Под купола (Том II)

1.

Щом стигнаха до стария ръждясал мост, под който вече нямаше нищо друго освен тиня, те видяха блясъка. Барби се надвеси над предните седалки на микробуса.

— Какво е това? Прилича на най-големия в света светещ часовник.

— Това е радиация — отговори Ърни.

— Не се тревожи — намеси се Роми. — Имаме много оловни листове.

— Нори ми се обади от телефона на майка си, докато ви чаках — каза Ърни. — Спомена ми за блясъка. Каза, че според Джулия това е нещо като… плашило. Не е опасно.

— Мислех, че Джулия е журналист, а не учен — подметна Джаки. — Тя е мила жена и е умна, но ние все пак ще облицоваме микробуса, нали? Защото не бих искала да получа като подарък за четирийсетия си рожден ден тумор на яйчниците или гърдата.

— Ще караме бързо — каза Роми. — Ти дори би могла да мушнеш под колана на дънките си някой от онези листове, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— Толкова е смешно, че чак забравих да се засмея — каза тя… след това обаче се засмя, когато си представи, че носи оловни бикини.

Стигнаха до мъртвата мечка, която лежеше пред телефонния стълб. Щяха да я видят дори и фаровете да бяха изключени, защото розовата луна и радиационният пояс светеха доста силно — човек вероятно би могъл да чете вестник.

Роми и Джаки се захванаха да покриват с олово прозорците на микробуса, а останалите наобиколиха разлагащата се мечка.

— Не е от радиацията — каза замислено Барби.

— Не е — съгласи се Ръсти. — Самоубийство.

— Има и други.

— Да. Но дребните животни като че ли не са застрашени. Аз и децата видяхме много птици, а в овощната градина имаше катерица. Изглеждаше доста жизнена.

— Струва ми се, че Джулия е права — каза Барби.

— Блестящият пояс е едното плашило, а мъртвите животни — другото. И колан, и тиранти.

— Нещо не мога да ви разбера, приятели — рече Ърни.

Но Ръсти, който като студент по медицина беше учил за подхода „колан и тиранти“, разбра.

— Има две плашила — обясни. — Мъртвите животни — за през деня, и блестящият радиационен пояс — за през нощта.

— Доколкото знам — подхвана Роми, който се беше присъединил към тях, — радиацията свети само в научнофантастичните филми.

Ръсти се канеше да му каже, че в момента живеят в научнофантастичен филм; Роми щеше да разбере това, когато се приближеше до онази странна кутийка, намираща се горе на хребета. Роми обаче беше прав, разбира се.

— Ние трябва да я виждаме — обясни Ръсти. — Трябва да виждаме и мъртвите животни. Предполага се, че трябва да си казваме: „Леле, тук има някакви лъчи, които влияят на едрите бозайници. По-добре да стоя настрана. Та нали и аз самият съм едър бозайник.“

— Но децата не са се върнали — каза Барби.

— Защото са деца — отговори Ърни. След кратко замисляне добави: — Освен това са скейтбордисти, а скейтбордистите са замесени от друго тесто.

— И все пак тази работа не ми харесва — рече Джаки, — но тъй като няма къде другаде да отидем, бих искала да минем този пояс на Ван Алън11, преди да са ми се скъсали нервите. Още треперя от случилото се в участъка.

— Чакайте малко — каза Барби. — Нещо не е наред тук. Виждам го, но ще ми трябва малко време да го формулирам.

Те зачакаха. Луната и радиацията осветяваха останките от мечката. Барби се взираше в нея. След известно време той вдигна глава.

— Ето какво ме тревожи. Имаме работа с „онези“. Така е, защото намерената от Ръсти кутия не е естествен феномен.

— Прав си, кутията е изкуствена — съгласи се медикът. — Но не е със земен произход. Готов съм да заложа живота си, че не е. — След това си спомни, че преди по-малко от един час едва не бе загубил живота си, и потрепери. Джаки го стисна за рамото.

— Нека оставим тази тема настрана за момент — предложи Барби. — Онези можеха да ни изолират, ако искаха. Те изолираха целия Честърс Мил от външния свят. Ако са искали да ни попречат да стигнем до кутията, защо не са я похлупили с миникупол?

— Сигурно са можели да използват звукови вълни, с които да изпържат мозъците ни като пилешки крака в микровълнова печка — предположи Ръсти, опитвайки се да навлезе по-дълбоко в темата. — По дяволите, истинска радиация също.

— Радиацията май е сериозна — намеси се Ърни. — Всъщност Гайгеровият брояч, който донесохте тук, потвърждава това.

— Да — съгласи се Барби, — но дали е опасна за здравето? Ръсти и децата нямат поражения по кожата, не им пада косата и не повръщат.

— Засега — отговори Джаки.

— Много смешно — контрира я Роми.

Барби не обърна внимание на тези дребни заяждания.

— Щом могат да създадат бариера, от която отскачат най-модерните американски ракети, могат да създадат и радиационен пояс, който убива бързо, дори мигновено. А и това би било от полза за тях. Зловещите трупове на хора биха оказали по-силно въздействие върху натрапниците, отколкото мъртвите животни. Не, мисля, че Джулия е права. Ще се окаже, че радиационният пояс чисто и просто е безвредно лъчение, което е подсилено, за да могат уредите ни да отчетат нещо. А ако онези наистина са извънземни, нашата апаратура сигурно им се вижда ужасно примитивна.

— Но защо? — възкликна Ръсти. — Защо изобщо им е притрябвала преграда? Аз не можах да повдигна проклетото нещо, не можах дори да го помръдна! А когато метнах оловната престилка отгоре му, тя се подпали. Въпреки че самата кутия е хладна на допир!

— Щом я защитават, трябва да има някакъв начин да бъде разрушена или изключена — подхвана Джаки. — Само че…

Барби се беше усмихнал. Чувстваше се странно, сякаш се рееше над собствената си глава.

— Хайде, Джаки. Кажи го.

— Само че май не я защитават, нали? Не и от хората, които са решени да се приближат до нея.

— Има и нещо друго — каза Барби. — Можем ли да кажем, че те ни я посочват? Джо Макклачи и приятелите му не са ли следвали следа от трошици?

— Ето я, жалки земляни — рече Ръсти. — Какво ще направите сега вие, които проявихте смелост да се приближите?

— Това ми звучи правдоподобно — заяви Барби. — Хайде. Да тръгваме натам.

2.

— По-добре аз да карам — обърна се Ръсти към Ърни. — Ето там припаднаха децата. И Роми за малко не припадна. Аз също усетих нещо. Имах и халюцинация — чучело, което избухна в пламъци.

— Друго предупреждение?

— Не знам.

Ръсти подмина гората и спря пред каменистия склон, на върха на който се намираше овощната градина на Маккой. Въздухът блестеше толкова ярко, че се наложи да присвият очи. Не се виждаше обаче никакъв източник — сиянието се мержелееше пред тях. Барби имаше чувството, че светят милиони светулки. Поясът беше широк около петдесет метра. Отвъд него цареше мрак, смекчен само от розовия блясък на луната.

— Сигурен ли си, че няма пак да ти прималее? — попита Барби.

— Това е все едно да докоснеш Купола — направиш ли го, ваксиниран си. — Ръсти се намести по-удобно на седалката, включи на скорост и каза: — Дръжте се здраво, дами и господа, излитаме.

Той натисна рязко газта и задните гуми се завъртяха. Микробусът навлезе в сиянието. Бяха твърде добре „опаковани“, затова не забелязаха какво се случи след това, но техните разтревожени другари, които стояха в края на овощната градина, забелязаха. Отначало микробусът се виждаше съвсем ясно, сякаш към него беше насочен прожектор. Когато излезе от пояса, продължи да блести още няколко секунди, сякаш беше покрит с радий. Зад него се влачеше сияйна опашка като на комета.

— Майчице! — възкликна Бени. — Това е един от най-яките специални ефекти, които съм виждал.

После микробусът спря да сияе, а опашката изчезна.

3.

Когато пресякоха блестящия пояс, Барби усети леко замайване, но нищо повече. Ърни за момент се пресели в хотелска стая, която миришеше на борова смола и от която се чуваше ревът на Ниагарския водопад. Облечената в ефирна бледолилава нощница жена, за която се бе оженил преди дванайсет часа, се приближи към него. Тя пое ръцете му и ги постави върху гърдите си, казвайки: „Този път няма да се наложи да спрем, мили.“

Тогава чу вика на Барби и се върна в реалността.

— Ръсти! Тя получи пристъп! Спри!

Ърни се извърна и видя, че Джаки Уетингтън трепери като лист; беше забелила очи, пръстите на ръцете й бяха разперени.

— Той носи кръст, всичко наоколо е в пламъци! — изкрещя тя. От устата й хвърчаха пръски слюнка. — Светът гори! Хората горят! — Писъците й изпълваха вътрешността на микробуса.

Ръсти за малко не заби микробуса в канавката. Спря в средата на пътя, изскочи навън и се втурна към страничната врата. Барби вече я беше отворил. Роми беше прегърнал с една ръка Джаки, която бършеше брадичката си с длан.

— Добре ли си? — попита я Ръсти.

— Сега, да. Аз просто… всичко… всичко беше в пламъци. Беше ден, но беше тъмно. Хората горяха… — Тя се разплака.

— Спомена за някакъв човек, носещ кръст — каза Барби.

— Голям бял кръст. Вързан на въже… или кожен ремък. Висеше на гърдите му. Голите му гърди. После той го вдигна пред лицето си. — Тя пое дълбоко въздух и го издиша бавно, на пресекулки. — Вече избледнява, но… ох.

Ръсти й показа два пръста и я попита колко пръста вижда. Джаки отговори правилно и проследи с очи палеца му, който той размърда първо наляво-надясно, а после нагоре-надолу. Потупа я по рамото, след това изгледа подозрително блестящия пояс. Какво беше казал Ам-гъл на Билбо Бегинс? Коварно, драги.

— А ти, Барби? Добре ли си?

— Да. Зави ми се леко свят за секунда, това е всичко. Ърни?

— Видях съпругата си. И хотелската стая, в която бяхме отседнали по време на медения ни месец. Съвсем ясно я видях.

Опита се отново да извика спомена. Не беше се сещал за този момент от години. „Какъв срам, как съм могъл да забравя такъв прекрасен спомен!“ Белите й бедра под късата нощница; финото окосмяване около интимните й части; зърната на гърдите й, прозиращи под коприната, притиснати в дланите му. Тя плъзга езика си в устата му и облизва долната му устна отвътре.

„Този път няма да се наложи да спрем, мили.“

Ърни се отпусна в седалката и притвори очи.

4.

Ръсти подкара нагоре по склона — сега караше бавно, — а когато стигна до върха, паркира микробуса между хамбара и рушащата се къща. Микробусът на „Дивата роза“ беше там, както и този на „Бърпис“; виждаше се и един шевролет „Малибу“. Джулия беше паркирала тойотата в хамбара. Коргито Хорас седеше зад колата, сякаш я пазеше. Не изглеждаше щастлив, дори не се приближи да ги поздрави. В къщата светеха няколко газени лампи.

Джаки посочи микробуса, на който пишеше: „В «БЪРПИС» ВСЕКИ ДЕН ИМА РАЗПРОДАЖБА“ и попита:

— Този откъде се взе? Да не би случайно жена ти да е размислила?

Роми се ухили.

— Изобщо не познаваш Миша, щом ти е минала такава мисъл през главата. Не, трябва да благодаря на Джулия. Тя спаси двамата си звездни репортери. Тези момчета…

Той замълча, когато Джулия, Пайпър и Лиза Джеймисън се появиха от потъналата в сенки овощна градина. Хванати за ръце, те вървяха една до друга и плачеха.

Барби изтича до Джулия и я хвана за раменете. Фенерчето, което тя държеше в свободната си ръка, падна в буренясалото дворче. Тя погледна младия мъж и се опита да се усмихне.

— Измъкнаха те значи, полковник Барбара. Нашият отбор поведе, а?

— Какво става с теб? — попита той.

Джо, Бени и Нори изтичаха отвън, следвани по петите от майките си. Децата спряха да викат, когато видяха в какво състояние са трите жени. Лаейки развълнувано, Хорас отиде до стопанката си. Джулия се отпусна на колене и зарови лицето си в козината му. Хорас я подуши, след това рязко отстъпи назад. Приседна на земята и започна да вие. Джулия го изгледа, а после покри лицето си с длани, сякаш се срамуваше от нещо. Нори се пъхна между Джо и Бени и ги хвана за ръцете. Трите деца гледаха уплашено. Пит Фрийман, Тони Гуей и Роуз Туичъл излязоха от къщата, но не се приближиха, а се скупчиха пред вратата на кухнята.

