Под купола (Том II)

1.

Беше седем и половина сутринта. Всички се бяха струпали около Сам; беше дошла дори покрусената от мъка майка на Бени Дрейк. Алва беше обгърнала с ръка раменете на Алис Епълтън. Момиченцето вече не се държеше наперено, освен това гърдите му хриптяха, докато дишаше.

Когато Сам каза какво има предвид, за момент настана мълчание. Чуваше се единствено ревът на вентилаторите. След това Ръсти рече:

— Това е лудост. Ще умреш.

— Ако останем тук, ще оцелеем ли? — попита Барби.

— Защо изобщо искаш да направиш такова нещо? — попита Линда. — Дори ако идеята на Сам проработи и ти успееш…

— О, мисля, че ще проработи — каза Роми.

— Разбира се — потвърди Сам. — Това го научих от един човек на име Питър Бержерон. Каза ми го малко след големия пожар в Бар Харбър през четирийсет и седма. Пит не беше стока, но пък никога не лъжеше.

— И въпреки това защо? — настоя Линда.

— Защото не сме опитвали само едно нещо — отговори Джулия. След като беше взела решението и след като Барби беше казал, че ще дойде с нея, тя вече се чувстваше спокойна. — Не сме опитвали да се молим.

— Ти си луда, Джулс — рече Тони Гуей. — Да не би да си мислиш, че ще те чуят? Дори да те чуят, ще те послушат ли?

Джулия извърна мрачното си лице към Ръсти.

— Твоят приятел Джордж Латроп чу ли мравките да се молят, когато ги изгаряше живи с лупата си?

— Мравките не могат да се молят, Джулия.

— Ти каза: „Помислих си, че мравките също са разумни същества“. Защо си помисли това?

— Защото… — Той замлъкна и сви рамене.

— Може би си ги чул? — предположи Лиза Джеймисън.

— Моите уважения, но това са глупости — отсече Пит Фрийман. — Мравките са си мравки. Те не могат да се молят.

— Но хората могат — възрази Джулия. — А ние не сме ли също разумни същества?

Никой не й отговори на въпроса.

— Какво друго ни остава?

Стоящият зад тях полковник Кокс заговори. Почти го бяха забравили. Изобщо не им беше до външния свят и неговите обитатели.

— На ваше място бих опитал. Да, бих опитал. Барби?

— Вече дадох съгласието си — отговори той. — Тя е права. Нищо друго не ни остава.

2.

— Хайде да погледнем торбите — каза Сам.

Линда му подаде три зелени найлонови торби. В две от тях беше сложила дрехи за себе си и Ръсти, и няколко книжки за момичетата (ризите, панталоните, чорапите и бельото сега бяха захвърлени зад групичката оцелели). Роми беше осигурил третата торба, в която бяха две от ловните му пушки. Сам огледа торбите, видя, че в тази от пушките има дупка, и я изхвърли. Другите две бяха здрави.

— Добре — каза той. — Слушай сега. Ще използваме твоя микробус, но първо ще трябва да го докараме тук. — Посочи хондата. — Сигурна ли си, че стъклата са вдигнати? Важно е, от това ще зависи животът ни.

— Вдигнати са — отговори Линда. — Бяхме включили климатика.

Сам погледна Ръсти.

— Ти ще го докараш тук, докторе, но първо трябва да изключиш климатика. Знаеш защо, нали?

— За да предпазя въздуха в купето.

— Когато отвориш вратата, вътре ще влезе известно количество лош въздух, така че трябва да си бърз. Вътре ще е останал добър въздух. Градски въздух. Хората вътре ще могат да дишат лесно по пътя към кутията. Старият микробус не става, и то не само защото прозорците му са отворени…

— Нямахме друг избор — обади се Нори, гледайки към микробуса, който Ърни беше откраднал. — Климатикът му не работеше. Дядо така каза. — От лявото й око бавно потече сълза, която направи пътечка по мръсната й буза. Вече всичко беше мръсно, от мрачното небе непрекъснато се сипеше фина пепел.

— Нищо, сладурче — каза й Сам. — И без това гумите не стават за нищо. Веднага се разбира от чия автокъща е дошла тази бракма.

— Моят микробус ще свърши работа, ако ни потрябва друго превозно средство — рече Роми. — Ще го докарам.

Сам обаче клатеше глава.

— По-добре колата на госпожица Шамуей, гумите й са по-малки и по-лесно ще ги свалим. Освен това са нови. Въздухът в тях ще е по-пресен.

Джо Макклачи се ухили.

— Въздухът в гумите! Ще го прехвърлим в торби за боклук! Импровизирани кислородни бутилки! Господин Вердро, вие сте гений!

Сам Мърляча също се ухили, показвайки всичките си шест зъба.

— Не, синко. Заслугата е на Пит Бержерон. Той ми разказа за двама души, които били блокирани от преминалия през Бар Харбър пожар. Нищо им нямало, но въздухът не ставал за дишане. Така че разбили вентила на гумата на един камион и дишали на смени, докато вятърът не раздухал отровите. Според онези двамата въздухът в гумата имал вкус на развалена риба, но все пак им помогнал да оцелеят.

— Една гума ще стигне ли? — попита Джулия.

— Може би, но не можем да вярваме на резервната, ако е от онези малки търкала, чието предназначение е да ти помогнат да стигнеш до близкия сервиз.

— Не е от тях — отвърна Джулия. — Мразя тесните гуми. Помолих Джони Карвър да ми даде нова гума и той ми даде. — Тя погледна към града. — Предполагам, че Джони е загинал. Кери също.

— Хубаво ще е да свалим една, за по-сигурно — каза Барби. — Имаш крик, нали?

Джулия кимна.

Роми Бърпи се ухили, но сякаш не му беше много весело.

