Под купола (Том II)

1.

Когато се върнаха, Линда и Джаки видяха, че Ръсти и момичетата седят на стъпалото пред входа и ги чакат. Децата все още бяха по нощници — леки памучни нощници, а не фланели, каквито обикновено носеха по това време на годината. Въпреки че още нямаше седем сутринта, термометърът, поставен от външната страна на кухненския прозорец, показваше деветнайсет градуса.

При нормални обстоятелства, двете момичета щяха да се хвърлят в прегръдките на майка си доста преди Ръсти, но тази сутрин той ги изпревари. Той хвана Линда през кръста, а тя обви ръцете си около врата му, притискайки се силно в тялото му. Това не беше прегръдка от типа „здравей, хубавецо“, а по-скоро хватка на удавник.

— Добре ли си? — прошепна той в ухото й.

Тя кимна, косата й погъделичка бузата му. После отстъпи назад. Очите й светеха.

— Бях сигурна, че Тибодо ще погледне в овесените ядки. Добре че Джаки предложи да се изплюем вътре. Гениално, но бях сигурна…

— Мама защо плаче? — попита Джуди. Гласът й трепереше, и тя беше на път да се разплаче.

— Не плача — отвърна Линда и избърса очите си. — Е може би съвсем мъничко. Защото много се радвам да видя баща ви.

— Всички се радваме да го видим! — заяви Джанел на Джаки. — Защото моят татко… той е шефът.

— Я, какви новини — каза Ръсти, след това целуна Линда по устата. Страстно.

— По устата! — възкликна Джанел. Джуди покри очите си с длан и се изкикоти.

— Хайде, момичета, люлките — каза Джаки. — След това ще се приготвяте за училище.

— Искам лупинги! — изкрещя Джанел и поведе колоната.

— Училище? — попита Ръсти. — Наистина?

— Наистина — отговори Линда. — Единствено малките, в основното училище на Ийст Стрийт. Само сутринта. Уенди Голдстоун и Елън Вейндестин проявиха желание да поемат класовете. Най-малките ще са в една стая, а по-големите — в друга. Не вярвам да научат нещо, но поне ще имат занимание. А и така ще се върнат към нормалния живот. Може би. — Тя погледна към небето, което въпреки че беше безоблачно, леко жълтееше. Заприлича й на синьо око, замъглено от перде. — И аз бих искала малко нормален живот. Погледни небето.

Ръсти хвърли поглед нагоре, след това прегърна жена си, за да й даде увереност.

— Не се усетиха? Сигурна ли си?

— Да, но всичко беше на косъм. Тези неща изглеждат забавни в шпионските филми, но в реалния живот е съвсем друго. Аз няма да участвам при освобождаването му, скъпи. Заради момичетата.

— Диктаторите винаги държат децата за заложници — възрази Ръсти. — Човек все някога трябва да се възпротиви на тази мръсна хватка.

— Но не тук и не сега. Идеята беше на Джаки, нека тя да се оправя. Аз няма да участвам, и ти няма да участваш. Няма да го позволя. — Изражението й обаче я издаваше, личеше си, че би се включила по негово настояване. Ако това го правеше шеф, той не искаше да е шеф.

— Ще ходиш ли на работа? — попита той.

— Разбира се. Децата отиват при Марта, тя завежда децата на училище, Линда и Джаки се явяват на работа — още един ден под Купола. Всичко друго би изглеждало странно. Не ми харесва, че мисля по този начин. — Въздъхна тежко. — Освен това съм изморена. — След като се увери, че децата са далече и няма как да я чуят, добави: — Ужасно изморена. Почти не съм спала. Ти ще ходиш ли в болницата?

Ръсти поклати глава.

— Джини и Туич ще трябва да се оправят сами, поне до обяд… мисля обаче, че с помощта на новия няма да имат проблеми. Търстън си пада леко хипар, но е печен. Ще отида при Клеър Макклачи. Трябва да поговоря с онези деца и да отида до мястото, на което са отчели висока радиация.

— Какво да казвам, когато ме попитат къде си?

— Той се замисли.

— Ами… истината. Поне част от нея. Казвай, че търся генератора на Купола. Това вероятно ще накара Рени да обмисли внимателно следващите си стъпки.

— Със сигурност ще ме попитат къде си точно. Тогава?

— Казвай, че не знаеш, но че си чула да споменавам нещо за западната част на града.

— Блек Ридж е на север.

— Да. Трябва да се покрия, в случай че Рени поръча на Рандолф да изпрати хайка по петите ми. Ако ти се обадят по-късно, кажи им, че си била изморена и вероятно си се объркала. И скъпа, преди да отидеш в участъка, направи списък на хората, които според теб не вярват, че Барби е извършил убийствата. — Замисли се, защото пак започваше да разделя хората на свои и чужди. — Трябва да поговорим с тях преди утрешната среща. Много дискретно.

— Ръсти, сигурен ли си? След пожара миналата нощ всички в града искат да разберат кои са приятелите на Дейл Барбара.

— Дали съм сигурен? Да. А дали ми харесва? Разбира се, не.

Тя отново погледна жълтеникавото небе, после насочи вниманието си към двата дъба в предния двор. Отпуснатите им неподвижни листа бяха придобили особен цвят. Тя въздъхна.

— Ако Рени е накиснал Барбара, то тогава вероятно е заповядал да изгорят редакцията на вестника. Знаеш това, нали?

— Знам.

— А Джаки къде ще скрие Барбара, ако успее да го освободи от затвора? Къде ще е на сигурно място?

— Трябва да помисля по този въпрос.

— Ако намериш генератора и го изключиш, цялата тази шпионска работа става безсмислена.

— Моли се да успея.

— Ще се моля. Ами радиацията? Не искам да се разболееш от левкемия или от някоя друга лоша болест.

— Помислил съм за това.

— Да питам ли?

Той се усмихна.

— Не питай. Идеята е доста шантава.

Тя вплете пръстите си в неговите.

— Внимавай.

Той я целуна нежно.

— И ти внимавай.

Те се загледаха в Джаки, която люлееше момичетата. Имаха сериозни причини да бъдат много внимателни. В същото време Ръсти стигна до извода, че рискът се превръща в основен фактор в живота му. Но трябваше да действа по такъв начин, че когато се бръсне сутрин, да може да се гледа в огледалото.

2.

Коргито Хорас обичаше човешката храна.

Всъщност коргито обожаваше човешката храна. Тъй като беше малко едричък (а и през последните години космите около муцуната му бяха започнали да посивяват), той не трябваше да я яде. Джулия беше проявила благоразумие и беше престанала да му подхвърля лакомства, когато ветеринарят безцеремонно заяви, че преяждането скъсява живота на домашния й любимец. Този разговор се беше провел преди шестнайсет месеца и оттогава Хорас се хранеше с гранулирана кучешка храна, като от време на време намазваше по някоя диетична кучешка бисквитка. Бисквитките приличаха на опаковъчен стиропор и съдейки по укорителния поглед, който той й хвърляше, преди да ги погълне, Джулия предположи, че вкусът им едва ли е много по-различен. Но тя отстояваше позициите си — никакви препържени пилешки кожички, никакъв чипс, никакви залъци от сутрешната й поничка.

По този начин приемът на забранени храни от страна на Хорас беше ограничен, но не й преустановен. Диетата го принуди сам да си търси храна, което всъщност му доставяше удоволствие, защото така си припомняше ловните инстинкти на предците си. Сутрешните и вечерните разходки за него бяха източник на кулинарни наслади. Хората хвърляха невероятни неща в канавките покрай главната и Уест Стрийт — улици, по които Джулия често го разхождаше. Там той намираше пържени картофки, бисквити с фъстъчено масло и опаковки от сладолед с полепнали по тях парченца шоколад. Веднъж дори попадна на голямо парче пай, което се озова в стомаха му, преди някой да успее да изрече думата „холестерол“.

Той не успяваше да налапа всички лакомства, които надушваше. Понякога Джулия забелязваше, че той е намерил нещо, и дръпваше каишката. Все пак си похапваше добре, защото докато го разхождаше, стопанката му често четеше я книга, я „Ню Йорк Таймс“. Това, че биваше пренебрегван за сметка на „Таймс“, невинаги му харесваше — например, когато искаше хубаво да бъде почесан по корема, — но по време на разходките пренебрегването беше блаженство. За малките жълти коргита пренебрегването означава закуска.

Тази сутрин също го пренебрегваха. Джулия и другата жена — собственичката на къщата (със сигурност беше собственичката, защото миризмата й се усещаше навсякъде, особено около стаичката, в която хората се изхождат и маркират територията си), разговаряха. Другата жена се разплака и Джулия я прегърна.

— По-добре съм, но не съм съвсем добре — каза Андрея. Те бяха в кухнята. Хорас подушваше кафето което пиеха. Студено кафе, не топло. Подушваше и сладки. Сладки с глазура. — Искам ги. — Ако тя говореше за сладките с глазура, Хорас също ги искаше.

— Вероятно още дълго време ще изпитваш нужда от тях — рече Джулия, — но това не е най-важното. Поздравявам те за куража, Анди, но Ръсти беше прав — глупаво и опасно е да ги спираш внезапно. Цяло чудо е, че не си получила гърч.

— Май получих. — Андрея отпи от кафето си. Хорас чу сърбането. — Сънувах няколко страшно реалистични сънища. Веднъж сънувах пожар. Голям пожар. На Хелоуин.

— Но си по-добре.

— Мъничко. Започвам да мисля, че мога да се справя. Ако искаш остани при мен, Джулия, смятам обаче, че би могла да си намериш по-добро място. Миризмата…

— Има начини да се преборим с нея. Ще купим вентилатор с батерии от магазина на Бърпи. Ако наистина предлагаш подслон и храна за мен и за Хорас, ще приема. Имаш проблеми, не трябва да си сама.

— Май няма други варианти, мила.

— Знаеш какво имам предвид. Защо го направи?

— Защото за пръв път, откакто ме избраха, този град има нужда от мен. И защото Големия Джим каза, че няма да си получа лекарствата, ако се противопоставя на плановете му.

Хорас престана да се заслушва. Нещо друго го беше заинтересувало. Чувствителният му нос долови някаква миризма, която идваше откъм пространството между стената и единия край на кушетката. Точно на тази кушетка Андрея обичаше да седи в отминалите добри дни, когато беше прекалила с лекарствата. Тогава тя гледаше „Преследвани“ (добро продължение на „Изгубени“), „Да танцуваш със звездите“ или някой филм по HBO. Докато гледаше телевизия, тя често хапваше пуканки, като поставяше купата на малката масичка. И тъй като надрусаните хора рядко са чисти и подредени, сега под масичката се търкаляха пуканки. Хорас беше усетил тяхната миризма.

Той остави жените да си бъбрят и се промъкна под масичката. Отдолу беше доста тясно, но пък и той беше станал дребен, откакто Джулия го включи в специалната програма за отслабване на коргита. Първите пуканки бяха точно зад кафявия плик, в който се намираше файла „Вейдър“. Хорас стоеше върху името на стопанката си, написано с красивия почерк на Бренда Пъркинс, и обираше с език изненадващо богатата находка, когато Андрея и Джулия се върнаха в дневната.

Една жена каза: „Дай й това.“

Хорас вдигна глава и наостри уши. Не говореше Джулия, нито другата жена; говореше мъртъв глас. Хорас, както и всички други кучета, често чуваше гласове на мъртви хора, а понякога дори виждаше самите тях. Мъртвите бяха наоколо, но живите хора не можеха да ги видят, както не можеха и да надушат десетките хиляди миризми в природата.

„Дай това на Джулия. Тя има нужда от него, за нея е.“

Абсурдно. Джулия никога не би изяла нещо, което той е държал в устата си; Хорас знаеше това от дългия си опит. Дори ако го избуташе с муцуната си, тя пак нямаше да го изяде. Беше човешка храна, да, но същи така беше и храна от пода.

„Не пуканката. Говоря за…“

— Хорас? — Гласът на Джулия беше рязък, което означаваше, че е ядосана. Май искаше да му каже, че е лошо куче, дрън-дрън. — Какво правиш там? Излизай веднага!

Хорас включи на задна. Дари Джулия с най-чаровната си усмивка — леле, да знаеш колко те обичам, — като се надяваше, че за носа му не е залепнала пуканка. Той беше успял да налапа няколко, но усещаше, че има още големи залежи.

— Храна ли търсиш?

Хорас седна и я погледна с характерното за него възхитено изражение. Беше искрен, наистина обожаваше Джулия.

— Май трябваше да те попитам какво успя да докопаш? — Тя се наведе, за да огледа пространството между кушетката и стената.

Точно в този момент другата жена започна да издава странни звуци. Обви ръце около гърдите си, опитвайки да спре треперенето, но не успя. Миризмата й се промени и Хорас разбра, че тя ще повърне. Той я следеше внимателно с поглед. Човешкото повръщано понякога съдържаше хубави неща.

— Андрея? — каза Джулия. — Добре ли си?

Глупав въпрос. Не можеш ли да я помиришеш? Но този въпрос също беше глупав. Та Джулия едва ли можеше да подушва собствената си пот.

— Да. Не. Не трябваше да ям онази кифла със стафиди. Май ще… — Тя излезе на бегом от стаята. Хорас стигна до извода, че тя смята да добави още миризми, към тези, идващи от мястото за пишкане и акане. Джулия тръгна след нея. За момент Хорас се поколеба дали да не се мушне отново под масата, но надуши тревога у Джулия и затова се втурна по петите й.

Съвсем беше забравил за мъртвия глас.

3.

Ръсти се обади на Клеър Макклачи от колата. Беше рано, но тя отговори на първото позвъняване. Той не се изненада. Никой в Честърс Мил не спеше добре напоследък, не и без помощта на хапчета.

Тя обеща, че най-късно до осем и половина Джо и приятелите му ще са в къщата; лично щяла да ги докара, ако се наложело. После тихичко добави:

— Мисля, че Джо си пада по Нори Калвърт.

— Възможно ли е да не си пада — каза Ръсти.

— Налага ли се да ги водите там?

— Да, но не и в зоната с висока радиация. Обещавам ви госпожо Макклачи.

— Клеър. За да позволя да заведеш сина ми на място, което животните очевидно се самоубиват, трябва да си говорим на първо име.

— Доведи Бени и Нори у вас, а аз обещавам да се грижа за тях и за Джо по време на екскурзията. Става ли?

Клеър се съгласи. Пет минути след като затвори телефона, Ръсти напусна зловещо пустата Мотън Роуд и подкара по Дръмънд Лейн — къса уличка, на която се намираха най-хубавите къщи в Ийстчестър. На пощенската кутия пред най-хубавата от най-хубавите пишеше „Бърпи“. Не след дълго се озова в кухнята на Бърни, където жената на Ромео — Микела, му наля кафе (топло кафе — генераторът в тяхната къща все още работеше). Лицата и на двамата бяха бледи и мрачни. Роми беше с костюм, а Микела все още беше по пеньоар.

— Как мислиш, дали онзи мъж Барби наистина е убил Бренда? — попита Роми. — Защото ако я е убил драги приятелю, аз лично ще го пречукам.

Микела докосна ръката му.

— Ти не би постъпил толкова глупаво, скъпи.

— Според мен не е виновен — отговори Ръсти. — Мисля, че са го натопили. Но това да си остане между нас, защото иначе може да имаме сериозни проблеми.

— Роми обичаше тази жена. — Микела се усмихваше, но гласът й беше хладен. — Повече от мен вероятно.

Роми не отрече, нито пък потвърди, всъщност като че ли изобщо не чу жена си. Той се приведе към Ръсти и вторачи кафявите си очи в него.

— Какво имаш предвид, докторе? Как така са го натопили?

— Хайде да не говорим за това сега. Дошъл съм тук по друга работа, която, опасявам се, също е секретна.

— Щом е така, аз не искам да присъствам. — Микела напусна стаята, взимайки чашата си с кафе.

— Тази жена няма да ми пусне нощес — измърмори Роми.

— Съжалявам.

Роми сви рамене.

