Под купола (Том II)

1.

В дванайсет и половина през нощта на двайсет и шести октомври Джулия влезе в къщата на Андрея. Беше отворила много внимателно вратата, за да не вдига шум. Предпазливостта й обаче се оказа излишна — от портативното радио на Андрея звучаха „Стейпълс Систърс“.

Хорас изтича да я посрещне; поклащаше късата си опашка и се хилеше леко шантаво, както само коргитата умеят. Наведе се, разпервайки предните си лапи, а Джулия го почеса зад ушите — там, където той най-много обичаше.

Андрея седеше на кушетката и пиеше чай.

— Съжалявам за музиката — каза и намали звука. — Не можах да заспя.

— Къщата е твоя, мила — отговори Джулия. — А и като за Радиото на Исус това е доста добро.

Андрея се усмихна.

— От следобед пускат „по-свеж“ госпъл. Направо се родих. Как мина срещата ви?

— Добре. — Шамуей седна.

— Искаш ли да поговорим за нея?

— Не е хубаво да се тревожиш. Сега трябва да мислиш за здравето си. Знаеш ли какво? Изглеждаш малко по-добре.

Това бе истина. Другата жена все още беше бледа и слаба, но кръговете под очите й бяха избледнели, а и в самите й очи вече имаше блясък.

— Благодаря ти.

— Хорас държа ли се добре?

— Много беше послушен. Играхме си с топка, а после поспахме малко и двамата. Сигурно затова изглеждам по-добре. Сънят винаги се отразява положително на момичетата.

— А гърбът ти?

Андрея се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш не вярваше, че болката някога ще изчезне.

— Не е зле гърбът ми. Почти нищо не усещам дори когато се наведа. Знаеш ли какво си мисля?

Джулия поклати глава.

— Мисля, че тялото и разумът си сътрудничат по отношение на наркотиците. Ако мозъкът иска наркотици, тялото помага. То казва: „Не се тревожи, не се чувствай виновен, всичко е наред, наистина ме боли.“ Не говоря за хипохондрия, нещата не са толкова прости. Просто… — Тя млъкна, погледът й се зарея в пространството. Сякаш се беше пренесла на друго място.

Джулия се зачуди къде точно.

Тя се върна след малко.

— Човешката природа може да бъде разрушителна. Кажи ми, не прилича ли градът на тяло?

— Прилича — отговори незабавно Джулия.

— А не може ли той да каже, че го боли само и само мозъкът да получи наркотика, за който копнее.

Джулия се позамисли, след това кимна.

— Може.

— В настоящия момент Големия Джим Рени е мозъкът на града, нали така?

— Да, мила. Така е.

Андрея седна на кушетката и сведе леко глава. След това изключи малкото радио и отново се изправи на крака.

— Смятам да си лягам. Този път ще успея да заспя, да знаеш.

— Чудесно — каза Джулия, а след това по някаква неясна за нея причина попита: — Андрея, случило ли се е нещо, докато ме нямаше?

Другата жена изглеждаше изненадана.

— Ами да. С Хорас си играхме с топката. — Без дори да трепне от болка, тя се наведе — движение, което само допреди седмица твърдеше, че не може да направи — и протегна ръка. Хорас се приближи и се остави да бъде погален по главата. — Много е добър в донасянето на предмети.

2.

Когато се качи в стаята си, Андрея седна на леглото и започна отново да чете файла „Вейдър“. Този път четеше по-бавно. Малко преди два часа тя сложи листовете в кафявия плик, после прибра плика в чекмеджето на масичката. На същото място се намираше и трийсет и осемкалибровият пистолет, който брат й Дъглас й беше подарил преди две години по случай рождения й ден. Тогава се беше втрещила, но Дъги й беше заявил категорично, че жена, която живее сама, трябва да има с какво да се защитава.

Тя извади оръжието и дръпна барабана. Камерата, която щеше да се озове пред ударника, когато спусъкът бъде натиснат за първи път, беше празна (така и трябваше да бъде, според инструкциите на Туич). Другите пет бяха пълни. На горния рафт в шкафа имаше още патрони, но те не й трябваха, защото онези нямаше да й дадат възможност да презареди. Ченгетата му щяха да я застрелят веднага.

А и ако не можеше да убие Рени с пет патрона, не заслужаваше да живее.

— В края на краищата — промърмори тя, докато връщаше пистолета в чекмеджето — защо ми е да се оправям? — Сега, когато оксиконтинът беше прочистил мозъка й, отговорът изглеждаше съвсем ясен — оправяше се, за да стреля точно.

— Амин — каза и изгаси лампата.

След пет минути вече беше заспала.

3.

Младши беше съвсем буден. Той седеше до прозореца на болничната си стая и гледаше как странната розова луна се скрива зад новото черно петно върху Купола. То беше по-голямо и се намираше по-високо от петното, оставено от неуспешните ракетни атаки. Бяха направили още един опит да разрушат Купола, докато е бил в безсъзнание. Не че му пукаше особено. За него беше важно, че Купола е издържал. Със сигурност беше издържал, защото иначе градът щеше да прилича на претъпкан с войници Лас Вегас. Е, и сега се виждаха светлинки (те посочваха къде живеят страдащите от безсъние хора), но като цяло Честърс Мил спеше. А това беше добре, защото той трябваше да помисли за някои неща.

А именно за Барби и за приятелите на Барби.

Сега не го болеше главата и спомените му се бяха върнали, но той не се заблуждаваше — знаеше, че е много болен. Цялата лява част на тялото му беше неестествено отпусната, а от левия край на устата му понякога се проточваше слюнка. Когато я избърсваше с лявата си длан, той невинаги усещаше допира. Отгоре на всичко пред лявото му око се мержелееше една доста голяма черна точка. Сякаш нещо в окото му се беше скъсало. Той предполагаше, че е станало точно това.

Младши си спомни чудовищния гняв, който го беше обзел в Деня на Купола; спомни си как беше подгонил Анджи по коридора, как я беше блъснал в хладилника и как беше забил коляното си в лицето й. Спомни си и странния пукот, сякаш зад очите й имаше чиния, която се беше счупила от удара. Гневът вече се беше стопил. Неговото място бе заето от недоволство, което извираше от някакъв кристалночист извор, намиращ се дълбоко в мозъка му, и се разливаше по цялото му тяло.

Дъртият шибаняк, на когото бяха изкарали акъла край Честърс Понд, го беше прегледал тази вечер. Дъртият шибаняк се държа професионално — измери температурата и кръвното му налягане, попита дали го боли главата, дори провери рефлексите му с помощта на малко гумено чукче. След като си тръгна, Младши чу шушукане и смях. Някой спомена името на Барби. Младши се промъкна до вратата и надникна навън.

Видя дъртия шибаняк и една от доброволките — онази сладка жабарка на име Буфало, или нещо като Буфало. Дъртият шибаняк беше разкопчал престилката й и опипваше циците й. Тя беше свалила ципа на панталоните му и сръчно стимулираше пениса му с ръце. Лампата в коридора обливаше и двамата с отровнозелена светлина.

— Младши и приятелят му ме биха — каза дъртакът, — но онзи другият е вече мъртъв, а и Младши скоро ще умре. Заповед на Барби.

— Харесва ми да смуча патката на Барби. Сладка е като близалка — каза момичето Буфало, а дъртият шибаняк отговори, че и на него също му харесва. Когато примигна, Младши видя, че двамата просто се отдалечават по коридора. Никаква зелена аура, никакви мръсотии. Това халюцинация ли беше? Май не? Едно обаче беше сигурно — всички те бяха замесени. Всички те подкрепяха Барби. Да, той беше в затвора, но само временно. За да печели симпатии вероятно. Такъв е бил планът му. Освен това той мислеше, че в затвора е на сигурно място.

— Но греши — прошепна Младши, когато седна до прозореца и се загледа в нощта. — Греши.

Младши знаеше каква е причината за страданията му. Беше я прозрял внезапно. Всичко му изглеждаше съвсем логично. „Отровен съм с талий, също като онзи руснак в Англия. Идентификационните плочки на Барби са били покрити с талиев прах. Аз ги пипах, затова сега умирам. Баща ми ме изпрати в апартамента на Барби, значи и той също е замесен. Той е един от… как се казваха онези?“

— Слуги — прошепна Младши. — Слугите на Барби.

„Когато човек се замисли — с пречистен мозък, разбира се, — всичко му става ясно. Баща ми се е страхувал, че ще кажа за Когинс и Пъркинс. И какво следва? Отравяне с талий. Всичко се връзва.“

На паркинга отвъд моравата притича вълк. А на самата морава две голи жени лежаха една до друга в поза 69. Шейсет и девета изберете и ще се наядете! Така викаха Младши и Франки като малки, когато видеха две момичета да вървят заедно. Те не разбираха значението на думите, само знаеха, че казват нещо цинично. Едната от лесбийките приличаше на Сами Буши. Сестрата — Джини, му бе казала, че Сами е мъртва, което очевидно не беше вярно. Значи и Джини беше в кюпа, значи и тя подкрепяше Барби.

Целият ли град беше на тяхна страна? Можеше ли да вярва изобщо на някого?

Той осъзна, че може да вярва на двама. На децата, които с Франк бяха намерили край езерото. Алис и Ейдън Епълтън. Спомни уплашените им очи, спомни си как момиченцето се сгуши в него, когато го вдигна от земята. Той го беше уверил, че никой няма да му стори зло, а то беше попитало:

— Обещаваш ли?

Младши беше отговорил утвърдително. Беше се почувствал добре от това, че е дал обещание. Освен това му беше приятно да държи доверчивото същество в ръцете си.

Внезапно взе решение. Щеше да убие Дейл Барбара. Щеше да убие и всички, които му се изпречеха на пътя. След това щеше да убие и баща си (от дълго време мечтаеше да направи това, въпреки че досега никога не го беше признавал пред себе си).

След като свършеше тази работа, щеше да открие Ейдън и Алис. Ако някой се опиташе да му попречи, щеше да го убие. Щеше да закара децата на Честър Понд и щеше да се грижи там за тях. Щеше да спази обещанието, което беше дал на Алис. Така нямаше да умре. Господ нямаше да позволи той да умре от отравяне с талий, защото децата се нуждаеха от грижи.

Сега Анджи Маккейн и Дуди Сандърс крачеха важно по паркинга; носеха къси полички и фланелки с емблемата на „Дивите котки“. Те го видяха и започнаха да въртят задниците си и да вдигат полите си. Лицата им бяха сивкави, погрознели от разложението. Момичетата пееха:

— Вратата на килера отвори! Влез и ни изчукай ти! Хайде нашите!

Младши затвори очи. После ги отвори. Приятелките му ги нямаше. Още една халюцинация, като вълка. Момичетата в поза 69 май бяха истински обаче.

„Може и да не закарам децата на езерото. Много е далече от града. Може да ги закарам в килера на Маккейн. Той е близо и в него има много храна. А освен това там е тъмно.“

— Ще се погрижа за вас, деца — каза Младши. — Ще ви пазя. Щом Барби умре, цялата конспиративна мрежа ще се разпадне.

Малко по-късно той опря челото си в стъклото и също заспа.

4.

Макар че задникът й беше само натъртен, Хенриета Клавард изпитваше силна болка (тя беше разбрала, че когато си на осемдесет и четири години, всичко, което не е наред с теб, боли ужасно) и затова в първия момент си помисли, че причината да се събуди толкова рано е точно в задника й. Само че тиленолът, който бе изпила в три сутринта, като че ли още действаше. А и „пръстенът“ против хемороиди на покойния й съпруг също бе помогнал доста. „Не, нещо друго ме е събудило“ — каза си, а малко след това разбра какво е то.

Бъди — ирландският сетер на семейство Фрийман — виеше. Бъди никога не виеше. Той беше най-кроткото куче на Бетъл Стрийт — къса уличка, намираща се точно зад „Катрин Ръсел“. Освен това генераторът на Фрийманови беше спрял. Хенриета си помисли, че е възможно да се е събудила заради него, а не заради кучето. Тъкмо той й беше помогнал да заспи миналата нощ. Генераторът на Фрийманови не беше от шумните, които бълват синкав дим във въздуха; неговото тихо равномерно пърпорене действаше успокоително. Хенриета предполагаше, че той е скъп, но Фрийманови можеха да си позволят скъпи вещи. Уил беше местният представител на „Тойота“ — нещо, за което Големия Джим Рени му завиждаше, — и въпреки че напоследък търговията с коли не вървеше, той нямаше проблеми. Миналата година той и Луис бяха направили сериозен ремонт на къщата.

Но този вой. Кучето като че ли изпитваше болка. А добри хора като Фрийманови незабавно биха взели мерки… така че защо…

Хенриета стана от леглото (изпъшка леко, когато задникът й излезе от дупката на подложката от стироформ) и отиде до прозореца. Видя съвсем ясно къщата на Фрийманови, въпреки че утринната светлина беше сивкава и мътна, а не остра и чиста, както е нормално за това време на годината. Бъди виеше, но никой не му обръщаше внимание — Хенриета не забелязваше никакво движение. Къщата тънеше в мрак, не бяха запалили дори газова лампа. Тя си помисли, че са заминали нанякъде, но после мерна двете им коли, които бяха паркирани отпред на алеята. А и къде можеха да отидат?

Бъди продължаваше да вие.

Старицата облече пеньоара си, нахлузи чехли и излезе отвън. Докато вървеше по тротоара, до нея спря кола. Беше Дъглас Туичъл, който очевидно отиваше в болницата. Очите му бяха подпухнали; държеше пластмасова чаша с кафе, на която беше щамповано логото на „Дивата роза“.

— Добре ли сте, госпожо Клавард? — попита той и излезе от колата.

— Да, но нещо не е наред у Фрийманови. Чуваш ли това?

— Да.

— И те би трябвало да чуват. Колите им са тук, тогава защо не са го накарали да спре?

— Ще отида да погледна. — Туич отпи от кафето си, после го остави върху капака на колата. — Вие стойте тук.

— Глупости — отговори тя.

Тръгнаха по тротоара, а след двайсетина метра свиха по алеята на Фрийманови. Кучето виеше ли, виеше. Хенриета настръхна.

— Въздухът е много лош — каза тя. — Така миришеше едно време в Ръмфорд; бях се омъжила наскоро, а фабриките за хартия все още работеха. Това не е добре за хората.

Туич изсумтя и натисна звънеца. След като никой не се появи, той започна да чука по вратата, а малко по-късно и да блъска по нея.

— Виж дали не е отключено — каза Хенриета.

— Не мисля, че е уместно, госпожо…

— О, я стига глупости! — Тя мина покрай него и сграбчи топката на вратата. Завъртя я и вратата се отвори. В притихналия коридор се бяха настанили дълбоки утринни сенки. — Уил? — провикна се тя. — Луис. Вътре ли сте?

