Под купола (Том II)

1.

Полицайките, които стояха до джипа на Големия Джим, все още си бъбреха (Джаки нервно дърпаше от цигарата си), ала внезапно замлъкнаха, когато Джулия мина покрай тях.

— Джулия? — започна неуверено Линда. — Какво…

Журналистката продължи напред. Както беше кипнала, последното, което й се искаше, бе да говори с още някой от пазителите на закона и реда (Доколкото ги имаше в момента в Честърс Мил). И трябваше да преполови разстоянието до редакцията, за да разбере, че гневът не бе единственото, което изпитваше. Дори не беше доминиращата й емоция. Тя спря под навеса на книжарницата за нови и стари заглавия („ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, гласеше написаната на ръка бележка на витрината) донякъде за да даде възможност на галопиращото си сърце да забави темпото, ала най-вече за да надзърне вътре в себе си. Не й отне много време.

— Страх ме е — промълви и подскочи при звука на собствения си глас. Не бе възнамерявала да го изрича гласно.

В този момент Пит Фрийман най-накрая я настигна.

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. — Това бе лъжа естествено, ала прозвуча съвсем убедително. Тя се пресегна и се помъчи да заглади стърчащите кичури на главата си. Те се подчиниха… и в следващия миг отново щръкнаха. „Само това ми липсваше — помисли си тя. — Просто невероятно. Сигурно приличам на рошава повлекана.“

— Притесних се, че Рени ще накара новия шериф да те арестува — каза Пит. Разширените му от изумление очи придаваха момчешки вид на трийсетинагодишния мъж.

— Аз пък се надявах да стане така, но, уви! — отвърна тя и разпери ръце, сякаш очертаваше невидимо заглавие на първа страница. — РЕПОРТЕР НА „ДЕМОКРАТ“ ПОПАДА ЗАД РЕШЕТКИТЕ И ПРАВИ ЕКСКЛУЗИВНО ИНТЕРВЮ С ОБВИНЕН В СЕРИЙНИ УБИЙСТВА.

— Джулия? Какво става тук? Имам предвид, освен Купола? Видя ли всички онези младежи с формулярите? Направо настръхнах…

— Видях ги — кимна Джулия — и смятам да пиша за това. Ще направя така, че на градското събрание в четвъртък на Джеймс Рени да бъдат повдигнати доста неудобни въпроси.

Тя сложи длан на рамото на Пит.

— Ще видя какво мога да открия за тези убийства, а после ще напиша всичко, до което се докопам. Както и редакционен коментар — възможно най-силният редакционен коментар, без да изпадам в евтина демагогия. — Тя се засмя горчиво. — Все пак евтината демагогия е запазена марка на Джим Рени.

— Не разбирам какво…

— Не е важно, връщай се към работата си. Аз имам нужда от няколко минутки, за да дойда на себе си. После може и да ми хрумне към кого да се обърна за разговор. Защото нямаме много време, ако ще го печатаме тази вечер.

— Ще го ксерокопираме — каза Пит.

— Какво?

— Довечера ще го ксерокопираме.

Джулия се усмихна вяло и със закачлив жест го отпрати да си върши работата. Пред вратата на редакцията Пит се обърна и отново я погледна. Тя му махна с ръка, за да покаже, че е добре, след което надзърна през прашната витрина на книжарничката. Градският киносалон бе затворил преди пет години, а на мястото на автокиното извън града сега се помещаваше автокъщата на Рени. (Голямото му рекламно табло до шосе 119 се извисяваше точно на мястото, където навремето бе стоял екранът.) Въпреки това обаче Рей Тауъл някак си бе успял да спаси уютната си книжарничка от фалит. Част от изложените на витрината книги бяха по популярна психология от типа „помогни си сам“, а сред останалите преобладаваха изданията с меки корици. Живописните им обложки изобразяваха забулени в мъгла старинни имения, изпаднали в беда благородни девици и голи до кръста мускулести кавалери — ту възседнали буйни жребци, ту не. Неколцина от мъжагите размахваха внушителни мечове и облеклото им се ограничаваше до оскъдни препаски около слабините. „ПОТОПЕТЕ СЕ В СВЕТА НА ЗЛОВЕЩИТЕ ИНТРИГИ И СЮЖЕТИ“ — пишеше на една табличка отстрани.

„Вече се потопихме в него — мина й през ума. — Целият град се потопи.“

Сякаш Куполът не бе достатъчно ужасен сам по себе си, ами и трябваше да си имат работа и с „Градския съветник от Ада“.

Джулия изведнъж осъзна, че това, което я тревожеше най-много — което я плашеше най-много, — бе бързината, с която се развиваха събитията. Рени бе свикнал да бъде най-надутият и арогантен петел в кокошарника и тя очакваше, че по някое време ще се опита да засили контрола си над града — примерно седмица или месец след отрязването им от останалия свят. Обаче от появата на Купола бяха минали само три дни. Три дни и такава промяна! Ами ако Кокс и неговите учени откриеха начин да пробият невидимата преграда още тази вечер? Или Куполът изчезнеше от само себе си? Големия Джим щеше моментално да се свие до предишните си размери, макар и с клеймо на лицето си.

„Клеймо ли? Какво клеймо? — запита се тя, все още загледана в «ЗЛОВЕЩИТЕ ИНТРИГИ» — Та той ще каже, че само е правил най-доброто предвид екстремните обстоятелства. И всички ще му повярват.“

Да, навярно щеше да стане точно така. Обаче не обясняваше защо Големия Джим изобщо не бе чакал, за да направи своя ход. Може би защото нещо се е объркало и не е имал друг избор? Или пък…

— Или пък защото не е съвсем наред — каза Джулия на пъстрите книги пред нея. — И не мисля, че някога изобщо е бил.

Дори и така да беше, как да се обясни бунтът пред супермаркета? Защо хората, чиито килери още бяха пълни с провизии, допуснаха да се държат по този начин? Нямаше никаква логика, освен ако…

„Освен ако той съвсем целенасочено не ги е провокирал.“

Това звучеше абсурдно, все едно си бе поръчала меню „Световна конспирация“ в ресторант „Параноя“ Нали? Предполагаше, че може да поговори с някои от участниците в бунта, но, от друга страна, не бяха ли убийствата далеч по-важни? Все пак тя беше единственият истински репортер на вестника и нямаше време да…

— Джулия? Госпожице Шамуей?

Жената бе потънала в мислите си и гласът буквално я накара да подскочи. Тя се завъртя и щеше да падне, ако Джаки Уетингтън не я беше подхванала. Придружаваше я Линда Евърет; именно нейният глас я бе изтръгнал от унеса й. И двете полицайки изглеждаха изплашени.

— Можем ли да поговорим? — попита Джаки.

— Разбира се. Работата ми е да говоря с хората и да записвам онова, което ми казват. Давате си сметка за това, нали?

— Но без да споменавате имената ни — уточни Линда. — Ако не го приемете, забравете за цялата работа.

— Доколкото знам — усмихна се Джулия, — вие двете сте просто „източник, близък до разследването“. Така става ли?

— Ако и вие отговорите на нашите въпроси — добави Джаки. — Съгласна ли сте?

— Никакъв проблем.

— Вие бяхте пред супермаркета, нали? — попита Линда. Ставаше все по-интересно и по-интересно.

— Да. Както и вие. Хайде да си побъбрим. И да си сверим записките.

— Не тук — озърна се Линда. — Не на улицата. Може да ни види някой. Редакцията на вестника също не ми изглежда подходяща.

— Успокой се, Лин — каза Джаки и сложи ръка на рамото й.

— Ти се успокой — отвърна й Линда. — Ти нямаш съпруг, който да те мисли за съучастник в опандизването на невинен човек.

— Аз нямам никакъв съпруг — гласеше съвсем логичният, както си помисли Джулия, отговор. Каза си още, че съпрузите често са фактор, който само усложнява положението. — Сещам се за едно място, където можем да отидем. Там ще бъдем сами, а и вратата винаги е отключена. — Тя се замисли. — Или поне беше. Не знам как е след появата на Купола.

Джулия, която тъкмо се чудеше кого да интервюира по-напред, нямаше никакво намерение да изпуска двете полицайки.

— Тогава да тръгваме — каза тя. — Предлагам ви аз да вървя по единия тротоар, а вие — по другия. Поне докато не отминем участъка.

— Чудесна идея! — възкликна Линда и се усмихна за първи път.

2.

Пайпър Либи коленичи внимателно пред олтара и потръпна от болка, въпреки че бе положила възглавнички под подутите си колене. Тя се намести с помощта на дясната си длан, като притискаше навехнатата си лява ръка към хълбока. Болеше я по-слабо от коленете — Барби определено се бе справил добре с наместването, — ала въпреки всичко не искаше да я натоварва излишно. В момента рамото й лесно можеше да излезе отново от ставата; бяха й го казали след контузията по време на онзи футболен мач в гимназията. Пайпър събра длани и затвори очи. Езикът й инстинктивно се стрелна към кухината, където до вчера бе имало напълно здрав зъб. Обаче не й беше до него; в живота й бе зейнала далеч по-страшна празнота.

— Здравей, Боже, дето те няма — каза тя. — Пак съм аз и се обръщам сега към Теб, защото се нуждая от Твоята любов и милосърдие. — Една сълза се показа изпод подпухналия й долен клепач и се търкулна по подутата й (и обагрена в мораво) буза. — Кучето ми някъде при теб ли е? Питам, защото страшно ми липсва. Ако е при теб, надявам се да му дадеш от тамошния еквивалент на кучешка бисквитка. Заслужава да получи награда.

При тези думи от очите й рукнаха още сълзи, парливи и горещи.

— А може и да не е при теб. Според повечето религии кучетата не отиват в Рая, макар че някои секти — както и „Рийдърс Дайджест“ — са убедени в противното.

Естествено, че ако нямаше Рай, въпросът бе излишен, а тя усещаше как идеята за едно лишено от божие присъствие съществуване, за една лишена от Бог вселена й се струва все по-убедителна. Може би всички потъваме във вечната забрава, а може би ни чака нещо още по-лошо. Необятна и непроходима пустош, простираща се под бялото небе — място, където часът винаги е „никога“, посоката е „никъде“, а спътниците ти са „никои“. С други думи, нещо като познатото старо „Дето те няма“ — последен пристан за лошите ченгета, избухливите пасторки, прострелялите се деца и самоотвержените немски овчарки, които умираха, за да защитят стопанките си. Без Бог, който да отсее зърното от плявата. И макар че в това да се молиш на подобна абстракция имаше солидна доза театралничене (ако не и богохулство), от време на време помагаше.

— Но не за Рая ми пука в момента — изрече Пайпър, — а за това каква част от случилото се с Кловър е по моя вина. Знам, че съм виновна, понеже гневът ми взе надмощие над мен. Отново. Религиозното ми обучение казва, че Ти си ме създал толкова избухлива и вече от мен зависи да го преодолея, ала ненавиждам тази идея. Не я отхвърлям напълно, но я ненавиждам. Кара ме да си мисля за случаите, когато отиваш с колата си в сервиза и автомонтьорът винаги намира начин да обвини теб за проблема. „Карали сте я твърде много“, „Карали сте я твърде малко“, „Забравили сте да освободите ръчната спирачка“, „Забравили сте да вдигнете прозорците и дъждът е повредил електрическите инсталации“… А знаеш ли кое е най-лошото? Че ако наистина Те няма, не мога да те обвиня за нищо! И какво остава? Шибаната наследственост?

Тя въздъхна тежко.

— Съжалявам за неприличната дума; защо просто не се престориш, че не съм я казала, а? Майка ми постъпваше точно така. Междувременно имам друг въпрос: какво да правя оттук нататък? Градът е затънал в ужасни проблеми, а аз искам да помогна по някакъв начин, само дето още не знам как. Чувствам се глупава, слаба и объркана. Предполагам, че ако бях някой от онези старозаветни пустинници, щях да кажа, че имам нужда от знамение. И мисля, че в този момент дори нещо от сорта на „СЛАНИ ПО-ОТСТЪПЧИВА“ или „КАРАЙ ПО-БАВНО В РАЙОНА НА УЧИЛИЩЕТО“ би свършило работа.

В мига, в който го изрече, външната врата се отвори, след което силно се затръшна. Преподобната погледна през рамо, едва ли не очаквайки да зърне някой ангел в пълно снаряжение (с крила и ослепително бяла роба). „Ако иска да се бием, първо ще трябва да изцели рамото ми“ — мина през обърканото й съзнание.

Обаче не беше ангел, а Роми Бърпи. Половината копчета на ризата му бяха разкопчани, краищата й се развяваха и човекът изглеждаше не по-малко съкрушен от нея. Той закрачи по централната пътека между скамейките, но щом я зърна, се закова на място. И двамата изглеждаха еднакво изненадани.

— Боже мили! — възкликна Роми (с луистънския му акцент това прозвуча като „божей милий“). — Извинявай, не знаех, че си тук. Ще дойда по-късно.

— Няма нищо — отвърна Пайпър и се изправи, помагайки си единствено с дясната ръка. — Вече приключих.

— Аз всъщност съм католик… — започна мъжът („Гледай ти!“ — каза си преподобната) — … но нали в Честърс Мил няма католическа църква… ти си наясно с това като свещеник… и нали знаеш какво казват за бурята и пристанището… Казах си, че няма да е зле да намина и да кажа една молитва за Бренда. Винаги съм харесвал тази жена. — Той избърса бузата си с ръка. Стържещият звук от допира между дланта му и наболата му брада отекна изненадващо силно в притихналата църква. Кичурите му в стил Елвис бяха клюмнали покрай ушите му. — Не просто я харесвах; обичах я. Никога не съм й го казвал, но мисля, че Бренда го знаеше.

Пайпър го изгледа с нарастващ ужас. Бе прекарала целия ден тук и въпреки че знаеше за случилото се пред „Фуд Сити“ — неколцина от енориашите й я бяха известили, — не беше чула нищичко за Бренда Пъркинс.

— Бренда? Какво й се е случило.

— Била е убита. Както и другите. Казват, че оня тип Барби го е сторил. Арестуваха го.

Преподобната притисна длан към устата си и се олюля. Роми се втурна към нея и я прихвана през кръста. В продължение на няколко секунди двамата останаха така пред олтара, досущ като млада двойка, която всеки момент ще бъде венчана, когато външната врата отново се отвори и Джаки въведе Линда и Джулия в църквата.

— Май идеята ми не се оказа чак толкова добра — отбеляза Джаки.

Интериорът на църквата бе като резонатор и макар че полицайката не говореше високо, Пайпър и Роми Бърпи я чуха идеално.

— Не си тръгвайте — спря ги преподобната. — Особено ако е заради случилото се. Не мога да повярвам, че господин Барбара… не бих казала, че е способен на подобно нещо. Та той намести рамото ми… Беше изключително мил и внимателен. — Тя се замисли над думите си. — Предвид обстоятелствата, де. Елате при нас. Моля ви, елате.

— Това, че можеш да наместиш рамо, не те прави неспособен за убийство — изтъкна Линда, ала прехапа устни и завъртя нервно венчалната си халка.

Джаки я хвана за китката.

— Трябва да бъдем дискретни, нали не си го забравила?

— Мисля, че е твърде късно за това — въздъхна Линда. — Вече ни видяха с Джулия. Ако напише репортаж и тези двамата кажат, че сме били в нейната компания, ще го отнесем.

Пайпър нямаше представа за какво говори полицайката, но долови същината на думите й. Тя вдигна дясната си ръка и я размаха.

— Тук сте в моята църква, госпожо Евърет, и мога да ви уверя, че казаното тук остава зад тези стени.

— Обещавате ли? — попита Линда.

— Да. Така че защо не поговорим за това, което ви интересува? Тъкмо се молех за знак свише и вие се появихте.

— Не вярвам в такива неща — заяви Джаки.

— Нито пък аз — подхвърли преподобната и се засмя.

— Това не ми харесва — намръщи се Уетингтън. Говореше на Джулия. — Каквото и да казва, тук просто има твърде много хора. Да си изгубя работата като Марти е най-малкото. Ще се оправя някак, и бездруго заплатата в полицията е мизерна. Обаче Джим Рени да ме вземе на мушката… — Тя поклати глава. — Това вече не е добра идея.

— Не сме твърде много — обади се Пайпър. — Точно толкова сме, колкото трябва. Господин Бърпи, можете ли да пазите тайна?

Роми Бърпи, който имаше толкова много съмнителни сделки зад гърба си, че сам не помнеше броя им, кимна и вдигна показалец пред устните си.

— Ням съм — каза. Думите му прозвучаха като „Няма сън“.

— Тогава да отидем в дома ми — предложи преподобната. Щом видя, че Джаки още се колебае, Пайпър протегна към нея лявата си ръка… движейки я изключително бавно и предпазливо. — Хайде, да обсъдим всичко заедно. Може би на по глътка уиски?

И Джаки най-накрая склони.

3.

Тримата мъже, наблъскани в кабината на раздрънкания оранжев камион, се загледаха учудено в това загадъчно послание. То се мъдреше върху стената на склада зад сградата на радиото и бе изписано с черни и червени букви, които бяха толкова големи, че заемаха почти цялата повърхност.

