“, която не можеше да спре да върти годежния си пръстен, местна „акула“ — собственик на универсален магазин, и три неестествено сериозни за възрастта си деца, сгушени едно до друго на кушетката.

— Амин — каза Пайпър. — Ще дам думата на Джаки Уетингтън, която много добре знае какво прави.

— Това звучи прекалено оптимистично — отговори Джаки. — Да не говорим, че е и прибързано, защото аз ще дам думата на Джо Макклачи.

Момчето изглеждаше стреснато:

— Аз?

— Но преди да го чуем — продължи тя, — искам да помоля приятелите му да застанат на пост. Нори — отпред, а Бени — отзад. — Джаки забеляза, че те се канят да протестират, затова вдигна ръка и поясни: — Не търся повод да ви отпратя, задачата ви е важна. Сигурно разбирате какво може да стане, ако ни хванат да заговорничим. Вие двамата сте най-малки. Намерете две тъмни ниши и се скрийте в тях. Ако видите някой, който се държи подозрително, или мернете полицейска кола, плеснете с ръце ето така. — Тя плесна веднъж, после два пъти и накрая още един път. — По-късно ще ви разкажем за какво сме говорили, обещавам. Сега ще съберем цялата информация накуп, няма да има никакви тайни.

Когато те излязоха, Джаки се обърна към Джо:

— Кутията, за която сте споменали на Линда. Разкажи всичко от начало до край.

Джо се изправи на крака, сякаш щеше да рецитира стихотворение, и разказа на другите всичко, което знаеше.

— След това се върнахме в града и разбрахме, че онова копеле Рени е заповядало да арестуват Ръсти — завърши. Избърса потта от челото си и отново седна на кушетката.

Клеър обгърна с ръка раменете му.

— Според Джо не е хубаво Рени да разбира за кутията — вметна тя. — Той смята, че Рени вероятно би предпочел тя да продължи да функционира и не би направил опит да я изключи или разруши.

— Той е прав — обади се Джаки. — Кутията е най-важната ни тайна.

— Ами… — промърмори Джо.

— Какво? — попита Джулия. — Смяташ, че той трябва да знае?

— Може би, но трябва да помисля.

Джаки реши да не му задава повече въпроси и продължи нататък:

— Да преминем към следващия въпрос. Ще се опитам да измъкна Барби и Ръсти от затвора. Утре вечер, по време на градската среща. Президентът е заповядал Барби да поеме управлението.

— Който ще да е, само да не е Рени — изръмжа Ърни. — Това некадърно копеле мисли, че градът е негов.

— Той е добър само в едно — намеси се Линда. — В това да забърква каши, когато му е изгодно. Боят в супермаркета и изгарянето на редакцията на вестника… според мен той ги е организирал.

— Разбира се, че е той — потвърди Джаки. — Човек, който може да убие собствения си пастор…

Роуз я погледна изненадано.

— Да не би да искаш да кажеш, че Рени е убил Когинс?

Джаки разказа на присъстващите какво бе открил Ръсти при огледа на тялото на Когинс. Те изглеждаха смаяни, но очевидно й повярваха.

— А момичетата, и тях ли? — попита тихичко ужасената Лиза Джеймисън.

— Синът му може би — отговори рязко Джаки. — Предполагам, че тези две убийства не са свързани с политическите машинации на Големия Джим. Младши припадна тази сутрин до къщата, в която откри телата.

— Какво съвпадение само! — възкликна Ърни.

— Сега той е в болницата. Джини Томлинсън твърди, че е много вероятно да има мозъчен тумор. А хората с такива тумори често имат агресивно поведение.

— Баща и син — отбор убийци? — Клеър бе взела Джо в прегръдките си.

— Не бих казала отбор — отговори Джаки. — По-скоро имат ген, който ги кара да правят лоши неща, когато са напрегнати.

Линда каза:

— Но телата са били на едно място, така че ако приемем, че има двама убийци, то те са действали заедно. Работата е там, че този убиец Рени държи съпруга ми и Дейл Барбара в плен и ги използва за изграждане на конспиративната си теория. Не ги е убил само защото иска да послужат за назидание. Иска да бъдат публично екзекутирани. — Лицето й се изкриви за момент, докато се опитваше да сдържи сълзите, напиращи в очите й.