Отговори й само Бъди, който продължаваше да вие настоятелно.

— Кучето е отзад — каза Туич.

Щяха да стигнат по-бързо, ако бяха минали през къщата, но тъй като не желаеха да влизат вътре, тръгнаха по алеята, след което прекосиха пространството между външните стени и гаража, в който Уил държеше играчките си — два снегомобила, айтиви, кросов мотор „Ямаха“ и туристически мотор „Хонда“.

Задният двор на Фрийманови беше ограден с висока ограда. Веднага след като отвори портата, Туич усети удар — обезумелият ирландски сетер се бе блъснал в него. Мъжът извика от изненада и вдигна ръце, за да се предпази. Кучето не искаше да го ухапе, то просто търсеше спасение. Бъди изцапа с предните си лапи последната чиста престилка на Туич, а после започна да лигави лицето му.

— Не! Стига! — изкрещя Туич и бутна кучето назад, което обаче не се отказа и продължи да цапа дрехите му и да лиже бузите му с дългия си розов език.

— Бъди, долу! — извика заповеднически Хенриета. Бъди веднага приклекна, след това изскимтя и започна да върти очи. Под тялото му се появи локва урина, която бързо се разпростря настрани.

— Госпожо Клавард, това не е добре.

— Не е — съгласи се Хенриета.

— Стойте при ку…

— Глупости! — отсече отново тя и влезе в задния двор на Фрийманови. Туич я последва. Бъди се помъкна след тях с наведена глава и подвита опашка, като скимтеше печално.

Върху павираната част от двора имаше барбекю. То беше старателно завито със зелен брезент, на който пишеше: „Кухнята е затворена“. Зад него, в края на ливадата, се виждаше платформа от червено дърво. Там се намираше джакузито на Фрийманови. Туич предположи, че са вдигнали високата ограда, за да могат на спокойствие да се ухажват в него, ако им се прииска.

Уил и Луис седяха в джакузито, но беше очевидно, че никога повече няма да се отдават на ласки. Върху главите им бяха нахлузени прозрачни найлонови пликове. Пликовете като че ли бяха пристегнати към вратовете им с помощта на кафяви ластици. Найлоните се бяха замъглили отвътре, но това не попречи на Туич да види посинелите лица. На поставката от червено дърво, разположена между Уил и Луис Фрийман, имаше бутилка уиски и малко шишенце за лекарства.

— Спри — каза Туич. Той не знаеше дали говори на себе си, на госпожа Клавард или на Бъди, който отново изскимтя печално. Едно беше сигурно — не говореше на Фрийманови.

Хенриета не спря. Отиде до джакузито, изкачи двете стъпала (вървеше изправена като на войник), погледна посинелите лица на прекрасните си (и съвсем нормални, както би казала преди на всеки) съседи, после хвърли едно око на бутилката „Гленливет“ (ако не друго, бяха си отишли със стил) и вдигна шишенцето, на което се мъдреше етикетът на аптеката на Сандърс.

— Амбиен или лунеста? — попита тъжно Туич.

— Амбиен — отговори тя, като изпита задоволство, че гласът й звучи нормално. — Нейните. Предполагам обаче, че миналата нощ е дала и на него.

— Има ли предсмъртно писмо?

— Тук не — каза тя. — Може вътре да има.

Само че нямаше, поне на местата, на които се сетиха да проверят, а и самоубийците обикновено не крият предсмъртните си писма. Бъди ги следваше по петите, докато претърсваха стаите; вече не виеше, само скимтеше гърлено.

— Смятам да го прибера вкъщи — каза Хенриета.

— Налага се. Не мога да го взема с мен в болницата. Ще кажа на Стюарт Бауи да дойде и да откара… труповете. — Той посочи зад гърба си. Стомахът му се бунтуваше, но това не беше най-лошото; най-лошото беше, че го обземаше депресия, нещо твърде необичайно за слънчев човек като него.

— Не разбирам защо са го направили — каза Хенриета. — Да сме били цяла година под Купола… или пък цял месец… може би. Но по-малко от седмица? Уравновесените хора не постъпват така, когато се сблъскат с трудности.

Туич разбираше, но не искаше да й отговори. Не искаше да й каже, че това ще продължи месец, година, дори повече. Нямаше да падат дъждове, ресурсите щяха да се стопяват, а въздухът щеше да става все по-отровен. Щом най-развитата в технологично отношение държава в света досега не беше разкрила причините за появяването на полето, едва ли щеше да ги разкрие скоро. Уил Фрийман вероятно бе стигнал до този извод. А може би идеята е била на Луис. Генераторът е спрял и тя е казала:

— Скъпи, хайде да го направим, преди водата в джакузито да е изстинала. Хайде да се измъкнем от Купола, докато сме все още с пълни стомаси. Какво ще кажеш? Да се топнем и да пийнем за последно.

— Може би самолетната катастрофа е преляла чашата — каза Туич. — Онзи боинг на ирландските линии, който вчера се блъсна в Купола.

Хенриета не отговори. Тя се изкашля и изплю една храчка в кухненската мивка. Това беше начинът, по който изрази несъгласието си. После двамата излязоха отвън.

— И други хора ще постъпят така, нали? — попита тя, когато стигнаха до края на алеята. — Защото самоубийството понякога е заразно. Като грип.

— Вече има такива случаи. — Туич не знаеше дали самоубийството е безболезнено, както се пееше в онази песен, но беше сигурен, че при определени условия е заразно. Особено когато ситуацията е необичайна и когато въздухът мирише гадно, както в тази безветрена, неестествено топла утрин.

— Самоубийците са страхливци — заяви възрастната жена. — Това правило няма изключения, Дъглас.

Туич, чийто баща беше починал след дълго и мъчително боледуване от рак на стомаха, се позамисли, но не й отговори.

Хенриета се приведе над Бъди, като подпря ръце на кокалестите си колене. Бъди проточи врат, за да я подуши.

— Ела при мен, космати приятелю. Имам три яйца. Предполагам ще ги хапнеш, преди да са се развалили.

Тя се отправи към къщата си. Малко преди да стигне до входната врата, спря и се обърна към Туич:

— Страхливци са — натърти многозначително.

5.

Джим Рени напусна „Катрин Ръсел“, наспа се хубаво в собственото си легло и се събуди отпочинал. Основната причина за това (той никога не би го признал) беше отсъствието на Младши.

Сега, в осем часа, неговият черен хамър беше паркиран близо до ресторанта на Роуз (пред един пожарен кран, но на кого му пукаше, в момента нямаше пожарна служба). Закусваше заедно с Питър Рандолф, Мел Сиърлс, Фреди Дентън и Картър Тибодо. Картър беше седнал от дясната страна на Рени — това започваше да му става навик. Тази сутрин той носеше два пистолета: собствения — на кръста, и беретата на Линда Евърет — под мишницата.

Петимата се бяха настанили около голямата маса в задната част на ресторанта, като бяха прогонили седящите там редовни клиенти. Роуз не искаше да припарва до тях, затова накара Ансън да ги обслужи.

Големия Джим си поръча три пържени яйца, две наденички и пържени филийки в мазнина от бекон (както ги приготвяше едно време майка му). Той знаеше, че не трябва да яде богати на холестерол храни, но днес щеше да му е нужна много енергия, затова пренебрегна съветите на лекарите. Всъщност тежки щяха да бъдат следващите няколко дена, след това всичко щеше да е под контрол. Каза си (така си повтаряше от десет години): „После непременно ще се погрижа за холестерола.“

— Къде са братята Бауи? — попита той Картър. — Искам да им се накарам, така че къде са?

— Извикаха ги на Бетъл Стрийт — отговори Картър. — Господин и госпожа Фрийман са се самоубили.

— Онзи нещастник е посегнал на живота си? — възкликна Големия Джим. Неколцина от клиентите, които седяха на бара и гледаха Си Ен Ен, погледнаха към него, след това извърнаха глави. — Бре, бре! Изобщо не съм изненадан! — После се сети, че вече няма пречки да стане представител на „Тойота“. За какво пък му бе притрябвало? В скута му бе паднал много по-сочен плод — градът. Той вече подготвяше списък с наредби, които щяха да започнат да влизат в действие веднага щом получеше цялата власт. А това щеше да се случи тази вечер. Освен това открай време мразеше онзи мазен тип Фрийман и цицорестата му съпруга.

— Момчета, той и Луис закусват в рая. — Замълча за момент, после прихна да се смее. Не постъпи много дипломатично, но просто не можа да се въздържи. — На слугинската маса, несъмнено.

— Докато си вършили работата там, братята Бауи получили още едно обаждане — продължи Картър. — Фермата на Динсмор. Още едно самоубийство.

— Кой? — попита Рандолф. — Олдън?

— Не. Жена му. Шели.

Това ги натъжи.

— Да сведем глави за минута — предложи Големия Джим и разпери ръце. Картър пое едната, а Мел Сиърлс — другата; Рандолф и Дентън затвориха кръга.

— О, Господи, смили се над грешните им души — помоли се Рени и вдигна глава. — Да свършим малко работа, Питър.

Полицейският началник извади бележника си. Картър вече бе извадил своя и го бе сложил до чинията си. Големия Джим започваше все повече и повече да харесва момчето.

— Намерих липсващия пропан — обяви Големия Джим. — В радиостанцията е.

— Боже! — възкликна Рандолф. — Ще трябва да пратим там няколко камиона!

— Да, но не днес — каза Големия Джим. — Утре, когато хората отидат да се видят с роднините си. Вече работя по въпроса. Братята Бауи и Роджър пак ще отидат там, но ще имаме нужда и от неколцина полицаи. Фред, ти и Мел. И още четири-пет човека. Ти не, Картър, искам да си ми под ръка.

— Защо ти трябват полицаи, нали просто ще трябва да се товарят бутилки с пропан? — попита Рандолф.

— Ами… — подхвана Джим, като в същото време започна да обира със залък разтеклия се жълтък — пак опираме до нашия приятел Дейл Барбара и до плановете му да дестабилизира града. Там има двама въоръжени мъже, които като че ли охраняват някаква нарколаборатория. Мисля, че Барби е организирал създаването й още преди да дойде тук. Всичко е много добре планирано. Единият пазач е Филип Буши.

— Онзи нещастник — изръмжа Рандолф.

— Другият за съжаление е Анди Сандърс.

Питър изтърва вилицата си, с която се опитваше да набоде няколко пържени картофчета. Тя изтрака в чинията му.

— Анди!

— Тъжно, но истина. Барбара го е вкарал в бизнеса. Знам това от достоверен източник, но не ме питайте кой е той, защото няма да ви кажа. Пожела да остане анонимен. — Големия Джим въздъхна, след това натъпка в устата си покрит с жълтък залък. Чувстваше се прекрасно тази сутрин. — Предполагам, че Анди се е нуждаел от пари. Доколкото знам, от банката се канеха да наложат възбрана върху аптеката му. Той няма ум за бизнес.

— И за градските дела също — добави Фреди Дентън.

Рени по принцип мразеше да бъде прекъсван от по-нискостоящи, но тази сутрин всичко му доставяше удоволствие.

— Така е за съжаление — каза, след това се приведе над масата, доколкото позволяваше огромният му корем. — Той и Буши са стреляли по единия от камионите, които изпратих там вчера. Спукали са предните му гуми. Тези хора са опасни.

— Въоръжени наркомани — отбеляза Рандолф. — Кошмар за всеки служител на реда. Нашите трябва носят бронежилетки.

— Добра идея.

— И не давам гаранции за сигурността на Анди.

— Бог те обича, сигурен съм в това. Прави каквото трябва. Пропанът ни трябва. Градът ламти за него, а аз смятам да кажа на тазвечерната среща, че сме открили нови запаси.

— Няма да мога да отида, така ли, господин Рени? — попита Картър.

— Зная, че си разочарован, но искам утре да си с мен. И няма да ходим на онова парти край Купола. Рандолф също, мисля. Някой ще трябва да координира нещата, а това никак няма да е лесно. Трябва да внимаваме хората да не се изпотъпчат. Едва ли ще се мине без инциденти, защото някои не са научени да спазват правила. По-добре кажете на Туичъл да отиде там с линейката.

Картър си записа нещо в бележника.

Големия Джим се обърна към Рандолф. Лицето му имаше тъжно изражение.

— Много ми е тежко, Пит, но трябва да ти кажа. Моят информатор намекна, че е възможно Младши също да се е забъркал в бизнеса с наркотици.

— Младши? — попита Мел. — Не, не и Младши.

Рени кимна и избърса сухите си очи с длан.

— На мен също ми е трудно да повярвам. Не искам да вярвам, но нали знаете, че той е в болницата?

Те кимнаха.

— Свръхдоза — прошепна и се наведе още по-напред. — Това е най-вероятната причина за сегашното му състояние. — Той се надигна и погледна отново Рандолф. — Те ще очакват да минете по главния път. На около два километра източно от радиостанцията има друг път…

— Знам го — каза Фреди. — Мърляча Сам Вердро притежаваше горски парцел там, но банката му го взе. Мисля, че цялата земя в района вече принадлежи на църквата „Светия изкупител“.

Големия Джим се усмихна и кимна, въпреки че земята всъщност принадлежеше на една корпорация от щата Невада, на която той беше президент.

— Минете по този път и подходете откъм задната страна на радиостанцията. Гората е стара, без храсталаци, така че няма да имате проблеми.

Той чу, че телефонът му звъни. Погледна екранчето и реши да не вдига. После си каза: „Какво пък чак толкова, по дяволите. Може дори да се почувствам още по-добре, когато чуя как Кокс се пени.“

— Рени на телефона. Какво желаете, полковник Кокс?

Той се заслуша и усмивката му угасна.

— Откъде да знам, че казвате истината?

Той слуша още известно време, после рязко прекъсна разговора. Смръщи вежди, докато обмисляше чутото. След това вдигна глава и попита Рандолф:

— Имаме ли Гайгеров брояч? В противорадиационното укритие може би?

— Ами не знам. Ал Тимънс може би знае обаче.

— Намери го и му кажи да провери!

— Важно ли е? — попита Рандолф, а в същото време Картър възкликна:

— Радиация ли, шефе?

— Няма причини за тревога — отговори Големия Джим. — Младши би казал, че той се опитва да ме шашне. Сигурно е така. Я провери все пак дали имаме Гайгеров брояч. Ако имаме и той все още работи, донеси ми го.

— Добре — отвърна Питър, който изглеждаше доста уплашен.

Големия Джим вече съжаляваше, че е отговорил на повикването. И че им е казал. Сиърлс сигурно щеше да се раздрънка, щяха да тръгнат слухове. По дяволите, Рандолф също беше от приказливите. Вероятно нямаше никакъв проблем, онова нещастно офицерче просто се опитваше да развали хубавия ден. Най-важния ден в живота му може би.