Този, който седеше по средата, беше Роджър Килиън, собственикът на птицефермата и баща на многолюдната челяд с куршумовидни глави. Той се обърна към Стюарт Бауи, който бе зад волана на камиона.

— К’во значи туй бе, Стюи?

Ала Фърн Бауи беше този, който му отговори:

— Значи, че проклетият Фил Буши е още по-изперкал и от преди, ето к’во значи. — Той отвори жабката, отмести омазнени работни ръкавици и извади револвер трийсет и осми калибър. Провери дали всички гнезда на барабана са заредени, врътна рязко китката си, при което цилиндърът се върна с щракване на мястото си, и затъкна оръжието в колана си.

— Нали знаеш, Фърн — отбеляза Стюарт, — че това е една страхотна възможност да си отнесеш ташаците?

— Мисли за него, не за мен! — отвърна Фърн и посочи към студиото, откъдето се разнасяше приглушена госпъл музика. — Друса се със собственото си производство от цяла година и сигурно е по-безопасно да си край някое буре с барут, отколкото при него.

— Фил вече иска да му викат Готвача — отбеляза Роджър Килиън.

Бяха спрели пред студиото и Стюарт бе натиснал клаксона не веднъж, а няколко пъти. Фил Буши обаче така и не се показа. Можеше да е вътре и да се крие, а можеше и да се спотайва в гората зад сградата на радиото; не бе изключено, каза си Стюарт, да се намира и в лабораторията си. Обзет от параноя, агресивен и опасен. Въпреки това обаче едва ли бе добра идея да цъфнат въоръжени при него. Ето защо той се пресегна, извади револвера от колана на Фърн и го пъхна под шофьорската седалка.

— Хей! — възмути се брат му.

— Няма да стреляш тука — отсече Стюарт. — Да не искаш да вдигнеш всички ни във въздуха? — После се обърна към Роджър: — Кога за последен път видя кльощавия кучи син?

Роджър се замисли.

— Беше поне преди четири седмици — когато получихме последната голяма доставка за града. Дето ни я докараха с оня огромен хеликоптер „Чинук“, нали се сещаш? — Произнесе го „Шинуук“; Роми Бърпи със сигурност би го разбрал.

Стюарт се замисли. Това не беше на добре. Ако Буши бе в гората, нямаше да имат проблеми. А ако дебнеше в студиото, обхванат от параноя, въобразявайки си, че са федерални агенти, вероятно пак нямаше да имат проблеми… освен ако не му хрумнеше да ги посрещне с дъжд от куршуми.

Ако беше в склада обаче… това май не вещаеше нищо добро.

— В каросерията има цял наръч здрави дълги пръти — каза Стюарт на брат си. — Вземи един от тях и ако Фил се покаже, и почне да се държи грубо, цапардосай го със сопата.

— Ами ако е въоръжен? — попита Роджър (съвсем не без основание).

— Спокойно, няма да бъде — отвърна Стюарт. Макар и да не беше никак сигурен в това, бе твърдо решен да изпълни дадените му заповеди — две бутилки пропан да бъдат доставени възможно най-бързо в болницата. „После, когато имаме възможност, ще транспортираме и останалото количество — беше казал Големия Джим. — Вече официално приключихме с амфетамините.“

Това известие донесе облекчение на Стюарт; когато Куполът се вдигнеше, той смяташе да зареже и погребалния бизнес. И да се премести на някое по-топло местенце — я Ямайка, я Барбадос… Беше се нагледал на трупове и не искаше да вижда нито един повече. Обаче не искаше той да е този, който ще каже на Готвача Буши, че излизат от играта, и изрично бе уведомил Рени за това.

„Не се притеснявай, аз ще се погрижа за Готвача“ — беше му казал Големия Джим.

Стюарт зави около сградата и спря пред задния вход. Остави двигателя включен, за да може да оперира с повдигана и лебедката.

— Вижте само! — удиви се Роджър Килиън. — Взираше се в западния хоризонт, където слънцето приличаше на разпльокано алено яйце. Скоро щеше да се скрие зад тъмните сажди, останали от горския пожар, и да почернее като при зловещо затъмнение. — Направо тръпки ме побиват, майчице мила!

— Стига си дрънкал! — скастри го Стюарт. — Искам да си свършим работата и да се пръждосваме оттук, Фърни, вземи си сопа. Някоя по-ячка.

Брат му се изкатери на каросерията, където се търкаляха парчета дърво с най-различна форма и дължина, и грабна една цепеница с размерите на бейзболна бухалка. Стисна я с две ръце и замахна, за да я пробва.

— Тази ще свърши работа — кимна той.

— „Баскин Робинс“! — промълви отнесено Роджър, без да откъсва взор от западния хоризонт. Беше заслонил очи с длан, присвивайки клепачи, поради което лицето му наподобяваше това на трол.

Междувременно Стюарт се занимаваше с отключването на задната врата — сложен процес, понеже бе снабдена с катинар и две секретни брави, — ето защо му изръмжа изнервено:

— Какви ги бръщолевиш пак?

— Ами че те имат точно трийсет и един вкуса — обясни Роджър и се усмихна, разкривайки две редици развалени зъби, които никога не бяха виждали нито Джо Боксър, нито който и да е друг стоматолог.

Стюарт нямаше представа за какво говори Роджър, ала брат му прояви по-голяма съобразителност.

— Не си мисли, че онзи надпис на стената е реклама на сладолед! — подхвърли Фърн. — Освен ако „Баскин Робинс“ не се споменават в книгата на Апокалипсиса!

— Млъквайте и двамата! — сряза ги Стюарт. — Фърни, бъди готов с тази тояга! — После блъсна рязко вратата и надзърна вътре. — Фил?

— Казах ти, че иска да го наричат Готвача — обади се Роджър. — Като онзи герой от „Саут Парк“.

— Готвач? — извика Стюарт. — Готвач, тук ли си?

Никакъв отговор. Стюарт заопипва с ръка в сумрака, като всеки миг очакваше да бъде сграбчен, и не след дълго напипа ключа за осветлението. Щом го щракна, пред погледа му се разкри зала, заемаща поне три четвърти от дължината на склада. Стените й бяха от небоядисани голи дъски, като фугите помежду им бяха запълнени с розова изолаторна пяна. Помещението беше буквално препълнено с газови бутилки от всевъзможни марки и размери. Не можеше да прецени колко бяха на брой, но ако трябваше да предположи, то щеше да е в интервала между четиристотин и шестстотин.

Стюарт закрачи бавно по централната пътека на склада, като се взираше съсредоточено в различните обозначения върху всяка от бутилките. Големия Джим изрично го бе инструктирал от кои точно да вземе и му беше казал, че ще ги открие в задната част на склада. Слава богу, оказа се точно така. Мъжът спря пред пет бутилки „общински стандарт“ с надписи „БОЛНИЦА КАТИ РЪСЕЛ“. Бяха сложени между заграбените от пощата бройки и онези с етикети „ЧЕСТЪРС МИЛ — ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ“.

— Трябва да вземем две — каза той на Роджър. — Донеси ми веригата, за да ги вържем. Фърни, ти иди ей-там и виж дали вратата към лабораторията е заключена. Ако не е, заключи я! — И Стюарт подхвърли на брат си връзката ключове.

Фърн не беше длъжен да му се подчинява, обаче си беше изпълнителен по природа и го направи. Той закрачи между стелажите с газови бутилки, които свършваха на три метра от вратата на лабораторията. Самата врата, както забеляза Фърн със свито сърце, беше открехната. Зад гърба му се разнесе дрънченето на веригата, последвано от бръмченето на повдигача и глухо металическо тракане, свидетелстващо, че първата бутилка вече е натоварена в каросерията на камиона. Струваше му се, че всички тези шумове сякаш идват отнякъде много далеч, особено когато си представи как Готвача дебне от другата страна на вратата — с кървясали очи и налудничави мисли в главата. Надрусан като за световно, с картечен пистолет в ръка.

— Готвач? — извика Фърн. — Тук ли си, стари приятелю?

Никакъв отговор. И въпреки че изобщо не му влизаше в работата — вероятно и той беше не по-малко луд, — любопитството му в крайна сметка надделя и той побутна с цепеницата си вратата, за да я отвори по-широко.

Флуоресцентните лампи на лабораторията светеха, ала иначе тази част от прочутото складово съоръжение на корпорация „Исус е цар“ изглеждаше необитавана. Нито една от двайсетте пещи — големи електрически скари, всяка от които бе снабдена с абсорбатор и бе захранвана от отделна газова бутилка — не работеше. Металните съдове, стъклениците и скъпите колби си стояха по рафтовете. Самото помещение вонеше (винаги бе воняло и винаги ще вони, каза си Фърн), ала подът беше чист и нямаше следи от занемареност. На едната стена висеше фирмен календар на автокъщата на Рени, който още стоеше на август. Може би защото някъде по това време копелето бе изгубило връзка с действителността, предположи Фърн. И вече витаеше някъде другаде. Той се осмели да пристъпи малко по-навътре в лабораторията. Беше им донесла цяло състояние, ала въпреки това никога не я беше харесвал. Миризмата й бе същата като на подготвителната зала в сутерена на погребалното им бюро.

В единия ъгъл бе обособено помещение посредством масивни стоманени панели. В средата им имаше врата. Фърн добре знаеше, че точно тук се съхранява готовата продукция на Готвача. Висококачествени кристалчета метамфетамини, опаковани не в обичайните прозрачни найлонови торбички, а в плътни полиетиленови чували за смет. Едва ли някой от наркоманите, сновящи по улиците на Ню Йорк или Лос Анджелис в търсене на хубава стока, би повярвал, че е възможно някъде да се държи първокласна дрога в такива количества. Защото пълният капацитет на помещението зад металните панели побираше количество, достатъчно да се снабдява цяла Северна Америка в продължение на месеци или дори цяла година.

„Защо изобщо Големия Джим му позволи да произведе толкова много? — зачуди се Фърн. — Защо не спряхме навреме? Какво сме си мислели, по дяволите?“ Единственият отговор, който му идваше наум, беше най-очевидният — защото можеха да си го позволят. Комбинацията от гения на Буши и всички тези безбожно евтини китайски съставки ги беше опиянила. Освен това основаха корпорацията „Исус е цар“, която прославяше делото Божие по цялото източноамериканско крайбрежие. Всеки път, когато някой повдигаше този въпрос, Джим Рени му изтъкваше този факт. А после цитираше Светото писание — „Защото работникът заслужава своята заплата“ (Евангелие от Лука) и „Не връзвай устата на вол, който вършее“ (Послание на апостол Павел към Тимотей).

Фърн така и не бе разбрал смисъла на това за вола.

— Готвач? — попита, докато пристъпи още по-навътре в лабораторията. — Приятелю?

Нищо. Той погледна нагоре и видя терасовидните съоръжения от суров дървен материал, които опасваха помещението от двете срещуположни стени. Те също се използваха за съхранение и съдържанието на кашоните, струпани там, със сигурност би заинтригувало ФБР, ФДА и АТФ1. И там нямаше никого, ала Фърн забеляза нещо, което не си спомняше да е виждал преди — покрай парапетите на двата балкона минаваше дебел бял кабел, закрепен към дървото с масивни метални скоби. Дали беше електрически кабел? Тогава какво захранваше? Нима откачалката бе сложила пещи и там? Ако беше така, защо Фърн не ги виждаше? Самият кабел изглеждаше твърде дебел, за да захранва обикновен електроуред като телевизор или ра…

— Фърн! — извика Стюарт, карайки го да подскочи. — Ако го няма, ела тук и ни помогни! Искам да си ходим! По телевизията казаха, че в шест ще има извънредна новинарска емисия, така че искам да видя дали ония са измислили нещо!

В Честърс Мил „ония“ започваше все по-често да се употребява за хората от света извън Купола.

Фърн послуша брат си и закрачи към камиона. Ако беше надзърнал зад вратата, навярно щеше да види към какво са прикрепени новите електрически кабели — бяла, наподобяваща глина субстанция с формата и размерите на средноголяма тухла. Тя бе поставена на отделен рафт, където освен нея нямаше нищо друго, и представляваше пластичен експлозив.

Приготвен собственоръчно от Готвача, по негова собствена рецепта.

4.

Докато пътуваха към града, Роджър вдигна пръст и отбеляза дълбокомислено:

— Хелоуин. Той е на трийсет и първо число.

— Ти си бил истинска подвижна енциклопедия! — подхвърли му Стюарт, докато шофираше.

Роджър килна неестествено издължената си глава.

— Обичам да трупам знания — премлясна скромно той, без да усеща иронията. — Не го правя насила, просто така ми иде.

„Ямайка. Или Барбадос — помисли си Стюарт. — Някъде на топло. Вдигне ли се проклетият Купол, моментално си обирам крушите. Никога вече не искам да виждам някой Килиън. Или който и да е от тоя град.“

— Картите в едно тесте също са трийсет и една.

Фърн се вторачи в него.

— Абе, ти нормален ли си…

— Майтап бе, майтапя се, не чаткате ли? — отвърна Роджър и се засмя толкова пискливо, че чак главата на Стюарт го заболя.

Слава богу, вече наближаваха болницата. Стюарт видя един сив форд „Таурус“ да завива по алеята.

— Хей, това е доктор Ръсти! — възкликна Фърн. — Ще се зарадва, като види, че пак има газчица. Надуй тромбата, Стюи!

Стюарт изпълни желанието на брат си.

5.

Когато Безбожниците си тръгнаха, Готвача Буши най-накрая остави пулта за дистанционно отваряне на гаражната врата, който стискаше в ръката си. Беше наблюдавал братята Бауи и Роджър Килиън от прозореца на тоалетната в студиото. През цялото време, докато те тършуваха сред нещата му в склада, палецът му чакаше в готовност върху бутона. И ако бяха взели нещичко от продукцията му, щеше да натисне копчето и да изпрати цялата сграда в небесата.

— Всичко е в твоите ръце, Исусе мой — бе прошепнал той. — Както обичахме да казваме, когато бяхме деца, „не ми се иска, но ще го направя“.

И Исус се бе погрижил да не се стига дотам. Готвача бе почувствал, че ще стане така, още щом бе чул как Джордж Доу и „Госпълтоунс“ запяват „Боже, как винаги се грижиш за мен“, и усетът му не го беше подлъгал. Това бе истински Знак Свише. Оказа се, че не са дошли за амфетите, а за две пикливи бутилки с пропан.

Загледа се подире им, докато оранжевият камион се отдалечаваше, след което се затътри по пътечката между задната стена на студиото и сградата, служеща едновременно за лаборатория и склад. Помисли си, че това вече е неговата сграда, с неговите амфети… поне докато Исус не дойдеше и не вземеше всичко за себе си.

Може би това щеше да се случи на Хелоуин.

А може и да станеше по-рано.

Имаше толкова много неща, за които трябваше да помисли, а напоследък мисленето му вървеше най-леко, когато бе надрусан.

Да, тогава мислите му течаха като по вода.

6.

Джулия отпи съвсем мъничко от уискито, задържайки го в устата си, но двете полицайки гаврътнаха юнашки глътки. Естествено, нямаше да се напият от толкова, но езиците им определено се поразвързаха.

— Честно да си кажа, съм ужасена — въздъхна Джаки Уетингтън. Погледът й бе сведен надолу и ръцете й си играеха с празната чаша за сок, ала когато Пайпър предложи да й налее отново, категорично поклати глава. — Това никога нямаше да се случи, ако Дюк беше жив. Не спирам да се връщам към тази мисъл. Даже и да имаше основания да вярва, че Барби е убил жена му, щеше да действа съобразно изискванията на справедливото наказателно производство. Защото такива бяха принципите му. И за нищо на света не би позволил на бащата на една от жертвите да слиза долу в Кафеза и да влиза в конфронтация със задържания. — Линда закима енергично. — Настръхвам само като си помисля какво може да му се случи на Барби. Освен това…

— Ако може да се случи на Барби, значи може да се случи и на всекиго, нали? — подхвърли Джулия.

— Точно така — потвърди Джаки. Продължаваше да си играе с чашата и да хапе нервно устни. — И ако нещо му се случи — нямам предвид линчуване или друга подобна изродщина, а най-обикновен инцидент в килията например, — не съм сигурна, че ще мога отново да сложа тази униформа.

Тревогата на Линда беше по-прозаична и конкретна. Съпругът й бе убеден, че Барби е невинен. Под влияние на гнева (и отвращението, обзело я от находката в килера на Маккейнови) тя бе отхвърлила моментално тази идея — все пак армейските плочки на Барби бяха открити в посивялата, вкочанена ръка на Анджи Маккейн. Ала колкото повече се замисляше над нея, толкова повече посърваше. Донякъде защото уважаваше преценката на Ръсти за нещата от живота (и винаги я беше уважавала), но също така и заради онова, което Барби бе извикал точно преди Рандолф да го напръска със спрея. „Кажете на съпруга си да огледа труповете! Трябва непременно да огледа труповете!“

— Има и още нещо — продължи Джаки, въртейки чашата си в ръце. — Не е редно да се обгазява арестант само защото крещи. Имали сме съботни нощи, особено след големи дербита, когато Кафезът е бил като зоопарк по време на хранене. Обаче винаги сме ги оставяли да си крещят. Накрая се уморяват и заспиват.