— Да видим кой ще стигне пръв дотук, докторе. Твоят микробус срещу хибрида на Джулия.

— Аз ще докарам приуса — намеси се Пайпър. — Ти стой тук, Роми. На нищо не приличаш.

— Много мило, проповедничке — промърмори той. — Трябва да си благодарна, че все още имам сили да говоря глупости. — Преподобната Либи също не изглеждаше много добре, но въпреки това Джулия й подаде ключовете. Никой не преливаше от енергия, но Пайпър беше в сравнително добра форма; Клеър Макклачи например беше бледа като платно.

— Добре — каза Сам. — Има един малък проблем, но първо…

— Какво? — попита Линда. — Какъв проблем?

— Не се тревожи за това сега. Първо да докараме таратайките тук. Кога искате да опитате?

Ръсти погледна проповедничката. Пайпър кимна.

— Сега или никога — отсече Ръсти.

3.

Не само местните гледаха. От другата страна се бяха струпали стотина войници, сред които беше и полковник Кокс. Те следяха безмълвно случващото се, сякаш пред тях играеха тенис.

Ръсти и Пайпър подишаха до Купола, като се опитваха да изпълнят белите си дробове с колкото се може повече кислород. След това се хванаха за ръце и се спуснаха към колите. Разделиха се, когато стигнаха до тях. Пайпър се спъна и падна на едното си коляно, изтървавайки ключовете на приуса. Зрителите простенаха.

Проповедничката вдигна ключовете от земята и се изправи. Ръсти вече беше запалил двигателя на хондата, когато тя отвори вратата на малката зелена кола и се метна зад волана.

— Дано не забравят да изключат климатиците — каза Сам.

Двете превозни средства завиха едновременно, приусът следваше много по-големия от него ван като териер овца. Насочиха се към Купола, преодолявайки бързо неравния терен. Оцелелите се разпръснаха; Алва носеше Алис Епълтън, а Линда побутваше кашлящите Джита с ръце.

Предницата на приуса спря на крачка от мръсната преграда. Ръсти направи обратен завой, после изтегли хондата назад.

— Съпругът ти е куражлия, а и дробовете му са много добри — рече Сам на Линда.

— Така е, отказа цигарите — отговори тя, като или не чу, или се направи, че не е чула изсумтяването на Туич.

Ръсти не се помайваше, въпреки че белите му дробове бяха здрави. Затръшна вратата зад себе си и се втурна към Купола.

— Лесна работа — каза той… и започна да кашля.

— Прав ли беше Сам? Въздухът в микробуса ставаше ли за дишане?

— По-добър беше от този тук. — Той се засмя. — Прав е и за нещо друго — отвори ли се вратата, влиза лош въздух и излиза добър въздух. Вероятно ще можете да стигнете до кутията без въздуха от гумите, но според мен на връщане той ще ви потрябва.

— Те няма да карат. Никой от тях — каза Сам. — Аз ще карам.

За пръв път от няколко дена устните на Барби се извиха в искрена усмивка.

— Нали вече нямаш книжка?

— Не виждам ченгета наоколо — отвърна Сам, после се обърна към Кокс: — А ти, Кап. Виждаш ли някое от тъпите провинциални ченгета?

— Няма нито едно — отговори Кокс.

Джулия дръпна Барби настрана.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

— Да.

— Знаеш, че шансовете клонят към нула, нали?

— Да.

— Можеш ли добре да се молиш, полковник Барбара?

В съзнанието му изникна салонът във Фалуджа: Емерсон зверски изритва по топките единия затворник; Хакермайер дръпва другия за куфията и опира пистолет в главата му; кръвта се разплисква, както се е разплисквала, когато хората са се биели с тояги.

— Не знам — отговори. — Знам обаче, че е мой ред.

4.

Роми, Пит Фрийман и Тони Гуей вдигнаха приуса на крик и свалиха една от гумите му. Колата беше малка и при нормални обстоятелства те вероятно биха могли да вдигнат задницата й с голи ръце. Не и сега. Въпреки че колата беше паркирана близо до вентилаторите, от време на време се налагаше да притичват до Купола, за да дишат въздух. Към края Роуз замени Тони, който не можеше да продължи работа, защото кашляше непрекъснато.

На Купола вече бяха подпрени две нови гуми.

— Дотук добре — каза Сам. — А сега да обсъдим проблема. Надявам се някой да има идея, защото аз нямам.

Те го погледнаха.

— Приятелят ми каза, че онези двамата разбили вентила и дишали директно от гумата, но при нас това няма да се получи. Трябва да напълним тези торби за боклук, а това означава по-голяма дупка. Можем да пробием гумите, но ако няма какво да пъхнем в дупките, ще загубим много въздух. Трябва ни нещо подобно на сламка. Така че… какво? — Той се огледа наоколо. — Някой случайно да има палатка? От онези с кухите алуминиеви тръби?

— Момичетата имат малка палатка — каза Линда, — но остана у дома в гаража. — Тогава си спомни, че гаражът и къщата вече ги няма, и се изсмя.

— Какво ще кажеш за тръбичка от химикалка? — попита Джо. — Имам едно бикче…

— Трябва ни нещо по-голямо — прекъсна го Барби. — Ръсти? В линейката?

— Тръбичка за трахеотомия? — попита неуверено Ръсти, а после отговори на собствения си въпрос: — Не. И тя е малка.

Барби се обърна.

— Полковник Кокс? Някакви идеи?

Той поклати неохотно глава.

— Тук вероятно има хиляди неща, които биха могли да свършат работа, но какво от това.

— Такъв проблем да ни спре! — възкликна разочаровано Джулия. Барби долови и паника в гласа й. — Зарежете торбите! Ще дишаме направо от гумите!

Сам вече клатеше глава.