— Отидохме да я погледнем — изрече глухо Лиза. Нямаше я обичайната й жизнерадост. — Коленичихме около нея. Има символ, който не съм виждала никога… не е кабалистичен…

— Ужасна е — каза Пайпър, бършейки очите си. — И тогава Джулия я докосна. Само тя се осмели, но ние… всички ние…

— Видяхте ли ги? — попита Ръсти.

Джулия отпусна ръце и го изгледа леко учудено.

— Аз ги видях, те също. Онези. Ужасни.

— Кожените глави — каза Ръсти.

— Какво? — попита Пайпър, а след това кимна. — Да, могат да бъдат наречени и така. Лица без лица. Високи лица.

„Високи лица“ — помисли си Ръсти. Не знаеше какво означава този израз, но знаеше, че е употребен на място. Сети се за дъщерите си и за приятелката им Дина, които имаха навика да си разменят тайни и закуски. После се замисли за най-добрия си приятел от детството — двамата с Джорджи се бяха харесали във втори клас — и изтръпна от ужас.

Барби го сграбчи.

— Какво? — попита той на висок глас. — Какво има?

— Нищо. Само… Когато бях малък, дружах с едно момче на име Джордж Латроп. Една година му подариха лупа за рождения ден. И ние понякога… по време на междучасията…

Ръсти помогна на Джулия да се изправи на крака. Хорас пак се беше приближил към нея, явно това, което го беше изплашило, чезнеше.

— Какво сте правили? — попита Джулия. Вече се беше поуспокоила. — Кажи.

— Учехме в старото училище на главната. Имаше само две стаи. Едната — за децата от първи до четвърти клас, а другата — за тези от пети до осми. Дворът не беше покрит с плочи. — Той се засмя плахо. — По дяволите, дори нямаше течаща вода в тоалетната. Децата наричаха клозета…

— Кошера — обади се Джулия. — Аз също съм учила там.

— Двамата с Джордж заобикаляхме катерушките и отивахме до оградата. Там имаше мравуняци. Палехме мравките с лупата.

— Не взимай това много навътре, докторе — рече Ърни. — Много деца правят подобни неща, че и по-лоши дори. — Като малък Ърни и неколцина негови приятели бяха залели опашката на една бездомна котка с бензин и я бяха подпалили. Той по-скоро би споделил с другите подробностите около първата си брачна нощ, отколкото тази случка.

Помисли си: „Може би, защото се смяхме като идиоти, когато котката хукна да бяга. Господи, как се смяхме само.“

— Хайде — подкани го Джулия.

— Това е всичко.

— Не е — настоя тя.

— Вижте какво — намеси се Джоани Калвърт, — не мисля, че сега му е времето за психологически игрички.

— Млъкни, Джоани — каза Клеър.

Джулия не отделяше очи от лицето на Ръсти.

— Защо се интересуваш толкова? — попита той. — Имаше чувството, че никой не ги наблюдава в този момент, сякаш беше останал насаме с нея.

— Просто ми кажи.

— Един ден, докато правехме… това… си помислих, че мравките също са разумни същества. Знам, че звучи глуповато, сантиментално, но…

Барби се обади:

— Милиони хора по света смятат същото. И живеят според това си разбиране.

— Както и да е, помислих си: „Ние им причиняваме болка. Изгаряме ги на земята и може би ги изпичаме живи в подземните им къщи.“ Тези, които попадаха директно под лупата, ясно. Една част просто спираха да се движат, но повечето наистина се подпалваха.

— Това е ужасно — каза Лиза. Отново беше започнала да върти нервно анкха си.

— Да, госпожо. Един ден казах на Джорджи, че трябва да спрем. Той не искаше да спира. Каза, че това било явлена война. Много добре си спомням. Не ядрена, а явлена. Опитах се да му отнема лупата. След това се сбихме и лупата се счупи.

Той замълча за момент.

— Истината не е такава, просто така твърдях тогава. Баща ми ме скъса от бой, но аз не си признах. Джордж обаче каза истината на техните — каза, че нарочно съм счупил проклетото нещо. — Той посочи мрака. — Ако можех, бих счупил онази кутия. Защото сега ние сме мравките, а тя е лупата.

Ърни отново се замисли за котката с горящата опашка. Клеър Макклачи си припомни как в трети клас двете с най-добрата й приятелка седнаха върху едно момиче, което много мразеха. Момичето беше ново в училището и имаше смешен южняшки акцент — говореше така, сякаш се беше нагълтало с горещи картофи. Колкото по-силно плачеше новото момиче, толкова по-силно те се смееха. Ромео Бърпи си спомни как се напи в нощта, когато Хилари Клинтън плака в Ню Хемпшир. Тогава той беше вдигнал чашата си към телевизионния екран и беше казал: „Така ти се пада, тъпа патко, разкарай се и остави човека да си върши работата.“

Барби си спомни един гимнастически салон — пустинната жега, миризмата на лайна и кънтящият смях.

— Искам и аз да я видя — каза той. — Кой ще дойде с мен?

Ръсти въздъхна.

— Аз.

5.

Докато Барби и Ръсти се приближаваха към кутията, на която имаше странен символ и ярка мигаща лампичка, градският съветник Рени стоеше в освободената от Барби килия.

Малко преди това двамата с Картър Тибодо бяха вдигнали тялото на Младши и го бяха положили върху леглото.

— Остави ме, искам да поседя при него — рече Рени.

— Шефе, предполагам, че се чувстваш ужасно, но в момента има стотици неща, за които трябва да се погрижиш.

— Осъзнавам това. Ще се погрижа за тях, но първо ще поседя при сина си. Пет минути. След това ще го закарате в погребалната агенция.

— Добре. Съжалявам за тежката загуба. Младши беше свястно момче.

— Не, не беше — отговори Големия Джим. Изрече думите със спокоен, уверен глас. — Но беше мой син и аз го обичах. А и можеше да е и по-лошо, нали разбираш?

Картър се позамисли.

— Разбирам.

Големия Джим се усмихна.

— Знам, че разбираш. Иска ми се ти да беше мой син.

Картър се изчерви от удоволствие, после се заизкачва по стълбите. Когато остана сам, Големия Джим седна на леглото и положи главата на Младши в скута си. По лицето на младежа нямаше рани. Картър беше затворил очите му. Ако не обърнеше внимание на факта, че ризата му е окървавена, човек можеше да си помисли, че той спи.

„Беше мой син и аз го обичах.“

Беше истина. Да, Рени се канеше да жертва Младши, но за това си имаше причина — случилото се на Голгота. Също като Христос, момчето беше загинало, защитавайки кауза. Вредите, нанесени от бръщолевенето на Андрея Гринъл, щяха да бъдат поправени; само трябваше градът да разбере, че Барби е убил четирима честни полицаи, сред които единствения син на техния лидер. Барби на свобода, планиращ да извърши и други злини, от това можеха да бъдат извлечени политически дивиденти.

Големия Джим поседя още известно време при Младши, решеше с пръсти косата му и гледаше унесено спокойното му лице. По едно време тихичко запя песента, която майката на Младши пееше на малкото си бебче, което лежеше в кошарката и гледаше света с широко отворени, учудени очи. „Бебешка лодчица е сребърната луна, плаваща на небето, плаваща в морето от роса, а облаците прелитат… плават, бебче… в морето…“

Той спря. Не можеше да си спомни останалите думи. Повдигна лекичко главата на Младши и се изправи. Сърцето му подскочи и той притаи дъх… то обаче се успокои. „Май ще се наложи после да взема още верапа… не знам какво си от аптеката на Анди, но сега трябва да се захващам за работа.“

6.

Той остави Младши и се заизкачва бавно по стълбите, като се подпираше на парапета. Картър беше в стаята за подготовка. Труповете бяха откарани, няколко вестника попиваха кръвта на Майки Уордлоу.

— Да тръгваме към залата, преди това място да се е напълнило с ченгета — каза той на Картър. — Свиждането трябва да започне след… — погледна часовника си — … след около дванайсет часа. Имаме да вършим доста работа.

— Знам.

— И не забравяй сина ми. Искам братята Бауи да се постараят. Хубава церемония и скъп ковчег. Кажи на Стюарт, че ако сложи Младши в някой от онези евтини сандъци, които държи отзад, ще го убия.

Картър драскаше в бележника си.

— Ще се погрижа за това.

— И кажи на Стюарт, че искам да говоря с него. — Входната врата се отвори и вътре влязоха неколцина от новите полицаи. Мълчаха и гледаха уплашено. Големия Джим се надигна от стола, в който беше седнал да си почине. — Време е да тръгваме.

— Както кажеш — отвърна Картър, но не помръдна.

Големия Джим се огледа.

— За какво мислиш, синко?

Синко. Картър хареса това обръщение. Баща му беше загинал преди пет години, катастрофирайки с пикапа си в единия от двата моста близнаци в Лийдс. Несъществена загуба. Той тормозеше жена си и двамата си синове (големият брат на Картър сега служеше във военноморския флот), но Картър не се впрягаше много от това — майка му имаше с какво да се успокоява (кафеено бренди), а самият Картър можеше да носи на бой. Не, той мразеше дъртака заради друго — тъпотата и непрекъснатото мрънкане. Повечето хора смятаха, че Картър също е тъп, дори Младши бе на това мнение, но той не беше тъп. Господин Рени разбираше това, а господин Рени със сигурност не беше мрънкало.

Картър вече знаеше какво трябва да направи.

— Имам нещо, което може би е важно за теб.

— Така ли?

Големия Джим тръгна напред, давайки възможност на Картър да отскочи до шкафчето си. Той го отвори и извади плика, на който пишеше „Вейдър“. Подаде го на Големия Джим. Кървавият отпечатък сякаш блестеше.

Рени отвори плика.

— Джим — каза Питър Рандолф, който беше влязъл незабелязано. Стоеше до преобърнатото бюро и гледаше с уморен поглед. — Мисля, че нещата се поуталожиха, но липсват няколко от новите полицаи. Май са се чупили.

— Нищо необичайно — отговори той. — Ще се върнат, когато всичко се успокои и когато разберат, че Барби няма да поведе банда кръвожадни канибали към града.

— Но това проклето свиждане…

— Утре почти всички ще се държат прилично, Пит. Сигурен съм, че ще разполагаме с достатъчно полицаи, така че тези, които не се държат прилично, да му мислят.

— Какво ще правим с пресконференцията?

— Не виждаш ли, че в момента съм зает? Не виждаш ли, Пит? Боже мой! Ела в конферентната стая след половин час и ще обсъдим всичко, което искаш. Но сега ме остави на мира.

— Разбира се. Съжалявам — отговори сконфузено Пит и вдървено отстъпи назад.

— Спри! — каза Рени.

Рандолф спря.

— Не ми изказа съболезнования.

— Аз… аз много съжалявам.

Големия Джим го измери с поглед.

— Ще съжаляваш ами.

Когато Рандолф си отиде, Рени извади документите от плика, хвърли им един поглед, след това ги прибра. Изгледа Картър с любопитство.

— Защо не ми ги даде веднага? Имаше намерение да ги задържиш ли?

След като вече беше предал плика, Картър не виждаше смисъл да крие истината.

— Да. Имах, първоначално. В случай че…

— В случай, че какво?

Картър сви рамене.

Големия Джим реши да не го притиска. Може би защото имаше навик да събира компрометиращи документи за хората, които му създават проблеми. Повече обаче го интересуваше един друг въпрос.

— Защо си промени мнението?

Картър пак не видя смисъл да крие истината:

— Защото искам да съм твой човек, шефе.

Големия Джим вдигна рунтавите си вежди.

— Така ли? Повече от него?

Той кимна към вратата, през която Рандолф беше излязъл преди малко.

— Той? Той е жалък.

— Да. — Големия Джим постави ръката си върху рамото на Картър. — Така е. Да тръгваме. Първата ни работа, когато отидем в конферентната стая, ще е да изгорим тези документи в печката.

7.

Те наистина бяха високи. И ужасни.

Барби ги видя, когато ръцете му престанаха да треперят. Прииска му се да пусне кутията, но събра сили и продължи да я стиска, наблюдавайки съществата, които държаха гражданите на Честърс Мил в плен и ги измъчваха за удоволствие (ако Ръсти беше прав в предположението си).

Лицата им — ако това наистина бяха лица — бяха ъгловати, но ъглите непрекъснато се извиваха и променяха, сякаш отдолу имаше нещо аморфно. Той не можеше да каже колко точно са, нито пък да определи къде се намират. Отначало мислеше, че са четири, после — осем, а накрая — само две. Те предизвикваха у него дълбока ненавист, може би защото бяха чужди, трудни за възприемане. Частта от мозъка му, която преработваше сетивната информация, сякаш не можеше да дешифрира импулсите, изпращани от очите му.