За разлика от тях Фреди Дентън продължаваше да мъчи гладкото си мозъче с темата за пропана.

— Кога искате да нападнем радиостанцията, господин Рени?

Големия Джим си припомни програмата на свиждането, след това се усмихна. Искрено този път. Мазните му устни потрепнаха и се отдръпнаха назад, разкривайки два реда дребни зъби.

— Дванайсет часа. Всички ще са се събрали край шосе 119, така че градът ще е пуст. Атакувайте онези нещастници по пладне и спасете нашия пропан. Искам да сте като каубоите в старите уестърни.

6.

В единайсет и петнайсет в четвъртък сутринта микробусът на „Дивата роза“ се движеше на юг по шосе 119. На другия ден магистралата щеше да се задръсти с коли и да засмърди на изгорели газове, но днес изглеждаше зловещо пуста. Зад волана беше самата Роуз. Ърни Калвърт седеше на дясната седалка, а Нори се беше наместила помежду им върху кожуха на двигателя. Тя стискаше скейтборда си, който беше облепен с лепенки на отдавна несъществуващи пънк групи като „Сталаг 17“ и „Дъ Дед Милкмън“.

— Ама много гадно мирише въздухът — каза момичето.

— Това е Престил, мила — отвърна Роуз. — На мястото, където се влива в Мотън, се е превърнала в смрадливо тресавище. — Знаеше, че проблемът не е само в умиращата река, но си затрая. Налагаше се да дишат, така че нямаше смисъл да се тревожат какво влиза в белите им дробове. — Поговори ли с майка си?

— Да — отговори мрачно Нори. — Ще дойде, но идеята изобщо не й допада.

— Ще донесе ли зеленчуците, които са й останали?

— Да, ще ги сложи в багажника на колата. — Тя пропусна да спомене, че Джоани Калвърт смята да натовари първо пиячката си (за нея храната не беше от първостепенно значение). — Роуз, ами радиацията? Не можем да покрием с оловни листове всички коли, които ще отидат там горе.

— Смятам, че тези, които минат веднъж или два пъти, няма да имат здравословни проблеми. — Тя беше стигнала до този извод, преравяйки интернет. Беше открила също така, че безопасността зависи от силата на лъчите, но не виждаше смисъл да тревожи съмишлениците си за неща, които нямаше как да бъдат контролирани. — Важното е хората да не се излагат на облъчване продължително време… а и Джо каза, че поясът е сравнително тесен.

— Майката на Джоуи не иска да идва — каза Нори.

Роуз въздъхна. Знаеше това. Разбираше, че свиждането има и своите отрицателни страни. Да, чрез него можеха да прикрият оттеглянето си, но, от друга страна, онези, които имаха роднини оттатък Купола, копнееха да се видят с тях. „Може пък Макклачи да не спечели от лотарията“ — помисли си тя.

Отпред се появи паркингът, на който Джим Рени държеше колите за продан. Табелата над входа гласеше: „ЩЕ ИЗПИТАТЕ ПРИЯТНО ЧУВСТВО ОТ ТЪРГОВСКОТО ИЗКУСТВО НА ДЖИМ. ПРЕДОСТАВЯМЕ И КРЕДИТИ.“

— Нали помниш… — започна Ърни.

— Да — отговори Роуз. — Ако има някой, обръщам и се връщам в града.

Всички паркоместа за служители бяха празни, а в шоурума не се виждаше жива душа. На бялото пластмасово табло на входа пишеше: „Затворено до второ нареждане“. Роуз даде газ и отпраши към задната част на паркинга. Там имаше няколко редици коли и камиони, на чиито стъкла бяха написани не само цените, но и лозунги от рода на: „Прекрасна цена“, „Чиста като сълза“, „Хей, погледни ме само“ (о-тата бяха преправени на секси очи с дълги мигли). Това бяха старите работни кранти в конюшнята на Големия Джим (различаваха се доста от чистокръвни жребци от Детройт и Германия, които бяха паркирани отпред). В дъното на парцела, точно до телената мрежа, зад която се виждаха отрупани с боклуци храсталаци, бяха наредени микробусите на телефонната компания. Повечето все още се кипреха с логото AT&T.

— Онези — каза Ърни и пъхна ръката си зад седалката. Извади дълга и тънка метална шина.

— С това нещо се крадат коли — весело изрече Роуз, въпреки че беше много нервна. — За какво си го използвал досега?

— Остана ми от времето, когато работех във „Фуд Сити“. Нямаш представа колко хора си заключват ключовете в колите.

— Как ще я запалиш, дядо?

Ърни се подсмихна нервно.

— Ще измисля нещо. Спри тук, Роуз.

Той излезе и притича до първия микробус. Не беше загубил много от пъргавината си, въпреки че наближаваше седемдесетте. Надникна през прозореца, поклати глава и отиде до следващия микробус. И този не ставаше. Третият — също, защото едната от гумите му беше спукана. След като погледна четвъртия, той се обърна към Роуз и вдигна палеца си.

— Хайде, Роуз, тръгвай — каза.

Тя разбра, че Ърни не иска да краде кола пред очите на внучката си. Това я трогна. Тя подкара микробуса, без да губи време в повече приказки. Когато стигна до изхода, спря отново.

— Притесняваш ли се, сладурано?

— Не — отвърна момичето и излезе. — Ако не успее да го запали, просто ще се приберем пеша в града.

— Това са почти шест километра. Той ще се справи ли?

Нори се усмихна плахо.

— Дядо е добър по тази част. Всеки ден си прави разходки, изминава по осем километра. Казва, че така ставите му се смазват. Тръгвай, не трябва да те виждат тук.

— Смело момиче си ти — рече Роуз.

— Не смятам така.

— Смелите хора никога не се смятат за смели, сладурано.

Жената подкара към града. Нори се загледа в отдалечаващия се микробус, а когато го изгуби от поглед, скочи върху скейтборда си. Настилката беше леко наклонена, така че се оттласкваше с крак само в едната посока. Толкова беше напрегната, та имаше чувството, че може да стигне със скейтборда си до върха на Таун Комън Хил. Ако точно в този момент паднеше и си хакнеше задника в дъската, вероятно нямаше да усети нищо. Ами ако някой се появеше? „Дойдох тук с дядо си, той искаше да огледа някакъв микробус. Аз просто го чакам, после ще се приберем пеша в града.“ Всички знаеха, че дядо й обича да ходи пеша. Смазване на ставите. Само че Нори подозираше, че има и нещо друго. Той беше започнал да се разхожда, когато мозъкът на баба й се размъти (макар никой да не говореше открито за проблема, всички знаеха, че става въпрос за болестта на Алцхаймер), Нори мислеше, че разходките му помагат да се пребори с тъгата. Възможно ли беше наистина това? Тя смяташе, че е възможно. Когато правеше опасни превъртания на рампите за скейтборд в Оксфорд, тя не усещаше нищо друго освен радост и страх. Радостта обаче взимаше връх, страхът оставаше скрит в дълбините на съзнанието й.

Не след дълго (имаше чувство, че е изминало много време) един от микробусите на телефонната компания се появи иззад сградата. Караше го дядо й. Нори хвана скейтборда под мишница и пъргаво скочи вътре. За първи път в живота си щеше да се вози в откраднато превозно средство.

— Голяма работа си, дядо — каза тя и го целуна по бузата.

7.

Джо Макклачи бе тръгнал към кухнята, за да си вземе кутийка ябълков сок от неработещия хладилник, но когато чу майка му да казва прякора Бъмп, спря.

Знаеше, че родителите му са се запознали в Мейнския университет и че по онова време Сам Макклачи е бил наричан от приятелите си Бъмп. Клеър рядко наричаше съпруга си така, а когато го правеше, се усмихваше нервно и се изчервяваше, сякаш прякорът имаше някакъв мръсен подтекст. Момчето не знаеше дали е така. Знаеше обаче, че майка му не би се изпуснала, ако не е разтревожена.

Той се приближи до кухненската врата, която беше подпряна, за да не се затваря. Видя майка си и Джаки Уетингтън, която днес носеше блуза и избелели джинси, а не униформа. И те щяха да го видят, ако бяха погледнали встрани. Нямаше намерение да се прокрадва; това би било невъзпитано, още повече, ако майка му беше разтревожена, но засега двете жени не го забелязваха. Те седяха на кухненската маса. Джаки държеше ръцете на Клеър. Джо забеляза, че очите на майка му са влажни, от което и на него му се доплака.

— Не можеш — каза Джаки. — Знам, че искаш, но просто няма как. Не и ако всичко мине по план тази вечер.

— Може ли поне да му се обадя, за да му кажа защо няма да бъда там? Или да му пратя имейл? Може, нали?

Джаки поклати глава. Имаше твърдо изражение на лицето, но очите й гледаха меко.

— Възможно е да се разприказва, а тогава информацията може да стигне до Рени. Ако той подуши нещо, преди да сме измъкнали Барби и Ръсти, ще ни сполетят много беди.

— Ако го накарам да си мълчи…

— Клеър, не разбираш ли? Залогът е твърде голям. Животът на двама мъже. И нашият също. — Тя замълча за момент. — И този на сина ти.

Раменете на Клеър се отпуснаха, после пак се изправиха.

— Тогава вземи Джо с теб. Аз ще дойда след свиждането. Рени няма да ме заподозре; не познавам Дейл Барбара, Ръсти също не го познавам, с него само си казваме „здрасти“, когато се срещнем на улицата. Ходя при доктор Хартуел, който практикува в Касъл Рок.

— Но Джо познава Барби — обясни й търпеливо Джаки. — Джо нагласи камерите, с помощта на които видяхме ракетните удари. А Големия Джим знае това. Не разбираш ли, че ще те тикне в затвора? После ще те обработва, докато не му кажеш къде сме отишли.

— Няма да кажа — възрази майка му. — В никакъв случай.

Джо влезе в кухнята. Клеър избърса бузите си и опита да се усмихне.

— О, здрасти, миличко. Тъкмо разговаряхме за свиждането и…

— Мамо, възможно е да те подложат на мъчения — каза той.

Тя изглеждаше шокирана.

— О, той не би посмял. Знам, че не е добър човек, но все пак е градски съветник и…

— Беше градски съветник — каза Джаки. — А сега е на път да стане император. Рано или късно всеки проговаря. Как мислиш ще се чувства Джо, докато си представя, че изтръгват ноктите на майка му?

— Спри! — извика Клеър. — Това е ужасно!

Тя се опита да отдръпне ръцете си, но Джаки ги стисна още по-силно и не й позволи.

— Всичко или нищо, освен това вече не можем да се откажем. Планът е в ход и ние трябва да го следваме. Ако ставаше въпрос само за Барби, Големия Джим да го е пуснал отдавна. Защото всички диктатори се нуждаят от враг. Но не е само той, нали? А това означава, че ще се опита да ни хване и да ни унищожи.

— Защо ми трябваше да се забърквам в това. Защо ми трябваше да ходя на срещата. Защо пуснах Джо.

— Ние трябва да го спрем! — възрази момчето. — Господин Рени се опитва да превърне Мил в нещо като полицейска държава!

— Аз никого не мога да спра — проплака Клеър. — Аз съм обикновена домакиня.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — каза бившата полицайка, — ти получи билет за тази екскурзия, след като децата откриха кутията.

— Изобщо не ме успокояваш. Изобщо.

— В известен смисъл ние дори сме щастливци — продължи Джаки. — Не въвлякохме в конспирацията твърде много невинни хора, поне не още.

— Рени и ченгетата му така или иначе ще ни намерят — възрази Клеър. — Не ти ли е ясно това? Не можем да избягаме от този град.

Джаки се усмихна безрадостно.

— Но дотогава много хора ще се присъединят към нас. Въоръжени хора. Сигурна съм, че Рени знае това.

— Трябва да превземем радиостанцията възможно най-скоро — каза Джо. — Трябва да кажем на хората каква е истината.

Очите на Джаки засияха.

— Тази идея е страхотна, Джо.

— Мили Боже! — възкликна Клеър и покри лицето си с длани.

8.

Ърни паркира микробуса на телефонната компания до товарната рампа на „Бърпис“. Помисли си: „Аз съм престъпник, а дванайсетгодишната ми внучка е моя съучастничка. Всъщност не стана ли вече на тринайсет?“ После реши, че това няма никакво значение — Питър Рандолф едва ли щеше да я третира като малолетна, ако я хванеше.

Роми отвори задната порта, видя ги и излезе на товарната рампа. В ръцете си държеше две пушки.

— Имаше ли проблеми?

— Всичко мина по мед и масло — отговори Ърни и се качи по стълбите. — Пътищата са пусти. Има ли още пушки?

— Да. Няколко. Вътре, зад вратата. Ще ми помогнеш ли, госпожице Нори?

Тя вдигна две от пушките и ги занесе на дядо си, който ги остави в багажника на микробуса. Роми избута върху товарната рампа количка, върху която бяха натоварени десетина оловни ролки.

— Не е нужно да я разтоварваме сега — каза. — Само ще отрежа няколко парчета за прозорците. Ще покрием предното стъкло, когато стигнем там. Ще оставим само един процеп, за да можем да виждаме, точно както при танковете „Шърман“. Нори, докато двамата с Ърни покриваме прозорците, защо не опиташ да избуташ дотук другата количка. Ако не можеш, остави я, ще се погрижим за нея по-късно.

Върху другата количка бяха натоварени кашони с храна — най-вече консерви. В единия от кашоните имаше пакетчета с евтини разтворими безалкохолни напитки. Количката беше тежка, но Нори успя да я помести; после стана по-лесно — колелцата явно бяха добре смазани. Тогава обаче се появи проблем със спирането. Ако Роми, който стоеше зад микробуса, не беше хванал количката, тя вероятно щеше да падне от рампата.

След като покри задните прозорци на откраднатия микробус с оловни листове (беше ги прикрепил с помощта на тиксо), Ърни избърса челото си и каза:

— Много е рисковано, Бърпи. Според плана трябва да заведем хората до овощната градина на Маккой.

Бърпи сви рамене и започна да товари кашоните с провизии. Нареждаше ги до стените на микробуса, за да има място за пътниците. Петното пот, което се беше появило на гърба на ризата му, бавно се разрастваше.

— Да се надяваме, че онази среща ще ни прикрие и че всичко ще мине гладко. Нямаме избор.

— Джулия и госпожа Макклачи ще покрият ли с олово прозорците на колите си? — попита Нори.

— Да. Този следобед. Аз ще им помогна. Ще се наложи да оставят колите зад магазина. Не може да ги карат из града в такъв вид — хората ще започнат да задават въпроси.

— Ами ескалейда ти? — попита Ърни. — Останалите провизии ще се съберат в него без проблеми. Жена ти би могла да…

— Миша няма да дойде — отговори Роми. — Не иска да се забърква в тази работа. Молих я, само дето не паднах на колене пред нея, но думите ми влизаха в едното й ухо и излизаха от другото. Сигурно подсъзнателно съм очаквал да стане така, защото не й разказвах за плановете ни. Все пак знае някои неща и ще загази, ако Рени я спипа. Тя обаче не разбира това.