— Няма да стане, госпожице. Съжалявам, но няма да стане.

Линда се приведе към Купола и задиша дълбоко. После задържа глътка въздух. Мина зад хондата, разчисти саждите, полепнали по задното стъкло, и надникна вътре.

— Торбата все още е тук — каза тя. — Благодаря на Господ.

— Каква торба? — попита Ръсти и я хвана за раменете.

— От „Бест Бай“, вътре е подаръкът за рождения ти ден. Осми ноември, или си забравил?

— Забравих. И то нарочно. Никой не иска да става на четирийсет. Какъв е подаръкът?

— Знаех, че ако го занеса вкъщи, преди да съм се приготвила да го опаковам, ти ще го намериш… — Тя изгледа мрачно другите. Лицето й бе толкова мръсно, че приличаше на клошарка. — Той си вре носа навсякъде. Така че го оставих в микробуса.

— Какво си му купила, Лини? — попита Джаки Уетингтън.

— Подаръкът е за всички, надявам се — поясни Линда.

5.

След като се приготвиха, Барби, Джулия и Мърляча Сам прегърнаха и целунаха всички, дори и децата. Двайсетината изгнаници, които щяха да останат до стената на Купола, не изглеждаха много обнадеждени. Барби си каза, че е така, защото са изморени и не им достига въздух, но после разбра, че се заблуждава. Това бяха целувки за сбогом.

— Късмет, полковник Барбара — каза Кокс.

Барби му кимна, след това се обърна към Ръсти. Ръсти, от когото зависеше нещо, защото беше под Купола.

— Не се отчайвай и не позволявай те да се отчаят. Ако това не се получи, грижи се за тях, както можеш.

— Разбрах те. Дай всичко от себе си!

Барби наклони глава към Джулия.

— Тя трябва да даде всичко от себе си. Може би ще успеем да се върнем, дори и да не се получат нещата.

— Разбира се, че ще се върнете — Гласът на парамедика звучеше искрено, но в очите му се четеше съмнение.

Барби го потупа по рамото, след това се присъедини към Сам и Джулия, които дишаха дълбоко край Купола. Каза на Сам:

— Наистина ли искаш да участваш?

— Ъ-хъ. Имам да изкупвам грехове.

— Какво си направил, Сам? — попита Джулия.

— Не бих желал да говоря за това. — Той се усмихна. — Особено пред собственичката на градския вестник.

— Готова ли си? — попита Барби.

— Да. — Тя сграбчи ръката му и я стисна силно. — Доколкото е възможно.

6.

Роми и Джаки Уетингтън застанаха до задницата на микробуса. Когато Барби изкрещя „сега“, Джаки отвори вратата и Роми хвърли двете гуми от приуса вътре. Малко след това Барби и Джулия се шмугнаха в хондата и веднага затръшнаха вратите зад себе си. Старият пияница Сам Вердро все още беше пъргав като котка. Той вече беше зад волана на хондата и форсираше двигателя й.

Миризмата вътре не беше по-различна от тази отвън и тук смърдеше на изгоряло дърво и терпентин, но въпреки това въздухът в микробуса беше по-добър от това, което бяха дишали край Купола.

„Бързо ще се скапе, защото ние тримата го смучем като пиявици“ — помисли си Барби.

Джулия сграбчи жълто-черната торба от „Бест Бай“ и я обърна. Отвътре изпадна пластмасов цилиндър. Опита се да хване и да скъса целофановата опаковка. Барби бръкна в джоба си и сърцето му се сви. Джобното му ножче го нямаше. Разбира се, че няма да е там. Вече се е стопило под останките на полицейския участък.

— Сам! Моля те, кажи ми, че имаш джобно ножче!

Сам му подхвърли ножчето си.

— Беше на баща ми. Винаги го нося. Гледай да ми го върнеш.

Дървената му дръжка беше съвсем протъркана, но единственото му острие беше като бръснач. Без проблеми щеше да разреже целофана и да пробие гумите.

— Побързай! — изкрещя Сам и форсира двигателя на хондата. — Няма да тръгваме, докато не ми кажеш, че това нещо ще свърши работа, но двигателят няма да работи вечно при този въздух, да знаеш.

Барби разряза целофана. Джулия го отстрани, после завъртя пластмасовия цилиндър обратно на часовниковата стрелка и го отдели от основата. Празните компактдискове, които Линда беше купила на Ръсти за рождения ден, бяха нанизани на черен пластмасов шпиндел. Изсипа дисковете на пода на микробуса и стисна шпиндела. Устните й се бяха напрегнали от усилието.

— Дай на мен — каза той, но в същия момент тя го отчупи.

— Момичетата също са силни. Особено когато са изплашени до смърт.

— Кух ли е? Ако не е, пак отиваме в изходна позиция.

Тя приближи шпиндела до лицето си. Барби погледна през единия край и видя синьо око от другата страна.

— Тръгвай, Сам — каза той. — Получи се.

— Сигурен ли си, че ще свърши работа? — провикна се Сам и включи на скорост.

— Да, готов съм да се обзаложа — отвърна Барби, защото отговор „откъде да знам, по дяволите“ нямаше да повдигне духа на никого. Включително и на него самия.

7.

Оцелелите, които бяха останали край Купола, гледаха безмълвно как микробусът подскача по черния път, водещ към мигащата кутия (Нори Калвърт беше започнала да я нарича така). Хондата навлезе в смога и бавно се превърна в призрак, след това изчезна.

Ръсти и Линда стояха един до друг; бяха вдигнали децата си от земята и ги бяха прегърнали.

— Какво мислиш, Ръсти? — попита тя.

Той й отговори:

— Мисля, че трябва да вярваме и да не губим надежда.

— И да се подготвим за най-лошото.