— Имам друга, в другия край на града. Мики знае, по се преструва, че не знае. Кажи ми каква е тази работи докторе!

— Едни деца смятат, че са намерили устройството което генерира Купола. Малки са, но са умни. Вярвам им. Имат Гайгеров брояч, с помощта на който са отчели висока радиация на Блек Ридж Роуд. Радиацията не е била опасна, но пък и те не са се приближавали много.

— Близо до кое? Какво са видели?

— Мигаща пурпурна лампичка. Знаеш ли къде е старата овощна градина?

— Да. Имота на Маккой. Водил съм момичета там. Целият град се вижда като на длан. Имах един стар уилис… — Той се замечта за момент. — Е, няма значение. Просто някаква мигаща лампичка?

— Попаднали също така на много мъртви животни — елени, мечка. Децата стигнали до извода, че животните са се самоубили.

Роми го изгледа мрачно.

— Идвам с теб.

— Съгласен съм… донякъде. Един от нас ще трябва да се приближи съвсем, и този някой ще съм аз. Само че ми трябва предпазен костюм.

— Какво си наумил, докторе?

Ръсти започна да му обяснява. Когато приключи, Роми извади един пакет „Уинстън“ и му предложи цигара.

— Любимите ми. — Медикът си взе една. — Е, какво мислиш?

— О, мога да ти помогна — отвърна Роми и запали цигарите. — В моя магазин има всичко, това е добре известно. — Той посочи към Ръсти с цигарата си. — Но няма да ти е приятно твои снимки да излязат във вестника, защото ще изглеждаш ужасно смешно.

— Не ми пука за това — каза Ръсти. — Вестникът изгоря снощи.

— Чух. Пак онзи Барбара. Приятелите му.

— Наистина ли вярваш, че той е замесен?

— О, аз съм вярващ човек. Когато Буш каза, че Ирак има ядрено оръжие, аз му повярвах. Дори започнах да убеждавам хората, че президентът не греши. Вярвам и че Осуалд е действал сам.

Микела се провикна от другата стая:

— Я зарежи този фалшив френски акцент.

Бърпи се ухили на Ръсти така, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли на какъв тормоз съм подложен“, после отговори на жена си:

— Да, скъпа. — Вече нямаше и следа от френския му акцент. Той отново погледна събеседника си. — Остави колата си тук. Ще отидем с моя микробус. По-широк е. Ще ме оставиш в магазина, а после ще отидеш да вземеш онези деца. Аз ще приготвя предпазния ти костюм, но що се отнася до ръкавици… не знам.

— В рентгенологията на болницата има ръкавици с оловно покритие. Стигат чак до лактите. Мога да взема една от престилките…

— Добра идея, би било ужасно да ти пострадат сперматозоидите.

— Вероятно ще намеря и предпазни очила, от онези, които техниците и рентгенолозите са ползвали през седемдесетте. Макар че може и да са ги изхвърлили. Надявам се, че радиацията няма да е много по-висока от последния отчет, направен от децата, който всъщност е бил в зелената зона.

— Да, ама нали каза, че те не са се приближили.

Парамедикът въздъхна.

— Ако стрелката на Гайгеровия брояч покаже между осемстотин и хиляда, запазването на плодовитостта ми ще бъде най-малката ми грижа.

Преди да тръгнат, Микела (вече носеше къса пола и семпъл пуловер) нахлу в кухнята и започна да мъмри съпруга си. Щял да ги въвлече в неприятности. Случвало се било преди, сега пак щяло да се случи същото. Само че сега щяло да бъде много по-зле.

Роми я взе в прегръдките си и започна да й говори на френски. Тя също премина на френски, като засъска злобно. Той не й се даваше. Тя го удари два пъти с юмрук в рамото, след това изкрещя и го целуна.

Когато излязоха отвън, Роми сви сконфузено рамене:

— Тя си е такава. Има душа на поет и нрав на куче.

4.

Когато Ръсти и Ромео Бърпи стигнаха в универсалния магазин, Тоби Манинг вече чакаше отпред, готов да отвори и да започне да обслужва клиенти, ако Роми пожелае. Петра Сиърлс, която работеше в аптеката отсреща, му правеше компания. Бяха седнали на пластмасови столове, на чиито подлакътници висяха етикетчета с надпис: „Край на голямата лятна разпродажба“.

— Сигурно няма да искаш да ми кажеш нищо за предпазния костюм, който ще направиш преди… — Ръсти погледна часовника си — … десет часа?

— Така ще е по-добре — увери го Роми. — Ще ме помислиш за луд. Действай, докторе. Отиди да вземеш ръкавиците, очилата и престилката. Поговори с децата. Ще ми трябва малко време.

— Ще отваряме ли, шефе? — попита Тоби, когато Роми излезе от микробуса.

— Не знам. Може би следобед. Тази сутрин имам малко работа.

Ръсти потегли към болницата. Едва когато стигна до Таун Комън Хил, осъзна, че Тоби и Петра са вързали сини кърпи на ръцете си.

5.

Няколко секунди преди да се откаже от търсенето, в един от шкафовете в рентгенологията Ръсти намери ръкавици, престилки и предпазни очила. Каишката на очилата беше скъсана, но той не се съмняваше, че Роми ще разреши някак си проблема. Зарадва се, че не му се наложи да обяснява защо тършува из шкафовете. Всички в болницата като че ли спяха.

Той излезе навън, подуши въздуха — застоял, миришещ леко на дим — и погледна на запад, към черното петно, което се беше появило след ракетните удари. Заприлича му на кожен тумор. Осъзна, че се е концентрирал изцяло върху Барби, Големия Джим и убийствата защото те бяха човешкият фактор — нещо, от което той разбираше. Но пренебрегването на Купола би било грешка, грешка, която можеше да доведе до катастрофални последици. Купола трябваше да бъде премахнат колкото се може по-скоро, иначе родителите му (те страдаха от белодробни болести) щяха да имат проблеми. А те бяха просто канарчетата във въглищната мина.

Онова пожълтяло сякаш от никотин небе.

— Не е добре — промърмори той и хвърли насъбраните вещи в багажника на микробуса. — Изобщо не е добре.

6.

Трите деца бяха в къщата на Макклачи, когато Ръсти пристигна. Изглеждаха неестествено притихнали, като се имаше предвид, че до края на тази октомврийска сряда можеха да станат национални герои. Ако съдбата им се усмихнеше, разбира се.

— Готови ли сте? — попита сърдечно той, въпреки че не беше в кой знае колко добро настроение. — Преди да тръгнем за натам, трябва да се отбием в магазина на Бърпи, но това няма да отнеме много…

— Първо трябва да ти кажат нещо — подхвана Клеър — Налага се за съжаление. Нещата вървят на зле. Искаш ли чаша портокалов сок? Опитваме се да го изпием преди да се е вкиснал.

Ръсти доближи палеца и показалеца си един към друг, за да покаже, че иска съвсем малко. Не харесваше особено портокалов сок, само търсеше повод да отпрати Клеър, а и му се струваше, че тя гори от желание да излезе. Беше бледа и като че ли се страхуваше. Той предположи, че страховете й не са породени от това, което са намерили децата. Тук имаше някаква друга причина.

„Точно това ми трябва“ — помисли си той.

Когато тя излезе, Ръсти каза:

— Разказвайте!

Бени и Нори погледнаха Джо. Той въздъхна, отметна назад падналия на челото му кичур и пак въздъхна. Приликата между този сериозен младеж и детето, което преди три дена лудуваше в полето на Олдън Динсмор, беше съвсем малка. Лицето му беше бледо като това на Клеър; на челото му се бяха появили няколко пъпчици (вероятно първите). Ръсти и преди беше виждал такива обриви. Обриви, причинени от стрес.

— Какво има, Джо?

— Хората разправят, че съм умен — каза той. Ръсти се разтревожи, защото забеляза, че момчето е готово да се разплаче. — Предполагам, че е така, но понякога ми се иска да не съм умен.

— Не се тревожи — обади се Бени. — В някои много важни аспекти си тъп.

— Млъкни, Бени — рече меко Нори.

Джо не обърна внимание на казаното от Бени.

— На шестгодишна възраст биех баща си на шах, а две години по-късно започнах да побеждавам и майка си. Получавам шестици в училище. Винаги печеля викторините на научна тематика. От две години сам пиша компютърни програми. Не се хваля. Ясно ми е, че съм малко странен.

Нори се усмихна и го докосна по ръката. Той пое дланта й.

— А аз просто правя връзки. Нищо друго. След А следва Б. Ако няма А, няма и Б. Вероятно няма да я има и цялата азбука.

— Какво искаш да кажеш, Джо?

— Аз смятам, че готвачът не е убил онези хора. Ние тримата смятаме така.

Той очевидно почувства облекчение, когато Нори и Бени кимнаха. Но това беше нищо в сравнение със задоволството (примесено с учудване), изписано на лицето му, когато Ръсти каза:

— Аз съм на същото мнение.

— Казах ви, че е голяма работа! — възкликна Бени. — Освен това прави страхотни шевове.

Клеър се върна с малка чаша портокалов сок. Ръсти отпи. Сокът беше топъл, но ставаше за пиене. Утре нямаше да става, те нямаха генератор.

— Защо смяташ, че не е той? — попита Нори.

— Кажете ми първо вие — настоя Ръсти. Блек Ридж за момент остана на заден план.

— Вчера сутринта видяхме госпожа Пъркинс — каза Джо. — Бяхме на общинския парцел, тъкмо започвахме да отчитаме радиацията с Гайгеровия брояч. Тя вървеше по Таун Комън Хил.

Ръсти остави чашата на масата, приведе се напред и притисна дланите си между коленете.

— В колко часа я видяхте?

— Часовникът ми спря в неделя, когато бях близо до Купола, така че не знам, но тогава хората още се биеха в супермаркета. Трябва да е било някъде към девет и петнайсет. Не по-късно от девет и петнайсет.

— Едва ли е било много по-рано. Защото онези вече са се биели. Чуваше ли се?

— Да — отговори Нори. — Голям шум вдигаха.

— И сте сигурни, че това е била Бренда Пъркинс? Да не сте видели някоя друга жена? — Сърцето на Ръсти препускаше. Ако тя е била жива по време на размириците, Барби със сигурност нямаше вина.

— Ние я познавахме — поясни Нори. — Тя ми беше шеф в скаутската организация, преди да се махна. — Фактът, че я бяха изгонили заради тютюнопушене, като че ли не беше свързан с темата на разговор, така че тя го премълча.

— От мама знам какво се говори за убийствата — каза Джо. — Тя ми разказа всичко, което е подочула. Нали разбираш, за идентификационните плочки.

— Мама не искаше да ти разказва всичко — намеси се в разговора Клеър, — но синът й понякога е много настоятелен, а и ми се стори важно.

— Така е — потвърди Ръсти. — Къде отиде госпожа Пъркинс?

Бени отговори на този въпрос:

— Първо при госпожа Гринъл, но май й каза някакво кофти нещо, защото госпожа Гринъл й затръшна вратата в лицето.

Ръсти се намръщи.

— Вярно е — каза Нори. — Май й носеше пощата. Даде на госпожа Гринъл някакъв плик. Госпожа Гринъл взе плика, после затръшна вратата.

— Хм — измънка Ръсти. Каква пък поща в Честърс Мил след петък? Най-важното беше, че Бренда е била жива и е разнасяла пратки по време, за което Барби има алиби. — Къде отиде тя след това?

— Пресече главната и тръгна по Мил Стрийт — каза Джо.

— Тази улица?

— Да.

Парамедикът се обърна към Клеър.

— Тя дали…

— Не е идвала тук — отвърна Клеър. — Може да не съм я видяла, защото слизах в килера, за да проверя какви консерви са ни останали. Бях там половин час. Даже четирийсет минути. Аз… не исках да чувам врявата в супермаркета.

Бени повтори това, което беше казал предния ден:

— Мил Стрийт има четири пресечки. Това са много къщи.

— Според мен важно е друго — каза Джо. — Обадих се на Ансън Уилър. Той преди беше скейтър, и сега от време на време ходи в Оксфорд, за да покара борда си в Ямата. Попитах го дали господин Барбара е бил на работа вчера сутринта и той ми каза, че е бил. Каза и че господин Барбара е отишъл във „Фуд Сити“, когато онези са започнали да се млатят. Бил е там с Ансън и госпожица Туичъл. Следователно господин Барбара не е убил госпожа Пъркинс, а нали помниш какво ти казах за А и Б? Ако няма А, няма и Б. Няма да я има цялата азбука.

Макар че тази метафора му се стори прекалено математическа, Ръсти разбра какво има предвид Джо. Барби вероятно нямаше алиби за другите убийства, но пък фактът, че труповете бяха намерени на едно място, навеждаше на мисълта, че убиецът е един и същ. А ако Големия Джим беше извършил едно от убийствата, както можеше да се предположи от следите по лицето на Когинс, то тогава той вероятно беше извършил и другите.

А може и да е бил Младши. Младши, който сега носеше пистолет и полицейска значка.

— Трябва да отидем в полицията, нали? — попити Нори.

— Това ме плаши — каза Клеър. — Това много, ами много ме плаши. Ами ако Рени е убил Бренда Пъркинс? И той живее на тази улица.

— Нали това ти казах вчера — вметна Нори.

— А не изглежда ли логично, след като е отишла при един от градските съветници и са й затръшнали вратата под носа, да отиде при друг, който на всичкото отгоре живее наблизо?

Джо доста снизходително рече:

— Не ми се вярва да има някаква връзка, мамо.

— Да, ама може да е отишла да се види с Джим Рени. А Питър Рандолф… — Тя поклати глава. — Когато Големия Джим му каже да скача, той пита колко високо.

— Много добре казано, госпожо Макклачи! — изкрещя Бени. — Ти си голяма работа о, майко на…

— Благодаря ти, Бени, но в този град голямата работа е Джим Рени.

— Какво ще правим? — Джо гледаше уплашено Ръсти.

Той пак се замисли за петното. И за жълтото небе. И за миризмата на дим във въздуха. И за решението на Джаки Уетингтън да освободи Барби. Да, рискът беше голям, но щеше ли да има някаква полза трите деца да дават показания пред полицейски началник, който не можеше да си избърше сам задника.

— Засега нищо. Барбара е на сигурно място. — Ръсти се надяваше да е прав. Трябва да се заемем с онова нещо. Ако наистина сте намерили генератора на Купола и ако успеем да го изключим…

— Останалите проблеми ще се решат от само себе си — каза Нори Калвърт. Изглеждаше изключително доволна.

— Възможно е — отвърна Ръсти.

7.

След като Петра Сиърлс се върна в аптеката (щяла да прави инвентаризация), Тоби Манинг попита Роми дали има нужда от помощ. Той поклати глава и отговори:

— Прибирай се вкъщи. Майка ти и баща ти имат нужда от теб.

— Само татко е тук — отвърна Тоби. — В събота сутринта майка отиде в супермаркета в Касъл Рок. Тя казва, че цените във „Фуд Сити“ са твърде високи. Какво ще правиш?

— Нищо особено — небрежно рече Роми. — Да те питам нещо, Тоби. Защо двамата с Петра сте си вързали сини парцали на ръцете?

Тоби погледна кърпата така, сякаш беше забравил за нея.

— Искаме да изразим нашата солидарност. След това което се случи миналата вечер в болницата… след всичко, което се случва…

Бърпи кимна.

— Да не са те назначили на някаква длъжност?

— Не, не. Просто… нали помниш какво стана след единайсети септември? Почти всички носеха шапки и ризи с емблемите на пожарната или на полицията в Ню Йорк. Нещо такова е и сега. — Той се позамисли. — Ако имат нужда от помощ, с радост бих откликнал, но ми се струва, че засега се справят. Сигурен ли си, че не ти трябвам?

— Ъ-хъ. А сега се изпарявай. Ще ти се обадя, ако реша да отворя следобед.

— Д-оо-бре. Очите на Тоби блестяха. — Може би трябва да направим специална разпродажба във връзка с Купола. Нали знаеш какво казват хората — когато съдбата те дари с лимони, прави лимонада.