— Защо не разбира? — попита Нори и отвори широко очи. Усети, че въпросът й е неуместен чак когато видя намръщената физиономия на дядо си.

— Защото е твърдоглава, милата ми тя. Казах й, че може да й сторят нещо лошо, а тя ми отговори: „Нека пробват.“ Такава си е моята Миша. По дяволите! Ако ми се удаде случай по-късно, ще отида при нея. Дотогава може да си е променила мнението. Жените са непостоянни. Хайде, да сложим вътре още няколко кашона. И не затрупвай пушките, Ърни. Може да ни потрябват.

— Не мога да повярвам, че замесих и теб, момичето ми — каза Ърни.

— Всичко е наред, дядо. Предпочитам да съм в кюпа. Този път тя казваше истината.

9.

Бам. Тишина.

Бам. Тишина.

Бам. Тишина.

Оли Динсмор седеше по турски на метър и половина от Купола. В старата му бойскаутска раница, която лежеше до него, имаше камъни; беше ги събрал в предния двор. Толкова беше натъпкал раницата, че едва я беше довлякъл дотук — през цялото време си мислеше, че брезентовото дъно ще се разпори и амунициите ще се разпилеят. Нищо такова обаче не се случи. Той си избра друг камък — хубав и объл, изгладен от някой древен ледник — и го хвърли през рамо към Купола. Камъкът се удари в невидимата преграда и отскочи. Той го вдигна от земята и отново го хвърли.

Бам. Тишина.

Оли си помисли: „Купола си знае неговото. Сигурно затова брат ми и майка ми са мъртви, но пък амунициите ще ми стигнат за цял ден.“

„Каменни бумеранги“ — помисли си и се усмихна. Усмивката, въпреки че беше искрена, му придаваше ужасяващ вид, защото лицето му беше твърде изпито. Той не се хранеше добре напоследък, а и не смяташе, че апетитът му скоро ще се върне. Това да чуеш изстрел и да видиш майка си легнала до кухненската маса с отметната нагоре пола, под която се виждат долните й гащи, и с огромна дупка в главата не се отразява добре на апетита.

Бам. Тишина.

От другата страна на Купола кипяха приготовления; вече бе изникнал цял палатков лагер. Джипове и камиони щъкаха насам-натам; стотици войници се щураха наоколо, подгонени от заповедите и ругатните на началниците си.

В момента вдигаха три дълги палатки, пред които имаше табели: „Пункт за гости 1“, „Пункт за гости 2“, „Пункт за първа помощ“. Пред друга още по-дълга палатка имаше табела, на която пишеше: „Леки закуски“. Малко след като Оли седна на земята и започна да замеря с камъни Купола, пристигнаха два камиона, натоварени с химически тоалетни. Сега боядисаните в жизнерадостен син цвят кенефни кабинки бяха наредени на земята — на благоприлично разстояние от мястото, на което разделените от Купола роднини щяха да разговарят помежду си.

Нещото, което беше изтекло от главата на майка му, приличаше на плесенясало сладко от ягоди. Оли не можеше да разбере защо се бе самоубила по този начин и защо бе избрала това място. Защо в стаята, където обикновено се хранеха? Не е била на себе си и не си е давала сметка, че има и друг син, който някога пак ще яде (ако не умре от глад преди това), но който никога няма да забрави ужасната пихтия, пръсната на пода?

„Да. Не си е давала сметка. Защото Рори беше нейният любимец, нейното слънчице. Тя се сещаше, че съществувам, когато забравех да нахраня кравите или да почистя отделенията им, докато са на паша. Или когато в бележника ми «цъфнеше» двойка. Защото той получаваше само шестици.“

Метна един камък.

Бам. Тишина.

Няколко войници слагаха табели близо до Купола. На табелите, които гледаха към Мил, пишеше:

Оли предположи, че и на табелите, които са обърнати в другата посока, пише същото. Помисли си, че тези оттатък ще се съобразяват с предупреждението, защото оттатък имаше кой да се грижи за реда. Тук обаче щяха да се съберат около осемстотин местни хора и около двайсетина полицаи, повечето от които новоназначени. Полицаите нямаше да могат да спрат тълпата — по-скоро биха успели да предпазят пясъчен замък от надигащ се прилив.

Долните й гащи бяха мокри, а между разкрачените й крака имаше локва. Майка му се бе подмокрила малко преди да натисне спусъка или малко след това. „Трябва да е било след това“ — помисли си Оли.

Той хвърли камък.

Бам. Тишина.

Наблизо се мотаеше човек, облечен в униформа. Беше много млад. На ръкавите му нямаше нашивки, очевидно беше редник. Изглеждаше на около шестнайсет години, но Оли предположи, че е по-възрастен. Беше чувал, че някои момчета крият възрастта си само и само да влязат в армията, но стигна до извода, че такива неща вече не се случват. Та нали вече има компютри.

Войникът се огледа, видя, че никой не му обръща внимание, и заговори с тих глас. Имаше южняшки акцент.

— Момче! Би ли престанал? Направо ще ме побъркаш.

— Отиди на друго място тогава — каза Оли.

Бам. Тишина.

— Не мога. Заповед.

Оли не му отговори. Взе друг камък и го хвърли към Купола.

Бам. Тишина.

— Защо го правиш? — попита войникът. Мотаеше се с двете табели, които трябваше да постави, за да може да поговори с Оли.

— Защото рано или късно някой от тях няма да отскочи. А когато това се случи, ще стана и ще тръгна нанякъде. Не искам повече да виждам тази ферма. Не искам повече да доя крави. Какъв е въздухът при теб?

— Чист. Студеничко е обаче. Аз съм от Южна Каролина. Мога да ти кажа, че през октомври времето в Южна Каролина е друго.

При Оли, който седеше на три метра от войника, беше топло. И смрадливо.

Войникът посочи зад Оли:

— Я зарежи камъните и се погрижи за онези крави. Вземи да ги прибереш в обора, да ги издоиш или намажи виметата им с мехлем.

— Не е нужно да ги прибираме. Те знаят къде трябва да ходят. А в момента не се нуждаят нито от доене, нито от мехлем. Нямат мляко.

— Наистина?

— Да. Баща ми казва, че тревата се е скапала заради лошия въздух. Тук мирише гадно, да знаеш. Смърди на лайна.

— Наистина? — Войникът изглеждаше силно заинтересован. Започна да почуква табелите с чука си, въпреки че вече бяха добре наместени.

— Да. Майка ми се самоуби тази сутрин.

Войникът беше вдигнал чука, но когато чу това, го свали.

— Будалкаш ли се с мен, момче?

— Не. Застреля се на кухненската маса. Аз я намерих.

— Мамка му, лоша работа. — Войникът се приближи до Купола.

— Брат ми получи смъртоносна рана миналата неделя. Ние го закарахме в града, защото тогава все още дишаше, но майка ми беше съвсем мъртва, така че я погребахме на хълмчето. Двамата с баща ми. Тя харесваше това място. Там беше хубаво, преди всичко да се скапе.

— Господи, момче! Минал си през ада!

— Все още съм там — отговори Оли. Тези думи сякаш отвориха някаква клапа, намираща се дълбоко в съзнанието му, и той се разплака. Стана и отиде до Купола. Беше само на една крачка от голобрадия войник. Войникът вдигна ръка, после потрепна за момент, усещайки нещо подобно на лек електрически удар. Той разпери пръсти и опря дланта си в Купола. Оли също опря дланта си в Купола. Като че ли всеки момент щяха да се докоснат. Това беше безсмислен жест, който утре хората щяха да повтарят стотици, че дори хиляди пъти.

— Момче…

— Редник Еймс! — изрева някой. — Разкарай жалкия си задник оттам!

Редник Еймс подскочи като дете, което е било хванато да краде сладко.

— Идвай веднага! Бегом!

— Не се отчайвай, момче! — каза редник Еймс и отиде да си получи наказанието. Оли си помисли: „Сигурно ще го смъмрят, няма как да го разжалват, та нали е прост редник. Едва ли ще го тикнат в затвора за това, че е говорил с едно от животните в зоологическата градина. А аз дори не получих фъстъци.“

Той се загледа в кравите, които вече не даваха мляко и почти не пасяха трева, после седна до раницата си. Бръкна в нея и извади хубав объл камък. Представи си олющения лак на ноктите на мъртвата си майка и димящия до ръката й пистолет. Хвърли камъка. Той се удари в Купола и отскочи назад.

Бам. Тишина.

10.

В четири часа в четвъртък следобед, докато над северната част на Нова Англия валеше дъжд, а над Честърс Мил грееше слънце, което приличаше на замъглен прожектор и чиито лъчи проникваха през дупка в облаците с формата на чорап, Джини Томлинсън отиде да провери как е Младши. Попита го дали иска хапче против главоболие. Той каза „не“, после реши, че иска тиленол или адвил. Когато тя се върна, той прекоси стаята, за да си вземе лекарството. После Джини написа в картона му: „Все още куца, но не много.“

След четирийсет и пет минути Търстън Маршал надникна в стаята и видя, че Младши го няма. Помисли си, че е отишъл във фоайето, но там беше само Емили Уайтхаус — жената, която беше получила инфаркт. Емили вече се чувстваше много по-добре. Търстън я попита дали е виждала млад мъж с тъмноруса коса, който накуцва леко. Тя отговори, че не го е виждала. Търстън се върна в стаята на Младши и надникна в шкафа. Беше празен. Младият мъж, който вероятно имаше тумор в мозъка, се беше изписал сам от болницата.

11.

Младши се прибра у дома. Мускулите му се бяха позатоплили и той вече не накуцваше. Освен това тъмното петно, което плуваше пред лявото му око, се беше свило до размерите на топче за игра. „Може би не съм приел голяма доза талий. Трудно ми е да преценя. Въпреки това трябва да изпълня обещанието, което дадох на Господ. Ако се погрижа за децата, Господ ще се погрижи за мен.“

Когато напусна болницата (през задната врата), той мислеше единствено за това, че трябва да убие баща си. Но щом влезе в къщата — в къщата, в която бяха умрели майка му, Лестър Когинс и Бренда Пъркинс, — той размисли. Ако убиеше баща си сега, щяха да отменят градската среща. Младши не искаше това да става, защото градската среща щеше да му осигури добро прикритие. Повечето ченгета щяха да бъдат там, а това означаваше по-лесен достъп до Кафеза. Много искаше отровните идентификационни плочки да са у него. Гореше от желание да ги натъпче в гърлото на умиращия Барби.

Големия Джим го нямаше. Единственото живо същество в къщата беше вълкът, който рано сутринта притича през паркинга пред болницата. Той седеше в средата на стълбището, гледаше към Младши и ръмжеше гърлено. Козината му беше рунтава, а очите — жълти. На врата му висяха идентификационните плочки на Дейл Барбара.

Младши затвори очи и преброи до десет. Когато ги отвори, вълкът го нямаше.

— Аз съм вълкът сега — прошепна на празната гореща къща. — Аз съм вълколакът и видях как Лон Чейни10 танцува с кралицата.

Качи се на горния етаж. Отново бе започнал да куца, но не забелязваше това. Униформата му беше в шкафа, там беше и пистолетът му „Берета 92 Таурус“. Местната полиция притежаваше десетина такива пистолети, повечето от които бяха платени с пари от фонда за сигурност. Извади пълнителя, събиращ петнайсет патрона, и видя, че е пълен. Прибра пистолета в кобура, пристегна колана около изтънялата си талия и напусна стаята.

Спря, когато стигна до стълбищната площадка; чудеше се какво да прави до започването на срещата, по време на която щеше да осъществи плана си. Не искаше да разговаря с никого, не искаше дори да се мярка пред очите на хората. Тогава се сети за едно добро скривалище, което беше близо до мястото, където щяха да се случат събитията. Слезе внимателно по стълбите — отново куцаше силно, освен това лявата част на лицето му се беше сковала жестоко — и залитайки, тръгна по коридора. Спря за момент пред кабинета на баща си, чудейки се дали да не отвори сейфа и да не изгори всички пари вътре. Каза си, че няма смисъл да прахосва усилия за такива глупости. Опита се да си припомни вица за попадналите на пустинен остров банкери, които забогатели, продавайки един на друг дрехите си, после се изсмя истерично, въпреки че нито успя да се сети какъв е краят на вица, нито имаше достатъчно „багаж“, за да разбере кое точно е смешното в него.

Слънцето се бе скрило зад облаците западно от Купола и навън бе притъмняло. Младши излезе от къщата и изчезна в сумрака.

12.

В пет и петнайсет Алис и Ейдън Епълтън прекосиха задния двор и влязоха в наетата къща. Алис каза:

— Каро? Ще заведеш ли Ейдън и аз… Ейдън и мен… на голямата среща?

Каролин Стърджис, която правеше сандвичи с фъстъчено масло върху кухненския плот на Корали Дъмиджън с хляба на Корали Дъмиджън (вече доста изсъхнал, но все още годен за ядене), изгледа изненадано децата. Никога досега не бе чувала деца да проявяват желание да присъстват на среща на възрастни. Струваше й се по-естествено да побегнат където им видят очите, още щом чуят, че ще има такова скучно събитие. Изкуши се. Защото ако децата отидеха, и тя можеше да отиде.

— Сигурни ли сте — попита и се наведе. — И двамата?

Преди няколко дена Каролин би казала, че не иска да има деца и че я интересува само кариерата на учителка и писателка. Може би дори на романистка, въпреки че писането на романи й се струваше рискована работа — осъзнаваше, че може да загуби много време в писане на роман от хиляда страници, а накрая да се окаже, че той не става за нищо. Поезията обаче… да обикаляш страната (може би с мотоциклет)… да представяш творбите си и да участваш в семинари… свободна като птица… това би било чудесно. Да се срещаш с интересни мъже и да дискутираш Силвия Плат в леглото, дори още по-хубаво.

Алис и Ейдън бяха променили мирогледа й. Тя ги беше заобичала. Да, искаше Купола да се разпадне (разбира се, че искаше), но само при мисълта, че ще трябва да върне децата на майка им, я заболяваше сърцето. Дълбоко в себе си се надяваше, че и децата ще изпитат лека болка от раздялата. Може би това беше непочтено от нейна страна, но нищо не можеше да направи — чувства.

— Ейдън? Наистина ли искаш това? Срещите на възрастните хора понякога са ужасно дълги и отегчителни, да знаеш.

— Искам да отида — обяви момченцето. — Искам да видя всички хора.

Тогава Каролин разбра. Децата не се интересуваха от дискусиите за начините за съхраняване на ресурсите на града. Защо да ги интересуват такива неща? Алис беше на девет, а Ейдън — на пет. Но да видят всички събрани на едно място, като голямо семейство? Това вече изглеждаше логично.