„Очите ми не могат да ги видят дори с телескоп. Тези същества са в някаква далечна галактика.“

Нямаше как да е сигурен — разумът му казваше, че е възможно собствениците на кутията да са се скрили в база, намираща се под Южния полюс, или да обикалят Луната с междузвездния си кораб, — но вярваше, че е така. Те си бяха вкъщи, каквото и да означаваше това. Те наблюдаваха. И се забавляваха.

„Забавляват се със сигурност, та нали чувам гадния им смях.“

След това той се върна отново в гимнастическия салон във Фалуджа. Беше топло, защото нямаше климатици; вентилаторите на тавана с мъка размърдваха смрадливия въздух. Бяха пуснали заподозрените с изключение на двамата иракчани, които бяха проявили неблагоразумие да се държат високомерно след атентатите, при които две импровизирани взривни устройства бяха отнели живота на шестима американци, а снайперист беше отнел още един — този на Карстеърс — момче от Кентъки, което всички харесваха. Така че те започнаха да ритат иракчаните и да им събличат дрехите. Барби искаше да каже, че е излязъл, макар че не беше излязъл. Искаше да каже, че не е участвал, макар че беше участвал. Всички се бяха разгорещили. Спомни си как срита единия от иракчаните по кльощавия, опръскан с лайна задник, както и червената следа, която войнишката му обувка беше оставила. Двамата иракчани вече бяха чисто голи. Спомни си как Емерсон ритна другия по топките — толкова силно, че те отскочиха рязко напред. Емерсон беше казал: „Това е за Карстеърс, чернилко мръсна.“ Някой скоро щеше да подаде американското знаме на майка му, която щеше да седи на сгъваемо столче до гроба и да плаче. Както винаги, както винаги. И тогава, тъкмо когато Барби осъзна, че е началник на тези мъже, сержант Хакермайер изправи единия от иракчаните на крака, хващайки го за дрипавата куфия (само това му беше останало), и го блъсна към стената. Опря пистолета си в главата му и тъй като никой не го спря, дръпна спусъка. Стената се опръска с кръв и всичко свърши — сбогом, иракчанино, не забравяй да пишеш, когато не си зает с изчукване на девойки.

Барби пусна кутията и се опита да стане, но краката му се подгънаха. Ръсти го сграбчи и му помогна да се задържи изправен.

— Господи! — възкликна Барби.

— Видя ги, нали?

— Да.

— Деца ли са? Как мислиш?

— Възможно е — отговори той, но сърцето му казваше друго. — Възможно е.

Те се отправиха с бавна крачка към другите, които се бяха струпали пред къщата.

— Добре ли си? — попита Роми.

— Да — отговори Барби. Смяташе да поговори с децата. И с Джаки. С Ръсти също. Но не сега. Първо трябваше да се вземе в ръце.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Роми, има ли в магазина още оловни ролки? — попита Ръсти.

— Да. Оставих ги на рампата.

— Добре — каза Ръсти и помоли Джулия да му услужи с телефона си. Надяваше се, че Линда си е вкъщи, а не в стаята за разпити в участъка; нищо друго не му оставаше, освен да се надява.

8.

Разговорът й с Ръсти беше съвсем кратък, продължи не повече от трийсет секунди, но на Линда Евърет й се стори, че ужасният четвъртък се завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя седна в кухнята, покри лицето си с длани и заплака. Стараеше се да не вдига шум, защото сега на горния етаж имаше четири деца. Беше прибрала Алис и Ейдън вкъщи.

Те бяха ужасно разстроени, което беше нормално с оглед на случилото се, но Джитата бяха успели да ги поуспокоят. Бенадрилът също беше помогнал. По настояване на момичетата Линда беше занесла спални чували в детската стая и сега четирите деца спяха на пода (Джуди и Ейдън се бяха сгушили).

Линда тъкмо беше започнала да се взима в ръце, когато на кухненската врата се почука. В първия момент си помисли, че я търсят от полицията, въпреки че не очакваше бившите й колеги да се появят толкова скоро с оглед на кръвопролитията в центъра на града. Само че това леко почукване съвсем не изглеждаше полицейско.

Тя взе кърпа от плота, избърса лицето си и тръгна към вратата. Отначало не можа да се сети кой е стоящият отвън мъж; може би защото косата му изглеждаше различно — вече не беше вързана на опашка, а падаше на раменете му, обрамчвайки лицето му. Търстън Маршал приличаше на възрастна перачка, получила ужасни новини в края на работния ден.

Линда отвори вратата. Търстън като че ли се страхуваше да прекрачи прага.

— Каро мъртва ли е? — Гласът му беше нисък и дрезгав. Линда си помисли: „Сякаш още не му е минало от викането на Уудсток.“ — Наистина ли е мъртва?

— Мъртва е за съжаление. — Говореше тихо. Заради децата. — Моите съболезнования, господин Маршал.

Той замръзна на мястото си. После сграбчи сивите кичури коса, които висяха от двете страни на лицето му и започна да се поклаща напред-назад. Линда не вярваше в романтичните връзки между възрастни мъже и млади жени; беше старомодна в това отношение. Би дала на Маршал и Каро Стърджис между шест месеца и две години — време, достатъчно да се наситят сексуално на един на друг — но тази вечер не се усъмни, че той я е обичал. И че е покрусен от загубата.

Тя си помисли: „Каквото и да е имало между тях, децата са го задълбочили. И Купола също. Купола действа като катализатор.“ Вече й се струваше, че е под похлупак не от дни, а от години. Външният свят избледняваше като сън след събуждане.

— Влизайте — каза тя. — Но не вдигайте шум, господин Маршал. Децата спят. Моите и вашите деца.

9.

Тя му предложи студен чай — всъщност не беше студен, но при сегашните обстоятелства нищо повече не можеше да се направи. Той изпи половината на един дъх, остави чашата на масата и разтърка очите си с юмруци като дете, което не си е легнало навреме. Линда разбра какво означава този жест — Търстън се опитваше да се овладее — затова зачака търпеливо.

Той си пое дълбоко въздух, изпусна го, след това бръкна в горния джоб на старата си синя работна риза. Извади тънка кожена лента, с която върза косата си. Линда стигна до извода, че това е добър знак.

— Кажи ми какво стана — настоя Търстън. — И как стана.

— Не видях всичко. Някой ме ритна здраво в тила, докато се опитвах да издърпам вашата… Каро… настрани.

— Но едно от ченгетата я застреля, така ли? Едно от ченгетата в този противен, бъкащ от ченгета и оръжия град.

— Да. — Тя се пресегна над масата и стисна ръката му. — Някой закрещя „пистолет, пистолет“. И наистина имаше пистолет. Андрея Гринъл носеше пистолет. Предполагам, че е искала да застреля Рени.

— И смяташ, че това оправдава убийството на Каро.

— Господи, не, разбира се! Андрея беше убита съвсем хладнокръвно.

— Значи Каро е загинала, опитвайки се да защити децата, така ли?

— Да.

— Децата, които даже не са нейни.

Линда не отговори.

— Само че са. Нейни и мои. Можеш да го отдадеш на случайностите на войната или случайностите на Купола, но те са наши. Иначе никога нямаше да имаме деца. Докато Купола не бъде разбит, ако това изобщо някога се случи, те са мои.

Линда беше потънала в размисъл: „Може ли да се вярва на този човек? Мисля, че може. Със сигурност Ръсти му вярваше; спомням си, че казваше, че е прекрасен медик, още повече като се има предвид, че не е практикувал от десетилетия. А и мрази местната власт, по разбираеми причини.“

— Госпожо Евърет.

— Наричай ме Линда.

— Линда, може ли да остана? Бих могъл да спя на кушетката. Трябва да съм до тях, ако се събудят през нощта. Ако не се събудят, надявам се да е така, бих искал да ме видят, когато слязат долу на сутринта.

— Нямам нищо против. Ще закусим всички заедно. Овесени ядки. Млякото все още не се е развалило.

— Това е добре. След като децата закусят, ще те освободим от присъствието си. Съжалявам, че го казвам, но вече ми дойде до гуша от Честърс Мил. Няма как да се измъкна напълно от този град, но ще направя каквото мога. Единственият тежко болен пациент напусна болницата. Говоря за сина на Рени. Ще се върне, защото в главата му става нещо ужасно, но засега…

— Той е мъртъв.

Търстън не изглеждаше много изненадан.

— Пристъп предполагам.

— Не, беше застрелян. В затвора.

— Няма да съм искрен, ако кажа, че съжалявам.

— И аз също — подметна Линда. Нямаше представа какво е правил Младши там, но знаеше как скърбящият му баща ще извърти нещата.

— Ще заведа децата на езерото, където двамата с Каро си почивахме, преди да се появи Купола. Там е спокойно, а и смятам, че ще намеря някакви хранителни продукти. Възможно е дори да открия вила с генератор. А що се отнася до обществените ангажименти, да го духат — каза подигравателно той.

— Има по-добро място.

— Наистина? — Линда се колебаеше, затова той се присегна и докосна ръката й. — Трябва да ми вярваш.

Тя му разказа всичко, като му обясни, че преди да се отправят към Блек Ридж, трябва да вземат оловни листове от „Бърпис“. Двамата разговаряха почти до полунощ.

10.

Северният край на къщата на Маккой беше неизползваем — покривът се беше срутил от снеговете, навалели през миналата зима, — но в западния имаше обширна трапезария. Бегълците от Честърс Мил се събраха там. Барби попита Джо, Нори и Бени какво са видели и сънували при първото си идване — когато бяха припаднали до така наречения блестящ пояс.

Джо си спомни за горящите тикви. Нори каза, че всичко било черно и че слънцето не се виждало. Отначало Бени твърдеше, че не си спомня нищо. После обаче се плесна по устата и каза:

— Викове. Чувах викове. Много силни.

Присъстващите се замислиха, всички мълчаха. След това Ърни каза:

— Горящите тикви не ни помагат да стигнем до някакъв извод, полковник Барбара. В слънчевите ъгли на почти всички хамбари в града има купчини тикви. Годината е добра за тиквите. — Той замълча за момент. — Поне засега.

— А твоите момичета, Ръсти?

— Почти същото — отговори той и им разказа каквото си спомняше.

— Спрете Хелоуин, спрете Страшната тиква — каза замислено Роми.

— Хора, виждам някаква закономерност тук — намеси се Бени.

— Наистина ли, Холмс — каза Роуз и всички се засмяха.

— Твой ред е, Ръсти — подкани Барби медика. — Какво видя, когато припадна на път за насам?

— Всъщност не съм припадал — отвърна той. — А между другото, всички тези неща могат да бъдат обяснени със стреса, на който сме подложени. В такава ситуация е обичайно да има групова истерия и хората да халюцинират.

— Благодаря, доктор Фройд — каза Барби, — а сега ни разкажи какво видя.

Когато Ръсти започна да разказва за чучелото с цилиндъра, Лиза Джеймисън възкликна:

— Това чучело се намира на моравата пред библиотеката! Облякох му една стара моя фланелка, на която има цитат на Уорън Зевън…

— „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група" — каза Ръсти. — Има градински лопатки вместо ръце. Както и да е, то се подпали. После, пуф, и изчезна. И веднага спря да ми се вие свят.

Той се огледа. Приятелите му се бяха ококорили.

— Спокойно бе, хора, сигурно съм виждал чучелото преди това, а подсъзнанието ми просто е „изкихало“ спомена. — Той посочи Барби с пръст. — Ако пак ме наречеш „доктор Фройд“, ще те прасна.

— Виждал ли си го преди? — попита Пайпър. — Може би когато си прибирал момичетата от училище. Библиотеката е отсреща.

— Не, доколкото си спомням. — Не поясни, че от началото на месеца не е прибирал момичетата от училище; освен това се съмняваше, че тогава е имало украса за Хелоуин.

— Сега ти, Джаки — каза Барби.

Тя облиза устни.

— Наистина ли е важно?

— Така мисля.

— Горящи хора. И дим, зад който от време на време се мяркат огнени езици. Имах чувството, че целият свят гори.

— Да — каза Бени. — Хората крещяха, защото горяха. Сега си спомням. — Той се извърна и притисна лицето си в рамото на Алва Дрейк. Тя го прегърна с една ръка.

— Все пак до Хелоуин остават пет дена — каза Клеър.

— Не мисля така — рече Барби.

11.

Печката в ъгъла на конферентната стая беше прашна и занемарена, но щеше да свърши работа. Големия Джим отвори димоотвода (ръждясалият му капак изскърца протяжно) и извади документите на Дюк Пъркинс от плика с кървавия отпечатък от стъпка. Прелисти ги и се намръщи, после ги хвърли в печката. Запази плика.