— Не мога да повярвам, че е стигнал дотам — каза Лиза, въртейки нервно анкха си8. — Та той е просто търговец на коли втора употреба, за Бога.

Думите й бяха посрещнати с мълчание.

— Чуйте ме сега, моля ви — промълви Джаки, когато мълчанието започна да става тягостно. — Казах ви какво смятаме да направим двете с Линда и работата вече става дебела. Ще ви помоля да гласувате. Ако желаете да участвате в заговора, вдигнете ръка. Онези, които не вдигнат ръка, могат да си тръгват, поемайки ангажимента да не разгласяват какви неща сме дискутирали тук. Не е във ваш интерес да разказвате какво сме си говорили, защото ще ви се наложи да обяснявате откъде знаете. Опасно е. Може да попаднем в затвора, и по-лоши неща дори може да ни се случат. Така че да гласуваме. Кой остава тук?

Джо моментално вдигна ръка; Пайпър, Джулия, Роуз и Ърни Калвърт не изостанаха много от него. Линда и Роми вдигнаха заедно ръцете си. Лиза погледна Клеър Макклачи. Тя въздъхна и кимна. Двете жени вдигнаха ръцете си.

— Точно така, мамо — окуражи я Джо.

— Ако кажеш на баща ти, че съм ти позволила да се забъркаш в това, не Джеймс Рени, а аз лично ще те екзекутирам.

19.

— Линда не може да отиде в полицията — каза Роми на Джаки.

— Кой ще дойде с мен тогава?

— Аз, скъпа. Линда трябва да отиде на градската среща. Така между шестстотин и осемстотин човека ще могат да потвърдят, че е била там.

— Защо да не мога да отида? — попита Линда. — Моят съпруг е там.

— Ти сама си отговори — каза Джулия.

— Как смяташ да го направим? — обърна се Роми към Джаки.

— Ами предлагам да си сложим маски…

— Пфу — изсумтя Роуз и направи физиономия. Всички се засмяха.

— Имаме късмет — каза Роми. — В магазина ми има голям избор от маски за Хелоуин.

— Аз ще бъда Малката русалка — изрече тъжно Джаки. Изчерви се, когато усети, че всички са вперили погледите си в нея. — Както и да е. Ще ни трябват пистолети. Вкъщи имам една берета. Ти притежаваш ли оръжие, Роми?

— Скътах няколко пушки в сейфа в магазина. Има и една с оптически мерник. Не че съм знаел, че ще ни потрябват, просто усетих, че нещо става.

Джо се намеси в разговора:

— Ще ви трябва и кола, с която да се измъкнете. Микробусът ти няма да свърши работа, Роми, всички го знаят.

— Имам идея — каза Ърни. — Хайде да вземем една от колите, които Джим Рени продава. Миналата пролет той взе от някаква телефонна компания пет-шест високоскоростни микробуса. Паркирани са отзад. Ще си получи заслуженото по този начин.

— А как ще вземеш ключа? — попита Роми. — Ще влезеш с взлом в офиса на Рени в изложбената зала?

— Ако не са с електронно запалване, няма да ми трябва ключ — каза Ърни, после изгледа намръщено Джо и добави:

— Бих предпочел да не казваш това на внучката ми, млади момко.

Джо прокара пръсти по устните си, сякаш дърпаше цип, и в стаята отново избухна смях.

— Градската среща трябва да започне утре в седем вечерта — каза Джаки. — Ако отидем в участъка към осем…

— Има по-добър вариант — прекъсна я Линда. — Щом ще ходя на проклетата среща, защо да не свърша и някаква полезна работа. Ще облека рокля с големи джобове, за да мога да скрия полицейското си радио — онова допълнителното, което е в личната ми кола. Вие двамата ще стоите в микробуса и ще чакате.

Напрежението в стаята се засилваше. Нещата вече придобиваха реални измерения.

— На рампата зад магазина ми — каза Роми. — Там е скришно.

— Когато Рени започне речта си — каза Линда, — ще ви дам сигнал да тръгвате. Три изпуквания.

— Колко полицаи ще има в участъка? — попита Лиза.