— Ще се държите ли добре? И няма да се боричкате и да шушукате твърде много?

— Разбира се — обяви тържествено Алис.

— А ще се изпишкате ли, преди да тръгнем?

— Да! — Този път момичето забели очи, за да покаже каква досадница е Каро… а на младата жена този жест даже й хареса.

— Тогава просто ще увия тези сандвичи в салфетки — каза Каролин. — Имаме и две кутийки сода, специално за деца, които могат да използват сламки. Само че децата, за които намеквам, трябва да са се изпишкали, преди да започнат да се наливат с течности.

— Пия със сламки като луд — каза Ейдън. — А упс ще има ли?

— Той иска да каже „Упси Пайс“ — поясни сестра му.

— Знам какво иска да каже, но няма повече. Мисля обаче, че има бисквити. От онези, дето са с канелена захар.

— Канелените бисквити са жестоки — каза Ейдън. — Обичам те, Каро.

Каролин се усмихна. Помисли си, че не е чела поема, която да звучи толкова хубаво, колкото думите на момченцето. Дори онази на Уилямс за студените сливи отстъпваше.

13.

Джулия се взираше учудено в Андрея Гринъл, която слизаше бавно и тържествено по стълбите. Възрастната жена изглеждаше много променена. Промяната не се дължеше само на факта, че си беше сложила грим и беше сресала изтощената си от множество къдрения коса; имаше и нещо друго. Джулия осъзна, че отдавна не я е виждала такава — приличаща на себе си. Тази вечер Андрея носеше ефектна червена рокля (вероятно от „Ан Тейлър“), пристегната в кръста с колан, и голяма платнена чанта.

Даже Хорас я гледаше учудено.

— Как изглеждам? — попита Андрея, когато слезе на етажа. — Дали бих могла да отлетя към срещата, ако имах метла?

— Изглеждаш прекрасно. С двайсет години по-млада.

— Благодаря ти мила, но горе има огледало.

— Ако на него не се вижда колко добре изглеждаш, по-добре пробвай това тук, тук е по-светло.

Андрея премести чантата в другата си ръка, сякаш й беше дотежало.

— Мисля да те послушам.

— Ще се справиш ли с това изпитание?

— Мисля, че да, но ако започна пак да треперя, ще се измъкна през страничния вход. — Тя нямаше намерение да се измъква, независимо дали щеше да се разтрепери или не.

— Какво носиш в чантата?

Андрея си помисли: „Обядът на Джим Рени. Смятам да го нахраня пред целия град.“

— Когато ходя на градски срещи, винаги си взимам плетиво. Понякога ми става ужасно скучно.

— Този път едва ли ще е скучно — отбеляза Джулия.

— Ти ще отидеш нали?

— Ами… може и да отида — отговори небрежно Джулия. Всъщност възнамеряваше да отиде на друго място, място, намиращо се доста далеч от центъра на Честърс Мил. — Преди това трябва да свърша някои неща. Ще се оправиш ли без мен?

Андрея направи комична физиономия.

— Тръгвам по улицата, спускам се надолу по хълма и съм там. Изминавала съм това разстояние стотици пъти.

Джулия погледна часовника си. Беше шест без петнайсет.

— Не е ли твърде рано?

— Предполагам, че Ал ще отвори вратите в шест часа. Искам да седна на хубаво място.

— Ти си градски съветник, трябва да си на сцената — каза Джулия.

— Не, не смятам така. — Андрея отново премести чантата в другата си ръка. Плетивото наистина беше вътре, както и файлът „Вейдър“, и пистолетът, който брат й Туич й беше дал, за да има с какво да се защитава. Тя си помисли, че оръжието ще послужи за друго — за защита на града. Градът прилича на човешко тяло, но има едно предимство пред него — при нужда мозъкът му може да бъде подменен с друг. „Възможно е дори да не се наложи да убивам. Дано да не се наложи.“

Джулия я гледаше озадачено. Андрея осъзна, че се е отнесла.

— Тази вечер ще седна при обикновените хора. Когато му дойде времето, ще кажа каквото имам да казвам. Така ще направя, вярвай ми.

14.

Андрея се оказа права, че Ал Тимънс ще отвори вратите в шест. По това време главната улица, която беше почти пуста през деня, се изпълваше с граждани, отиващи в общината. Повечето слизаха по Таун Комън Хил на малки групички. Откъм Ийстчестър и Нортчестър започваха да прииждат претъпкани коли. Тази вечер като че ли никой не искаше да остава сам.

Тя беше дошла рано, в залата все още имаше доста свободни места. Седна на третия ред, до пътеката. Точно пред нея, на втория ред, бяха Каролин Стърджис и Ейдън и Алис Епълтън. Децата бяха ококорили очи от любопитство. Малкото момченце стискаше бисквитка.

Линда Евърет също беше дошла рано. Андрея беше научила от Джулия, че съпругът и Ръсти е арестуван по някакво измислено обвинение, и предполагаше, че сега тя се чувства ужасно. Бившата полицайка обаче криеше мъката си доста успешно — беше си сложила тежък грим и носеше красива рокля с големи джобове. Имайки предвид собственото си неразположение (устата й беше пресъхнала, болеше я главата, а стомахът я свиваше), Андрея изпита уважение към куража й.

— Ела седни при мен, Линда — каза и потупа с длан съседната седалка. — Как е Ръсти?

— Не зная — отговори Линда, после мина покрай Андрея и седна. Чу се изтракване, явно в единия от странните й джобове имаше нещо. — Не ми разрешават да го видя.

— Всичко ще се оправи — каза Андрея.

— Да — отвърна мрачно Линда. — Ще се оправи. — Тя се наведе. — Здравейте деца, как се казвате?

— Това е Ейдън, а това е… — започна Каро.

— Аз съм Алис. — Момиченцето вдигна ръката си като малка принцеса. Ейдън и мен… аз и Ейдън… сме купсирчета. Това означава куполни сирачета. Търстън го измисли. Той може да прави фокуси. Като например да вади монети от ухото си.

— Е, май сте имали късмет. — Линда се усмихна, въпреки че изобщо не й беше до усмивки. Никога преди не се бе чувствала толкова нервна. Всъщност „нервна“ беше твърде слаба дума. Тя беше изплашена до смърт.

15.

В шест и трийсет паркингът зад общината се напълни. След това хората започнаха да паркират колите си по главната, по Уест Стрийт и по Ийст Стрийт. В седем без петнайсет дори паркингите пред пощата и пожарната служба се препълниха. Почти всички места в залата вече бяха заети.

Големия Джим беше успял да предвиди, че ще се стекат много хора и Ал Тимънс и няколко от новите полицаи бяха донесли пейки от залата на Американския легион, разполагайки ги отпред на моравата.

На някои от тях пишеше: „Подкрепяйте нашите войници“, а на други: „Играйте още бинго!“ От двете страни на входната врата бяха поставени големи високоговорители.

Със задачата по опазването на реда бяха ангажирани повечето от градските полицаи, както и всички ветерани от полицията, с изключение на един. Когато закъснелите започнаха да се оплакват, че се налага да седят отвън (или да стоят — и пейките вече бяха заети), началник Рандолф им заяви, че е трябвало да дойдат по-рано: който дреме, губи. После добави, че вечерта е топла и приятна и че по-късно ще изгрее голяма розова луна.

— Приятна, стига да я нямаше тази миризма — каза Джо Боксър. Зъболекарят беше кисел след спречкването в болницата. — Надявам се, че ще се чува добре през тези неща. — Посочи говорителите.

— Ще се чува добре — увери го Рандолф. — Взехме ги от „Дипърс“. Томи Андерсън казва, че са страхотни. Самият той ги монтира. Ще осигурят хубав звук, все едно си на кино, само дето няма да има картина.

— Ще осигурят те, грънци — измърмори Джо Боксър, после кръстоса крака и подръпна нервно ръбовете на панталоните си.

Младши се беше скрил в Моста на мира и наблюдаваше случващото се през една цепнатина в стената. Беше изумен от гледката — за пръв път виждаше почти всички местни хора на едно и също място по едно и също време. Беше доволен, че са изкарали говорители отвън. Щеше да чува всичко от скривалището си. А когато баща му се разгорещеше, той щеше да задейства плана си.

Бог да им е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.

При все че здрачът се сгъстяваше, нямаше как да сбърка едрата фигура на баща си. Освен това тази вечер залата беше много добре осветена и лъчите, които минаваха през един от прозорците, очертаваха правоъгълник в края на претъпкания паркинг, точно там, където стоеше Големия Джим. Картър Тибодо беше до него.

Рени не усещаше, че го наблюдава някой, по-скоро усещаше, че всички го наблюдават, което на практика е едно и също. Погледна часовника си и видя, че минава седем. Политическият му нюх, развиван в течение на дълги години, му подсказваше, че всяка една важна среща трябва винаги да започва с десет минути закъснение. Което означаваше, че вече трябваше да тръгва по алеята. Носеше написаната реч в папка, но едва ли щеше да има нужда от подсещания, щом се развихреше. Знаеше какво трябва да каже. Имаше чувството, че миналата нощ е държал тази реч в съня си, и то неведнъж, а няколко пъти, като всеки следващ път се получаваше по-добре. Смушка Картър с лакът.

— Дойде време за шоуто.

— Добре. — Картър притича да доведе Рандолф, който стоеше на стълбите пред залата. (Големия Джим си помисли: „Вероятно смята, че прилича на Юлий Цезар“).

— Влизаме през страничния вход — каза Рени и погледна пак часовника си. — След пет, не, четири минути. Ти ще водиш, Питър, аз ще те следвам. Картър, ти ще вървиш зад мен. Отиваме право на сцената, ясно? Вървете уверено, да не вземете да се сгърбите. Ще ни посрещнат с аплодисменти. Стоите мирно, докато не утихнат. След това сядате. Питър, ти ще бъдеш от лявата ми страна, Картър — отдясно. Аз ще пристъпя към подиума. Първо ще се помолим, после всички ще станат да изпеят националния химн. Аз ще нахвърлям набързо дневния ред. Те ще го гласуват без възражения. Ясно?

— Нервен съм като бълхясал чакал — сподели Рандолф.

— Спокойно. Всичко ще мине добре.

Тук вече той определено грешеше.

16.

Докато Големия Джим вървеше с антуража си към страничния вход на залата, Роуз паркираше ресторантския микробус пред къщата на Макклачи. Следваше я шевролет седан, управляван от Джоани Калвърт.

Клеър излезе от къщата. В едната си ръка държеше куфар, а в другата — брезентова торба, пълна със зеленчуци. Джо и Вени Дрейк също носеха куфари (Вени беше напълнил своя най-вече с дрехи, взети от скрина на Джо). Вени носеше и брезентова торба, натъпкана с провизии. Откъм основата на хълма долетя шум от бурни ръкопляскания.

— Бързо — каза Роуз. — Те започват. Време е да се измъкваме. — Лиза Джеймисън беше при нея. Тя плъзна назад вратата на микробуса и започна да подрежда багажа.

— Има ли оловни листове, с които да покрием прозорците? — попита Джо Роуз.

— Да, има и допълнителни парчета за колата на Джоани. Когато стигнем до опасното място, ще покрием прозорците. Подай ми този куфар!

— Това си е чисто безумие, да знаете — каза Джоани Калвърт, после излезе от колата си и отиде до микробуса, вървейки по сравнително права линия. Това наведе Роуз на мисълта, че тя се е подсилила с едно, най-много с две питиета. Чудесно.

— Вероятно си права — отговори Роуз. — Готова ли си?

Джоани въздъхна и обгърна с ръка кльощавите рамене на дъщеря си.

— За какво? За бедите, които ще ни връхлетят? Защо пък не? Колко време ще стоим там горе?

— Не знам — отвърна Роуз.

Джоани отново въздъхна.

— Е, поне е топло.

Джо попита Нори:

— Къде е дядо ти?

— При Джаки и господин Бърпи, в микробуса, който откраднахме от автокъщата на Рени. Ще чака отвън, докато те освобождават Ръсти и господин Барбара. — Опита да му се усмихне, но лицето й просто се изкриви в ужасена гримаса. — Той ще кара.

— Дъртите глупаци са най-страшни — подметна Джоани Калвърт. На Роуз й се прииска да й удари плесница, а когато хвърли поглед към Лиза, разбра, че и на нея й се е приискало същото. Само че сега не му беше времето за спорове, още пък по-малко за шамари.

„Или сме едно цяло, или не сме“ — помисли си Роуз.

— Ами Джулия? — попита Клеър.

— Тя ще дойде с Пайпър. И с кучето.

Откъм центъра на града долиташе усиленото от високоговорителите пеене (хората, които седяха отвън на пейките, също припяваха) на „Обединения хор на Честърс Мил“, който изпълняваше химна.

— Да тръгваме — каза Роуз. — Аз ще водя.

С весел глас, в който обаче имаше някаква тъжна нотка, Джоани Калвърт повтори:

— Е, поне е топло. Хайде, Нори, ти ще бъдеш помощник-пилот на старата си майка.

17.

От южната част на „Къщата на цветята“ на Льоклерк тръгваше тесен спомагателен път. Откраднатият микробус на телефонната компания беше паркиран на него с предницата към главната улица. Ърни, Джаки и Роми Бърпи седяха в него и слушаха националния химн. Джаки усети как очите й се насълзяват; огледа се и видя, че не само тя се е развълнувала. Ърни, който седеше зад волана, беше извадил носна кърпичка от задния си джоб и бършеше сълзите си с нея.

— Май няма да се наложи Линда да ни дава знак — каза Роми. — Не очаквах, че ще има говорители. Не са ги взели от мен.

— Все пак ще е хубаво хората да видят, че тя е там — отбеляза Джаки. — Взе ли маската си, Роми?

Той вдигна пластмасовата маска с лика на Дик Чейни. Въпреки че в магазина имаше големи запаси, Роми не беше успял да намери на Джаки маска на Ариел; в крайна сметка Джаки бе решила да бъде приятелката на Хари Потър Хърмаяни. Маската на Ърни (с лика на Дарт Вейдър) беше зад седалката, но Джаки си помисли, че вероятно ще имат неприятности, ако се наложи той да я слага. Тя не изказа опасенията си на глас.

„А има ли изобщо някакво значение? Ако внезапно изчезнем от града, всички ще имат предположение по въпроса.“

Но това да предполагаш не е като да знаеш и дори Рени и Рандолф само да предполагаха нещо, приятелите и роднините, които те зарязваха, може би щяха да бъдат подложени и на друго освен на разпит.

Може би. Джаки осъзна, че при настоящите обстоятелства този израз има огромно значение.