— Ще помисля, ще помисля — промърмори Роми, въпреки че засега не смяташе да прави подобна разпродажба. Тази сутрин изобщо не му се занимаваше с разкарване на скапаните стоки с помощта на символично занижени цени. Имаше чувството, че се е променил доста за последните три дни — вече гледаше по друг начин на живота. Отчасти заради пожара. Според него в този труден момент хората се бяха сплотили, доброто в града беше излязло на преден план. Но най-много му беше повлияло убийството на някогашната му любовница Бренда Пъркинс. Ако откриеше кой е убиецът на тази изключителна личност (вече започваше да вярва, че Дейл Барбара не е виновен), щеше да го накаже. Лично.

Секцията „Домашни ремонти“ се намираше в задната част на обширния магазин, точно до „Направи си сам“. Роми взе едни големи ножици от „Направи си сам“, влезе в „Домашни ремонти“ и се отправи към най-далечния, най-тъмния и най-прашния ъгъл на царството си. Там намери две дузини от двайсеткилограмовите ролки „Санта Роза“ — материал с оловно покритие, който най-често се използва за изолация на покриви и комини. Натовари ножиците и две от ролките на една пазарска количка, после избута количката до секцията „Спортни стоки“. Започна да тършува. От време на време избухваше в смях. Да, щеше да се получи, но Ръсти Евърет щеше да заприлича на клоун.

Когато приключи, стана и поразкърши схванатия си кръст. Тогава забеляза, че в далечния край на спортната секция има плакат на елен (заснет сякаш през мерника на снайпер). Над елена пишеше: „Ловният сезон започва, време е да се въоръжите!“

Бърпи си помисли, че както вървят нещата, тази идея съвсем не изглежда лоша. Още повече, че Рени и Рандолф можеха да решат да конфискуват оръжието на обикновените граждани.

Той взе друга пазарска количка и я избута до заключения шкаф, в който бяха пушките (в неговия магазин се продаваха само продукти на „Уинчестър“). Започна да опипва връзката ключове, която висеше на колана му. Тъй като до откриването на ловния сезон оставаше само седмица, реши, че би могъл да прикрие някоя и друга липса. Той избра една „Уайлдкет 22“, една „Блек Шедоу“ и две „Блек Дифендър“. Към тях добави „Модел 70“ — подходяща за тежки метеорологични условия (с оптически мерник) и свръхлеката седемдесетица (без оптически мерник). Снабди се с подходящите амуниции, след това откара количката в офиса си и набута оръжието и амунициите в стария си зелен сейф.

Докато го отваряше, си помисли: „Държиш се като параноик, Роми.“

После реши, че изобщо не е параноик. Когато излезе отвън, за да изчака Ръсти и децата, си каза, че непременно трябва да си върже син парцал на ръката. И да накара Евърет да направи същото.

Камуфлажът е хубаво нещо. Всеки ловец на елени знае това.

8.

В осем часа сутринта Големия Джим вече беше в кабинета си. Личният му бодигард Картър Тибодо се беше вторачил в новия брой на списанието „Коли и шофьори“ и четеше статия, в която се правеше сравнение между 2012 БМВ H-car и 2011 „Форд Веспер“ R/T. И двете коли имаха страхотни показатели, но за него тези, които не знаеха, че БМВ е най-жестоката марка, нищо не разбираха. Той си помисли, че същото се отнася и за тези които не осъзнават, че сега господин Рени е нещо като 2012 БМВ H-car на Честърс Мил.

Големия Джим се чувстваше сравнително добре отчасти защото поспа още един час, след като се прибра вкъщи. В следващите дни щеше да се нуждае от много такива кратки почивки. Мозъкът му трябваше да е остър като бръснач. Имаше и нещо друго. Въпреки че не искаше да си го признае, той се тревожеше да не би аритмиите да започнат отново.

Тибодо му беше под ръка, а като се има предвид колко странно се държеше Младши напоследък (можеха да се измислят и други думи, характеризиращи постъпките му), това го освобождаваше от редица грижи. Картър приличаше на разбойник, но можеше много добре да изпълнява ролята на адютант. Големия Джим все още не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че Тибодо е по-умен от Рандолф.

Той реши да провери дали е така:

— Колко хора пазят супермаркета, синко? Знаеш ли?

Картър остави списанието настрани и извади един малък смачкан бележник от задния си джоб. Рени му писа червена точка.

След като попрелисти бележника, Картър каза:

— Миналата нощ петима — трима редовни полицаи и двама от новите. Не е имало проблеми. Днес ще са само трима. Все от новите. Обри Тоул — братът на собственика на книжарницата, Тод Уендълстат и Лорън Конри.

— И ти стигна до умозаключението, че ще са достатъчно?

— А?

— Извинявай, изразих се малко неясно. Така ли си преценил, Картър?

— Да, ще свършат работа. Сега е светло.

Младежът отговори веднага, без да се опитва да прецени какво би желал да чуе шефът му. На Рени това доста му хареса.

— Добре. Слушай сега. Искам да отидеш при Стейси Могин. Кажи й да се обади на всички полицаи. Тази вечер в седем искам да са във „Фуд Сити“. Трябва да им кажа някои неща.

Всъщност той смяташе да им дръпне още една реч, този път без никакви задръжки. Смяташе да ги навие като ръчния часовник на дядо си.

— Добре. — Картър написа нещо в малкото си адютантско тефтерче.

— И нека всеки да се опита да доведе по един нов.

Полицаят бавно прокара върха на изгризания си молив по списъка.

— Вече имаме… само момент… двайсет и шестима.

— Може и да не са достатъчно. Нали помниш какво стана в супермаркета, а и онзи пожар в редакцията на вестника… Ако не вземем мерки, ще настане анархия, Картър. Знаеш ли какво означава тази дума?

— Ами… да. — Картър Тибодо беше почти сигурен, че „анархия“ означава нещо като стрелбище. — Дали не трябва да приберем всички оръжия?

Големия Джим се ухили, като си помисли, че Картър определено има качества.

— И това ще стане, вероятно другата седмица.

— Ако Купола не изчезне. Ти мислиш, че няма да изчезне, така ли?

— Да, така мисля. — Рени имаше нужда от Купола. Още много работа го чакаше. Трябваше да се погрижи запасите от пропан да бъдат разпръснати из града. От лабораторията за метамфетамини не трябваше да остане и следа. И най-важното — той все още не беше станал велик. Макар че напредваше доста бързо в тази насока.

— Между другото, изпрати двама-трима от редовните полицаи в магазина на Бърпи. Искам да конфискуват оръжията, които се продават там. Ако Ромео започне да протестира, да му кажат, че прибягваме до тази мярка за да не се въоръжат приятелите на Дейл Барбара. Схващаш ли?

— Да. — Картър пак си записа нещо в тефтера. — Дентън и Уетингтън? Да отидат ли те?

Големия Джим се намръщи. Уетингтън — момичето с големите цици. Той й нямаше никакво доверие. Та как би могъл да харесва полицай с цици; момичетата не ставаха за тази работа, но имаше и нещо друго. Тя го гледаше по особен начин.

— Фреди Дентън — да, Уетингтън — не. Хенри Морисън също не. Изпрати Дентън и Джордж Фредерик. Кажи им да приберат оръжията в трезора на участъка.

— Разбрано.

Рени се намръщи още повече, когато телефонът му иззвъня. Той вдигна и каза:

— Джим Рени.

— Здравейте, съветник Рени. Обажда се полковник Джеймс Кокс. Аз съм назначен за началник на проект „Купол“. Струва ми се, че е дошло време да поговорим.

Големия Джим се отпусна в стола си. На лицето му се появи усмивка.

— Бог да ви благослови, полковник. Слушам ви.

— Имам информация, че сте арестували човека, който трябваше по заповед на президента на Съединените щати да поеме управлението на Честърс Мил.

Точно така, господине. Господин Барбара е обвинен в убийство. Всъщност в четири убийства. Съмнявам се, че президентът иска градът ни да бъде управляван от сериен убиец. Това не би се отразило добре на резултата му на изборите.

— От което следва, че вие поемате кормилото.

— О, не — отвърна Рени и се усмихна още по-широко. — Аз съм просто един обикновен градски съветник. Анди Сандърс е шефът, а Барбара беше арестуван по заповед на Питър Рандолф — нашия нов полицейски началник.

— С други думи, ръцете ви са чисти. Такава ще бъде позицията ви, когато Купола изчезне и започне разследването.

Големия Джим усети, че от гласа на проклетника лъха разочарование, и много се зарадва. Кучите синове от Пентагона бяха свикнали да яхат, а не да бъдат яхани.

— Няма как да си изцапам ръцете, полковник Кокс. Намерили са идентификационните плочки на Барбара в ръката на една от жертвите. Всичко е ясно.

— Много удобно.

— Имате право на мнение.

— Ако включите новините — започна Кокс, — ще видите, че този арест е предмет на сериозни обсъждания, още повече, че характеристиката на Барбара е безупречна. Обсъжда се и вашата характеристика, която съвсем не е безупречна.

— Да не мислите, че съм изненадан? Вие знаете как се манипулират новини. Манипулирате ги още от войната във Виетнам.

— По Си Ен Ен казаха, че през деветдесетте години сте били разследван за прилагане на некоректни търговски практики. В репортажа на Ен Би Си споменаха, че през 2008 година сте отпускали заеми по некоректен начин. Май сте начислявали незаконни лихви, а? От порядъка на четирийсет процента? След това и по сделки с коли и камиони, които вече са били платени на двойна, че дори и на тройна цена? Вашите избиратели вероятно гледат новини.

Всички тези обвинения бяха снети. Той беше платил добри пари, за да бъдат снети.

— Хората в моя град знаят, че телевизиите са готови ми разпространяват какви ли не глупости, само и само да могат да продават мехлеми за хемороиди и приспивателни.

— Има и още. Според главния прокурор на Мейн предишният началник на полицията — този, който почина миналата неделя — ви е разследвал за данъчни измами, присвояване на общинско имущество и разпространяване на наркотици. Не сме предоставяли тази информация на пресата, няма и да я предоставяме… ако ни съдействате. Откажете се от поста си на съветник. Господин Сандърс също трябва да се откаже. Назначете третия съветник — Андрея Гринъл, за председател и Джаклин Уетингтън — за президентски представител в Честърс Мил.

Доброто настроение на Големия Джим вече се беше изпарило напълно.

— Човече, ти да не си се смахнал! Андрея Гринъл е наркоманка, пристрастена към оксиконтин, а Уетингтън няма и капчица мозък в шибаната си глава!

— Убеден съм, че грешиш, Рени. — Вече не си говореха на „ви“, ерата на добрите чувства като че ли беше отминала. — Уетингтън е била наградена за участието си в разбиването на престъпна група, занимаваща се с търговия на наркотици в „Шейсет и седма поддържаща военна болница“ във Вюрцбург, Германия. Лично ми я препоръча Джак Рийчър — по моето скромно мнение най-печеното военно ченге, по дяволите.

— В теб няма нищо скромно, а и съвсем не одобрявам сквернословията ти. Аз съм християнин.

— Християнин, който според моята информация продава наркотици.

— Не се засягам от подобни обиди.

„Особено пък, когато съм под Купола“ — помисли си Големия Джим и се усмихна:

— Имаш ли изобщо някакви доказателства?

— Я стига, Рени. Сериозни хора сме. И двамата знаем, че това няма никакво значение. За пресата Купола е по-голямо събитие от случилото се на единайсети септември. Наясно си колко са състрадателни журналистите. Ако не започнеш да ми сътрудничиш, така ще те подредя, че никога няма да можеш да се съвземеш. Когато Купола изчезне, първо ще отговаряш пред сенатската подкомисия и съда, а после ще отидеш право в затвора. Обещавам ти. Откажи се и нищо лошо няма да ти се случи! И това ти обещавам.

— Когато Купола изчезне — замислено изрече Рени. — А кога ще стане това?

— Може би по-скоро, отколкото си мислиш. Щом вляза в града, веднага ще ти сложа белезници и ще те кача на самолет, който ще те откара във форт Лийвънуорт, Канзас, където ще погостуваш малко, преди да бъдеш изправен пред съда.

Големия Джим онемя за момент, втрещен от наглостта на полковника. След това се изсмя.

— Ако наистина милееш за града, Рени, трябва да подадеш оставка. Виж какви неща започнаха да стават — шест убийства, две от които в болницата, самоубийство, бунтове за храна. Ти не си за тази работа.

Големия Джим стисна здраво златната бейзболна топка. Картър Тибодо го гледаше разтревожено.

— Ако беше тук, полковник, щеше да разбереш как постъпих с Когинс. Бог ми е свидетел.

— Рени?

— Тук съм. — Той замълча. — А ти си там. — Пак замълча за момент. — А Купола няма да изчезне. И двамата знаем това. Дори и да пуснете върху него най-голямата атомна бомба, с която разполагате, обезлюдявайки за стотици години околните градове и избивайки с радиация всички в Честърс Мил, ако изобщо радиацията успее да проникне вътре, той пак няма да изчезне. — Рени се задъха, но сърцето му биеше силно и ритмично. — Защото Купола се е появил по волята на Господ.

Той вярваше дълбоко в това. Вярваше също, че Господ е повелил да ръководи града през следващите седмици, месеци и години.

— Какво?

— Чу ме какво казах. — Знаеше, че залага цялото си бъдеще върху непоклатимостта на Купола. Знаеше, че някои хора щяха да го помислят за луд. Знаеше също така, че тези хора са безбожници. Като скапания полковник Джеймс О. Кокс.

— Рени, бъди разумен. Моля те.

Големия Джим хареса думичката „моля“. Тя моментално върна доброто му настроение.

— Хайде, да направим една рекапитулация, полковник Кокс. Анди Сандърс е шефът, не аз. Естествено аз много високо ценя вниманието, което такава високопоставена особа като теб ми оказва. И макар да съм сигурен, че Анди ще оцени офертата ти, която всъщност означава контролиране на нещата от дистанция, мисля, че от негово име мога да ти кажа да си я завреш на онова място което не го огрява слънцето. Ние сме сами тук и затова ще се справяме сами.

— Ти си луд! — възкликна учудено Кокс.

— Безбожниците наричат религиозните хора луди. Така се опитват да се предпазят от вярата. Ние сме свикнали, затова не ти се сърдя. — Това беше лъжа. — Може ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Ще прекъснете ли телефонните връзки и интернет?

— Това би ти харесало, нали?

— Разбира се, че не. — Още една лъжа.

— Телефоните и интернет остават. Остава и петъчната пресконференция. На която ще ти бъдат задавани неудобни въпроси, уверявам те.

— В близко бъдеще няма да участвам в никакви пресконференции, полковник. Нито пък Анди. А горката госпожа Гринъл не е с всичкия си, така че можеш да отложиш…

— О, не. В никакъв случай. — Усмихваше ли се Кокс в момента? Май да. — Пресконференцията ще бъде в петък на обяд. Ще продължи дълго, така че по време на вечерните новини ще бъдат продадени много мехлеми за хемороиди.

— И кой ще присъства от нашия град, ако смея да попитам?

— Всички, Рени. Абсолютно всички. Защото ще позволим на роднините им да се приближат до Купола; точно на границата с Мотън, там, където стана самолетната катастрофа, в която загина съпругата на господин Сандърс. Ще присъстват представители на пресата, всичко ще се записва. Представи си деня за свиждане в щатския затвор, нещо такова ще се получи. Само дето няма да има престъпници. С изключение може би на теб.

Рени отново побесня:

— Не би направил такова нещо!

— О, мога, мога. — Онази усмивка май пак се беше появила. — Ти ще ми се присмиваш от твоята страна на Купола, а аз ще ти се присмивам от моята. Повечето от хората, които ще се скупчат до преградата, ще носят фланелки с надписи: „Дейл Барбара е невинен“, „Освободете Дейл Барбара“ и „Осъдете Джеймс Рени“. Ще се леят сълзи. Разделените от Купола ще се опитват да докоснат дланите си и дори да се целунат, въпреки невидимата преграда. Журналистите ще направят страхотни репортажи, пропагандата ще действа перфектно. И най-важното, хората в твоя град ще започнат да се чудят защо са се оставили да ги управлява такъв некомпетентен човек като теб.