Междувременно Джулия изучаваше с поглед Линда.

— Кажи ми отново какво извика Барби — обърна се към нея, когато Джаки приключи.

— Искаше Ръсти да огледа труповете и най-вече този на Бренда Пъркинс. Каза, че няма да бъдат в болницата. Знаеше го. Телата са откарани в погребалното бюро на Бауи, а това не е редно.

— Абсолютно, особено ако са убити — отбеляза Ромео. — Ега ти шибанията! — Внезапно се смути и побърза да добави: — Съжалявам за ругатнята, преподобна.

Пайпър махна с ръка.

— Ако той ги е убил, не разбирам защо най-важната му грижа е медицинският оглед на жертвите. От друга страна, ако не го е сторил, може би се надява, че аутопсията ще го оневини.

— Бренда е била последната жертва, така ли? — попита Джулия.

— Да — потвърди Джаки. — Трупното вкочаняване бе започнало, но не я бе обхванало напълно. Или поне е такова впечатление останах, когато я видях.

— Точно така беше — подкрепи я Линда. — И като имаме предвид, че вкочаняването започва около три часа след смъртта, следователно Бренда е починала между четири и осем сутринта. Според мен по-скоро към осем, но все пак не съм лекар. — Тя въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Ръсти също не е лекар, разбира се, но би могъл да определи момента на настъпването на смъртта с далеч по-голяма точност, ако го бяха извикали. Обаче никой не го извика. Включително и аз. Бях толкова объркана… толкова неща се случиха…

Джаки най-накрая остави чашата си на мира.

— Искам да те питам нещо, Джулия — тази сутрин бяхте заедно с Барби пред супермаркета, нали?

— Да.

— В девет-девет и нещо. Горе-долу тогава започна бунтът…

— Точно така.

— Той ли пристигна пръв, или ти? Защото не знам.

Джулия не можеше да си спомни, но имаше чувството, че е пристигнала преди него — че той е дошъл по-късно, малко след Роуз Туичъл и Ансън Уилър.

— Успокоихме хората — каза тя, — но именно той ни показа как. И вероятно спаси доста хора от по-нататъшни травми. Главата ми не го побира как същият човек би могъл да бъде отговорен за находката ви в килера. Имате ли някаква представа в каква последователност са загинали жертвите?

— Анджи и Дуди са умрели първи — отвърна Джаки. — Разложението при Когинс бе в по-малко напреднал стадий, следователно той е издъхнал след тях.

— Кой ги откри?

— Рени Младши. Станал подозрителен, защото видял колата на Анджи в гаража. Но не това е важното сега, а Барбара. Сигурна ли си, че се е появил след Роуз и Анс? Защото в такъв случай остава без алиби…

— Сигурна съм, защото не беше в пикапа на Роуз. Само двамата с Ансън бяха вътре. Значи ако приемем, че през това време не е убивал хора, къде би могъл да бъде? — Това обаче беше очевидно и тя се обърна нетърпеливо към преподобната: — Пайпър, може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Джулия разлисти страниците на тъничкия телефонен указател, след което взе мобилния на Пайпър и набра номера на ресторанта. Гласът на Роуз никога не бе звучал толкова рязко и грубо:

— Затворено е до второ нареждане. Едни копелдаци арестуваха готвача ми.

— Роуз? Обажда се Джулия Шамуей.

— О, Джулия! — Вече не звучеше толкова грубо, но и не можеше да се каже, че е любезна. — Какво искаш?

— Опитвам се да проверя евентуалното алиби на Барби. Навита ли си да ми помогнеш?

— Много ясно. Самата идея, че Барби може да е убил тези хора, е абсурдна. Какво те интересува?

— Искам да разбера дали е бил в ресторанта, когато избухнаха безредиците пред „Фуд Сити“?

— Естествено — отвърна леко сопнато Роуз. — Къде другаде би могъл да бъде след закуска? Когато двамата с Ансън тръгнахме за провизии, той се бе заел да чисти скарите.

7.

Слънцето залязваше, сенките се удължаваха и Клеър Макклачи много се разтревожи. Най-накрая отиде в кухнята, за да направи онова, което от известно време отлагаше — да вземе мобилния телефон на мъжа си (който той бе забравил вкъщи в неделя сутринта; непрекъснато го забравяше) и да набере своя. Боеше се, че след четвъртото повторение на сигнала „свободно“ ще се включи гласовата поща и тя ще чуе собствения си глас — ведър и жизнерадостен, записан, преди градът, в който живееше, да се превърне в затвор с невидими решетки. „Здравейте, това е гласовата поща на Клеър Макклачи. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

И какво щеше да каже? „Джоуи, обади ми се, ако си жив?“

Тя посегна към клавишите, след което се разколеба. „Не забравяй, че ако не вдигне веднага, може да е защото е на колелото си и не може да извади апарата навреме от раницата си. Ти обаче ще му позвъниш отново и той ще ти отговори на секундата, защото телефонът ще е в ръката му и той ще знае, че си го търсила.“

Ами ако гласовата поща се включеше за втори път? И за трети? Защо изобщо му бе позволила да излезе от къщи? Къде й беше умът тогава?

Клеър затвори очи и в съзнанието й изникна образ с кошмарна яснота — всички телефонни стълбове и витрини на главната улица са осеяни със снимки на Джо, Бени и Нори (като онези в полицейските бюлетини за изчезнали деца), а под тях с главни букви пише: „ДЕТЕТО Е ЗАБЕЛЯЗАНО ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ НА…“

Тя отвори очи и набра бързо номера, преди отново да е изгубила самообладание. Бе решила какво съобщение ще остави на гласовата поща — „Звъня ти от десет минути и е крайно време да ми вдигнеш, господинчо!“ — когато за голяма нейна изненада гласът на сина й се разнесе в ухото й:

— Мамо! Ало, мамо!

Значи Джо беше жив! И не само беше жив, но и съдейки по тона му, бе изключително развълнуван.

„Къде си?“ — опита се да каже Клеър, ала не можа да изрече нищо. Нито дума. Изведнъж краката й сякаш бяха станали гумени и еластични и тя се подпря на стената, за да не се строполи на пода.

— Мамо? Там ли си?

Някъде от другата страна на връзката се дочу шум на минаваща кола и Бени извика на някого:

— Доктор Ръсти! Хей, привет, имате ли минутка?

Клеър понечи отново да заговори и този път вече успя:

— Да, тук съм. Вие къде сте?

— В горната част на парка. Тъкмо щях да ти се обадя, защото започва да се стъмва — да ти кажа да не се тревожиш, — и телефонът иззвъня в ръката ми. Изкара ми акъла.

Е, това определено пъхаше прът в старото като света колело на тревожещите се родители. „В горната част на парка? Значи ще бъдат тук до десет минути. И Бени сигурно ще поиска още две кила храна. Благодаря ти, Боже!“

Нори говореше нещо на Джо. Звучеше като „Кажи й! Кажи й!“ После гласът на сина й отново прозвуча в ухото й — толкова превъзбуден и ликуващ, че Клеър трябваше да отдалечи апарата от ухото си:

— Мамо, мисля, че го открихме! Почти съм сигурен! Намира се в овощната градина на билото на Блек Ридж!

— Какво сте открили, Джо?

— Още не знам точно и не искам да прибързвам с изводите, но по всяка вероятност това нещо е генераторът на Купола. Трябва да бъде. Видяхме някакъв маяк, като онези, които слагат на радиокулите, за да предупреждават самолетите, обаче е на земята и е по-скоро пурпурен, а не аленочервен. Не се приближихме достатъчно, за да видим нещо друго. Просто изгубихме съзнание и тримата. Когато се свестихме, всичко беше наред, но понеже започваше да става късно, реших…

— Изгубили сте съзнание? — едва не изкрещя Клеър. — Какво искаш да кажеш? Веднага се прибирай! Веднага се прибирай, за да видя дали ти има нещо…

— Нищо ми няма, мамо — успокои я Джо. — Мисля, че е като… нали знаеш, че когато пипнат за първи път Купола, хората изпитват лек шок? А после вече нямат подобни проблеми? Е, според мен е същото. Първия път припадаш, но после вече си… как се казваше… имунизиран. И нищо ти няма. Между другото, и Нори е на същото мнение като мен.

— Изобщо не ме интересува на какво мнение сте с Нори и Бени, господинчо! Прибирай се веднага, за да видя как си, или хубавичко ще имунизирам задника ти!

— Добре, но ще трябва да се свържем с онзи Барбара. Все пак именно той се сети за Гайгеровия брояч и се оказа съвсем прав! Както и с доктор Ръсти. Той току-що мина с колата си покрай нас. Бени му извика, но явно бързаше за някъде, защото не спря. Ще им кажем да дойдат и двамата у нас, става ли? Трябва да решим какъв ще бъде следващият ни ход.

— Джо… господин Барбара е…

Клеър замлъкна. Нима щеше да каже на сина си, че господин Барбара — когото някои хора вече наричаха „полковник Барбара“ — е бил арестуван за няколко убийства?

— Какво? — попита Джо. — Какво за него? — Триумфът в гласа му бе заменен от тревога и тя си каза, че навярно синът й можеше да разчита нейните настроения със същата лекота, с която тя разчиташе неговите. А и момчето определено бе възложило много надежди на Барбара… Нори и Бени едва ли правеха изключение. Нямаше как да им спести неприятната новина (колкото и да й се искаше), но поне не се налагаше да им я съобщава по телефона.

— Елате у дома възможно най-бързо — каза Клеър. — Тук ще си поговорим за всичко. И още нещо, Джо — искам да знаеш, че страшно се гордея с теб!

8.

Джими Сиройс умря същия този следобед, докато Плашилото Джо и приятелите му караха велосипедите си с бясна скорост към града.

Ръсти седеше в коридора, прегърнал през рамо Джина Буфалино, която плачеше, притиснала лице към гърдите му. Навярно преди време щеше да се почувства неловко, ако седеше в подобна близост със седемнайсетгодишно момиче, ала нещата се бяха променили. Човек трябваше да хвърли само един поглед на този коридор, който бе осветен не от флуоресцентни лампи, а от съскащи газови фенери „Коулман“, за да разбере колко се бяха променили нещата. Болницата му се беше превърнала в готическо царство на сенките.

— Ти нямаш никаква вина — каза й той. — Нито ти, нито аз, нито дори той има някаква вина. Не е искал да се разболее от диабет.

Макар че имаше доста хора, които си живееха с подобна диагноза в продължение на дълги години. Хора, които полагаха грижи за себе си. Джими — самотник, който живееше почти като отшелник на Год Крийк Роуд, — не беше от тях. Когато най-накрая пристигна в здравния център — а това стана миналия четвъртък, — той не можеше дори да излезе от колата си и само натискаше клаксона, докато Джини не излезе да провери какъв е проблемът. Ръсти веднага се зае да го прегледа и щом смъкна панталоните му, откри немощен десен крак, който се бе оцветил в синьо. Тоест дори да му се беше разминало, необратимите неврологични увреждания, настъпили в резултат от болестта му, щяха да го съсипят.

— Изобщо не ме боли, докторе — заяви Джими на Рон Хаскел малко преди да изпадне в кома. Оттогава насетне пациентът ту се свестяваше, ту губеше съзнание, а състоянието на крака му се влошаваше с всеки изминал час. Ръсти непрекъснато отлагаше ампутацията, макар и прекрасно да съзнаваше, че нямаше как да я избегнат, ако клетникът имаше и най-малкия шанс да прескочи трапа.

Когато токът на болницата спря, интравенозното подаване на антибиотици за Джими и двама други пациенти не беше прекратено, ала дебитомерите престанаха да работят и стана невъзможно да се регулират количествата. И сякаш това не бе достатъчно, ами сърдечният монитор и респираторът също излязоха от строя. Ръсти изключи респиратора, сложи дихателна маска върху лицето на мъжа и изнесе на Джина кратък курс как точно да борави с нея. Тя прояви изключително усърдие и отдаденост, ала около шест вечерта Джими издъхна.

И сега девойката изглеждаше неутешима.

Тя повдигна обляното си в сълзи лице от гърдите му и проплака:

— Може би съм му дала твърде много? Или твърде малко? Ами ако е умрял от липса на кислород?

— Стига си се самообвинявала. Джими и бездруго щеше да умре, пък и така си спести една ужасно тежка ампутация.

— Не знам дали ще мога да продължа да върша тази работа — разрида се отново Джина. — Всичко стана прекалено страшно. Няма да издържа.

Ръсти не знаеше как точно да отговори на това, но и не се налагаше.

— Ще се справиш — увери я той с хриплив глас. — Трябва да издържиш, мила, защото имаме нужда от теб.

В същия миг той видя как старшата сестра Джини Томлинсън върви бавно по коридора към тях.

— Нали знаеш, че не е хубаво да ставаш! — смъмри я.

— Знам — отвърна Джини и приседна от другата страна на девойката, отронвайки въздишка на облекчение. Бинтованият й нос и лентичките анкерпласт, минаващи под очите й, й придаваха вид на хокеист след ожесточен мач. — Обаче е време да застъпвам на смяна.

— Може би утре… — започна Ръсти.

— Не, още сега — заяви тя и хвана ръката на момичето. — Ти също си дежурна, мила моя. В училището за медицински сестри една от преподавателките ни обичаше да казва: „Можете да се откажете едва когато кръвта изсъхне и родеото свърши.“

— Ами ако допусна грешка? — прошепна девойчето.

— На всекиго се случва. Важното е да бъдат колкото се може по-малко. Аз винаги съм насреща и ще ти помагам. И на теб, и на Хариет. Е, какво ще кажеш?

Колебаейки се как да отговори, Джина се загледа в подпухналото лице на Джини. Старшата сестра бе изнамерила отнякъде стари очила и те я караха да изглежда още по-зле.

— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожице Томлинсън?

— Ти ми помагаш на мен, а аз — на теб. Джини и Джина, Сестрите бойци! — И тя вдигна юмрук. Девойката се усмихна и чукна кокалчетата на Джини със своите.

— Това е чудесно и е направо супер — каза Ръсти, — но ако усетиш, че ти прилошава, намери някое легло и се настани в него. Заповед от доктор Ръсти.

Джини потръпна, когато усмивката обтегна болезнено краищата на носа й.

— Не ми трябва легло — изсумтя. — И старият диван на Рон Хаскел ще свърши работа.

Мобилният телефон на Ръсти иззвъня. Той махна на жените да го оставят насаме. Докато се отдалечаваха, Джина прегърна по-младата си колежка през кръста.

— Ало, Ерик е на телефона — каза той.

— Това е жената на Ерик — изрече смирено един глас. — Обажда се, за да се извини на Ерик.

Ръсти влезе в една празна стая за прегледи и затвори вратата.

— Няма нужда от никакви извинения — изтъкна той, макар и да не беше съвсем сигурен, че е така. — И двамата реагирахме прибързано. Пуснаха ли го вече? — попита, понеже това му се стори най-логичният въпрос в случая.

— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона. Ще можеш ли да се прибереш, скъпи? Моля те! Трябва да поговорим.

Ръсти се замисли. Вероятно можеше. Имаше само един пациент в критично състояние, обаче той бе улеснил професионалните му задължения със своята смърт. И макар и да изпитваше невероятно облекчение, задето отношенията с жена му се бяха изгладили, в гласа й се долавяше някаква нова загриженост и предпазливост, които не му се нравеха.

— Мисля, че да — отвърна, — ала не за дълго. Джини отново е на крака, обаче в сегашното й състояние като нищо може да се претовари, ако не я наглеждам. Вечеря?

— Да. — Тя също беше доволна от развоя на събитията, което го накара да се почувства още по-добре. — Ще размразя малко от пилешката супа. По-добре да изядем колкото се може повече от замразените продукти, докато все още имаме ток и хладилникът работи.

— Само едно нещо. Все още ли смяташ Барби за виновен? Няма значение какво мислят другите, интересува ме твоето лично мнение.

Продължителна пауза. Накрая тя каза:

— Ще говорим за това, когато си дойдеш.

И затвори.

Ръсти се бе подпрял на масата за прегледи. Той подържа апарата в ръката си още известно време, след което натисна бутона за прекъсване на връзката. Имаше толкова много неща, които не му бяха ясни — чувстваше се като човек, плуващ в непроницаемото море на догадките, — ала за едно бе абсолютно сигурен: съпругата му се боеше, че някой може да ги подслушва. Но кой? Армията? Службите за национална сигурност? Големия Джим Рени?

— Абсурд — изрече гласно Ръсти на празната стая. После отиде при Туич, за да му каже, че излиза от болницата за малко.

9.

Туич се съгласи да наглежда Джини и да внимава да не се преумори, обаче искаше нещо в замяна — преди да си тръгне, Ръсти да прегледа Хенриета Клавард, която бе пострадала при мелето в супермаркета.