Химнът заглъхна. Чуха се още ръкопляскания, след това вторият градски съветник започна речта си. Джаки провери пистолета, който носеше (резервния), и си помисли, че следващите няколко минути вероятно ще бъдат най-дългите в живота й.

18.

Барби и Ръсти стояха до килиите си и слушаха речта на Големия Джим. Благодарение на високоговорителите, монтирани до входа на залата, те чуваха много добре.

— Благодаря! Благодаря на всички! Благодаря, че дойдохте! Благодаря на най-храбрите и най-издръжливите хора в Съединените щати!

Бурни ръкопляскания.

— Дами и господа… мили деца, виждам, че присъстват и много деца…

Добродушен смях.

— Изпаднали сме в ужасна ситуация. Това вече го знаете. Тази вечер възнамерявам да ви разкажа как се стигна дотук. Не знам всичко, но ще ви споделя каквото знам, защото вие го заслужавате. Когато ви запозная със състоянието на нещата, ще трябва да преминем към точките от дневния ред, които не са много, но са важни. Но преди това искам да ви кажа, че се гордея с вас! Вие и Господ ме избрахте за лидер в този тежък момент, за което покорно благодаря! Искам да ви уверя, че заедно ще преодолеем трудностите; заедно, с божията помощ, ще излезем от тях по-силни и по-добри! Сега ние сме като израелците в пустинята…

Барби забели очи, а Ръсти направи неприличен жест с юмрука си.

— … но ние скоро ще стигнем Ханаан, където Господ и нашите съграждани ще ни нагостят с мляко и мед.

Бурни аплодисменти. Като че ли присъстващите бяха станали на крака. Барби вече не се опасяваше, че ги подслушват, защото беше сигурен, че неколцината полицаи, останали в участъка, са се струпали пред входа, за да слушат Големия Джим. Той каза:

— Приготви се, приятелю.

— Готов съм — отговори Ръсти. — Наистина съм готов.

После си помисли: „Стига Линда да не е сред хората, които ще влязат тук.“ Не му се искаше тя да убие някого, но най-вече не му се искаше тя да си рискува живота. И то заради него. По-добре да стои настрана. „Може и да съм луд, но предпочитам тя да е при онези другите. Там ще е на сигурно място.“

Избухналата престрелка прекъсна мислите му.

19.

Големия Джим ликуваше. Той ги беше пратил точно там, където искаше — в дланта си. Стотици хора, а сред тях имаше и много такива, които не бяха гласували за него. Никога не бе виждал залата толкова претъпкана; дори по време на училищните молитви и по време на обсъждането на училищния бюджет. Хората седяха и не просто го слушаха, а попиваха думите му. И тъй като Сандърс отсъстваше, а Гринъл седеше сред публиката (тази червена рокля на третия ред нямаше как да бъде сбъркана), той владееше тълпата. Очите им го молеха да спаси града. Изпитваше удовлетворение от това, че бодигардът му е до него и че полицаите — неговите полицаи — са се подредили покрай стените на залата. Все още не бяха осигурени униформи за всички, но затова пък пистолети имаше достатъчно. Над сто човека от присъстващите бяха вързали сини кърпи на ръцете си. „Това е моята лична армия“ — каза си Рени.

— Скъпи съграждани, повечето от вас вече знаят, че арестувахме човек на име Дейл Барбара…

Разнесоха се неодобрителни възгласи. Големия Джим изчака залата да утихне; гледаше мрачно, но душата му сияеше.

— … за убийството на Бренда Пъркинс, Лестър Когинс и две прекрасни момичета, които всички ние познавахме и обичахме — Анджи Маккейн и Дуди Сандърс.

Чуха се още дюдюкания и викове: „Обесете го!“ и „Терорист!“ Идеята за тероризма като че ли беше подхваната от Велма Уинтър — една от управителките на магазина „Браунис“.

— Това, което не знаете — продължи Големия Джим, — е, че Купола е резултат от заговор, осъществен от елитна група злонамерени учени, тайно субсидирани от правителствена фракция. Ние сме морските свинчета в този експеримент, скъпи съграждани, а Дейл Барбара е човекът, който е трябвало да следи и направлява процесите отвътре.

За момент настана гробно мълчание, след това тълпата възмутено заропта.

Когато хората се поуспокоиха, Големия Джим продължи. Беше се подпрял с длани на катедрата, а широкото му лице грееше от искреност (а може би и от високо кръвно налягане). Все още не бе разгръщал листовете пред него. Не се нуждаеше от подсещания. Господ го ръководеше.

— Може би се чудите какво имам предвид под „тайно субсидиране“. Отговорът е прост, но в същото време е ужасяващ. Дейл Барбара, подпомогнат от неизвестен брой местни жители, е организирал създаването на нарколаборатория, която е доставяла огромни количества метамфетамини на наркобарони — някои от които с връзки в ЦРУ — от източното крайбрежие. И въпреки че той все още не ни е казал имената на помагачите си, един от тях — къса ми се сърцето, като ви казвам това — изглежда е Анди Сандърс.

Врява и викове на изненада. Андрея Гринъл се надигна от стола си, после отново седна. Големия Джим си каза: „Точно така, стой си там. Ако проявиш неблагоразумие да ми задаваш въпроси, ще те изям жива. Или ще те посоча с пръст и ще те обвиня. Тогава те ще те изядат жива.“

Струваше му се, че може да го направи.

— Всички ние сме виждали шефа на Барбара по новините. Той твърди, че е полковник от армията на Съединените щати, но всъщност е важна клечка в съвета на учените и правителствените чиновници, отговорен за този сатанински експеримент. Самопризнанията на Барбара по този въпрос са тук. — Той потупа спортното си сако, във вътрешния джоб на което се намираше портфейлът му и едно джобно издание на Новия завет (в него думите на Христос бяха отпечатани в червено).

Още няколко човека започнаха да викат: „Обесете го!“ Големия Джим вдигна ръка, сведе глава и се намръщи. Виковете постепенно заглъхнаха.

— Какво да бъде наказанието на Барбара ще каже градът — едно обединено тяло, чиято кауза е свободата. Той е във вашите ръце, дами и господа. Ако гласувате да бъде екзекутиран, ще бъде екзекутиран. Никакъв линч, докато аз съм ваш водач. Той ще бъде разстрелян от наказателен взвод, съставен от полицаи.

Гръмнаха бурни аплодисменти, повечето от присъстващите станаха на крака. Големия Джим се приведе към микрофона:

— Но първо трябва да се сдобием с цялата информация, която нещастното му предателско сърце все още крие.

Почти всички вече бяха на крака. Не и Андрея. Тя седеше на мястото си — на третия ред до централната пътека — и гледаше към него с очи, които трябваше да бъдат замъглени и объркани, но не бяха. Той си помисли: „Пули се в мен, колкото си искаш. Нямам нищо против, стига да седиш мирно като добро момиченце.“

Междувременно той се наслаждаваше на аплодисментите.

20.

— Сега ли? — попита Роми. — Как мислиш, Джаки?

— Чакай малко — отговори тя.

Това беше чисто и просто инстинкт, а нейните инстинкти обикновено не я подвеждаха.

По-късно тя щеше да се чуди колко живота можеха да бъдат спасени, ако беше казала на Роми: „Хайде да тръгваме!“

21.

Когато надникна през една цепнатина в стената на Моста на мира, Младши видя, че дори хората отвън са се изправили на крака, и същият този инстинкт, който накара Джаки да изчака още малко, го накара да действа. Той се измъкна изпод моста, излезе от страната на общинския парцел и тръгна към тротоара. Когато съществото, благодарение на което майка му беше забременяла с него, започна отново да говори, той се отправи към полицейския участък. Тъмното петно, мержелеещо се пред лявото му око, отново се беше уголемило, но мислите му бяха ясни.

„Идвам, Барби. Ей-сега ще те спипам.“

22.

— Тези хора са ненадминати лъжци — продължи Големия Джим — и когато отидете до Купола, за да се видите с любимите си хора, кампанията срещу мен ще достигне кулминацията си. Кокс и помагачите му ще направят всичко възможно да ме очернят. Ще ме нарекат лъжец и крадец, възможно е дори да кажат, че аз съм ръководел тяхната нарколаборатория…

— Ти ами — изрече спокойно някой.

Беше Андрея Гринъл. Тя стана и всички погледи се насочиха към нея; яркочервената й рокля сякаш изпълняваше функцията на удивителен знак. Изгледа презрително Големия Джим, след това се обърна към хората, които я бяха избрали за трети градски съветник (трябваше да се намери заместник на стария Били Кейл — бащата на Джак Кейл, — който беше починал от сърдечен удар преди четири години).

— Хора, трябва да се отърсите за момент от страховете си — каза тя. — Когато го направите, ще разберете колко абсурдна е скалъпената от него история. Джим Рени смята, че ще изпаднете в паника като стадо говеда по време на гръмотевична буря. Тук съм родена и отрасла, тъй че ви познавам много добре. Той греши.

Големия Джим изчака да заехтят гневни викове. Нищо такова обаче не се случи. Не че местните хора й вярваха, те просто бяха шокирани от внезапния обрат. Алис и Ейдън Епълтън се бяха обърнали назад; коленичили върху скамейката, те се взираха с широко отворени очи в дамата в червено. Каро също изглеждаше шокирана.

— Таен експеримент? Каква глупост само! Нашето правителство е вършило доста гадни неща през последните петдесетина години, напълно съм съгласна с това, но да захлупят цял град с някакъв вид силово поле? Само за да видят какво ще направим? Пълна идиотщина. Единствено хора, изпаднали в паника, биха повярвали на такова нещо. Рени го знае, затова предизвиква паника.

Големия Джим беше загубил самообладание за момент, но постепенно започваше да се окопитва. Освен това микрофонът беше пред него.

— Дами и господа, Андрея Гринъл е добра жена, но тази вечер не е на себе си. Тя също е ужасена, разбира се, но има и нещо друго. Съжалявам, че го казвам, но след като падна преди време, тя започна да пие лекарство, към което лесно се привиква, става въпрос за…

— От няколко дена не съм пила нищо по-силно от аспирин — отговори спокойно Андрея. — Сдобих се с документи, от които става ясно, че…

— Мелвин Сиърлс! — изкрещя Големия Джим. — Изведи съветник Гринъл от залата и я съпроводи до дома й, действай внимателно, но твърдо. Може би ще се наложи да бъде прегледана в болницата. Тя не е на себе си.

Чуха се одобрителни подвиквания, но Рени не получи мощна подкрепа, каквато очакваше. Мел Сиърлс едва бе пристъпил напред, когато Хенри Морисън го побутна с длан в гърдите, отпращайки го към стената.

— Нека я оставим да се доизкаже — каза Хенри. — Тя също е градски съветник, нека се доизкаже.

Мел погледна Големия Джим, но той се беше загледал като хипнотизиран в Андрея, която извади кафяв плик от голямата си чанта. Веднага щом го видя, той разбра какво има вътре. Бренда Пъркинс! Каква кучка само! Продължаваше да го тормози дори и след смъртта си!

Андрея вдигна плика, който започна да се поклаща.

Тялото й пак се тресеше. Гадното треперене се бе появило в най-неподходящия момент. Но тя не беше изненадана, даже очакваше да стане точно така. Заради стреса.

— Бренда Пъркинс ми даде тези документи — каза. Гласът й не й беше изневерил. — Събрани са от съпруга й и от щатския прокурор. Дюк Пъркинс подозираше Джеймс Рени в извършването на редица престъпления и беше започнал разследване.

Мел погледна приятеля си Картър, очаквайки някакъв съвет. Погледите им се срещнаха. Очите на Картър блестяха от вълнение и любопитство. Той посочи Андрея, след това опря длан в гърлото си — накарай я да млъкне. Този път Хенри Морисън не спря Мел — както и почти всички в залата, той се бе зазяпал в Андрея Гринъл.

Марти Арсено и Фреди Дентън се присъединиха към Мел, който притича приведен през сцената, сякаш за да не пречи на гледката. Тод Уендълстат и Лорън Конри, които бяха в другия край на залата, също не стояха безучастни. Уендълстат бе извадил импровизираната си палка, направена от парче бастун; Конри бе стиснала дръжката на пистолета си.

Андрея ги видя, че идват, но не спря да говори.

— Доказателствата са в този плик и смятам, че заради тях… — Тя се канеше да добави: „заради тях умря Бренда Пъркинс“, когато треперещата й и запотена лява ръка изпусна вървите на чантата. Чантата падна на пътеката, а дулото на пистолета се показа навън като перископ.

Залата беше притихнала и затова всички много ясно чуха Ейдън Епълтън, който каза:

— О! Тази госпожа носи пистолет!

Втрещени, присъстващите продължаваха да мълчат. Тогава Картър Тибодо скочи от мястото си и застана пред Рени, крещейки:

— Пистолет! Пистолет! Пистолет!

Ейдън слезе на пътеката, за да огледа по-подробно.

— Не, Ейдън! — извика Каро и се наведе да вдигне момченцето тъкмо когато Мел изстреля първия куршум.

Куршумът проби дупка в полирания дъсчен под, точно пред лицето на Каролин Стърджис. Разхвърчаха се трески. Една от тях се заби под дясното й око и по лицето й потече кръв. Тя не чуваше виковете. Коленичи на пътеката, сграбчи Ейдън за раменете и го притисна към бедрата си като футболна топка. Момченцето скочи на пейката, където седеше допреди малко. Беше се стреснало, но иначе му нямаше нищо.

— Пистолет! Тя има пистолет! — изкрещя Фреди Дентън и с рязко движение отстрани Мел от пътя си. По-късно щеше да се закълне, че младата жена е посегнала към оръжието и че се е опитал само да я рани.

23.

Благодарение на високоговорителите тримата човека, седящи в откраднатия микробус, разбраха, че в залата става нещо неочаквано. Речта на Големия Джим и съпътстващите я ръкопляскания бяха прекъснати от някаква жена, която говореше на висок глас (те обаче не можеха да разберат думите, тъй като микрофонът беше твърде далече от устата й). Гласът заглъхна в настъпилата врява. Чуха се викове, а след това и изстрел.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Роми.

Още изстрели. Два или три. И викове.

— Няма значение — каза Джаки. — Тръгвай, Ърни, бързо. Ако ще вършим тази работа, сега му е времето.

24.

— Не! — изпищя Линда и скочи на крака. — Не стреляйте! Тук има деца! Има деца!

Хората в залата бяха изпаднали в паника. Допреди малко те не се държаха като стадо изплашени говеда, но нещата вече се бяха променили. Повечето се втурнаха към входната врата. Първите успяха да излязат навън, после тълпата запречи входа. Малцината, които бяха запазили частица здрав разум, минаха по пътеките и излязоха през страничните изходи, намиращи се от двете страни на сцената.