— Няма да го позволя — произнесе с надебелял глас Големия Джим.

— И какво ще направиш? Та това са повече от хиляда човека. Не можеш да ги застреляш всичките. — Кокс замълча за момент, а когато заговори отново, гласът му беше съвсем спокоен: — Хайде да се споразумеем, съветник Рени. Все още можеш да се измъкнеш чист. Просто трябва де се откажеш от поста си.

Големия Джим видя, че Младши се носи по коридора като призрак (облечен в долнище на пижама и обут с чехли), но не му обърна никакво внимание. Дори ако синът му се строполеше мъртъв, той нямаше да помръдне от бюрото си, щеше да продължи да умува, стискайки здраво златната топка и телефона. Най-много го тормозеше мисълта, че трябва да сдаде властта на Андрея Гринъл и на онази Уетингтън.

Това беше шега.

Лоша шега.

— Полковник Кокс, върви по дяволите!

Той затвори, извъртя се настрани и хвърли златната топка. Успя да уцели снимката с автограф на Тайгър Уудс. Стъклото се пръсна, рамката падна на пода, а Картър Тибодо, който беше свикнал да всява страх, но не и да се страхува, скочи уплашено на крака.

— Господин Рени? Добре ли сте?

Той изобщо не изглеждаше добре. По бузите му бяха разцъфнали пурпурни петна. Малките му очи бяха облещени, аха, да изскочат от орбитите си. Вената на челото му пулсираше.

— Никога няма да успеят да ми отнемат този град — прошепна Големия Джим.

— Ама, разбира се — рече Картър. — Без теб загиваме.

Тези думи поуспокоиха Големия Джим. Той посегна към телефон, но тогава си спомни, че Рандолф се е прибрал вкъщи да поспи. Новият началник на полицията, който почти не беше почивал от началото на кризата, беше заявил на Картър, че ще спи поне до обяд. Това нямаше значение. Така и така нямаше никаква полза от него.

— Картър, ще напишеш една бележка. Покажи я на Морисън, ако той е в участъка тази сутрин, а след това я остави на бюрото на Рандолф. След това се връщай веднага тук. — Той сбърчи чело и се позамисли. — И виж дали Младши е там. Той излезе, докато аз говорех по телефона с онзи нагъл полковник. Не го търси, ако не е там, но ако е, виж дали е добре.

— Добре. Какво да пиша?

— Скъпи Рандолф, Джаклин Уетингтън трябва незабавно да бъде отстранена от полицията.

— Това „уволнена“ ли означава?

— Да.

Картър започна да драска в тефтера си. Големия Джим търпеливо го изчака. Вече беше добре.

— И добави: Драги Морисън, когато Уетингтън се яви на работа, моля те, информирай я, че е освободена и че трябва да прибере личните си вещи от шкафчето, което е ползвала до момента. Ако поиска да узнае причините, кажи й, че правим реорганизация и че повече нямаме нужда от услугите й.

— Узнае с „о“ или с „у“ се пише, господин Рени?

— Правописът не е важен, бележката е важна.

— Да. Добре.

— Ако има някакви въпроси, да ме потърси.

— Разбрано. Това ли е всичко?

— Не. Онзи, който я види пръв, да й вземе значката и пистолета. Ако започне да протестира, че пистолетът е нейна лична собственост, да й дадат разписка и да й кажат, че ще си го получи обратно след края на кризата.

Картър драска още известно време, след това вдигна поглед.

— Какво му е на Младши, господин Рени?

— Не знам. Май има мигрена. Каквото и да е, сега нямам време да се занимавам с него. Зает съм с по-неотложна работа. — Той посочи бележника. — Дай да видя.

Картър му го даде. Пишеше като третокласник, но пък не беше пропуснал нищо. Рени се подписа.

9.

Картър занесе плодовете на секретарския си труд в полицейския участък. Когато видя какво пише на бележката, Хенри Морисън се учуди много, даже беше готов да възрази. Картър се огледа наоколо, търсейки Младши, но Младши го нямаше; оказа се, че никой не го е виждал. Каза на Хенри да хвърля по едно око, след това реши да слезе долу при Барби. Задържаният лежеше на леглото, сложил длани под главата си.

— Твоят шеф се обади — рече му Картър. — Онзи полковник, Кокс. Господин Рени каза, че е нагъл.

— Не се учудвам.

— Господин Рени му каза да си го начука. И знаеш ли какво? Армейската ти дружка си налягаше парцалите. Как ти се струва това?

— Нищо изненадващо. — Барби продължаваше да гледа тавана. Изглеждаше изнервящо спокоен. — Картър, замислял ли си се накъде вървят нещата? Опитвал ли си се да погледнеш в перспектива?

— Няма никаква перспектива, Барби. Вече не.

Задържаният продължи да гледа тавана. Устните му се бяха извили в иронична усмивка. Сякаш знаеше нещо, което Картър не знаеше. Полицаят гореше от желание да отключи вратата на килията, да влезе вътре и да му счупи главата. Изведнъж си спомни какво се беше случило на паркинга пред „Дипърс“. Каза си: „Няма да има полза от мръсните ти хватки, когато насочат пушките към гърдите ти.“

— Пак ще се видим, Бааарби.

— Не се и съмнявам — отвърна той, без да отделя поглед от тавана. — Градът е малък и всички ние подкрепяме отбора.

10.

Когато се чу звънецът на входната врата, Пайпър Либи все още носеше фланелката и шортите, с които беше спала. Тя отиде да отвори вратата, мислейки, че Хелън Ру е подранила с един час. Двете се бяха уговорили да се видят в десет часа, за да обсъдят погребението на Джорджия. Само че отвън стоеше Джаки Уетингтън. Беше с униформа, но на колана й не висеше пистолет, значката й също липсваше. Изглеждаше потресена.

— Джаки? Какво се е случило?

— Уволниха ме. Онова копеле ми има зъб още от коледното парти. Тогава се опита да ме опипа, но аз го плеснах. Предполагам обаче, че има и нещо друго.

— Влизай — каза Пайпър. — Намерих малък газов котлон в един от шкафовете в килера. Сигурно е останал от предишния свещеник. За щастие все още работи. Искаш ли чаша чай?

— Да — отвърна гостенката. По бузите й се стичаха сълзи. Тя ги избърса ядосано с ръкав.

Преподобната я заведе в кухнята, след това включи газовия котлон.

— А сега ми разкажи всичко.

Джаки й разказа, като не пропусна да спомене колко смутен е изглеждал Хенри Морисън, докато е изразявал съчувствието си.

— Той шепнеше. — Тя пое чашата, която й подаде Пайпър. — Сега там е като в Гестапо, дявол да го вземе. Извини ме за грубия език.

Пайпър махна с ръка.

— Хенри каза, че ако не си мълча утре на градската среща, ще стане още по-зле — Рени щял да ми скалъпи обвинение в некомпетентност. Вероятно е прав. Но най-некомпетентен от всички е шефът. А що се отнася до Рени… той назначава на служба лоялни нему хора, за да може да се справи с евентуалните бъдещи протести.

— Точно това прави, разбира се.

— Повечето от новите са твърде млади, за да си купуват легално бира, но вече носят пистолети. Мислех да предупредя Хенри, че той ще е следващият — няма начин подлизурковците да не са го натопили, че мърмори по повод на простотиите на Рандолф, — но по изражението му разбрах, че е наясно.

— Искаш ли да поговоря с Рени?

— Няма да има никаква полза. Всъщност аз не съжалявам за работата, просто ме е яд, че ме уволниха. Големият проблем е, че ще съм на мушката след това, което ще се случи утре вечерта. Може да се наложи да се скрия заедно с Барби. При положение, че изобщо намерим къде да се скрием.

— Не разбирам.

— Ще ти обясня. Но вече става опасно. Ако не си мълчиш, ще ме натикат в кафеза. Може дори да ме изправят до Барбара, когато Рени започне да подрежда наказателния взвод.

Пайпър я погледна мрачно.

— След четирийсет и пет минути ще дойде майката на Джорджия Ру. Ще успееш ли да ми разкажеш всичко дотогава?

— Да.

Джаки първо й разказа за огледа на труповете. Обясни й за следите по лицето на Когинс и за златната топка, която Ръсти беше видял. След това си пое дълбоко въздух и й сподели, че утре вечер смята да освободи Барби.

— Обаче не знам къде бихме могли да го скрием. — Тя отпи от чая. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че искам още една чаша чай. А ти?

— Не, благодаря.

Когато отиде до котлона, Пайпър каза:

— Това, което си намислила, е много опасно. Едва ли е нужно да ти казвам, че вероятно има и други начини да бъде спасен животът на невинен човек. Дори и през ум не ми е минавало, че е възможно Барби да е убиецът, а и след сблъсъка ми с тукашните полицаи съм склонна да повярвам, че те ще го екзекутират, за да не поеме властта. — След това стигна до същия извод, до който беше стигнал и Барби: — Рени не гледа в перспектива, нито пък ченгетата. Интересуват се само у кого е ключът от бараката. Този начин на мислене е бомба със закъснител.

Тя се върна на масата.

— Още когато дойдох тук, за да поема пасторската служба — от малко момиче мечтаех за такова нещо, — разбрах, че Джим Рени е ембрион на чудовище. Може да ти прозвучи прекалено мелодраматично, но чудовището вече се е родило.

— Благодаря ти, Господи! — каза Джаки.

— Благодариш на Господ, че се е родило чудовище? — Пайпър се усмихна и вдигна вежди.

— Не, благодаря на Господ, че си разбрала.

— Има и още, нали?

— Да, но наистина ли искаш да се забъркаш в тази работа?

— Скъпа, аз вече съм се забъркала. Тебе може да те тикнат в затвора, защото заговорничиш, но и мен може да ме тикнат, защото съм чула, но не съм съобщила на властите. Сега ние двете с теб си падаме нещо като терористки домашно производство.

Джаки притихна и се замисли върху думите на Пайпър.

— Не става въпрос само за Дейл Барбара, нали? Ти искаш да организираш съпротивително движение.

— Предполагам, че да. — Джаки пресилено се изсмя. — След шест години служба в американската армия… струва ми се странно — каквото и да е ставало, винаги съм била лоялна към държавата, — но… минавало ли ти е през главата, че е възможно Купола да не изчезне? Нито до есента, нито до зимата, нито догодина? Може цял живот…

— Да — спокойно изрече Пайпър, ала лицето й леко пребледня. — Минавало ми е. Повечето хора в града също имат подобни опасения, макар и смътни.

— Замисли се тогава. Искаш ли години наред да бъдеш управлявана от диктаторски режим, начело на който е смахнат убиец?

— Разбира се, че не.

— Може би сега е шансът ни да го спрем. Да, той вече не е ембрион, но репресивната машина тепърва ще набира сила. Време е да действаме. — Джаки спря за момент. — Ако той заповяда да бъдат конфискувани оръжията на обикновените граждани, няма да можем да направим нищо.

— Какво да направя?

— Хайде да проведем една среща тук. Тази вечер. С тези хора, ако дойдат. — Тя извади от джоба си списъка, който двете с Линда Евърет бяха съставили.

Пайпър разгъна листа и започна да чете. Имената бяха само осем. Тя вдигна поглед:

— Лиза Джеймисън, библиотекарката с кристалите? Ърни Калвърт? Сигурна ли си за тези двамата?

— Не е ли добре да разполагаме с библиотекарка, при условие, че си имаме новоизлюпена диктатура? Що се отнася до Ърни… според мен след това, което се случи вчера в супермаркета, ако Джим Рени гори като факла, той не би се изпикал върху него, за да го изгаси.

— Доста цветисто.

— Смятах да накарам Джулия Шамуей да проучи Ърни и Лиза, но ще мога и аз да свърша тази работа. Вече имам предостатъчно време.

На външната врата се позвъни.

— Сигурно е опечалената майка. — Пайпър се изправи. — Предполагам, че е пийнала. Едва ли е успяла да потуши мъката си с бренди обаче.

— Не ми каза какво ти е мнението за срещата.

Преподобната се усмихна.

— Кажи на нашите приятели терористите да дойдат някъде между девет и девет и половина вечерта. Един по един и пеша — стандартна процедура още от времето на Френската съпротива. Не трябва да се набиваме на очи.

— Благодаря ти — изрече Джаки. — Много ти благодаря.

— Няма защо. Този град е и мой. Би ли излязла през задната врата?

11.

В багажника на микробуса на Роми Бърпи имаше купчина чисти парцали. Ръсти завърза два от тях един за друг и си направи импровизирана маска. Въпреки това смрадта, идваща откъм мъртвата мечка, дразнеше носа, гърлото и дробовете му. Първите личинки вече пъплеха по очите, устата и разбитата глава на животното.

Той стана, отстъпи назад и леко се олюля. Роми го сграбчи за лакътя.

— Хвани го, ако припадне — каза нервно Джо. — Може би възрастните са по-чувствителни.

— Добре съм — увери ги медикът. — Просто тази миризма…

Светът миришеше зле и без мечката. На дим и на застояло, сякаш Честърс Мил се беше превърнал в голяма затворена стая. Освен тези „ухания“ той усети и мириса на гниеща растителност, както и специфичната смрад на блато, която идваше от коритото на пресъхващата Престил. На Ръсти му се прииска да има вятър, но нямаше. Все пак понякога въздухът се поразмърдваше, колкото да донесе още лоши миризми. На запад имаше облаци — вероятно над Ню Хемпшир се изливаше порой, — но когато стигнеха Купола, те се разделяха като река, срещнала огромна канара. Ръсти се съмняваше, че под Купола някога ще завали дъжд. Каза си, че трябва да хвърли едно око на метеорологичните сайтове… ако изобщо намери време. Имаше толкова ангажименти.

— Тази мецана дали не е умряла от бяс, докторе? — попита Роми.

— Съмнявам се. Мисля, че децата са абсолютно прави — самоубила се е.

Роми седна зад кормилото, изчака другите да се качат и подкара бавно по Блек Ридж Роуд. Ръсти държеше Гайгеровия брояч в скута си. Уредът цъкаше равномерно. Той забеляза, че стрелката доближава +200.

— Спрете тук, господин Бърпи! — извика Нори. — Преди да излезем от гората! Ако ще припадате, по-добре да не е зад кормилото, макар и да карате само с двайсетина километра в час.

Роми я послуша и спря.

— Скачайте деца. Аз ще съм ви бавачка известно време. Докторът ще отиде сам. — Той се обърна към Ръсти: — Вземи микробуса, но карай бавно и спри веднага щом радиацията стане опасно висока. Или ако се почувстваш замаян. Ние ще вървим зад теб.

— Пазете се, господин Евърет — каза Джо.

Бени добави:

— Да не ви пука, ако припаднете и кривнете встрани. Ще ви избутаме на пътя, щом се свестите.

— Благодаря — каза Ръсти. — Имаш златно сърце.

— А?

— Няма значение.

Медикът седна зад волана и затвори вратата. Гайгеровият брояч цъкаше на съседната седалка. Подкара микробуса и излезе бавно от гората. Блек Ридж Роуд криволичеше нагоре към овощната градина. Не видя нищо необичайно и за момент изпита дълбоко разочарование. След това ярката пурпурна светлина блесна право в очите му и той рязко натисна спирачката. Там, сред обраслите с бурени ябълкови дървета, имаше нещо. Погледна в страничното огледало и установи, че другите са спрели.

— Ръсти? — провикна се Роми. — Добре ли си?

— Виждам го.

Той преброи до петнайсет и пурпурната светлинка проблесна отново. Посягаше да вземе Гайгеровия брояч, когато зад страничното стъкло изникна главата на Джо. Пъпките по челото му изпъкваха като стигма.

— Усещаш ли нещо? Замаян ли си? Вие ли ти се свят?

— Не — отговори Ръсти.

Момчето посочи напред.

— Ей-там припаднахме. Точно там.