— Какво й има? — попита Ръсти, опасявайки се от най-лошото. Хенриета бе силна жена и беше в добра форма за възрастта си, ала осемдесет и четирите й години си казваха думата.

— Цитирам какво ми каза самата тя: „Една от онези никаквици Мърсиър ми счупи проклетата опашка.“ Имаше предвид Карла Мърсиър. Която сега е Венциано.

— Добре — измърмори Ръсти и добави: — Градът ни е малък и всички подкрепяме местния отбор. И така ли е?

— Кое да е така, сенсей?

— Счупеното.

— Не знам — вдигна рамене Туич. — Така и не пожела да ми го покаже. Отново ти предавам дословно думите й: „Ще си покажа кюлотките само на професионалист.“

И двамата избухнаха в смях, макар и приглушен.

От другата страна на затворената врата се разнесе хрипкав старчески глас:

— Имам проблем със задника, а не с ушите. Чух ви прекрасно!

Мъжете се засмяха още по-силно. Лицето на Туич изглеждаше по-алено от всякога.

— Ако вашите задници бяха пострадали, мили другарчета, друга песен щяхте да запеете!

Ръсти отвори вратата и влезе в стаята, като продължаваше да се усмихва.

— Съжалявам, госпожо Клавард.

Тя по-скоро стоеше, отколкото седеше, ала — за голямо негово облекчение — също се усмихна.

— Няма нищо — махна с ръка жената. — Все нещо в тая каша трябваше да бъде смешно. Защо да не съм аз? — Тя се замисли. — Пък и аз също крадях заедно с останалите. Навярно си го заслужавам.

10.

Когато Ръсти я прегледа, установи, че задникът на Хенриета всъщност е зле натъртен. Което си бе добра новина, понеже в една счупена опашна кост определено нямаше нищо смешно. Той й даде болкоуспокояващ крем, увери се, че тя разполага с адвил в домашната си аптечка, и изпрати Хенриета да си ходи у дома — накуцваща, но доволна. Докато я гледаше, си каза, че едва ли дама на нейната възраст — и с нейния темперамент — някога се е чувствала по-доволна.

Тъкмо бе решил да предприеме втория си опит за бягство от болницата, когато бе спрян от Хариет Бигълоу на броени метри от вратата, водеща към паркинга. От обаждането на Линда вече бяха минали петнайсет минути.

— Джини ми каза да ви уведомя, че Сами Буши я няма — изчурулика притеснено Хариет.

— Къде може да е отишла? — попита той, ръководен от старото училищно правило, че единственият глупав въпрос е незададеният.

— Никой не знае. Изчезнала е вдън земя.

— Може да е отскочила до „Дивата роза“, за да види дали ще сервират вечеря — предположи. — Надявам се да е така, защото ако се е опитала да измине пеша целия път до дома си, всичките й шевове ще се отворят.

Изражението на Хариет стана още по-разтревожено.

— Значи се опасявате, че може да получи смъртоносен кръвоизлив? Да умреш от загуба на кръв от пупито си… ужас!

Ръсти беше чувал много синоними на „вагина“, ала този беше нов за него.

— Вероятно не, но може да се наложи да се върне тук за доста по-дълъг престой. Как е бебето й?

Хариет изглеждаше потресена. Тя бе интелигентно, съвестно миньонче, което имаше навика да мига уплашено зад дебелите стъкла на очилата си, когато беше притеснена. Беше от момичетата, помисли си Ръсти, които завършваха „summa cum laude“2 престижни колежи като „Смит“ или „Васар“, като петнайсетина години по-късно преживяваха нервен срив и започваха да се тъпчат с успокоителни.

— Бебето! Божичко, Литъл Уолтър! — И тя се изстреля като ракета по коридора, преди Ръсти да успее да я спре. Когато се върна при него, на личицето й бе изписано неизразимо облекчение. — Все още е тук. Не е много активен, но май си е такъв по природа.

— Значи тя скоро ще се върне. Каквито и други проблеми да има, обича детето си. Макар и по някакъв доста странен и отнесен начин…

— Моля? — Девойката отново запърха с мигли.

— Няма значение. Ще се върна възможно най-бързо, Хари. Ти гледай да го удържиш, докато ме няма.

— Какво да удържа? — Клепачите й сякаш всеки миг щяха да пламнат.

Ръсти бе изкушен да изръси „да удържиш главата вирната“, но в крайна сметка се въздържа. В нейната терминология онова, което имаше свойството да вирва глава, навярно се наричаше „пупа“. Ето защо каза:

— Гледай да удържиш положението.

Хариет въздъхна облекчено.

— Можете да разчитате на мен, доктор Ръсти.

Той се обърна към вратата и в същия миг видя, че пред нея стои някакъв мъж — слаб, със закривен нос и прошарена коса, завързана на конска опашка. Въпреки това не изглеждаше зле и даже приличаше малко на покойния Тимъти Лиъри. Парамедикът вече започваше да се чуди дали най-накрая ще успее да се измъкне оттук.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Всъщност си мислех, че навярно аз бих могъл да ви помогна. — Той протегна костеливата си ръка. — Търстън Маршал. Видяхме се в парка, но тогава така и не се запознахме официално. Двамата с приятелката ми бяхме решили да прекараме уикенда край езерото Честър и така се озовахме в тази… каша.

— Съжалявам да го чуя.

— Дойдох при вас, защото имам известен медицински опит. По време на една друга каша — виетнамската — служех като добросъвестен наблюдател. Първоначално смятах да емигрирам в Канада, имах сериозни планове, но ето че… всъщност няма значение. Регистрирах се като добросъвестен наблюдател и изкарах две години като санитар в една болница за ветерани в Масачузетс.

Ставаше интересно.

— „Едит Нърс Роджърс“?

— Същата. Навярно уменията и знанията ми вече са остарели, но…

— Господин Маршал, имам работа за вас.

11.

Ръсти тъкмо поемаше към шосе 119, когато бе сепнат от мощен автомобилен клаксон. Той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза един от оранжевите общински камиони, който завиваше по алеята на болницата. Слънцето го заслепяваше и му беше трудно да определи кой е зад волана, но му се стори, че това е Стюарт Бауи. Онова, което забеляза в следващия миг, го изпълни с радост — в каросерията на камиона лежаха две големи газови бутилки. По-късно щеше да разсъждава откъде се бяха взели; може би дори щеше да зададе някои въпроси, но засега изпитваше единствено облекчение, че скоро лампите отново ще светнат, а респираторите и мониторите ще възобновят работата си. Вероятно не за дълго, ала точно сега нищо не бе в състояние да помрачи доброто му настроение.

В горната част на парка срещна добре познатия си пациент-скейтбордист Бени Дрейк в компанията на двама от приятелите му. Сред тях бе и момчето на Макклачи, което бе осъществило директното предаване от мястото на ракетния обстрел. Бени му махна с ръка и извика нещо — явно хлапето искаше от него да спре, за да му сподели нещо важно. Обаче Ръсти му махна в отговор и продължи по пътя си. Нямаше търпение да види Линда. Както и да я чуе какво има да му каже, естествено, но най-вече да я види, да я притисне в обятията си и накрая да се отдадат на любовни ласки.

12.

Барби имаше нужда да се изпикае, ала трябваше да запази телесните си течности възможно най-дълго. Имаше опит с разпитите в Ирак и добре познаваше процедурата. Не знаеше дали и тук ще е така, но като нищо можеше да се окаже същото. Събитията се развиваха със светкавична бързина, а и Големия Джим бе демонстрирал нещо повече от безскрупулна готовност да бъде в крак с времето. Подобно на повечето ловки демагози той никога не подценяваше склонността на тълпата да приема най-невероятното и абсурдното за чиста монета.

Барби изгаряше от жажда, ето защо не се изненада много, когато един от новоназначените полицаи се появи с чаша вода в едната си ръка и лист хартия с прикрепена към него химикалка в другата. Да, точно така ставаха тези неща, без значение дали си във Фалуджа, Тикрит, Хила, Мосул или Багдад. И както изглеждаше, Честърс Мил не правеше изключение от правилото.

Въпросният новоназначен полицай се оказа Рени Младши.

— Ей, виж се само! — подхвърли му Младши. — Изобщо не приличаш на оня тарикат, който нямаше търпение да приложи армейските си номерца върху нас, а? — Той вдигна ръката, в която държеше листа, и потърка слепоочието си с върховете на пръстите си. Хартията изшумоля.

— Ти също не изглеждаш добре — отвърна му Барби.

Младши отпусна ръката си.

— Здрав съм като птичка — изръмжа.

„Ето това вече е странно“ — помисли си Барби. Някои хора казваха „здрав съм като камък“, а други — „волен съм като птичка“, но Доколкото знаеше, никой не казваше „здрав съм като птичка“. Вероятно нямаше никакъв смисъл, но…

— Сигурен ли си? Очите ти са кървясали.

— Супер съм си. И не съм дошъл тук, за да говорим за мен.

Барби, който добре знаеше защо е дошъл Младши, попита:

— Това вода ли е?

Посетителят му сведе поглед към чашата, сякаш съвсем бе забравил за нея.

— Да. Шерифът каза, че може да си жаден. Жаден като Бен Ладен — подметна и избухна в смях, сякаш тази безсмислица беше най-остроумната шега. — Искаш ли я?

— Да, моля.

Младши му подаде чашата. Барби се протегна към нея и полицаят тутакси я дръпна обратно. Естествено. Така ставаха тези неща.

— Защо ги уби? Просто ми е любопитно, Ба-а-арби. Защото Анджи спря да ти бута? А после откри, че Дуди си пада повече по това нея да я лижат, вместо тя да ближе? Може би Когинс е видял нещо, което не е трябвало да вижда? И Бренда е станала подозрителна. И защо не? Нали и тя е ченге? Ченге по полов път!

И той отново се засмя, ала под привидната му веселост дебнеше черна бдителност. И болка. Но нищо друго; Барби беше абсолютно сигурен в това.

— Е? Нищо ли няма да кажеш?

— Казах ти. Бих искал малко вода. Жаден съм.

— Да, бас държа, че си жаден. Тоя спрей е много лют, нали? Подочух, че си служил в Ирак. Как беше?

— Жега.

Младши отново се засмя и част от водата се разля върху китката му. Не трепереха ли ръцете му? И това аленочервено ляво око, което не спираше да сълзи… Младши, какво те тормози? Мигрена? Или нещо по-лошо?

— Уби ли някого?

— Само с манджите си.

Младши се усмихна, сякаш искаше да каже: „Як лаф, як!“

— Ти не беше никакъв готвач тука, Ба-а-арби. А офицер за свръзка. То и професионалната ти характеристика казва същото. Баща ми провери какво пише за тебе в интернет. Не е много, но е напълно достатъчно. Според него си човек от разузнаването. А може да въртиш и операции под прикритие. Нещо като военен Джейсън Борн, нали?

Барби мълчеше.

— Хайде, изплюй камъчето, няма ли да ми кажеш дали си убивал? Или май трябва да те питам колко души? Освен тукашните ти жертви, естествено.

Барби не каза нищо.

— Пич, тая вода е страхотна. Налях я от хладилника на горния етаж. Леденостудена е!

Барби продължаваше да мълчи.

— Вие, военните, винаги се връщате с разни проблеми. Нагледал съм се на подобни случаи по телевизията. Хайде, прав ли съм, или лъжа? Истина или грешка?

Не, това определено не беше мигрена. Или поне той не беше чувал за мигрена с подобни проявления.

— Младши, много ли те боли главата?

— Изобщо не ме боли.

— Откога страдаш от главоболие?

Младши се наведе и внимателно остави чашата на пода. Тази вечер на колана му имаше кобур с пистолет. Той извади оръжието и го насочи към Барби. Стърчащото между решетките дуло леко трепереше.

— Ще продължаваш ли да се правиш на доктор?

Барби се вгледа в пистолета. Беше сигурен, че оръжието не е част от сценария — все пак Големия Джим имаше планове за него, които (колкото и подмолни да бяха) едва ли включваха да бъде застрелян в Кафеза, при положение че всички от горния етаж можеха да се втурнат долу и да видят, че вратата на килията е заключена, а жертвата е невъоръжена. От Младши обаче можеше да се очаква всичко, понеже младежът беше сериозно болен и като нищо щеше да пренебрегне бащиния сценарий.

— Не — каза. — Вече няма да се правя на доктор. Съжалявам.

— Охо, съжаляваш значи. Ама малко след дъжд качулка, не мислиш ли? — подхвърли Младши, обаче Барби забеляза, че изглежда доволен. Той върна пистолета и кобура и вдигна чашата с вода от земята. — Знаеш ли какво е станало според мен? Върнал си се в Щатите, тотално преебан и изперкал от онова, което си видял и което си правил там. Нали се сещаш, ПМС, ПТС, ППБ3 и така нататък? И моята хипотеза е, че си прещракал. Прав ли съм?

Барби не каза нищо, но и Младши сякаш бе изгубил интерес към въпроса си. Той подаде чашата през решетките.

— Вземи я, вземи я.

Барби се пресегна, очаквайки той отново да отдръпне ръката си, но не стана така. Отпи от водата и установи, че първо — не беше студена, и второ — изобщо не ставаше за пиене.

— Давай — подкани го Младши. — Изсипах само половин солница вътре, но ти си яко момче и ще се справиш, нали? Нали солиш хляба си?

Барби го наблюдаваше безмълвно.

— Солиш хляба си, нали? Солиш го, нали, копеле? А?

Барби му подаде чашата през решетките.

— Задръж си я, задръж я — каза великодушно Младши. — Можеш и това да вземеш. — И той пъхна листа и химикалката през решетките. Барби ги взе и прегледа написаното. Почти съвпадаше с очакванията му. В долния край на листа имаше празно място, където да се подпише.

Върна ги обратно, но Младши отстъпи с танцова стъпка, като се усмихваше и клатеше глава.

— Задръж ги и тях. Баща ми каза, че няма да подпишеш веднага, а ще помислиш малко преди това. Така че си помисли хубавичко. Помисли си например за чаша с вода без сол в нея. Както и за малко храна. За голям и апетитен чийзбургер. Плюс ко̀ла. В хладилника горе са останали няколко кена. Не ти ли се иска да ти донеса една леденостудена лока-лола?

Барби мълчеше.

— Солиш хляба си, нали? Хайде, отговори ми, не се стеснявай. Солиш го, нали, грознико?

Барби продължаваше да мълчи.

— Е, ще ти дойде умът в главата. Когато ожаднееш и огладнееш достатъчно. Така казва баща ми, а той обикновено не греши за такива неща. Та-та, Барби! — Той тръгна към стълбите, но спря и се обърна: — Не трябваше да вдигаш ръка срещу мен. Това ти беше голямата грешка.

Докато се качваше по стълбите, Барби забеляза, че Младши накуцва леко. И не само накуцва, но и сякаш залита наляво. Вероятно поради тази причина се държеше за парапета с дясната си ръка. Запита се какво ли би си помислил Ръсти Евърет за подобни симптоми. И се зачуди дали някога щеше да има възможността да го попита.

Барби се замисли за листа с неподписаните си самопризнания. С най-голямо удоволствие би го накъсал и разпилял парченцата по пода, ала това би било излишна и ненужна провокация. В момента беше в ноктите на лъва и най-добрата тактика на първо време беше да кротува. Ето защо остави листа върху нара и сложи химикалката отгоре му. После вдигна чашата с вода. Сол. „Изсипах половин солница вътре.“ Да, определено беше така; буквално подушваше солта. Това го накара да се замисли за положението на Честърс Мил в момента. Макар че… нима промяната бе настъпила чак сега? Не беше ли същото още преди появата на Купола? Нима Големия Джим и приятелите му не осоляваха земята от известно време насам? Без съмнение, каза си Барби. Другото, което си помисли, беше, че ако някога излезе жив оттук, това ще е истинско чудо.

Въпреки всичко обаче бяха аматьори, понеже бяха забравили за тоалетната. Вероятно никой от тях не бе стъпвал в страна, където дори водата от канавката ти изглежда годна за пиене, защото оръжията и екипировката, които мъкнеш, тежат четирийсет килограма, а температурата е четирийсет и шест градуса по Целзий. Барби изля солената вода в ъгъла на килията си, след което се облекчи в чашата и я сложи под нара. После коленичи пред тоалетната чиния като човек в молитвена поза и пи, докато не усети как коремът му се подува.

13.

Когато Ръсти паркира колата пред дома си, завари Линда да седи на стъпалата на верандата. В задния двор Джаки Уетингтън забавляваше двете им дъщери на люлките, а момичетата искаха да ги люлее по-силно и по-високо.

Линда се втурна към него с разперени ръце. Целуна съпруга си по устата, отдръпна се леко назад, за да го огледа, след което обгърна с длани лицето му и отново го целуна, този път много по-страстно. Нежният, влажен допир на езика й го изпълни с влудяващо желание. Тя също го усети и се притисна още по-плътно към него.

— Уха! — възкликна той. — Май трябва по-често да се караме на обществени места. И ако не престанеш, като нищо ще направим и още нещо пред хората.

— Ще го направим, но не пред хората. Първо — трябва ли отново да казвам, че съжалявам?