Линда посегна към Каролин Стърджис, възнамерявайки да я издърпа към пейките, където не беше толкова опасно, когато тичащият по централната пътека Тоби Манинг връхлетя върху нея. Коляното му попадна в тила на Линда и тя се строполи на пода, замаяна от удара.

— Каро! — Писъкът на Алис Епълтън идваше отнякъде много далеч. — Каро, стани! Каро, стани! Каро, стани!

Каролин се надигна и точно в този момент Фреди Дентън й пусна един куршум между очите, убивайки я на място. Децата започнаха да крещят. По лицата им имаше капчици кръв.

Линда почти не усещаше, че я ритат и тъпчат. Тя застана на ръце и крака (в момента не можеше да се изправи) и запълзя към отсрещната пътека. Едната й ръка попадна в изтеклата от Каролин кръв.

Ейдън и Алис се опитваха да стигнат до Каро. Знаейки, че те могат да пострадат сериозно, ако застанат на пътеката, Андрея се присегна над пейката, за да ги задържи (освен това искаше да им попречи да видят какво е станало с жената, която мислеше за тяхна майка). Беше изпуснала файла „Вейдър“.

Картър Тибодо точно това и чакаше. Той все още стоеше пред Рени, прикривайки го с тялото си, но вече беше извадил пистолета си и го беше подпрял на лявата си предмишница. Натисна спусъка и досадната жена с червената рокля — жената, която беше предизвикала всичко — отхвърча назад.

Наоколо цареше хаос, но Картър беше запазил самообладание. Той слезе по стълбите и бавно се отправи към мястото, където лежеше жената с червената рокля. Изблъскваше настрани тичащите хора, които му се изпречваха на пътя. Разплаканото момиченце се опита да се хване за крака му, но той го срита, без дори да го погледне.

След няколко секунди забеляза плика. Беше паднал до протегнатата ръка на Гринъл. Върху думата „Вейдър“ имаше кървав отпечатък от стъпка. Запазвайки спокойствие, Картър се огледа наоколо и видя, че Рени се е вторачил смаяно в блъскащите се хора. Добре.

Картър измъкна ризата си от панталоните, като междувременно запрати настрани пищящата Карла Венциано, която се бе блъснала в него. Пъхна плика под колана си отзад на кръста.

Човек е добре да си има застраховка.

Отстъпи заднишком към сцената, за да не бъде отнесен. Щом стигна до стълбите, се обърна и се качи горе. Рандолф — безстрашният началник на градската полиция — все още седеше на мястото си, подпрял длани върху дебелите си бедра. Ако в средата на челото му не пулсираше вена, щеше да прилича на статуя.

Картър хвана Големия Джим за ръката.

— Хайде, шефе.

Той го погледна объркано, сякаш не знаеше кой е и какво прави на това място. След това очите му леко се проясниха.

— Гринъл?

Картър посочи тялото на жената, проснато по средата на пътеката; разрастващата се локва кръв под главата й подхождаше по цвят на роклята.

— Ами добре — каза Големия Джим. — Да се махаме оттук. Да слезем долу. Ти също, Питър. Ставай. — Рандолф продължаваше да седи и да се взира тъпо в обезумялата тълпа, затова Рени го ритна. — Мърдай!

В шумотевицата никой не чу изстрелите, които отекнаха наблизо.

25.

Барби и Ръсти се спогледаха.

— Какво, по дяволите, става там? — попита Ръсти.

— Не знам — отговори Барби, — но тази работа не ми харесва.

Откъм залата долетяха още изстрели, след това на горния етаж проехтя силен гърмеж. Барби си помисли, че това са техните хора… но после чу как някой извика:

— Не, Младши! Да не си полудял! Уордлоу, прикрий ме! — Проехтяха още няколко изстрела. Четири или пет.

— О, Боже! — възкликна Ръсти. — Яко загазихме.

— Прав си — отговори му Барби.

26.

Младши поспря на стълбите пред входа на полицейския участък и погледна през рамо към залата, от която се разнасяше врява. Хората отвън бяха станали от пейките и бяха проточили вратове, опитвайки се да видят какво става. Само че нито той, нито те виждаха нещо. Помисли си, че някой го е улеснил, като е убил баща му, после се концентрира в текущата задача. Чакаше го работа в Кафеза.

Младши мина през вратата, на която имаше табела с надпис: „Ние, полицаите работим рамо до рамо с вас, гражданите.“ Стейси Могин се спусна към него. Руп Либи я следваше по петите. Майки Уордлоу беше в стаята за подготовка, стоеше точно пред строгия надпис, който предупреждаваше: „Кафето и поничките не са безплатни.“ Изглеждаше доста уплашен.

— Не можеш да влизаш тук, Младши — каза Стейси Могин.

— Разбира се, че мога — фъфлеше леко, защото лявата част на устата му беше изтръпнала. — Отравяне с талий! Барби! Аз съм полицейски служител.

— Пиян си, така е, нали? Какво става там? — След това кучката явно реши, че няма да може да получи свързан отговор, и го блъсна в гърдите. Той се олюля на болния си крак, като за малко не се строполи на земята. — Махай се, Младши! — Тя погледна назад и каза последните си думи на този свят: — Стой там, Уордлоу. Никой няма да слиза долу.

Когато отново се обърна към Младши, канейки се да го изрита навън, тя се озова пред дулото на една полицейска берета. Остана й време само за една мисъл: „О, не, той няма да…“, а после някаква мека боксова ръкавица я удари в гърдите, отхвърляйки я назад. Видя смаяното лице на Руп Либи (беше наопаки, защото главата й се беше отметнала назад), след това се пресели в отвъдното.

— Не, Младши! Да не си полудял! — изрева Руп и посегна към пистолета си. — Уордлоу, прикрий ме!

Но Майки Уордлоу само гледаше втрещено, докато Младши изстрелваше пет куршума към братовчеда на Пайпър Либи. Лявата му ръка беше вдървена, но дясната все още функционираше нормално, а и неподвижната мишена, отстояща на разстояние два метра, не беше предизвикателство за уменията му да стреля. Първите два куршума се забиха в корема на Руп, който отскочи назад, блъсна се в бюрото на Стейси Могин и го преобърна. Руп се преви, притискайки корема си с длани. Третият куршум пропусна целта, но следващите два пронизаха главата му. Той се свлече, правейки гротескна балетна стойка. Главата му — това, което беше останало от нея — застана между изпружените му на пода крака, сякаш бяха прозвучали финалните акорди и той се беше поклонил на публиката.

Младши влезе куцукайки в стаята за подготовка; държеше димящата берета пред себе си. Не можеше да си спомни колко точно куршума е изстрелял. Седем, а може би осем? Или двайсет, кой би могъл да знае със сигурност? Пак започваше да го мъчи главоболие.

Майки Уордлоу вдигна ръка. На широкото му лице бе цъфнала уплашена помирителна усмивка.

— Няма да ти създавам никакви проблеми, братле — каза той. — Прави каквото искаш. — После направи знака на мира.

— Така да бъде — отговори Младши. — Братле.

Той застреля Майки. Голямото момче падна, а знакът на мира покри дупката в главата му, в която само допреди малко имаше око. Оцелялото око се извъртя нагоре и погледна Младши с овче смирение. Младши пусна още един куршум на Майки, просто за да е сигурен. После се огледа. Вече нямаше никакви пречки, така поне изглеждаше.

— Добре — измънка. — До-бре.

Тръгна към стълбището, но спря и се върна при тялото на Стейси Могин. Увери се, че нейният пистолет също е „Берета Таурус“, после извади празния пълнител. Сложи пълния, който взе от колана на мъртвата жена.

Докато се обръщаше, залитна и падна на едното си коляно. Изправи се. Черното петно, което се мержелееше отляво, имаше размерите на капак на шахта и той стигна до извода, че лявото му око вече не става за нищо. И какво от това. „Пълен нещастник съм, ако едно око не ми стига, за да гръмна човек, заключен в килия.“ Подхлъзна се в кръвта на Майки Уордлоу и за малко не падна отново. Главата му пулсираше от болка, но той нямаше нищо против това. Помисли си, че болката държи сетивата му изострени.

— Здравей, Бааарби — провикна се. — Разбрах какво ми направи и сега идвам да ти го върна тъпкано. Ако ще си казваш молитвата, казвай я бързо.

27.

Ръсти гледаше неуверените крака, които слизаха по металните стълби. Усещаше мириса на барутен дим и кръв и разбираше, че е ударил сетният му час. Куцащият мъж бе дошъл за Барби, но едва ли щеше да пожали беззащитния доктор.

Повече никога нямаше да види Линда и момичетата.

Появиха се гърдите на Младши, след това и вратът му, а накрая и главата му. Ръсти погледна първо устата му, чиято лява страна беше извита надолу в грозна гримаса, а после и лявото му око, от което течаха кървави сълзи, и си помисли: „Състоянието му се е влошило. Истинско чудо е, че все още е на крака. Жалко, че не се забави мъничко. Ако се беше забавил, нямаше да може да пресече улицата.“

Отнякъде много далеч, сякаш от друг свят, долетя глас, усилен от мегафон: „НЕ БЯГАЙТЕ! НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА! ОПАСНОСТТА ОТМИНА! ГОВОРИ ПОЛИЦАЙ ХЕНРИ МОРИСЪН! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТТА ОТМИНА!“

Когато стъпи на последното стъпало, Младши се подхлъзна. Вместо да падне и да си счупи врата, той се отпусна тежко на дясното си коляно. Отпочина си няколко секунди; приличаше на професионален боксьор, който се кани да стане и да продължи схватката, след като съдията брои до осем. На Ръсти всичко му се виждаше ясно, близко и прекрасно. Скъпият свят, който внезапно беше станал тънък и нереален, сега приличаше на марля, опъната между него и бъдещето. Ако изобщо имаше бъдеще.

„Падни на пода, Младши. По лице. Припадни, мръснико.“

Младши обаче успя да се изправи на крака. Вторачи се в пистолета си така, сякаш никога преди не бе виждал подобен предмет, след това погледна килията в края на коридора, където Барби стоеше, стиснал с две ръце решетките.

— Бааарби — прошепна напевно Младши и тръгна напред.

Ръсти отстъпи назад, защото си помисли, че е възможно Младши да не го забележи. Възможно беше и да се самоубие, след като приключи с Барби. Знаеше, че това са мисли на страхливец, но разбираше и че разсъждава практично. Не можеше да направи нищо за Барби, но можеше да се опита да се спаси.

Щеше да се получи, ако го бяха заключили в някоя от килиите вляво, защото Младши не виждаше с лявото си око. Но той беше вдясно и Младши го забеляза. Болният спря и се загледа в Ръсти; върху полупарализираното му лице се четеше леко объркване, но и лукавство.

— Фъсти — каза той. — Така ли ти беше името? Или Берик? Не мога да си спомня.

Ръсти искаше да го помоли да не стреля, но езикът му бе залепнал за небцето. А и каква полза имаше да му се моли? Младият мъж вече вдигаше пистолета. Канеше се да стреля. Нищо не можеше да го спре.

Мозъкът на Ръсти потърси спасение там, където много други мозъци бяха намирали спасение в последните съзнателни мигове (преди копчето да бъде натиснато, преди капанът да зейне, преди притиснатият до слепоочието пистолет да изгърми). Той си помисли: „Това е сън. Всичко е сън. Купола; безумията, станали в нивата на Динсмор; боят за храна; този млад човек. Когато дръпне спусъка, сънят ще свърши и аз ще се събудя в леглото си, а отвън ще е хладна и свежа есенна утрин. Ще се обърна към Линда и ще кажа: «Направо няма да повярваш какъв сън сънувах».“

— Затвори очи, Фъсти — каза Младши. — Така ще е по-добре.

28.

Когато влезе във фоайето на участъка, Джаки Уетингтън си помисли: „О, Боже, навсякъде има кървища.“

Стейси Могин лежеше до стената, точно под таблото с бюлетините. Буйната й руса коса беше разпиляна, а изцъклените й очи гледаха към тавана. Едно друго ченге — тя не можа да разбере кое е то — се беше проснало по лице пред преобърнатото бюро. Краката му бяха разкрачени под ъгъл, който й се стори невъзможен. Зад него в стаята за подготовка лежеше мъртъв трети полицай. Уордлоу — от новите попълнения. Нямаше как да го сбърка, никой друг не беше толкова дебел. Надписът над кафемашината беше зацапан с кръв и мозък. Сега пишеше: „фето и оничките са платни“.

Нещо изтропа зад нея. Тя се извъртя и инстинктивно вдигна пистолета си, после го свали, защото пред мерника се появи Роми Бърпи. Роми не я забелязваше, цялото му внимание бе насочено към труповете на тримата полицаи. Беше изтропала маската му, тази с лика на Дик Чейни. Той я беше свалил и хвърлил на пода.

— Боже, какво е станало тук? — попита. — Дали…

Преди да се доизкаже, някой долу в Кафеза извика:

— Хей, грознико! Спипах те най-накрая, а? Падна ми в ръчичките!

След това проехтя истеричен, нечовешки смях. Джаки и Роми се спогледаха и замръзнаха на място за момент.

След това Роми каза:

— Мисля, че това е Барбара.

29.

Ърни Калвърт седеше зад волана на микробуса на телефонната компания, работещ на празни обороти до бордюра, на който пишеше: „Полицейски дейности, само десет минути“. Беше заключил всички врати, защото се страхуваше да не бъде нападнат от паникьосаните хора, тичащи по главната улица. Държеше пушката, която Роми бе пъхнал зад шофьорската седалка, но едва ли щеше да я използва, дори ако някой се опиташе да влезе в микробуса — години наред беше продавал зеленчуци на тези хора. Разпознаваше ги, въпреки че лицата им бяха зачервени и разкривени от ужас.

Видя Хенри Морисън, който се щураше из моравата пред залата като хрътка, изгубила следата. Той крещеше в мегафона, опитвайки да внесе малко ред в хаоса. Падна на земята, блъснат от някакъв човек, но успя веднага да се изправи.

Там бяха и другите — Джордж Фредерик, Марти Арсено и онова момче Сиърлс (той изпъкваше заради бинтованата си глава), братята Бауи, Роджър Килиан и още неколцина новобранци. Фреди Дентън слезе по широките стълби пред входа, стиснал пистолет в ръка. Хората, които не бяха наясно с нещата, може би очакваха началникът на полицията да оглави групата хаотично действащи ченгета, опитващи се да въведат ред, но Рандолф го нямаше.

Ърни не очакваше подобно чудо. Той знаеше, че Питър Рандолф е въздух под налягане и не се изненадваше от отсъствието му. Нито пък се безпокоеше от него. Безпокоеше се обаче от това, че от полицейския участък не излизаше никой и че вътре отекнаха още изстрели. Тези бяха глухи, сякаш идваха от сутерена — там, където бяха килиите за задържаните.