Ръсти видя, че от лявата страна на пътя има утъпкана пръст.

— Иди там — каза Евърет. — И четиримата отидете. Да видим дали пак ще припаднете.

— Божке! — възкликна Бени, който се беше присъединил към Джо. — Да не съм морско свинче.

— Всъщност май Роми е морското свинче. Би ли отишъл, Роми?

— Ох. — Той се обърна към децата. — Ако аз припадна, а вие не, издърпайте ме тук. Тук като че ли е безопасно.

Четиримата се отправиха към мястото. Ръсти ги наблюдаваше напрегнато. Почти бяха стигнали, когато Роми забави крачка и се олюля. Нори и Бени го подхванаха от едната страна, а Джо — от другата. Роми обаче не падна. Секунда по-късно той отново стъпи здраво на краката си.

— Не съм сигурен дали наистина усетих нещо, или беше просто… как се казваше това… силата на внушението, но сега съм добре. Главата ми се замая за секунда. Деца, вие усетихте ли нещо?

Те поклатиха глави. Ръсти не се изненада. Това беше нещо като варицела — щом веднъж я изкарат, децата повече не се разболяват от нея.

— Карай, докторе — каза Роми. — Не искаш да мъкнеш онези оловни листове там горе, ако не се налага, но трябва да внимаваш.

Ръсти натисна лекичко газта. Чуваше учестеното цъкане на Гайгеровия брояч, но не усещаше нищо необичайно. Горе на хребета светлинката продължаваше да проблясва на всеки петнайсет секунди. Подмина Бърпи и децата.

— Не усещам ни… — подхвана той и тъкмо тогава усети. Не се замая, просто нещо му просветна. Имаше чувството, че главата му е телескоп, с който можеше да види абсолютно всичко, което поиска. Можеше дори да види как брат му отива на работа в Сан Диего.

Чу как Бени се провиква от съседната вселена:

— О, и доктор Ръсти го хвана!

Само че не го беше хванало, той виждаше пътя съвсем ясно. Кристално ясно. Всяко камъче, всяка люспичка слюда. Може би беше кривнал встрани, но нали трябваше да избегне мъжа, който внезапно изникна отпред. Мъжът беше висок и кльощав. Смешният, килнат на една страна червено-бяло-син цилиндър, който носеше на главата си, го правеше да изглежда още по-висок. Беше с дънки и фланелка с надпис: „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група."

Това не беше човек, а чучело от карнавал за Хелоуин.

Да, сигурно. Какво друго можеше да е, при условие че имаше глава от зебло, пришити бели кръстове вместо очи и зелени градински лопатки вместо ръце?

— Докторе! Докторе! — Това беше Роми.

Чучелото избухна в пламъци.

Малко по-късно изчезна. Останаха само пътят, хребетът и пурпурната светлинка, която блясваше на всеки петнайсет секунди и която сякаш се опитваше да каже: „Хайде, хайде, хайде!“

12.

Роми отвори вратата.

— Докторе… Ръсти… добре ли си?

— Добре съм. Вече ми мина. Предполагам, че и при теб е било същото. Роми, видя ли нещо?

— Не, но за момент ми замириса силно на дим. Но нали въздухът си мирише така напоследък.

— Аз видях купчина горящи тикви — поясни Джо. — Казах ти, нали?

— Да. — Ръсти не беше обърнал голямо внимание на думите му, въпреки това, което беше казала собствената му дъщеря. Сега вече наостри уши.

— Аз чух викове — каза Бени, — но не си спомням нищо друго.

— И аз ги чух — намеси се Нори. — Беше тъмно, макар че слънцето не беше залязло. Ехтяха викове. По лицето ми падаха сажди.

— Докторе, дали няма да е по-добре да се върнем, а? — попита Роми.

— В никакъв случай — възрази Ръсти. — Бих опитал всичко, за да измъкна оттук моите деца и децата на другите.

— Обзалагам се, че и някои от възрастните искат да се чупят — отбеляза Бени. — Джо го смушка с лакът.

Ръсти погледна Гайгеровия брояч. Стрелката се беше заковала на +200.

— Стойте тук! — каза той.

— Докторе — рече Джо, — ами ако радиацията се повиши и ти загубиш съзнание? Какво да направим?

Ръсти се замисли.

— Ако съм близо, издърпайте ме. Без Нори. Само вие тримата.

— Защо пък без мен? — попита тя.

— Защото някой ден може да ти се прииска да имаш деца. Деца с две очи и с нормални крайници.

— Добре. Съгласна съм — отвърна тя.

— А що се отнася до вас тримата, краткотрайното излагане на радиация не представлява опасност. Повтарям, краткотрайното. Ако падна на половината път, или чак в овощната градина, оставете ме.

— Това е доста кофти, докторе — измънка Роми.

— Нямам предвид съвсем да ме изоставите — обясни Ръсти. — В магазина има още ролки с оловно покритие, нали?

— Да. Трябваше да ги донесем и тях.

— Трябваше, но човек не може всичко да предвиди. Ако нещата тръгнат на зле, вземете останалите ролки, облепете стъклата на колата, с която ще дойдете, и ме приберете. Мамка му, дотогава може и да съм се свестил и да съм тръгнал към града.

— Да, но може и все още да лежиш там, получавайки смъртоносна доза облъчване.

— Виж какво, Роми, вероятно се тревожим за глупости. Смятам, че припадъците на децата и замайването, което усетихме с теб, са един от феномените на Купола. Усещаш кратко неразположение, после нищо ти няма.

— Рискуваш си живота.

— Без риск нищо няма да постигнем.

— Късмет! — Джо показа юмрука си през прозореца. Ръсти го чукна леко, а после поздрави Нори и Бени по същия начин. Роми също вдигна юмрук.

— Няма да оставам по-назад от децата я.

13.

На двайсет метра отвъд мястото, на което Ръсти беше видял чучелото с цилиндъра, цъкането на Гайгеровия брояч се учести, превръщайки се в бучене. Той видя, че стрелката показва +400 — началото на червената зона. Спря микробуса и извади костюма, който се налагаше да облече. Погледна назад към другите.

— Само да ви предупредя — каза той. — Отнася се най-вече за теб, господин Бени Дрейк. А си се засмял, а съм те изстрелял право вкъщи.

— Няма да се смея — увери го Бени, но в крайна сметка всички се засмяха, включително и Ръсти. Той събу дънките си и върху долните си гащи навлече долнище от екип за американски футбол. На местата, където се слагаха подплънките, набута част от предварително нарязаните парчета от материала с оловно покритие. След това сложи на краката си кори, каквито използват кетчърите в бейзбола, и ги уви с листове от ролката. Направи си предпазна яка, за да защити щитовидната си жлеза, а слабините си покри с оловната престилка. Тя беше от най-големия размер, стигаше чак до оранжевите кори. Смяташе да метне престилка и на гърба си (по-добре да изглеждаш смешно, отколкото да умреш от рак на белия дроб), но се отказа. Така се беше навлякъл, че вече сигурно тежеше някъде към сто и петдесет килограма. А и радиацията не прави завои. Помисли си, че ако стои с лице към източника, няма да има проблеми.

Е, може би.

Засега Роми и децата успяваха да се контролират, само прихваха и се подсмихваха дискретно. Очевидно започна да им идва в повече, когато Ръсти подплати с олово голямата плувна шапка и я нахлузи на главата си, но не се сдържаха едва когато той сложи дългите ръкавици и предпазните очила.

— Той оживя! — изкрещи Бени, протегна ръце като чудовището на Франкенщайн и започна да крачи наред-назад. — Господарю, той оживя!

Клатушкайки се, Роми отиде до един крайпътен камък, седна, после започна да се смее. Джо и Нори се строполиха на пътя и се затъркаляха като пилета, които си правят баня.

— Я да се прибирате веднага вкъщи — скара им се Ръсти, но докато се качваше с мъка в микробуса, на лицето му се появи усмивка.

А отпред пурпурната лампичка примигваше като маяк.

14.

Хенри Морисън напусна полицейския участък, защото не можеше повече да издържа врявата, която вдигаха новите му колеги. Нещата отиваха на зле. Той беше разбрал това още преди Тибодо (разбойникът, който в момента беше бодигард на градския съветник Рени) да му покаже заповедта за уволнение на Джаки Уетингтън, която според него беше прекрасна — и като полицай, и като жена.

Хенри стигна до извода, че след тази мярка ще последват още — Рени явно се опитваше да отстрани старите полицаи, защото ги смяташе за поддръжници на Дюк Пъркинс. Той вероятно щеше да е следващият. Фреди Дентън и Рупърт Либи вероятно щяха да останат — Руп беше обикновен задник, а Фреди — голям задник. Линда Евърет нямаше шанс, Стейси Могин — също. След това полицията в Честърс Мил отново щеше да стане мъжко царство, единствената жена щеше да е бавнозагряващата Лорън Конри.

Хенри караше бавно по главната, която беше съвсем пуста и приличаше на призрачна улица от уестърн. Мърлячът Сам Вердро седеше под тентата на „Глоуб“, стиснал между краката си бутилка, която вероятно не съдържаше пепси. Хенри остави дъртия пияница да си кърка.

Джони и Кери Калвърт обковаваха с дъски витрината на „Газ енд Гросъри“. На ръцете си бяха вързали сини кърпи — новата мода набираше сила. Побиха го тръпки.

Защо ли не беше приел мястото в полицията в Ороно, което му бяха предложили миналата година. Да, това нямаше да е стъпка напред в кариерата, а и колежанчетата създават много проблеми, когато са пияни и надрусани, но заплатата му щеше да е по-добра, да не говорим, че Фрида харесваше тамошните училища.

Дюк обаче го беше навил да остане, обещавайки, че на следващата градска среща ще издейства увеличение на заплатите (с пет хиляди долара годишно) и че ще уволни Питър Рандолф (това си остана само между тях), ако той не се пенсионира доброволно. Дюк беше казал:

— Ще получиш повишение, а това са още десет хиляди на година. Когато се пенсионирам, ще имаш шанс да се пребориш за моята длъжност. Алтернативата е да разкарваш повръщащи колежанчета по общежитията им. Хубаво си помисли.

Предложението му се беше сторило добро, на Фрида — също (е, почти), а и децата изобщо не искаха да се местят. Само че Дюк умря, Купола покри Честърс Мил, а полицейският участък заприлича на кочина.

Той зави по Престил Стрийт и видя, че Младши стои зад жълтата полицейска лента, ограждаща къщата на Маккейн. Беше само по долнище на пижама и чехли. Полюшваше се и Хенри първо си помисли, че Младши и Мърляча Сам днес са като две капки вода.

Следващата му мисъл беше за полицията. Да, може би скоро щяха да го уволнят, но все още беше на служба, а едно от най-твърдите правила на Дюк Пъркинс беше, че името на полицай от Честърс Мил не трябва да попада в колонката за съдебни сензации на вестник „Демократ“. А Младши, независимо дали това се харесваше на Хенри или не, беше полицай.

Хенри паркира до тротоара и отиде до олюляващия се Младши.

— Хей, Младши, хайде да отидем в участъка. Ще ти налея кафе и за нула време… — Той се канеше да каже „ще изтрезнееш“, когато забеляза, че долнището на пижамата на младежа е мокро. Младежът се беше напикал.

Едновременно отвратен и стреснат (никой не трябваше да вижда това, защото Дюк щеше да се обърне в гроба си), Хенри протегна ръка и го сграбчи за рамото.

— Хайде, синко. Да тръгваме, иначе ще ти се смеят.

— Те ми бяха приияелки — каза Младши, без да се обръща. Продължаваше да се поклаща. Имаше сънено изражение — Хенри стигна до този извод, въпреки че виждаше само част от лицето му. — Уувих ги, за да ги усеетя. Серионо говоря. Френски. — Засмя се, след това се изплю. По-скоро опита да се изплюе. От брадичката му се проточи дебела бяла нишка, която започна да се поклаща като махало.

— Край. Ще те заведа вкъщи.

Думите му накараха Младши да се обърне. Не беше пиян. Лявото му око беше зачервено, с разширена зеница. Лявата част на устата му беше изкривена, зъбите му се виждаха. Хенри веднага си спомни „Господин Сардоникус“ — страшен филм, който беше гледал като дете.

Младши не се нуждаеше нито от кафе, нито от сън. Нуждаеше се от лекар.

— Хайде, момко — каза Хенри. — Тръгвай.

Младежът се подчини и тръгна. Преди обаче да стигнат до колата, спря.

— Те миришеха еднакво, харесваше ми — каза той. — Ужас, ужас, кани се да вали сняг.

— Точно така, прав си. — Първоначално Хенри смяташе да настани Младши на предната седалка, но после реши, че тази идея не е добра. Щеше да го набута отзад, въпреки че там „ухаеше“ доста. Младши погледна към къщата на Маккейн и изражението му се промени — той сякаш копнееше за нещо.

— Прияелки! — изкрещя. — Разтягат се! Сериозно говоря, френски! Само френски! — Той изплези език и бързо облиза устните си. Чу се звук като този, който издава анимационният герой Роудрънър, преди да отпраши нанякъде с бясна скорост. Засмя се и тръгна към къщата.

— Не, Младши. — Хенри го сграбчи през кръста. — Трябва да…

Младши се извърна светкавично. Усмивката се беше стопила, сега лицето му потрепваше от гняв. Размаха юмруци и се нахвърли върху Хенри. Беше прехапал изплезения си език и затова съскаше неразбираемо.

Хенри взе единственото правилно решение — отстъпи назад. Младши профуча покрай него и налетя на патрулката, разбивайки с юмруци един от бурканите на покрива. От околните къщи започнаха да излизат любопитни.

— Гхх, бнн, мнн! — пухтеше Младши. — Мнн! Мнн! Гхх! Гхх!

Подхлъзна се и стъпи в канавката, но успя някак си да запази равновесие. От брадичката му се точеха кървави лиги, а от разранените му ръце капеше кръв.

— Тя напрао ме подлуди! — изкрещя. — Теглих й едно коляно, за да… зъбите… всичко осра! Аз… аз… — Той замлъкна и сякаш се замисли. — Имам нужда от помощ. — После изпухтя силно и се свлече между патрулката и тротоара.

Хенри го качи отзад и подкара към болницата с включена сирена. Не се замисли върху последните думи на Младши, думи, които сякаш не бяха съвсем безсмислени. Не му беше до това. Вече имаше предостатъчно проблеми.

15.

Ръсти караше бавно нагоре по Блек Ридж, като често поглеждаше Гайгеровия брояч, който вече пращеше като ненастроен на станция радиоапарат. Стрелката се премести от +400 на +1000. Евърет беше готов да се обзаложи, че докато стигне до върха на хребета, радиацията ще се повиши до +4000. А това нямаше да е добре — предпазният му костюм не беше надежден. Натисна газта и си каза, че радиацията се натрупва постепенно, а това означаваше, че ако кара бързо, няма да получи смъртоносна доза. Е, може да му поокапе косата, но ще остане жив. Трябва да си представя, че е пилот на бомбардировач — стига до целта, хвърля бомбите и веднага се връща.

Той включи радиото, но когато чу „Майти Клаудс ъф Джой“, веднага го изключи.

Започна да мига, защото в очите му бяха влезли капки пот. Въпреки че климатикът работеше, в купето беше адски горещо. Погледна огледалото и видя, че съмишлениците му са се скупчили един до друг. Сториха му се съвсем мънички.

Гайгеровият брояч спря да бучи. Ръсти погледна скалата. Стрелката сочеше нула.

Канеше се да натисне спирачката, но се сети, че ако спре, Роми и децата ще си помислят, че е в беда. Сигурно батерията се беше скапала. Погледна пак уреда и забеляза, че лампичката свети ярко. Батерията не беше изтощена.

На върха на хълма имаше дълъг червен хамбар и обръщало за коли, на което гниеха един стар камион и един още по-стар трактор. Макар че част от прозорците му бяха счупени, хамбарът изглеждаше в доста добро състояние. Отзад стърчеше изоставена селска къща, чийто покрив беше пропаднал, вероятно под тежестта на снеговете.