— Не.

Тя пое ръката му и го поведе към стъпалата на верандата.

— Добре. Защото имаме да си говорим за доста неща. Сериозни неща.

Той сложи другата си ръка върху нейната.

— Слушам те.

И Линда му разказа за случилото се в участъка — как Джулия бе прогонена оттам, а Анди Сандърс бе допуснат при затворника, както и за конфронтацията между тях. Разказа му как бяха отишли в църквата, за да могат двете с Джаки да си поговорят насаме с Джулия, като не пропусна и разговора им в дома на преподобната, в който се бяха включили Пайпър Либи и Роми Бърпи. Когато стигна до началните признаци на мъртвешкото вкочаняване, което бяха забелязали при трупа на Бренда Пъркинс, Ръсти наостри уши.

— Джаки! — извика той. — Сигурна ли си за вкочаняването?

— Почти! — отвърна тя от задния двор.

— Здравей, тате! — изчурулика Джуди. — С Джанин ще направим салто-о-о!

— Няма, милички! — усмихна се Ръсти и се изправи, за да им изпрати въздушни целувки с двете си ръце. Дъщерите му ги уловиха; бяха истински асове в хващането на въздушните целувки.

— По кое време видя телата, Лин?

— Май беше около десет и половина. Мелето в супермаркета отдавна бе приключило.

— Значи ако Джаки е права за вкочаняването… макар че, как мислиш, можем ли да сме абсолютно сигурни в това?

— Не, обаче чуй какво още ще ти кажа. Говорих с Роуз Туичъл. В шест без десет Барбара вече е бил в „Дивата роза“. Тоест има алиби от този момент до времето на откриване на телата. Така че кога би трябвало да е убил Бренда? В пет сутринта? Или в пет и половина? Как ти се струва това, при положение че вкочаняването е започнало пет часа по-късно?

— Не ми изглежда много достоверно, но не е и невъзможно. По принцип мъртвешкото вкочаняване се влияе от множество фактори. Сред които температурата на мястото, където стоят труповете… Колко горещо беше в онзи килер?

— Доста задушно си беше — отвърна тя. — И във въздуха се носеше ужасна воня.

— Виждаш ли какво имам предвид? При тези обстоятелства може да я е убил някъде другаде в четири сутринта, след което да я пренесе в килера при…

— Мислех, че си на негова страна.

— Да, и продължавам да съм, защото някои неща просто не се връзват. В четири сутринта във въпросния килер определено е било доста по-хладно. Пък и какво би правил Барби в компанията на Бренда в четири сутринта? Как биха го обяснили твоите колеги? Че са били любовници?

— Навярно биха казали, че не е било взаимно — предположи тя. — Че е било изнасилване примерно. Каквато с версията им за другите две момичета.

— Ами убийството на Когинс?

— Ако са решили да го натопят, все ще измислят нещо.

— Джулия ще напечата ли всичко това?

— Ще напише материал и ще повдигне някои въпроси, но няма да споменава нищо за ранния стадий на трупното вкочаняване. Рандолф може и да не се сети откъде е изтекла информацията, но Рени веднага ще ни надуши.

— Пак може да бъде опасно — изтъкна Ръсти. — Ако я притиснат и й запушат устата, едва ли би могла да се оплаче пред Съюза за защита на гражданските права и свободи.

— Според мен изобщо не й пука за това. Направо е побесняла. Даже си мисли, че бунтът пред супермаркета също може да е бил инсцениран.

„И най-вероятно е така“ — помисли си той, но каза:

— Мамка му, бих искал да хвърля един поглед на телата.

— Може би все още можеш.

— Знам какво си мислиш, скъпа, но не искам двете с Джаки да изгубите работата си. Или да ви се случи нещо по-лошо, ако Големия Джим прецени, че така ще се избави от досаден проблем.

— Не можем просто да го оставим така…

— Не е изключено и огледът ми да не доведе до нищо. Ако вкочаняването на Бренда Пъркинс е започнало между четири и осем, вероятно вече я е обхванало напълно и едва ли ще мога да направя някакви съществени заключения. Виж, областният медицински експерт би могъл да ни каже доста неща, ала и той е достижим като Съюза за защита на гражданските права и свободи.

— Може да има нещо друго. Нещо характерно при нея или някой от останалите трупове. Нали знаеш какви табели слагат в залите за аутопсия? „Тук мъртвите говорят на живите.“

— Малко вероятно. Знаеш ли кое би било по-добре? Ако някой е видял Бренда жива, след като Барби е отишъл на работа в шест без десет тази сутрин. Това би отворило сериозна пробойна в лодката им, която трудно ще запушат.

Джуди и Джанел, облечени в пижамките си, влетяха при родителите си, за да ги прегърнат преди лягане. Ръсти притисна силно момичетата към себе си. Джаки Уетингтън, която вървеше след хлапетата, дочу последното изречение от разговора и каза:

— Ще поразпитам тук-там.

— Но дискретно — посъветва я Ръсти.

— Естествено. Що се отнася до протокола… все още не съм напълно убедена, че е невинен. Армейските му плочки бяха в ръката на Анджи.

— И той не е забелязал, че ги няма в периода между изгубването им и откриването на телата?

— Какви тела, тате? — попита Джанин.

Ръсти въздъхна.

— Много е сложно, миличка. И не е за момиченца.

Тя го погледна разбиращо, без да любопитства повече. Междувременно по-малката й сестра бе отишла да набере малко есенни цветя, ала се върна с празни ръце.

— Вехнат — въздъхна Джуди. — Всичките са кафяви и спаружени по краищата.

— Вероятно е твърде горещо за тях — отбеляза Линда и за момент на Ръсти му се стори, че ще заплаче. Ето защо реши да смени темата.

— Момичета, отидете да си измиете зъбите. Вземете вода от каната на кухненския плот. Джанин, ти си назначена за поливач. Хайде, тръгвайте! — После се обърна към двете жени, макар че вниманието му бе насочено единствено към съпругата му: — Добре ли си?

— Да. Просто… случващото се непрекъснато ме тормози по най-различни начини. Помислих си: „Тези цветя не би трябвало да умират“ и после си казах: „Никое от тези неща не би трябвало да се случва, ала се случва, нали?“

За известно време и тримата поседяха безмълвни, замислени над думите й. Накрая Ръсти наруши мълчанието:

— Предлагам да изчакаме и да видим дали Рандолф ще ме повика да огледам труповете. Ако го направи, ще събера нужната информация без никакъв риск за вас двете. А ако не го направи, ще си извадим съответните изводи.

— Междувременно Барби ще кисне в ареста — изтъкна Линда, — където ще се опитват всячески да измъкнат признанията му. Мамка му, може би вече го правят, докато ние тук седим и си говорим!

— Добре, да предположим, че размахате значките си и ме вкарате в погребалното бюро на Бауи — разпери ръце Ръсти. — И да предположим, че открия нещо, което оневинява напълно Барби. Смятате ли, че онези ще измънкат гузно: „Опа, значи сме сбъркали“ и ще го пуснат? И ще му позволят да поеме ръководството на града? Защото нали правителството иска точно това? Не Рени, а Барби да ръководи Честърс Мил по време на кризисната ситуация? Вярвате ли, че Големия Джим изобщо би допуснал…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Това нещо е най-противното изобретение на човечеството! — изсумтя Ръсти, но с облекчение установи, че поне не го търсеха от болницата.

— Господин Евърет? — чу женски глас. Звучеше му познат, но не можеше да се сети за името й.

— Да, аз съм, но ако случаят не е спешен, бихте ли ме потърсили по-късно, защото съм доста зает в мом…

— Не знам дали случаят е спешен, но определено се отнася за нещо много, много важно. И понеже господин Барбара — или по-скоро полковник Барбара — бе арестуван, вие сте този, към когото трябва да се обърнем.

— Госпожо Макклачи, вие ли се обаждате?

— Същата, но най-добре Джо да ви обясни всичко. Давам ви го.

— Доктор Ръсти? — Момчето не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Здравей, Джо. Какво има?

— Мисля, че го открихме. Генератора. Какво да правим отсега нататък?

Изведнъж целият свят помръкна толкова ненадейно, че тримата ахнаха безмълвно, а Линда стисна мъжа си за ръката. Причината обаче беше в голямото черно петно върху западната страна на Купола. Снишаващото се слънце се бе скрило зад него.

— Къде?

— На билото на Блек Ридж.

— Имаше ли радиация, синко? — попита Ръсти и в същия миг се смъмри наум: „Естествено, че ще има, как иначе биха го открили?“

— Последния път Гайгеровият брояч отчете плюс двеста — отвърна момчето. — Което не е нещо кой знае какво. Какво да правим сега?

Ръсти прокара пръсти през косата си. Случваха се толкова много неща… Толкова много неща, и то с такава бързина. Как можеше един парамедик от малък град, който никога не се бе смятал за човек на енергичните действия и решения, а още по-малко пък за лидер, да се справи с тях?

— Засега нищо. Всеки момент ще се стъмни. Утре ще се заемем с това. Междувременно искам да ми обещаеш нещо, Джо. Не говори с никого за откритието ви. За момента знаете ти, Бени и Нори и майка ти. Нека си остане така.

— Добре — съгласи се момчето. — Имаме много за разказване, но значи ще изчака до утре. — То си пое дълбоко дъх. — Стана малко страшничко, а?

— Да, синко — каза Ръсти. — Страшничко си е, няма спор.

14.

Човекът, на чиито плещи лежаха съдбините на Честърс Мил, седеше в кабинета си и поглъщаше големи хапки от сандвича си с осолено говеждо с ръжен хляб, когато Младши влезе при него. Преди това Големия Джим си бе подремнал за четирийсет и пет минути и сега се чувстваше освежен и отново готов за велики дела. Бюрото му бе осеяно с жълти листове от бележника му — бележки, които щеше да изгори по-късно в пещта. Неслучайно една от любимите му сентенции беше: „Който не внимава, после съжалява.“

Кабинетът бе осветен от съскащи газови фенери „Коулман“, които хвърляха бяло сияние. Бог знаеше, че разполагаше с пропан достатъчно, за да осветява цялата къща и да захранва генератора за петдесет години напред, — но за момента газовите фенери бяха по-добрият избор. Когато хората минаваха покрай дома му, щяха да виждат ярката им бяла светлина и да си казват, че градският съветник Рени не се радва на някакви специални привилегии. Че градският съветник Рени е също като тях, с единствената разлика, че е по-отговорен.

Синът му накуцваше, а лицето му изглеждаше изнурено и изпито.

— Не пожела да подпише.

Големия Джим изобщо не очакваше Барбара да подпише толкова скоро, ето защо остави думите му без коментар.

— Какво ти има, синко? Направо си се стопил!

— Просто ме боли главата, но вече започна да ми минава. — Това бе самата истина, обаче Младши не уточни, че по време на разговора му с Барби главоболието му бе станало нетърпимо. Онези сиво-сини очи или наистина виждаха твърде много, или само създаваха подобно впечатление.

„Знам като си правил с тях в килера — сякаш казваха те. — Аз знам всичко.“

Накрая Младши трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не натисне спусъка на пистолета и да помрачи този проклет любопитен поглед завинаги.

— И накуцваш нещо…

— Това е заради онези хлапета, които открихме край езерото Честър. Вдигнах едното на ръце и сигурно съм си разтеглил някое сухожилие.

— Сигурен ли си, че не е нищо сериозно? Двамата с Тибодо трябва да сте на линия след… — Големия Джим си погледна часовника — … по-малко от три часа и половина и нямате право на издънки. Всичко трябва да бъде тип-топ.

— Защо да не го направим веднага щом се стъмни?

— Защото вещицата ще сглобява жалкия си парцал заедно с двете си малки тролчета. Фрийман и онзи другият. Спортният репортер, който винаги ругае „Дивите котки“.

— Тони Гуей.

— Да, същият. Не ми пука особено дали ще пострадат, особено тя — горната устна на Големия Джим оголи зъбите му, придавайки му вид на озъбен пес, — но не трябва да има никакви свидетели. Имам предвид никакви очевидци. Виж, това, което хората чуят… това вече е съвсем друга работа.

— Какво точно искаш да чуят, тате?

— Сигурен ли си, че си в състояние да свършиш тази работа? Защото мога да изпратя Франк вместо тебе…

— Не! Помогнах ти с Когинс, помогнах ти и с онази жена сутринта и заслужавам аз да го направя!

Големия Джим го гледаше преценяващо. Накрая кимна.

— Добре. Но запомни, че в никакъв случай не бива да ви хванат, нито даже да ви видят.

— Не се тревожи за това — увери го синът му. — Какво точно искаш… да чуят хората?

Големия Джим му каза. Каза му всичко. Идеята му беше страхотна, помисли си Младши. Не можеше да не признае, че баща му е цар на мръсните номера.

15.

Младши се качи горе, за да „даде на крака си малко почивка“, а Големия Джим довърши сандвича си, избърса мазнината от брадичката си и набра номера на мобилния на Стюарт Бауи. Започна с въпроса, който всички задават, когато се обаждат на мобилен телефон:

— Къде си?

Стюарт му отговори, че пътуват към погребалното бюро за едно питие. И понеже бе наясно с отношението на Рени към алкохола, добави с оправдателния тон на работническата класа:

— Свърших си работата, сега искам и аз да си направя кефа.

— Добре, но гледай питието да е само едно. Още не си приключил за тази вечер. Това се отнася и за Фърн и Роджър.

Стюарт запротестира, но без особен ефект.

Големия Джим изчака възмутената му тирада да приключи, след което продължи:

— В девет и половина ви искам и тримата в гимназията. Там ще има неколцина новоназначени полицаи — включително и момчетата на Роджър, между другото, — и вашето присъствие също е необходимо. — Той добави във внезапен изблик на вдъхновение: — Смятам да ви направя старши полицаи в новосформираните Градски отряди за сигурност на Честърс Мил.

Стюарт напомни на Големия Джим, че двамата с Фърн имат четири нови покойници, за които трябва да се погрижат. Силният му акцент превърна думата в „покайници“.

— Тези от килера на Маккейн могат да почакат — каза Рени. — По-мъртви от това няма да станат. В момента имаме извънредна ситуация, ако не си забелязал. И докато тя не приключи, всички трябва да теглим заедно колата си. Да вършим делото си. И да подкрепяме отбора си. Така че в девет и половина ви искам в гимназията. Няма да ви отнеме много време. Сега ми дай Фърн.

Стюарт се поинтересува защо Рени иска да говори с Фърн, когото той смяташе — и то не без основание — за Тъпия брат.

— Не е твоя работа. Само ми го дай.

Фърн започна разговора с дежурните поздравления, но Големия Джим го прекъсна и премина директно на въпроса:

— Членувал си в Доброволната дружина, нали? Докато не беше разформирован?

Фърн потвърди, че наистина е бил част от това неофициално формирование, прикрепено към пожарната на Честърс Мил, но пропусна да спомене, че напусна година преди Дружината да бъде разпусната (след като градските съветници препоръчаха в бюджета за 2008 година да бъдат орязани субсидиите за нея). Не спомена и причината за напускането си — тя се дължеше на обстоятелството, че уикендите за набиране на средства за Дружината съвпадаха с личното му и неприкосновено „Време за поркане“.

— Искам да отидеш в участъка и да вземеш ключа за пожарната. Виж дали онези ръчни помпи, които Бърпи използва вчера, са още в хангара. Казаха ми, че двамата с вдовицата Пъркинс са ги оставили точно там и дано наистина да е така.

Фърн изтъкна, че по принцип ръчните помпи са били взети от магазина на Бърпи, което малко или много ги правело собственост на Роми. В Доброволната дружина имали няколко такива, но ги продали по интернет, когато била разформирована.

— Може и да са били негови, но вече не са — отсече Рени. — Докато кризисното положение не отмине, помпите му са градска собственост. Същото се отнася и за всяко друго нещо, което ни потрябва. Правим го за благото на всички. А ако Ромео Бърпи си мисли, че отново ще събира Доброволната дружина, предай му много здраве от мен.

Фърн спомена — възможно най-деликатно, — как хората приказвали, че Роми бил свършил страхотна работа в потушаването на пожара на Битч Роуд.

— Тоя „пожар“ беше не по-опасен от няколко димящи угарки в пепелник — засмя се Големия Джим. Някаква вена на слепоочието му пулсираше, а сърцето му бе учестило ударите си. Знаеше, че се е нахранил прекалено бързо — за кой ли път! — но все не можеше да се овладее. Когато беше гладен, се нахвърляше на храната като вълк, докато не ометеше всичко пред себе си. Такъв си беше по природа. — Всеки на негово място щеше да се справи. Ти също например. Виж сега, работата е там, че добре знам кой е гласувал за мен на последните избори. И тези, които не са ме подкрепили, няма да получат бонбонче.

Фърн го попита какво точно трябва да направи с помпите.

— Ами погрижи се да се озоват в хангара на пожарната. После ела в гимназията. Ние ще бъдем там.

Фърн го увери, че задачата ще бъде изпълнена, след което уведоми Големия Джим, че Роджър Килиън искал да говори с него.