— Това също — каза той.

8.

Подминаваха къщата, когато Сам се провикна:

— Вече влизаме в овощната градина. Дръжте се здраво, деца, защото нямам намерение да спирам дори ако се разбие окачването.

— Давай — каза Барби, после подскочи във въздуха, когато хондата мина през една голяма бабуна. Продължаваше да стиска едната гума. Джулия се беше хванала за другата като корабокрушенец за спасителен пояс. Ябълковите дървета профучаваха край тях. Листата им бяха мръсни и повехнали. Повечето от плодовете бяха на земята, обрулени от вятъра, който беше задухал след експлозията.

Още една чудовищна бабунка. Барби и Джулия подскочиха, после паднаха едновременно на седалката. Джулия залитна и се просна в скута на Барби, без да изпуска гумата си нито за миг.

— Откъде си купи книжката, дъртако? — извика Барби. — „Сиърс енд Робък“.

— „Уолмарт“! — извика възрастният мъж и се изкиска. — Всичко там е много евтино! — Спря да се киска. — Виждам я. Примигващата мръсница. Ярка пурпурна светлинка. Ще спра точно до нея. Изчакайте ме да спра и тогава дупчете гумите, защото иначе може да ги разпорите.

След секунда спирачките на хондата заскърцаха и Барби и Джулия се плъзнаха по задната седалка. „Сега вече знам как се чувстват топките за пинбол“ — помисли си Барбара.

— Караш като бостънски таксиджия! — възмути се Джулия.

— Не забравяйте да ми оставите бакшиш. — Сам се закашля силно. — Двайсет процента. — Говореше с усилие.

— Сам? — попита Джулия — Добре ли си?

— Може и да не съм — изрече с равен глас Сам. — Тече ми кръв. Не от гърлото, струва ми се, а отнякъде по-дълбоко. Може да ми се е пробил белият дроб. — Той отново се закашля.

— Какво да направим? — попита Джулия.

Сам успя да се справи с пристъпа на кашлица.

— Накарайте ги да изключат скапаната джаджа, за да можем да се махнем оттук. Свършиха ми цигарите.

9.

— Аз ще свърша тази работа — обеща Джулия. — Казвам го, за да знаеш.

Барби кимна.

— Да, мадмоазел.

— Ти ще бъдеш мой въздухоносец. Ако аз не успея, ще се сменим.

— Няма да е зле да ми кажеш какво си наумила.

— О, нищо конкретно. Ще разчитам на интуицията и желанието си, с друго нищо не разполагам.

— Не бъди такава песимистка. Разполагаш и с две гуми, две торби за боклук и кух шпиндел.

Тя се усмихна и мръсното й напрегнато лице просветна.

— Уместна забележка.

Сам кашляше, приведен над волана. После изплю нещо.

— Мили Боже, какъв отвратителен вкус само! — възкликна той. — Побързайте.

Барби проби гумата си с ножа и веднага след това въздухът започна да излиза навън със свистене. Джулия му подаде сръчно шпиндела, сякаш беше медицинска сестра, асистираща на хирург. Барби го пъхна в дупката и видя как гумата го захапа… след това струя божествен въздух лъхна потното му лице. Не можа да се въздържи, вдиша веднъж. Този въздух беше много по-свеж и богат на кислород от онзи, който вентилаторите вкарваха през Купола. Мозъкът му се съживи и той веднага взе решение. Вместо да сложи торбата за боклук върху тръбичката, откъсна голямо парче от нея.

— Какво правиш — изкрещя Джулия.

Нямаше време да й обяснява, че тя не е единственият човек, който има интуиция.

Той запуши шпиндела с парчето найлон.

— Довери ми се. Отиди при кутията и направи каквото трябва.

Тя го погледна, след това отвори вратата на хондата. Залитна, изправи се, после се спъна в една неравност и падна на колене пред мигащата кутия. Барби я последва, мъкнейки двете гуми със себе си. Ножчето на Сам беше в джоба му. Отпусна се на колене и подаде на Джулия пробитата гума.

Джулия дръпна запушалката, вдиша — бузите й се свиха, докато смучеше, — издиша настрани, после вдиша отново. По бузите й се търкаляха сълзи, които проправяха чисти пътечки в мръсотията. Барби също плачеше. Не се бяха разчувствали, просто тук беше пълно с всякакви отрови. Въздухът изобщо не ставаше за дишане.

Джулия продължаваше да смуче.

— Добре — изпухтя тя, докато издишваше. — Толкова е хубав. Не мирише на риба. Прашен. — Тя вдиша още веднъж, после наклони гумата към него.

Той поклати глава и я бутна назад, въпреки че белите му дробове бяха започнали да протестират. Потупа гърдите си и посочи Джулия.

Тя вдиша дълбоко, издиша, след това пак вдиша. Барби натисна гумата, за да й помогне. Чуваше как в някакъв друг свят Сам се дере от кашлица.

„Направо ще се разцепи“ — помисли си Барби. Самият той имаше чувството, че ще се разцепи, ако не подиша скоро, и когато Джулия му подаде гумата за втори път, той се наведе над импровизираната сламка и засмука силно, опитвайки се да вкара прекрасния прашен въздух дълбоко в белите си дробове. Нямаше достатъчно, вероятно никога нямаше да има достатъчно. За момент го обзе паника: „Господи, аз се давя!“ Страшно му се прииска да се спусне към микробуса, оставяйки Джулия да се оправя сама, но устоя на изкушението. Затвори очи, вдиша и се опита да намери центъра на спокойствието: „Спокойно. Бавно. Спокойно.“

Дръпна си за трети път от гумата — бавно и старателно — и сърцето му започна да забавя ритъма си. Джулия се наведе и хвана кутията от двете страни. Нищо не последва, което не изненада Барби. Джулия и преди беше докосвала кутията, така че беше „имунизирана“.