Портата на хамбара зееше отворена и Ръсти усети миризма на гниещи ябълки, въпреки че прозорците на микробуса бяха вдигнати и климатикът работеше. Паркира пред стълбите, водещи към къщата. На веригата, която ги ограждаше, имаше табела с надпис: „Нарушителите ще бъдат дадени под съд“. Табелата беше стара, ръждясала и очевидно неефективна. По верандата, на която семейство Маккой вероятно беше седяло през летните месеци, за да се наслаждава на нежния ветрец и на прекрасната гледка към Честърс Мил и Ню Хемпшир, се търкаляха празни кутийки от бира. На избледнялата почти до розовочервена стена беше написано със спрей: „Дивите котки са най-добрите.“ Върху вратата се мъдреше друг надпис, изписан с друг цвят спрей: „Склад за оргии“. Ръсти предположи, че това е мечтата на някой зажаднял за секс тийнейджър. Или пък името на някоя хевиметъл група.

Той взе брояча и го чукна с пръст. Стрелката подскочи леко, уредът цъкна няколко пъти. Като че ли работеше нормално, явно просто не засичаше радиация.

Излезе от микробуса. След кратко колебание свали повечето предпазни средства, остави само престилката, ръкавиците и очилата. Взе Гайгеровия брояч и тръгна покрай хамбара, като си каза, че ако стрелката помръдне, веднага ще се върне да си облече „костюма“.

Но дори когато подмина хамбара и светлинката проблесна на четирийсетина метра по-напред, стрелката си остана закована на нулата. Това му се видя невероятно, защото досега мислеше, че между светлинката и радиацията има връзка. Ръсти нямаше друго обяснение, освен че генераторът е създал радиационен пояс, за да отблъсква нахалници като него. За да се пази. Може би се пазеше и като предизвикваше замайване и припадъци у хората. Защитно средство, подобно на бодлите на таралежа и миризмата на скункса.

Ами ако броячът не беше изправен? Ами ако в точно този момент получаваше смъртоносна доза облъчване? Та това проклето нещо беше реликва от Студената война.

Щом обаче се приближи до края на овощната градина, Ръсти видя катерица, която притича през бурените и се покатери на отрупано с плодове дърво. Тя вдигна рунтавата си опашка и впери лъскавите си очички в стоящия отдолу двукрак нахалник. Като че ли й нямаше нищо, а и наоколо не се търкаляха трупове на самоубили се или покосени от радиация животни.

Той вече беше толкова близо до ярката пурпурна лампичка, че беше принуден да притваря очи всеки път, когато тя присветнеше. Надясно се откриваше прекрасна панорама; имаше чувството, че целият свят е в краката му. Градът, който беше на седем километра оттук, приличаше на красива играчка. Ясно се виждаха улиците, камбанарията на църквата, ниската тухлена сграда на болницата и няколкото движещи се коли. А далеч на запад се забелязваше и черното петно, което беше останало след ракетните удари. Чаровна бенка на бузата на деня. Небето имаше синкав, почти нормален цвят, но на хоризонта синевата се губеше, превръщайки се в отровна жълта пелена. Ръсти беше сигурен, че този цвят се дължи отчасти на замърсяването — гадорията, превърнала звездите в розови петънца, — но най-вече на безобиден цветен прашец, полепнал по невидимата повърхност на Купола.

Той отново тръгна напред. Не трябваше да се бави, защото приятелите му щяха да се тревожат, още повече че вече го бяха изгубили от поглед. Искаше да се отправи директно към източника на светлина, но реши първо да отиде до върха на склона. Оттам видя Роми и децата, които приличаха на малки черни точици. Остави Гайгеровия брояч на земята и размаха бавно ръце, за да им покаже, че е добре. Те също му помахаха.

— Добре — каза той. Покрити от тежките ръкавици, ръцете му бяха потни. — Я сега да видим какво има тук.

16.

В междучасието Джуди, Джанел и приятелката им Дийна Карвър (тя беше на шест години — по-малка от Джанел, но по-голяма от Джуди) излязоха навън и седнаха в края на игрището. Дийна носеше малка синя кърпа на левия ръкав на фланелката си. Тя искаше да прилича на родителите си, затова беше настояла Кери да й върже такава кърпа.

— Това за какво е? — попита Джанел.

— Означава, че харесвам полицията — отговори Дийна и захапа плодовото си руло.

— И аз искам — каза Джуди. — Само че жълта. Произнесе думата „жълта“ много внимателно. Когато беше бебе, казваше „жлъта“ и сестра й й се подиграваше.

— Не може жълта — възрази приятелката им. — Трябва да е синя. Това руло е хубаво. Искам да имам милиони.

— Ще станеш дебела — каза Джанел. — Направо ще се пръснеш.

Те се изкикотиха, после замълчаха и се загледаха в по-големите деца. Джитата гризяха домашно направени сладки с фъстъчено масло. Някои от момичета играеха на дама, а момчетата бяха на катерушката. Госпожица Голдстоун люлееше близначките Пруит. Госпожа Вейндестин беше организирала игра с топка.

Джанел си помисли, че нещата само изглеждат нормални, а всъщност не са. Никой не викаше; никой не се оплакваше, че си е ожулил коляно; Минди и Манди Пруит не настояваха госпожица Голдстоун да похвали еднаквите им прически. Всички като че ли се преструваха, дори и възрастните. И всички, включително и тя самата, поглеждаха от време на време към небето, което трябваше да е синьо, но не беше.

Но това не бе най-лошото. Най-лошото — след пристъпите — бе смазващото усещане за някаква трагедия.

Дийна се обади:

— На Хелоуин щях да бъда Малката русалка, но сега вече… Няма да бъда нищо. Не искам да излизам. Хелоуин ме плаши.

— Сънувала ли си страшен сън? — попита Джанел.

— Да. — Другото момиче й подаде плодовото си руло. — Ще го доядеш ли? Бях гладна, но ми се отяде.

— Не — отговори тя. Дори не искаше повече сладки с фъстъчено масло, а това съвсем не беше характерно за нея. Джуди също нямаше апетит — беше изяла само половин сладка. Джанел си спомни как веднъж Одри сгащи една мишка в ъгъла на гаража. Спомни си как Одри излая и се хвърли към малкото животинче, когато то се опита да се измъкне. Натъжена, Джанел беше извикала майка си и я беше помолила да спаси мишленцето. Линда се беше засмяла, но беше пропъдила кучето.

Сега те бяха мишките. Джани не помнеше повечето от сънищата си по време на пристъпите, но смяташе, че е точно така.

Сега те бяха в ъгъла.

— Просто ще си стоя вкъщи — каза Дийна. В ъгълчето на лявото й око се беше сгушила една съвършена, кристалночиста сълза. — Няма да излизам през целия Хелоуин. Дори няма да ходя на училище. В никакъв случай. Не могат да ме накарат.

Госпожа Вейндестин заряза играта на топка и размаха звънеца. Трите момиченца обаче не помръднаха.

— Вече е Хелоуин — рече Джуди. — Вижте. — Посочи къщата на Уилърс, която се намираше от другата страна на улицата. На верандата имаше тиква. — И там. — Сега сочеше картонените призраци, поставени от двете страни на вратата на пощенската служба. — И там.

Този път им показваше моравата пред библиотеката. Там стърчеше чучелото, което беше направила Лиза Джеймисън. Библиотекарката се беше опитала да сътвори нещо забавно, но това, което забавлява възрастните, често плаши децата и Джанел се опасяваше, че тази нощ, докато лежи в мрака, опитвайки се да заспи, това чучело ще я навести.

Главата му беше от зебло, а очите му приличаха на кръстове. Шапката му беше като тази на котката от книгата на Доктор Зеус.

Имаше градински лопатки вместо ръце (Джанел се страхуваше от тях), а на ризата му беше написано нещо. Тя не разбираше смисъла на надписа, но можеше да прочете думите: „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група."

— Видяхте ли? — Джуди не плачеше, но гледаше мрачно и тревожно, сякаш беше осъзнала някаква много объркваща и страховита истина. — Вече е Хелоуин.

Джанел хвана сестра си за ръката и я изправи на крака.

— Не, не е — каза, но не си вярваше много-много. Щеше да се случи нещо лошо, нещо, свързано с огън. Щеше да има гадни, зли номера.

— Хайде да влизаме — подкани тя Джуди и Дийна. — Ще пеем песнички. Ще е забавно.

Обикновено беше забавно, но не и днес. Дори преди Голямото бум в небето. Джанел продължи да мисли за чучелото с очи като кръстчета. И за ужасяващия надпис върху ризата му: „Изпейте песента на онази мъртва група.“

17.

Четири години преди Купола да захлупи града, дядото на Линда Евърет почина и остави на внуците си една доста прилична сума. Чекът на Линда беше за 17 232, 04 долара. Повечето от парите влязоха във влоговете за образование на Джитата, но тя реши, че има правото да изхарчи няколко хиляди за Ръсти. Рожденият му ден наближаваше, а той мечтаеше за „Епъл TV“ още откакто се появиха на пазара преди години.

По време на брака им тя му беше правила и по-скъпи подаръци, но на този той се зарадва най-много. Фактът, че може да сваля филми от интернет и да ги гледа на телевизора, а не да се взира в малкия екран на компютъра, го изпълваше с огромно задоволство. Устройството представляваше бял пластмасов квадрат с размери двайсет на двайсет сантиметра и дебелина около два сантиметра. Устройството, което Ръсти намери на Блек Ридж, толкова приличаше на „Епъл TV“, че в първия момент го сбърка с такова. Помисли си, разбира се, че е модифицирано така, че да може не само да предава „Малката русалка“ с висока резолюция, но и да държи в плен цял един град.

Скрито в края на овощната градина на Маккой, устройството беше тъмносиво, а не бяло, и на него не беше щамповано познатото лого на „Епъл“, а някакъв странен символ:

Над символа имаше издатина с размерите на ставата на малкия пръст на Ръсти. От капачето на издатината надничаше стъклена леща. Точно от нея идваха пурпурните присвятквания.

Ръсти се наведе и докосна повърхността на генератора (ако това изобщо беше генератор). Нещо разтресе ръката му, а после и цялото му тяло. Той се опита да се отдръпне, но не можа. Мускулите му се бяха сковали. Гайгеровият брояч изпищя, след това замлъкна. Ръсти нямаше представа дали стрелката сочи опасната зона, защото не можеше да помръдне очите си. Светлината бавно напускаше света, източваше се като вода през сифона на вана. И той внезапно си помисли: „Ще умра. Какъв глупав начин само…“

След това в тъмнината се появиха лица, които обаче не бяха човешки (по-късно нямаше да е сигурен дали изобщо е видял лица). Приличаха на обвити с кожа кубове. Единственото, което изглеждаше човешко в тях, бяха ромбоидните очертания отстрани — бледи подобия на уши. Главите, ако това наистина бяха глави, се обърнаха една към друга, сякаш за да обсъдят някакъв проблем. На Ръсти му се стори, че чува смях. Усети някакво вълнение у тях. Представи си как неговите момичета и приятелката им Дийна Карвър закусват и споделят тайни, докато седят на двора пред началното училище на Ийст Стрийт.

Всичко това се случи за няколко секунди, навярно не повече от четири-пет. Разтрисането внезапно изчезна, също като усещането, което изпитваха хората, когато за пръв път докоснеха Купола; също като замайването му и съпътстващото го видение — чучелото с цилиндъра. Ръсти беше коленичил на върха на хребета, от който се виждаше целият град, и се потеше под оловните си доспехи.

Не можеше обаче да се отърве от онези кожени глави, които продължаваха да се смеят и да заговорничат просташки.

„Другите са там долу и те гледат. Помахай им. Покажи им, че си добре.“

Той вдигна натежалите си ръце над главата и бавно ги размаха, все едно че сърцето му не подскачаше като заек и че по гърдите му не се стичаха миризливи ручейчета пот.

В отговор Роми и децата му помахаха.

Ръсти задиша дълбоко, опитвайки да се успокои. После насочи Гайгеровия брояч към плоското сиво устройство върху един мек чим. Стрелката затрептя под чертичката, зад която пишеше „+5“. Нормален радиационен фон.

Той беше почти сигурен, че този плосък квадратен предмет е причината за неприятностите им. С негова помощ някакви същества държаха като затворници жителите на Честърс Мил, но това съвсем не беше всичко. С негова помощ те ги наблюдаваха.

И се забавляваха. Копелетата се смееха, той ги беше чул.

Свали престилката, метна я върху устройството и отстъпи назад. Отначало нищо не се случи. После престилката се подпали. Миризмата беше остра и неприятна. По блестящата повърхност се появиха мехури, които затрептяха под танцуващите пламъци. Накрая престилката, която всъщност не беше нищо повече от обвит с найлон оловен лист, се разпадна. Горящите парчета, най-голямото от които лежеше върху кутийката, изчезнаха. Останаха само сажди, миризмата също все още се усещаше, но иначе… бам… и нищо.

Видя ли това? После Ръсти зададе този въпрос и на глас, питайки света. Усещаше миризма на изгорял найлон и на нещо друго, вероятно на олово. Безумно, невероятно, но въпреки това престилката я нямаше.

— Наистина ли видя това?

Пурпурната светлинка примигна, сякаш се опитваше да му отговори. Дали тези пулсации не обновяваха Купола така, както докосването на клавиатурата с пръст обновява картината на монитора? Дали те не даваха възможност на кожените глави да наблюдават града? И двете? Нито едното?

Ръсти си каза, че не трябва повече да припарва до устройството. Каза си, че най-умното нещо, което може да направи, е да изтича обратно при микробуса (тежката престилка вече я нямаше и той можеше да тича), да скочи вътре и да отпраши с бясна скорост.

Вместо това отново се приближи до кутийката и застана на колене пред нея — поза, която изобщо не му харесваше.

Свали едната ръкавица, опипа земята около устройството, след това отдръпна ръката си. Топло. Горящата престилка беше опърлила част от тревата. Посегна към кутийката, като очакваше да бъде разтресен или обгорен… от което всъщност не се страхуваше най-много, най-много се страхуваше, че отново ще види онези кожени обекти, онези подобия на глави, които се хилеха и съзаклятничеха.

Но нямаше нищо. Нито видения, нито топлина. Сивата кутийка беше хладна на допир, въпреки че с очите си беше видял как метнатата върху нея престилка първо започна да изпуска мехурчета, а после се подпали.

Пурпурната светлинка проблесна. Ръсти гледаше ръката му да не застава пред нея. После хвана устройството отстрани и мислено се сбогува с жена си и децата си, като си представи как им казва, че съжалява за идиотската си постъпка. Очакваше всеки момент да избухне в пламъци. След като това не се случи, се опита да вдигне кутийката. Въпреки че тя имаше размери на обикновена чиния, не можа да я помръдне. Струваше му се, че е заварена за върха на колона, забита дълбоко в скалистата земя на Нова Англия. Само че нямаше никаква колона. Устройството просто си лежеше върху тревата, затова когато той промуши пръстите си отдолу, те се допряха. Той ги сплете и отново опита да вдигне проклетото нещо. То не помръдна дори милиметър.

Ръсти си помисли: „Хванал съм някакъв извънземен предмет. Машина от друг свят. Дали не зърнах операторите й.“

Тези идеи бяха интелектуално предизвикателство. Направо бяха смайващи, но въпреки това не пораждаха емоции у него, може би защото огромното количество информация го объркваше.

А сега какво? Какво, по дяволите?

Той не знаеше. Но като че ли емоциите му не бяха чак толкова притъпени, защото едва не извика от обзелото го отчаяние. Ако го чуеха, четиримата човека там долу на пътя щяха да си помислят, че е в беда. Което всъщност си беше така. Макар че не беше само той.

Докато се изправяше, Ръсти си помисли, че има опасност да падне — краката не го държаха. Топлият застоял въздух покриваше кожата му като слой мазнина. Отправи се към микробуса, бавно заобикаляйки натежалите от плод ябълкови дървета. Беше сигурен само в едно — Големия Джим Рени в никакъв случай не трябваше да разбира за генератора. Не защото щеше да се опита да го разруши, а защото щеше да постави пазачи да го охраняват. За да може да прави каквото си иска. Засега Големия Джим искаше нещата да са такива, каквито са.