Картър разговаряше по телефона със Стюарт; обясняваше му какво иска за сина си Големия Джим и го подканяше незабавно да се захване за работа. Големия Джим си помисли: „Добро момче. Може да стигне далеч. Стига да не ухапе ръката, която му дава хляб. Тези, които хапят, си получават заслуженото. Андрея Гринъл се убеди в това тази вечер.“

На шкафа до печката имаше кибрит. Той драсна една клечка и запали документите. Остави вратичката на печката отворена, за да може да вижда как горят. Беше много доволен.

Картър се приближи.

— Стюарт Бауи е на телефона. Да му кажа ли, че ще се свържеш с него по-късно?

— Дай ми го. — Големия Джим протегна ръка към телефонната слушалка.

Картър посочи плика.

— Това няма ли да го изгориш.

— Не. Смятам да го натъпча с празни листове.

На Картър му трябваха няколко секунди, за да разбере.

— Била е прекалила с лекарствата и е имала халюцинации, така ли?

— Бедната жена — рече с усмивка Големия Джим. — Отиди в противорадиационното укритие, синко. Там. — Посочи една от вратите — съвсем обикновена врата, ако се изключеше фактът, че на нея имаше стара метална табелка, на която бяха изобразени черни триъгълничета на жълт фон. — Има две стаи. В края на втората има малък генератор.

— Добре…

— Пред генератора има люк. Замаскиран е, но като се загледаш, ще го видиш. Вдигни го и погледни вътре. Трябва да има десетина кутии с пропан. Поне предишния път, когато погледнах, бяха толкова. Провери колко са сега.

Големия Джим изчака да види дали Картър ще попита защо, но той си замълча. Картър му обърна гръб, канейки се да тръгне към вратата. Тогава Големия Джим каза:

— Предпазна мярка, синко. Ключът към успеха е в дребните подробности. И в това Господ да е на твоя страна, разбира се.

Когато полицаят се отдалечи, Големия Джим натисна бутона „холд“. „Лошо ти се пише, ако не си ме изчакал, Стюарт.“

Стюарт обаче беше изчакал.

— Моите съболезнования, Джим — каза той. Веднага реагира, браво, червена точка. — Ние ще се погрижим за всичко. Предлагам ти модела „Вечен покой“, дъбов е и ще издържи хиляда години.

„Карай нататък“ — помисли си Рени.

— Ще дадем всичко от себе си. Ще изглежда така, сякаш всеки момент ще се събуди и ще се усмихне.

— Благодаря ти, приятелю — каза Големия Джим и си помисли: „Дано да не ме будалкаш.“

— Нещо за утрешната акция? — попита Стюарт.

— Канех се да ти се обадя, за да поговорим по този въпрос. Чудиш се дали не е отменена, нали?

— Ами… като се има предвид какво се случи…

— Нищо не се случи — каза Големия Джим. — За което трябва да благодарим на Господ. Ще кажеш ли „амин“, Стюарт?

— Амин! — каза послушно той.

— Просто безпорядък, причинен от една ненормална жена, въоръжена с пистолет. Тя няма вина, така че в момента вечеря с Исус и всички светци.

— Но, Джим…

— Не ме прекъсвай, когато говоря, Стюарт. Проблемът е в лекарствата. Проклетите лекарства размътиха мозъка й. Хората ще разберат това, когато се поуспокоят. Гражданите на Честърс Мил са надарени с кураж и храброст. Вярвам, че ще се преборят с трудностите. А и в момента те не мислят за нищо друго освен за свиждането. Операцията ще започне по обяд. Ти, Фърн, Роджър, Мелвин Сиърлс. Фред Дентън ще ви ръководи. Може да вземе още четири-пет човека, ако иска.

— Той! Не смяташ ли, че има по-добър вариант?

— Фред ще свърши работа.

— Какво ще кажеш за Тибодо? Момчето, което все се мотае покрай теб…

— Стюарт Бауи, имам чувството, че всеки път, когато си отвориш устата, куражът ти започва да изтича от нея. Трябва да се научиш да мълчиш и да слушаш. Става въпрос за един кльощав наркоман и за един аптекар, който не може да изплаши дори гъска. Така ли е?

— Така е.

— Използвайте общинските камиони. След като разговорът ни приключи, намери Фред — той сигурно се мотае някъде наоколо — и му обясни как стоят нещата. И да се бронирате, ей, за всеки случай. В задната стаичка в участъка има бронежилетки, можете да ги използвате. След това отивате там и залавяте онези двамата. Пропанът ни трябва.

— Ами лабораторията? Дали не трябва да я изгор…

— Да не си полудял! — Картър, който току-що се бе върнал, го погледна изненадано. При всичките тези химикали, складирани там! Вестникът на онази кучка Шамуей е едно, а складът — съвсем друго. Да внимаваш, драги, че вече започвам да си мисля, че си тъп колкото Роджър Килиан.

— Добре. — Стюарт явно се беше ядосал, но Големия Джим продължаваше да смята, че той ще изпълни заръките. Не можеше да му отдели повече време — Рандолф щеше да се появи всеки момент.

„Парадът на глупците никога не свършва“ — помисли си той.

— А сега кажи „хвала на Господ“ — настоя Големия Джим. Представи си как яхва Стюарт и натиска лицето му в прахта. Развесели се.

— Хвала на Господ — промърмори Стюарт Бауи.

— Амин, братко — каза Големия Джим и затвори.

12.

Началник Рандолф се появи малко по-късно, изглеждаше уморен, но доволен.

— Мисля, че загубихме безвъзвратно няколко от новобранците, от най-младите — Додсън, Роуклиф и Ричардсън, — но повечето остават с нас. А и се присъединиха още хора. Джо Боксър… Стъби Норман… Обри Тоул… брат му е собственик на книжарницата, нали знаете…

Големия Джим го слушаше търпеливо, макар и с половин ухо. Когато Рандолф най-накрая се „изчерпа“, Големия Джим извади плика и го плъзна по плота на масата.

— Ето това размахваше горката стара Андрея. Погледни.

Рандолф се поколеба за момент, после отвори плика и измъкна съдържанието му.

— Тук има само празни листове.

— Прав си. Когато утре събереш хората си в участъка — точно в седем часа, защото чичо ти Джим е прав, когато казва, че мравчиците ще се измъкнат от мравуняка още в ранни зори, — би могъл да им обясниш, че бедната жена е била толкова заблудена, колкото анархистът, който застреля Маккинли12.

— Това не беше ли планина? — попита Рандолф.

Големия Джим се зачуди дали Рандолф не е падал на главата си като малък. След това продължи нататък. Тази нощ нямаше да успее да отдели за сън осем часа, но пет — може би. Имаше нужда от почивка. Бедното му старо сърце имаше нужда от почивка.

— Използвайте всички полицейски коли. По двама полицаи в кола. И всички да носят флакони със сълзотворен газ и електрошокови палки. Ако някой обаче гръмне с пистолета си пред репортерите и камерите, пред проклетия външен свят… ще си направя тиранти от червата му.

— Да, сър.

— Да карат по банкета на шосе 119, покрай тълпата. Никакви сирени, само светлини.

— Като на парад — каза Рандолф.

— Да, Пит, като на парад. Оставете магистралата на хората. Тези, които са с коли, да ги оставят и да тръгнат пеш. Използвайте високоговорителите, за да им обясните. Искам да са изморени и добрички, когато стигнат там. Изморените хора обикновено имат добро поведение.

— Не мислиш ли, че трябва да пратим няколко човека да търсят избягалите затворници? — Забеляза, че очите на Рени проблеснаха и вдигна ръка. — Просто питам, просто питам.

— Все пак заслужаваш да получиш отговор. Та нали си началник на полицията. Нали така, Картър?

— Да — отговори Картър.

— Отговорът, началник Рандолф, е не, защото… слушай сега внимателно… те не могат да избягат. Честърс Мил е похлупен от купол и те не могат… по никакъв начин… да избягат. Успяваш ли да следиш мисълта ми? — Забеляза, че Рандолф се изчерви, и добави: — Внимавай сега как ще ми отговориш. Слушам те.

— Успявам да я следя.

— Тогава проследи и тази: при положение, че Барби и неговият съучастник Евърет са на свобода, хората ще имат по-голяма нужда от защита. И въпреки че сме затрупани от работа, ние ще докажем, че можем да се справим, нали?

Най-накрая Рандолф разбра. Въпреки че не знаеше, че има и президент Маккинли, и връх Маккинли, той разбра, че избягалият Барби в много отношения е по-полезен за тях от опандизения Барби.

— Да — отвърна. — Ще докажем. Точно така. А пресконференцията? Щом няма да участваш в нея, защо не изпратиш…

— Да, няма да участвам. Ще стоя тук на поста си, където ми е мястото, и ще следя как се развиват събитията. Що се отнася до журналистите, те ще могат да разговарят с хилядата човека, които ще се струпат в южната част на града да гледат сеир. Пожелавам им късмет, дано успеят да разберат нещо от брътвежите, които ще чуят.

— Някои хора няма да се изкажат ласкаво за нас — каза Рандолф.

Рени се усмихна студено.

— Господ затова ни е дал здрава гърбина, друже. А и какво би могъл да направи онзи нещастник Кокс? Да дойде тук и да ни вземе постовете?

Рандолф се изкиска съучастнически и тръгна към вратата, после се присети нещо и спря.

— Хората ще стоят там дълго време. Военните са сложили химически тоалетни от другата страна. Не трябва ли и ние да направим нещо по въпроса? Мисля, че има няколко тоалетни в склада. Предвидени за патрулиращите. Ал Тимънс би могъл…

Големия Джим го изгледа така, сякаш го смяташе за луд.

— Според мен утре хората е по-добре да си стоят вкъщи, а не да се изнизват от града като израилтяни от Египет. — Направи пауза, за да имат думите му по-голяма тежест. — Ако им се наложи, да тича в гората.

13.

Когато Рандолф най-накрая си тръгна, Картър каза:

— Мога ли да ти споделя нещо?

— Да, разбира се.

— Много ми харесва как действаш, господин Рени. Заклевам се, че не се подмазвам.

Големия Джим се ухили, лицето му направо засия.

— Е, ще получиш своя шанс, синко; учил си се от онези, сега учи от най-добрия.

— Точно това смятам да правя.

— Сега искам да ме закараш вкъщи. Ще те чакам утре точно в осем. Ще дойдем тук, за да гледаме шоуто по Си Ен Ен. Но първо ще поседим на върха на Таун Комън Хил, откъдето ще наблюдаваме масовото изселване. Много жалко наистина; израилтяни без Мойсей.

— Мравки без мравуняк — добави Картър. — Пчели без кошер.

— Преди обаче да дойдеш да ме вземеш, искам да посетиш няколко човека. Готов съм да се обзаложа, че няма да ги намериш, но все пак опитай.

— Кои?

— Роуз Туичъл и Линда Евърет. Жената на медика.

— Знам коя е тя.

— Можеш също така да потърсиш и Шамуей. Чух, че е отседнала при Либи — проповедничката със злото куче. Ако намериш някоя, попитай я къде са бегълците.

— Меко или грубо?

— Умерено. Не че копнея пак да тикна Евърет и Барбара в затвора, просто ми се ще да знам къде са.

Когато излезе навън, Големия Джим вдиша дълбоко от миризливия въздух и въздъхна доволно. Картър също изглеждаше доволен. Само допреди една седмица той подменяше проядени от сол автомобилни гърнета, като се налагаше да носи защитни очила. А днес имаше висок пост и влияние. „Голяма работа, че въздухът е миризлив“ — каза си.

— Искам да те попитам нещо — обади се Големия Джим. — Не ми отговаряй, ако не искаш.

Картър го погледна.

— Онова момиче Буши. Как беше? Добра ли беше?

След кратко колебание Картър каза:

— Отначало престъргваше, но после се овлажни доста.

Големия Джим се засмя. Звукът, който проряза тишината, беше металически, като звука, който издават монетите, когато падат в монетен апарат.

14.

Беше полунощ, розовата луна се снишаваше към Таркърс Мил; щеше да се навърта там до изгрева, когато постепенно щеше да се превърне в призрак и да се стопи.

Джулия вървеше през овощната градина към мястото, където парцелът на Маккой се спускаше по западната страна на Блек Ридж. Не се изненада, когато видя тъмна сянка до едно от дърветата. Някъде отдясно кутията, обозначена с извънземен символ, примигваше на всеки петнайсет секунди — най-малкия и най-странен фар на света.

— Барби — прошепна тя. — Как е Кен?

— Отиде на гей парада в Сан Франциско. Знаех си, че това момче е обратно.

Джулия се засмя, после пое ръката му и я целуна.