— Ще се опитам да разбера от Стейси Могин — отговори Джаки.

— Няма да има много. Какъв е смисълът да висят там? Големия Джим смята, че „приятелите на Барбара“ са измислица, създадена от самия него.

— Освен това ще иска крехкият му задник да е добре защитен — вметна Джулия.

Някои от присъстващите се засмяха, но майката на Джо, която изглеждаше доста притеснена, не бе сред тях.

— Независимо от всичко в участъка ще има полицаи. Какво ще направите, ако те окажат съпротива.

— Няма страшно — каза Джаки. — Ще ги заключим в килиите, преди да са се усетили какво става.

— И все пак?

— Ще гледаме да не убием някого. — Гласът на Линда бе спокоен, но очите й гледаха трескаво. Това бяха очи на животно, което събира кураж, преди да направи последен опит за спасение. — Мисля, че ще има убийства, ако Купола не изчезне скоро. Екзекуцията на Барби и съпруга ми ще бъде само началото.

— Да предположим, че ги освободите — каза Джулия. — Къде ще ги закарате? Тук?

— В никакъв случай — възрази Пайпър и докосна все още подутите си устни. — Вече съм в черния списък на Рени. А и онзи тип, който сега му е личен бодигард. Тибодо. Кучето ми го ухапа.

— Не е хубаво да са близо до центъра на града — намеси се Роуз. — Може да започнат да претърсват къщите. Полицаите вече са доста на брой.

— Сигурно ще се включат и хората, които носят сини кърпи — добави Роми.

— Какво ще кажете да ги скрием в някое от бунгалата край Честър Понд? — попита Джулия.

— Бихме могли — каза Ърни, — но се опасявам, че те ще проверят и там.

— Не се сещам за по-добро място — каза Лиза.

— Господин Бърпи? — подхвана Джо. — Имате ли още от онези оловни ролки?

— Да, тонове. Казвай ми „Роми“.

— Ако господин Калвърт успее утре да открадне микробус, ще можеш ли да го скриеш зад магазина и да натовариш на него нарязани оловни листове? Достатъчно големи, за да могат да се покрият с тях прозорците?

— Нищо не ми пречи.

Джо погледна Джаки.

— А ти ще можеш ли да се свържеш с полковник Кокс, ако се наложи?

— Да — Джаки и Джулия отговориха едновременно, после се спогледаха изненадано.

На Роми започна да му просветва.

— Старата ферма на Маккой, така ли? На Блек Ридж, при кутията.

— Да. Не знам дали идеята е много добра, но ако се наложи да бягаме… ако всички ние сме там… ще можем да защитим кутията. Предполагам, че ви звучи налудничаво, тъй като тя е причината за всичките ни проблеми, но не можем да позволим на Рени да я докопа.

— Дано ябълковата градина не се превърне в едно ново Аламо9 — каза Роми. — Разбирам какво имаш предвид.

— Има и още една работа, която бихме могли да свършим — продължи Джо. — Малко е рискована, а и може нищо да не се получи, но…

— Казвай, казвай — настоя Джулия. Тя гледаше слисано Джо Макклачи.

— Ами… Гайгеровият брояч все още ли е в микробуса ти, Роми?

— Мисля, че да, да.

— Може би някой ще успее да го върне в противорадиационното укритие. — Джо се обърна към Джаки и Линда: — Някоя от вас може ли да влезе там? Зная, че сте уволнени, но…

— Ал Тимънс ще ни пусне, така поне предполагам — отговори Линда. — Но ще пусне Стейси Могин със сигурност. Тя е с нас. Не дойде тук, защото е дежурна. Защо да поемаме този риск, Джо?

— Защото… — Той говореше бавно, като премерваше думите си, което не беше характерно за него. — Ами… там има радиация, нали? Лоша радиация. Тя представлява пояс. Обзалагам се, че ако човек мине бързо с кола през него, ще остане невредим дори и да не носи защитно облекло, но те не знаят това. Проблемът е, че те изобщо не знаят за радиацията. Няма и да узнаят без Гайгеровия брояч.

Джаки се мръщеше.