Ръсти тъкмо отваряше вратата на микробуса, когато на около два километра северно от Блек Ридж проехтя мощна експлозия. Сякаш Господ се беше навел и беше натиснал спусъка на някаква огромна пушка.

Той извика от изненада и погледна нагоре. Веднага вдигна ръка да предпази очите си, защото над границата между ТР-90 и Честърс Мил беше изгряло ново слънце. Още един самолет се беше разбил в Купола. Само че този път не ставаше въпрос за мъничък „Сенека V“. От мястото на сблъсъка, който според Ръсти беше станал на 6–7 хиляди метра височина, се издигаха облаци черен дим. Ако черното петно, останало след ракетните удари, беше чаровна бенка на бузата на деня, то това си беше направо кожен тумор. Много опасен тумор.

Ръсти забрави генератора. Забрави четиримата, които го чакаха. Забрави и собствените си деца, заради които преди малко беше рискувал живота си. В продължение на две минути съзнанието му беше изцяло погълнато от черния ужас.

От другата страна на Купола падаха отломки. Смачкан нос на реактивен самолет; след него горящ двигател; след него дъжд от сини седалки, в част от които имаше хора; след тях голямо лъскаво крило, което се люшкаше като лист хартия, подет от въздушно течение; след него опашка, вероятно на „Боинг 767“. Опашката беше тъмнозелена. На нея имаше светлозелен символ. „Детелина“ — помисли си Ръсти.

Детелина, ирландска детелина.

След това корпусът, наподобяващ дефектна стрела, падна на земята и подпали гората.

18.

Експлозията разтърсва града и всички хора излизат навън да гледат. Всички в Честърс Мил излизат да гледат. Стоят пред къщите си, на алеите, на тротоарите, в средата на главната улица. И въпреки че небето на север от Купола е облачно, те вдигат ръце, за да предпазят очите си от ослепителното кълбо, което стоящият на върха на Блек Ридж Ръсти беше оприличил на слънце.

Те, разбира се, виждат какво е това; тези с по-остро зрение дори успяват да прочетат какво пише на корпуса на падащия самолет. Не се е случило нищо свръхестествено, тук и преди са ставали самолетни катастрофи, и то съвсем наскоро (макар и в много по-малък мащаб). Но това ужасява жителите на Честърс Мил толкова много, че те никога няма да го забравят.

Всеки, който се е грижил за неизлечимо болен пациент, ще ви каже, че в един момент отхвърлянето бива изместено от приемането. За повечето жители на Честърс Мил този момент дойде на двайсет и пети октомври, докато гледаха как над триста човека падат в горите на ТР-90.

По-рано сутринта приблизително петнайсет процента от местните хора носеха сини кърпи на ръцете си, но до края на деня този процент се увеличи на трийсет. На следващия ден процентът щеше да нарасне до петдесет.

Отхвърлянето бива изместено от приемането, приемането поражда зависимост. Всеки, който се е грижил за неизлечимо болен, ще потвърди това. Болните хора имат нужда от някого, който да им носи хапчетата, и от студен сладък сок, с който да ги преглъщат. Те искат някой да маже с мехлем подутите им стави. Те искат някой да им прави компания в дългите нощни часове. Те искат някой да им казва: „Поспи си сега, утре ще си по-добре. Тук съм, така че заспивай. Заспивай, аз ще се погрижа за всичко.“

Заспивай.

19.

Хенри Морисън откара Младши в болницата (момчето вече се беше посъвзело, но продължаваше да дрънка глупости). Туич го сложи на носилка и го отведе някъде. Камък падна от сърцето на полицая.

Хенри се обади на „Справки“ и откри домашния и служебните телефони на Големия Джим. Никой обаче не вдигаше. Докато автоматът му обясняваше, че мобилният телефон на Рени го няма в списъка, пътническият самолет се взриви. Той изтича навън заедно с всички, които можеха да ходят, и се загледа в новото черно петно, което беше разцъфнало върху невидимата повърхност на Купола. Все още падаха отломки.

Големия Джим беше изключил телефона в офиса, за да може да работи на спокойствие върху двете речи — тази, която щеше да изнесе пред полицаите довечера, и другата утре вечер, когато щеше да говори пред целия град. Той чу експлозията и излезе навън. Първата мисъл, която му мина през главата, беше, че Кокс е заповядал да взривят ядрена бомба. Дяволска ядрена бомба! Ако пробиеше Купола, щеше да разруши всичко!

Близо до него стоеше Ал Тимънс — портиерът на сградата. Ал посочи небето на север, където продължаваха да се издигат облаци дим. На Големия Джим те му заприличаха на пушилка от зенитна артилерия, каквато човек може да види в старите филми за Втората световна война.

— Това беше самолет! — изкрещя Ал. — Голям самолет! Господи! Не са ли разбрали?

Големия Джим се поуспокои и сърцето му престана да блъска като парен чук. Ако е самолет… просто самолет, а не ядрена бомба или ракета…

Мобилният му телефон изчурулика. Той бръкна в джоба на сакото си и го извади.

— Питър? Ти ли си?

— Не, господин Рени. Полковник Кокс е.

— Какво направи? — изкрещя Рени. — Какво пък направихте сега, за Бога?

— Нищо. — Кокс вече не звучеше бодро и авторитетно, май се беше пообъркал. — Нямаме нищо общо с това. Това е… задръж за момент.

Рени зачака. Зяпнали от изненада, хората, които бяха наизлезли по главната, се взираха в небето. Рени си помисли, че приличат на овце, облечени в човешки дрехи. Утре вечерта щяха да дойдат в общината и щяха да започнат да питат кога ще се оправят нещата. Мрън-мрън, мрън-мрън, моля те грижи се за нас. И той щеше да се грижи. Не защото искаше, а защото такава беше божията воля.

Кокс започна да обяснява. Сега вече в гласа му се долавяше не само объркване, но и умора. Това сякаш не беше човекът, който се опита да принуди Големия Джим да сдаде поста си. „Така те искам, приятелю — помисли си Рени. — В момента си супер.“

— Според първоначалната ми информация полет 179 на ирландските линии се е ударил в Купола и е експлодирал. Излетял е от Шанън и е трябвало да кацне в Бостън. Два независими източника твърдят, че са видели детелина на опашката, а един от снимачните екипи на Ей Би Си, който е работел близо до карантинната зона в Харлоу, може би… само секунда.

Кокс се забави повече от секунда, повече от минута дори. Пулсът на Големия Джим се беше нормализирал (ако се приеме, че сто и двайсет удара в минута е нормален пулс), но изведнъж отново започна да се ускорява. Сърцето му прескочи един удар. Той се изкашля и удари гърдите си с юмрук. Сърцето му като че ли беше на път да си вземе бележка, но се отказа и реши да се отдаде на аритмията. По челото му изби пот. Денят изведнъж стана изключително ярък.

— Джим? — Ал Тимънс стоеше точно до Рени, но гласът му сякаш идваше от друга вселена. — Добре ли си?

— Добре съм — отговори той. — Стой тук. Може да ми потрябваш.

Кокс отново заговори:

— Самолетът наистина е бил ирландски. Преди малко видях какво са заснели онези от Ей Би Си. Една репортерка взимаше интервю, катастрофата стана точно зад нея. Операторът е уловил всичко.

— Рейтингът им ще скочи до небесата.

— Господин Рени, вярно е, че с вас имаме някои различия, но все пак си позволявам да ви помоля да успокоите избирателите си.

— Просто ми кажи как… — Сърцето му отново изпърха. Дъхът му застина в дробовете. Той отново се удари по гърдите — по-силно от преди — и седна на пейката, която се намираше до тухлената алея, водеща към тротоара. Ал гледаше него, а не черния белег върху Купола; челото му се беше сбърчило. „Тревожи се… и се страхува“ — помисли си Големия Джим. Дори сега, при всичките тези проблеми, той изпита задоволство, че го смятат за незаменим. На овцете им трябва овчар.

— Рени? Чуваш ли ме?

— Чувам те. — Сърцето му продължаваше да бие, макар и не както трябва. — Как стана това? Как е възможно? Не предупреждавате ли хората?

— Не сме съвсем категорични, все пак още не е открита черната кутия, но имаме предположение. Предупредили сме всички авиолинии за Купола, но това е обичайният маршрут на 179. Смятаме, че някой е проявил небрежност и не е препрограмирал автопилота. По-късно ще ти предоставя повече информация, но сега най-важното е градът да не изпада в паника.

Само че при определени обстоятелства паниката е полезна. При определени обстоятелства от нея — както и от боевете за храна и палежите — може да бъде извлечена полза.

— Да, страхотна тъпотия, но все пак става въпрос само за инцидент — продължаваше да нарежда Кокс. — Обясни това много хубаво на хората си.

„Ще им обясня каквото искам и те ще ми повярват“ — помисли си Рени.

Сърцето му затрептя като масло в тиган, би известно време почти нормално, а след това отново затрептя. Той прекъсна връзката и прибра телефона си в джоба. После погледна Ал.

— Искам да ме закараш в болницата — каза. Опитваше се да говори спокойно. — Изпитвам известен дискомфорт ето тук.

Ал, който беше от хората със сините кърпи на ръката, се притесни още повече.

— Разбира се, Джим. Поседи малко тук, а аз ще отида да докарам колата. Няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Градът има нужда от теб.

„Сякаш не знам“ — каза си Големия Джим и се загледа в голямото черно петно на небето.

— Намери Картър Тибодо и му кажи да ме чака там! Искам да ми е под ръка.

Тъкмо се канеше да даде още инструкции, когато сърцето му спря. За момент пред краката му зейна черна пропаст, вечността го чакаше. Рени изпъшка и се удари по гърдите. Сърцето започна да препуска, а той си помисли: „Не ме предавай сега, имам толкова много работа. Да не си посмяло, мръсниче такова. Да не си посмяло.“

20.

— Какво беше това? — изписка стреснато Нори, а след това сама си отговори: — Самолет, нали? Самолет, пълен с хора. — Тя се разплака.

Момчетата се опитаха да сдържат сълзите си, но не успяха. На Роми също му се доплака.

— Ъ-хъ — измънка той. — Май си права.

Джо се обърна и погледна приближаващия микробус, който започна да се движи по-бързо веднага щом стигна до основата на хребета. Ръсти сякаш гореше от нетърпение да се върне. Когато пристигна и отвори вратата, за да излезе, Джо откри още една причина за тревога — оловната престилка я нямаше.

Евърет не успя да каже нищо, защото мобилният му телефон зазвъня. Той го отвори, погледна номера и прие обаждането. Очакваше да чуе Джини, но не беше тя, а новият — Търстън Маршал.

— Да, какво? Ако става въпрос за самолета, аз видях… — Той се заслуша, смръщи се леко, а след това кимна. — Да, добре. Идвам. Джини или Туич да му дадат два милиграма валиум. Не, по-добре три. И му кажи да се успокои. Знам, че не му е в природата да е спокоен, но му кажи да опита. А на сина му бийте пет милиграма.

Той затвори телефона и погледна към тях.

— И бащата, и синът Рени са в болницата. Джим има сърдечна аритмия. Още преди две години трябваше да му сложат пейсмейкър. Търстън казва, че Младши има симптоми, подобни на тези при глиома. Дано да греши.

Нори погледна Ръсти с насълзените си очи. Беше прегърнала с една ръка Бени Дрейк, който усърдно търкаше бузите си. Когато Джо се приближи, заставайки до нея, тя прегърна и него със свободната си ръка.

— Това е мозъчен тумор, нали? — попита тя. — От лошите?

— Когато става въпрос за млад човек, какъвто е Младши, почти винаги са от лошите.

— Какво намери там горе? — попита Роми.

— И какво стана с престилката ти? — добави Бени.

— Намерих това, което Джо предполагаше, че ще намеря.

— Генераторът! — възкликна Роми. — Докторе, сигурен ли си?

— Да. Никога не съм виждал подобно нещо. Вероятно никой не е виждал подобно нещо.

— От друга планета — прошепна съвсем тихичко Джо. — Знаех си.

Ръсти се вторачи в него.

— Не трябва да казваш на никого. Трябва да си мълчим. Ако те питат, казвай, че не сме открили нищо.

— И на мама ли да не казвам? — попита жално Джо.

Ръсти беше готов да омекне, но после реши, че трябва да е непреклонен. Вече пет човека знаеха тайната, а това си беше сериозна цифра. Но децата заслужаваха да знаят, а пък и Джо Макклачи така и така беше стигнал до правилното заключение.

— И на нея, поне засега.

— Не мога да я излъжа — настоя момчето. — Не се получава. Тя винаги ме усеща.

— Тогава й кажи, че съм те заклел да пазиш тайна и че и за нея самата така ще е по-добре. Ако настоява, накарай я да ми се обади. Хайде, трябва да се връщам в болницата. Роми, ти карай. Мен още ме друсат нервите.

— Няма ли да…

— Всичко ще ти разкажа по пътя. Нищо чудно дори да успеем да измислим какво да правим с това проклето нещо.

21.

Един час след като боингът се разби в Купола, Роуз Туичъл влезе в полицейския участък на Честърс Мил, носейки една покрита със салфетка чиния. Стейси Могин, която седеше зад бюрото, изглеждаше също толкова изморена и разстроена, колкото и Роуз.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Обяд. За готвача ми. Два сандвича с бекон.

— Роуз, нямам право да пускам никого долу.

Мел Сиърлс разказваше на двама от новите за автошоуто, което беше гледал миналата пролет в Портланд. Той се огледа и каза:

— Аз ще му ги занеса, госпожо Туичъл.

— Не, няма — отвърна тя.

Мел я изгледа изненадано. Изглеждаше леко обиден. Винаги беше харесвал Роуз и си мислеше, че и тя го харесва.

— Страх ме е да не изтървеш чинията — каза му. Истината обаче не беше точно такава; истината беше, че тя изобщо не му вярваше. — Гледала съм те как играеш футбол, Мелвин.

— Е, стига де, не съм чак толкова непохватен.

— А и искам да се уверя, че той е добре.

— Никой не трябва да го посещава — каза Мел. — Така заповяда началник Рандолф, а на него лично му е заповядал съветник Рени.

— Е, аз слизам долу. Можеш да използваш палката си срещу мен, но ако го направиш, никога повече няма да ти приготвям любимите ти гофрети с ягоди — от онези мекичките по средата. — Тя се огледа наоколо и подсмръкна. — Освен това никоя от гореспоменатите особи не е тук в момента. Или бъркам нещо?

Мел се поколеба дали да не се направи на важен за пред „зайците“, но в крайна сметка се отказа. Той наистина харесваше Роуз. Харесваше и гофретите й, особено когато бяха мекички. Подръпна колана си и каза:

— Става. Но ще дойда с теб, като преди това ще погледна какво има под салфетката.

Тя вдигна салфетката. Отдолу имаше два сандвича с бекон и бележка, написана на гърба на бланка с логото на закусвалнята. Посланието гласеше: „Бъди силен. Ние вярваме в теб.“

Мел взе бележката, смачка я и я запрати към кошчето за боклук. Не успя да го уцели, но един от новите полицаи притича и се погрижи за чистотата в помещението.

— Хайде. — Той взе единия от сандвичите и отхапа голяма хапка, пояснявайки: — И без това няма да може да изяде всичко.

Роуз си замълча, но за момент много й се прииска да го удари с чинията по главата.

Когато стигнаха до средата на долния коридор, Мел каза:

— Вие сте дотук, госпожо Туичъл. Аз ще му дам сандвичите.

Тя му подаде чинията и се намръщи. Мел коленичи, пъхна чинията между решетките и тържествено обяви:

— Обядът ви е сервиран, мосю.

Барби не му обърна никакво внимание. Той гледаше Роуз.

— Благодаря ти. Ако обаче ги е приготвил Ансън, нищо чудно да си върна думите назад след първата хапка.