— Приятелю, страшно се радвам, че вече си в безопасност.

Той я прегърна и я целуна по двете бузи. Продължителни целувки. Истински.

— И аз, приятелко.

Тя пак се засмя, по тялото й премина тръпка. Разпозна я, макар че не бе изпитвала подобно нещо от дълго време. Каза си: „Спокойно, момиче. Той можеше да ти е син. Е, да… ако бях забременяла на тринайсет.“

— Останалите спят — каза Джулия. — Дори Хорас. Той е при децата. Караха го да носи пръчки, докато езикът му не увисна до земята. Обзалагам се, че мисли, че е умрял и е отишъл в рая.

— Опитах се да поспя, но не успях.

На два пъти се беше унасял, но и двата пъти се озоваваше в Кафеза пред Рени Младши. Първия път Барби се беше препънал при опита си да се хвърли надясно и се беше стоварил върху леглото, превръщайки се в прекрасна мишена. Втория път Младши беше мушнал през решетките невероятно дългата си изкуствена ръка и го беше задържал, за да може да се прицели по-точно. След този кошмар Барби беше напуснал хамбара, където спяха мъжете, и беше дошъл тук. Въздухът миришеше като стая на заклет пушач, но все пак беше по-добър от този в града.

— Много малко лампи светят там долу — каза тя. — В обикновена нощ щяха да светят десет пъти повече, дори в този час. Уличните лампи щяха да приличат на двоен наниз от перли.

— Имаме това обаче. — Барби вдигна ръка и посочи блестящия пояс. Ако го нямаше Купола, който го „прерязваше“, той щеше да има кръгла форма. Сега приличаше на подкова.

— Да. Защо според теб Кокс не ни е споменавал за него? Сигурно са го видели на сателитните снимки — каза замислено тя. — На мен поне не е споменавал. А на теб?

— Не, но не би пропуснал подобно нещо. Което означава, че не го виждат.

— Според теб Купола… какво? Прави подбор?

— Нещо такова. Кокс, журналистите, външният свят — те не го виждат, защото няма нужда да го виждат. А ние, предполагам, трябва да го виждаме.

— Ръсти прав ли е според теб? Някакви жестоки деца ни измъчват с помощта на лупа, все едно сме мравки? Възможно ли е интелигентна раса да позволява на децата си да се отнасят така с друга интелигентна раса?

— Ние се смятаме за интелигентни, но дали те са на същото мнение? Знаем, че мравките са социални насекоми и че са отлични строители и архитекти. Те работят здраво, също като нас. Те заравят мъртвите, също като нас. Дори водят расови войни — черни срещу червени. Ние знаем всичко това, но не смятаме мравките за интелигентни.

Тя се сгуши в него, въпреки че не беше студено.

— Интелигентни или не, не трябва да се постъпва така.

— Съгласен съм. Повечето хора също биха се съгласили. Ръсти е стигнал до този извод още като дете. Но повечето деца не осъзнават, че има морални норми. Трябват им години, за да го разберат. Когато пораснем, обикновено преставаме да се държим като деца, преставаме да горим мравките с лупа и да изскубваме крилата на мухите. Техните възрастни вероятно също не се държат инфантилно. Впрочем, възможно е те изобщо да не ни забелязват. Кога за последен път си се навеждала, за да разгледаш хубаво някой мравуняк?

— И все пак… ако намерим мравки на Марс, или дори микроби, ние няма да ги унищожим. Защото животът във вселената е ценен. Другите планети в Слънчевата система са пусти, за Бога.

Барби си помисли, че ако онези от НАСА намерят живо същество на Марс, биха го убили без никакво угризение, само и само да могат да го разгледат подробно под микроскоп.

— Ако бяхме по-напреднали научно — или по-напреднали духовно, а това може би е по-важно, когато става въпрос за пътувания в космоса, — вероятно щяхме да видим, че навсякъде има живот. Толкова много населени планети и интелигентни форми на живот, колкото са мравуняците в този град.

„Дали сега ръката му не е до гърдата ми? Май да.“

Отдавна мъжка ръка не се бе озовавала там, затова сега й беше много приятно.

— Сигурен съм, че съществуват и други светове, освен тези, които виждаме с жалките си телескопи от Земята. Или дори с Хъбъл. А и… те не са тук, нали? Не ни нападат. Просто гледат. И… може би… си играят.

— Знам какво е да си играят с теб — каза тя.

Той я гледаше в лицето. Беше близо, аха да я целуне. Тя нямаше нищо против да бъде целуната.

— Какво имаш предвид? Рени?

— Вярваш ли, че в живота на човек има повратна точка — момент, след който всичко се променя?

— Да — отговори той и се сети за червената следа, която войнишката му обувка беше оставила върху задника на иракчанина. Върху обикновения задник на човека, разделящ се с обикновения си живот. — Вярвам.

— Този момент при мен дойде в четвърти клас. В началното училище на главната.

— Разкажи ми.

— Няма да ми отнеме много време. Онзи следобед беше най-дългият в живота ми, но иначе историята е кратка.

Той зачака.

— Единствено дете съм. Баща ми притежаваше местния вестник, беше наел двама репортери и един рекламен агент, но основно той движеше нещата, защото така му харесваше. Никой не се съмняваше, че аз ще поема вестника, когато той се пенсионира. Той вярваше в това, майка ми вярваше в това, учителите ми вярваха в това, аз също вярвах в това, разбира се. Образованието ми в колеж беше предварително планирано. Никакъв Мейнски университет, не и за момичето на Ал Шамуей. Момичето на Ал Шамуей щеше да влезе в Принстън. Аз бях четвъртокласничка, но знаменцето на Принстън вече висеше над леглото ми. Куфарите ми на практика бяха стегнати. Всички — в това число и аз — боготворяха земята, по която стъпвах. Всички, с изключение на съучениците ми. По онова време не разбирах причините, но сега се чудя как съм могла да бъда толкова неориентирана. Седях на първия ред и винаги вдигах ръка, когато госпожа Коно зададеше въпрос. Винаги отговарях правилно. Гледах да предавам домашните си по-рано и исках да ми възлагат допълнителни задачи. Учех се добре и си падах малко подмазвачка. Веднъж, когато се върна в клас, след като ни беше оставила сами за пет минути, госпожа Коно видя, че носът на малката Джеси Вейкън е разкървавен. Госпожа Коно заплаши, че ще ни накара да останем след часовете, ако никой не й каже кой го е направил. Аз вдигнах ръка и казах, че Анди Манинг е ударил Джеси, защото тя не му е услужила с гумичката си. Не смятах, че върша нещо нередно, защото това беше самата истина. Картинката ти е ясна, нали?

— Напълно.

— Този малък епизод преля чашата. Няколко дена по-късно, докато пресичах общинския парцел на път за вкъщи, от Моста на мира изскочиха шест момичета, които се струпаха около мен. Предвождаше ги Лайла Страут, която сега е Лайла Килиан — тя се омъжи за Роджър Килиан. Точно такъв мъж заслужава. Ако някой ти каже, че детската злоба се стопява с времето, не му вярвай. Заведоха ме на естрадата. Отначало се съпротивлявах, но две от тях — Лайла и Синди Колинс, която е майка на Тоби Манинг — ме удариха. Не по рамото, където обикновено удрят децата. Синди ме прасна по бузата, а Лайла заби юмрука си в дясната ми гърда. Страшно ме заболя. Гърдите ми растяха и изпитвах болка дори при най-лекото докосване. Разплаках се. Това обикновено е сигналът — поне при децата, — че нещата са стигнали твърде далеч. Не и тогава. Когато се разпищях, Лайла каза: „Млъкни или ще стане по-лошо.“ Нямаше кой да ми помогне. Беше студено и ръмеше, така че общинският парцел беше пуст. Само ние бяхме там. Лайла ме удари толкова силно по носа, че ми потече кръв. След това каза: „Дребна сврака клюкарка! Кучета ще те излагат като попарка!“ Другите момичета се засмяха. Казаха ми, че всичко е заради това, че съм издала Анди. Тогава и аз си мислех така, но сега знам, че е имало и много други неща, като се стигне чак до стилните ми поли, блузи и панделки. Те носеха дрехи, а аз — одежди. Анди беше просто капката, преляла чашата.

— Какво ти направиха?

— Удряха ми шамари. Дърпаха ми косата. И ме… плюха. Всички. Това стана, когато коленете ми се подкосиха и се свлякох на естрадата. Ревях, та се късах, криейки лицето си с ръце, но ги усещах. Плюнките са топли, нали знаеш?

— Да.

— Казваха, че съм любимката на учителите, добричкото бонбонче и госпожичката, чиито лайна не миришат. И тогава, тъкмо когато си мислех, че са приключили, Кори Макинтош каза: „Да й събуем панталоните!“ В онзи ден носех хубави панталони, избрани по каталог от майка ми. Харесвах ги много. Такива панталони носят студентките в Принстън. Поне така си мислех тогава. Започнах да се съпротивлявам още по-ожесточено, но те, разбира се, спечелиха. Четири от момичетата ме притиснаха към пода, за да могат Лайла и Кори да ми свалят панталоните. Тогава Синди Колинс прихна да се смее, като ме сочеше с пръст и крещеше: „Майчице, на гащичките й е щампован Мечо Пух.“ Така беше. И Йори, и Ру също така. Всички избухнаха в смях и… Барби… аз ставах все по-малка… и по-малка… и по-малка. Докато подът на естрадата не се превърна в огромна пустиня, а аз — в дребно насекомо. Дребно насекомо, умиращо сред тази пустиня.

— С други думи, чувствала си се като мравка под лупа.

— О, не! Не, Барби! Беше студено, а не топло. Треперех от студ. Кожата на краката ми беше настръхнала. Кори каза: „Хайде да й свалим и гащичките!“ Това обаче явно им се стори прекалено. Но пък Лайла направи друго „геройство“ — взе хубавите ми панталони и ги хвърли на покрива на естрадата. След това те си тръгнаха. Лайла си тръгна последна, като преди това ми каза: „Ако и този път се раздрънкаш, ще взема ножа на брат ми и ще ти отрежа носа.“

— Какво стана? — попита Барби. Да, ръката му наистина беше до дясната й гърда.

— Какво би направило едно уплашено момиченце. Седях на естрадата и се чудех как да се прибера вкъщи, без половината град да види глупавите ми бебешки гащички. Чувствах се като пълно нищожество. Накрая реших да изчакам да се стъмни. Майка ми и баща ми щяха да се тревожат, може би дори щяха да се обадят в полицията, но мен не ме беше грижа за това. Щях да изчакам да се стъмни, а после щях да мина по страничните улички и да се промъкна вкъщи. Щях да се крия зад дърветата, ако се появеше някой… Вероятно съм задрямала, защото изведнъж пред мен се появи Кайла Бевинс. Тя бе една от тях, и също като тях ме бе удряла, скубала и плюла. Не беше говорила колкото останалите, но беше участвала във всичко. Беше ме държала, докато Лайла и Кори ми сваляха панталоните, а когато те видяха, че единият от крачолите виси от покрива, Кайла се качи на перилата и го преметна назад, за да не мога да го достигна.

Джулия замълча за момент.

— Помолих я да не ме удря. Вече не мислех за такива неща като гордост и достойнство. Помолих я да не сваля бельото ми. След това я помолих да ми помогне. Тя просто стоеше пред мен и слушаше, сякаш не представлявах нищо за нея. Аз не представлявах нищо за нея. Тогава го разбрах. Бях позабравила тази истина, но си я припомних, когато поживях няколко дена под Купола. Накрая престанах да бърборя, просто седях на естрадата и подсмърчах. Тя ме гледа още известно време, после съблече пуловера, който носеше. Беше кафяв и развлечен и стигаше чак до коленете й. Тя беше едро момиче, затова и пуловерът беше голям. Хвърли го върху мен и каза: „Облечи го, ще прилича на рокля“… Само това каза. И въпреки че още осем години учихме заедно, никога повече не разменихме и дума. Понякога в сънищата си я чувам да казва: „Облечи го, ще прилича на рокля.“ И виждам лицето й. На него не са изписани нито омраза и гняв, нито съжаление. Нейният мотив не беше нито съжалението, нито страхът, че може да се раздрънкам. Не знам защо го направи. Не знам защо изобщо се върна. А ти?

— Не — отговори той и я целуна по устата. Кратка, но топла и влажна целувка; страхотна целувка.

— Защо го направи?

— Защото ми се стори, че искаш, а и аз исках. Какво стана след това, Джулия?

— Облякох пуловера и се прибрах вкъщи, какво друго? Нашите ме чакаха.

Тя вдигна гордо брадичката си.