Рени забели театрално очи, но не прекъсна връзката.

Роджър го попита кое от момчетата му щяло да става ченге.

Големия Джим въздъхна нервно, разрови се из разпилените листове по бюрото си и намери онзи със списъка на новите полицейски попълнения. Повечето бяха от горния курс на гимназията и бяха все момчета. Най-малкият, Мики Уордлоу, беше само на петнайсет, обаче бе роден атлет. Предричаха му бляскаво бъдеще като играч в отбора по футбол, докато не го изритаха оттам заради пиянство.

— Рики и Рандъл — заяви.

Роджър запротестира, че те били най-големите и единствените, на които можел да разчита за тежката работа в птицефермата. Кой, попита накрая, щял да му помага с пиленцата?

Големия Джим затвори очи и се помоли на Господ да му вдъхне сили.

16.

Сами бе измъчвана от тъпи, постоянни болки в корема — подобни на менструалните, — придружени от раздиращи спазми ниско долу, в областта на слабините.

Просто не можеше да ги пренебрегне, защото я пронизваха при всяка крачка. Въпреки това се движеше упорито по шосе 119 в посока към Мотън Роуд. И щеше да продължи да се движи, без значение колко я боли. Беше си набелязала крайна цел, която трябваше да достигне, и това не беше караваната й. И бездруго онова, което искаше, не беше в караваната; тя обаче добре знаеше къде ще го намери. И щеше да върви цяла нощ, ако се налагаше, само и само за да стигне дотам. В случай че болките се усилеха, разполагаше с пет таблетки перкосет в джоба на дънките си. А ако искаше да подействат по-бързо, трябваше само да ги сдъвче. Бе научила това от Фил.

„Дайте й да се разбере.“

„Ще се наложи отново да те навестим и тогава вече наистина ще те скъсаме.“

„Дайте й добър урок на тая лесба.“

„Ще се научиш да си държиш устата затворена, освен когато ми го смучеш.“

„Дайте й да се разбере.“

„И бездруго никой няма да ти повярва.“

Обаче преподобната Либи й бе повярвала, и ето какво й се случи. Извадено рамо; мъртво куче.

„Дайте й добър урок на тая лесба.“

Сами си каза, че навярно пискливият, екзалтиран глас на тази свиня щеше да отеква в съзнанието й, докато умре.

Ето защо тя не спираше да върви. Над главата й вече блещукаха първите розови звезди и искриците им сякаш се виждаха през зацапано стъкло.

Зад нея внезапно проблеснаха фарове и издължената й сянка се проточи по асфалта. Бяха на някакъв стар и раздрънкан селскостопански камион, който отби встрани и спря.

— Хей, ти, хайде качвай се! — подвикна й мъжът зад волана. Само че думите прозвучаха като „Ей, дий, аре гаджвай се“, защото Олдън Динсмор, баща на покойния Рори, беше пиян.

Въпреки това Сами се качи — бавно и внимателно, сякаш бе пенсиониран инвалид, а не млада жена.

Олдън изобщо не обърна внимание на движенията й. Между краката му имаше трилитрова бъчонка „Будвайзер“, а до него се виждаше цяла полупразна каса. Пресушените кутийки издрънчаха и се затъркаляха към стъпалата на Сами.

— Къде отиваш? — попита мъжът. — Поррртланд? Боссстън? — И се засмя, сякаш за да покаже, че независимо дали е пиян или не, пак може да се шегува.

— Тръгнала съм към Мотън Роуд, господине. Ще минете ли оттам?

— Ще мина откъдето искаш — отвърна Олдън. — Просто си карам. Карам си и си мисля за момчето си. То почина в събота.

— Съжалявам за загубата ви.

Той кимна и отпи.

— Баща ми се спомина миналата зима, знаеш ли? Умря от задушаване, клетникът. Емфизем. Прекара цялата последна година от живота си с кислородна маска. Рори му сменяше бутилките. Ех, как обичаше дядо си!

— Съжалявам — повтори тя. Какво друго можеше да каже?

По бузата на мъжа се търкулна сълза.

— Ще те закарам, където кажеш, Миси Лу. Няма да спра, докато бирата не свърши. Ти искаш ли бира?

— Да, моля. — Бирата беше топла, но въпреки това тя отпи жадно от нея. Чувстваше се ужасно обезводнена. Извади един от перкосетите от джоба си и го глътна с помощта на пенливата течност. Усети как главата й започна да се замайва, но нямаше проблеми с това; даже й хареса. Извади друг перкосет и го предложи на Олдън:

— Искате ли едно от тези? Ще ви накарат да се почувствате по-добре.

Мъжът взе хапчето и го глътна с бирата, без дори да я попита какво е това. Мотън Роуд вече беше пред тях. Олдън видя кръстовището прекалено късно и събори пощенската кутия на семейство Гръмли. Сами нямаше нищо против.

— Вземи си още една, Миси Лу.

— Благодаря ви, господине. — Тя си взе още една кутийка и я отвори.

— Искаш ли да ти покажа момчето си? — На фона на светлинките от арматурното табло очите на Олдън изглеждаха жълти и влажни. Това бяха очите на куче, което е стъпило в дупка и си е счупило крака. — Искаш ли да видиш момчето ми Рори?

— Да, господине — кимна Сами. — Определено. И аз бях там, да знаете.

— Всички бяха там. Дадох под наем имота си, за да изкарам някой долар. Сигур’ съм подпомогнал смъртта му. Обаче не знаех, че ще стане тъй… Човек никога не знае, нал’ тъй?

— Така си е.

Олдън бръкна в горния джоб на работния си комбинезон и извади измачкан портфейл. Пусна волана, докато го отваряше и прелистваше джобчетата.

— Синовете ми подариха този портфейл — въздъхна. — Рори и Оли. Оли е още жив.

— Хубав е — отбеляза Сами и се пресегна, за да хване волана с лявата си ръка. Беше правила същото и за Фил, докато живееха заедно. Безброй пъти. Камионът на господин Динсмор взе да описва широки криволици по пътя и за малко да закачи още една пощенска кутия. Обаче не беше опасно; горкият човечец караше само с трийсетина километра в час, а Мотън Роуд беше пуст и поне досега не бяха срещнали друго превозно средство. По радиото зазвуча „Благодатна надежда за Рая“ на „Незрящите момчета от Алабама“.

Олдън й подаде портфейла си.

— Ето го. Ето го момчето ми. Заедно с дядо си.

— Ще карате ли, докато разгледам снимката? — попита Сами.

— Разбира се — отвърна мъжът и върна ръцете си на волана. Камионът започна да се движи малко по-бързо и стабилизира донякъде курса си.

Избелялата цветна снимка показваше момче и възрастен мъж, които се бяха прегърнали. Старецът носеше шапка на „Ред Сокс“ и кислородна маска. На лицето на хлапето бе изписана широка усмивка.

— Той е бил прекрасно момче, господине — каза Сами.

— Да, прекрасно момче. И дяволски умно при това — изхлипа той и от гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ магарешки рев. От устата му пръсна слюнка. Камионът рязко се разтресе, след което вибрациите утихнаха и машината продължи напред.

— И аз си имам едно прекрасно момченце — каза Сами и заплака. Някога, припомни си тя, се забавляваше, като слагаше кукли в микровълновата. Сега обаче добре знаеше какво е усещането да си там, вътре във фурната. Какво е усещането да изгориш жива. — Ще го целуна, когато го видя отново. Да, непременно ще го целуна.

— Целуни го — каза Олдън.

— Ще го направя, господине.

— Целуни го, вземи го в обятията си и силно го прегърни.

— Точно така, господине.

— Аз също щях да целуна сина си, ако можех. Щях да целуна ледената му буза.

— Сигурна съм, господине.

— Обаче го изгорихме. Тази сутрин.

— Толкова съжалявам за загубата ви!

— Вземи си още една бира.

— Благодаря ви — кимна тя. Усещаше как започва да се напива. Колко хубаво бе да си пиян!

Двамата продължиха в същия дух, докато звездите ставаха все по-ярки; тази нощ обаче нямаше метеоритни дъждове, ето защо розовите искрици блещукаха неподвижни над Купола. Не след дълго камионът подмина и караваната на Сами (където тя никога вече нямаше да се върне), без да забави ход.

17.

Беше осем без четвърт вечерта, когато Роуз Туичъл почука на прозорчето на вратата на редакцията на „Демократ“. Джулия, Пит и Тони стояха край дългата маса и сглобяваха последния брой на вестника. Двамата мъже сгъваха страниците и ги подаваха на Джулия, която ги защипваше с телбод и ги подреждаше на купчини.

Щом зърна посетителката, тя й махна енергично. Роуз отвори вратата и се олюля.

— Леле, колко е задушно тук!

— Спряхме климатика, за да пестим газта — отвърна Пит Фрийман, — а и ксероксът много загрява при повечко натоварване. Както е в момента например.

Роуз си каза, че въпреки извинителния му тон фотографът изглежда горд. Както, между впрочем, и тримата.

— Очаквахме да си затрупана от работа в ресторанта — каза Тони.

— Точно обратното е — въздъхна тя. — Пукнат клиент няма. Мисля, че хората не искат да ме виждат, понеже готвачът ми е арестуван за убийство. А също така си мисля и че много хора не искат да се виждат един друг заради случилото се в супермаркета тази сутрин.

— Ела тук и си вземи един брой — подкани я Джулия. — Ти си момичето на корицата, Роуз.

В най-горната част на страницата се виждаше голям червен надпис: „БЕЗПЛАТНО ИЗДАНИЕ КРИЗАТА ПОД КУПОЛА БЕЗПЛАТНО ИЗДАНИЕ“. А отдолу пишеше (с шрифтов размер 16, който Джулия бе започнала да използва едва в последните два броя на вестника):

Снимката беше на самата Роуз. В профил, с мегафон пред устата. Един непослушен кичур бе паднал пред лицето й и тя изглеждаше изключително красива. На заден план се открояваха рафтовете с макаронени изделия и сокове, а по земята се виждаха счупени бутилки с нещо, наподобяващо сос за спагети. Текстът под снимката гласеше: „Роуз Туичъл, собственичка и управителка на «Дивата роза», потушава битката за провизии с помощта на Дейл Барбара, който бе арестуван за убийство (вж. материала по-долу и редакционния коментар, стр. 4)“.

— Мили боже! — възкликна Роуз. — Е… поне си ме хванала от хубавата ми страна. Ако изобщо имам такава де.

— Роуз — съвсем сериозно й каза Тони Гуей, — приличаш на Мишел Пфайфър, за бога!

Роуз само изсумтя и му показа среден пръст. Вече бе отгърнала на редакционния коментар.

— Леле! — възкликна Роуз и вдигна очи от вестника. — Наистина ли ще напечаташ това?

Джулия кимна към купчините.

— Вече е напечатано. Защо? Имаш някакви възражения ли?

— Не, но… — погледът на Роуз зашари по статията, която беше доста дългичка и продължаваше в същия дух на ревностна защита на Барби. Материалът завършваше с призив към всички, разполагащи с някаква информация за престъпленията, да се свържат с вестника, а за финал Джулия подчертаваше, че когато кризата отмине (а това рано или късно щеше да се случи), поведението на местните жители по отношение на тези убийства ще бъде детайлно анализирано не само в Мейн или САЩ, но и в целия свят. — Не се ли боиш, че може да ти навлече неприятности?

— Свобода на словото, Роуз — подхвърли Пит, макар че от тона му не личеше да си вярва особено.

— Същото би направил и Хорас Грийли4 — заяви уверено Джулия и при изричането на името му нейното корги, което спеше в специалното си креватче в кухнята, моментално надигна глава. Зърна Роуз и се приближи, за да бъде погалено от нея, както и всъщност стана.

— Разполагаш ли с повече информация от тази, която си написала? — попита Роуз, сочейки статията.

— Малко повече — отвърна Джулия. — Обаче си я пазя. Чакам точния момент.

— Барби никога не би направил подобно нещо. Ужасно ме е страх за него…

Един от мобилните телефони на бюрото иззвъня. Гони го вдигна и каза:

— Вестник „Демократ“, Гуей слуша. — Той постоя така няколко секунди и подаде апарата на Джулия. — За теб е. Полковник Кокс. Не ми прозвуча като щастлив летовник.

Кокс. Съвсем бе забравила за него. Тя пое телефона.

— Госпожице Шамуей, трябва да говоря с Барби, за да ми докладва докъде е стигнал в поемането на административния контрол над Честърс Мил.

— Боя се, че едва ли ще имате подобна възможност — отвърна Джулия. — Барби беше арестуван.

— Арестуван ли? По какво обвинение?

— Убийство. Всъщност четири убийства, ако трябва да сме точни.

— Шегувате се.

— Така ли ви звуча, полковник?

Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечни гласове, които обсъждаха нещо. Когато Кокс заговори отново, гласът му прозвуча непривично тихо и смирено:

— Обяснете, моля.

— Не, полковник Кокс, категорично отказвам да го направя. Писах за това през последните два часа, а — както казваше майка ми, когато бях малка, — не обичам да дъвча зелето си два пъти. Все още ли сте в Мейн?

— Касъл Рок. Тук е базиран нашият аванпост.

— Тогава ви предлагам да се срещнем там, където се срещнахме последния път. На Мотън Роуд. Не мога да ви дам брой от последния „Демократ“, въпреки че е безплатен, ала поне ще мога да го долепя до Купола и вие ще прочетете всичко сам.

— Пратете ми го на електронната поща.

— Няма. Електронната поща е абсолютната противоположност на принципите на вестникарството. Съжалявам, може да съм старомодна, но такива са принципите ми.

— Лазите ми по нервите, скъпа госпожице.

— Може и да ви лазя по нервите, но не съм ви скъпа госпожица.

— Кажете ми само това — капан ли е? Замесени ли са Сандърс и Рени?

— Вие как смятате, полковник — ходи ли мечката по нужда в гората?

Тишина.

— Добре, ще се видим там след час — каза накрая Кокс.

— Ще си взема компания. Работодателят на Барби. Мисля, че онова, което има да ви каже, ще ви заинтересува.

— Добре.

Джулия прекъсна връзката.

— Искаш ли да си направим разходка до Купола, Роуз?

— Разбира се… ако така ще помогнем на Барби.

— Можем да се надяваме, но според мен положението е такова, че трябва да се оправяме сами. — Джулия насочи вниманието си към Пит и Тони: — Ще се оправите ли сами? После наредете купчините до вратата и заключете, преди да си тръгнете. Наспете се добре тази нощ, понеже утре ние ще бъдем разносвачите. За този брой връщаме старата схема. Всяка къща в града. Всички близки стопанства. И Източен Честър, разбира се. Там има много новодомци, ето защо се надявам да са по-малко податливи на мистичната харизма на Големия Джим.

Пит повдигна вежди.

— Отборът на господин Рени е домакин — поясни Джулия. — На извънредното градско събрание в четвъртък любимият ни градски съветник ще излезе на трибуната и ще се опита да навие този град като джобен часовник. Гостуващият отбор обаче ще отбележи точка преди него. — Тя посочи струпаните на купчини вестници. — Ето я първата ни точка. Ако достатъчно хора го прочетат, на Рени ще му се наложи да отговаря на някои доста неудобни въпроси, преди да започне да ораторства. Може пък да поразстроим ритъма му.

— Открием ли кой започна да хвърля камъни пред супермаркета, определено ще го направим — изтъкна Пит. — И знаете ли какво? Мисля, че ще го открием. Според мен цялата тази работа бе съшита прекалено набързо. И просто няма как отнякъде да не висят бели конци.

— Само се надявам Барби да е още жив, когато разплетем тази афера — каза Джулия и погледна часовника си. — Хайде, Роузи, да се повозим. Искаш ли да дойдеш, Хорас?

Искаше, и още как.

18.

— Можете да ме оставите тук, господине — каза Сами. Намираха се пред хубаво имение в стил ранчо в Източен Честър. И въпреки че къщата беше тъмна, моравата пред нея бе ярко осветена, понеже се намираше съвсем близо до Купола и административната граница между Честърс Мил и Харлоу, където военните бяха разположили мощните си прожектори.

— Искаш ли една топла биричка за из път, Миси Лу?

— Не, господине, аз бях дотук — излъга Сами. После трябваше отново да се върне в града. На фона на жълтото сияние четирийсет и пет годишният Олдън Динсмор изглеждаше на осемдесет и пет. Тя никога не беше виждала толкова тъжно лице… освен може би своето в огледалото на болничната стая, преди да се отправи на сегашното си пътешествие. Сами се наведе и целуна спътника си по бузата. Наболата му брада боцкаше на устните й. Когато тя се отдръпна, Олдън допря длан до целунатото място и се усмихна едва-едва.

— Трябва да се прибирате вкъщи, господине. Имате съпруга, която ви чака. И друго момче, за което да се грижите.

— Май си права.

— Да, така е.

— Добре ли си?

— Да, господине. — Тя слезе и се обърна. — Ще се приберете ли?

— Ще се опитам.