— Аз ги приготвих — увери го тя. — Барби, защо са те били? Да не би да си се опитал да избягаш? Изглеждаш ужасно.

— Не се опитах да избягам, а оказах съпротива при арестуването. Нали така, Мел?

— Ако не престанеш да умничиш, ще вляза вътре и ще ти взема сандвичите.

— Ами опитай — предизвика го Барби. — Бихме могли да се поборим за тях.

След като видя, че Мел не проявява желание да влезе в килията, той отново насочи вниманието си към Роуз. — Самолет ли беше? Реших, че е самолет. И то голям.

— По Ей Би Си казаха, че е катастрофирал боинг на ирландските линии. Пълен с пътници.

— Предполагам, че е летял за Бостън или Ню Йорк и че някой „умник“ е забравил да препрограмира автопилота.

— Не зная. Нищо не са споменавали по този въпрос.

— Хайде. — Мел се приближи и хвана Роуз за ръката. — Стига сте си гукали. Тръгвай, че иначе може да си навлека неприятности.

— Добре ли си? — попита Роуз Барби, пренебрегвайки (поне за момента) командата, която беше получила.

— Да — отговори Барби. — А ти? Сдобри ли се вече с Джаки Уетингтън?

„Какъв ли е правилният отговор?“ — помисли си Роуз. Тя нямаше никакви проблеми с Джаки. Тогава й се стори, че Барби поклати леко глава.

— Не още — каза предпазливо тя.

— А трябва. Кажи й да престане да се държи като кучка.

— Сякаш не е — промърмори Мел и стисна здраво ръката на Роуз. — Хайде, не ме карай да те влача.

— Кажи й, че те смятам за свястна — провикна се Барби, докато тя се качваше по стълбите, следвана от Мел. — Не може вечно да не си говорите. И благодаря за сандвичите.

„Кажи й, че те смятам за свястна.“

Роуз беше почти сигурна, че това е посланието. Не смяташе, че Мел го е схванал — той винаги се беше славил с тъпотата си, а и очевидно след появяването на Купола в главата му не се беше налял повече мозък. Вероятно затова Барби пое риск.

Тя си каза, че трябва веднага да намери Джаки и да й предаде посланието: „Барби ме смята за свястна. Иска двете с теб да си поговорим.“

— Благодаря ти, Мел — рече, когато се качиха горе. — Беше много мил.

Той се огледа, видя, че шефовете му ги няма, и се поотпусна.

— Няма проблеми, но не си мисли, че пак ще те пусна да му носиш храна. — Замисли се за момент и каза философски: — Предполагам, че Барби заслужава добро отношение. Защото другата седмица по това време ще е подгрят като сандвичите, които ти му направи.

„Ще видим“ — помисли си Роуз.

22.

Анди Сандърс и Готвача стояха до склада на Радиото на Исус и пушеха кристали. Точно пред тях, на поляната, на която стърчеше радиоантената, имаше пресен гроб и кръст, направен от летви от щайга. Под купчината пръст лежеше Сами Буши — мъчителка на кукли, жертва на изнасилване и майка на Литъл Уолтър. Готвача каза, че смята да сложи по-хубав кръст (щял да го открадне от гробището край Честър Понд), ако намери свободно време. Само че напоследък времето не му достигаше.

Той вдигна дистанционното, сякаш за да покаже колко е зает.

Анди съжаляваше за Сами, точно както съжаляваше и за Клодет и Дуди, но мъката му беше вече кротка, скътана внимателно в собствения си купол. Той я виждаше, усещаше присъствието й, но не се потапяше в нея. Което беше хубаво. Опита се да обясни това на Готвача Буши, само че се оплете, защото материята беше много сложна. Готвача закима и подаде голямата стъклена лула на Анди. На нея беше гравиран надписа: „ТЪРГОВИЯТА С ТАКИВА ПРЕДМЕТИ Е НЕЗАКОННА.“

— Хубаво, нали? — попита Буши.

— Да! — отговори Сандърс.

Известно време те обсъждаха двете основни за наркоманите теми — колко е хубаво това нещо и колко е лошо, че го пушат. Както си говореха, някъде на север избухна голяма експлозия. Анди вдигна ръка, за да предпази насълзените си от дима очи. Изтърва лулата, но Готвача успя да я спаси.

— Леле, това беше самолет! — Анди се опита да стане, но краката му, въпреки че бяха заредени с енергия, отказаха да го послушат. Той пак се отпусна на земята.

— Не, Сандърс — възрази Буши и си дръпна лекичко. Като го гледаше как е приседнал със свити колене, Анди си помисли, че прилича на индианец с лула на мира.

На стената на близката барака бяха подпрени четири автомата АК-47 — руско производство, но внесени от Китай (голяма част от стоките в склада идваха оттам), а до тях имаше пет кашона амуниции и кутия гранати РГД-5. Готвача беше обяснил, че РГД означава „разкарай го далеч“.

Буши взе един от автоматите и го положи върху коленете си.

— Това не беше самолет — каза на висок глас.

— Не? А какво тогава?

— Божи знак. — Готвача погледна надписа, с който беше „облагородил“ стената на склада — два доста свободно интерпретирани цитата от Откровението на Йоан и набиващото се на очи число 31. След това се вторачи в Анди. Облаците дим на север вече започваха да се разпръскват. Под тях, от мястото, на което беше паднал самолетът, се издигаше дим. — Объркал съм датата — каза мрачно. — Хелоуин ще подрани тази година. Ще дойде утре или вдругиден или по-вдругиден.

— Или по-по-вдругиден — вметна услужливо Анди.

— Може би, но смятам, че ще е по-скоро. Сандърс!

— Да, Готвачо!

— Вземи един от автоматите. Ти вече си в Божията армия. Ти си християнски боец. Повече няма да лижеш задника на онзи вероотстъпник.

Анди взе един от автоматите и го сложи върху бедрата си. Тежестта и топлината на оръжието породиха у него приятни усещания. Той провери дали предпазителят не е свален. Не беше.

— За кой вероотстъпник говориш, Готвачо?

Буши го изгледа презрително, но с охота му подаде лулата, когато той посегна към нея. Имаше достатъчно и за двамата, щеше да им стигне до края, а и той вече се виждаше.

— Рени. За този вероотстъпник говоря.

— Той ми е приятел, но да, понякога се държи гадно. Това наистина е много добро.

— Така е — измънка унило Готвача и взе стъкленото приспособление, което Анди вече възприемаше като лула на мира. — Това са най-дългите от най-дългите кристали, съвършено чист продукт, а освен това са какво, Сандърс?

— Лекарство против меланхолия! — отбеляза „находчиво“ той.

— А онова какво е? — Сочеше новото черно петно, появило се върху Купола.

— Знак! Божи знак!

— Да — потвърди доволно Готвача. — Точно така. Ние вървим по стъпките на Бог, Сандърс. Знаеш ли какво е станало, когато Бог счупил седмия печат? Чел ли си Откровението?

Анди си спомни, че преди много години на един детски лагер беше чул някой да разправя, че ангелите излизали от седмия печат като клоуни от малка циркаджийска кола, но не му се искаше да представя нещата по такъв начин. Готвача можеше да го сметне за богохулствен. Така че той просто поклати глава.

— Предполагам, че не си — каза Готвача. — Може и да си слушал проповеди в църквата, но проповедите са едно, а образованието — съвсем друго. Проповедите не захранват добре въображението. Разбираш ли какво ти говоря?

Анди разбираше само, че иска пак да си дръпне, но въпреки това кимна.

— От седмия печат излезли седем ангела със седем тръби. Всеки път, когато някой от тях надуел тръбата си, напаст връхлитала земята. Ето, дръпни си, ще ти помогне да се концентрираш.

От колко време пушеха? Вероятно от няколко часа. Наистина ли бяха видели самолетна катастрофа? Анди вече не беше съвсем сигурен. Всичко му се виждаше нереалистично. Помисли си, че трябва да подремне малко. Но пък, от друга страна, му беше изключително приятно да се друса и образова в компанията на Готвача.

— За малко да се самоубия, но Бог ме спаси — обясни на Готвача. Очите му се бяха насълзили от умиление.

— Да, да, това е очевидно. Но някои други неща не са толкова очевидни. Така че слушай!

— Слушам.

— Първият ангел надул тръбата и земята била заляна от кръв. Вторият ангел надул тръбата и огнена планина се стоварила в морето. Това са вашите вулкани.

— Да! — изкрещя Анди и без да иска натисна спусъка на лежащия в скута му автомат.

— Трябва да внимаваш — предупреди го Буши. — Ако предпазителят не беше вдигнат, щеше да ми направиш оная работа на кайма. Я си дръпни пак. — Подаде стъклената лула на Анди. Той леко се стресна, защото не си спомняше да му я е давал. А колко ли беше часът? Слънцето вече започваше да се снишава на запад. Вече беше следобед, но как беше възможно? Не беше гладен, а той винаги огладняваше на обяд.

— Сега ме слушай внимателно, Сандърс, защото това е най-важната част. — Готвача можеше да цитира по памет, защото след като се беше преместил да живее в сградата на радиостанцията, беше започнал да проучва задълбочено Откровението. Толкова се беше вманиачил в него, че го четеше по цели нощи. — А когато третият ангел надул тръбата, от небето паднала огромна звезда! Звезда, светеща като лампа!

— Ние видяхме това преди малко!

Готвача кимна. Беше се вторачил в черното петно, което се беше появило след катастрофата на боинга на ирландските въздушни линии.

— Името на звездата е Уормууд. Много хора се озлобили и затова умрели. Ти озлобил ли си се, Сандърс?

— Не! — увери го той.

— Не. Ние сме кротки. Но звездата Уормууд падна от небето, а това означава, че ще дойдат зли хора. Така ми каза Господ, Сандърс, а Господ не се будалка. Ще видиш, че говоря истината. Те ще се опитат да ни отнемат всичко. Рени и подлите му приятелчета.

— Няма да успеят! — изкрещя Анди. Внезапно започна да го тресе страшна параноя. Те може би вече бяха тук! Подлите му приятелчета се промъкваха през гората! Подлите му приятелчета караха камионите си по Битч Роуд! Под влияние на Готвача вече дори започваше да разбира мотивите на Рени. Той се опитваше да скрие доказателствата.

— Готвачо! — Сграбчи новия си приятел за рамото.

— По-кротко, Сандърс. Боли.

Той поотпусна хватката си.

— Големия Джим вече е споменавал, че иска да разкара бутилките с пропан, това е първата стъпка!

Буши кимна.

— Вече идваха веднъж. Взеха две бутилки. Аз им позволих. — Замълча за момент и потупа кутията с гранатите. — Това ще им е за последно. Съгласен ли си?

Анди се замисли за купищата наркотици, складирани в сградата, до които бяха седнали, и даде отговора, който Готвача очакваше.

— Братко мой — каза и го прегърна.

Буши беше потен и миришеше лошо, но въпреки това го прегръщаше ентусиазирано. По бузите му, които за пръв път от повече от двайсет години беше пропуснал да избръсне в делничен ден, се търкалях сълзи. Прекрасно. Това беше направо… Направо…

Братска връзка!

— Братко мой! — проплака Анди в ухото на Готвача. Той го бутна назад и мрачно го изгледа.

— Ние сме агенти на Господ — каза. А Анди Сандърс, който вече си нямаше никого освен този кльощав пророк възкликна:

— Амин!

23.

Джаки завари Ърни Калвърт да плеви градината зад къщата си. Въпреки това, което беше казала на Пайпър, тя се притесняваше малко от срещата с него, но тревогите й бързо се разсеяха. Той я стисна за раменете с изненадващо силните си за такъв нисичък и пълен човек ръце. Очите му сияеха.

— Благодаря на Господ, че някой е разбрал какви ги върши онзи празнодумец! — Той пусна раменете й. — Извинявай. Изцапах ти блузата.

— Няма нищо.

— Той е опасен, полицай Уетингтън. Знаеш това, нали?

— Да.

— И умен. Организира онази битка в супермаркета така, както терорист би организирал бомбен атентат.

— По този въпрос нямам никакви съмнения.

— Но е и тъп. Умен и тъп — опасна комбинация. Така можеш да накараш хората да те следват. Да те следват чак до ада. Знаеш ли кой е Джим Джоунс?

— Да. Той е накарал последователите си да пият отрова. Значи ще дойдеш на срещата?

— Разбира се. И ще си държа езика зад зъбите. Освен ако не искаш да поговоря с Лиза Джеймисън. С удоволствие бих го направил.

Джаки не можа да му отговори, защото мобилният й телефон зазвъня. Беше личният, беше върнала служебния заедно със значката и пистолета.

— Здравейте, Джаки е на телефона.

— Mihi portatoe vulneratos, сержант Уетингтън — чу непознат глас.

Мотото на поделението във Вюрцбург — „докарайте ни вашите ранени“. Джаки отговори, без да се замисля:

— На носилки, с патерици или в торби, и състоянието им бързо ще се подобри. Кой се обажда?

— Полковник Джеймс Кокс, сержант.

Тя сложи ръка на телефона.

— Ще ме извиниш ли за минутка, Ърни?

Той кимна и отново се захвана с градинската си работа. Джаки отиде до оградата.

— С какво мога да ви бъда полезна, полковник? Впрочем, тази линия сигурна ли е?

— Сержант, ако вашият човек Рени може да подслушва разговорите по мобилни телефони, тогава здраво сме го закъсали.

— Той не е мой човек.

— Това е добре.

— Вече не служа в армията. Дори започвам да забравям военната болница.

— Е, не сте съвсем права. Върната сте на служба по заповед на президента на Съединените щати. Добре дошли.

— Сър, чудя се дали трябва да кажа „благодаря“ или „майната ви“.

Кокс насила се засмя.

— Джак Рийчър ви поздравява.

— От него ли взехте номера ми?

— И номера, и препоръката. Препоръките на Рийчър са ценни. Питахте с какво можете да ми бъдете полезна. С две неща. Първо, измъкнете Дейл Барбара от кашата, в която са го забъркали. Или смятате, че е виновен?

— Не, сър. Сигурна съм, че е невинен. Сигурни сме, че е невинен. Не съм сама.

— Добре. Много добре. — Гласът му изведнъж стана по-бодър. — Второ, трябва да смачкате фасона на онова копеле Рени.

— С това ще се заеме Барби. Ако… линията наистина ли е сигурна?

— Сигурна е.

— Ако успеем да го измъкнем.

— Вече работите по въпроса, така ли?

— Да, сър.

— Чудесно. С колко „кафяви ризи“ разполага Рени.

— Засега около трийсет, но продължава да назначава още. Тук в Мил те носят сини ризи, но все пак разбрах какво имате предвид. Не го подценявайте, полковник. Вече е сложил в джоба си почти целия град. Ще се опитаме да освободим Барби, а вие се молете да успеем, защото сама няма да мога да се справя с Големия Джим. Свалянето на диктатори без външна помощ не влиза в длъжностната ми характеристика. А и вече не служа в полицията в Мил. Рени ми би шута.

— Осведомявайте ме когато и както можете. След като освободите Барбара, той ще ръководи съпротивителното движение. Да видим кой на кого ще бие шута накрая.

— Сър, иска ви се да сте тук, нали?

— Копнея за това с цялото си сърце. — Никакво колебание. — За половин ден ще му обърна каручката.

Джаки се усъмни в това, защото знаеше, че под Купола е различно. Външните не можеха да разберат. Под Купола дори времето течеше по различен начин. Преди пет дена всичко беше нормално, а сега…

— Още нещо — каза полковник Кокс. — Отдели малко време и погледай телевизия. Вдигаме нивото, за да отровим живота на Рени.

Джаки каза „дочуване“ и прекъсна връзката. След това се върна при Ърни.

— Имаш ли генератор? — попита.

— Скапа се миналата вечер — отвърна кисело той.

— Хайде да отидем някъде, където има ток. Моят приятел казва, че трябва да гледаме новините.

Те се отправиха към „Дивата роза“. По пътя срещнаха Джулия Шамуей, която се съгласи да тръгне с тях.