Внезапно гърбът й се изви. Тя изстена. Барби й подаде сламката-шпиндел, но тя не я пое. От ъгълчето на дясното й око покапа кръв, а от носа й изхвърча цяла струйка. По бузите й се плъзгаха кървави капки.

— Какво става — провикна се Сам. Гласът му беше глух, задавен.

— Не знам. Не знам какво става.

Знаеше обаче, че Джулия ще умре, ако скоро не си поеме въздух. Измъкна шпиндела от гумата, стисна го между зъбите си и заби ножчето в другата гума. Навря шпиндела в дупката и го запуши с парче найлон.

Зачака.

10.

Сега е времето на безвремието.

Тя е в огромна бяла стая без покрив, над която се вижда странно зелено небе. Това е… какво? Игралната зала? Да, игралната зала. Тяхната игрална зала.

(Не, тя лежи на пода на естрадата.)

Тя е зряла жена.

(Не, тя е малко момиче.) Та нали сега е безвремието.

(1974 година е и пред нея е цялото време на света.)

Трябва да подиша от гумата.

(Няма да диша.)

Нещо я гледа. Нещо ужасяващо. Но тя също е ужасяваща за нещото, защото е станала по-голяма и защото е тук. Тя не трябва да е тук. Трябва да е в кутията. Все още не е опасна за него. То знае това, въпреки че е (просто дете) много малко, на предучилищна възраст. То говори:

— Ти си измислена.

— Не, истинска съм. Моля те, повярвай ми. Всички ние сме истински.

Кожената глава я гледа, въпреки че няма очи. Намръщва се. Ъгълчетата на устата му, която всъщност не е уста, се извиват надолу. И Джулия разбира, че е извадила късмет — хванала е един от тях насаме.

Обикновено се събират повече, но сега останалите ги няма, отишли са (да вечерят, да обядват, в спалните си, на училище, на разходка; няма значение къде) някъде. Ако бяха заедно, щяха да я отблъснат. Този може да я отблъсне и сам, но е любопитен.

Тя?

Да.

Момиче е.

— Моля те, пусни ни. Нека да си поживеем. Ние също сме разумни същества.

Никакъв отговор. Никакъв отговор. Никакъв отговор. След това:

— Ти не си истинска. Ти си…

Какво? Какво казва тя? Вие сте играчки, купени от магазин? Не точно, но нещо такова. Джулия си спомня мравешката ферма, която брат й притежаваше, когато беше малък. Споменът идва и си отива за секунди. Нещо като играчки от магазин и като мравешка ферма. Тези сравнения са близки до истината.

— Как ще живеете, като не сте истински?

— Ние сме истински! — изкрещява тя, но Барби чува само стон. — Истински като вас.

Тишина. Нещо с изменящо се кожено лице, стоящо в голяма бяла стая без покрив, която в същото време е и естрадата на Честърс Мил.

След това:

— Докажи ми.

— Подай ми ръката си.

— Аз нямам ръка. Аз нямам тяло. Телата не са истински. Телата са сънища.

— Тогава ми дай разума си.

Малката кожена глава не го дава. Няма да го даде.

Така че Джулия го взима.

11.

Това е мястото на нищото.

На естрадата е студено, а тя е уплашена. По-лошо, тя е… унизена? Не, нещо по-лошо от унизена. Ако знаеше думата „гавра“, тя щеше да каже: „да, те се изгавриха с мен“. Те взеха панталоните й.

(А някъде другаде войници ритат голи хора в гимнастически салон. Нечий друг срам се е смесил с нейния.)

Тя плаче.

(Плаче му се, но успява да се въздържи. Сега трябва да покрият случилото се.)

Момичетата са си тръгнали, но носът й още кърви — Лайла я удари и се зарече да отреже носа й, ако се раздрънка; после те си тръгват, а тя лежи тук и си мисли, че сигурно е плакала доста, защото има чувството, че не само носът й кърви, но и окото й, освен това не й достига въздух. Но на нея не й пука колко кръв тече и откъде тече. Предпочита да умре от кръвозагуба на естрадата, отколкото да се прибере вкъщи само с тези глупави бебешки гащички. Предпочита да й потече кръв от стотици места, само и само да не види как войникът (след това Барби се опитва да не мисли за онзи войник, но когато все пак мисли, го нарича наум „Хакермайер Хакер чудовището“) дърпа голия мъж за онова нещо (куфията), което носи на главата си, защото знае какво ще последва. Винаги се случват такива неща, когато си под Купола.

Тя вижда, че едно от момичетата се е върнало. Кайла Бевинс се е върнала. Тя стои там и гледа глупавата Джулия Шамуей, която се мислеше за много умна. Малката глупава Джулия Шамуей и нейните бебешки гащички. Дали Кайла не се е върнала да вземе останалите й дрехи и да ги хвърли на покрива на естрадата, така че да се наложи тя да покрие с длани слабините си, докато се прибира гола вкъщи? Защо хората са толкова долни?

Тя затваря насълзените си очи, а когато ги отваря отново, Кайла се е променила. Сега лицето й е изместено от постоянно променящ се кожен шлем, от който не лъха нито състрадание, нито любов, нито дори омраза.

Само… интерес. Да, интерес. Какво ще направи, когато аз направя… това?

Джулия Шамуей не струва пет пари. Тя е нищо; намери най-малкото от най-малкото, после погледни под него и ще видиш пълзящата буболечка Шамуей. Тя е и гол затворник, жалък затворник, останал само по развиваща се куфия, който си мисли за прекрасния ароматен хляб, приготвян от жена му. Тя е котка с горяща опашка; мравка под микроскоп; муха, чиито крила ще бъдат отскубнати от любопитен третокласник; играчка на отегчени деца без тела, в чиито крака е цялата вселена. Тя е Барби, тя е умиращият в микробуса на Линда Евърет Сам, тя е умиращият до обгорената преграда Оли, тя е тъгуващата за мъртвия си син Алва Дрейк.