— Добра идея, младежо, но не смятам, че трябва да насочваме Рени към мястото, на което ще отидем. Моята представа за скривалище е съвсем друга.

— Не е нужно ние да го насочваме — каза момчето. Продължаваше да говори бавно, анализирайки внимателно слабите места на теорията си. — Поне не съвсем. Някой от вас ще се свърже с Кокс. Ще го накара да се обади на Рени и да му каже, че са регистрирали радиация. Полковникът трябва да му каже нещо от рода на: „Не можем да посочим точното място, защото радиацията ту се появява, ту изчезва, но е доста висока, вероятно дори смъртоносна, така че внимавайте. Случайно да имате Гайгеров брояч?“

Присъстващите на срещата се умълчаха, обмисляйки предложението на Джо. След това Роми каза:

— Закарваме Барбара и Ръсти във фермата на Маккой. Ние също отиваме там, ако се наложи… а вероятно ще се наложи. А ако те се отправят натам…

— Ще отчетат висока радиация с Гайгеровия брояч, което ще ги накара да се върнат бегом в града, покрили с ръце безполезните си пишки — изръмжа Ърни. — Клеър Макклачи, ти си родила гений.

Клеър прегърна силно Джо.

— Само дето не мога да го науча да си оправя стаята.

20.

Хорас се беше проснал на килима в дневната на Андрея Гринъл. Подпрял муцуна върху лявата си лапа, той гледаше с едно око жената, при която го беше оставила стопанката му. Джулия обикновено го взимаше със себе си, където и да ходеше — той беше кротък и никога не създаваше проблеми, дори и наблизо да имаше котки (Хорас странеше от тях, защото намираше миризмата им за отвратителна). Тази вечер Джулия си беше помислила, че всеки път, когато погледне Хорас, Пайпър Либи ще изпитва болка, защото ще си спомня мъртвото си куче. Освен това беше забелязала, че Андрея харесва кучето й, и беше преценила, че то ще я разсее и ще я накара да забрави за болежките си.

Отначало нещата се получаваха. Андрея намери гумена топка в кашона с играчки, който все още пазеше, въпреки че единственото й внуче вече беше пораснало и си играеше с други неща. Хорас послушно гонеше топката и я донасяше, щом жената поискаше. Само че не му беше много интересно, той предпочиташе да хваща топките във въздуха. Но работата си е работа и той продължи да я върши, докато жената не започна да трепери, сякаш й беше студено.

— О! О, по дяволите! Пак се почна.

Тя легна на кушетката. Цялата се тресеше. Притисна една от възглавничките към гърдите си и се вторачи в тавана. Не след дълго зъбите й затракаха (този звук се стори много неприятен на Хорас).

Той й донесе топката, опитвайки се да я разсее, но тя го бутна настрани.

— Не, миличък, не сега. Първо трябва да се справя с това.

Кучето занесе топката до изгасения телевизор и легна на пода. Не след дълго жената престана да трепери чак толкова много, неприятният мирис също понамаля. Тя поотпусна хватката си върху възглавницата и се унесе, после захърка.

Беше дошло време за хапване.

Хорас се мушна отново под масата, прекрачвайки плика с файла „Вейдър“. Зад него се намираше раят на пуканките. Щастливо куче!

Хорас все още обираше пуканките (бяха мазнички, соленички и най-хубавото — чудесно отлежали), като поклащаше късата си опашка от удоволствие, граничещо с нирвана, когато мъртвият глас проговори отново:

„Занеси й го.“

Но той не можеше. Стопанката му не беше тук.

„Занеси го на другата жена!“

Мъртвият глас беше много настоятелен, а и пуканките вече бяха на привършване. Хорас остави засега белите пухчета на мира, после закрачи заднишком, докато пликът не се озова пред муцуната му. За момент се зачуди какво да прави. Тогава си спомни какво бе казал гласът и вдигна плика с уста.

„Добро куче!“

21.

Нещо студено се лепна за бузата на Андрея. Тя го отблъсна и се извъртя настрани. Канеше се да се върне в прегръдките на оздравителния сън, когато чу излайване.

— Млъквай, Хорас. — Сложи възглавницата върху главата си. Коргито излая още веднъж, а след това стовари двайсеткилограмовото си тяло върху краката й.