— Така и не им казах какво се случи, а те така и не разбраха. Всеки ден в продължение на една седмица на път за училище виждах панталоните върху малкия конусообразен покрив на естрадата. Всеки път усещах срам и болка — като нож в сърцето. Един ден те изчезнаха. От това болката не изчезна, но все пак понамаля. Притъпи се някак си… Не издадох онези момичета и баща ми толкова побесня, че ми забрани да излизам до юли — можех да ходя само на училище. Не ми разреши и да посетя Музея на изкуствата в Портланд, а бях чакала тази екскурзия цяла година. Заяви, че ще ми позволи да отида в Портланд и че ще възстанови всичките ми привилегии, ако назова имената на децата, които са ме малтретирали. Тази дума употреби — малтретирали. Аз обаче не ги изпортих, и то не защото портенето за децата е смъртен грях.

— Мълчала си, защото си имала чувството, че си си го заслужила.

— Не бих казала „заслужила“. Смятах, че съм получавала неща, за които съм платила, а това съвсем не е същото. Животът ми се промени след това. Продължих да получавам добри оценки, но престанах да вдигам често ръка. Учех се добре, но вече не се натягах. Можех да произнеса прощалното слово при завършването на гимназията, но накрая нарочно влоших леко успеха си, за да не съм пълна отличничка. Направих така, че Карлин Плъмър да спечели това право вместо мен. Не исках нито речта, нито вниманието, свързано с нея. Намерих си приятели, като най-добрите ми бяха от пушкома зад гимназията… Най-голямата промяна беше, че продължих да уча в Мейн, а не в Принстън… където даже ме приеха. Баща ми започна да сипе огън и жупел. Казваше, че дъщеря му няма да учи в „краварски“ колеж, но аз държах на своето.

Тя се усмихна.

— Опитвах се да държа на своето. Компромисът е тайната съставка на всяка любов, а аз обичах много баща си. И двамата си родители обичах много. Първоначално възнамерявах да постъпя в Мейнския университет в Ороно, но през лятото, след като завърших гимназията, кандидатствах в Бейтс, хващайки последния влак — молбата ми беше от тези, които се подават при извънредни обстоятелства. Приеха ме. Баща ми ме накара да платя таксата от собствената си банкова сметка, което аз направих с удоволствие, защото вкъщи вече се беше установил крехък мир след шестнайсетмесечната позиционна война между империята „Властни родители“ и малкото, но добре укрепено княжество „Твърдоглав тийнейджър“. Обявих, че ще уча журналистика и това напълно заглади противоречията, които бяха възникнали след случката на естрадата. Родителите ми така и не разбраха какво е довело до тези противоречия. Не съм тук в Мил заради онзи случка — още отпреди се знаеше, че ще поема „Демократ“, — но съм такава каквато съм, най-вече заради нея.

Тя отново го погледна, в насълзените й очи блестяха предизвикателни пламъчета.

— Не съм мравка обаче. Не съм мравка.

Барби я целуна отново. Тя го прегърна и отговори страстно на целувката му. А когато той измъкна блузата й от колана на панталоните и плъзна ръката си нагоре към гърдите й, тя му пусна език. Когато устните им се раздалечиха за момент, тя задиша учестено.

— Искаш ли? — попита той.

— Да. А ти?

Той пое дланта й и я постави върху дънките си, за да покаже колко много му се иска.

След минута той застана върху нея, като се подпря с лакти на земята. Тя хвана пениса му и го насочи в правилната посока.

— По-внимателно с мен, полковник Барбара. Малко съм позабравила как се прави.

— Това е като карането на велосипед — отговори той.

Оказа се прав.

15.

Когато всичко приключи, тя подпря главата си на ръката му, погледна розовите звезди и го попита за какво мисли в момента.

Той въздъхна.

— За сънищата. За виденията. Всъщност не знам дали не са нещо друго. Носиш ли мобилния си телефон?

— Винаги го нося. Засега батерията му държи, но не мога да кажа колко още ще изкара. На кого искаш да се обадиш? На Кокс, предполагам.

— Предположението ти е правилно. Записала ли си номера му в паметта?

— Да.

Джулия се пресегна към панталоните си, които бяха захвърлени на земята, и измъкна телефона от колана. Набра Кокс и подаде телефона на Барби, който веднага започна да говори. Кокс вероятно бе вдигнал на първото позвъняване.

— Здравей, полковник. Барби е. Вече не съм в Кафеза. Ще рискувам и ще ти кажа къде се намираме. Блек Ридж. Старата овощна градина на Маккой. Имате ли я на вашите… имате я. Разбира се, че я имате. Имате и сателитни снимки на града, нали?

Той се заслуша, след това попита Кокс дали на снимките се вижда блестяща подкова, която огражда хребета и свършва в ТР-90. Кокс отговори отрицателно, а после явно поиска да научи повече подробности.

— Не сега — каза Барби. — Сега искам да направиш нещо за мен, Джим, и то незабавно по възможност. Ще ти трябват два хеликоптера „Чинук“.

Той му обясни какво иска. След малко Кокс отговори нещо.

— Не мога да се заема с това в момента — рече Барби, — а и не би било разумно. Повярвай ми, тук стават много странни неща, освен това имам чувството, че най-лошото тепърва предстои. Може би на Хелоуин, ако извадим късмет. Но не мисля, че ще извадим късмет.

16.

Докато Барби разговаряше с полковник Джеймс Кокс, Анди Сандърс седеше зад сградата на радиостанцията, до стената на склада, и гледаше неестествените звезди. Рееше се високо като хвърчило, беше щастлив като мида и свеж като краставица. Можеха да се намерят и други подходящи сравнения. Усещаше обаче и някаква дълбока тъга — странно кротка, почти утешителна тъга, — която пълзеше в подсъзнанието му като пълноводна подземна река. Досега, в целия си скучен, практичен и обикновен живот, не беше имал предчувствия. Но сега имаше. Това щеше да е последната му нощ тук на този свят. Когато злите хора дойдеха, той щеше да си отиде заедно с Готвача Буши. Проста работа и не чак толкова лоша.

— Плюс това аз вече получих бонус — изрече той. — Беше предвидено да взема онези хапчета и да умра.

— Какво става, Сандърс? — Готвача крачеше по пътеката, осветявайки с фенерче пространството пред босите си крака. „Жабешкото“ долнище на пижама едва се държеше на кльощавия му задник; беше се появил нов аксесоар — голям бял кръст, който висеше на врата му, завързан за груба кожена каишка. Божият воин беше преметнат на рамото му. До приклада се поклащаха две гранати, които бяха завързани на друга каишка. Дистанционното беше в дясната му ръка.

— Нищо, Готвачо — отговори Сандърс. — Просто си приказвах сам. Напоследък ми се струва, че само аз чувам.

— Това са глупости, Сандърс. Пълни глупости. Бог чува. Той прослушва душите ни както ФБР телефоните. Аз също чувам.

Красотата на това сравнение стопли сърцето на Анди. Той му подаде лулата.

— Дръпни си, душата стопли си.

Готвача се засмя дрезгаво и дръпна силно от стъклената лула, задържа дима, а после го изкашля.

— Майчице! — възкликна. — Божията сила! Сила на час, Сандърс!

— Схващаш! — каза Анди. Сети се за Дуди, защото тя често казваше тази дума, и сърцето му отново се сви от мъка. Разтърка разсеяно очите си.

— Откъде взе кръста?

Готвача насочи фенерчето към радиостанцията.

— Когинс има офис там. Кръстът беше в бюрото му. Горното чекмедже беше заключено, но аз успях да го отворя. Знаеш ли какво още намерих там, Сандърс? Най-гнусните списания, които съм виждал някога.

— Деца? — попита Анди. — Не бих се изненадал. Един свещеник може да падне много ниско, когато в него се всели дяволът. Толкова ниско, че за него да не представлява трудност да пропълзи под гърмяща змия дори ако има цилиндър на главата си.

— По-лошо, Сандърс. — Готвача започна да шепне: — Азиатки.

Той вдигна автомата, който лежеше върху бедрата на Анди. Насочи светлината на фенерчето към приклада, където Анди беше написал с маркер „Клодет“.

— Жена ми — обясни му Анди. — Тя беше първата жертва на Купола.

Готвача го сграбчи за рамото.

— Щом я помниш, значи си добър човек, Сандърс. Радвам се, че Бог ни събра.

— Аз също. — Той взе лулата. — Аз също, Готвачо.

— Знаеш какво може да стане утре, нали?

Анди стисна приклада на Клодет. Нямаше нужда да отговаря с думи.

— Вероятно ще носят бронежилетки, така че ако се стигне до престрелка, цели се в главата. Никакви единични изстрели, на автоматична. Ако нещата тръгнат на зле за нас… знаеш какво ще последва, нали?

— Да.

— За края, Сандърс! — Готвача вдигна дистанционното пред лицето си и го освети с фенерчето.

— За края! — отвърна Анди, а после допря дулото на Клодет в дистанционното.

17.

Оли Динсмор се стресна и се събуди от кошмара, който сънуваше. Усещаше, че нещо не е наред. Остана да лежи в леглото си, като се загледа в бледата утринна светлина, която се процеждаше през прозореца. Опита да се убеди, че няма причина за тревога, че всичко е заради кошмара, който вече чезнеше в дълбините на съзнанието му — спомняше си само огъня и виковете.

Не викове. Писъци.

Евтиният му будилник тиктакаше на малката масичка до леглото. Той го сграбчи. Шест без петнайсет, а баща му не вдигаше шум в кухнята. Още по-странно — не се усещаше миризма на кафе. Баща му винаги ставаше преди пет и петнайсет (любимата фраза на Олдън Динсмор беше: „Кравите не чакат“) и в пет и половина винаги вреше кафе.

Не и тази сутрин.

Оли стана и навлече дънките си.

— Татко?

Никакъв отговор. Чуваше се само тиктакането на часовника, а в далечината — мученето на недоволна крава. Момчето се ужаси. Каза си, че всичко е наред и че семейството му, което само допреди една седмица живееше щастливо, вече е понесло предостатъчно беди. Каза си, но не си повярва.

— Тате?

Външният генератор работеше и когато влезе в кухнята, Оли видя светещите екранчета на готварската и микровълновата печка, но старата кафемашина беше тъмна и празна. Дневната също беше празна. Когато Оли се прибра миналата вечер, баща му гледаше телевизия; телевизорът все още работеше, но с намален звук. Някакъв уродлив мъж демонстрираше нови абсорбиращи кърпи.

— Харчите четирийсет долара месечно за хартиени кърпи. Хвърляте си парите на вятъра — каза уродливият мъж от онзи друг свят, където такива неща имат значение.

„Отишъл е да нахрани кравите, това е.“

„А защо не е изключил телевизора, за да спести електричество?“

Имаха голям резервоар за пропан, но запасите бяха на привършване.

— Тате?

Пак никакъв отговор. Оли отиде до прозореца и погледна към обора. Нямаше никого. Разтревожен още повече, той мина по коридора и се приближи до родителската спалня. Тъкмо беше събрал сили да почука на вратата, когато видя, че тя е отворена. Голямото двойно легло не беше оправено (баща му забелязваше безпорядъка само ако имаше такъв в обора) и празно. Оли се канеше да се обърне, когато видя нещо, което го изплаши. Сватбеният портрет на Олдън и Шели, който открай време висеше на стената, вече го нямаше. Един светъл квадрат върху тапетите показваше мястото, на което е бил.

„Няма причини да се плаша.“

Дали?

Оли продължи по коридора. В дъното имаше още една врата, врата, която през последната година беше стояла отворена. Сега тя беше затворена. И на нея беше залепено нещо жълто. Бележка. Още преди да се приближи дотолкова, че да може да я прочете, Оли разпозна почерка на баща си. Нормално беше да го разпознае; когато се връщаха от училище, двамата с Рори често четяха бележки, написани с неговия едър разкривен почерк. Всички те завършваха по един и същи начин.

„Изметете обора и тичайте да си играете. Оплевете доматите и боба и тичайте да си играете. Приберете прането и гледайте да не го окаляте, докато го носите. И тичайте да си играете“.

„Времето за игри отмина“ — помисли си мрачно Оли.

След това в съзнанието му изникна обнадеждаваща мисъл: „Може би сънувам. Възможно е. След като рикоширал куршум уби брат ми, а майка ми се самоуби, защо да не е възможно да сънувам, че се събуждам в празна къща?“

Кравата отново измуча. Мучене в сън — защо пък не.

Вратата с бележката водеше към стаята, в която беше живял дядо му Том. Той страдаше от сърдечна недостатъчност и когато вече не можеше да се грижи сам за себе си, дойде да живее при тях. Отначало успяваше да се довлече някак си до кухнята, където сядаше да се нахрани заедно със семейството, но впоследствие престана да става от леглото. Просто лежеше в леглото си, първо с пластмасова тръбичка, завряна в носа, а после с маска върху лицето. Рори веднъж каза, че той прилича на най-възрастния космонавт в света, за което получи шамар от майка си.