Ърни нямаше навик да се моли, но сега се молеше. Молеше се да не го забележи някой от хората, бягащи от залата. Молеше се Джаки и Роми да се измъкнат невредими, със или без Барбара и Евърет. Мина му през ума, че може просто да подкара микробуса и да избяга, после се стресна от това колко изкусителна му се беше сторила тази мисъл.

Мобилният му телефон зазвъня.

За момент се зачуди какъв е този шум, след това измъкна телефона от колана си. Когато го отвори, видя, че на дисплея пише „Джоани“. Но не беше снаха му, а Нори.

— Дядо! Добре ли си?

— Добре съм — отговори той, наблюдавайки възцарилия се хаос.

— Измъкна ли ги?

— Ей-сега ще излязат, миличка — каза той, надявайки се, че точно това ще се случи. — Не мога да говоря в момента. Ти в безопасност ли си? Пристигна ли… на онова място?

— Да! Дядо, той блести в тъмното! Радиационният пояс! Колите също блестяха, но вече не блестят! Джулия смята, че не е опасен! Смята, че е фалшив, създаден само да отблъсква хората.

„По-добре не разчитай на това“ — помисли си Ърни.

Още два приглушени изстрела проехтяха в участъка. Дали някой не умираше в Кафеза?

— Нори, не мога да говоря в момента.

— Дали всичко ще мине добре, дядо?

— Да, да. Обичам те, Нори.

Той прекъсна връзката.

„Блестял, ще видя ли този блясък?“

Блек Ридж беше близо (в малките градчета всичко е близо), но в момента му се виждаше страшно далеч. Погледна вратата на участъка и с мисълта си опита да изведе приятелите си навън. Не се получи нищо, затова излезе от микробуса. Не можеше повече да стои и да чака. Трябваше да отиде там, за да види какво става.

30.

Барби видя как Младши вдига пистолета. Чу го да казва на Ръсти да си затвори очите. Разкрещя се, без да се замисля какво иска да каже, думите просто излетяха от устата му:

— Хей, грознико! Спипах те най-накрая, а? Падна ми в ръчичките! — Започна да се смее истерично като побъркан, който не си пие лекарствата.

Помисли си: „Значи така се смея, когато се приготвям да умра. Трябва да запомня това.“ Тези мисли го накараха да се изсмее още по-гръмко.

Младши се обърна към него. Върху дясната страна на лицето му се изписа изненада, лявата беше застинала в нацупена гримаса. В главата на Барби се появиха спомени за един злодей, за който беше чел като малък, не можа обаче да се сети как му беше името. Май беше от противниците на Батман, те бяха най-гадните. Тогава си спомни, че по-малкият му брат Уендъл казваше „пропивници“ вместо „противници“ и смехът му стана още по-истеричен.

„Има и по-лош начин да си отиде човек“ — помисли си той, докато промушваше ръцете си през решетките, за да покаже на Младши два средни пръста. „Помните ли Стъб от «Моби Дик»?“

— Ще посрещна съдбата си с усмивка на уста.

Младши забеляза, че Барби му показва средни пръсти, и моментално забрави за Ръсти. Тръгна по късия коридор, вдигнал пистолета пред себе си. В момента сетивата на Барби бяха много изострени, но той не им се доверяваше. Мислеше, че стъпките и говорът, които се чуваха на горния етаж, са плод на въображението му. Каза си: „Изпей си песента докрай. Така Ръсти ще си поеме дъх и ще спечели малко време.“

— Ето те и теб, грознико — каза. — Помниш ли как ти начуках канчето онази нощ в „Дипърс“. Скимтеше като пребито псе.

— Не е фярно — изфъфли Младши така, сякаш казваше името на екзотичен специалитет, предлаган в китайски ресторант.

Лицето му представляваше жалка гледка. Капките кръв, които избиваха от лявото му око, се стичаха по небръснатата му буза. На Барби му хрумна, че все още има някакъв шанс. Не особено добър шанс, но все пак шанс. Започна да крачи пред леглото и тоалетната чиния, първо бавно, след това по-бързо. Помисли си: „Сега вече зная как се чувстват механичните патици на стрелбището. Това също трябва да го запомня.“

Младши следеше движенията му със здравото си око.

— Изчука ли я? Изчука ли Анджи?

Барби се изсмя. Трудно му беше да повярва, че този непресторен налудничав смях е негов.

— Дали съм я изчукал? Дали съм я изчукал? Младши, изчуках я отпред, отзад, отвсякъде я изчуках, всички пози изпробвахме. Чуках я, докато не започна да пее маршове и евъргрийни. После тя се свлече на пода и започна да ме моли за още. Аз…

Младши наклони глава към пистолета. Барби забеляза това и незабавно отскочи наляво. Младши натисна спусъка. Куршумът се заби в тухлената стена зад килията. Разхвърчаха се яркочервени отломки. Част от тях се удариха в решетките — въпреки че ушите му кънтяха, Барби чу изтракванията, сякаш някой изсипваше грах в тенекиена купа, — но нито една не уцели Младши.

Мамка му. Ръсти изкрещя нещо от килията си, вероятно се опитваше да отвлече вниманието на Младши, но този път той не се поддаде — главната мишена беше на мушката му.

„Не още, не още — помисли си Барби. Продължаваше да се смее. Истерично, както преди. — Не още, грозни циклопе.“

— Тя каза, че не можеш да го вдигнеш, Младши. Наричаше те мистър Клюмнала патка. Смеехме ти се, докато… — Той отскочи надясно в момента, в който Младши отново натисна спусъка. Този път куршумът профуча със свистене покрай главата му. Пак се разхвърчаха тухлени отломки. Една от тях го перна по врата.

— Хайде бе, Младши, какво ти става? Много сватбарската стреляш. Нещо си мръднал, а? Така поне разправяха Анджи и Франки.

Барби направи лъжливо движение, след това се втурна към лявата част на килията. Младши изстреля три куршума. Остра миризма на барут изпълни тясното помещение. Два от куршумите попаднаха в тухлената стена, а третият проби дъното на металната тоалетна чиния, която издаде кънтящ звук. Започна да блика вода. Барби се блъсна толкова силно в страничната стена, че чак зъбите му изтракаха.

— Сега вече те пипнах — изпръхтя Младши, но някъде дълбоко в прегрелия му мозък се зароди съмнение. Лявото му око беше сляпо, а дясното — просълзено. Виждаше не един, а трима Барби.

Стреля и пак пропусна. В центъра на възглавницата се появи малка черна дупка. „Добре, че падна и спря да се щура насам-натам. И добре, че се сетих да презаредя.“

— Ти ме отрови, Бааарби.

Барби нямаше представа какви ги дрънка болният, но въпреки това се съгласи веднага:

— Точно така, нещастнико жалък, отрових те.

Младши мушна беретата между решетките и затвори сляпото си око, така останаха само двама Барби. Езикът му беше приклещен между зъбите, по лицето му се стичаше кървава пот.

— Ха да видим сега къде ще бягаш!

Барби не можеше да тича, но можеше да пълзи, и го направи. Насочи се право към Младши. Следващият куршум профуча над главата му, разцепи дънките и долните му гащи и откъсна ивица кожа от задника му, предизвиквайки неприятно парене.

Младши залитна и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха, но той се хвана за решетките и така успя да предотврати падането.

— Не мърдай, шибаняко!

Барби се извърна към леглото и започна опипом да търси ножа. Съвсем бе забравил за него.

— В гърба ли искаш да те гръмна? — попита Младши. — Добре, все ми е тази.

— Застреляй го! — изкрещя Ръсти. — Застреляй го, застреляй го!

Преди да проехти следващият изстрел, Барби си помисли: „Мили Боже, Евърет, ти на чия страна си?“

31.

Джаки слезе по стълбите, следвана от Роми. Видя димната мъгла, която се стелеше около покритите с решетки лампи, и усети мириса на барут. Тогава Ръсти Евърет започна да вика:

— Застреляй го, застреляй го!

Рени Младши стоеше в дъното на коридора, до решетките на крайната килия, тази, която ченгетата понякога наричаха „Риц“. Бръщолевеше нещо на висок глас.

Тя не се поколеба. Дори не каза на Младши да вдигне ръце и да се обърне. Просто изстреля два куршума. Единият се заби в десния му бял дроб, другият прониза сърцето му. Младши умря веднага, още преди тялото му да се свлече на пода, а бузите му да се притиснат към две от вертикалните пречки на килията. Очите му се бяха забелили и лицето му приличаше на японска мъртвешка маска.

Иззад свличащото се тяло се появи Дейл Барбара, който лежеше на леглото и стискаше в ръка старателно пазения нож. Така и не беше успял да го отвори.

32.

Фреди Дентън сграбчи Хенри Морисън за рамото. Хенри си помисли: „Днес е направо нетърпим този Дентън. Не че преди съм можел да го понасям.“

Дентън посочи:

— Защо онзи дърт глупак Калвърт влиза в участъка?

— Откъде да знам, по дяволите! — сопна му се Хенри и сграбчи Дони Барибо, който минаваше бегом покрай него, бръщолевейки някакви глупости за терористи.

— Не бягай! — изрева Хенри в лицето на Дони. — Всичко свърши! Вече няма проблеми!

Дони, който вече от десет години подстригваше Хенри, като по време на всеки „сеанс“ му разказваше едни и същи вицове, го изгледа така, сякаш го виждаше за пръв път. След това се отскубна и се затича към Ийст Стрийт, където се намираше фризьорският му салон. Явно се канеше да се скрие там.

— Тази вечер цивилните нямат работа в участъка — продължи Фреди Дентън. Мел Сиърлс пухтеше до него.

— Ами защо не отидеш да хвърлиш едно око, убиецо? — извика Хенри. — Вземи и този смотаняк с теб. Никаква полза няма от вас тук.

— Тя посегна към пистолета — оправда се Фреди. Щеше да му се наложи да изрича тези думи още много пъти. — А и не исках да я убивам. Исках само да я раня.

На Хенри не му се говореше на тази тема.

— Отидете там и кажете на стареца да се маха. Можете и да проверите дали някой не се опитва да освободи затворниците, докато ние тук се щураме като обезглавени пилета.

Нещо просветна в замаяните очи на Фреди Дентън.

— Затворниците! Мел, да тръгваме!

Бяха изминали само три метра, когато Хенри изрева в мегафона си:

— И приберете пистолетите, идиоти такива!

Фреди се подчини на командата, Мел също. Двамата пресякоха площадчето пред военния мемориал и изкачиха стълбите, водещи към входа на участъка. Пистолетите им бяха прибрани в кобурите, което вероятно беше добре за дядото на Нори.

33.

„Навсякъде има кървища“ — помисли си Ърни, също като Джаки. След като отдели смаяния си поглед от касапницата, той събра сили и тръгна напред. Съдържанието на чекмеджетата на бюрото се бе разпиляло. Сред разпръснатите вещи лежеше един червен пластмасов правоъгълник, който Ърни се надяваше, че ще може да послужи на хората, намиращи се на долния етаж.

Беше се навел да го вземе (казваше си, че не трябва да повръща и че тук е много по-добре отколкото в долината Шау във Виетнам), когато някой зад него каза:

— Леле майчице! Изправи се, Калвърт, бавно! Ръцете зад тила!

Но Фреди и Мел тепърва посягаха към пистолетите си, когато Роми се появи на стълбищната площадка — беше дошъл да търси това, което Ърни вече беше намерил. В ръцете си държеше бързозарядната пушка „Блек Шедоу“, която беше скрил в сейфа си. Веднага взе на мушка двете ченгета.

— А вие, момчета, защо не влезете по-навътре? — каза. — Стойте един до друг. Рамо до рамо. Ако видя светлина помежду ви, ще стрелям. Изобщо не се шегувам.

— Свали това нещо — извика Фреди. — Ние сме полицаи.

— Задници сте, това сте вие. Застанете ей-там до онова табло. И стойте плътно един до друг. Ърни, какво правиш тук по дяволите!

— Чух стрелба. Разтревожих се. — Той вдигна червената електронна карта, с която се отваряха килиите в Кафеза. — Това май ще ви трябва. Освен… освен ако не са мъртви.

— Живи са, но им се размина на косъм. Занеси го на Джаки. Аз ще наглеждам тези момчета.

— Не бива да ги пускаш, те са затворници — каза Мел. — Барби е убиец. Другият се опита да накисне господин Рени с някакви документи или… или нещо такова.

Роми не си направи труда да им отговори.

— Хайде, Ърни. Побързай!

— А какво ще стане с нас? — попита Фреди. — Няма да ни убиеш, нали?

— Защо ми е да те убивам, Фреди? Все още ползваш култиватора, който взе от мен миналата пролет. Не си плащаш редовно вноските, доколкото си спомням. Не, просто ще ви заключим в Кафеза. Да видим дали ще ви хареса там. Мирише гадно, но кой знае, може и да ви хареса.

— Защо ви трябваше да убивате Майки? — попита Мел. — Той беше просто едно глуповато момче.

— Не сме ги убили ние — отговори Роми. — Вашето приятелче Младши ги уби. — Помисли си: „Не че някой ще ни повярва“.

— Младши! — възкликна Фреди. — Къде е той?

— Предполагам, че е в ада и че мята въглища в някой от огньовете — отвърна Роми. — Такава работа възлагат на новобранците.

34.

Барби, Ръсти, Джаки и Ърни се качиха на горния етаж. Двамата бивши затворници като че ли все още не можеха да повярват, че са живи. Роми и Джаки отведоха Фреди и Мел в Кафеза. Когато видя сгърченото тяло на Младши, Мел каза:

— Ще съжалявате за това!

Роми изсъска:

— Затваряй си плювалника и влизай в новия си дом. Двамата в една килия. Нали сте приятели.

Щом Роми и Джаки се качиха горе, двамата полицаи започнаха да крещят.

— Да се махаме, преди да е станало късно — настоя Ърни.

35.

Щом излезе отвън, Ръсти погледна розовите звезди и си пое дълбоко въздух. Струваше му се, че въздухът хем смърди ужасно, хем ухае приятно. Обърна се към Барби:

— Не очаквах, че ще видя отново небето.

— Нито пък аз. Хайде да се омитаме от града. Какво ще кажеш да отскочим до Маями Бийч?

Ръсти все още се смееше, докато влизаше в микробуса. На моравата през залата имаше няколко ченгета. Едно от тях — Тод Уендълстат — погледна към тях. Ърни му махна с ръка, след секунда Роми и Джаки последваха примера му. Уендълстат отговори на поздрава им, след това се наведе да помогне на една жена, която беше паднала на тревата.

Ърни седна зад волана и сплете жиците, които висяха под таблото. Моторът забръмча, страничната врата се затвори с трясък и микробусът тръгна. Мина бавно по Таун Комън Хил, криволичейки покрай шокираните граждани, които вървяха по улицата. Напусна центъра на града и се отправи към Блек Ридж, постепенно набирайки скорост.