— Ах! — изкрещя Андрея и се надигна. Видя блестящи лешникови очи и ухилена кучешка физиономия. Само че част от тази физиономия беше скрита зад нещо. Беше скрита зад кафяв хартиен плик. Хорас пусна плика върху корема й и скочи обратно на пода. Не му беше позволено да се качва върху мебели и хора, но настоятелната нотка в мъртвия глас го беше накарала да наруши правилото.

Андрея вдигна плика, по който имаше следи от зъбите и лапите на Хорас. Имаше и залепнало парченце от пуканка, което тя перна настрани. Пликът беше доста издут. Отпред с печатни букви беше написано: „Вейдър“ и „Джулия Шамуей“.

— Хорас? Къде намери това?

Кучето естествено не можеше да й отговори, а и не беше необходимо, защото тя разбра сама. По парченцето от пуканка. Тогава в главата й изплува спомен, който беше толкова мъгляв и нереален, че по-скоро приличаше на сън. Сън ли беше това или Бренда Пъркинс наистина се беше появила на вратата й след онази ужасна първа нощ, когато спря лекарствата? Когато в другия край на града хората се биеха за храна?

„Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Трябва да свърша една работа, а не искам да го нося със себе си.“

— Тя идва тук — каза Андрея на Хорас. — И носеше този плик. Аз го взех… поне така си мисля… но после ми се доповръща. Доповръща ми се за пореден път. Сигурно съм го хвърлила на масата и съм се затичала към тоалетната. Паднал ли е? На пода ли го намери?

Хорас излая остро. Или искаше да каже „да“, или се опитваше да намекне, че му се играе с топката.

— Благодаря ти — каза Андрея. — Добро кученце. Ще й дам плика веднага щом се върне.

Вече не й се спеше, не й се и трепереше също така. Единственото нещо, което искаше, беше да отвори плика. Защото Бренда беше мъртва. Убита. Вероятно малко след като беше донесла този плик. Което означаваше, че вътре сигурно има нещо важно.

— Само ще надникна, става ли? — каза тя.

Хорас отново излая. На Андрея Гринъл й се стори, че се опитва да й каже „защо пък не“.

Тя отвори плика и повечето от тайните на Големия Джим Рени се изсипаха в скута й.

22.

Клеър се прибра първа вкъщи. След това в интервал от няколко минути дойдоха Бени и Нори. Тримата седяха на верандата, когато Джо изникна от сенките. Бени и Нори пиеха топла сода. Клеър се поклащаше лекичко на дървената пейка, притиснала в скута си една от бирите на съпруга си. Джо седна на пейката и Клеър обгърна с ръка кокалестите му рамене. „Много е крехък — помисли си. — Той не го знае, но това е самата истина. Като пиленце е.“

— За теб, пич — каза Бени и му подаде една кутийка сода. — Вече започвахме да се тревожим.

— Госпожица Шамуей ми зададе още няколко въпроса за кутията — обясни му Джо. — Не знаех отговорите обаче. Боже, много е топло, нали? Сякаш е лято. — Вдигна поглед към небето. — Вижте тази луна само.

— Не искам да я гледам — каза Нори. — Плаши ме.

— Добре ли си, миличък? — попита Клеър.

— Да, мамо. А ти?

Тя се усмихна.

— Не знам. Ще се получи ли? Как мислите? Отговорете ми, но искрено.

Те мълчаха известно време, поради което тя се изплаши още повече. След това Джо я целуна по бузата и рече:

— Ще се получи.

— Сигурен ли си?

— Да.

Майка му винаги го хващаше, когато лъже (тя знаеше, че ще загуби този си талант, щом Джо поотрасне), но този път не му каза какво е уловил „детекторът“ й. Просто отвърна на целувката му. В топлия й бирен дъх имаше нещо бащинско.

— Дано да не бъде пролята кръв.

— Няма да има кръв — увери я Джо.

Тя се усмихна.

— Добре, на мен това ми стига.

Те поседяха известно време в мрака, без да говорят много-много. След това влязоха вътре, зарязвайки розовата луна, която продължаваше да се цъкли в спящия град.

Вече минаваше полунощ.

Загрузка...