Сами затръшна вратата на кабината и застана в края на алеята, гледайки как Олдън обръща. Едната гума на камиона влезе в канавката, обаче тя беше суха и не му създаде затруднения. После пое към шосе 119, като отначало се движеше малко на зиг-заг, но после изправи курса и задните му светлини престанаха да подскачат наляво-надясно. Отново караше по средата на пътя — „чукаше осовата линия“, както би казал Фил, — ала Сами беше сигурна, че няма да си навлече проблеми. Вече бе станало осем и половина, беше съвсем притъмняло и тя не очакваше да срещне жива душа.

Изчака камионът да изчезне в нощта и закрачи към тъмната къща. Постройката не представляваше кой знае какво в сравнение с елегантните стари здания в горната част на градския парк, но бе по-красива от всички домове, в които Сами бе живяла. Вътре също беше много приятно. Беше идвала веднъж тук с Фил — в онези дни, когато той не правеше нищо друго, освен да продава по малко трева и да си приготвя амфети за собствена консумация в задната част на караваната. В дните, преди да му хрумнат ония шантави идеи за Исус и да започне да ходи в оная скапана църква, където вярваха, че в Ада ще идат всички без тях самите. Да, всички проблеми на Фил без съмнение започнаха с религията. Религията го беше отвела при Когинс и Когинс или някой друг го бе превърнал в Готвача.

Хората, които бяха живели тук, не бяха наркомани; наркоманите не биха могли да задържат подобна къща, защото щяха да изпафкат ипотеката. Просто Джак и Майра Еванс обичаха да се отпускат с малко трева от време на време и Фил Буши с удоволствие им я осигуряваше. Бяха добри хора и той се отнасяше добре с тях. В онези дни, когато бе способен да се държи добре с хората.

Майра им поднасяше айскафе. Когато Сами беше бременна в седмия месец с Литъл Уолтър — изглеждаше доста наедряла, — Майра я попита момче ли иска или момиче. Съвсем приятелски, без никакво високомерие или презрение. Междувременно Джак бе отвел Фил в кабинета си, за да му плати, и Фил й извика оттам:

— Ей, скъпа, трябва да видиш това!

Споменът й се струваше така далечен, сякаш бе минала цяла вечност.

Натисна дръжката на входната врата. Вратата се оказа заключена. Сами се наведе, взе един от декоративните камъни, ограждащи цветните лехи на Майра, и застана пред панорамния прозорец, преценявайки тежестта на находката си. След кратък размисъл се обърна и заобиколи отзад. Нямаше да й е лесно да се изкатери през прозореца в сегашното й състояние. А дори и да успееше да се провре, можеше да се нареже на стъклата и това да попречи на плановете й за вечерта.

Пък и къщата бе чудесна, и Сами не искаше да вандалства, освен ако не беше абсолютно наложително.

Е, не беше. Трупът на Джак беше транспортиран в града — явно градските власти все още изпълняваха тези си задължения, — ала никой не се беше сетил да заключи задната врата. Ето защо Сами без проблеми влезе оттам. Естествено, генераторът не работеше и беше по-тъмно и от кучи задник, но върху фурната имаше кутия кибрит и първата клечка, която запали, й показа лежащото на кухненската маса фенерче. То й свърши чудесна работа. Лъчът освети нещо, което приличаше на кърваво петно на пода. Сами побърза да отклони светлината и се насочи към кабинета на Джак Еванс. Той се намираше вдясно от дневната и беше толкова малък, че всъщност нямаше място за нищо друго освен за бюро и шкаф със стъклени вратички.

Тя насочи фенерчето към бюрото, след което го вдигна нагоре и светлината се отрази в стъклените очи на най-ценния трофей на Джак — главата на лоса, застрелян от него в ТР-90 преди три години. Именно заради този ловен трофей я бе извикал Фил.

— Онази година получих последния талон от лотарията — беше им казал Джак. — Усмъртих го с това. — И бе посочил карабината в шкафа — дългоцевно оръжие с доста заплашителен вид и впечатляващ оптически мерник.

Майра бе застанала на прага — кубчетата лед още потракваха в айскафето й и тя изглеждаше толкова хубава, изискана и весела, че сърцето на Сами я заболя при мисълта, че никога няма да бъде като нея.

— Струваше цяло състояние, но му позволих да си я купи, след като ми обеща да ме заведе за една седмица на Бермудите следващия декември.

— Бермудите — произнесе замислено Сами, докато се взираше в главата на лоса. — Обаче не отидоха никъде. Тъжно.

Фил бе пъхнал плика с банкнотите в задния си джоб и беше казал:

— Чудесна карабина, но май не е идеалното оръжие за защита на дома.

— О, погрижил съм се и за това — бе отвърнал Джак и въпреки че не бе показал на Фил как точно се е погрижил, бе потупал многозначително плота на бюрото си. — Взел съм си два изключителни патлака.

Фил му бе кимнал също така многозначително, а двете с Майра се бяха спогледали, разменяйки онези характерни женски погледи, които казваха: „Какво да ги правиш, момчетата винаги си остават момчета.“ Сега Сами си спомни колко приятно й бе станало тогава, колко топлина и уют бе почувствала. Предполагаше, че навярно затова бе избрала да дойде тук, а не в някоя друга къща по-близо до болницата.

Поспря за миг, за да глътне още един перкосет, и започна да проверява чекмеджетата едно след друго. Не бяха заключени и ето че в третото откри онова, което търсеше. Голяма дървена кутия, в която се намираше „изключителният“ патлак на покойния Джак Еванс — автоматик „Спрингфийлд XD“ четирийсет и пети калибър. Сами го извади и след известно усилие успя да освободи пълнителя. Оказа се напълно зареден, а в чекмеджето имаше и резервен пълнител. Реши да вземе и него. После се върна в кухнята, за да намери някоя торба, в която да сложи находките си. Надяваше се, че там ще открие и ключовете за колата, която покойните Джак и Майра държаха в гаража си. Нямаше никакво намерение да изминава пеша пътя до града.

19.

Джулия и Роуз тъкмо обсъждаха какво ли крие бъдещето на Честърс Мил, когато настоящето им едва не приключи.

А то със сигурност щеше да приключи, ако се бяха блъснали в стария селскостопански камион на Ести Бенд, само на два километра от мястото, закъдето бяха тръгнали. Обаче Джулия взе завоя навреме, за да забележи, че камионът е в нейното платно и се приближава челно към тях.

Тя завъртя наляво волана на своята тойота, минавайки в другото платно, и двете превозни средства се разминаха на сантиметри. Хорас, който седеше на задната седалка с радостното изражение на всяко куче, което обича да се вози, тупна на пода и изненадано изскимтя. Това бе единственият звук, издаден от пътниците в тойотата. Жените нито изпищяха, нито извикаха. Всичко се случи прекалено бързо, за да реагират така. Смъртта или сериозното осакатяване ги подминаха за един кратък миг и те продължиха по пътя си.

Джулия върна колата в дясното платно, след което отби на банкета и спря. Погледна към Роуз. Тя отвърна на погледа й; изплашеното й лице като че ли се състоеше единствено от ококорени очи и зейнала уста. Отзад Хорас се върна на седалката и излая веднъж, сякаш за да попита защо са спрели. Лаят му накара двете жени да се засмеят, а Роуз потупа с длан гръдния си кош, малко над впечатляващия си бюст.

— Леле, как се е разтуптяло сърцето ми!

— Моето също — кимна Джулия. — Божичко, разминахме се на косъм! Видя ли колко близо беше?

Спътничката й отново се засмя:

— Шегуваш ли се? Мила, ако се бях облегнала на прозореца, кучият му син щеше да ми ампутира ръката от лакътя!

Джулия поклати глава.

— Сигурно е бил пиян.

— Определено е бил пиян — изсумтя Роуз.

— Как се чувстваш? Ако всичко е наред, да продължаваме…

— Добре съм, по-важното е ти как си.

— Нищо ми няма — отвърна Джулия. — Ти как си, Хорас?

Кучето излая нетърпеливо.

— На косъм, щом се разминава, значи от лош късмет спасява — каза Роуз. — Или поне така обичаше да казва дядо Туичъл.

— Надявам се нищо да не му се случи — каза Джулия и отново подкара колата. Вече бе нащрек за приближаващи фарове, ала следващите светлини, които видяха, бяха от прожекторите на границата с Харлоу. Нито една от двете не забеляза Сами Буши, обаче тя ги видя; тъкмо бе застанала пред гаража на Еванс с ключовете за паркирания там шевролет „Малибу“. Щом тойотата на Джулия отмина, Сами вдигна вратата на гаража (заради липсата на ток се наложи да го направи сама, в резултат на което доста я заболя).

20.

Между универсалния магазин на Бърпи и бакалията имаше къса алея, свързваща Уест Стрийт с главната улица. Използваше се предимно от товарните камиони. В девет и петнайсет същата вечер Рени Младши и Картър Тибодо се шмугнаха в тази алея под прикритието на тъмнината. Картър носеше осемнайсетлитрова червена туба с жълта диагонална ивица отстрани. На жълтия фон с големи букви пишеше „БЕНЗИН“. В другата си ръка държеше малък мегафон, захранван с батерии. Бялата му рупорна тръба бе увита с черна маскировъчна лента, за да не се набива на очи, ако случайно някой ги зърнеше, преди да се втурнат обратно към алеята.

Младши бе нарамил голяма раница. Главоболието му беше отминало, а и накуцването му почти бе изчезнало. Това го караше да си мисли, че организмът му най-накрая е започнал да побеждава онова, което го измъчваше. Проблемът му най-вероятно се дължеше на някакъв устойчив вирус — в колежа човек можеше да пипне толкова много зарази, че Младши май трябваше да благодари на бога, че го бяха изключили след побоя над онова хлапе. Всяко зло за добро, както казваха хората.

От края на алеята се откриваше отлична гледка към офиса на „Демократ“. Тротоарът беше пуст и зад осветените прозорци се виждаха Фрийман и Гуей, които пренасяха купчините с вестници до вратата и ги складираха на пода. Старата дървена постройка, където се помещаваха редакцията и жилището на Джулия, се намираше между аптеката на Сандърс и книжарницата, обаче бе отделена и от двете — съответно с павиран тротоар откъм книжарничката на Рей Тауъл и алея, подобна на тази, където сега дебнеха двамата с Картър, от страната на аптеката. Нямаше никакъв вятър и Младши си каза, че ако баща му мобилизираше армията си достатъчно бързо, щяха да избегнат евентуалните жертви сред населението. Не че му пукаше особено. Ако ще и цялата източна страна на главната улица да изгореше, пак щеше да е доволен. Защото всичко щеше да се запише на сметката на Дейл Барбара. Все още усещаше хладния, преценяващ поглед на тези дяволски сини очи. Никак не му харесваше да го гледат по този начин, особено при положение че наглият кучи син се намираше зад решетките и нямаше никакво право да се държи така. Шибаният Ба-а-арби.

— Трябваше да го гръмна — измърмори Младши.

— Моля? — не разбра Картър.

— Нищо — изсумтя Младши и избърса челото си. — Горещо ми е.

— Да, жега си е — кимна Тибодо. — Франки вика, че ако тая работа продължи, накрая ще се спаружим като сушени сливи. В колко трябва да свършим работата?

Младши го изгледа навъсено и вдигна рамене. Баща му беше казал, но ето че не можеше да си спомни. Май държеше акцията да е в десет часа. Но имаше ли някакво значение? Голяма работа, ако тия двамата вътре изгорят. А ако кучката вестникарка беше горе — и сигурно отмаряше с любимия си вибратор след дългия ден, — да се изпържи и тя. Нали всичко ще се пише в сметката на Барби.

— Викам да почваме — каза Младши.

— Сигурен ли си, брато?

— Да виждаш жива душа на улицата?

Картър се озърна. Главната пустееше, потънала в мрак. Единствените генератори, които се чуваха, бяха тези зад редакцията и аптеката.

— Добре. Защо пък не?

Младши отвори раницата. Най-отгоре лежаха два чифта гумени ръкавици. Той даде единия комплект на Картър и нахлузи другите на ръцете си. Под тях имаше торба, увита в хавлиена кърпа. Младши я разтвори и извади четири празни бутилки от вино, които нареди върху уличната настилка. После бръкна дълбоко в раницата и взе металната фуния, търкаляща се на дъното й. Пъхна тесния й край в едно от шишетата и се пресегна за тубата с бензин.

— По-добре дай на мен, брато — предложи Картър. — Ръцете ти треперят.

Младши се вторачи изненадано в дланите си. Изобщо нямаше чувството, че треперят, но партньорът му казваше истината.

— Не ме е страх, ако това намекваш.

— Нищо подобно не съм казал. Не е свързано с главата ти. Всеки ще ти го каже. Трябва да отидеш при Евърет, за да те прегледа, защото ако ти има нещо, той е единственият човек в града, дето може да мине за лекар.

— Чувствам се чудес…

— Млъкни, преди някой да те е чул. Нарежи шибаната кърпа, докато аз се занимавам с това.

Младши извади пистолета си от кобура и простреля Картър в окото. Главата му експлодира сред фонтан от кръв и мозък, а Младши се наведе над него и продължи да изпраща куршум след куршум в…

— Младши?

Младши разтърси глава, за да прогони видението — халюцинацията му бе изключително реалистична, — и изведнъж си даде сметка, че пръстите му са вкопчени в ръкохватката на пистолета. Може би онзи гаден вирус още не бе преборен от организма му.

Ако изобщо беше вирус.

Но какво беше тогава? Какво?

Острият мирис на бензин се вряза в ноздрите му с такава сила, че очите му се насълзиха. Картър се бе заел с пълненето на първата бутилка. Младши дръпна ципа на страничния джоб на раницата и извади шивашките ножици, които бяха принадлежали на майка му. Наряза хавлиената кърпа на четири еднакви ивици. Пъхна първата във вече напълненото шише, за да я напои добре, след което издърпа края на кърпата през гърлото на бутилката и го остави да виси отвън като своеобразен фитил.

Ръцете му продължаваха да треперят, но не дотолкова, че да му попречат да свърши тази работа.

21.

Оказа се, че полковник Кокс доста се е променил от последния път, когато Джулия го беше видяла. Лицето му изглеждаше доста гладко избръснато за девет и половина вечерта и косата му бе прилежно сресана, ала камуфлажните му панталони бяха измачкани, а поплиненото яке сякаш му бе станало с няколко номера по-голямо и създаваше впечатлението, че се е смалил. Мъжът стоеше пред петната, останали от нарисувания със спрей четириъгълник след неуспешния експеримент с киселината, и се взираше намръщено в наподобяващата полуизтрити скоби форма, като че ли възнамеряваше да премине през нея, стига да се концентрираше достатъчно силно.

„Затвори очи и тракни три пъти с токове — помисли си Джулия. — Защото няма друго такова място като Купола.“

Тя представи Роуз на Кокс и Кокс на Роуз. Докато ги запознаваше, се поогледа наоколо и онова, което видя, никак не й хареса. Прожекторите си бяха все още по местата и озаряваха небето, сякаш подредени за лъскава холивудска премиера, и захранващият ги генератор тихо бръмчеше, ала от камионите нямаше и следа. Същото се отнасяше и за голямата зелена палатка, която бе издигната на четирийсет-петдесет метра надолу по пътя. Участъкът смачкана трева ясно показваше мястото, където се е намирала. До Кокс стояха двама други униформени войници, но те нямаха онзи „изтупан“ вид, който Джулия асоциираше с адютантите или военните аташета. Постовите явно не бяха отзовани, ала за сметка на това бяха изтеглени назад, създавайки значителна дистанция между себе си и евентуалните досадници, които биха могли да се приближат откъм страната на Честърс Мил и да ги засипят с глупавите си въпроси.

„Първо питай, после обяснявай“ — каза си Джулия и в същия миг Кокс се обърна към нея:

— Слушам ви, госпожице Шамуей.

— Първо ми отговорете на един въпрос.

Той завъртя театрално очи, при което й се прииска да го зашлеви (нервите й все още бяха обтегнати заради онзи камион), ала в крайна сметка полковникът й даде знак да продължи.

— Изоставени ли сме вече?

— Категорично не — гласеше светкавичният отговор, ала на Джулия й се стори, че Кокс извърна леко поглед, сякаш не смееше да срещне очите й. Навярно това бе по-лош знак от странно опустялата поляна, която се откриваше от другата страна на Купола — като след цирк, който се бе преместил в друг град.

— Прочетете това — каза тя и долепи заглавната страница на вестника си до невидимата повърхност на Купола. Все едно залепяше обява за разпродажба на витрината на универсален магазин. Пръстите й потрепериха леко, както при допира до метален предмет в студена, суха зимна утрин, ала само след миг нетипичното усещане отмина.

Кокс изчете целия вестник, като й казваше кога да отгръща страницата. Това им отне десет минути. Когато бе готов, Джулия подхвърли:

— Както навярно сте забелязали, рекламното каре никакво го няма, но пък се лаская, че качеството на материалите се покачи. Явно колкото по-шибани неща се случват напоследък, толкова по-добре пиша.

— Госпожице Шамуей…

— О, по-добре ме наричайте Джулия! Все пак сме стари познати…

— Добре. Значи вие сте Джулия, а аз — Джей Си.