Накрая се наложи да се редуват кой да сменя бутилките му с кислород, а една вечер майка им го намери мъртъв на пода, като че ли беше умрял в опит да стане от леглото. Тя извика Олдън, който дойде, погледна, преслуша гърдите на възрастния мъж и изключи кислорода. Шели Динсмор се разплака. Оттогава стаята през повечето време стоеше затворена.

На бележката пишеше:

Оли дълго време гледа бележката, след това завъртя топката на вратата с вдървената си ръка. Надяваше се гледката да не е гадна.

Не беше. Баща му лежеше на леглото със сплетени на гърдите ръце. Косата му беше сресана така, както я сресваше, когато щеше да ходи в града. Държеше сватбения портрет. Една от старите зелени бутилки с кислород на дядо му стърчеше в ъгъла; Олдън беше закачил бейзболната си шапка на кранчето й.

Оли раздруса рамото на баща си. Замириса му на алкохол и надеждата поживя още няколко секунди в сърцето му.

Може би беше само пиян.

— Татко! Тате! Събуди се!

Оли не усещаше дъха му върху бузата си. Тогава видя, че клепачите на баща му не са съвсем затворени — бялото на очите му се виждаше. Миришеше на пикня.

Баща му си беше направил труда да се среши, но умирайки, се беше изпуснал, също като покойната си съпруга. Оли се зачуди дали той щеше да се откаже, ако знаеше, че ще се случи такова нещо.

Бавно заотстъпва назад. Искаше му се да изпитва усещане, че всичко това е просто кошмар, но не изпитваше. Всичко това беше кошмарна реалност, а човек не може да се събуди от кошмарната реалност. Стомахът му се сви и стомашните сокове започнаха да пълзят нагоре по хранопровода му. Изтича в банята, където го пресрещна някакъв гледащ странно непознат човек. За малко щеше да извика от изненада, преди да осъзнае, че вижда отражението си в огледалото над мивката. Коленичи пред тоалетната чиния, сграбчи тръбите, които двамата с Рори наричаха „инвалидните перила на дядо“, и повърна. Когато му олекна, пусна водата (можеше да я пусне, защото генераторът работеше и защото кладенецът беше дълбок), свали капака и седна върху него. Целият трепереше. До него на мивката стояха две шишенца с лекарства (бяха на дядо му Том) и бутилка „Джак Даниълс“. Всички те бяха празни. Оли вдигна едното от пластмасовите шишенца. На етикета пишеше „перкосет“. Не си направи труда да види какво пише на другото.

— Сега съм сам — каза той.

„Морганови или Дентънови, или преподобната Либи ще те приемат.“

Само че той не искаше да бъде приет. Приет — като мръсните дрехи, които даваше за пране на майка си. Да, той понякога мразеше тази ферма, но в повечето случай я обичаше, фермата го притежаваше, фермата, кравите и купчината дърва. Те бяха негови и той беше техен. Знаеше това, както знаеше и че Рори щеше да си тръгне, за да направи бляскава кариера — първо в колеж, а после в някой далечен град, където щеше да посещава театрални постановки, художествени галерии и какви ли не още други неща. По-малкият му брат беше достатъчно умен да постигне успехи в големия свят; Оли можеше да се научи да се пази от банковите кредити и кредитните карти, но едва ли щеше да постигне нещо повече.

Реши да отиде да нахрани кравите. Канеше се да им даде двойно повече ярма, стига само да пожелаеха да ядат. Някои от кравите дори можеха да поискат да бъдат издоени. При това положение той можеше да си пийне направо от вимето, както правеше, когато беше по-малък.

След това щеше да отиде в полето, отдалечавайки се колкото е възможно повече, и щеше да замеря Купола с камъни дотогава, докато хората не започнеха да прииждат за свиждането. Големи ангажименти, както казваше баща му. Оли обаче не искаше да вижда никого, с изключение може би на редник Еймс от Южна Каролина. Леля му Луис и чичо му Скутър може би щяха да дойдат — те живееха наблизо, в Ню Глостър, — но какво щеше да им каже, ако дойдеха? Здрасти, чичо, родителите ми и брат ми са мъртви, благодаря, че дойдохте.

Не, щом хората започнеха да се трупат оттатък, той щеше да отиде при гроба на майка си и да изкопае нов гроб до него. Така щеше да се измори и когато си легнеше вечерта, вероятно щеше да заспи.

Кислородната маска на дядо му Том висеше на вратата на банята. Незнайно защо майка му я беше измила и я беше закачила там. Докато я гледаше, истината се стовари върху него, както пиано би се стоварило върху мраморен под. Оли покри лицето си с длани и започна да се поклаща напред-назад върху тоалетната чиния. Изпод пръстите му се затъркаляха сълзи.

18.

Линда натъпка консервите в две платнени торби; канеше се да ги занесе до вратата на кухнята, когато нещо я накара да ги остави в килера (остави ги там вероятно защото Търстън и децата все още не се бяха приготвили). Когато видя, че Тибодо се задава по алеята, разбра, че е постъпила правилно. Вече беше силно изплашена, но щеше да има още по-основателни причини да се страхува, ако той видеше торбите с консерви.

„Отивате ли някъде, госпожо Евърет? Хайде да поговорим по този въпрос.“

Проблемът беше, че от всички нови ченгета, назначени от Рандолф, Тибодо беше единственият, който имаше ум в главата си.

„Защо Рени не изпрати Сиърлс?“

„Елементарно, Уотсън, защото Мелвин Сиърлс е тъп.“

Тя погледна през прозореца на кухнята и видя, че Търстън люлее Джанел и Алис на люлките. Одри лежеше наблизо, подпряла муцуна върху едната си лапа. Джуди и Ейдън седяха в пясъчника. Джуди беше прегърнала Ейдън с една ръка, като че ли се опитваше да го утеши. „Милото ми добро момиченце“ — помисли си тя. Надяваше се, че ще успее да отпрати Тибодо, преди изобщо петорката в задния двор да разбере, че той е идвал. За последно беше участвала в постановка в колежа, когато игра ролята на Стела в „Трамвай «Желание»“, но тази сутрин пак трябваше да излезе на сцената. Не искаше да получи аплодисменти или добри отзиви, искаше само да запази свободата си и свободата на тези отвън.

Мина бързо през дневната, като преди да отвори вратата, „монтира“ на лицето си подобаващото за случая тревожно изражение. Картър стоеше на изтривалката, на която пишеше „Добре дошъл“; беше вдигнал юмрук, за да почука на вратата. Линда погледна нагоре; беше висока метър и седемдесет и пет, но той стърчеше с петнайсетина сантиметра над нея.

— Я виж ти — каза той и се усмихна. — Изглеждаш свежа като репичка, а още няма седем и половина.

На Картър не му беше много до усмивки, защото тази сутрин работата не вървеше. Проповедничката я нямаше, вестникарската кучка я нямаше, двете й репортерчета като че ли се бяха изпарили, Роуз Туичъл — също. Ресторантът беше отворен, но Уилър, който обслужваше клиентите, твърдеше, че няма представа къде е Роуз. Картър му беше повярвал. Ансън Уилър приличаше на куче, което е забравило къде е заровило любимия си кокал. Съдейки по ужасните миризми, които се носеха откъм кухнята, човек можеше да стигне до извода, че той е забравил и как се готви. Картър беше проверил дали ресторантският микробус не е отзад. Нямаше го, което не го изненада.

След това беше проверил универсалния магазин, като беше блъскал с юмруци по вратата отпред, а след това и отзад, където немарлив работник беше оставил няколко ролки покривен материал, сякаш за да могат онези с чевръстите пръсти да го забършат по-лесно. Само че на кого би му притрябвал покривен материал, при условие че в града вече не вали?

Картър смяташе, че и къщата на Евърет ще е празна, но реши да провери и нея, за да може после да каже, че е следвал нарежданията на шефа си. Докато вървеше по алеята обаче, откъм задния двор долетяха детски гласове. А и микробусът на Линда беше тук. Със сигурност беше нейният — на таблото му беше залепена лампичка. Рени му беше казал да разпитва умерено, но тъй като успя да намери единствено Линда Евърет, Картър реши, че може да приложи по-твърди методи. Независимо дали й харесваше или не, тя щеше да отговаря и за тези, които не беше успял да намери. Бившата полицайка обаче заговори, преди той да успее да отвори уста. Не само че заговори, но и го хвана за ръката и го завлече вътре в къщата.

— Намерихте ли го? Моля те, Картър, кажи, добре ли е Ръсти? Ако не е… — Тя пусна ръката му. — Ако не е, говори тихо, защото децата са отзад. Вече им се струпаха достатъчно тревоги.

Картър мина покрай нея, влезе в кухнята и погледна през прозорчето над мивката.

— Какво прави докторът-хипар тук?

— Доведе децата, за които се грижи. Каро ги заведе на снощната среща и… знаеш какво й се случи.

Картър се изненада от бързото й дърдорене. Може би не знае нищо. Фактът, че е била на снощната среща и че все още е тук, говореше в подкрепа на тази идея. „А дали не се опитва да ме извади от равновесие? Дали не предприема, как се казваше… превантивни действия? Възможно е, тя е умна. Това си личи от пръв поглед. Освен това е доста привлекателна за жена на нейната възраст.“

— Намерихте ли го? Да не би Барбара… — Тя с лекота придаде тревожна нотка на гласа си. — Да не би Барбара да му е сторил нещо? Да не би да го е пребил и да го е зарязал някъде? Можеш да ми кажеш истината.

Той се обърна към нея, усмихвайки се непринудено. Бледата светлина, идваща от прозореца, едва докосваше лицето му.

— Ти първа.

— Какво?

— Казах, ти първа. Ти ми кажи истината.

— Знам единствено, че го няма. — Раменете й се отпуснаха. — А ти не знаеш къде е. Виждам, че не знаеш. Ами ако Барбара го убие? Ами ако вече го е…

Картър я сграбчи и я завъртя, както би завъртял партньорката си на танци, после изви ръката й зад гърба толкова силно, че рамото й изпука. Тя не беше усетила какво ще последва, защото действията му бяха направо светкавични.

„Той знае. Знае и ще ме измъчва. Ще ме измъчва, докато не кажа.“

Усещаше топлия му дъх върху ухото си. Наболата му брада одраска бузата й и тя потрепери.

— Не продавай краставици на стар краставичар, мамче — каза тихичко той. — Двете с Уетингтън винаги сте били дупе и гащи. Да не би да искаш да ми кажеш, че не си знаела, че тя се кани да освободи съпруга ти? Това ли искаш да ми кажеш?

Той издърпа ръката на Линда още по-нагоре. Тя прехапа устни, за да не изпищи. Децата бяха там отвън; Джанел се провикна през рамо към Търстън, настоявайки той да бута по-силно люлката. Ако чуеха писък…

— Ако ми беше казала, щях да кажа на Рандолф — изломоти задъхано тя. — Мислиш ли, че бих изложила на риск Ръсти, при условие че той не е сторил нищо лошо.

— Сторил е достатъчно. Заявил е, че няма да лекува шефа, докато той не подаде оставка. Чисто изнудване. Чух го. — Отново дръпна ръката й. Линда изстена. — Нещо да кажеш по този въпрос? Мамче?

— Може и да си прав. Нито съм го виждала, нито съм го чувала, така че не знам какво е станало. Но той е единственият медик в този град. Рени не би го екзекутирал. Барбара, може би, но Ръсти — не. Разбирам това, ти също трябва да го разбереш. А сега ме пусни.

Картър за малко да я послуша. Всичко отговаряше. След това му хрумна по-добра идея. Изблъска Линда към мивката.

— Наведи се, мамче.

— Не!

Той отново дръпна ръката й. Линда имаше чувството, че раменната й става всеки момент ще изскочи.

— Наведи се! Все едно че миеш прекрасната си руса косица.

— Линда! — провикна се Търстън. — Как си?

„Господи, не му позволявай да ме пита за продуктите. Моля те, Господи!“

Тогава през главата й мина друга мисъл: „Къде са куфарите на децата? Ами ако са в дневната?“

— Кажи му, че си добре — каза Картър. — Не е нужно да забъркваме хипара в тази работа. И децата. Нали така?

Разбира се, че не. Само че къде бяха куфарите им?

— Добре! — извика тя.

— Привършваш ли вече? — попита той.

„О, Търстън, млъкни!“

— Още пет минути и съм готова.

Търстън като че ли се канеше да я попита още нещо. Отказа се и продължи да люлее момичетата.