Но най-вече е момиченце, което се е свило върху напуканите дъски на естрадата; момиченце, което е било наказано заради невинното си високомерие; момиченце, което е направило грешката да си помисли, че е голямо, че от него нещо зависи и че светът е грижовен, въпреки че светът всъщност е огромен мъртъв локомотив, който има двигател, но не и фарове.

С цялото си сърце, с целия си разум и с цялата си душа тя изкрещява:

— Позволи ни да живеем! Умолявам те!

За секунда тя е кожена глава, стояща в бялата стая; тя е момичето, което (по някакви неразбираеми за нея причини) се е върнало на естрадата. За една ужасяваща секунда Джулия е извършителят, а не жертвата. Тя дори е войникът с пистолета, Хакер чудовището, което Барбара все още не може да изхвърли от съзнанието си.

Тя е само себе си отново.

Гледа нагоре към Кайла Бевинс.

Кайла Бевинс е от бедно семейство. Баща й реже дърва в ТР-90 и пие във „Фрешис Пъб“ (който след време ще се превърне в „Дипърс“). Майка й има голям розов белег на бузата, поради което децата я наричат Черешово лице или Ягодова глава. Кайла няма хубави дрехи. Днес тя носи стар кафяв пуловер, стара карирана пола, протъркани мокасини и раздърпани в горния край бели чорапи. Едното й коляно е ожулено; или е паднала сама, или някой я е бутнал на игрището. Да, това е Кайла Бевинс, но лицето й е кожено. И въпреки че то непрекъснато се изменя, дори и за момент не заприличва на човешко.

Джулия си мисли: „Мравката ще види това, ако погледне нагоре към лупата, която държи детето.“

— Кайла, моля те! Моля те! Ние сме живи!

Кайла я поглежда, но не предприема нищо. След това скръства ръце пред гърдите си — в това видение ръцете й са човешки — и издърпва пуловера над главата си. Когато заговаря, в гласа й не се долавя нищо друго освен съжаление.

Тя казва…

12.

Джулия отхвърча от кутията, сякаш я беше пернала огромна ръка. Въздухът, който беше задържала в гърдите си, излезе навън. Преди да успее да си поеме отново дъх, Барби я сграбчи за рамото, отпуши шпиндела и го набута в устата й. Надяваше се, че не е порязал езика й и не е продупчил небцето й. Не биваше да я оставя да диша отровния въздух, защото както беше зажадняла за кислород, можеше да получи конвулсии или направо да умре.

Въпреки че изглеждаше отнесена, Джулия като че ли го разбра. Не опита да се съпротивлява, сграбчи с две ръце гумата на приуса и засмука трескаво шпиндела. Тялото й трептеше като лист.

Сам най-накрая беше престанал да кашля, но пък се беше появил друг звук. Джулия също го чу. Тя вдиша още една голяма глътка въздух и погледна нагоре; очите й заплашваха да изскочат от орбитите си.

Лаеше куче. Хорас вероятно, под Купола вече нямаше друго куче. Той…

Барби стисна силно ръката й, сякаш се опитваше да я счупи. На лицето му беше изписано изумление.

Кутията със странния символ се беше издигнала на един метър над земята.

13.

Хорас пръв усети свежия въздух, защото беше най-нисък. Започна да лае. После и Джо го усети — стряскащо студен ветрец лъхна потния му гръб. Беше се облегнал на Купола, който се движеше. Повдигаше се. Нори дремеше, заровила зачервеното си лице в гърдите на Джо, когато Джо видя как кичур от мръсната й сплъстена коса затрептя. Тя отвори очи.

— Какво? Джоуи, какво става?

Джо знаеше какво става, но не й отговори, защото си беше глътнал езика от изненада. Чувстваше как нещо хладно се плъзга по гърба му.

Хорас вече лаеше като полудял. Беше се прегърбил и душеше земята. Обикновено правеше така, когато му се играеше, но сега случаят беше друг. Пъхна муцуната си под вдигащия се Купол и подуши свежия студен и сладък въздух.

Рай.

14.

Редник Клинт Еймс дремеше до южния край на Купола. Беше седнал с кръстосани крака на тревата до шосе 119 и се беше завил с одеяло като индианец. Въздухът внезапно притъмня, сякаш кошмарът, който го тормозеше, беше приел физическа форма. Закашля се и се събуди.

По камуфлажната му униформа се стелеха сажди.

Откъде се беше появило това, по дяволите? Само вътре гореше.

След това видя. Куполът се вдигаше като гигантска врата на гараж. Беше невъзможно — всички знаеха, че стената му е вкопана дълбоко в земята, — но се случваше.

Еймс не се поколеба. Запълзя напред, стигна до Оли Динсмор и го хвана за ръцете. Вдигащият се Купол одраска гърба му и той си помисли: „Ако се спусне, ще ме пререже на две.“ След това се зае да издърпа момчето.

За момент му се стори, че дърпа труп.

— Не! — изкрещя той. Занесе момчето до един от ревящите вентилатори. — Да не си посмяло да умреш, краварче!

Оли се закашля, след това се извърна настрани и повърна немощно. Еймс продължаваше да го държи. Другите, предвождани от сержант Гро, се затичаха към тях, надавайки ликуващи викове.

Оли повърна отново.

— Не ме наричай краварче — прошепна той.

— Извикайте линейка! — изрева Еймс. — Трябва да дойде линейка!

— Не, ще го закараме в болницата с хеликоптера — каза Гро. — Качвал ли си се на хеликоптер, момко?