— Ще се постарая да не ви бъркам с рапъра Джей Зи.

— Значи смятате, че този Рени е решил да става диктатор? Нещо като местен Мануел Нориега?

— По-скоро ме притеснява да не би да се превърне в Пол Пот.

— Смятате ли, че е възможно?

— Преди два дни бих се изсмяла на тази идея — все пак в свободното си от заседания време този човек беше търговец на стари коли… Но преди два дни нямахме бунт пред супермаркета. Нито пък знаехме за тези убийства.

— Не е Барби — поклати глава Роуз. — Никога не би го направил.

Полковникът подмина думите й без коментар, но не защото бе решил да не й обръща внимание, а защото самата идея, че Барби е убиец, бе абсурдна и нелепа. Това го направи една идея по-симпатичен в нейните очи.

— Смятате ли, че Рени е извършил тези убийства, Джулия?

— Мислих над това. Всичко, което направи от появата на Купола насам — от забраняването на продажбите на алкохол до назначаването на пълен кретен за шериф на полицията, — бяха политически ходове, насочени към засилване на собствената му власт.

— Да не намеквате, че убийствата не се вписват в репертоара му?

— Не бих казала. Когато жена му почина, плъзнаха слухове, че може би й е помогнал да се пресели в отвъдното. Не твърдя, че е било така, но появата на подобни слухове е показателна за това как другите възприемат въпросния човек.

Кокс изсумтя утвърдително.

— Колкото и да се мъча обаче, не мога да проумея какво политическо значение биха имали убийствата и изнасилванията на две момичета.

— Барби никога не би го направил — повтори Роуз.

— Както и смъртта на Когинс — продължи Джулия. — Макар че църквата му — и особено радиото — получаваха подозрително високи дарения. Докато убийството на Бренда Пъркинс… да, там може да има политически мотив.

— Не можете да изпратите морските пехотинци да го спрат, нали? — попита Роуз. — Всичко, на което сте способни, е да седите тук и да наблюдавате. Като деца, скупчени около аквариум, които гледат как най-голямата риба първо изяжда всичката храна, а после започва да поглъща и по-дребните рибки.

— Мога да блокирам работата на мобилните телефони — замисли се полковникът. — Както и да прекъсна достъпа ви до интернет. Повече — не.

— Полицията разполага с радиостанции — отбеляза Джулия. — Така че Рени няма да изгуби връзката с хората си. А на градското събрание в четвъртък вечерта, когато хората започнат да се оплакват от прекъснатите връзки с външния свят, ще обвини вас за случилото се.

— Планирали сме пресконференция за петък. Мога да я отменя.

Джулия потръпна при тази идея.

— Да не сте посмели. Така няма да му се налага да се оправдава пред външния свят.

— Освен това — изтъкна Роуз, — ако изключите телефоните и спрете достъпа до интернет, никой няма да може да ви каже как се развиват нещата и какъв е следващият му ход.

Кокс се умълча, загледан в земята. После вдигна глава.

— Какво стана с онзи предполагаем генератор, захранващ Купола? Някакъв напредък?

Джулия се зачуди дали да каже на Кокс, че са изпратили група ученици да го търсят. В крайна сметка обаче дилемата й отпадна, защото в същия миг се задейства градската противопожарна сирена.

22.

Пит Фрийман остави и последния наръч вестници до вратата, след което се изправи, сложи ръце на кръста си и изпъна гръб. Изпукването на гръбначните му прешлени отекна толкова силно в притихналото помещение, че Тони Гуей не можа да се сдържи и отбеляза:

— Май доста те заболя, а?

— Напротив, чувствам се много добре.

— Жена ми сигурно вече си е легнала — заяви Тони, — а съм заделил една бутилка на сигурно място в гаража. Искаш ли да се отбиеш за едно питие на път за вкъщи?

— Не, благодаря, мисля направо да се… — започна Пит и в същия момент първата бутилка разби с трясък прозореца. Той зърна с периферното си зрение пламтящия фитил и инстинктивно направи крачка назад. Само една, но тя го спаси не само от сериозни изгаряния, но и от вероятността да бъде изпечен жив.

В мига, в който бутилката се пръсна на парчета, бензинът вътре в нея се възпламени и пламъците лумнаха като огнено знаме. Пит бързо се наведе и се завъртя настрани. Въпреки това оранжевият език успя да близне ръкава на ризата му, преди да се нахвърли върху килима пред бюрото на Джулия.

— Какво, ПО ДЯВО… — извика Тони, но не можа да довърши, защото още една бутилка влетя през счупения прозорец. Тя се приземи върху бюрото и се пръсна на парчета, сеейки огън върху книжата отгоре му и дървените му плоскости. Стаята се изпълни с парливата миризма на горящ бензин.

Пит се хвърли към малкия хладилник за вода в ъгъла, като блъскаше неистово пламтящия ръкав на ризата в тялото си. Извади шише с вода от хладилника и започна да го излива върху пламъците. Имаше чувството, че ръката му е получила сериозно слънчево изгаряне.

Още един „коктейл Молотов“ долетя от тъмнината навън. Той обаче се разби на тротоара пред редакцията и запали бледо подобие на лагерен огън върху плочките там. Струйките горящ бензин потекоха към канавката, където угаснаха безславно.

— Излей водата на килима! — изкрещя Тони. — Излей я, преди всичко да е пламнало като факла!

Задъханият Пит само го изгледа смаяно. Водата от шишето, което държеше, продължаваше да се лее върху тази част на килима, където нямаше никакви пламъци.

Макар и да откри любовта си към спортната журналистика още в колежа, в гимназията Тони Гуей бе доста добър атлет и бейзболът, баскетболът и футболът бяха неговите стихии. Десет години по-късно не беше загубил рефлексите си. Той грабна бутилката от Пит и я задържа първо над бюрото на Джулия, а после и над горящия килим. Огънят вече се разпростираше, но може би… ако беше достатъчно бърз… и ако имаше още две-три шишета с вода в коридора, водещ към килерчето…

— Още! — изрева той на Пит, който зяпаше изумено димящите останки от ръкава на ризата си. — От коридора в дъното!

В първия момент Пит сякаш не го разбра. После значението на думите достигна до съзнанието му и той се завтече натам. Междувременно Тони заобиколи бюрото на Джулия, изливайки последните двеста-триста милилитра върху пламъците, които се опитваха да се загнездят там.

Тогава и последният „коктейл Молотов“ проряза мрака. Именно той нанесе най-големите поражения. Бутилката улучи купчините с вестници, които двамата мъже бяха наредили до входната врата. Горящият бензин се просмука под перваза на дюшемето в предната част на офиса и огнените езици лумнаха нагоре. Видяна през тях, главната улица приличаше на потрепващ пустинен мираж. В далечната страна на миража, от другата страна на улицата, Тони зърна два човешки силуета. Надигащите се топлинни вълни караха очертанията им да потрепват, сякаш танцуваха.

— ОСВОБОДЕТЕ ДЕЙЛ БАРБАРА ИЛИ ТОВА ЩЕ БЪДЕ САМО НАЧАЛОТО! — извика усилен от мегафон глас. — МНОГО СМЕ И ЩЕ ЗАПАЛИМ ЦЕЛИЯ ГРАД, АКО СЕ НАЛОЖИ! ОСВОБОДЕТЕ ДЕЙЛ БАРБАРА ИЛИ ЩЕ СИ ПЛАТИТЕ СКЪПО!

Тони погледна надолу и видя горящата ивица бензин между стъпалата си. Нямаше повече вода, с която да я изгаси. Скоро пламъците щяха да погълнат килима и да се прехвърлят върху старото сухо дърво отдолу. А междувременно цялата предна част на редакцията се бе запалила.

Тони захвърли празната бутилка и отстъпи назад. Сърцето му биеше толкова силно, че буквално усещаше как обтяга кожата му. „Ако не бяха проклетите вестници, може би щях да…“ — мина през ума му.

Ала вече беше твърде късно за „може би щях“. Той се обърна и видя Пит да стои в началото на коридора с друга бутилка „Поланд спринг“ в ръце. По-голямата част от ръкава му я нямаше, а кожата отдолу бе яркочервена.

— Вече е късно! — извика му Тони. Той заслони лице с длан, за да го предпази от горещината, и заобиколи бюрото на Джулия (което се бе превърнало в огнена колона, стигаща чак до тавана). — Бързо, да се махаме оттук!

Пит Фрийман не се нуждаеше от повторна подкана. Той запрати бутилката по разрастващите се пламъци и се затича по коридора.

23.

Кери Карвър рядко се занимаваше с малкото им магазинче; въпреки че бакалията им бе осигурявала доста прилична прехрана през годините, тя винаги бе смятала, че е „над тези неща“. Ала когато Джони предложи да вземат буса и да пренесат всички консервирани стоки в къщата — „за по-сигурно“, както деликатно се изрази, — тя веднага се съгласи. И макар и да не обичаше да работи (вместо да бачка, дай й да гледа риалити предавания като „Съдията Джуди“), Кери веднага се съгласи да му помогне. Тя не бе участвала в безредиците пред супермаркета, но когато по-късно минаха оттам с приятелката й Лий Андерсън, за да огледат щетите, изпотрошените витрини и кръвта по паважа я накараха да потръпне. Както и да се замисли сериозно за бъдещето.

Джони издърпваше кашоните със супи, яхнии, боб и сосове, а Кери ги нареждаше в „коритото“ на големия им пикап додж „Рам“. И тъкмо бяха преполовили работата, когато надолу по улицата избухна пожар. И двамата чуха усиления през мегафон глас. На Кери й се стори, че видя две или три фигури да тичат по алеята откъм страната на „Бърпис“, ала не беше съвсем сигурна. По-късно вече щеше да е сигурна и щеше да увеличи броя им до „най-малко четирима“. Ако не и петима.

— Какво става там? — изплаши се тя. — Скъпи, какво значи това?

— Значи, че шибаният кучи син не е сам — отвърна Джони. — И че има цяла банда със себе си.

Ръката на съпругата му лежеше на рамото му и той усети как тя впива ноктите си в кожата му. Джони отметна дланта й и хукна към полицейския участък, като крещеше: „ПОЖАР!“ Вместо да го последва, Кери Карвър продължи да товари камиона. Страхуваше се за бъдещето повече от всякога.

24.

Освен Роджър Килиън и братята Бауи още десет нови попълнения от Градските отряди за сигурност на Честърс Мил седяха на скамейките в училищния салон. Големия Джим тъкмо бе започнал да им изнася реч за голямата отговорност, която носят, когато се включи противопожарната сирена. „Синчето ми е подранило — каза си той. — Не мога да му поверя спасението на душата си. Не че някога бих могъл, но сега е по-зле от всякога.“

— Е, момчета — заяви той, спирайки вниманието си на младия Мики Уордлоу — Господи, какъв атлет! — Имах да ви кажа още някои неща, но изглежда ни чакат още изпитания, Фърн Бауи, случайно да знаеш дали имаме някакви ръчни помпи в склада на пожарната?

Фърн отвърна, че по-рано тази вечер е надзърнал да провери как е положението (да види с какво точно разполагат) и че имало поне десетина помпи. И всичките били пълни с вода, което било просто чудесно за непредвидена ситуация като тази.

Големия Джим беше на мнението, че сарказмът трябва да се прилага само при хора, които са достатъчно умни, за да го разберат, ала на глас заяви, че всеблагият Господ Бог явно се грижи за тях. Каза още и че ако това се окаже нещо повече от фалшива тревога, ще се включи в гасенето на пожара заедно със Стюарт Бауи като негов заместник.

„Хубавичко те наредих, нахална вещице! — помисли си Рени, докато гледаше как новите попълнения се надигат нетърпеливо от скамейките с блеснали очи. — Да видим как ще се бъркаш в работата ми оттук нататък.“

25.

— Къде ще ходиш? — попита Картър. Беше карал — е незапалени фарове — чак до Т-образното кръстовище между Уест Стрийт и шосе 117. Постройката, зад която се бяха притаили, бе принадлежала на бензиностанция на „Тексако“, закрита през 2007 година. Хем се намираше близо до града, хем предлагаше добро скривалище, което я правеше извънредно удобна. Далече зад тях противопожарната сирена надаваше поредната порция вой, а заревото на пожара (което бе по-скоро розово, отколкото оранжево) вече се издигаше високо в небето.

— А? — попита разсеяно Младши, загледан в ярките отблясъци. Изпълваха го с похотлива тръпка и изведнъж му се прииска отново да си има „приятелка“.

— Попитах те къде ще ходиш. Нали баща ти каза да се погрижим за алибито си…

— Оставих втори патрул пред пощата — каза Младши, откъсвайки с нежелание очи от пожара. — Бяхме двамата с Фреди Дентън. Той ще потвърди, че сме били заедно. През цялата нощ. Оттук ще мина напряко и ще се озова точно при него. А може и да се върна по Уест Стрийт. Да хвърля едно око как се развива ситуацията… — И той се изкикоти така пискливо, че Картър го изгледа учудено. Дори момичетата не се кискаха така.

— Бъди много внимателен. Подпалвачите редовно биват залавяни на местопрестъплението, защото все се връщат, за да се насладят на запалените от тях пожари. Гледах го по „Най-търсените американски престъпници“.

— Единственият, който ще отнесе заслугата за пожара, ще бъде Ба-а-арби — отвърна Младши. — Ами ти? Къде ще идеш?

— Вкъщи. Мама ще каже, че съм си бил у нас през цялата нощ. Тъкмо ще ми смени превръзката — мястото, дето ме ухапа шибаното куче, зверски ме боли. Ще глътна един-два аспирина и после може да сляза в центъра да помогна за потушаването на пожара.

— В Здравния център и болницата имат по-сериозни болкоуспокояващи от аспирина. Както и в аптеката. Трябва да се погрижим за това.

— Определено — кимна Картър.

— А ако искаш нещо по-така… Мисля, че мога да ти намеря.

— Амфети ли? Не, мерси. Никога не съм взимал и нямам намерение да почвам. Но не бих отказал малко оксиконтин.

— Точно така, оксиконтин! — възкликна Младши. Защо не се бе сетил за това? Вероятно щеше да му подейства сто пъти по-добре от тъпия зомиг или имитрикс. — Така кажи, брато!

Той вдигна юмрук и Картър го чукна със своя, въпреки че нямаше никакво намерение да се надрусва заедно със спътника си. Напоследък Младши се държеше доста особено.

— Най-добре поемай, Младши.

— Поемам — каза той, отвори вратата и закрачи в нощта, като продължаваше да накуцва.

Картър бе изненадан от облекчението, което изпита след раздялата с Младши.

26.

Барби се събуди от воя на противопожарната сирена и първото нещо, което видя, след като отвори очи, беше Мелвин Сиърлс. Полицаят стоеше пред килията му с разкопчан дюкян и държеше огромния си член в ръка. Щом забеляза, че е привлякъл вниманието на арестанта, започна да уринира. Очевидно целта му бе да опикае нара, ала въпреки усилията му жълтеникавата струя не можа да го достигне, ето защо наместо това изписа голямо S на пода.

— Хайде, Барби, пийни си — заяви Мел. — Сигурно си жаден. Малко е солена, но какво от това?

— Какво гори?

— Все едно не знаеш — ухили се полицаят. Лицето му все още изглеждаше неестествено бледо — все пак бе изгубил доста кръв, — ала върху белия като сняг бинт на главата му не се виждаше нито едно петънце.

— Направи се, че не знам.

— Твоите приятелчета опожариха редакцията на вестника — отвърна Мел и се усмихна така широко, че да покаже зъбите си. Барби осъзна, че под тази усмивка се крие едва сдържана ярост. Както и страх. — Опитват се да ни сплашат и да ни накарат да те пуснем. Обаче на нас… такива не ни минават.

— Защо бих тръгнал да опожарявам вестника? Защо не кметството например? И кои са тия мои „приятелчета“?

Мел прибра члена си.

— Утре вече няма да си жаден, Барби. Не се притеснявай за това. Приготвили сме ти цяла кофа с вода, на която пише името ти, както и гъба, за да е пълен комплектът.

Барби мълчеше.

— Виждал си как прилагат метода на давенето5 при пленниците в Ирак, нали? — кимна Мел, сякаш беше абсолютно сигурен, че е било така. — Е, сега лично ще го изпиташ на свой гръб. — Той изпъна показалец и го пъхна между решетките. — Ще научим кои са ти съучастниците, шибаняко. Както ще научим и какво точно си направил, за да изолираш този град от света. Никой не може да издържи на това, чаткаш ли? Никой.

И той понечи да се обърне, ала в последния момент се спря.

— Няма да получиш и глътка питейна вода. Само солена. Помисли и над това.

С тези думи Мел най-накрая го остави и изкачи бавно стълбите, привел бинтованата си глава. Барби приседна на нара, загледан в изсъхващата змия от урина на пода, и се заслуша във воя на противопожарната сирена. Замисли се за момичето с пикапа. За блондинката, която за малко щеше да го вземе на автостоп, но в крайна сметка промени решението си. Въздъхна и затвори очи.