— Добре се справи. — Картър се беше притиснал в нея. Имаше ерекция. Тя усещаше пениса му през дънките си. Струваше й се, че е с размерите на голям банан.

— Още пет минути и си готова?

Линда се канеше да излъже, че е приготвяла закуска, когато се сети, че мръсните купи са в мивката. Нищо не й идваше наум, затова за момент й се прииска той отново да притисне члена си в задника й (когато долните им глави са заети, мъжете превключват горните си глави на автоматичен режим).

Той обаче направи друго — изви още по-жестоко ръката й.

— Говори, мамче. Направи татко щастлив.

— Курабийки — изпъшка тя. — Казах му, че ще изпека курабийки. Децата поискаха.

— Курабийки без електричество — измънка замислено той. — Много добър опит.

— От онези, които не се пекат! Погледни в килера, кучи сине! — Ако погледнеше, щеше да види, че на рафта наистина има купа с овесена смес за приготвяне на „студени“ курабийки. Щеше обаче да види и че на пода лежат торби с провизии. Нямаше как да ги пропусне, защото рафтовете вече бяха почти празни.

— Не знаеш къде е. — Той пак я беше подпрял отзад. Тя почти не обърна внимание на този факт, защото рамото я болеше ужасно. — Сигурна ли си?

— Да. Мислех, че знаеш. Мислех, че идваш да ми кажеш, че е ранен или мър…

— Хубаво лъжливо задниче. — Ръката й отскочи още по-нагоре и болката стана нетърпима. В гърлото й се надигаше вик. Тя успя някак си да го възпре. — Мисля, че знаеш много неща, мамче. И ако не си развържеш езика, ще ти извадя рамото. Последен шанс. Къде е той?

Линда се примири с мисълта, че или ръката й, или рамото й ще пострада сериозно. А може би и ръката, и рамото. Въпросът беше в това дали ще издържи да не се разпищи. Иначе Джитата и Търстън щяха да дотичат на секундата. Свела глава, с коса висяща над мивката, тя каза:

— В задника ми е. Защо не ме целунеш там, шибаняко. Може той да изскочи навън, за да ти каже „здрасти“.

Вместо да й счупи ръката, Картър се засмя. Шегичката му се стори добра. Освен това вече й вярваше. Щом се беше осмелила да му говори така, значи не знаеше нищо. Съжаляваше обаче, че тя е с дънки. Вероятно и ако носеше пола, пак нямаше да може да я изчука, но поне щеше да е много по-близо до „истината“. Помисли си: „Все пак ми беше приятно, че се поотърках в нея. Денят за свиждане започва добре, въпреки че ако отпред имаше хубави меки бикини, а не дънки, щеше да е още по-добре.“

— Стой мирна и си дръж устата затворена — каза той. — Ако слушкаш, няма да пострадаш.

Тя чу изтракване на катарама и шум от сваляне на цип. Това, което я търкаше преди, я търкаше и сега, само че сега между него и нея имаше двойно по-малко дрехи. „Добре, че си облякох новите дънки. Твърдички са, а? Дано получиш «килимна екзема», мръснико. Само Джитата да не ме видят в тази стойка.“

Внезапно той се притисна много силно към нея. Свободната му ръка започна да опипва гърдите й.

— Хей, мамче! — промърмори той. — Олеле, олеле! — Тя усещаше тласъците, но не и струйките, които падаха върху нея — дънките й за щастие бяха доста дебели. Малко по-късно Картър пусна извитата й ръка. Искаше й се да се разкрещи от облекчение, но не го направи. Защото не трябваше да го прави. Обърна се. Той си закопчаваше колана.

— Май ще трябва да си смениш дънките, преди да се захванеш да правиш курабийки. Поне аз бих постъпил така, ако бях на твое място. — Той сви рамене. — Може пък да ти харесва „украсата“. Разни хора, разни идеали.

— Така ли поддържате реда вече? Така ли ви е инструктирал шефът ви?

— Той е над тези неща. — Картър се обърна към килера и сърцето й се сви. Той обаче погледна часовника си, след което дръпна нагоре ципа на панталоните си. — Обади се на господин Рени или на мен, ако съпругът ти се свърже с теб. Така ще е най-добре, вярвай ми. Ако не ме послушаш, следващият „изстрел“ ще попадне право в задника ти. Независимо дали децата гледат или не. Не се смущавам от публика.

— Изчезвай оттук, преди да са дошли.

— Кажи „моля“, мамче.

Тя осъзнаваше, че Търстън скоро ще дойде да провери какво става, затова се насили и продума през свитото си гърло:

— Моля.

Картър се отправи към вратата, но когато погледна към дневната, спря. Беше видял малките куфари. Линда не се съмняваше в това.

На него обаче просто му беше хрумнала една мисъл:

— И да върнеш лампичката, която е в микробуса ти. Уволниха те, ако не си забравила.

19.

Тя беше на горния етаж, когато Търстън и децата влязоха в къщата (три минути след заминаването на Картър). Първо беше надникнала в спалните на децата. Куфарите им бяха на леглата. От единия от тях стърчеше плюшеното мече на Джуди.

— Хей, деца — провикна се весело тя. Винаги щастлива, такава съм си аз. — Разгледайте книжките с картинки, идвам след малко!

Търстън се приближи до стълбището.

— Наистина ли трябва да… — Той видя лицето й и замълча. Тя му направи знак да отиде при нея.

— Мамо! — извика Джанел. — Може ли да отворя последното пепси, ще дам и на другите.

Линда беше против това да се пие газирано сутрин, но сега каза:

— Добре, но да не разлееш!

Търстън беше стигнал до средата на стълбището.

— Какво става?

— Говори тихо. Дойде едно ченге. Картър Тибодо.

— Онзи високия, широкоплещестия?

— Същият. Разпитва ме.

Търстън пребледня и Линда разбра, че той се опитва да си спомни какво е говорил, докато е бил отвън с децата.

— Мисля, че всичко е наред — успокои го тя, — но искам да провериш дали наистина си е тръгнал. Дойде пеша. Огледай улицата и двора на Едмъндсови. Аз трябва да си сменя дънките.

— Какво ти направи?

— Нищо! — просъска тя. — Виж дали си е отишъл. Ако го няма, изпаряваме се веднага.

20.

Пайпър Либи се отдръпна от кутията и седна на тревата, гледайки града с насълзените си очи. Мислеше си за онези среднощни молитви към Няма го. Сега осъзнаваше, че се е държала като пълна глупачка. Там имаше Има го. Само че той не беше Господ.

— Видя ли ги?

Тя се стресна. Нори Калвърт стоеше до нея. Изглеждаше по-слабичка от преди. И по-възрастна. Пайпър разбра, че момичето ще стане много красиво. За приятелите си тя май вече беше много красива.

— Да, мила, видях ги.

— Ръсти и Барби прави ли са? Онези, които ни гледат, деца ли са?

Пайпър си помисли: „Може би само себеподобните им знаят.“

— Не съм съвсем сигурна, мила. Опитай и ти.

Нори погледна към нея.

— Да?

Пайпър, която не знаеше дали постъпва правилно или не, кимна.

— Да.

— Ако аз… не знам… ако ми стане нещо, ще ме издърпаш ли?

— Да. Ако не искаш, недей. Това не е някакъв тест.

Само че за Нори беше. А и много искаше да знае. Тя коленичи във високата трева и сграбчи кутията от двете страни. Нещо веднага я разтресе. Главата й се отметна толкова рязко назад, че вратните й прешлени изпукаха. Пайпър посегна към Нори, но когато тя се отпусна, отдръпна ръцете си. Брадичката на момичето се опря в гърдите, а очите й, които се бяха затворили, се отвориха отново. Погледът й беше мътен, зареян в далечината.

— Защо правите така? — попита тя. — Защо?

Ръцете на Пайпър настръхнаха.

— Кажете ми! — От едното око на Нори се изтърколи сълза, която падна върху кутията, зацвъртя и след малко изчезна. — Кажете ми!

Тишината се проточи като „Дързост и красота“. Накрая момичето пусна кутията и залитна назад.

— Деца.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Не мога да кажа колко са. Образът се променя. Носят кожени шапки. Имат „мръсни“ уста. Носят очила като тези на водолазите и гледат тяхната кутия. Само че тяхната е като телевизор. Виждат всичко, целия град.

— Откъде знаеш?

Нори поклати глава.

— Не мога да ти кажа откъде, но знам. Това са лоши деца с лоши усти. Не искам никога повече да докосвам тази кутия. Чувствам се ужасно омърсена. — Тя се разплака.

Пайпър я прегърна.

— Когато ги попита защо го правят, те какво ти отговориха?

— Нищо.

— Дали са те чули, как мислиш?

— Чуха ме, но не ми обърнаха никакво внимание.

Зад тях се чу бумтене, което постепенно се засили. От север идваха два транспортни хеликоптера, плъзгаха се ниско над върховете на дърветата.

— Трябва да внимават, защото може да се блъснат в Купола като онзи самолет! — изкрещя момичето.

Хеликоптерите не се блъснаха. Щом стигнаха до стената на Купола (близо до мястото, на което бяха Пайпър и Нори), те започнаха да се спускат към земята.

21.

Кокс беше споменал на Барби, че има един стар, вероятно проходим път, който тръгва от градината на Маккой и стига до ТР-90. Някъде към седем и половина в петък сутринта Барби, Ръсти, Роми, Джулия и Пит Фрийман пътуваха по него. Барби вярваше на Кокс, но не и на снимките (на обрасли с трева коловози), заснети от двеста мили височина, така че бе взето решение да пътуват с микробуса, който Ърни Калвърт открадна от паркинга на Големия Джим Рени. Барби беше готов да зареже това превозно средство, ако то заседнеше някъде. Пит беше останал без фотоапарат — дигиталният му никон беше спрял да работи, когато той се беше приближил до кутийката.

— Извънземните не обичат папараците, братле — каза Барби. Мислеше си, че казва нещо смешно, но когато ставаше въпрос за фотоапарата му, Пит губеше чувството си за хумор.

Микробусът на телефонната компания успя да стигне до Купола и петимата се загледаха в двата огромни хеликоптера СН-47, които се спускаха, поклащайки се, към една неокосена ливада. Пътят продължаваше от другата страна, където перките на хеликоптерите бяха вдигнали големи облаци прах. Барби и останалите заслониха очите си с ръце, което беше абсолютно излишно, защото прахолякът се разнасяше настрани, когато достигнеше до Купола.

Хеликоптерите кацаха внимателно и благоприлично, като дебели дами, които се настаняват в твърде тесни театрални столове. Барби чу неприятно стържене на метал в камък и преди да направи нов опит за кацане, хеликоптерът отляво се премести на трийсетина метра встрани.

От отворената врата на едната машина изскочи човек, който закрачи към Купола, размахвайки нетърпеливо ръце в опит да се предпази от прахоляка. Барби веднага позна дребната набита фигура на полковника. Щом се приближи, Кокс забави крачка и протегна напред едната си ръка като слепец, който се бои да не се блъсне в нещо. След това започна да отупва прашните си дрехи.

— Хубаво е, че сте на свобода, полковник Барбара.

— Да, сър.

Кокс погледна настрани.

— Здравейте, госпожице Шамуей. Здравейте и вие, Приятели на Барбара. Искам да ми разкажете всичко, но бързо, защото в другия край на града започва едно малко шоу, на което трябва да присъствам.

Кокс посочи зад рамото си, където войниците вече разтоварваха десетина вентилатора „Еър Макс“ и генераторите им. Барби се зарадва, когато видя, че са от големите — от тези, с които се подсушават наводнени тенискортове и писти. Всеки един от тях беше прикрепен към двуколесна ръчна количка. Според Барби мощността на генераторите не бе по-голяма от двайсет конски сили. Той се надяваше, че тази мощност ще стигне.

— Първо, искам да ми кажете, че тези машинарии няма да се наложи да влизат в действие.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Барби, — но се опасявам, че може да се наложи да влязат в действие. Май ще трябва да закарате вентилатори и до шосе 119, където местните ще се срещнат с роднините си.

— Довечера — отговори Кокс. — Засега това можем да направим.

— Вземете няколко от тези — предложи Ръсти. — Трябва много яко да сме загазили, за да ни потрябват всичките.

— Няма как, приятелю. Ако можехме да пресечем въздушното пространство на Честърс Мил, вероятно щеше да се получи, но тогава нямаше да има проблем, нали така? А и пускането на задвижвани с генератори промишлени вентилатори там, където се провежда свиждането, ще осуети намеренията ни. Никой няма да може да чуе нищо. Тези бебчета са доста шумни. — Той погледна часовника си. — Сега да видим какво ще успеете да ми разкажете за петнайсет минути.