Оли го погледна с премрежен поглед и поклати глава. След това повърна върху обувките на сержант Гро.

Сияещият Гро стисна мръсната ръка на Оли.

— Добре дошъл в Съединените щати, синко. Добре дошъл в нашия свят.

Оли обви ръката си около врата на Еймс. Разбираше, че всеки момент ще припадне. Опита се да му благодари, но не успя. Последното нещо, което усети, преди тъмнината да го обгърне отново, беше целувката по бузата, с която го дари войникът с южняшкия акцент.

15.

Хорас пръв излезе отвън. Спусна се право към полковник Кокс и започна да танцува около краката му. Коргито нямаше опашка, но ако имаше, тя щеше да се размахва бясно.

— Дяволите да ме вземат — каза Кокс. Вдигна кучето, което веднага започна да ближе лицето му.

Оцелелите стояха от вътрешната страна (на земята се беше появила линия, която разделяше посивялата от наситенозелената трева); все още не можеха да повярват, че това е истина. Ръсти, Линда, дъщерите им; Джо Макклачи и Нори Калвърт, застанали между майките си. Джини, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу, които се бяха прегърнали. Туич беше подхванал сестра си Роуз, която плачеше, притиснала Литъл Уолтър към гърдите си. Пайпър, Джаки и Лиза се държаха за ръце. Пит Фрийман и Тони Гуей стояха зад тях. Алва Дрейк се беше подпряла за Роми Бърпи, който носеше Алис Епълтън на ръце.

Те гледаха как мръсната стена на Купола се издига бързо нагоре. Есенната премяна на дърветата от другата страна беше чудно красива.

Свежият ветрец повдигаше косите им и сушеше потта по кожата им.

— Досега сякаш гледахме през опушено стъкло — каза Пайпър Либи. Тя плачеше. — Но сега всичко е съвсем ясно.

Хорас изскочи от ръцете на полковник Кокс и започна да прави осморки по тревата. Лаеше, душеше и се опитваше да напикае всичко.

Оцелелите гледаха с невярващи очи яркосиньото небе, което красеше този неделен следобед. Мръсната преграда, зад която допреди малко бяха затворени, продължаваше да се издига нагоре; придвижваше се все по-бързо и се смаляваше, превръщайки се накрая в дълго тире, изпъкващо на фона на синьото небе.

Една птица прелетя над опърлената земя. Алис Епълтън, която все още беше в ръцете на Роми, вдигна глава, погледна към нея и се засмя.

16.

Барби и Джулия, които продължаваха да стоят на колене, дишаха един след друг от шпиндела и гледаха как кутията започва отново да се издига. Отначало се издигаше бавно, като за момент се задържа на около двайсет метра височина, сякаш се колебаеше. След това се изстреля като куршум нагоре и вече беше невъзможно да бъде проследена с поглед. Куполът или летеше сам, или някой го издърпваше.

„Кутията“ — помисли си Барби. Тя го привлича към себе си, както магнит привлича железни стружки.

Към тях се спусна ветрец. Барби виждаше как той разклаща тревите. Побутна Джулия по рамото и посочи на север. Небето вече не беше сиво, а синьо, толкова яркосиньо, че чак го заболяха очите, като го гледаше. Контурите на дърветата вече не изглеждаха размазани.

Джулия вдигна глава от шпиндела и си пое въздух.

— Не смятам, че идеята е много доб… — започна Барби и тогава вятърът достигна до тях. Нежен като ласка на любовник, той повдигна косата на Джулия и започна да суши потта, избила по мръсното лице на Барби.

Джулия отново се закашля. Той я потупа по гърба, като в същото време вдиша първата си глътка от новия въздух, който все още мирише и дразнеше гърлото му, но определено беше доста добър. Отровните газове тръгваха на юг, изблъскани от свежия въздух, нахлуващ откъм ТР-90. Втората глътка беше хубава, третата — чудесна, четвъртата — дар божи.

Или дар от момичето с кожената глава.

Барби и Джулия се прегърнаха до черната квадратна следа, която беше оставила кутията. Там никога нямаше да порасне дори стръкче трева.

17.

— Сам! — изкрещя Джулия. — Трябва да измъкнем Сам!

Покашляйки, те се спуснаха към хондата. Сам се беше отпуснал върху волана, очите му бяха отворени, а гърдите му се надигаха с мъка. Долната част на лицето му беше окървавена. Когато дръпна възрастния мъж назад, Барби видя, че ризата му вече не е синя, а пурпурна.

— Ще можеш ли да го носиш? — попита Джулия. — Ще можеш ли да го занесеш при войниците?

Макар да осъзнаваше, че ще му е много трудно, Барби каза:

— Ще опитам.

— Недей — прошепна Сам. Вдигна очи и ги погледна. — Твърде много боли. — При всяка дума от устата му прокапваше кръв. — Справихте ли се?

— Джулия се справи — отговори Барби. — Нямам представа как, но успя.

— С помощта на човека от гимнастическия салон — каза тя. — Онзи, когото Хакер чудовището застреля.

Челюстта на Барби увисна, но тя не забеляза това. Прегърна Сам и го целуна по бузите.

— Ти също се справи, Сам. Докара ни тук и видя лежащото на естрадата момиченце.

— Ти не беше момиченце в съня ми — поправи я Сам. — Беше възрастна.

— Момиченцето все още е тук. — Джулия докосна гърдите си. — Все още е тук. Живо е.

— Помогнете ми да изляза от микробуса — прошепна Сам. — Искам да поема свеж въздух, преди да умра.

— Ти няма да…

— Тихо, жено. И двамата знаем истината.

Те го подхванаха, измъкнаха го внимателно отвън и го положиха на земята.

— Как мирише само! — каза той. — Мили Боже! — Той си пое дълбоко въздух, след това изкашля струйка кръв.

— Усещам ухание на орлови нокти.

— Аз също — отговори тя и приглади косата му. Той постави ръката си върху нейната.

— Те… те разкаяха ли се?

— Беше сама. Ако и другите бяха там, нищо нямаше да се получи. Човек трудно може да се пребори с озверяла тълпа. Не, тя не се разкая. Съжали ни, но не се разкая.

— Не е едно и също, нали? — прошепна възрастният мъж.

— Не. Не е.

— Само силните хора проявяват милост — каза той и въздъхна. — Аз мога само да се кая. Алкохолът беше виновен за това, което направих, но аз продължавам да се разкайвам. Де да можех да върна времето назад.

— Каквото и да си направил, вече си изкупил вината си — успокои го Барби и стисна ръката му. Годежният пръстен изглеждаше твърде голям за безименния му пръст.

Сам го погледна с бледосините си очи и се опита да се усмихне.

— Може и… да си прав. Но тогава ми беше приятно. Не мисля, че такова нещо може да се изкупи… — Той отново се закашля и от беззъбата му уста изхвърчаха кървави пръски.

— Спри! — настоя Джулия. — Не говори. — Бяха коленичили от двете му страни. Тя погледна Барби. — Не трябва да го местим. Има вътрешно разкъсване. Ще потърсим помощ.

— О, небето! — прошепна Сам Вердро.

Това бяха последните му думи. Той въздъхна и гърдите му се отпуснаха. Повече не се надигнаха. Барби посегна да затвори очите на Сам, но Джулия хвана ръката му.

— Нека да гледа — каза тя. — Мъртъв или не, нека да гледа.

Поседяха известно време край него. После зачурулика птичка. Хорас продължаваше да лае.

— Смятам да отида при кучето си — рече Джулия.

— Да. Микробусът?

Тя поклати глава.

— Хайде да повървим пеш. Само километър е дотам, мисля, че можем да се справим.

Той й помогна да се изправи.

— Да видим дали ще се справим.

18.

Докато вървяха по буренясалия път, хванати за ръце, тя му разказа за приключенията си в кутията. Така се изрази, „приключенията в кутията“.

— Значи — подхвана той, когато тя приключи — ти й разказа на какви ужасни неща сме способни, по-скоро й показа, а тя въпреки това ни пусна.

— Те са наясно с ужасиите.

— Онова убийство във Фалуджа е най-ужасният ми спомен. Така е, защото… — Той си припомни как се беше изразила Джулия. — Аз бях извършителят, а не жертвата.

— Нищо не си направил. Онзи другият го е убил.

— Няма значение — каза Барби. — Нищо няма да съживи човека.

— Какво щеше да стане, ако бяхте двама или трима? Ами ако ти беше сам с него?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава виновна е съдбата. Или Господ. Или вселената. Спри да се самобичуваш.

Той обаче вероятно никога нямаше да спре да се самообвинява, въпреки че беше разбрал какво имаше предвид Сам. Винаги има полза човек да се покае, когато е сгрешил, но с нищо не може да се изкупи радостта от причиняването на злини, независимо дали става въпрос за горене на мравки или застрелване на затворници.

Той не се беше радвал тогава. В това отношение беше невинен, което беше добре.

Към тях тичаха войници. Вероятно само още минутка щяха да са сами. Най-много две.

Той спря и стисна ръцете й.

— Обичам те заради това, което направи, Джулия.

— Зная — отговори спокойно тя.

— Прояви изключителна смелост.

— Прощаваш ли ми, че откраднах спомените ти? Не беше нарочно, така се получи.

— Прощавам ти, разбира се.

Войниците вече бяха близо. Кокс също тичаше с тях, следван по петите от Хорас. Кокс скоро щеше да дойде при тях и да попита как е Кен; и чрез този въпрос светът отново щеше да ги приобщи към себе си. Барби погледна синьото небе и си пое дълбоко въздух.

— Не мога да повярвам, че се махна.

— Дали ще се върне някога, как мислиш?

— Може би ще бъде преместен на друга планета. Тези деца ще пораснат и ще напуснат игралната зала, но кутията ще остане. Ще я намерят други деца. Рано или късно пак ще се пролее кръв.

— Това е ужасно.

— Може би. Знаеш ли какво казваше майка ми?

— Не, какво?

— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-светъл е денят.

Джулия се засмя. Смехът й беше звънлив, прекрасен.

— Какво ти каза накрая момичето с кожената глава? — попита той. — Побързай, защото идват; това трябва да си остане между нас.

Тя се изненада, че той не знае.

— Същото, каквото каза Кайла. Облечи го, ще прилича на рокля.

— Говорила е за кафявия пуловер?

Тя отново пое ръката му.

— Не, за живота ни. Жалкия ни животец.

Той се замисли.

— Щом ти го е дала, да го облечем.

Джулия посочи напред.

— Виж кой идва!

Хорас я беше забелязал. Той започна да слаломира между тичащите мъже. Когато ги подмина, се сниши към земята и включи на четвърта предавка. Муцуната се беше извила в ухилена гримаса, а ушите му бяха прилепнали към главата. Сянката му се плъзгаше по почернялата от саждите трева. Джулия коленичи и протегна ръце.

— Ела при мама, миличък! — провикна се тя.

Той подскочи. Тя го хвана и падна по гръб, смеейки се заразително. Барби й помогна да се изправи на крака.

Заедно пресякоха черната линия, оставена от Купола. Носеха само това, което им беше подарено — живота си.

„Съжалението не е любов“ — помисли си Барби… но дете, което дава дреха на голия, прави стъпка в правилната посока.

22 ноември 2007 — 14 март 2009